Енергийните импулси на архитектурната форма

[За книга втора - ​​ „Форма“ от петтомното изследване „Изкуството архитектура“ на проф. д-р арх. Тодор Булев]

 ​​ ​​​​ Да създадеш поредица от пет книги, които да разкрият многоликата същност на архитектурата, звучи като амбициозно начинание. Изисква дързост, но само дързост не е достатъчна – без ерудиция и широка компетентност (като че ли силно пренебрегвани напоследък) тя би била само мимолетен фойерверк на небосклона на архитектурната теория. Тодор Булев притежава и трите. В изобилие. „Да създадеш“, а не обичайното „да напишеш“, е използвано тук, защото наред с високо професионалния текст, артистичната ръка на Булев е сътворила и повечето от съпровождащите илюстрации, грабващи със замаха и изразителността си. Дори и ако след появата на първата книга – „Същност“, у някого все пак са останали известни резерви относно възможността в пет тома да се вплетат всички лайтмотиви, които композират застиналата музика на изкуството архитектура, те няма как да устоят на шеметната полифония от факти, анализи и констатации в наратива на „Форма“, втората книга от поредицата.

 ​​ ​​​​ „Същност“ конструира концептуалния терен, върху който се разгръща „Форма“. След като вече са очертани контурите на теоретичните представи за архитектурна естетика, след като е дефинирано понятието „красота в архитектурата“, да се пристъпи към анализ на средствата, с които тя бива изграждана, изглежда не само практически възможно, но и методологически обосновано. „Форма“ не изменя на холистичния подход, възприет в „Същност“ – за да се разкрият тялото и душата на архитектурната форма, тя се анализира в системната обвързаност на разнородните й елементи: материален, психологически, социален, процесуален, семантичен, исторически. Човекът, обявен от древните за „мярка за всички неща“ и позагубил този си статут в революционния щурм на Модерната архитектура в началото на ХХ век, отново заема във „Форма“ полагащото му се място като център и движеща сила при създаването на архитектурните структури.

 ​​ ​​​​ Форма и съдържание са анализирани от Тодор Булев в тяхната неделимост и симбиоза. Той заменя познатия рефрен „формата следва функцията“, втълпяван аксиоматично на поколения студенти, с „функция и форма са в единство“. И разгръща това единство в аспектите на създаването му чрез посредничеството на човека – човекът като сетивно, възприемащо, чувстващо, обработващо информация, движещо се същество. В интерпретацията на автора архитектурната форма престава да бъде самостойна материална структура, следваща своя собствена вътрешна логика, както я представят традиционно историците на архитектурата, често не архитекти. Тя надраства традиционно вменяваното й битие на независимост от човека, който я наблюдава и населява – „формата вече разглеждаме като сетивно-ориентирана форма, характеризираме я с оглед на това как човек я усвоява чрез сетивните си способности и чрез тяхната връзка с неговия психически, вътрешен свят“, маркира позицията си Булев.

 ​​ ​​ ​​​​ Широк дисциплинарен и предметен обхват е необходим, за да се осъществи това намерение и ерудицията на Тодор Булев обвързва в хомогенен впряг трудовете на оставили следа физиолози (Павлов, Вебер, Фехнер), психолози (Узнадзе, Гибсън, Леви), философи (Аристотел, Симонид, Бахтин), антрополози (Хол), писатели (Гьоте, Джойс, Ранд), художници (Дьолакроа, Клее, Кандински, Ешер), историци и теоретици на архитектурата (Вьолфлин, Дзеви, Глазичев, Дженкс), градостроители (Линч, Алекзандър) и разбира се, архитекти (Съливан, Райт, Рое, Нувел, Исозаки). Списъкът във всяка от скобите може да се продължи, допълнен и от значими български автори и творци. ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Възприятието на архитектурната форма е първият компонент в модела на Булев, предпоставен от четири групи фактори – спецификата на човешкия организъм и психика като възприемащи и обработващи сигналите системи; спецификата на архитектурната среда като материално обкръжение, въздействащо чрез енергийните си полета и физикохимични агенти; спецификата на външните условия, в които се осъществява контактът между човека и архитектурната среда и се реализира процесът на възприятие; спецификата на вътрешните психически фактори за процеса на възприятие. Сетивност и образ, тактилност и кинестетичност, светлина и зрение, пространственост и перспектива, асоциативност и аперцепция, нагласа и емоционалност се анализират от гледна точка на взаимодействието им с архитектурната форма и производните естетически преживявания и оценки.

 ​​ ​​ ​​​​ Динамичната разгърнатост на възприятието се осъществява чрез други два компонента в модела на Тодор Булев за архитектурната форма – движението и времето. Чрез тях статичната архитектурна тъкан оживява, сложно структурираната и разчленена пространствена среда се възприема в нейната хомогенна естетическа цялост. Умението да се мисли архитектурната творба във времевите й превъплъщения, а не просто като комплект от фасади, да се моделира възприятието при движението на човека по всекидневните му траектории, разграничава големите архитекти от посредствените им събратя.

 ​​ ​​ ​​​​ След възприятието, движението и времето, друга двойка противостоящи в единството си компоненти – пространството и тялото – логично завършват авторовия модел като основни градивни блокове на архитектурната форма. Булев разглежда обемно-пространствената структура като инструмент за осъществяване на онази “комплексна социална роля, социално назначение“, които предпоставят създаването на архитектурната творба – и анализира типологичните й варианти от гледна точка на техния психологически и естетически ефект. Енергийните импулси на пространствата и обемите в тях, възприемани често несъзнавано, скицират образа на средата в съзнанието на човека и имат силата да я превърнат както в произведение на изкуството, така и в сиво всекидневие.

 ​​ ​​ ​​​​ Ако посланието на „Изкуството архитектура. Форма“ не е достигнало до читателя през 600-те страници на книгата, авторът го формулира отчетливо на финала й: „Ако архитектурата трябва да се развива като нужна на човека и обслужваща човека (а не само технологиите и политическите субекти) в неговото лично и социално битие, ако тя трябва не само да следва сложни бюрократични регулации, но и да отчита човека с неговото вътрешно психическо богатство – то разгледаният тук по-широк подход към формата като основа на архитектурния художествен език и художествената композиция, на художествената същност на архитектурата, е необходим“.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ В тази обвързаност на теорията за архитектурната форма и нейната естетическа стойност с по-широкия контекст на науките за човека и дисциплините, изследващи ​​ взаимодействието „човек – среда“, е основната сила и принос на труда на Тодор Булев.