Юрий Григорович – име легенда в световния балет, на 90 години. Честит юбилей, Маестро!
Юрий Григорович произхожда от балетна фамилия. Вуйчо му – Георгий Розай[1] е бил прославен виртуозен гротесков балетен артист от Трупата на Сергей Дягилев[2]. Георгий Розай е съученик и близък приятел на Фьодор Лопухов[3], което е една от причините Юрий Григорович от най-ранна възраст да се ползва от покровителството на големия Фьодор Лопухов. Насърчен от него, Юрий Григорович прави и първите си балетмайсторски опити.
Резултатът от грижите на Фьодор Лопухов е развитието на таланта, вглъбеността и всеотдайноста на Юрий Григорович и израстването му млад балетен артист, с познания в различни области на изкуството и с очевидни заложби на балетмайстор.
“Юрий Григорович е балетмайстор по призвание, а не като “втора професия”, за която се залавят някои, осъзнали, че нямат неговите данни да бъдат добри балетни артисти. Творчеството на Юрий Григорович е творчество на великолепен поет на танца, на прекрасни спектакли, на нови хореографски произведения[4].“
Юрий Григорович започва творческия си път в Мариинския театър в Санкт-Петербург, с който са свързани неговите първи ученически роли, първият театър, първите хореографски съчинения, първите самостоятелни големи хореографски платна, първите гастроли зад граница, първият успех и известност.
Първите му два балета са “Каменното цвете”, музика Сергей Прокофиев и “Легенда за любовта”, музика Ариф Мелихов.
Балетът “Легенда за любовта” е едно от най-съвършените хореографски произведения на ХХ век, което изцяло променя съдбата на Юрий Григорович – той е поканен за Главен балетмайстор на Балетната трупа на Болшой театър[5], с което се променя и цялата по-нататъшна съдба на балета.
“Юрий Григорович е балетмайстор, способен да осъществи дългоочакваната промяна в европейски мащаб, тъй като дарованието на автора на хореографията и режисурата на “Легенда за любовта” не предизвиква никакви съмнения[6]”
За всеки, който познава творчеството на Юрий Григорович е очевидно, че неговият независим характер на художник, а не илюстратор на дадена схема, неговият цялостен, а не фрагментарен възглед за изкуството и балетната естетика, го нареждат сред най-добрите и ненадминати балетмайстори на ХХ век.
Някои от балетите на Юрий Григорович са били неразбирани, други критикувани по конюктюрни причини, но “Легенда за любовта” и “Иван Грозни” даже от най-недоброжелателните критици са признати за шедьоври.
В “Легенда за любовта” (3 действия) не съществува нито един излишен персонаж, нито една случайна подробност, нито един необоснован епизод. Действието е подчинено на правилото на трите единства. Това е балет на силните страсти и мисли, на съвременната трагедия, създадена по законите на балетната режисура и с изключително рядък, невиждан до този момент хореографски рисунък. Хореографските движения на места са доста ритмични, докато душевните движения са необичайни. Знаменитото трио в “Легендата …” е образец на симфонично мислене. Мизансцените са разработени до такъв детайл, че целият спектакъл е подчинен на новото направление балет – сонатно алегро.
Единството между звук, движение и сценография, достигащо до виртуозност е резултат и на забележителното художественотворческо партньорство на Юрий Григорович и Симон Вирсаладзе[7].
В това произведение Юрий Григорович извисява хореографските образи до ниво образ-sимвол.
Сцени от „Легенда за любовта“ на Григорович, сценография Симон Вирсаладзе
Режисьорската професия, за която той е роден и на която се е посветил изцяло, носи безспорно световно признание за него и за руския балет през ХХ век. Не само поради това, че той е балетмайстор с изключително високи естетически критерии и абсолютен професионален морал, вглъбен художник, изцяло предан на изкуството, но и защото създава цяло едно ново направление в световния балет – музикално хореографска драматургия.
Хореографията на Григорович е новаторска. Неслучайно го наричат майстор на големите хореографски платна. Той въвежда съвременна трактовка в познати естетически форми и изразни средства на балетното изкуство и извежда на преден план философските обобщения за човека и обществото. Оригиналната му хореографска мисъл се отличава с мащабност на полифоничната структура на балетния спектакъл.
Юрий Григорович нееднократно подчертава, че е страстен привърженик на класическия балет и отстоява позицията, че именно той представлява най-пълната и успешна система за европейската хореографска мисъл. За него „класическият танц не е стандартно съкровище от танцови па или поведение, а установена система от правила, на базата на естетически и технически принципи, които предлагат безгранични възможности за развитие”.
