РОЗАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

Всеки човек отглежда в себе си мечтата за усамотение. У някои тя е в скрита форма като вирус - очаква подходящите условия и тогава може да се съживи, да надигне главичка и плахо да смотолеви някакво искане за реализация. Други цял живот биват тормозени от нея; в техните библиотеки ще видите жития на велики отшелници, „Робинзон Крузо“ и Х. Д. Торо; те осъзнават своя стремеж към усамотение, а невъзможността да го осъществят ги измъчва до гроба. При трети той е временна проява, резултат от натрупано отвращение към света, желание да загърбиш за малко действителността, потапяйки се в различна сре­да, стерилна откъм отровите на всекидневието; тези хора обикновено постигат компромис чрез малко туризъм, чиито неудобства скоро удавят гласа на него­дуванието.

Самотата като начин на живот и като предпоставка за творчество винаги ме е привличала. Разбира се, в чист вид тя едва ли ще намери привърженици. Самотата на Робинзон изобщо не е пълна самота. Той само е лишен от обще­ството на други човеци. Но нали има Бог със себе си?

Трудно е да бъдеш напълно самотен, вероятно е и смъртоносно. Подобни опити са неприложими и ненужни. Затова нека приемем самотата като скром­на, осъзната бунтарска проява - тъй както осемнайсетгодишното момче изли­за на квартира и вярва, че оттук животът ще потече като мокър сън. Нашето усамотение ще е съвсем условно. От голямата общност попадаш в мъничка, но все пак съставена от живи същества. От хилядите въжета, привързали Гъливер към земята, късаш няколкостотин - но пак си оставаш повален и вързан.

Самотата - в смисъл на освобождение - е непостижима. Дори животът на светите подвижници е свидетелство - след години откъсване от човешкия род те пак се връщат към хората. За да им служат. На тях, от които са избягали.

Що се отнася до мене - рядко се чувствам самотен, а това може би доказва, че наистина съм такъв. Самотен съм особено сред гъмжилото на чужди, раз­лични люде. Например на стадион, претъпкан с непонятни ревящи запалянко­вци. Или на маса, окупирана от гръмогласни самодоволни глупаци. А също и в отвратителния квадратен войнишки строй. Или в претъпкан трамвай, отвеж­дащ нещастниците към ежедневната им каторга.

Нека приемем, че точно освобождението от подобни положения наричаме усамотение, и ще бъдем сравнително точни.

Пък и да не бъдем - какво от това? В края на краищата това са просто думи, само думи и нищо друго. Празни звукове, изчезнали още преди да си прочел последната буква.

•••

Доколко самотата е лишение, може доста да се спори. Отказваш се от разни придобивки на цивилизацията като партита, соарета, рождени дни, промоции, професионални сбирки и въобще куп досадни гъмжила, свързани с празно дърдорене, клюки и собственото ти обезличаване. Струва ми се, че всяка нор­мална подредба на живота изисква преди всичко точно този отказ. Добрият стар Константинос Кавафисⁱ - вечна му памет, дано ни праща стихове и от от­въдното, на чиято мъдрост често се уповавам, има едно забележително сти­хотворение на тази тема:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ КОЛКОТО МОЖЕШ

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Едва ли ще направиш от живота си

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ каквото си мечтал и още искаш.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но друго би могъл - да го опазиш.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ От глупавите връзки със света, ​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ от празни думи, жестове, движения.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Да го опазиш ти от разпиляване,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ от показно безсмислено дърдорене,  ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ от маски и лъжи, които биха

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ превърнали живота ти в товар,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ във чуждо и ненужно бреме.

Ето - преди сто години същият въпрос е стоял пред мислещия човек с ця­лата си актуалност. При това нека напомня: още не са били измислени ужасни­те средства за обезличаване на хомо сапиенса чрез удавяне в океан от празна, дрънчаща информация. Нямало е радио, телевизия, компютри, вестниците са били благоприлични, светът е бил тихо и уютно място, пеели са птички, щурци и жаби. Хората също са пеели и слушали любимите си оркестри. Въздухът не е треперел от рева на самолети и автомобили. Оставени на показ, празните думи, жестове, движения са били видими, човек ги е забелязвал и е могъл да се опази от тях. Маските и лъжите са личали, човешкото око ги е различавало. И сигур­но е било по-лесно да опазиш живота си от глупавите връзки със света.

