Отсам и отвъд
[ Част 2. Част 1 – в брой 6 от 2017 г. на АртДиалог]
Отсам е животът, отвъд – смъртта. Невидима е междата между тях. И струва ми се – нелепо е да се издига ограда между живите и мъртвите. Заровените отвъд нея не могат да излязат оттам, а тези, които все още са отсам нямат никакво желание да се озоват отвъд.
Мъдрецът Сенека ни внушава, че е „грешно да гледаме на смъртта като на някакво бъдещо събитие - голяма част от смъртта вече е настъпила и останалото време е нейно владение.” И добавя: „предстоящата смърт е закон, а не наказание.”
Марк Твен си задава въпроса: защо се радваме при раждане, а скърбим на погребение? И сам си отговаря: „защото тези събития не стават лично с нас.”
Подобни мисли се загнездиха в главата ми, докато един раздрънкан трамвай ни лашкаше със сестра ми към Виенското гробище „Цвайтер тор.” Сестра ми Мария живее чрез музиката – тя е певица. А аз искам да оживя любимите си композитори. Спирката на трамвая се оказа пред високите врати на гробището. Неуверено тръгвам подир сестр си – нужен ми бе водач из града на мъртвите. Времето тук сякаш е спряло, старата част на гробището вече не поглъща мъртви.
Векът на гробището е отминал и градът на мъртвите е замрял. Но се поддържа с педантична добросъвестност, сякаш всеки миг някой призрак ще изпълзи от гроба си и ще се понесе по сенчестите алеи. Слава богу призраци няма. Само живи посетители на тази гробница на паметта. И неволно си припомних една фраза на Балзак: „Дори когато навестявам мъртвите, аз забелязвам само живите.”
И аз съм един сред бродниците, дошли да склонят глава над сетните обиталища на велики люде, упокояващи се тук.
Порази ме математическата точност на пословиците и максимите в дългия ни среднощен разговор със сестра ми за смъртта. Нашенската пословица твърди, че „две смърти не биват, а без една не може.” Английската: ”когото са отнесли на гробището, обратно няма да го понесат.” Потресе ме безмилостната френска - „смъртта няма приятели, мъртвите са винаги виновни.”
Сестра ми бърза напред, аз изоставам, защото се озъртам насам-натам. Нечий гроб изведнъж привлича вниманието ми. Приближавам го. Това е сетното обиталище на поета Франц Грилпарцер. Тепърва ще имам повод да го споменавам, затова догонвам сестра си и се озовавам на гробищен площад. Площад в града на мъртвите! Но сравнението само се натрапи на перото ми - това е може би най-музикалният площад на света.
Избраник на Бога
Портрет на шестгодишния Моцарт - в костюм, подарен от императрицата
В центъра на този гробищен площад е символичният гроб на Моцарт.
Нали любимото дете на Бога никога не е имало собствено последно обиталище. Бил е заровен с други бедняци в обща яма Амадеус! Сякаш сетната воля на съдбата е била да заличи дирите на земното му пребиваване.
Надгробието на Моцарт на Централното гробище, Виена
Ограден е и сега с решетка от ковано желязо. А на постамента се мъдри изваянието му на лироносец. Но какъв по-достолепен паметник от музиката, която ни е завещал! Да се чудиш и маеш как това дете-чудо е смогнало през краткия си живот да напише музика, която звучи и отсам и отвъд. А за да я прослушаш цялата ще са ти потребни над двеста часа от земното време.
Върху главата на лироносеца е кацал скворец и напява своята непонятна песен.
– Папагено – промълвих аз и се огледах дали отнейде няма да долети неговата любима Папагена.
Паметник на Моцарт във Виена
Къде ли бях чел, че Моцарт опитомил скорец. Може би сегашният скорец напява песента на нявгашния му домашен любимец. Дали е легенда, че нотираната песен на оня, нявгашния, била залегнала в основата на клавирния концерт № 17? Погребал го опечален подир смъртта му и вместо надгробие написал в негова памет сонет.
Пълното име на Моцарт е Йохан Христозом Теофил, а преведено от Теофил станало Амадеус. Не подхожда ли напълно това име на любимото Божие чадо?
Баща му Леополд го развеждал из цяла Европа - малкият Моцарт можел да свири дори със завързани очи.
Подир смъртта на композитора плъзнал слуха, че друг композитор – Салиери го бил отровил с бонбони – от завист. Със своите 40 опери и многобройните си инструментални и вокално-инструментални произведения Антонио Салиери е един от най-известните и признати композитори за времето си. Едновременно с това в течение на 36 години, при трима императори е придворен капелмайстор - един от най-важните постове в музикална Европа и основоположник на публичните концерти. Бил е и не по-малко прославен педагог, защото освен, че е успявал да отделя време за обучение на своите ученици, сред които – Бетовен, Шуберт, Лист, се е опазил от изкушението да тежи с авторитета си над тяхната индивидуалност.
Двеста години по-късно в Милано се състоял задочен съдебен процес, на който да се вдигне съзаклятието на музикантите – да не изпълняват музиката на Антонио Салиери. Набеденият отровител бил посмъртно оправдан1.
