Мръсната дума писател (3)

[Част 1 и част 3 от поредицата от 5 есета са публикувани в брой 2 и брой 3 от 2021 година на списание АртДиалог]  ​​​​ 

 ​​ ​​​​ Писателството е комай единственият занаят, изискващ определени нравствени качества. Е, няма лошо, ако мебелистът ви е високоблагороден, но все пак от него се очаква здрав креват или красив бюфет, а не изискани маниери. Ако ватманът започне да проповядва по уредбата Еклесиаста, наместо да си кара трамвая, ще го изритат на минутата. Художникът може да е развратен, композиторът - чревоугодник, актьорът - сребролюбец; но щом си вършат работата, противните им качества не интересуват обществото.

 ​​ ​​​​ С писателя обаче нещата стоят другояче.

 ​​ ​​​​ Някакъв руснак навремето беше писал в рими, че може да си лош поет, но си длъжен да бъдеш гражданин. Вероятно така е оправдавал собствената си поетическа слабост. Гражданството, предполагам, си го е представял както главатарите на френската революция - граждани са неграмотните и побеснели селяни, опиянени от кръвта на аристокрацията, проливана безнаказано насред рева на тълпата. Не че съм потомствен аристократ, но нищо по-страшно няма от диктатурата на озверялата утайка на обществото, подстрекавана от точно такива многомъдри писачи. Твърде често съдбата на подобни съчинители-лозунгаджии накрая се изгавря и ги праща на ешафода - но нима някой през вековете се е поучил от това? Изобщо произвеждането на граждани от недозряла суровина никога не води към добро. Почти половин век голямата част от българските писатели участваха точно в този процес и вееха знамената на малоумните му доктрини - докато държавата се срина и заедно с нея охранените знаменосци. Нека отбележим и друго важно нещо - повечето от знаменосците също бяха новопроизведени граждани. Държавата ги подбираше прецизно измежду амбициозните и безскрупулни селянчета, правеше ги столичани, даваше им жилища, постове и заплати, измисли закон, според който те нямаха нужда от образование, за да са началници; дори ги женеше за подобни на тях, за да не се затрие червената семка. Държавата изпитваше абсолютно недоверие към потомствените столичани, дори и ако бяха нискообразовани и се кълняха във вярност. Те генетично бяха увредени, някъде в тях дремеше опасен културен зародиш и кой знае кога щеше да избие отнякъде. Виж, селянчетата бяха безпомощни без мощния държавен гръб и останаха верни на тиранията дори след кончината ù. И ако за тях нямаше гилотина, концлагер, публично осъждане или поне порицание - наказанието бе друго: забрава. Пълна и вечна забрава. Приживе, пост мортем и во веки веков, амин.

 ​​ ​​​​ А сигурно мнозина от тях са грабнали за пръв път перото с чисти и благородни намерения. Но впоследствие се е оказало, че околното общество като октопод те обвива с множество смучещи, хапещи, душащи пипала, разкъсва те на всички посоки, а отгоре пеят сирените и обещават слава, пари и власт, при това веднага и почти срещу нищо.

 ​​ ​​ ​​​​ И ти последваш техния зов; трябва да си луд, за да се дърпаш, а освен това всички го правят, нали?

 ​​ ​​ ​​​​ А само броени дни след това ти вече си друг, съвсем различен; включен си в стадото, обявен си за писател, чувстваш се защитен както всяко винтче от машината, устремена... няма значение накъде.

 ​​ ​​ ​​​​ Със записването ти за официален писателⁱ ти вече си отрязал шансовете да станеш писател.

 ​​ ​​ ​​​​ Така беше по онова време; нищо чудно и сега да е така. Но сега това няма значение - не можеш да бъдеш толкова вреден както тогава. Сега статуквото може да те изтика напред, да те развее пред четящата публика като рекламирана марка гащи; но най-много да излъжат няколкостотин читатели да те захранят с някой лев. В наши дни вредата от слабия писател е минимална, благодарение на всеобщото безразличие към книгите и особено към авторите.

 ​​ ​​​​ От гореказаното стана донякъде ясно какъв не трябва да бъде писателят. Ако обърнем изречението наопаки и му отговорим, основополагащо качество на писателя е да бъде честен.

