Гранд дамата на българската поп музика – Ирина Чмихова
Разговор с един от родоначалниците на жанра – първата истинска звезда, артист-изпълнителя Ирина Чмихова, основател и първи музикален педагог в създадения през 1968 г. Естраден отдел на Консерваторията, носител на ордена „Кирил и Методий“ и званието „Заслужил артист“ за цялостния ù принос за развитието на българската култура, почетен гражданин на гр.Пловдив.
Биографична справка: Ирина Чмихова е родена на 5 април 1930 г. в Пловдив в семейството на Николай Чмихов, от поколението руснаци, установили се в България след събитията в Русия през 1917 г. и след това, и българката Цветана Велева. Значителна част от живота на баща ѝ, независимо какво е работил, е била посветена на музиката. Майка ѝ е актриса и певица в Хора на Руската църква и Руския клуб в Пловдив. Домът, в който расте Ирина Чмихова, рядко остава без гости, значителна част от които са сънародници на баща й, говори се предимно на руски, но темата е изкуство, а музика се свири и пее всеки ден. През периода, в който семейството се премества в Казанлък, Ирина Чмихова, вече ученичка в гимназията, участва активно в различни художествени колективи на едно от най-старите и авторитетни тогава читалища в България „Искра“ и Руския клуб в Казанлък. През тези години тя има редица сценични изяви – в драматични постановки и концерти и след гимназията Ирина Чмихова кандидатства в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (тогава ВИТИЗ – Висш институт за театрално изкуство). Представя се отлично и е сред първите приети, което, с присъщата си скромност, Ирина Чмихова отдава на това, че тя все пак е рускиня, а на изпита присъства и самият Масалитинов, преминал през всички трудности на живота извън родината. Ирина Чмихова следва „Актьорско майсторство“ в класа на проф.Кръстьо Мирски, заедно с Любомир Кабакчиев, Васил Андреев и други бъдещи големи имена на театралната ни сцена. Певческата ѝ дарба и музикална култура, както и актьорския ѝ подход към пресъздаването на всяка песен е причината още като студентка да бъде избрана от Евгений Комаров за член на първия вокален квартет, създаден от него още през 1950 г. в съществуващия тогава Руски клуб в София. След дипломирането си във ВИТИЗ, Ирина Чмихова, както всички, започва работа „по разпределение“ като актриса в току-що създадения Димитровградски театър .
Въпрос: Докато се готвех за интервюто си с Вас, установих от публикациите, че новосъздаденият Димитровградския театър, в който постъпвате на работа и участвате в първото му представление, освен че е с една от най-младите трупи, бързо се превръща и в един от най-авангардните театри у нас. Показателно за равнището му е, че още с първите си постановки Димитровградският театър привлича публика и от други градове. Превъплъщенията Ви в роли от редица пиеси, съвременни и класически, като „Сън в лятна нощ” и „Дванадесета нощ” на Шекспир, „Службогонци” на Иван Вазов и други, са оценени от специалистите като гаранция за сериозна и успешна театрална кариера, без да говорим за овациите на зрителите, което е също толкова важно. След като сте с академично театрално образование и то в клас на един от най-големите – проф. Кръстьо Мирски, как се решихте да сложите край на успешното си творческо развитие и да тръгнете по несигурния път на несъществуващия още у нас жанр, наричан днес поп музика?
Ирина Чмихова: Няколко са причините, но може би първата и решаващата е, че музиката беше моето ежедневие откакто се помня като човек, защото такива бяха родителите ми и такъв бе домът ни, в който се свиреше и пееше всеки ден. Въпреки театралните ми сценични изяви още в гимназията, театралното ми образование и годините ми като актриса, това не се промени. Димитровградският театър стартира със „Службогонци“ на Иван Вазов на пловдивския режисьор Сашо Симов – първи и дългогодишен режисьор на Димитровградския театър, в която една от ролите направих аз. Това беше първа и за театъра и за мен, и за някои от колегите ми премиера. Бяха прекрасни години, защото всички работехме с душа и сърце и с професионалната амбиция да направим един добър театър и мисля – успяхме, увлечени от професионалист и ентусиаст като Сашо Симов, на когото Димитровградският театър и всички ние дължим много.
Въпрос: ….такива са оценките и на повечето специалисти за тези години на театъра.