Бунтарят Бетовен
Портрет на Бетовен от немския художник Йозеф Щилер
Когато смъртта застига гениалния бунтар, Грилпарцер – негов страстен почитател написва пламенна реч. Властта забранила да бъде произнесена при погребението, затова един артист от Бургтеатър я прочита пред гробищните врати на „Цвайтер тор”. Възторг и болка изпълвали прощалните слова на поета, възхваляващи изкуството на Бетовен и неговия неспокоен и бунтарски дух.
„Той беше велик художник и кой би могъл да се сравнява снего?! …От гугукането на гугутката до грохота на гръмотевиците; от изтънчените музикални хитросплетения на най-необикновени музикални похвати до кънтящи страховити предели, където свършва изкуството и на негово място се възправят враждебните стихии на природата. Навсякъде той беше проникнал и всичко завладял. Той беше изгребал изкуството до самото му дъно.”
Удивен бях, че Бетовен научил истинската дата на своето раждане едва след като получил своя рождествен сертификат. Дотогава се имал за по-възрастен. Навярно с право – поради ранната му творческа зрялост. Той учил при Хайнд, докато сам не избрал учителя си – Антонио Салиери.
Това определя нявгашната свята приемственост на гениите, създали своите неповторими музикални вселени.
Бетовен започнал да оглушава, когато бил само на 25 години. С близките общувал чрез записани разговорници. С нарастването на глухотата бил на път да се пречупи. Оттеглил се недалеч от Виена – в Хайлигенщад. Докато се тътрузел с някаква млекарска каруца изпаднал в кома. Какво по-страшно за човек, венчан за музиката от това - да бъде отлъчен от слуха. Цяло чудо е, че продължил да пише музика.
„Бих сложил край на живота си и само моето изкуство ме спря да не сторя това. Стори ми се невъзможно да напусна света, докато не извадя на бял свят, което дочувам, че има вътре в мен.” – пише в завещанието си той от Хайлигенщад през 1828 година.
Гробът на Бетовен на Централното гробище на Виена
Бетовен не познавал своето произведение Клавирна соната № 14 като „Лунната соната.” Наречено било така пет години подир неговата смърт от един немски поет, комуто първата част се причува като лунна светлина над езеро.
С „Одата на радостта” по стихове на Шилер в Деветата симфония въвел и хор в симфонията, което за времето си изглеждало налудничава идея.
Бунтар е бил и в живота - „Ероиката” била посветена на Бонапарт, но когато Наполеон се коронясал за император, композиторът побеснял и зачеркнал своето посвещение. И с право – империята нямала нищо общо с грохота на революцията от 1879 година и с неговата музика.
На погребението му се стекли хиляди.
Паметник на Бетовен в центъра на Виена
Заровеното съкровище Шуберт
Портрет на Шуберт от немския художник Вилхелм Риедер
Върху надгробието на Шуберт е издълбан следният надпис: „Смъртта угроби тук богато съкровище, но още по-прекрасни надежди”.
Съчинен е от същия Грилпарцер1, подир дълги разговори с приятелския кръг на композитора. Разбирал е поетът от музика – нали и поезията е музика, писана с думи. А Франц Шуберт е съкровището на романтизма, напуснал отсамния свят само на 31 години в пълна нищета.
Първият гроб на Шуберт във Веринг, квартал на Виена, съсгласно желанието на композитора, защото там е Бетовен, на чието погребение, той е бил факлоносец година преди това. Костите и на двамата днес са на Централното гробище на Виена, а гробището Веринг, където са запазени надгробята е известно като - Паркът на Шуберт
Така и житейският му път останал недовършен като знаменитата му „Незавършена симфония”. Била е наречена така поради своята двучастност. От третата част – „Скерцо” останали само чернови наброски. Някои от симфониите дори не били изпълнени приживе на композитора. А една от тях – „Голямата”, в до мажор, била открита посмъртно от Шуман и веднага прозвучала под диригентската палка на Менделсон.
Гробът на Шуберт на Централното гробище на Виена
Удивителната солидарност на тези музиканти се усеща на така наречения от мен Гробищен площад. И прилича на тези гении да са в
съседство с последните си обиталища отсам.
Любимецът ми Брамс
Портрети на Брамс
Ловецът на мигове – фотоапаратът на сестра ми е запечатил моето пилиграмство из гробищата.
На един от уловените мигове се виждам застанал между гробовете на Шуберт и Брамс, но съм се извърнал към Брамс не от неуважение към Шуберт, а поради крайното ми пристрастие към този музикален дух.
Любимата ми негова творба е Клавирния концерт № 1. Бил е замислен като концерт за две пиана, но предусещането за по-мащабен формат превръща творбата в концерт за пиано и оркестър. Не мога да проумея защо е бил посрещнат враждебно при първото му изпълнение! Но кой ли в родината си е бил пророк. Шуберт сякаш се е хванал за главата на своя надгробен бюст от недоумение. А бялата му брада на пророк е надвесена над нотното писмо.
