Коледен дъжд над Витлеем

    В часовете преди Рождество пътят към Витлеем е пуст. На празното и мокро шосе няма други автомобили. После… охрана и пункт за проверка. Вечерният здрач усилва усещането за празнота, несигурност и тъга, която съществуващата реалност ни внушава. Само надеждата да се докоснеш до нещо светло и чисто, което да озари душата ти, да я пречисти от натрупаните обиди, омерзения, болки и страдания, те води напред към светините в този толкова измъчено тъжен град.

    Пред църквата „Рождество” светлините на коледната елха блестят закачливо и се опитват да пръскат настроение. Магазинчетата, отрупани с традиционни за мястото сувенири, сега примижават блажено окичени, под звуците на „Джингъл белс” на арабски. Неповторимост, с която неспирният дъжд дарява нощта, пълната луна наднича през дъждовна пелена и гонещи се облаци, като разпръсква мекота и нежност, за да помири човеците в нескончаемото им безумие.

    Храмът прелива от хора с млади лица, замаяни от църковно пеене и галещи звуци на орган, търсещи съприкосновение със Създателя, устремени към собственото си пречистване. Топлина от свещи и доброта, събрани в ангелския лик на заспалото в скута на майка си дете.

    Нощ, която е обвила света в галеща прегръдка, за да го направи по-чист и по-добър, макар и за една нощ. Нощ Рождественска, единствена, когато забравяш страданието и се потапяш в мечтите и надеждите. Нощ, в която дори да си сам, не си самотен, потънал в люлката на красиви очаквания. Когато мислите ти са към онези, на които искаш да кажеш всичко, което все не си успял. Среднощният звън на камбаните те озарява със сиянието на Витлеемската звезда и отнася част от теб с едно „Честито Рождество” и с нескончаемото желание красотата да не свършва.