|
ПЕТАЧЕ
На ъгъла на „вчера”
със „утре” и „доскоро”
строшиха светофара.
Животът се изсмя.
А още е септември
и понабрало скорост
с вой слънцето удари
земята вдън земя.
По дворчетата задни
тъгата пак пропуши…
Великите стратези
обмислят сложен план,
предишният пропадна,
а бяхме тъй послушни…
И Господ тихо мези,
но вече е пиян.
Една момчешка прашка
прозореца ще фрасне
и „днес” ще се изниже
през някой двоен вход.
А, бе, денят ни ваш
и всичко е прекрасно:
цветя, усмивки, грижи…
Но пък … един живот.
Дори и аз износен,
макар че съм си писнал,
от слънцето прободен,
започвам да летя.
Петакът чака просяк,
на ъгъла увиснал…
Роденият свободен
очаква го смъртта.
НИСКА ЧЕРКВА
Пред ниска черква съм застанал
и се привеждам, за да вляза…
А сякаш бъркам в черна рана.
А сякаш спомен мил ме смаза…
Пак страх и грях са оседлани,
за кой ли път на кон ще минат,
ще се кълнат и ще се кланят,
ще дъвчат хляб, ще пият вино.
И пак с молби късометражни,
ще просят милост високосна,
сам дяволът, придал си важност,
пред сто олтара ще се просне.
Очите ти са важни. Не олтара.
Очите ти са като плащ господен.
Какво че няма да умра от старост,
ако съдбовен дъх по теб проводен,
ще възвести, че в мен възкръсна
по-силна от смъртта надежда,
че даже да е вече много късно,
прекрачил прага ти, ще се привеждам,
за да целуна дланите вълшебни,
в очите ти да легна в мрака,
където има право да приседне
единствено смъртта. За да изчака.
ТРИЦВЕТ
Току-що бях се върнал
от чужди, вражи друми.
Бях просто ненаситен,
копнеех доброта…
Сърцето ми погълна,
а след това – изплю ме.
Мечтите са изпити.
Проскубана – нощта.
Тук майките – убити.
Децата – там, проклинат.
И изворът изтича,
и времето ще спре…
Главите ни побити,
на кол пред теб, Родино…
Защото ни обичаш
по-силно, ако мрем.
Но горе – на баира,
над кървавата шума,
като пожар изгряла,
трицвета пак разве
тоз, който не умира…
През мрежа от куршуми,
безсмъртни идеали
и смъртни стихове …
И ето пак притичват
и ето пак са първи,
завъртва се хорото,
земята затрещя…
И ти си ги обичаш,
така – облети в кърви,
по пътя към доброто,
по-силно от нощта.
ЕСЕННИ МИСЛИ
Последен стон душата щом отрони,
светът отново става сив …
Осиротяват есенните клони,
слаб вятър спомена краси.
И в някоя алея глуха,
намокрен, просто вир-вода,
нов вятър силно ще задуха
сълзите да изчисти от ръжда.
Ще мръкна сам. И ще осъмна
по-мрачен и непомнещ от нощта…
Една любов … Как исках да се сбъдне …
Последната. Най-истинска е тя.
Но облак клоните така оплете,
че зарешети цялото небе,
и днес я виждам само през решетки …
Любов ли бе … или … не бе.
ФЕНИКС
Един приятел.
Може би последен.
Може би единствен …
Изчезва без остатък,
изнизва се приведен.
Обезсмислен …
Един приятел …
Може би единствен…
А вечерта е тъпо сива
и сива нощ се очертава.
Отива си… Завинаги отива
в страна, която пò го заслужава…
Един приятел.
Може би последен.
Може би единствен…
Изчезва без остатък,
изнизва се приведен.
Обезсмислен…
Един приятел…
Може би единствен…
Една цигара става пепел.
И водката е ненапита…
Та нощното небе да се разцепи
и Фениксът към бурята да литне…
Един приятел.
Може би последен.
Може би единствен…
Изчезва без остатък,
изнизва се приведен.
Обезсмислен…
Един приятел…
Може би единствен…
Постой, приятел, чакай буден,
ще стигна вместо теб амвона…
И с твоята усмивка всички юди
аз ще целуна и… ще те догоня.
ЗАМАХ С МОЛИВА
И тази нощ ми е безсънна.
Очите си не трябва да затворя.
Дали любов от спомен звънна
или със днешна грижа споря,
но нещо ме разбуди рязко
и ето ме – надвесен над нещата –
те крият до шамари – ласки,
целувка на един предател,
сред тях – съвети и възбрани,
опори, притчи и коварства,
отварят и затварят рани,
изграждат и изгарят царства.
