Прободен от слънцето. Откъс от интервю с Цветан Начев

(от подготвяната за печат публицистична книга „ПРОБОДЕН ОТ СЛЪНЦЕТО“)

Въпрос: Салман Рушди   твърди че: „Работата на поета е да назове неназовимото, да посочва измамите, да взема страна, да започва спорове, да формира света и да му пречи да заспи.” Бих възразила, че това е мисията на всеки мислещ и уважаващ себе си човек, който не иска да бъде само минувач в живота, както се изразяваш ти.
Тъй като  животът ти е низ от труднопоносими препятствия, изборът ти отдавна можеше да е и друг. Какво те движи, за да отстояваш с толкова страст възгледите си на всички позиции на които си бил – офицер от разузнаването, банкер, адвокат, журналист, поет, публицист…

Цветан Начев: … даже понякога, макар и там – зад омразните кулиси и политик – в смисъл, че съм формирал идеи, принципи и насоки, а това е свързано с необходимостта и умението да създадеш обществена среда, възприемчива към тях, да  избереш сред  действащите лица в политиката, хората, които биха могли  да се превърнат в знаме  на такива идеи.

Обяснението, мисля е това, че каквото и да правя, дори да го отричам, го правя с еднаква по своята сила страст. Влагам страст, когато говоря за България, и тя варира между  надеждата и отчаянието, но винаги с болка, влагам  страст, когато говоря за жени, влагам страст във всичко, с което се занимавам, и затова откриваш страст в написаното от мен.

Въпрос: Поради професионалния ми интерес към процесите в съвременната българска култура, а оттам – към знаковите фигури в нея, да започна с най-впечатляващото за творчеството ти – темата за човека, народа, родината, които по един или друг начин присъстват не само в публицистиката, но и в по-голяма част от стиховете ти, в това число в любовната лирика. Но е достатъчно да се отбележат само няколко реда от „Родина – 1999 г. ”
„Но ти умираш … Пред очите ми, Родино!
Пред моите избодени очи”
…
 „ще удуша смъртта ти с ледни длани
и с три синджира нищета…”
…
„Не можеш да загинеш
преди мен, Родино!”  ,

съдържащи и днешния ден на България, и твоето отношение към него. Така че освен важна, тя изглежда е и любимата ти тема.

Цветан Начев: Нямам любима тема, но мисля, а може би с всеки човек е така, че аз в душата си съм като едно вечно есенно дърво. В клоните, в листата на това дърво животът като вятър постоянно вихри листа, бури преплитат клони. Но това дърво нито помни пролет и лято, нито се страхува от зимата. То знае, че неговите листа са пожълтели и че неизбежно ще падне. Но когато знаеш, че в твоите клони, в твоята корона има едно гнездо, правиш всичко възможно вятърът да не го отнесе.
В това гнездо има яйца, от които ще се пръкнат врабчета, а може би – орли. Безсмислено е да се  пазиш от вихрите на живота, смисъл има само в това – да дадеш  жив плод, който да може да лети. Ако е орел, той ще бъде победител, и ще бъде вечно оцеляващ, ако е врабче. Важното е да осъзнаваме, че и листата ни са вечно жълти, и вечно падат,  и клоните са ни все преплетени, но нищо няма да е красиво, ако не е този живот, който се вихри в нас самите.
И през мен животът мина и продължава да върви като вихър и ми променя ценностите, настроенията, желанията, но се лаская от мисълта, че съм съхранил от преплетени клонки, шумки, глина или кал от улицата гнездо и все още продължавам да го опазвам, без да зная дали ще излети нещо от него и какво ще е то.

Въпрос: Какво смяташ, че най-точно те характеризира като възгледи?

