Съвременни детски приказки за екран
Как днес се „осъвременяват” класическите приказки за възпроизвеждането им пред детските очи на екран? С все по-богата и неограничена визия? С нова драматургична структура? С нови или нововъведени, в оригиналната история, но познати типажи? Със засилване на неограничените възможности на времето и пространството? Ще разгледам само определени моменти от екранното осъвременяване на приказките днес. И фокусната насоченост на изследване в моя текст е основно детската публика. Защото тя в най-чист вид възприема, търси и съпреживява всички фантастични истории, герои, царства и земи. И най-искрено вярва в неограничената реалистчност на вълшебствата, били те на киноекрана или в живота.
От гледна точка на историята
Преповтаряне на позната от зрителите и добре приета приказна история на екран, е съвсем в реда на нещата. И се използва като похват още от зората на киното. Стара история разказва как братя Грим успели да проучат и съберат древни устни разкази и търсили различни най-ранни версии на дадената история. Така събрали до 300 версии на една приказка, а отбелязаните от тях вариации върху “Пепеляшка” “достигат 360”. Навремето са се появявали различни версии на популярните приказки. Днес различните варианти на подходящо намерена приказно-фантастична история ежегодно преподновяват хартиеното си или екранно битие, поднасяйки на зрителя познатата добра стара история, “подобрена” и модернизирана основно с обновена, най-често с недотам детски поднесена визия на фантастични и приказни илюстрации, или с илюзията на новите дигитални ефекти, с магията и “реалистичността” на екранното приказно-фантастично изображение. Във визионно отношение все още гоним 300-те визуални версии на братя Грим по дадена история, но с всяка изминала година това сякаш става все по-близко и зримо.
А как излгеждат „осъвременените” приказни истории на Шарл Перо на екран? Едни от първите интерпретации на „Червената шапчица” датират от 1911 година на режисьорите Джеймс Кикроуд и Джордж Лоак Тикър с 19 годишната Мери Пикфорд в ролята на малкото момиченце. Друга пионерска версия на класическа фантастична история е тази на Уолът Ланц от 1925 г.
В осъвременяването на приказната история често основата за изграждане на случките си остава същата, но героят леко или не съвсем леко се променя. Пример за това е превръщането на класическия образ на малкото момиченце с червена шапка в рисувана сексапилна жена в анимационния вариант на приказката – „Огнената червена шапчица” на Текс Ейвъри от 1943 година. Или в отново съблазнителна девойка с червено наметало в интерпретацията на Катрин Хадруик от 2011 година, наред с мистерията и съспенса кой точно е злият вълк, тероризиращ селото.
Днес кинематографистите сякаш все по-малко създават нови и интересни приказки, митове, легенди, а преповтарят, често осъвременявайки старите в малко по-визуално страховит и демоничен вариант. Независимо, че режисьорите следват повечето моменти от действието на приказката, то тези моменти са ситуирани изцяло в действителността. Така например злата кралица е застаряваща красавица във замираща театрална кариера в „Уила – американската принцеса” (реж. Том Дейвънпорт, 1998 г.), а лошият вълк може да бъде дори собствения ти баща в интерпретацията от 2011 година.
Дигитализирането и разказването на позната приказна история от (повърхностно разгледана) психоаналитична гледна точка става основен (и често единствен) похват за пресъздаване на определените ситуации и разказване на известната история. А интерпретацията и вариативността в наратива и във визията допринася за различната и специфична технологична разработка и получаване на едно ново и търсено осъвременено екранно изображение. От днешна гледна точка тенденцията и за вечния интерес към окултното и мистичното също е изключително много развита и се е превърнала в силно продаваем продукт, отново основно с детска и тийнейджърска насоченост. Филмите по романите „Здрач”, „Пълнолуние”, „Нова луна” и „Зазоряване” на Стефани Майер отдавна се считат за класически блокбастъри. Подобни са и тийнейджърските телевизионни сериали като „Магьосниците от Уейвъри плейс”, „Свръхестествено” или фентъзито „Мечът на истината” по книгата-сериал Тери Гудкайнт, както и детския тв сериал „Мерлин”.
