Ноември на Тинос, островът на Дева Мария
Когато есента напредва и дните стават все по-къси, а нощите все по-дълги, носталгията по сияйната светлина на лятото поляга дълбоко в душата. През ноември, подгонена от есенната меланхолия, се запътих към един от гръцките острови. На пристанището в Пирея, глъч и шарен свят … Фериботът се откъсва от брега и пяната от петролено сивите води окъпва стените му. Постепенно брегът се загубва и в продължение на часове богатите синьо зелени нюанси на есенното море изпълват погледа с безбрежна красота. Ноемврийското море е някак особено… с други, по-убити цветове и с една тревожна забързаност. Въобще, сред спокойствието на есента и гонещите се вълни в очакване на среща с непознато място, е наистина вълнуващо.
проф.д-р арх. Тодор Булев, Остров Тинос. Литография, 2004
В ранния следобед пристигам на острова, за където съм се запътила – остров Тинос, третият по големина от групата Цикладски острови, който е на по-малко от тридесет минути път с ферибота до прочутия със забавленията си съседен Миконос, наричан още Остров на свободата. И ако Миконос е меката на туристическите атракции и развлеченията, то Тинос е наричан гръцкият Ерусалим, или свещеният остров на Дева Мария. Заради постоянния егейски вятър го наричат още обител на бог Аеолус – бога на ветровете. Крайбрежната му ивица е около 114 км и е набраздена от многобройни живописни заливи.
Историята на Тинос е като на останалите Цикладски острови с нападения на турци и венецианци, оставили своите следи по тези места. Островът е под управлението на венецианците до 1715 година.
На пристанището, независимо че сезонът вече е приключил, местни жители усмихнати посрещат пристигащите и любезно ги канят в уютните си хотели и къщи за гости. Така срещнах Никос и сестра му Мария, около петдесетте, собственици на малък нов хотел в центъра на града. Ведри и гостоприемни те набързо ме разведоха из прекрасната сграда с малки балкончета и градини, всички те загледани към морето. Аз съм единственият им гост в този малък рай. Обясниха ми, че са от Атина и ще се прибират след като ме изпратят, тъй като сезонът вече е приключил и през есента и зимата мястото се опразва и почти няма туристи.
Още със стъпването на сушата, човек е впечатлен от архитектурата на Тинос. Казват, че е вдъхновена от многобройните поставени навсякъде тук къщички за гълъби. Сградите са истинско произведение на изкуството. Белотата на уникалните постройки е потопена във вечно зелените кедрови и миртови дървета.
На острова, чието население наброява около 10 000 жители, се съчетават възвишения и низини, планини и море, диви гори и плодородни поля. Мекият климат пък благоприятства развитието на селскостопанска дейност. Характерно за поминъка на това място е производството на зеленчуци и сирена, висококачествен мед и грозде. Тук се добива гранит и мрамор.
Това, с което Тинос основно привлича посетители обаче, не са курортите в живописните заливи и забавленията, а поклонничеството в църквата Panagia Evangelistria, известна още като църквата на Дева Мария. Кацнала като корона върху най-високото място в града, от където се откриват невероятни гледки към обграждащото острова море. Историята на това свято място разказва, че през 1822 г. в женския манастир на Тасос – Керхофуни, монахиня на име Пелагия имала поредица видения на Дева Мария. Тя наредила на Пелагия да съобщи на високопоставените лица от селището, да започнат да копаят в едно изоставено поле и там щели да намерят своята икона. На посоченото място на 30 януари 1823 г. наистина е открита икона. По време на разкопките установили, че на мястото, където е намерена иконата се е намирала древна византийска църква, а още преди това – храм на бог Дионисис. Иконата, наречена на Пресветата Дева – Благата вест, е красиво изображение на явяването на Архангел Гавриил на Божията майка с благата вест, че ще роди Спасителя. Учените я смятат за по-стара от византийския период и предполагат, че тя е произведение на Апостол и Евангелист Лука. Иконата е обгорена от едната страна. Както става ясно по-късно, храмът където се е съхранявала някога е изгорен от сарацините през Х век.