Цветан Начев: За мен най-важното е да мога като Каталина  да кажа на вόйните си и на самия себе си: Това е нашата последна битка и най-вероятно всички ще загинем. Важното е, когато  врагът  брои  труповете ни, никой от нас да не е с рана в гърба. И както неговите войни са загинали само с рани в гърдите, така и аз си мисля, че за колкото и неща смислено или  безсмислено да съм се бил или да съм загубил, никой никъде не може да каже за мен, че  съм  го предал, че съм коленичил, или съм помолил за милост. Но не защото никога не ми се е искало и аз да бъда щастлив, уважаван или спокоен, а защото знам, че не това ми е било писано  и не в това е моето значение да живея. Така е било и в служебния ми живот, защото и аз, преди да се изживея като свободен  интелектуалец, което е другото название на нерегистриран на борсата безработен, съм имал свой служебен път, но даже и там съм се водел от нещо по-висше от пагоните на моите началници или от поставената държавна или  партийна задача и това е моето лично мерило за достойнство и чест.
… ако човек иска да съхрани някаква лична свобода и право на избор, той трябва да се научи не толкова да мисли, колкото да чувства нещата, защото нерядко разумните аргументи, логиката, математиката и т.н. водят не към доброта, а към извод, който ти налага потенциалният или вече сигурен победител.  И с това ти отнема правото да бъдеш Диоген, който казва на Александър Македонски: Отдръпни се, че ми засенчваш слънцето.
Въпрос: В един свой стих казваш:
„…И сам вървя към ада си пеша.
Прескачам голите съблазни…“
Не може да се каже, че е често срещано качество.
Цветан Начев: Това е тъжното, че моето поколение се предаде без бой. Не дадохме едно предпоследно решително сражение за бъдещето на децата си. Когато бях на работа в Турция, в Анкара – декември 1989 и януари, февруари 90-а година, в България все още – социализъм, въпреки че текат кръгли маси и т.н. Месеци бях сам и когато вечер излизах по турските ресторантчета  да се храня, по всичките улици на Анкара, пред всяко едно, независимо от ранга им, имаше по една сюрия деца, както биха казали  турците – с боси крачета, с измръзнали ръчички, с разплакани погледи, готови да ти лъснат обувките и да ти помогнат с какво ли не, които всъщност бяха едни малки просячета, разчитащи да им подхвърлиш някой грош. Тогава отправих може би първата си молитва към Бога и тя беше: Господи, не разрешавай това да се случи и в България. Но днес като гледам до какъв хал докарахме българските деца, че не са едно и две, които в семействата си живеят по-зле, отколкото се живее в сиропиталище, когато вървя по улиците и виждам подобни български дечица, готови на всичко в името на елементарно препитание и оцеляване, си казвам, че моето поколение извърши голямо престъпление, като не запомни завета на Стамболов, който, във времето когато сме в тежък конфликт с Руската империя, казва: Ако ще България и да загине, но да го направим с чест.
    От друга страна, както се срамувам заради самия себе си и цялото си поколение – нови българчета, напук на цялото обществено настроение, аз искрено и непоправимо, може би е точната дума, се надявам, убеден съм, че един ден те ще извадят България от батака.
И че отново ще има една нормална страна с един прекрасен народ, който аз познавам от детството си като  това, че къщите не се заключваха, че когато ти трябва нещо, всяка съседка ще ти услужи, а ти на следващия ден ще й върнеш паничката, като я напълниш със сладки или нещо друго. Като това, че когато майка ми е била заета, ме е оставяла на съседката и тя ме е гледала по-добре от своето дете – и обратното. И от това, че заедно можехме да пеем химна, когато българският национален отбор по футбол печелеше, или заедно да плачем или скърцаме със зъби, когато губеше. 
И както сега изглежда, че от това нищо не е останало и вече не е възможно, и като поставиха не просто като главен, а като единствен критерий на съществуванието, на битието – трупането на пари, реализирането на печалби, така съм убеден, че истинските потомци на българския дух са всъщност като онези българи, оцелели по балканските пасбища като овчари, които всъщност създадоха и Възраждането, и борбата за църковна независимост, и паметника на Левски.         
     Убеден съм, че генът на този народ е такъв, че той пак ще се възроди, а, извинявам се за израза, недоклатените гено-уроди – потомци на днешните крадци и измамници, ще се върнат отново с белите престилки около масите в селските кръчми.
Въпрос: Може ли да се каже в такъв случай, че си оптимист относно бъдещето на България?
Цветан Начев: Разбира се, колкото и човек да е исторически оптимист, казвал съм го неведнъж и в предаването си по ТВ СКАТ –  и да имаме отново Левски, ние пак ще го обесим, и да има свободна и независима България, ние пак ще я разсипем. Но от това време ни делят, като че ли пет века, така че колкото и да съм оптимист, си давам сметка, че това няма да се случи достатъчно скоро, за да го видим ние или нашите деца.
     Но от друга страна – ето ти един пример за основание за исторически оптимизъм – Ленин седял в едно кафене  край Женевското езеро и ръководел международна конференция на социалдемократите през далечната вече 1917 г. и речта му завършила с думите: Революцията в Русия е абсолютно неизбежна. Разбира се, казва той, ние старците няма да я доживеем.
     Но две седмици по-късно, натоварен в германския брониран влак, придружаван от двата латишски полка стрелци и няколко вагона, натъпкани със злато, се отправя да оглави революцията в тази Русия.