Ирина Чмихова: Да продължа развитието си като театрална актриса беше логично, но в изкуството това не винаги е решаващ аргумент. Освен към руските романси и песни, аз проявявах интерес и изпълнявах още в гимназията и руски цигански романси и песни. Когато майка ми – актриса и певица с руски език на такова равнище, че всички смятаха, че ù е майчин и с достатъчно познания и за руските цигански романси се удивляваше колко добре ги изпълнявам и питаше как го правя, след като не е имало от кого да науча тайните на този специфичен репертоар, ù отговарях, че ми идва отвътре. След 3 години театрална кариера, обаче, аз нямаше как да не съм наясно, че ми е дадено да пея и трябва да пея.
Въпрос: Може ли да се каже, че гледате на таланта не като на привилегия, а преди всичко като на отговорност и задължение да се развива и споделя с хората?
Ирина Чмихова: Да, надарените с талант имат това задължение и след като съм се опитвала да го внуша по-късно на всички свои студенти в Консерваторията, няма как да не съм го изисквала първо от себе си. Втората причина за куража ми да сменя жанра е, че имах превъзходен музикален педагог, какъвто беше Евгений Комаров, с когото работех от няколко години, както и безрезервната подкрепа на съпруга ми при вземането на това решение.
Въпрос: Винаги съм казвала, особено в 50-те и 60-те години на ХХ век, когато има само едно радио и една телевизия, няма достатъчно и добра звукозаписна техника и основните изяви в поп музиката са сценични, свързано с безкрайни турнета, тоест – жанр, функциониращ основно „на колела“, или правиш кариера, или оставаш без семейство, ако нямаш неговата подкрепа. Особено ако си жена и при правилата, по които е живяло Вашето поколение.
Ирина Чмихова: Да, така е, но аз имах голямото щастие моят най-горещ и предан почитател, когото човек може да си пожелае, да бъде съпругът ми, тогава старши лейтенант от Българската армия и комендант на Димитровград – Любомир Енев. Моите родители бяха много специални и обичащи се хора, което отбелязваха всички, а ние бяхме дом, рядко оставащ без гости. Затова и моите представи за партньор в живота бяха много високи, но и аз като родителите си имах щастието да срещна своята сродна душа. Прибирайки се в София, се оженихме и буквално на следващия ден заминах на турне – нечувана за времето си постъпка. Моят график на работа години наред определяше начина на живот на семейството ни, което не беше лесно за никого от двамата. Съпругът ми Любомир Енев споделяше всички тежести с мен в течение на години, за което само любов не е достатъчна, а и истинско приятелство. Затова няма как да не твърдя, че най-голям и предан мой почитател беше мъжът до мен. Имах неговата подкрепа и помощта му в творческия си път през всичките 57 години брак до смъртта му, което двете ми деца, нашите близки и някои от първите ни естрадни артисти знаят също толкова добре, защото когато е имал възможност е пътувал с нас на гастроли.
Въпрос: Но вие сменяте кариерата на добра актриса в утвърдения театрален жанр, имащ своята постоянна и образована публика с практически несъществуващ още у нас жанр, който дори още няма име – лека, забавна или естрадна музика? Не е ли много рисковано да го направиш, особено в 50-те години, след като перспективата в него е повече от неясна?
Ирина Чмихова: Казвала съм на шега в редките интервюта, които съм давала за медиите, че в театъра, предвид и на младостта ми, бях още актриса пета категория, а в поп музиката веднага станах артист изпълнител първа категория. Но ако трябва да отговоря сериозно, предизвикателство е да се опиташ да бъдеш един от първопроходците в даден жанр, независимо от трудностите. Така че не е удивително, че още докато бях актриса в Димитровградския театър, се явих на първото и на второто общобългарско състезание по естрадно изкуство, проведени в Зала „България“.
Въпрос: Участниците в конкурса са много, но както отбелязват специалистите, гласът Ви, който е школуван преди всичко при работата Ви с Евгений Комаров, актьорската Ви професия и опит Ви извеждат категорично на първо място още на втория конкурс, в резултат на което Ви предлагат щатна работа в Държавната концертна дирекция – структурата, която организира и управлява целия професионален концертен живот в България.
Ирина Чмихова: Да, така беше и дълго време аз бях единствената щатна певица в жанра, докато за участията си в концертите всички останали колеги получаваха хонорари. Когато ме назначаваха аз попитах какво ще изпълнявам на концертите, защото репертоарът ми е предимно от руски и цигански романси и песни. Отговориха ми, че ще започна с този репертоар, а когато има изпълнител на популярна музика, композиторите ще започнат да пишат и такава музика. И е така – процесите са взаимосвързани.