Гробът на Брамс на Централното гробище на Виена
Пословична е било приятелството на Брамс с Шуман и прекрасната му съпруга Клара Вики. А този концерт, който всъщност е цяла симфония, навярно е бил вдъхновен от виртуозната пианистка. Когато затварят Шуман в психиатрията край Бон, в която той остава до края на живота си, за да спести печалната гледка на Клара, Брамс го посещава най-редовно.
Той е имал и небивало чувство за хумор. В едно писмо той се шегува дори с брадата си: „Пристигам с голяма брада. Подгответе жена ми за ужасяващата гледка.”
Сърцето ми се свива при мисълта, че едва ли някога отново ще се озова на този музикален гробищен площад. Напускайки го, се извръщам няколкократно назад.
От другата страна на алеята, отвеждаща към вратите на „Цвайтер тор” е погребан Франц Грилпарцер. Свръщам натам.
И това поетическо отстъпление се превръща в автобиографично. През студентските ми години в Театралната академия този поет-драматург беше на мода сред нас. Самият аз бях изкушен да се явя на изпита си по режисура със сцени от „Сафо”. Добре, че овреме промених решението си. Отчитайки поетичните качества на творбата, посветена на първопоетесата, не ми допадна, че драматургът се опитва да търси оправдание на Сафо. Нима стихове, писани сякаш с въздух и отлитащи в небесата с чистотата на нейните помисли се нуждаят от оправдания? И мислено се заканих, че един ден ще посегна към този сюжет. И изпълних заканата си с повестта „Бутилка в морето”. Така се родиха страниците за раждането на светулките, излекували болната чарда крави на Фаон.
Пътуване към Хайдн
Портрет на Йозеф Хайдн от Людвиг Гутенбрун
Обзети от пилиграмска треска, още на другия ден потегляме със сестра ми за гробницата на Йозеф Хайдн. Пътят за Айзенщат минава покрай старинния манастир Хайлигенкройц. Как да не се отбиеш, когато там днес има благотворителен базар. Надявам се да намеря бюст на някой от великите композитори, за да попълня сбирката си от малки статуетки. Но не харесвам нищо и си купувам няколко старинни рамки, които и до днес обрамчват гравюри от посетени любими места.
Потегляме отново към Айзенщат и ето ни най-сетне там. Щедро украсена е църквата, в която Хайдн е препогребан преди да пренесат костите му тук от Виена. Когато искаме да заснемем камбанарията, властваща над градчето, сестра ми се сеща, че е забравила фотоапарата и оставаме без свидетелство за своето пребиваване тук.
Изправен пред саркофага на гения се мъча да си го представя приживе.
Гробницата на Хайдн в Бергкирхе, Айзенщат
Неговите съвременници го описват като човек с оптимистичен характер, с изкрящо чувство за хумор и автоирония, както в живота, тъй и в своята музика. Неговите музиканти свойски го наричали Татко Хайнд, поради застъпничеството му пред князете Естерхази. Така го наричал и приятелят му Моцарт.
При затруднения посягъл към молитвената си броеница и започвал да премята зърната ù. Бил много вярващ католик и завършвал молитвата си със „Слава на Бога!”
Хайдн не се отличавал с особено привлекателна външност – нисък на ръст, с лице белязано от една шарка и с голям орлов нос. Художниците, оставили негови портрети не са търсили толкова прилика, колкото неговото излъчване. Самият Хайдн се чудел, че с това лице бил харесван от толкова красиви жени. Но днес от това непривлекателно лице е останал само многострадалния му череп. Прилагателното подхожда напълно, защото при препогребването на останките му в Берг кирхе, се оказало, че черепът липсва - бил откраднат от негов почитател. Години по-късно бил открит и се съхранява в Музея към Музикферайн. В най-бедните си години, бедността – тази хронична участ на великите, Брамс прекарвал нощите си там и се вдъхновявал при писане на творбите си от черепа на Хайдн.
Последните седмици от живота на Хайнд, прислугата му е обзета от страх от бойните действия около Виена при настъплението на Наполеоновата войска. Близо до дома му пада снаряд, но Хайдн не престава да се шегува дори от смъртния си одър: „Не бойте се, деца мои – там където е Хайнд няма да се случи нищо лошо!” Което се оказва и вярно – когато Виена капитулира, Наполеон нарежда около дома му да се постави охрана, за да не се нарушава покоя на сетните му мигове.
Нямат чет неговите шеги приживе. В симфонията, наречена „Сюрприз”, във втората ù част, отеква внезапен удар на тимпан и прекъсва мелодията. След като задрямалите слушатели се стряскат, темата продължава невъзмутимо.
Във финала на симфонията „Разсеяният” мелодията изведнъж избива в дисонанс, сякаш цигулките се нуждаят от пренастройване. След няколко мига щрайхът безпроблемно продължава темата.
Към финала на струнния квартет „Шегата” музиката изведнъж спира и на няколко пъти отново и отново подзема темата, тъкмо когато публиката понечва да аплодир - за да онемее, когато настава истинският финал.