Милият старомоден Кавафис, как ли би се чувствал днес в безумния хаос, във врящия ад на цивилизацията? Повече би му подхождало да пристъпя бав­но, бос и гологлав, по белите плочи от гимназиона към скромната си колиба, сподирян от плахи ученици; защото и древните мъдреци са търсели същото спасение от света, което и ние досега безуспешно търсим.

Да откъснем пъпната връв между нас и обществото - добре, но нали сами­те сме част, атом от това общество? Не бягаме ли просто от себе си? Не от света бягаме, а от човека; а човекът сме ние.

Каквото и да е, струва си да опитаме. Пък ако накрая излезе, че се крием от образа си в огледалото, пак има изход.

Грабваш огледалото и го праскаш в земята.

•••

Според авторите на биографии във всеки живот има някоя повратна точ­ка. Текъл си животът, криволичил насам-натам, всичко си било нормално - и изведнъж стигнал въпросната точка, блъснал се, олюлял се зашеметен - и хай­де, в съвсем друга посока. Сигурно при достойните за биографии мъже е така, моят живот обаче е лишен от такава катаклизмична точка. Не виждам нищо повратно в търсенето на по-различна форма на живеене. Не съм се лишил от неща, които ценя, напротив. Общуването винаги ме е затруднявало. Досадно ми е да се съобразявам с правилата и изискванията на организираното чове­чество. Сигурно имам анархистична жилка в себе си, но за разлика от истин­ските анархисти не бих си мръднал пръста да осъществявам на дело разни идеи. Освен че съм ленив, гложди ме и съмнението, че евентуално анархис­тично общество ще е толкова деспотично, колкото и останалите общества. Не монархът, президентът или парламентите задушават човека, а обществото.

И така, без никаква повратна точка, бавно и полека по пътя на кротката еволюция реших да се отлъча временно от обществото, оставайки насаме със света.

Погледнато отстрани, моето отлъчване доста приличаше на мечтана по­чивка. Имах по наследство колиба край едно село досами морето, с колибата вървеше и изгнила сеферка. Знаех това-онова за риболова и лесно си внуших глупостта, че ще мога да се изхраня няколко месеца с риба. Паричният въпрос си висеше както винаги със страшна сила, но отдавна не си блъсках главата с него. Възприел съм идеята, че все нещо някак си ще се уреди - и наистина така ставаше, зейналата финансова яма се отместваше по чудо встрани и я заоби­калях по ръба. Правилото, че Господ е добър и ще помогне, действаше безот­казно.

Когато научила за намерението ми, моята бивша съпруга казала с въздиш­ка: „Единственият начин да бъде вкаран в пътя този човек е да се върна при него“.

Следователно трябваше бързо да се бяга.

Няколкото чудесни приятели бяха възхитени от намерението ми, дори по­завидяха.

За останалите не ми пукаше изобщо.

•••

Няколко думи за морето.

Имам един близък, отчаян планинар. Катери със седмици разни голи чукари, връща се пребит и едва се съвзема от приятния според него отдих. Освен това страда от жесток височинен страх, всъщност той лазел по хребетите, за да преодолее този страх. Това си е гол мазохизъм - като желанието на джуджето да овладее някое грамадно женище, което на всичко отгоре налита и на бой.

А в моето влечение към морето няма страх, а пълно подчинение. Нямам желание да го овладявам или покорявам, а само да отпивам малки глътки от щастието, което то ми дава. Откак се помня, водата ме привлича във всичките си форми - освен питейната. Река, блато, езеро, обикновен канал - това виж­дам в пейзажа. Може да съм произлязъл от някакъв воден вид маймуна, влече­нието към водните пространства е първична и основна част от съществото ми. Ако приема, че личността ми е съставена от различни видове любови и омрази, то влечението към водата е редом със сексуалното по сила и, за разлика от лю­бовното, едва ли ще отслабне със стареенето на тялото-носител.

Може би затова най-пълно щастие - или искряща смес от очарование, възхита, преклонение и опиянение - изпитах, когато за пръв път надникнах в света под водната повърхност. Когато сложих маска на един плаж, покрит с лениви и потни човеци, и потопих очи в магията на морето. Господи, каква красота, тишина, спокойствие, как всичко си е на мястото, подредено и вечно, погалено и благословено от тебе, Господи! Трябва да съм бил десетинагодишен тогава - и никога не пожелах да изляза оттам.