 ​​ ​​ ​​​​ Думата честност крие няколко различни нюанса. Детската честност изисква да не пипаш чужди вещи и да не лъжеш, когато счупиш прозорец. Тя не е подходяща за писателя, той е изначален лъжец, записва измислиците си и ги пробутва като истини, опаковани в книга. Никога не вярвайте на писатели; те не бива да се приемат дори като свидетели в съда; даже най-малко там. Писателят би трябвало да изповядва друг вид честност - равнозначната на чест и достойнство. Неговата честност трябва да стига поне дотам - да се запита и откровено да си отговори дали е подходящ за тази професия. И ако има съмнение - с достойнство да си потърси друга работа. Нищо срамно няма в това да не си писател, в края на краищата; дори в определен аспект е престижно.

 ​​ ​​​​ За съжаление, огромното количество пишещи използват сравнителни методи, търсейки отговор на този въпрос. Смятайки останалите писатели за творчески и природни недоразумения, те самите изпъкват в собствените си очи дотам, че се поставят на пиедестал. Отначало си казват: Ами аз с какво съм по-лош от Х?... След време Х е запратен в дъното на класацията, сега сравнението е с У, после някой друг и така авторът плава все по-високо върху каймака на самооценката си; а честта и достойнството му отдавна са удавени и не дразнят самочувствието.

 ​​ ​​​​ За огромната част от човечеството тези категории носят само забрани и неудобства; малцина достигат до щастието да почувстват удовлетворение от честта и достойнството на постъпките си. Значението на думи като обезчестен отдавна е изтрито от съзнанието на днешните цивилизовани граждани; а по-младите от тях сигурно биха се изкикотили, ако ги прочетат.

 ​​ ​​​​ А пък "за честта, майко, юнашка" на поета какво да говорим; тя е просто стародавен израз, дрънканици от фолклора.

 ​​ ​​​​ Ясно става - даже и да държи на своите чест и достойнство, писателят не трябва много да ги размахва публично; просто ще стане за майтап.

 ​​ ​​​​ Любопитно е да надзърнем в близкото минало, когато организираният живот на писателите позволяваше много наблюдения върху нрава им, както зоопаркът улеснява наблюденията на учените. Обобществените писатели даже имаха свой писан нравствен кодекс, въздигащ в най-висша добродетел вярната служба на партията им. Представете си какви пък бяха по-маловажните добродетели, производни на основната; и как би изглеждал писателят, увенчан с всички тях. Макар да бяха улеснени от точно формулираните комунистически добродетели, все пак редица пишещи изглеждаха отчайващо уродливо. Верността към партийните идеали не възпрепятстваше никак формирането на доста нелицеприятни качества сред воините на перото. На първо място - Страхът. Див страх, смразил душите им; приличаха на зайци в дупката си, когато около нея душат лисиците. Страхът, разбира се, съвсем сковаваше творческите им напъни; но преди всичко бе просмукан в кръвта и мозъците като формалин в мъртвец. Всички бяха врагове един другиму; а омразата ги сплотяваше поради своята всеобщност. Пази Боже да се появи някой талантлив или по-различен - омразата и страхът се разтваряха като мочурище и поглъщаха клетника, преди да е гъкнал. Най-много се страхуваха високопоставените в стълбицата - техните врагове отгоре бяха най-силни, а тия отдолу най-многобройни.

 ​​ ​​​​ Страхът ги подтикваше да се обособяват в групички, независимо от цялостното си единение. Обикновено стожер на групата ставаше някой любимец на властта, а около него полепваха всякакви земляци, съученици, познати или просто паразитстващи същества с писалки, подобно на ония рибки, дето живеят в устата на акулата и чистят зъбите й. В многобройните случаи, когато властта сритваше досегашния си любимец, групата се разпадаше и преформатираше; съобществото оставаше цяло, а акулата с подвита опашка сядаше да пише сълзливи послания и молби за прошка.

 ​​ ​​​​ Каква ти чест, брате, какво ти достойнство!

 ​​ ​​​​ А какво да кажем за някои от тия високопоставени, уличени не само в литературни кражби, но и в буквален грабеж?

 ​​ ​​​​ А какво да кажем за ония, дето живееха охолно в жилищата на изкланите от тяхната народна власт?

 ​​ ​​​​ След всичко това не ви ли изглежда детинска слабост, че били бездарни поети или прозаици?