По време на изпълнение на „Прощалната симфония” в замъка, нейде преди финала на адажиото, оркестърът спрял да свири, музикантите един по един духат свещите над пюпитрите със щимовете си и се изнизват отзалата. Останал последен срещу слисания княз Естерхази, Хайдн обяснил, че с това искат да му кажат колко много музикантите тъгуват за близките си – и князът ги пуснал за седмица.
Припомних си един пасаж от шедьовъра на Жорж Санд „Консуело”, в който един от основните герои е младият Хайдн. Тази покорителка на мъжки сърца е знаела наизуст всичките му сонати и е дръзвала да ги изпълнява дори пред Лист и Шопен. С такава любов са написани страниците за младия Йозеф, че се запитваш дали баронесата не е имала способността да се влюбва и през разстоянията на годините. Което не ù пречи да разкрие неговата слабост – бакхусианската му обсебеност от виното. Зрелият Хайдн е настоявал част от хонорара му да бъде плащан в натура, сиреч – бъчва отлежало вино.
Странно започнах отзад – напред тази история. Смъртта трябва да бъде финал, а аз накрая се връщам към раждането с посещение в родната къща на Хайдн. Втори път свеждам чело пред този дом, в който се е родил гений. Сбогувам се с величествения замък Рорау и си пожелавам да се върна отново по тези места.
•••
Франция - Пер Лашез – музей на паметта.
„Колелото на съдбата се върти по-бързо от крилата на вятърна мелница. И тези, които вчера са били на върха, днес са превърнати в прах.”
Сервантес
Суеверието живее в мрака, то е враг на светлината.
Спомнете си малката Елиза от приказката на Андерсен „Дивите лебеди”. Тя трябвало да нощува в буренясалото гробище с избуяла коприва, което единствено можело да разтури магията на злата ù мащеха. Елиза газела босонога жилещата коприва, докато добие от тях влакна, за да изплете ризници на единайсеттях си омагьосани братя, за да се превърнат отново от диви лебеди в млади момци. Условието било да бере копривата и плете ризниците при пълно безмълвие. Ако промълвяла дори думица, тя щяла като смъртоносен кинжал да прониже братовите ù сърца.
Но суеверието властвало над нощта и в гробищната пустош било страшно. Привиждало ù се, че отдавна пресъхналите кандила под надгробията се самозапалват и литват като блуждаещи огньове, каквито лумват в парата, когато блатната вещица си вари пивото. Отровните гъби, поникнали в развалините на рухналия параклис се зъбели като кухи черепи, забравили някогашната си плът. Кръстовете - като да се двоумяли на коя стана да се свлекат. Откъм блатото се носели писъци на сови и кукумявки, сподиряни от зловещ жабешки концерт.
Сепната, Елиза се оглеждала на вси страни. Зарешетената гробищна порта ù се привиждала като попаднала в затвора на смъртта. А около нея витаели вампирясали тенци и таласъми. Но тя склапяла очи и продължавала мижейки да плете ризниците. Така надвила мрачните си суеверия и победила злата магия на мащехата.
Припомних си тия приказни страхотии в навечерието на моето поклонение в гробището Пер Лашез. Тръпки ме побиваха при мисълта, че могат да ми се привидят и причуят кобните кошмари на милата малка Елиза.
Но … Пер Лашез …наистина се озовах в Музей на паметта.
Слънцето щедро пръскаше лъчи и прокуждаше мрака на суеверието. В листата на платаните – същи бисери, проблясваше утринната роса. А упокоилите се под своите надгробия, прекрачилите междата отсам-отвъд спяха мълчаливо вечния си сън.
Бях поел това скиталчество, за да сведа чело пред онези, които ми дадоха толкова много в жизненото ми поприще. И докато аз крачех под сянката на клонаците, не ме напускаше мисълта за онези, които са заспали сред коренищата.
Провиращите се лъчи през листата плетяха слънчеви дантели по гробищната пътека. Неусетно се озовах пред бюста на Афред дьо Мюсе. Това „дете на своя век” твърде младо е напуснало земната юдол. „Можеш да се колебаеш двадесет години преди да направиш крачка, но не бива да отстъпваш, след като вече си я сторил.” Този афоризъм си присвоих като мой. И друг един ми допадна не по-малко: „Неизвестността е най-мъчителното от всички мъчения.”
Но тъй като още не съм се добрал до Бери в имението Ноан на баронеса Дюдеван - Жорж Санд, ще отложа историята за венецианския полюлей за по-късно.
Ако перефразирам казаното от поета за отношенията му с Жорж Санд, че накрая се видял „пленник на собственото си завоевание”, предсмъртното му желание било пленничество на собствения му каприз. Пожелал на гроба му да се посади плачеща върба. Върху надгробната му плоча има епитафия - как тя ще хвърля прозирна сянка над вечния му сън. Върба на безводния хълм!
Крачех обратно на слънцето – от запад към изток, когато пред взора ми изникна гробът на нежния, но безсърдечен Шопен. „Безсърдечен”, защото подир смъртта му извадили сърцето и то отпътувало за родната Полша.