Чета ли ги, или ги пиша,
понякога е трудно да се каже,
ту листът ми е постна киша,
ту моливът ми е прокажен.
Добре! Безсънна. Примирих се.
Тогава на какво да поиграя –
на кръстословица от мисли
или на Смисъла за края.
От мене нищо не зависи.
Така си страдам, без да заслужава
за този свят с окърпени кулиси
и за актьори, дето преиграват.
Тежи ми изстрел, неизстрелян още,
но вече слепоочия нанизал.
За много ли сега безсънна нощ е,
и колко са в последната си риза.
А аз щастлив, че мога да зачеркна
с един замах на молива нещата,
будувам в сиромашката си черква
и чопля си молитвено душата…
И съм щастлив, че мога да изцапам
с един замах с молива и душата…
Наистина ли аз съм скапан.
Или се скапаха край нас нещата…
ДРУГИ РАБОТИ
Ще мога ли така да те забравя,
че и насън за тебе да се сещам,
да те превърна в безобиден навик,
във нещо, дето беше друго нещо,
в домашна дреха, четирисезонна,
в тапета скъсан на хотелска стая …
Ще мога ли така да те запомня,
че да те срещна, без да те позная?
Ще мога ли без привкус на тревога
да се оглеждам за последно ложе.
Ще мога ли? Аз сигурно ще мога,
но ти без мен дали ще можеш.
СЕРЦЕСТОЕНЕ
Така ми липсваш,
че се задушавам.
Ей оня облак
се разлиства
и редом с вятъра оре.
Сгрешил ли съм – добре.
Така ми липсваш.
Сигурно си права.
Луната – обла,
бяла, чиста…
А любовта не иска да умре.
Ще се разплиска
небето да изкъпе
нощта. И любовта ли?
Така ми липсваш,
че ето – чак ми е добре.
И два пъти по-скъпа
ти ми ставаш.
Но пък-жалко…
Тя, любовта, не иска
да умре.
|
ПИПАНЕ
Кой дявол с глас пресипнал
на търг ми обяви душата?
Та аз не смея да те пипна –
дано не разваля нещата.
Кой Господ гневен ме запрати
на подлеците във устата?
И вкаменил е любовта ти,
потънала далеч… в блатата.
Коя надежда в мен ще литне,
та щом с любов допрем крилата,
ти да усетиш, че съм пипнал…
не тялото ти, а… душата.
ДВУЛЕВКИ
На една катерушка
в синьо-жълто-червено
някой с проза намушка
всичко детско у мене.
На трамвай свободата
под конвой ще извози
Баба Яга с метлата
в цвят на пепел от рози.
Ще я пъхнат в музея
с експонатите зимни
и дечица ще пеят
най-възторжени химни.
Сред медали и купи
под краката на Коня
сто причини ще струпат
„за честта на пагона”,
ще се пъчат с победи
от нестанали битки,
ще се тупат съседски,
ще се тъпчат с напитки,
ленти с глъч ще прерязват,
ще се гърчат пред Левски
и във майчина пазва
ще бърникат с двулевки…
Ама не свободата,
а метлата в музея
ще виси на стената
в оня кът на злодея
и при нея ще пускат,
щом си купи билетче,
всеки малък послушко,
позацапал се с кетчуп…
А захвърлила пушка,
Караджата във мрака
до една катерушка
свободата ще чака.
РАНИЦА
Живея с простички неща.
И с ХОРАТА, КОИТО МИ ПРОЩАВАТ…
Лъжи, които ме спасяват,
отдавна съм заровил във нощта.
Лампази по душата си не ща,
но пазя раницата си войнишка…
До татковата снимка, до въздишка,
до хляб, от мен изпечен във пещта.
И сам вървя към ада си пеша.
Прескачам голите съблазни.
И моята душа се празни
единствено при среща със душа.
И всеки път, когато изтрещя,
със пръстите си огъня подклаждам.
Очите си подострям и се внаждат
любими сенки в края на нощта.
И чакам край, защото знам:
след мен и след нощта – така е,
ще почне ден. И той ще ни познае,
понеже раничка с въздишки ще му сдам.
И сякаш всичко е било игра,
те – ХОРАТА, КОИТО СЕ ОБИЧАТ,
така – от любопитство, ще надничат
към нас – рисунък скален в пещера.
ТАЛАНТЧЕ
Не заплитам сюжети
и души не римувам.
А съдбата не нищя.
Значи лъжепоет.
Но пък тези поети,
за които съм чувал,
все изгарят за нищо…
Даже май че без ред.