Класическият танц за него е „най-висока степен за развитие на движението”, което човек може да постигне.
Гледайки неговите два спектакъла – „Иван Грозни” и „Ромео и Жулиета”, ние напълно се убеждаваме в жизнеността на тези принципи, в тяхната непреходност.[8]
Спектаклите на Юрий Григорович са изключително многолики. Историческите хроники, литературните източници, фолклорните сюжети, работата на предшествениците му в балета – всичко това е в орбитата на художествените интереси и ежедневие на Юрий Григорович. Това осигурява онзи гигантски разрез, който разкрива пред нас мощните пластове на различни епохи, държави, човешки съдби. Но, както знаем – за каквото и да разказват произведенията на Григорович, във всяко едно от тях ние усещаме нервната динамика на съвременния живот, всеки сюжет се превръща в повод за размисъл върху случващото се в заобикалящия ни свят, затова спектаклите “Ромео и Жулиета” и “Иван Грозни”, създадени през 1999 и 2001 се възприемат по новому.
И без да се боя от сравненията, смятам, че това което е филмът на Сергей Айзенщайн за развитието на световното кино през ХХ век, това е и балетът на Юрий Григорович “Иван Грозни” за развитието на хореографското изкуство на ХХ век. Но докато Айзенщайн нямаше щастието да види втората серия на филма си, то Григорович от 1975 г. (премиерата на “Иван Грозни” в Болшой театър) до последната редакция през 2001 година, направена специално за Балета на Кремълския балет се радва на успеха на постановката си и в Парижката Гранд Опера, и в Ковън Гардън, и в останалите престижни национални балетни театри по цял свят. И това ще продължи и през този век.
Балетът “Иван Грозни” е едно голямо предизвикателство за Юрий Григорович, дори само за това, че от тази епоха практически няма оригинални документи, и сведенията, започвайки с описанието дори на външността на Иван Грозни, оставено ни от различни хора, са субективни.
Знаем, че в Москва са били изгорени всички “разрядни” книги, за да се унищожи и информацията за произхода на руските болярски родове – велики родове, но и в непрекъсната унищожителна битка за надмощие и власт. А това поставя и много въпроси от всякакъв характер. Може би затова ХVІ век и епохата на Иван Грозни продължават да вълнуват едни от най-големите умове и художници в Русия. В някои нови изследвания (като например “Новая хронология. История как точная наука” на В.А. Никеров, А.Т.Фоменко и Г.В. Носовский) се отбелязва сложността да бъде направена “въстановка” на епохата на Иван Грозни, която все още е бяло петно от гледна точка на автентични документи. Вероятно няма да бъде грешка да се каже, че много повече знаем за това как изследователите – хора на науката и на литературата, художниците, са виждали тази епоха и личността на Иван ІV, по прякор Грозни.
Знаем как го е виждал Ф.М.Достоевски – сложна и противоречива личност, за която думи и реалност са като че ли едно и също нещо, човек с безумна жажда за живот и с произтичащия от това страх. Но и много смел по своему – вярвал е, че Москва ще тръгне към Александровската слобода, за да го върне обратно и тя наистина прави точно това.
Характеристиката на епохата и царя, която от малкото факти с художническа гениалност строи Фьодор Достоевски и която по-късно изгражда наново и по своему Сергей Прокофиев помага, но и пречи, за да пресъздадеш период, който е толкова малко документиран и където всеки има свое виждане относно личността на Иван Грозни. Но далеч не всяко виждане, както знаем, дори и на гениален художник, остава като своеобразен документ за дадено време.
За бъдещия спектакъл Юрий Григорович се спира на музиката към Филма “Иван Грозни”, но тя се оказва недостатъчна за изпълнението на мащабния замисъл на отразяване, както той казва – “на философията на епохата”. Затова към партитурата са прибавени и други творби на Прокофиев – “Руска увертюра”, втора, трета и четвърта части на Трета симфония, фрагменти от ораторията “Александър Невски”.
Резултатът е, както виждаме грандиозно музикално-хореографско платно – балет-симфония в две действия с ясно построена драматургия, където логично динамичните масови сцени, лириката и поезията обогатяват епичните размисли на авторите за съдбата на Русия, за съдбата на руския народ.