 ​​ ​​ ​​​​ Като стана дума за бездарието, то си беше поголовно. Дотолкова, че вече никой не му обръщаше внимание. Наистина, и в днешно време сума бездарници печатат купища книги, но това вреди предимно на джоба им. Обаче тогава имаше сума автори с по няколко книги годишно, издавани от държавни издателства, минали през редактори, рецензенти и съвети, заплатени и разпратени по книжарниците, където гниеха до претопяването. Бездарието бе норма и не учудваше никого; но един въпрос ме тормозеше тогава, и досега не съм си отговорил: Дали бяха бездарни, защото са комунисти, или бяха комунисти, защото са бездарни? Кое е първичното и кое - произтичащото?

 ​​ ​​ ​​​​ Ето, това е тема за дълъг философски разговор на още по-дълга маса.

 ​​ ​​​​ Но дарбата или нейната липса са от Бога; а друго, чисто човешко качество, белязало целия писателски род, е суетата. Тя, сама по себе си, макар и дразнеща, може да бъде и забавна за зрителя; друг е въпросът обаче - тя влияе върху творчеството в немалка степен. Смята се за естествено авторът да се надуе като петел на стобор и да кукурига до пръсване, че пак е оплодил световната литература; обаче още докато е създавал великия си книжовен продукт, той - волно или неволно - поради суетата си е нагаждал перото си тъй, че да се хареса на възможно най-много хора. Рецептата на този гювеч съсипва текста, ако изобщо се е заформял някакъв приемлив текст. Много по-разумно би било, ако авторът възприеме ролята на скромната кокошка, която търпеливо и в мълчание снася яйцата си и пак хуква из двора да кълве буболечки; но повечето автори са създадени по модела на лъскавия безплоден мъжкар с глупашкото му перчене, който хич и не подозира, че го отглеждат само докато достигне кланично тегло.

 ​​ ​​​​ Бих прошушнал на петлите, кукуригащи на плета, да си припомнят кои автори остават в историята - прокълнатите, отритнатите, бездомните, хъшовете, приютените в кръчмите, затворите и на барикадите; глухите за звъна на златото. Те също са били суетни - изглежда суетата е присъща на самото творчество, не толкова на творците; но когато не кукурига петел, а славей пее между небето и земята, суетата е разбираема и естествена. При това задоволяването на тази суета е един от малкото останали стимули за писане, след отпадането на финансовия интерес и твърде мъглявите изгледи за световна, общонародна и дори местна слава.

 ​​ ​​​​ Тъй че една тънка нишка суета е приемлива - тя и без това е неизбежна; но добре е понякога да се оглеждаме - във висините ли пеем, или ръсим курешки в калния кокошарник.

 ​​ ​​​​ В годините, когато сред писателската съобщност се разпределяха немалки суми пари, съвсем естествено, разпространена бе алчността. Сега е трудно да си представим забогатяване от писателство у нас; но неотдавна имаше и милионери сред пишещите. За тях издаването на книги си беше бизнес - планиран, калкулиран и разбира се, покровителстван от червената Мама Партия с щедрата нянка за послушни деца. Книгите им се заявяваха в издателствата и влизаха в плановете преди и ред да е написан; тиражите бяха астрономически и се разпращаха във всички градски, селски, училищни и ведомствени библиотеки, а авторите се биеха с пяна на уста за допечатки, преди още да са продали и пет книжки. Плащаше се според таблица, степенуваща авторите по категории и важност; а освен това се сключваха и контрактации от различни институции за пропагандиране на тяхната дейност. И още сума начини знам за пълнене джоба на пишещите другари; вероятно още повече са начините, за които не знам.

 ​​ ​​​​ От камбанарията на днешната писателска немотия можем да бъдем великодушни и дори да завидим - какво толкова, плащала им държавата, няма луди да откажат баницата!... Да, хубаво нещо е баницата, но безплатна баница няма и никога не е имало; и когато за едно мазно парче си продал таланта, съвестта и честта си, това вече е нещо като платена любов, в която всъщност любов няма, а само шумолене на пари и разнасяне на зарази.

 ​​ ​​ ​​​​ Сърби ме ръката да направя набързо един списък с вероятните червени писатели-милионери, но няма да я начеша. Първо, почти всички са вече покойници, безвъзвратно отнесени от реката на забравата. Има кой да ги съди; нека ние великодушно ги забравим. За какво са им сега любимите пари, къщите, колекциите картини, пластики, икони и какво ли още не? И второ, кой сега чете луксозните им томове, натъпкани с бездарни брътвежи? Кой помни скудоумните хвалебствия на орляка критици-академици, пърхащи около писателските величия?