Гробът на Шопен в Пер-Лашез, Париж – с Евтерпа, музата на поезията и музиката
Загърбвам „детето на века” и се възправям пред „ловеца на перли” Жорж Бизе. Той гордо е вдигнал глава като своето създание Кармен и на мен вече ми се причуват хабанери и сегедилии. Всъщност, това творение е плод на щастлив брак между него и Проспер Мериме.
Присядам върху надгробната плоча, омаян свалям слънчевите си очила и се взирам към пътеката, сякаш оттам ще се зададе свободолюбивата испанска циганка.
Кармен пристъпя като самия живот – обляна в светлина, без сянка. Бизе изменя на Мериме. У писателя дон Хосе е известен бандит, на чиято съвест тегнат множество престъпления. Той е суров и мрачен. У Бизе героят е човечен, просто е лишен от индивидуална изключителност – обикновен, малко слабоволен човек, но прям и мечтаещ за семейно щастие, което кобните обстоятелства изтръгват от живота му.
А образът на самата Кармен у композитора е изчистен от всичко, което го принижава – крадливост, пресметливост. Така циганката става по-благородна, по-човечна, придобива чертите на трагическо величие. От циганското е оставено - копнежът по свободата.
Преситените сноби от ложите и предните редове на партера обявили сюжета за на операта непристоен, дори циничен, а музиката за твърде сериозна и сложна.
Провалът отлъчил операта задълго от сцената. Но тогава започнал триумфът ù по задграничните театри. Подир премиерата ù в Русия, когато неговият музикален събрат Чайковски, сдобил се с клавира през 1875 година, възкликва: „Научих я наизуст – от началото до края. Това е шедьовър! Убеден съм, че подир години „Кармен” ще бъде най-популярната опера в света.”
Прежурящото слънце заслепява взора ми. Надявам си тъмните очила и циганката изчезва.
Очаква ме друго чудо само на няколко крачки - Балзак.
Гробът на Оноре де Балзак в Гробището Пер Лашез
Извървявам ги към гроба на Оноре Балзак. Дано не ми се разсърди, че изписах името му без жадуваната цял живот заветна частица между личното и фамилното му име. Отдалече бюстът с постамента напомнят кон от шахматната дъска. С приближаването се открои такъв, какъвто го познаваме от портретите – любителят на скъпи халати и на сиренето „бри”.
Слабостта му към аристокрацията на Сен Жермен не заслепи нивга трезвия му поглед. Величавото му дело с право Андре Моруа сравни с Прометеевия огън. „Човешката комедия” е цяла вселена, населена с хиляди неповторими образи.
Здравият му разум не е пощадил надменността на аристокрацията: „Постъпвайте с този свят така, както той заслужава. Отнасяйте се към мъжете и с жените като с пощенски коне, оставяйте ги да измират по станциите щом се изморят и впрягайте нови. Така ще постигнете всички свои желания.” – заявява виконтеса дьо Боасан на братовчед си Растиняк. И наставя поучително: „Тогава ще разберете какво нещо е светът – сбирщина от жертви и измамници. Не бъдете нито с едните, нито от другите. Давам ви името си като нишката на Ариадна, за да излезете от този лабиринт … Ако станете любимец на Делфина Нюсенген, жените ще подлудеят по вас. Има такива, които обичат мъжа, който някоя друга вече е избрала, както има жалки еснафки, които си въобразяват, че вече като нахлузят шапките си, вече са усвоили нашите обноски.”
Със снизходителна усмивка отминават онези, които набеждават великия Балзак в словесно разточителство. И най-малкият детайл в неговата проза е натоварен със значение: жълтите ръкавици на светския „лъв”, окървавения сюртук на лихваря, кашмирения шал на парижката кокетка.
В заключение – думите на един от героите на Балзак: „Има потомство на Каин и потомство на Авел“ – твърди Люсиен Шардон дьо Рюбампре. Но как да разпределим хората между тях? А няма ли децата на Авел да се смятат за деца на Каин. И няма ли тогава да настъпи смут в умовете?”
Малко автобиографично отстъпление
Така бях обсебен от творбите на Балзак, че когато ние – студентите по режисура на професор Мирски се добрахме до трети курс на обучението си по актьорско майсторство, го убедих да инсценираме романа „Татко Горио” за изпитна работа. И той се оказа сред поклонниците на гениалния французин. Възложи ми инсценировката на романа. Класът идеално покриваше действащите лица - всекиму паснаха като ръкавица по мярка. Ние бяхме знаменит клас, но спектакълът не видя сцена. Останахме си само с надеждите. А надеждата е лошо нещо, защото непрестанно отлага щастието за бъдни времена. Но колко нещо научихме по време на репетициите!
Години по-късно успях да преведа на екранен език култови прозаични творби. Така в знаменитото студио на улица „Поп Андрей” оживяваха героите на Балзак в „Делото за опекунство”, на Гогол – в „Нос”, а на Мопасан - искрометните разкази за малките графини – „Знакът”, „Спасена”, „Признанието” и „Карфиците”. Те стигнаха до зрителите. Но когато дръзнах да поставя Солженицин – „Случаят на Станция Кречетовка” дързостта ми бе „арестувана” току преди първия снимачен ден.