Тъй че карам насрещно:
ту жените ухажвам,
ту изтърквам си прага,
ту се правя на твърд…
Ама днес ме заклещи,
нещо истински важно
(няма как да се бяга) –
на живот и на смърт.
Става дума за туй, че
някой бил се заръчал
вместо слънце зарана
да изгрее сам Той.
Точно молива плюнчех
и се хвърлях на тъча.
Чак готов бях да стана
епицентър на бой.
Някой път и без сън се
случват денем нещата.
Без фойерверки, без клади,
без молитви – рефрен…
Но не може без слънце
да блести свободата.
Няма Теб, Бог и Радост.
Т.е. – няма ме мен.
И талантът в това е.
Не във римите сложни.
Не във кости от драми.
Даже не – в любовта.
Трябва просто да знаеш…
Трябва просто да можеш…
Непленен – като знаме –
да изплашиш смъртта.
ШЕПИЧКА КАЛ
Жаля те… сякаш си мъртва,
сякаш целият свят е умрял…
И от земната гръд се откъртва
кубче лед върху шепичка кал.
Празно е. Сякаш самичък
съм на остров, излят от сълзи.
Съска въглен… И змийско езиче
към дъха ми победно пълзи.
Кал и лед… Въглен. Отрова –
свят на мъртви души и мечти…
Ако нещо възкръсне отново,
ще си ти и единствено Ти! …
Жаля те. Сякаш си мъртва
и светът е омесен от кал …
Сляпо в гроба до мен се озърта
мисълта, че и аз съм умрял…
РОДИНА – 1999 г.
Уж пак небето ти е топлосиньо,
вековно ехо с гръм гълчи …
Но ти умираш… Пред очите ми, Родино!
Пред моите избодени очи…
Чедата ти, отвлечени в невяра –
безименни, безродни, без съдба…
Но ти не плачеш… Казват, че си вече стара
и точно аз ли да те погреба!…
С ръце подпирам рухналата къща,
безног по угарите ти пълзя,
с очи – сирачета нахокани, преглъщам,
че под езика ми – премръзнала сълза,
а в Именника твой хилядолетен
бездънна костница стърчи
и чуй се тежка песен – струйват гласовете,
които ехото не смя да озвучи!
С деца и старци ще стъкмя огньове –
ръждиво слънце в синева,
пък самодиви – бели сенки ще сноват отново
в гората ти – по вечната трева,
ще удуша смъртта ти с ледни длани
и с три синджира нищета,
ще изцедя кръвта си в жадните ти рани …
Последно моя на света! …
Топя в горчивото ти старо вино
отровата от моите коси –
не можеш да загинеш
преди мен, Родино!
Живей във мен!
И мен спаси!
ЧАША ВИНО
Да бъда с теб. И с чаша вино.
И стара грамофонна плоча…
Любов, която ще изстине,
преди наистина да почне.
И вчерашната близост двама
е невъзможно да запазим –
та колко вечери са само
съвсем приличащи си с тази.
Но в някоя такава вечер
започнах стихове да пиша –
навярно се опитвах да попреча
на чувството, че съм излишен…
КАПКА ОБИЧ
Всяко нещо, в което се пробвах,
беше облак в небе, аз – натрапник
и не бях даже дъжд в този облак,
не успях като облак да капна.
Сам се водих на сцената, в клуба,
а ме гонеха с яростни пръти,
ако можеше в мен да се влюбиш,
щях да стана натрапник в съня ти.
Нямах път до Олимп да отскоча,
с боговете да седна на маса,
нямам повод за паметна плоча
и е ясно, че нещата така са.
Тъй че нека си пишат трактати
и берат свойте рози от храста.
Тук във боя не съм се натрапил,
просто тук си е моето място.
ВЕТРИЩА
Животът пак го втресе.
Небето губи почва.
Грях възлите разсича.
Тъгата залиня.
В мен – онемяла песен.
Ветрища се наточват.
Копнее за кокиче
смразената вина.
Денят е нощ без бухал.
Плач виното разрежда
и сълзите се давят
във спомена богат…
Любовите са кухи.
Трева вместо надежда
пасе свещена крава –
менте и без рога.
По дъното – пролука.
Бедите – пълноводни.
Пердета пред очите
и хоризонтът – плах.
Проклето птиче кука
в душата ти, народе,
душата ти се вплита
в змиярници от страх.
Съдбата се облиза.
До прага изпрати ме
и прибери децата
от чужди домове!
Последно: чиста риза.
Подмокрената примка
ми е добре позната,
защото… съм човек.
|
