НАСЛЕДСТВО - 2018, Брой 4

Режисьор без дубъл – Станчо Станчев

Публикувано на септември 22, 2018

Портрет на режисьора Станчо Станев от Дария Василянска (маслени бои, платно, 135х135, 1970, Художествена галерия, Варна.)

На ръст не беше висок, но дарбата му беше исполинска.

Може би оттам се беше появила слабостта му към шапките. Имаше цяла сбирка, за да извисява ръста му. Къде повече да се извисява, след като творбите му достигаха небивали висоти. А вратът му винаги беше заметнат от някакъв шал. Не вярвам да се боял от модните течения, защото той замисляше своите постановки така неповторимо, че всички ахваха слисани, че не са го измислили преди него. Той умееше да надхвърли собствения си първичен замисъл, сякаш надскачаше дъгата. Взорът му беше дълбок и модър. Говореше тихо – както се шепти молитва. Но посланията му винаги достигаха слуха на неговите зрители и слушатели. Умееше да изслушва своите събеседници. Беше пестелив на излишни думи, споделяше само същественото.

Нямаше по-голям майстор на комедията от него – той беше любимец на музата Талия. Не по-малка слабост към него имаше и музата на трагедията Мелпомена.

Жалко, че малко от неговите творби се добраха до Столицата. А когато това се случи с пиесата „1000 метра над морето“, белезниците на цензурата щракнаха – преставяте ли си арестуван спектакъл! Разбирай – свалена от сцената, но незабравен от зрителите поради своя майсторлък.

Станчо умееше да сътворява светове, на които сам би желал да бъде поданик. Съумяваше ключовите реплики , пропуснати от безмилостната цензура, да превръща в епигргами – владееше Езоповите иносказания. Не афишираше своето инакомислие, но гражданската му съвест никога не задряма.

Но нашенска българска черта е, че даровитите винаги „пречат“ на малодарните. Най-вече с творческото си дълголетие. Подобна участ сполетя и него. И наказанието на малодарните беше жестоко, защото запречвал пътя им. Те го отлъчиха от сцената, която беше неговият храм.

А колко трънливи и неотъпкани пътеки бяха пребродили нозете му, докато измина пътя от Кючюк Париж до Варна – чет нямат.

Портрет на режисьора Станчо Станев от Дария Василянска. (Маслени бои, платно, 90х70 см. 1970 г. )

Чух името му и го запомних много преди да се запознаем. През далечната 1953 година ме прие за предизпитна консултация професор Боян Дановски. Подир протеклата беседа, остана видимо доволен. Намери ми едничък кусур – бил съм твърде млад, за да бъда режисьор с главна буква. И настави - „Ако е гарга, рошава да е“. Но като утеха добави, че удивително му напомням един от любимите му студенти в класа по режисура – Станчо Станчев. И въпреки, че „гаргата още не се беше разрошила“ приеха ме в Театралната академия. И аз започнах да посещавам занятията по режисура в класа и на професор Дановски, когато можех. На изпита в края на годината на по-възрастните ми събратя ме порази работата на Станчо Станчев. Беше малка комична интермедия на Сервантес „Бдителният страж“. Неудържим смях ме завладя още с обявяването на действащите лица пред завесата. Леда Тасева – отсетне една от най-близките ми приятелки, се появи с навит на руло свитък, обяви действащите лица и изпълнителите. Рулото започна да се развива и достигна масата на изпитната комисия. Смехът зарази и нея. След като Леда изчете поменика, тя занавива свитъкът на рулото и с едно щракване на кастанет в едната ръка съобщи автора – Мигел де Сервантес Сааведра. И … завесата се вдигна в съпровод от смях… Научих, че по-късно, подир години Станчо се е върнал към тези миниатюрни комедийни бижута на сцената на Шуменския театър, озаглавени като „Забавни случки“. Сценографията и костюмографията били прекрасни, а техният автор – бъдещата му съпруга Дария Василянска.