Често ме питат няма ли да напиша своя автобиография. Но нали всичко, което съм научил е заслуга на великите умове, на които съм тръгнал да се покланям пред сетните им жилища. А и в последните 20-тина години грижата ми беше да оставя свидетелства за големите имена, с които съм работил и още не съм приключил.
Освен това критиката оцени направеното от мен - Кирил Попов: „Павел Павлов се чувства удобно във всички времена. Обратно на Пруст не търси времето, а го намира. Стендал е неговият Бог, но е повлиян от кратката проза на Мериме и Пушкин. Той рисува блестящо светове, в които привидностите се разминават със същностите. Неговото творчество е почувствана мисъл и осъзнато чувство.”
Върви, че пиши автобиографията си, подир такава оценка!
Но да се върна на Балзак. Слисвало ме е умението му да помни и нито веднъж да не обърка имената на своите герои, които шестват от една творба в друга. Стендал, например, в незавършения си, но интересно замислен роман „Ламиел” раздвоява сюжетните линии, те се разбягват, героите променят имена си и читателят се обърква.
При посещението на Музея „Балзак” в Париж бях очарован и смаян от илюстрациите на неговите произведения. До една изглеждаха като изкокнали от страниците на неговите творби. Когато излязох на двора, за да изпуша цигара, от небето, олюлявайки се като пияно, се спускаше едно перце от някое парижко врабче. И до днес, поглеждайки бюста на Балзак го питам дали ми го изпроводи от отвъдното за насърчение в борбата ми с думите?
Моята литературна кръстница Вера Мутафчиева, повтаряше, че борбата с думите е като да провираш камила през иглено ухо и добавяше: „С времето иглените уши взеха да се стесняват, а камилите са вече керван“.
Моят „чичероне” във Франция – приятелят ми Кристиян Бакрьоние ме призовава да оставя спомена и да се върна на гробището Пер Лашез. Той ме очаква в парцела, където е погребана половината Наполеонова Франция. Другата половина е замръзнала из руските степи или се е мумифицирала в египетските пясъци. Поради перверзното си пристрастие към котките, помъкнал е торбичка, за да гощава кльощавите перлашезки писани. Те сноват безшумно между гробовете, но според мен са повече от стотина. Полудиви са, но разпознават в господин Бакрьоние приятел и се усукват около него доверчиво.
Възправяме се пред величествената гробница на моя стар познайник маршал Льофевр. Откъде се познаваме ли? От моята постановка на комедията „Мадам Сан-Жен”. Неговата любовница Катрин Юбше играеше невероятната Катя Паскалева. Кристиян l, защото ще има и Кристиян ll, който ще бъде мой „чичероне” в пътуването към Бери в Ноан – пределите на баронеса Додеван – Жорж Санд, с присъщата си педантичност ме фотографира и във формат на пощенска картичка я изпратих на Катя:
„Мила, скъпа Катрин,
Вървя си, значи из Пер Лашез и какво съзирам. Гробницата на твоя съпруг! Да, маршал Льофевр. И си казвам: по-добре да се увековеча пред гробницата, отколкото да ти изпращам някаква банална постална карта от Париж. И ей ме на в Пер Лашез. Целувки и обич от световната галантна и лекомислена столица.
Твой Палечко”
Днес, толкова години по-късно бих добавил един подобен послепис: „Както съм се измъдрил пред гробницата на Льофевр на теб оставам да избереш между двама ни – покойния маршал или все още живия твой Палечко.
Двамата продължаваме нататък. Легионът котки следва моя предводител, но торбичката отдавна е опоскана.
Не бих пропуснал сетното жилище на един мой любим художник, упокоен под семпла плоча. Тя е приютила трима несретници от отсамното – гениалния Амадео Модилиани и жена му, хвърлила се от прозореца подир смъртта му - бременна в деветия месец. Сега те са заедно в Отвъдното.
Надвесен над гроба на Марсел Пруст питам мислено безутешния черен мрамор дали и там в отвъдното продължава да търси изгубеното време този странен и необщителен човек, оградил се от живия свят с плътни завеси.
Кристиян l ме разтушава с една пикантна история, сочейки гроба на президента Феликс Фор, покрит със знамето на Републиката. Бил издъхнал в обятията на своята любовница, както мълвял цял Париж. А надписът върху надгробието ни заблуждава, че бил се споминал „при изпълнение на своя дълг.” Иди, че се доверявай на гробищните епитафии.
Неволно сравних, нали съм радетел на сравненията – броденето из гробището при Свято Даниловия манасир с Пер Лашез. Старото Донско тробище ти внушава, че там е погребана отколешната Русия, която отдавна я няма. Докато Пер Лашез изглежда жизнен, дори се облащаваш от мисълта, че току виж някой покойник ей сега ще изкокне като жив от предопределеното му сетно убежище.
Малко историческо отстъпление
Париж закупува хълма Шарон през 1804 година на 23 прериал – първата и последна на Републиката. Отначало малцина били склонни да погребват скъпите си покойници в такъв непрестижен некропол. Но величието или грандоманията на Империята хитро изровило починали звезди като Абелар, Лафонтен, Бомарше и Молиер (и ги препогребало тук), за да придаде блясък и величие, каквото подобава на една всесилна Империя.