Разбира се, различната авторска интерпретация на една класическа приказка не бива винаги да се свързва с осъвременяване. Съществуват и истории като анимационните „Красавицата и Звяра”(2012) или „Рапунцел и разбойника” (2011), но те най-често са приповтаряне на стара приказка в нов дигитален вариант (както е случая с 3D версията на „Красавицата и Звяра”), и много по-рядко за изцяло новосъздадена екранна творба. В голяма част от случаите режисьорската насока на разказа е именно в посока на по-лесното и често дори „смляно” и „предъвкано” възприемане на историята от съвременната детска публика.
Друг момент на „осъвременяването” на историята днес е и честото разбиване на структурата на приказката и поднасянето на различни нейни елементи в различни моменти на действие. Съвременните деца са свикнали с промените в хронологичното изграждане на един разказ. Параметрите на време и пространство са доста свободни за света на киното като цяло. По този начин екранизираната приказна история може да се реализира с голяма свобода в боравенето с параметрите на художествения хронотоп, свобода, подвластна единствено на авторовата концепция. И по този начин се очаква фантастичната история да надскочи реалистичността на хронологичното изграждане на повествованието.
По подобен начин се води филмовото действие в излъчвания вече и по българската телевизия сериал „Имало едно време” (сезон 2011 и 2012 г., продуценти Адам Хоровиц и Едуард Китсис). Интересен е подходът, използван в сериала. Класически приетите, често дори разпознаваеми съвременни места от реалността, влизат в един приказен свят и се обръщат. Тук действието се развива в приказката, където в ежедневието си хората са забравили, че са приказни герои, можещи и вършещи вълшебства. Хората от малкото градче Сторибрук не си спомнят, че са типажи от вълшебни приказки. Срамежливата учителка в местното училище Мери-Маргарет е Снежанка от едноименната приказка. Греъм, местният шериф, е Ловецът от приказката за „Червената шапчица”… И само едно малко момче, пазещо книгата с класически приказки им напомня за тяхната скрита същност, където всички те са били „герои от един друг живот”, но са забравили. Преходът на действието между съвременния и приказния свят често е с монтирани на остро кадри, в които героят в различните му превъплъщения просто продължава действието, което върши от реалността във фантастиката. Но преходите се извършват и с метаморфозиране на пространство, с превръщането на жива сърна в гората в картинка от книгата с приказки на малкия Хенри, или с „влизане” в и „излизане” от очите на героите. Героите както в приказките са разделени и лесно разпознаваеми на добри и лоши. Това в повечето случаи е дори и визуало с разделението на лошите като по-смугли и чернокоси, облечени в по-тъмни тонове. Като например съпоставката между мрачната Реджина (кметица и природена майка на Хенри в реалния град и Зла Кралица в приказния) и бялото лице на Мери – Маргарет (или Снежанка, в забравените приказни земи). Или честото присъствие в кадър на познатите приказни символи – червена ябълка в ръцете на Злата Кралица, огледала, ковчежета за злато или нечие сърце.
Днешните деца са свикнали да търсят съспенс, доза свръхествественост и нереалност, както и мистерия във всичко. Събирането на множество приказни герои на едно място също допринася за обогатяването и нарастващото търсене на една фантастична история. А постоянният им контакт със съвремеността засилва дозата съпричасност на вече виделите и обръгнали от всякакъв екранни изображения днешни деца.
Подобно разделение и осъвременяване на приказката, посредством вмъкване и праралелно разказване на историята между настояща и приказно-фантастична гледна точка има и във филма „Цахес” на Анри Кулев (2011).