Въпрос: Водещите експерти отбелязват, че сте първата истинска българска звезда в поп музиката, но Ви сочат на първо място и като родоначалник на поп жанра, независимо от приноса на Евгений Комаров, на факта, че някои български композитори са писали популярна музика и преди 50-те години на 20-ти век и на приноса на останалите певци от Вашето поколение като Леа Иванова, Маргрет Николова, Георги Кордов, Видин Даскалов, който е започнал като естраден певец. Нещо повече, това, което професионалистите без изключение отбелязват по един или друг начин, Леа Иванова го е формулирала кратко и категорично: „Ирина Чмихова извади популярната песен от димните заведения и я качи на концертния подиум“. А тя също е сред първите в жанра и безспорно много добра поп певица.
Ирина Чмихова: Всеки от първите ни естрадни певци по своему е първопроходец, поне в изпълнителското изкуство, не само защото е постигнал всичко предимно сам, а и защото стилът и репертоарите им бяха различни и отговаряха на всички предпочитания за поп музика – от тази с предимно концертно звучене, изискваща може би най-много качества за да прикове вниманието на всякаква публика, до танцувалната.
Що се отнася до признанието на колегите ми и най-вече на Леа Иванова, с която бяхме толкова различни като певици – това говори само за нейния професионализъм и високи човешки качества. Аз също много я харесвах като певица и я обичах като човек. За мен беше удоволствие да изпадам под магията на нейния специфичен глас и танцуваща походка. Не е удивително, че тя изтъква публично приноса ми – това беше характерна черта за повечето певци от моето поколение – да признават и да се радват на чуждия успех. Обичах сборните концерти по тази причина – прибираш се зад кулисите и получаваш искрени овации и от колегите си, които са ти конкуренти, всъщност и това преживяване е незаменимо и незабравимо. Дано младите да са изпитвали това чувство.
Въпрос: Въпреки големия Ви репертоар, с който стартирате като певица, Вие нееднократно сте отбелязвали: По цял ден репетирахме с Евгений Комаров у тях.
Ирина Чмихова: Евгений Комаров има принос не само за по-голямата част от репертоара ми и израстването ми като професионална певица, но и за създаването на жанра поп музика. Малкото певци на популярна музика бяхме поканени в Радио София, представени на Евгений Комаров, известен като голям музикант и с опит в работата си с певци на поп музика като завеждащ специализираната рубриката на Радио Белград и ни препоръчаха да работим с него. Комаров още преди да се установи окончателно в България, при първото си идване в 1950 г., създаде вокален квартет за поп музика от два женски и два мъжки гласа в тогавашния Руски клуб в София. Имах честта да бъда избрана от него за един от двата дамски гласа – аз бях алтът. Работехме много, имах и солови изпълнения. Резултатът е, че с този репертоар ни поканиха на записи в Радио София. И още след първото пускане на изпълненията ни в ефир, България, както се казва – гръмна, заваля лавина от писма на слушателите с одобрение и настояване да ни пускат „всеки ден“, както през смях отбелязваше Комаров. Тъй като това никога не се беше случвало до тогава, музикалната редакторка Олга Симеонова като му се обадила да доведе певицата, тоест мен, в Радио София и то веднага, подчертала няколко пъти – „жива или мъртва“.
Въпрос: Известно е, че на първото турне в страната, тръгвате с репертоар от руски романси и руски песни, които знаете от дете от баща си и майка си, както и тези, които пресъздавате заедно с Евгений Комаров, който освен автор на аранжиментите съпровожда и изпълненията Ви на пиано на концертите. Казвали сте, че в репертоара Ви са и нови песни на съвременни руски естрадни изпълнители, които чувате по радиото и чиито текстове сваляте сама. Може би, за младите, трябва да обясним как се сваля текст от звучащо по радиото изпълнение, защото и моето поколение през 60-те години правеше същото за текстовете на Владимир Висоцкий: записваш първи, трети, пети ред и т.н., защото няма да успееш всичко и дебнеш момента да чуеш песента отново, за да запишеш втори, четвърти и т.н. ред. И така с всяка песен…
Ирина Чмихова: Така беше, особено в 50-те години, когато нямахме магнитофони, да не говорим за касетофони.
Въпрос: Какво бихте отбелязали за началото на поп жанра ?
Ирина Чмихова: Поп музиката се изпълняваше предимно „на живо“, тоест на концертния подиум. Моите солови концерти с Евгений Комаров на пианото следваха един след друг – понякога по 50 концерта на месец в София и страната, както личи от информациите за мен в медиите, събирани първоначално от баща ми, което след това правеше съпругът ми до смъртта си и то толкова стриктно, че архивът ми е доста богат.