Замисълът на Григорович в процеса на поставяне на спектакъла претърпява нееднократни изменения. В края на краищата той решава да акцентира на периода, в който младият Иван започва да управлява Русия. Тук са заложени източниците на неговия характер, тук се крият причините за всичките му действия и постъпки, но не на последно място – това дава възможност за показване на образа в развитие. Хореографът прави истинско психологично изследване на личността на царя. Макар, че истинският “герой” на спектакъла, все пак, не е Иван Грозни, а народът. Лайтмотивът на целия балет „Иван Грозни” са фигурите на шестимата звънари, ние чуваме “гласовете” на техните камбани – те са участници в масовите сцени, които определят настроението на всяка една от тях. Авторът на хореографията използва звънарите за въвеждане на символа на народните водачи. Те са и двигател на кордебалета и са в основата на динамиката на драматургичното действие.
Сцена от“Иван Грозни“ на Григорович, сценография Симон Вирсаладзе
Музикално-хореографската сцена на битката между руси и татари по силата на своето въздействие върху слушателите се равнява на симфоничната картина на Н. Римски-Корсаков „Сеч в Керженц”. А що се отнася до хореографското решение, тази сцена въобще няма равна на себе си в световното хореографско изкуство. Особено ярко констрастира полетната динамика в движенията на руснаците и приземената пластика на татарите с техните криви, извити в коляното крака, свикнали “да прегръщат” торса на коня. А над бойното поле кръжат лицето на смъртта и предвестниците на победата, които във всяка война са винаги заедно. Тук Иван Грозни е бляскав, той лети над бойното поле като красива, силна птица. В неговите устремени нагоре мощни скокове се усеща дъхът на победата …
“Иван Грозни” е класически балет. Но и национален балет, защото и сюжетът, и емоционалната атмосфера на спектакъла, и езикът на неговите герои носят в себе си удивителния аромат на истинското “руско”, което не може да се сбърка с нищо друго. Както винаги при Григорович хореографската основа на спектакъла е класическият танц, богато интониран, лексическите обрати на балетния академизъм блестят с многоцветни багри. Руските народни танци, мотивите от илюстрации на старинни ръкописни книги виждаме в баталните сцени, в елементите на иконописа, които смекчават строгата конструкция на класическия танц, в дуетите и накрая – образите на бирниците и коварните боляри, които като че ли са слезли на сцената от платната на майсторите на руската историческа живопис и носят духа на героите на гениалните руски писатели от ХІХ век …
Балетът “Иван Грозни” е изумителна илюстрация на теоретичните тèзи на самия Юрий Григорович, категоричен отговор на въпроса за бъдещето на класическия балет, пример за синтез между академизъм и национални елементи, една от най-мощните демонстрации на нивото на руското изкуство на ХХ век, логично продължение на шедьоврите от миналото.
“Иван Грозни” на Юрий Григорович е мащабно хореографско платно и философско осмисляне на непреходните стойности, мощен разрез на епохата и на виждането за мястото на личността в нея, на темата власт и народ, на непреходни човешки ценности, страсти, емоции – шедьовър не само в балета, а изобщо в изкуството на ХХ век. Една от причините за това е отношението и дълбокото познаване на мястото на всички компоненти на балетния спектакъл от Юрий Григорович, в това число и на неговото художествено оформление. Всеки детайл от сценографията, които по време на целия спектакъл са в непрекъснато движение за да се превърнат в съответния подходящ момент в център на действието, са илюстрация на висока и разностранна култура, дълбоко познаване на природата на балета изобщо.
Хореографията на Григорович е плод и на грамаден обем извършена, бих казала изследователска работа, особено в случаи като балета “Иван Грозни”, муз.Сергей Прокофиев, без да подценявам “Каменното цвете”, муз. Сергей Прокофиев, “Легенда за любовта”, музика Ариф Меликов, “Спартак”, муз. Арам Хачатурян, “Златният век”, муз. Дмитрий Шостакович и разбира се – “Ромео и Жулиета”, муз. Сергей Прокофиев.
Сцена от „Каменното цвете“на Григорович, сценография Симон Вирсаладзе
Сцена от “Легенда за любовта” на Григорович, сценография Вирсаладзе
Сцена от „Спартак“ на Юрий Григорович, сценография Симон Версаладзе
Цветовата гама, декор и костюми на „Иван Грозни“ е също отражение на духа и съдържанието на драматургичното действие, богато нюансирана от осветлението, в което е намерена точната мярка във всеки един момент.
Сцена от „Иван Грозни“ на Григорович, сценография – Симон Вирсаладзе
Потресаващо прецизно се използват възможностите на всеки цвят с помощта на осветлението, с което се осигурява нужното внушение.
