Красотата е начин да разбираме и променяме света За книгата „Изкуството архитектура. Същност“ на Тодор Булев
„Архитектурна теория“ е словосъчетание, употребявано свободно в статии, доклади и лекции по архитектура у нас. Използващите го специалисти биха се затруднили обаче да дадат убедително определение за неговото естество и съдържание. Катедри „Теория и история на архитектурата“ към архитектурните факултети има, както и издания с теоретичен уклон – но не и книги или дори учебни помагала от български автори, картографиращи забулената в мъгла територия на архитектурната теория.
Монографията „Изкуството архитектура. Същност“ на проф. арх. Тодор Булев е пионерът, който навлиза с щурм в това бяло поле – и със замах го изпълва с образи и форми. Иновативна като подход и съдържание, тя изгражда основите на теорията на архитектурата – само основите, защото цялата сграда ще бъде издигната от следващите четири тома, обхващащи ключовите аспекти на архитектурната творба – „Форма, „Език“, „Композиция“ и „Битие“. И би помогнала както на теоретици и историци на архитектурата, така и на практикуващи архитекти, да осмислят какво всъщност правят, проектирайки архитектура и пишейки за нея.
„Изкуството архитектура. Същност“ е постижение не само за българския контекст, но и в полето на публикациите по архитектурна теория в световен план. Широката ерудиция на автора обобщава и свързва в монолитно цяло концепции, създадени от западни и източноевропейски философи и учени, архитекти и изследователи на архитектурата, доскоро съществуващи в два отделни несвързани свята. Витрувий и Бахтин, Кант и Лосев, Глазичев и Дженкс, Кандински и Алпатов, Зимел и Узнадзе не само съжителстват на страниците на книгата, както често става в архитектурните публикации, а си взаимодействат в активен диалог, за да очертаят контура на естетическото в архитектурата. Дори самото издирване на трудовете на тези автори е предизвикателство, камо ли осмислянето и обвързването им в хомогенна научна сплав.
„Същност“, първата част от планираното петокнижие, разкрива спецификата и параметрите на изплъзващата се концепция за архитектурна естетика. Поставя си за цел да отграничи, дефинира и анализира понятието „красота в архитектурата“. Но не чрез обичайните за абстрактните архитектурни текстове есеистични похвати, а в комплексността на различните им аспекти – материален, исторически, семантичен, психологически, процесуален, социален. Обвързва в система различните перспективи към красотата на построеното, за да изгради от тях структурата на цялостна теория за естетиката в архитектурата.
За да постигне тази цел, Тодор Булев задава серия структурообразуващи въпроси. Има ли вечни или поне дълготрайни „канони“ за красотата в архитектурата? Целесъобразното автоматично ли преминава в красивото? Естествен продукт на прагматичното архитектурно формообразуване ли е красотата в архитектурата или има своя специфична роля в това формообразуване? Доколко и как естетическите ù представи формират архитектурната практика? Какви са социалните функции на архитектурата като устойчива форма на естетическа изява?
В търсенето на техните отговори, авторът се движи от осмисляне на естетическото въобще, през анализ на материалната среда – до интерпретация на художествения език в архитектурата, въвличайки обширен спектър концепции от множество теоретични и практически дисциплини. Прилага и впечатляващ набор от инструменти за подбора, анализа и систематизирането на богатия емпиричния материал – пространствено-структурен подход, функционален подход, лингвистичен подход, семиотичен подход, системен подход, управленски подход. Предприема и серия ефективни методологични ходове, които форматират неразораното изследователско поле. Отчетливо дефинира, например, разграничителната линия между архитектура и строителство, което не е правено до момента у нас. Според избрания критерий, в категорията „архитектура“ може да се допусне само естетичният градеж, всички останали нямат право на достъп в нея, макар и изградени от същите материали – защото „грозната архитектура по същество вече не е архитектура“.
Друга продуктивна стъпка за разкриване на естетическите измерения на архитектурната творба е интерпретирането на понятието „художествен език на архитектурата“ и производния от него анализ на параметрите на архитектурния образ и каналите на въздействието му върху човека.
Така създадената теоретична концептуализация позволява на Тодор Булев да предложи и своя авторска типология на предметно-пространствените комплекси според естетическите им особености и стойност. Тя надскача ограничаващите стандарти на обичайните класификации на архитектурните обекти по формални признаци като пространствен обхват или функция и извежда на повърхността художествената интеграция на отделните им елементи, цялостното им естетическо въздействие – обозначено в книгата с понятието „естетическа мяра“ – друго нововъведение в архитектурната книжнина у нас.
Типологията очертава и трасето, по което се позиционират архитектурните творения, като задава върховата точка, към която би трябвало да се стреми всеки проектант – „най-висшата, най-органична форма на естетическо взаимодействие (която въздейства) като качествено ново художествено цяло“.
Практикът Тодор Булев не позволява на теоретика Тодор Булев да спре до тук. След като създава и излива в текст своята „оптимистична теория за човека“, той изследва пътищата, по които тя може да се използва като инструмент за „преодоляване на ентропийните тенденции в материалния свят“. Защото за него „красотата е начин да разбираме и променяме света“. Това разбиране за позитивната градивна сила на изкуството Архитектура – винаги с главна буква в проектите и книгите му – се материализира в изразителните скици, ескизи и схеми, изпращащи наред с думите и своето образно послание към читателя, носено от уникалния разпознаваем стил на автора си. Това разбиране стои и зад разкриването на съвременните траектории на естетичното в архитектурата. Вплетено е в анализите на архитектурни ансамбли и градски обекти, към които Тодор Булев прилага методиката си за виждане и оценяване на естетическото качество на построеното – чрез нея, базиликата „Света София“, комплексът на БНБ, центърът на София в единството на разнородните му компоненти, дори пътят София – Пловдив разкриват тайните на привлекателността си. Превръща се и в средство за управление на естетическия образ на обкръжението, което всекидневно обитаваме – защото „архитектурата, като истинско изкуство, ни дава реалната противоречива картина на нашата съвременна духовност, живот и ценностна система“.