Въпрос: При тогавашните пътища и транспортни средства 50 концерта на месец, означава поне по 2, а често и по 3 концерта на ден, което освен всичко друго изисква и нечувана трудоспособност и физическа издръжливост. Как сте намирали време да работите и над нов репертоар при това с песни на 8 езика – руски, български, италиански, френски, испански, немски, английски, иврит ?
Ирина Чмихова: Нямам обяснение. Наистина изглежда невъзможно.
Въпрос: … но е факт, защото още в първите години Вашият репертоар наброява вече няколко хиляди песни на 8 езика.
Ирина Чмихова: Наистина изглежда невъзможно, но много скоро реперторът ми достигна 2 000 песни. И ако има някакво обяснение, то е - обичаш си работата, публиката и за да не се повтаряш пред нея правиш и невъзможното. Което, подчертавам, без Евгений Комаров, който беше автор на по-голямата част от аранжиментите, не можеше да се случи, защото Цветана Възвъзова работех по песните от късния си репертоар.
Въпрос: Няма спор, че да направиш добри аранжименти на такъв обем песни и то различни като стил, трябва да си музикант от ранга на Евгений Комаров. Но без да има кой да ги пресъздаде на адекватно равнище за представяне пред аудитория не може да има добър краен резултат.
Ирина Чмихова: Така е, но освен прекрасните аранжименти, съобразени с времето, аудиторията и с моя глас и заслугата да ги репетираме колкото е необходимо, за да ги пресъздам вокално по най-добрия начин, приносът на Евгений Комаров е и като артист-изпълнител, защото особено в повечето случаи на концертния подиум беше самият той – в София, страната и зад граница. Затова той безспорно е един от родоначалниците на поп жанра, независимо от приноса на българските композитори и останалите ми колеги певци.
Въпрос: Експертите посочват като Ваш репертоар общо 5 000 песни, което е обем, трудно постижимо за цял един живот, а Вие го правите всъщност за 10-тина години. Дори да приемем, че специалистите бъркат съществено и той е два пъти по-малък, това означава 200-250 песни годишно – достатъчен репертоар дори за цял един живот. Но Вие правите такъв обем всяка година, което означава по една песен на 2 или 3 дни, в което време вие сте и на концерти. Количеството солови концерти в страната и зад граница са над 1 200, означава, че като се отчете времето за пътуванията, всеки трети, или дори всеки втори ден сте имали концерт. При това става въпрос само за пеене „на живо“, а не за запис, където можеш да коригираш нещо.
Ирина Чмихова: Интересът към поп концерти в 60-те години на ХХ век беше вече много голям и понеже все още бяхме малко певци трябваше да покриваме целия график на Концертната дирекция – в София, в страната и зад граница. Въпреки че българската поп музика беше в процес на създаване и бяхме няколко певци, осъществихме и редица турнета в Австрия, Белгия, Полша, Румъния, Чехословакия и десетки концерти в бившия Съветски съюз. Част от концертите бяха мои солови с Евгений Комаров или с новосъздадените тогава инструментални състави и оркестри като „Стакато” на Развигор Попов, „София”, „Балкантон”, „Студио 5” и Естрадния оркестър на Вили Казасян, но немалка част от задграничните гастроли са концерти с други певци като Емил Димитров, Мария Косева. Първият задграничен концерт на новоизграващата певица Лили Иванова в Румъния е също с нас.
Въпрос: Отзивите за концертите Ви са отлични, но особено показателно е, че взискателната руска музикална критика Ви титулова и до днес като „царицата на руския романс“, въпреки големия брой изпълнители на този репертоар в Русия – и тогава и днес, а в музикалните сайтове Вашите изпълнения са отбелязани като „класика“ в поп жанра.
Ирина Чмихова: Да, това са изключително високи оценки. Но също толкова важно за мен е, че руския Театър „Ромен“ с великолепните си изпълнители, родени да изпълняват руски цигански романси и песни, отмениха свой концерт и пътуваха до гр.Грозни, в пълен състав, за да присъстват на мой концерт, в който изпълнявах и песни от техния репертоар и ме аплодираха горещо.
Въпрос: Само професионалистите могат да оценят какъв талант, труд и физическа издръжливост са необходими, особено когато в това време на непрекъснати гастроли правиш репертоар на 8 езика и с толкова различен стил.