Дария Василянска. Автопортрет със семейството. Масло, платно, 160х120 см.1974, Национална художествена галерия, София

Но бляскавото му поприще започна още на малката сцена на четвъртия етаж на Театралната академия. Залисан с моето омайсторяване в режисьорския клас на професор Мирски, задълго загубих дирите му. Докато … на един от първите прегледи на българските театри не го открих наново в бляскавата му, искрометна постановка на „Криворазбраната цивилизаця“ на Добри Войников. Дори пристрастието не пречеше да открия, че ние сме от една творческа „кръвна група“. Сравнявах спектакъла с други постановки на творбата. Сравнението е велика сила и винаги в полза на даровития пред малодарния.

Подир дългите несрещи наченаха редките ни срещи.

Сега когато се силя да съставя пъзела от нашите разговори, проумявам, че всъщност Станчо е бил моето „алтер его“ и съм мечтал да се съберем в един театър и работим в името на общото ни кредо.

Моето поприще започна в Русенския театър, където по-късно се беше озовал и той. Срещата ни се състоя в неговия блестящ спектакъл „Генералът и лудият“ на Анжел Вагенщайн. Толкова ми допадна, че още със свършването на спектакъла разблъсках разотиващата се публика и се озовах зад кулисите. За жалост Станчо не беше дошъл тази вечер на представлението. А още същата нощ трябваше да взема влака.

„Исках да ти кажа, колко много, мнооого ми хареса твоят спектакъл“ продължавам цитирайки своето писмо с дата 14 септември 1962 г., което той бе съхранил в личния си архив:

„По време на целия път до София мислех за теб. А сега, когато се опитвам да запиша поне частица от възхищението си – не се получава. Въпреки, че не е нужно. Хубавите творби винаги се възприемат направо от сърцето. Винаги съм искал някога да се събирем в един и същи театър и да работим заедно. Аз ценя именно твоя - както го твориш. Жалко, че София не можа да види никоя от последните ти постановки“.

И отново се разгубихме в проклетата земна юдол.

Исках да напиша отзив, но вместо това записвах оскъдни спомени за нашите разговори, от които сега се опитвам да съставя целия пъзел.

„Помня, веднъж като излязох на училищната сцена и седнах на стол, блъскайки овързаната си глава в кулисата от опънато зебло - играх Левски. Това беше театралното ми кръщение!“

„Вдъхновението не посещава мързеливите!“ – това беше неговият девиз.

„Пред всяка нова постановка продължавам да се чувствам като ученик и това дължа на скъпия учител Дановски - проумях, че истинската режисура не е професия, а живот.“

На въпроса в едно от редките си интервюта: „Вашата лична оценка за творчеството Ви съвпада ли с оценката на критиците, на публиката? – Станчо отговаря в своя стил: „По-рядко с критиката и по-често с публиката.“

„След като се пенсионирам (ако изобщо режисьор може да доживее до това), ще се опитам да рисувам. И сега си драскам по някоя рисунчица с моя лик – това умея.“

Междувременно аз пък прописах. На бял свят се появиха мои пиеси. Изпращах му ги. И получавах отговор на малък листец с толкова голямо значение за мен.

„10 октомври 2017 г.

Здравей Пальо,

Програмата е от моята последна постановка на Варненска сцена, играна през 2002 година.(„От ума си тегли“ на Грибоедов). Нека да е спомен за приятелсвото, възникнало преди половин век и ознаменувано със сърдечна среща във Варна на живо в края на октомври 2010 г.

Над колко много съвременни пиеси на наши автори съм се трудил! Но искрено съжалявам, че съм пропуснал „Великденско вино“ на К. Илиев, а сега прибавям и твоята – „Костеливият орех“, чийто герой Франсоа се оказва наш общ приятел!