Така хълмът Шарон се превърнал в Пер Лашез. А загрозяващите милиони скелети и черепи били откарани в катакомбите. Старите гробища били без друго развъдници на зарази…
Катакомбите на Париж
Подир върлите стълби се промъкваш през лабиринт от галерии, докато се озовеш пред портал, увенчан с предупредителен надпис: СПРИ! ТУК Е ИМПЕРИЯТА НА СМЪРТТА!”
Прекрачвам отвъд и дъхът ми замира от страхопочитанието, с което образът на смъртта обсебва всеки жив отсам (?) – грамади от пожълтели кости, досущ забравени книги в изоставени библиотеки. Сравнението само се натрапва на перото ми. Та нали всеки един от тия шест милиона черепи е бил облечен в жива плът. А страстите са изписвали милиони жития човешки. Сега пороците и добродетелите на отколешните хора са онемели в озъбените, кухи черепи. Смъртта е заличила междата добро-зло.
Как да различиш богатия от бедния? В смъртта всички са вече равни. Каквито са се родили под нявгашното слънце. Макар от люлка до носило златото да ги е разделяло между двата бряга на живота.
Взорът ми е сепнат от друг надпис: „Останки от гробището на невинните, положени през април 1786 година.” Още тогава мъртвите взели да пречат на живите. Париж растял, трябвали места за нови жилища. И животът ги отвоювал от смъртта. „Животът има съдбата на модата. Отминаващите години го превръщат в одежди, овехтели за посмешище.”
От останките на парижките гробища били извадени камъните, за да легнат в темелите на обновения град.
Възлизам по върлата стълба обратно към шумотевицата на Париж.
Империята на живота гъмжи от плът, която се има за безсмъртна.
Молиер – кралят на комедията
Гробът на Молиер в парижкото гробище Пер Лашез след донасяне костите му от манастира, където е препогребан след първоначалното погребение – извън стенитете на гробище, както са погребвани тогава актьорите, които не са се изповядали и покаяли.
Зад възвисилия се паметник на Лафонтен, за да мери ръст с античния си събрат - баснописеца Езоп, се перчи едно високо дърво с разпростряли се клонаци. Остава само да долети някой гарван с бучка сирене в клюна и да допълзи лисицата и с хитростта си да го подмами да изграчи глупешкото си „Га-а- га-га”, та да си изпусне лакомството.
Дълго се „тътрузех” по пътищата на Франция с рулотата на Жан Батист Поклен, назован Молиер.
За да не бъда упрекнат от нетърпеливи читатели, че ползвам чуждици, ще обясня значението на думата рулота – това е голяма кочия, подобна на фургон, устроена като къщичка, в която нощуват и пренасят гардероба и реквизита си по време на безкрайните турнета из страната пътуващите театрални трупи.
Нямам предвид скърцането на несмазаните колела и веселата гълчава на любимците на музата Талия. А изчитането на почти всички комедии, докато избера „Скъперникът”. Коста Цонев беше роден за да въплъти Арпагон. Винаги навит на моите щури приумици. А по-добра сватовница от Люба Алексиева не можех да си представя. Партнираха си и се надиграваха. Мисля, че единият би могъл да постави в сбирката си от образи този на Арпагон редом с Дон Кихот. Както Люба – искрометната Фрозина.
Над един малък и скромен гроб някакъв гробар сипе с шепа житени зрънца. Тутакси долита ято врабчета и започват настървено да кълват.и шумно да чирикат? Това е техния си начин (мисля си) да отдадат своята почит към гласовитата си посестрима – парижкото врабче Едит Пияф.
И ето ме пред заветния ангелосфинкс, бдящ над вечния сън на Оскар Уайлд. Обаче ангелът няма гениталии, а сфинксът – криле. Нейсе – открай време се е превърнал в култово място за гей поклонение. Кристиян l споделя казаното от гробар: най-дръзките се катерили на пиедестала, за да се съешат с каменното изваяние.
Поредната целувка върху паметника на Оскар Уайлд
Отвъд, подир стотина години Оскар Уайлд е по-обичан, отколкото в отсамната земна юдол.
Посмъртните сплетни отстъпват място пред катехезиса на Уайлд. Подбрал съм си десет афоризма – същи десет заповеди:
Когато сме щастливи, винаги сме добри; но когато сме добри
не винаги сме щастливи.
Ужасно тежка работа е нищо да не вършиш.
Философията ни учи да се отнасяме към несполуките на
другите – невъзмутимо.
Популярността е лавров венец, положен от долнопробното
изкуство. Всичко популярно е малодарно.
Единственият ни дълг пред историята е постоянно да я
преписваме.
Има само един грях – глупостта.
Добрите съвети винаги предавам на другите - с тях нищо
друго не може да се направи.
Когато доброто е безсилно се превръща в зло.
Предпочитаме да мислим за другите добро, защото се боим
да не ни застигне зло.
Трагедията на старостта не е в това, че си стар, а в това, че
не си млад.