Авторът на хореографията и художникът-сценограф Симон Вирсаладзе в единомислие извеждат един цвят – червеният, богато нюансиран от осветлението в ролята на водещ елемент на драматургичното действие, в отделна роля – по време на пожар, празник или когато се пролива Ивановата кръв.
Сцени от „Иван Грозни“ на Григорович, сценография Симон Вирсаладзе
Ето още една причина творчеството на Юрий Григорович да е обект на продължително изследване от специалистите и гарантира завинаги място в златните страници на световния балет на ХХ век.
Балетите на Юрий Григорович «Каменното цвете», музика Сергей Прокофиев, „Легенда за любовта” , музика Ариф Меликов, „Златният век”, музика Дмитрий Шостакович[9] са пълен триумф на руската хореография и музика.
Балетите „Каменното цвете” (1965) и „Лешникотрошачката”, музика П.И.Чайковски[10] (1988), поставени на сцената на Софийската народна опера са триумф и за балета на Националната ни опера.
Сложна и противоречива е, разбира се, личността на Юрий Григорович. Но едно е сигурно – не можеш да не бъде признат за гений на ХХ век, тъй като с всяко ново хореографско платно той доказва верността на художествените си принципи, поради което хореографията му е на всички престижни световни балетни сцени.
Може би и поради това, че той винаги се вълнува и поставя въпросите, свързани с бъдещето на балетния театър, неговата теза е, че то няма да бъде много по-различно от миналото му.
Хореографското изкуство от зараждането му до наши дни преминава през различни периоди – на отрицание, на кризи и на възход, през различни стилове и направления. Всяка епоха с пулсацията на времето и безвремието на бъдещето има своето еквивалентно отражение в изкуството[11].
Сред многото постановки, с които Юрий Григорович остава в историята на световния балетен театър, се налага да отбележим и последната постановка на балета “Ромео и Жулиета”[12], музика Сергей Прокофиев. Може би поради това, че е трета[13] постановъчна версия, балетът на Григорович „Ромео и Жулиета” на сцената на Кремълския балет е най-интересната интерпретация на музиката и литературния материал , което някога е правено.
Самият Григорович оценява тази си постановка по следния начин: “Особено се радвам на искрения стремеж на артистите от Кремълския балет колкото се може по-дълбоко да достигнат и да предадат моя замисъл. Щастлив съм, че успяхме да направим това”[14].
Мисля, че въпреки безспорните предишни постижения на Юрий Григорович, това е най-съвършената балетна постановка на великия образец на Шекспировата драматургия “Ромео и Жулиета”. Балетът върви на един дъх. Финалът е потресаващ. Той вдъхва оптимизъм, нещо, което не само никой не е правил, но дори за специалиста е малко неочаквано. Защото това, което големият художник Григорович успява да внуши е, че Ромео и Жулиета умират, но тяхната смърт потушава враждата и омразата и всички ние сме принудени да приемем гледната му точка, порива за живот, човечност и състрадание. Печалната драма винаги е будила много размисли, но към всичко това Григорович успява да добави нов нюанс.
Поетиката на Шекспир, пресъздадена хореографски от Григорович, ни пренася в Ренесанса, а пресъздаденият образ на Жулиета извиква асоциация за Мадоната на Ботичели. Но отново успява да звучи напълно съвременно с темата за безсмислието на враждата и омразата и за смисъла на любовта – болна тема в зле започналия ХХІ век. По тази причина руският балет заема едно от водещите места в развитието на руското изкуство през ХХ век.
Бъдещето на руския балет несъмнено е в обобщаването и синтеза на всички постижения на неговия исторически опит и в подчиняването им при създаване на нови произведения, които отразяват многообразието от идеи и теми на съвремието.
За днешния ден на руския балет, който доминира през целия ХХ век с творческото развитие на академичните традиции и с откритията, признати от света, един от главните фактори е геният на ХХ век – Юрий Григорович. Най-голямото доказателство за това е, че неговите балети не само не слизат от руските сцени, но са и в репертоара на Шведския Кралски Балет, Парижката Гранд Опера, Датския Кралски Балет, Миланския Театър „Ла Скала”, Римския Колизей, Лондонския Кралски Балет, Оперно-балетния театър в Генуа, Националния театър, Варшава, Националната опера в Атина, Национална опера и балет, София и др.
Юрий Григорович на Международния балетен конкурс, Варна, където
години наред е бил Председател на Международното жури
Юрий Григорович и авторката Наталия Цонева на Международния
Фотографиите са от сайтовете в интернет на Малий театър, Болшой театър и от личния архив на авторката на публикацията д-р Наталия Цонева.