Ирина Чмихова: Само това правехме с Комаров – репетирахме. В къщи, нощем се будех с ужас, че не съм запомнила целия текст на последната нова песен на поредния език. И докато не си го припомнях не заспивах.
Въпрос: Затова е разбираема и оценката Ви за Евгений Комаров, на който отдавате дължимото с концерта, с който отбелязвате своята 50 годишнина и 25 годишнината от съвместната Ви творческа работа.
Ирина Чмихова: Така е. Нещо повече, на Евгений Комаров дължа и всички свои записи в БНР и в БНТ, където съм първата поканена за запис поп певица. На него дължа и дългосвирещата си грамофонна плоча, тъй като той беше и диригентът на оркестър „Симфониета“, с който повече от месец репетирахме по цяла нощ в Зала „България“.
Въпрос: Тоест – репетираш по цял ден с Комаров у тях, но така, че съседите не се оплакват, а отварят прозорците, за да слушат и като направиш няколко хиляди песни, изпяваш ги на 1 200 концерта в България и зад граница, правиш записи, които се въртят в ефир ежедневно и звучат от всеки прозорец и в резултат – поп жанрът е роден. Това че сте професионално най-подготвената в музикално и сценично отношение певица е причината, че сте и първата, на която предлагат преподавателско място в новосъздадения Естраден отдел в Консерваторията през 1968 г. Защо след като сте безспорната прима, Вие приемате да бъдете музикален педагог, а скоро след това – преустановявате активната си концертна дейност?
Ирина Чмихова: Гласове в България винаги е имало, в резултат на което наред със соловите ми концерти се организираха и сборни концерти с първите няколко изпълнители на популярна музика. Единици от тях бяха професионално подготвени, обаче, а освен това – за да „проходи“ един жанр са необходими много повече певци. По тази причина е взето и решението да бъде създаден Естраден отдел в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“, (тогава Българска държавна консерватория). Както отбелязах, процесите са взаимоствързани: има артист-изпълнител - появява се и репертоар. Първата българска песен в репертоара ми, например, беше създадената от един от цигуларите от Оркестър „Симфониета“ - Панайот Бояджиев. Един ден, по време на едно от турнетата ни, той дойде при мен и ми предложи да видя няколко негови песни, защото знае, колко много искам да имам български репертоар и ми ги предостави да ги направя, ако ги харесам. Така неговата „Тригодишна мъка“, (известна като „Синьото елече”) стана първата българска песен в репертоара ми, а прекрасният инструменталист Панайот Бояджиев със следващите няколко песни, написани и с други автори, се утвърди и като композитор на поп музика. Песни за мен са писали Йосиф Цанков, Борис Карадимчев и други композитори, но все още нямаше достатъчно български репертоар. Така че на въпроса ми „Добре, ще готвим артист-изпълнители, но какво ще пеят, след като няма достатъчно български репертоар?” – чух очаквания от мен отговор: „Когато има повече добри певци, повече композитори ще започнат да пишат песни за тях и така ще се създаде и българска естрадна музика”.
Въпрос: Не само обемът на Вашия огромен и разнообразен репертоар, безспорен глас и резултати от работата Ви с музикант от ранга на Евгений Комаров е причина за безспорния Ви успех, а и Вашата тėза, че нито само музиката, нито само текстът могат да направят от песента шлагер, или както днес се казва – хит, а само синтезът между тях и по тази причина работите върху всяка нова песен, докато постигнете желания краен резултат.
Ирина Чмихова: Така е, затова едно от нещата, на които съм искала да науча студентите си беше, че към изпълнението на една песен трябва да се подхожда като към роля – тоест изграждане на подходящото за песента встъпление, кулминация и финал. Обикновено човек има качества да бъде или певец, или да бъде актьор, затова и не всеки става звезда, както това е прието сега да се казва. Това съм искала – да внуша на студентите си да отделят същото внимание не само на музиката, но и на начина, по който поднасят текста и че не всяка дума, а всяка буква трябва да бъде изпята така, че да бъде чута и разбрана от публиката.
Въпрос: Съдейки по кариерите на студентите Ви, сред които са редица български звезди като Мая Нешкова, Мустафа Чаушев, Мими Иванова, Маргарита Хранова, Христо Кидиков, Михаил Йончев, Йордан Марчинков, Камелия Тодорова, Есил Дюран, Етиен Леви, който стана и музикален педагог, Вие сте успели и в тази посока. На Вашите студенти от първите два випуска и на много други, които сте подготвили след това, се дължи професионализирането на българската поп музика и популяризирането ù у нас и зад граница. Въпреки успехите им, обаче, в един фейлетон от края на 70-те години на ХХ век, за да се опише една „опашка“ за стоки, се казва, че опашката била толкова голяма, сякаш се редяха за билети за концерт на Ирина Чмихова.