Благодаря за Марлоу, който ме чака и за другите две пиеси, с които тепърва ще се срещна!“

И на рисунчица се е самоизобразил – „това съм аз! Станчо!“

И отново разлъка задълго. Ах, тези несрещи! Но без тях щяха ли да ни се услаждат срещите?

Много се разбъбрих. Затова като финал ще сложа една телеграма – предвестник за скорошна среща:

„Искрено съжалявам, че не можем да бъдем на премиерата на „Странноприемницата“ и да се радваме на успеха ви. Никак не е странно, че във време на геноцид над театъра, извън Столицата, се появава спектакъл под режисурата на такъв ерудиран и талантлив режисьор като Павел Павлов! Ръкопляскаме!

Станчо Станчев и Даря Василянска“

Той по-добре от мен умееше да сътворява светове, в които ключови реплики прозвучаваха като злободневни епиграми, защото владееше до съвършенство „Езиповия език“, чрез който оцелявахме в трудните отминали времена. Никога не афишираше своето инакомислие, но гражданската му съвест за миг не задряма.

Станчо, Станчо, побратим мой по сцена, родственик по творческа кръвна група, театрално „алтер его“, мое. Не можахме на земята да се съберем под един покрив. Може би някога това ще стане в лоното на Бог. Дотогава – амин!

• • •

АртДиалог:

Станчо Станчев (05.09.1932 г., Пловдив – 23.10.2017, Варна).

През 1955 г. завършва режисура в класа на проф. Боян Дановски в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ София. Специализира в Театър „Вахтангов“ при Евгений Симонов и в Театъра на сатирата на Малая Бронная при Валентин Плучек в Москва през 1959 г.

От 1955 до 1959 г. е режисьор в Драматичен театър „Васил Друмев“, Шумен.

От 1959 до 1962 г. режисьор в Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе.

От август 1962 г. до септември 1992 г. е в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, Варна като режисьор, главен режисьор и главен художествен ръководител.

Със своите над 100 постановки на пиеси на български и чуждестранни автори Станчо Станчев определяше облика на Драматичния театър на Варна в течение на повече от 30 години.

НАГРАДИ:
I и II награда за режисура на Националния преглед на българската драма и театър`1959

I награда за режисура на Районния преглед във Варна от Националния преглед`1969 г. за спектакъла „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев

II награда за режисура на Националния исторически преглед „Поглед през вековете“ `1968 за спектакъла „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов

II награда за режисура на Националния преглед за детско-юношеска драматургия и театър`1973 за спектакъла „Желязното момче“ от Йордан Радичков

Наградата „Варна“ за 1976 г. за спектакъла „Добрият войник Швейк“ от Ярослав Хашек

II награда за режисура на Районния преглед в Силистра от Националния преглед на българската драма и театър 1979 г. за спектакъла „Сако от велур“ от Станислав Стратиев

III награда за режисура от Районен преглед в Добрич от Националния преглед`1989 г за спектакъла „Районна болница“ от Христо Бойчев

Наградата „Варна“ за 1982 за спектакъла „Щастливият затворник“ от Сия Папазова

Наградата „Варна“ за 1997 за спектакъла „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби и по случай 65-годишнината му

Златен почетен знак с лента „За заслуги към Варна“, 2007

Почетен гражданин на Варна 2012 г.

Емблематични за варненския и българския театър са постановките на Станчо Станчев като „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, „Ревизор“ от Н.В. Гогол, „Малки комедии“ от А. П. Чехов, „Добрият войник Швейк“ от Ярослав Хашек, „Януари“ от Йордан Радичков, „Римска баня“ от Станислав Стратиев, „Страшният съд“ от Стефан Цанев, „Светото семейство“ от Дьорд Швайда, „Последната лента на Крап“ от Самюел Бекет, ,„Следствието“ от Петер Вайс, „Прокурорът“ от Георги Джагаров, „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман и др.

1949 общо 1 за днес

ПРИНТИРАНЕ

За връзка