 ​​ ​​​​ Никой; пък и някой да помни, му е гадно да си спомня. Помни се само същественото и доброто, тъй е устроена човешката памет. И ето, аз си спомням за множеството гладни и жадни таланти, които докрай не се продадоха и носеха своите чест, гордост и достойнство като щит под овехтелите си ризи. Сравнени с тях, напористите и алчните не само от онова време, но и днешните юнаци, предизвикват главно погнуса, и малко страх. Страх от лошото, подлото и мръсното, което вирее около нас, приема всякакъв вид, цвят и мирис като хамелеон и възкръсва с всяко поколение - феникс на злото и пошлото, преоблечено като вестител на красотата. Онази, дето уж идва, за да спаси света.

 ​​ ​​​​ Освен всичко изброено - и още много - писателят трябва да притежава вяра и търпение. Той е като рибар, хвърлил въдицата в очакване на златната рибка. И ако случайно я улови, внимателно ще я пусне обратно във водата, без да си пожелае никакви благини. Защото той вече е постигнал всичко, за което е пратен на тази тъжна и оглупяла земя.

 ​​ ​​​​ Хубаво е да се замислим дали притежаваме всички тези качества, присъщи повече на някогашните рицари, даващи обет за бедност и борба със злото. От нас зависи дали ще заселим в душата си добрия мъдър хидалго - честен, безстрашен, всеотдаен и луд. Много луд. А освен това, на всичко отгоре, ще ни е нужен и този неуловим, проклет талант.

 ​​ ​​​​ Бих могъл да добавя към полезните качества на писателя доблестта и великодушието да признаваш и хвалиш постиженията на конкурентите си. Но това вече би било съвсем прекалено.

 ​​ ​​​​ Е, не станаха ли много изискванията, за да се окичиш с нищо незначещата титла писател?

 ​​ ​​​​ И струва ли да се тормозиш, лишаваш и възпитаваш, да израстваш нравствено и умствено - и накрая да се окаже, че Господ не те е надарил с минималната доза талант?

 ​​ ​​​​ За ваше успокоение, има изход. Припомняте си теорията за Златното сечение и насочвате произвежданата от вас литература към следващото низходящо ниво читатели. Естествено, и самият вие слизате надолу - както сме установили, писателят трябва да надвишава само с едно пръстче оптималния си читател. Така може да слизате до дъното на сечението, изживявайки собствената си метаморфоза като кафкианска хлебарка. Но не се притеснявайте - докато сте падали към дъното, може междувременно да сте станал търсен, хвален и прочут.

 •••

The dirty word writer (3)

Сosta Radev

[The first of the series of 5 essays was published in issue 2 of 2021 on the online magazine ArtDilagog]

 Creative process - an enigma, unexplained even by the science of the 21st century continues to preoccupy us, at least some of us. Writers, as well as artists from other genres, are the only ones who provide some evidence about this process. Even writers like Kosta Radev, like many Bulgarian and foreign authors, use concepts like inspiration, talent etc., which do not give us an explanation. Kosta Radev's contribution, in a series of texts by ArtDialog, is that he does not just ask, but also gives an answer to the question about the writer's mission, about the writer’s choice but also the choice that each reader makes when he selects what to read.

 This is a matter of great importance today when students spend more hours behind the computer screen than at school, and the percentage of 15-year-olds who do not understand what they read is growing alarmingly. It is a time when even the people who read get bored easily by long texts. And this is normal, there are so many interesting things to see on the internet! The series of essays by Kosta Radev discuss the important question about the choices we all make and upon which our lives depend.

Kosta Radev (born September 26, 1946, in Sofia) - author of poetry, short stories, novels, journal articles and essays - published in over 20 books.

Graduated in Bulgarian Philology at the Sofia University "Kliment Ohridski" and for many years worked as a journalist and published poetry and short stories. ​​ For the last 30 years, Kosta Radev has worked as a fisherman. He lives in a small wooden house in the fishing village in the Trakata neighbourhood of Varna.

He won the following awards:

1996 "Shadows of Babylon" – recognised as the novel of the year in Bulgaria.

1998 The novel "Atlantis" won the award of the Association of Bulgarian Writers

1999 "Moon Horsemen" work the grand prize of the national competition ‘Development’.