Ирина Чмихова: Да, вярно е и го имам в архива от информации и статии за мен. Но то е затова, защото аз бях първа.
Въпрос: Защо след като сте на върха на певческата си кариера, която не е застрашена от нищо и сте безспорната прима, Вие приемате да бъдете музикален педагог и малко след това приключвате активната си концертна дейност? Актьорското образование и съответният опит сигурно са допринесли много за кариерата Ви на певица, но точно това не е било в учебната програма на НАТФИЗ и не е имало кой да Ви научи, а е трябвало сама да стигнете до необходимите прозрения. Това не е ли поредния риск, който предприемате?
Ирина Чмихова: Да, но към всички мои знания, умения и качества трябва да се прибави и наученото от Евгений Комаров по време на безкраните ни репетици, който беше всъщност и мой личен учител по музика. Така че без формално да съм завършила и Консерваторията, аз съм минала целия необходим материал за една певица. Когато ме оценяваха като музикален педагог по естрадно пеене, за мен често накратко казваха: Всички след Ирина Чмихова преподават като нея. Ако трябва и аз да бъда телеграфна ще кажа: А аз преподавах, както ме е учил Евгений Комаров.
Въпрос: Когато го правиш за собствения си репертоар е едно, но да преподаваш на толкова много и толкова различни певци и певици не е ли трудно, а и рисковано? Овен кураж и издръжливост да бъдеш първопроходец в поп музиката като певица, не е ли уморително да си родоначалник и като музикален педагог в поп музиката?
Ирина Чмихова: Точно защото вече знаех как трябва да се подходи към пресъздаването на една поп творба смятах, че дължа на младите усвоеното знание и опит. Това беше решаващият аргумент да сменя професията си отново. Тъй като преподаването е индивидуално, предвидено е време за занимания и време за самоподготовка, няма как да съчетавам графика на студентите ми с графика на моите концерти. Затова трябваше да избирам. Освен това дължах повече време и на семейството си, защото вече имахме и две деца, а не на последно място – поради големия брой концерти и участия в тях всички певци вече бяха с големи месечни приходи, дори младите, а ние с Комаров, независимо, че сме имали често по 50 концерта на месец, получавахме само заплатите си, което беше ощетяващо и за семейството ми. И въпреки, че решението ми да се разделя със сцената беше мотивирано и категорично – не беше лесно да преживея края на сценичната си певческа кариера.
Въпрос: В най-ново време на съвременни носители са издадени пиратски дискове с Вашите изпълнения, свалени точно от Вашата дългосвиреща грамофонна плоча, издадена от „Балкантон“ с документи, на които някой е фалшифицирал подписа Ви. Въпреки протеста Ви в медиите, Министерството на културата не се е самосезирало, нито е внесло случая за разследване от прокуратурата. Нещо повече – поведението на държавните чиновници по случая от години облагодетелства финансово издателя – пират и буди съмнение какви са причините по които Министерството на културата не изпълнява свои аксиоматични задължения, възложени му от Закона за авторско право: да конфискува пиратските дискове и спре издаването и разпространението им.
Ирина Чмихова: Обещала съм си да не коментирам този срамен акт не само защото това не може да се случи в нито една уважаваща себе си държава, но и защото тези дългогодишни кражби освен, че ограбват финансово мен и наследниците на Евгений Комаров, вгорчиха последните години от живота на съпруга ми Любомир Енев, който не успя да задейства с жалбите си прокуратурата, а средства като пенсионери за съдебно дело нямахме.
Ирина Чмихова. Личен архив
Може да се твърди със сигурност, че Ирина Чмихова за непродължителната си по време сценична кариера е постигнала и преживяла значително повече, отколкото много други поп звезди за цял един живот. И не само български поп звезди. Мисля че на музикалната ни историография предстои да документира респектиращия по обем репертоар и изяви на Ирина Чмихова по съдържащите се в афиши, програми за концерти, съобщения и статии в медиите и други материали в Музикалния отдел на Националната библиотека, НМА „Панчо Владигеров“, записите в така наречения Златен фонд на Българското национално радио и Българската национална телевизия и лични архиви. Това ще помогне да се уточнят критериите, без които оценките в поп музиката не могат да са обективни и точни, а младите ще имат база за съизмерване.