Подир толкова страдания, понесени от другата си родина, Оскар Уайлд си отмъщава по уайлдовски. Написва забележителната си творба „Саломе” на френски език, който владеел също до съвършенство. Когато го помолили да я преведе на английски, той отсякъл, че оригиналът е на френски и така трябва да се изпълнява и в Англия. Култовата пиеса вече се репетирала от Сара Бернар в Лондон, в „Палас тиътър” когато английската театрална цензура я забранила като „безнравствена и кощунствена”.
Исках да се поклоня също на Стендал и Мопасан, но първия е погребан на Монмартърското гробище, а втория – в Монпарнаското. Мериме - далеч на Лазурния Бряг, а Виньи - в родните си предели.
Тогава с моят нов „чичероне” – Кристиян ll, тръгнахме за Бери да посетим имението на баронеса Дюдеван – Жорж Санд.
Портрет на Жорж Санд от Алфред де Мюсе
Пътуването беше прекрасно. Пейзажите уютни - докато спряхме в пределите на госпожиците Татен, за да пием кафе и вкусим прочутата им тарта с карамелизирани ябълки, когато си помислих колко е прав Алфред дьо Мюсе, поставяйки на една своя творба за мото старинната пословица: „Между устните и чашата за кафе винаги ще се намери място за едно нещастие.” Защото – колата на моя водач се оказа разбита, а парите – похитени. Тогава дойде ред да прибегнем до моите „авоари”, които дотогава той не позволяваше да пипам.
Още с пристигането си в Ноан, взорът ни привлече надписа на уютен ресторант – „Малката Фадета”. Пошегувах се с въпроса дали наоколо няма ресторант, кръстен „Дяволското блато” – друга творба на Жорж Санд. Имало, но менюто не предлагало фазан с трюфели.
Разходката подир изискания обяд ни се отрази като дижестив.
Озовахме се пред замъка на баронесата. Сравнен с величавите замъци по брега на Лоара, той е скромен. Но ги превъзхожда с това, че в него са пребивавали толкова знаменити личности.
Портрет на Жорж Санд и Фредерик Шопен от Делакруа (разрязан на 2 части и днес – Шопен е в Лувъра, а Жорж Санд - в Музея на Копенхаген)
Пътеката под перголите и подстриганите чимшири отвежда към парадния вход. Още от предверието вниманието привлича полица с разнокалибрени звънчета. Прислугата ги е различавала - кой звъни от стаята на Шопен, кой – от тази на Лист, а кой от плевнята - ателие на Делакруа. Те са приканвали скъпите гости и на трапезата. Самата трапеза е дълга маса за множество гости. Пред всеки прибор е поставено картонче с името, отредено на госта. Сред тези знаменити имена не съзирам това на Алфред дьо Мюсе.
Портрет на Алфред де Мюсе от художника Шарл Ландел
Кураторката на този своеобразен музей отговаря на въпроса ми с кимвана на глава към потона, откъдето е виснал скъп венециански полилей от многоцветно стъкло. Тя обяснява, че поетът никога не е стъпвал в Ноан. Баронесата е запрягала двуколката и подгонвала с камшика си коня към Париж. Подир поредния скандал между нявгашните любовници – деца на своя век, Жорж Санд се завръщала в своите предели.
Ревността предрешила края на връзката ù с поета. Колкото до венецианския полилей – той е подарък от доктор Паджело, с когото до изнемога са бдяли над болничната постеля на Мюсе. Умората е голям сводник.
Аврора Дюпен, баронеса Дюдеван, с псевдонима Жорж Санд била обожавана от своята прислуга и селяните. Наричали я просто „добрата дама от Ноан”.
Удивителен е миниатюрния театър на марионетките, за който Санд е съчинявала малки пиески. Не по-малко се удивляваш на тръбестите фунии на пода, докарващи топъл въздух от приземието.
Пребродили замъка, ние с моя „чичероне” свеждаме глави пред нейната надгробна плоча. Между годината на раждането и на смъртта, издълбани в камъка, е заключен бурният живот на тази съблазнителка на гении. Сега тя е притихнала във вечния си сън.
Напускам имението в Ноан, където завършиха странстванията на един пилигрим, отдаващ почит на великите.
Потеглям отново към шумотевицата на Париж, където империята на живота гъмжи от плът, която се има за безсмъртна.
Франц Грилпарцер (1791-1872) – австрийски поет и драматург със значително творчество, признат за национален. (Следва право във Виенския университет, през 1813 г. постъпва на държавна служба, от 1832 г. е директор на Имперския архив). Член на имперската Академия на науките. В близки отношения с поетите Хайнрих Хайне и Лудвиг Бьорне и с композиторите Лудвиг ван Бетховен и Франц Шуберт.
На официалния съд през 1997 г., на който са разгледани всички писмените свидетелства по въпроса (в това число и от клиниката за душевно болни, където е завършил живота си), на който в ролята на негов защитник е бил един от най-изтъкнатите моцартоведи – Рудолф Ангермюлер, Антонио Салиери официално е признат за невинен за смъртта на Моцарт.