Интерпретацията на приказките на Хофман е изградена посредством преплитането на реалност и приказност. Тясно е свързана в контекста на това, че съвременните герои се припознават в приказните персонажи от историята на Хофман за малкия Цахес, наречен Цинобър. Болният, движещ се в инвалидна количка младеж от съвремието, се персонализира в дребния, гномоподобен Хофманов Цахес. В случая се използват двама различни актьори за екранното действие. Но останалите типажи просто преминават от една времева реалност в друга, променяйки единствено дрехите си в подобаващи за епохата, и интериорното решение. Може би именно поради липсата на изпълнена със спецефекти визия, режисьорската интерпретация на историята остава недостатъчно „осъвременена” визуално и приказно въздействаща за съвремените деца. На екрана почти липсват свръхмодерни визуални средства – механичните кукли са изиграни от живи актьори, дори носещите дозата фантазийност спецефекти са постигнати главно чрез класическа рисувана анимация (говоря за крилатите коне, летящи феи и т.н.). И именно тази доза натуралистична достоверност погубва „съвременената” фантазийност и приказност пред очите на днешните деца.
Друг вариант на „осъвременяване” на сюжета за съвременните деца е използването на познати им герои, които „изживяват” приказната история от своята гледна точка. По този начин техният, може би най-любим герой, посредством вид театрализиация се впуска в приключенията из различните сюжетни ходове на оригиналната версия. Пример са безбройните серии на анимационния вариант на класическия типаж на сладникавата и хармонично оразмерена кукла Барби, в които тя се превъплъщава в образа на Малечка – Палечка, една от мускетарките, принцеса Рапунцел, Принцесата и Просякинята едновременно, Дванадесетте танцуващи принцеси, Вълшебния пегас и др. И разказва като собствени историите на множество класически приказки или познати литературни произведения. По този начин често пресиленото и натрапено отиграване на определен образ разбива оригиналната структура на приказката или я оставя на ниво визуализирана интерпретация без собствена стойност и стихия.
Често в екранната история се събират и герои, които никога не са взаимодействали помежду си. Подобна компилация от истории и типажи се предлага като упражнение по литература още от автори като Джани Родари в „Граматика на фантазията”. Родари развива идеята за фантазийния бином – т.е изграждането на една фантазийна история върху две противоположни или не особено близки думи. По този начин фантазията на създателя може да се развихри безкрайно. В наши дни тови метод сякаш помага на режисьорите до „доизсмучат” останките от събитийност и специфичност на една история. Друга фантазийна техника, развита от Джани Родари и също използван в пълна сила за „осъвременяване” на приказките за екран, е мешавицата от герои в общи истории и ситуации. В наскоро излезлия на екран филм „Отмъстителите” се среща в едно време-пространство Айрънмен, капитан Америка, Наташа и Тор и трикстера Ло Ки от скандинавската митология. Дори обръщайки се към комиксите, срещата на Батман и Супермен с Пришълците и Хишниците („Batman and Superman vs Aliens and Predators”) не е довела до особено завладяваща визуална история и уместно построена психологическа обосновка на героите. Познатите типажи на Батман и Супермен отстояват специфичните си характеристики, а антагонистите са малко по-слабо реализирани и с липса на визуална мощ в кинематографичния вариант. Децата днес търсят свръхестественото, пресиленото и невероятното. Но то може би не се намира единствено в исторически, сюжетно или дори концептуално неосъществими срещи на търсени и обичани персонажи. Именно тези неочаквани и често невъзможни срещи на персонажи от различни произведения, медии и стилове трябва да са подчинени на определената и концептуална режисьорска идея.
От гледна точка на визията
В днешния момент хиперболизиране на визията на приказката и многократното надскачане на представите ни за реалност, е използвано, за да стане историята от енда страна по-удобна за изпълнение посредством съвременните дигитални средства, а от друга страна по–привлекателна, по-продаваема и по-разчитаема от съвременните зрители.