След откриването й започва изграждането на новата черква. Още преди да завърши строителството на храма заприиждали поклонници от цяла Гърция. Мълвата за чудодейната сила на необикновената икона донесла бързо известността на църквата, поради това наричана Мегалохари – Голямата радост. Иконата е най-почитаната в цяла Гърция. Гърците се стичат тук и празнуват четири големи празници – 30 януари – деня на откриването на иконата, 25 март – Благовещение, 23 юли – годишнината от виденията на монахинята Пелагия и 15 август – Успение Богородично.
Храмът на Благовещението, наричат още Излъчващ светлина, отдавна се е превърнал в място за поклонение на вярващите от целия християнски свят. По тясна пътека, очертана от пристанището до върха, където е църквата, дошлите на 15 август за поклонение, пълзят на колене по цялата дължина на улицата до храма. Светата Дева снисхожда към всеки, който ù се моли дълбоко, от душа и щедро го дарява със своето чудо. Видими примери за благодатната помощ са даровете окачени, навсякъде по стените в църквата. Те са донесени с признателност и вяра от изцелените. Сред тях има истински произведения на изкуството, като мраморната Пиала–фонтан в източната част на църковния двор. Той е дар от Мустафа Ага Кютахиджи, турски офицер, служил някога на о. Крит, поразен от детски паралич. След като по време на литургия получава изцеление, той засажда и четири кипариса около храма и дава пари, за да бъде застлан дворът с мраморни плочи. Много хора са утвърдени в чудесата на пресвета Богородица, както християни, така и от други религии. Всяко чудо се записва в специална книга и се съхранява в архива на църковното учреждение.
Църквата, която с белотата си величествено се издига над острова, впечатлява с разкошния си интериор, изкусна дърворезба и резбована мраморна украса. Храмът се състои от три помещения със свод непосредствено над светия олтар, две колонади, всяка с по четири колони, отделящи централната от двете странични части. Колоните са от мрамор в класически стил, украсени с капители. От всяка страна има по една врата. Централната води непосредствено до иконата Голямата радост. Храмът Излъчващ светлина е наричан така и заради сиянието от многобройните запалени свещи и кандила. Твърди се, че това са огънчета на надеждата за чудесата явявани всеки ден от Богородица.
Слънчевият ноемврийски ден отминава бързо и вечерният здрач е озвучен от многогласен камбанен звън, приканващ за вечерната служба. По това време на годината посетителите в църквата са основно местни жители, които сред сиянието на свещите и меката топлина в смирение и почит очакват началото на службата. Молитвените песнопения на църковния хор потапят миряните в общение с Бога. Вглъбени и дълбоко отдадени на молитвите, съзирам между колоните моите любезни домакини Никос и Мария. По лицата им пробягват гонещите се отблясъци на свещите и озарението ги прави някак далечни и нереални. След службата площадката пред църквата се оживява за кратко. Хората, ведри и усмихнати, излъчват спокойствие и радост. След като се поздравят и отправят добрите си пожелания, забързано потъват в живописните калдъръмени улички. Тук в двора на почти всеки дом светва малък параклис.
Такава почит към духовното едва ли може да се усети на друго място. Твърди се, че на Тинос, църквите са повече от 700. Зад дебелите зидове на къщите постепенно ляга вечерта – тиха, уютна, украсена от светнали прозорци и примигащи свещи в дворните параклиси.
В центъра на града магазинчета със сувенири стоят окъпани в силна, бяла светлина, безлюдни и отпуснати в красивите спомени от скорошното лято. Тук-там закъснели местни търговци прибират стоката си, обикновено това са бурканчета с каперси, сушени домати и подправки – местно производство. От малките ресторантчета, които сега са тъжно празни, долитат звуците на самотно сиртаки.
Нощта над Тинос е неповторима. Тук небето сякаш е по-ниско и звездите – по-едри. Селището уютно е притихнало, заслушано в звуците на морето. Камбанен звън оглася тишината и светлината, която озарява душите.