[1] Георгий Розай, починал много млад (1887-1917), танцува характерни роли в постановките на руския и американски балетист и хореограф Михаил Фокин и френския и руски балетист, хореограф и педагог Мариус Петипà в петербургския Мариински театър за опера и балет (основан 1783).
[2] Сергей Дягилев (1882-1929), дипломирал се като юрист, но учещ паралелно и при композитора Римски-Корсаков в Консерваторията е руски театрален и балетен деец, един от основателите (съвместно с основния идеолог художника и критик Николай Бенуа) на сдружението „Светът на изкуството“ и на едноименното списание, е основател на трупата „Руски балет на Дягилев“ и организатор на Руските сезони в Париж на Дягилев, в които освен неговия балет гастролират и музиканти като Н.А. Римски-Корсаков, С.В.Рахманинов, А.К.Глазунов, Э.И.Шаляпин и др.
[3] Фьодор Лопухов (1886 -1973) е най-яркият представител на династията Лопухови, балетен артист, хореограф и педагог, художествен ръководител на Балетната трупа на петербургския Малий театър, първият, (заедно с Касиян Гелейзовский) въвел сложни акробатични поддръжки в дуетния танц и автор на собствени, които се ползват в световната хореография и един от родоначалниците на безсюжетния танц. Организатор и ръководител на Хореографското отделение на Санкт-Петербургското балетно училище (1937) и на Хореографското отделение на Санкт-Петербургската консерватория (1962).
[4] Лопухов, Фьодор. Браво мастер (буклет). К 50-тидесятилетии творческой деятельности Юрия Григоровича. 18 янв.1997, Санкт-Петербург.
[5] Болшой театър – водещият държавен академичен театър за опера и балет на Русия е основан от прокурора на Москва – княз Петър Урусов, който, със заповед от 1776 г. на Екатерина ll, получава разрешение „да финансира всякакъв вид театрални представления“, след което строи и специално за целта здание. Днешната, трета поред сграда на Болшой театър е открита през 1825 г., реконструирана няколко пъти. Преди последната реконструкция през 2005 г. (възлизаща на около 1 млр. евро, заедно с новия орган и сценична механизация и оборудване) се построява втора театрална сграда до Болшой театър, наречена Нова сцена на Болшой театър, където се играят спектаклите по време на реконструкцията (продължила 6 години).
На интернет страницата на Болшой театър е и електронното списание за публиката с информация за постановките на двете сцени и на Концертната зала в главното здание, за юбилеи, гастроли и др., в това число и за двумесечния фестивал „Векът на Юрий Григорович в Болшой театър“, по време на който са играни всички негови московски балети.
От 2010 г. Болшой театър, заедно с компанията «Веl Air Media» показва свои спектакли в кинотеатри по света, а от 2012 г. чрез You Tube, за територията на Русия, транслира всички свои премиери.
[6] Вера Красовская пред авторката д-р Наталия Цонева – юни 1992 г. на Фестивала «Белые ночи», Санкт-Петербург.
[7] Акад. Симон Вирсаладзе (1909-1989), художник, балетен, театрален и филмов сценограф, Главен художник на Мариинския театър за опера и балет, Санкт-Петербург (1940 -1962), сценограф на всички балети на Юрий Григорович в Болшой театър (1959 -1984), автор на сценографията на поредица от балетни постановки за Грузинския театър за опера и балет (1931 – 1957), на костюми за Телевизията в Тбилиси.
[8] Балетните спектакли „Иван Грозни” и „Ромео и Жулиета”, хореография Юрий Григорович, сценография Симон Вирсаладзе, бяха представени и в София на 2 и 3 март 2003 г. в Националния дворец на културата, Зала 1.
[9] Цонева, Наталия. На сцената на Болшой театър се срещнаха два гения – геният на Шостакович и геният на Григорович. „Златният век“ в Болшой театър. – в: Музикален живот, 1984, кн.4
[10] Цонева, Наталя. Стил и безукорен вкус – в. Работническо дело, 5 май 1988
[11] Цонева, Наталия. Имаме огромно културно наследство – в : Български писател, август 2002.
[12] Спектакълът, създаден специално за трупата на Кремълския балет (който през март 2003 г. бе представен и в София), е трета постановъчна версия след постановките за Гранд Опера, Париж и Болшой театър, Москва
[13] В разговор на Юрий Григорович с авторката – юли 2002, на ХХ Международен балетен конкурс, Варна.