До скоро фантастичните изображения са обхващали основно визуализиране на познати от литературата и приказките истории. „Тайнственият остров” на Жул Верн, „Фауст” на Гьоте, „Тарзан” на Бароуз или „Космическа Одисея, 2001” на Артър Кларк. Днес благодарения на дигиталната визия няма никакви ограничения на избор за пресъздаване на фантастично-приказна история. Ограниченията идват единствено от фантазията на авторския екип.
Днес естетическата територия, на която се гради цялостното изображение вече много рядко се създава чрез смесен подход, на границата на техническото обновление – чрез съвкупност от комбинирани снимки, трик-кадри, а основна на базата на съвременнити компютърни ефекти и цифрови манипулации. Нов тип екранна интерпретация, където използването на съвременните технологии като дигиталните специални ефекти, компютърната анимация и 3D моделирането, „хващането” на реалността – МоСар, виртуалната реалност, усъвършенстването на оптика, лента и др. се превръщат в задължително условие за развитие на фантастично-приказния сюжет.
Общият преглед на изобразителните достижения в реализацията на екранните интерпретации на фантастично-приказните сюжети при посочените филми водят до няколко извода, и основно могат да се разделят в две насоки:
От една страна се създават части или цели декори, неразличими от реалните, вписващи се в частично съществуващи такива или изграждащи реално съществуващи, но физически недостъпни за филмопроизводството сгради, съоръжения, обекти и дори живи същества. Така например Лъвът Аслан и фавнът от екранната поредица за историите във фантастичната страна, наречена Нарния, са изградени като смесица от тяло на човек с долна част на торса и крака на козел, изглеждат изцяло реални, партнирайки си с реалните деца – актьори. При тази реализация идеалната цел е изображението да не може да бъде отличено от физически съществуващото и творческите намеси в реалните снимки да останат незабелязани.
От друга страна, се създават сцени, обекти или същества, които никога не са съществували, или такива, които са съществували, но е публично известно, че вече са изчезнали. На пръв поглед това е по-близо до фантастично-приказната фабула, но, макар и странно, то вече е лесно достижимо. Тъй като желаните изображения не са познати на зрителя при срещата с тях на екрана на него не му се налага да прави сравнение с вече изградените в съзнанието му модели, така че предложената визуализация е допустима и е много по-лесно да бъде приета за достатъчно достоверна. При този тип изразност не се налага да се разчита на пълната заблуда на зрителя за това, което вижда. Той знае, че космическите кораби, чуждите светове, драконите и всички други приказни създания не съществуват наистина и са постигнати с някаква форма на кино-магията. Единствената цел е да не се замисля каква точно е тази магия и да я приеме безусловно.
С какво може да ни изненада тогава една осъвременена приказно-фантастичната визия? С използването на нови, невиждани дигитални технологии и ефекти? С визия, ограничаваща се единствено от въображението на авторите си? С безкрайната “реалност” на нереалното, приказното и фантазното…?
Това е само една миниатюрна насока от развитието на визията по осъвременяването на приказките в съвременното екранно изкуство. И може би за първи път в текста ми определението „осъвременяване” се използва с цялата си тежест, терминологична изчистеност и функционална смисловост, без нужда от прибавяне на кавички, болдване или постяавяне на курсив. Защото една класическа приказка носи в себе си нужната доза фантастичност, виталност и нереалност, която може да омагьоса децата отвсяко поколение, на всякаква възраст и от всеки регион. Може би на съременните деца им е нудна малко по-голяма доза визия, за по-лесното възприемане на определена история. Но класическите приказни истории винаги ще бъдат търсени, съвременни, всемогъщи по отношение на действие, време и пространство. И може би точно за това са класически приказни истории.
Библиография:
1. Ван Делден, Жан-Франциска Крус. Символика на приказките. С., Леге Артис, 2002, с. 11.
2. Ханютин, Юрий. Реалността на фантастичния свят.С., Наука и изкуство, 1981, с. 5