Морето може да се обича по много причини и още повече начини. Но като всяка истинска любов и моята не подлежи на обяснение. Който иска, да търси причини, аз нямам нужда. И не само защото тази любов е извън моя разум.

А и - струва ми се - защото е взаимна.

•••

Как съм се подредил в колибата - това няма значение. Нито за записките, нито в живота ми. Разполагането ни в материалния свят спрямо другите пред­мети дори и да ни изглежда важно в началото на жизнения път, става все по-нищожно, щом започне да ни се изяснява собствената ни нищожност, докато накрая остане само един въпрос или надежда - дали има нещо отвъд. Лично аз, както ненавиждам битовизмите в живота, така ги прескачам в литературата. Почне ли авторът да брои паниците, стаите, кучетата и дърветата в двора, мо­ето четене приключва. Сигурно нечие читателско внимание търси точно това, но аз съм от досадните мърморковци, дето се вълнуват от душите, а не от ко­лите на героите. Аз също предпочитам пералнята да пере вместо мене, но не я броя за предмет на литературата. Може би книга, в която срещнете дума като пералня, не е трябвало да види печатница.

Но да не съдим строго, за да не бъдем съдени и ние.

Важното е, че колибата ми беше сигурно убежище - стига да не вали дъжд - и отстоеше на трийсет метра от морето, на осем метра надморска височина. На половин час от най-близкия град, ако си с автомобил. Лично аз никога не поисках да карам друго освен лодка и велосипед - двете съвършени превозни средства. Успях набързо да се пренеса - всъщност големият ми багаж бяха кни­гите. През всичкото това време, съпроводено с неприятности и суетня, изпит­вах тържество и страх; те ми напомняха ученичеството, когато една какичка ме избра сред момчетията и ме заведе в гората да ме обучава на любов.

Може би това също е разновидност на щастието, кой знае. Всеки си има своя представа за щастие. Лично аз бих приел за щастие усещането, че Бог е приседнал до мене и бащински ме гали по темето.

Но колцина от нас имат сетива за Бога?

Още веднъж, и за последно: тези драсканици нямат предназначението да описват живота ми. Той не интересува никого, също и мене. Просто си запис­вам някои образи, чувства, спомени; от целия миш-маш на въображението ще щипвам, което ми хареса. Затова потърсих усамотението. Да подбера нужно­то - понякога то е съвсем затрупано и невидимо. Да се избистри виното, докато го опитваме глътка по глътка. Да изчистя делничното, преди да ме е глътнало. Да отлепя душата си, сраснала се с тялото, да я почистя и да я издигна поне мал­ко над тленното. Някой ми спомена - да потърсиш себе си. Освен че е клише, този израз ми се вижда и префърцунен. Кому трябва да търси себе си? Човек трябва по-скоро да бяга от себе си, от чувала мръсотия, дето го пренася през живота. Да търсиш себе си, значи да ровиш боклука, надявайки се да напипаш кюлче злато.

Не искам това. Несъмнено съм глупак, но поне е в разни други области.

•••

Гледах сведената лонгозна гора, потопена в морето - между прибоя и треп­кащите клони плаваше тясна медна ивица плаж - и повтарях: Господи, колко е красиво!

Но съзнавах - „красиво“ не е точната дума. Въобще е неподходяща. Кра­сивото е съотносително. Красивата жена трябва да покрива някакви наши предварителни представи - самите те твърде изменчиви - и колкото по-пълно е сходството, толкова дамата трябва да е по-красива. Според нас. А морето? И какво красиво има например в един кит? Грамадна озъбена глава, несъраз­мерно тяло, дупка на черепа с лигав фонтан - и това било красиво! Виждал съм хора да се прехласват по красотата на медуза и мнението ми, че повече ѝ подхождат определения като „странна“ и „особена“, остана глас в пустиня. От­вратителното нещо бе красиво в техните очи като приказна фея, изплувала от скута на Нептун. Други застъпват идеята, че всяко същество в детска възраст било красиво. Бога ми, виждал съм няколко противни бебета, сума въшливи котета и крастави кученца, които оставяха спящи представите ми за красота. Някому може да се нравят дребните червеи, но аз не ги отделям от татковците им. Изобщо думата „красиво“ се използва твърде безогледно. Когато някой ми каже „еди-какво си ми харесва“, аз му вярвам. Вземе ли обаче да ме убеждава, че е красиво, започвам да си мисля разни други неща - стар мой трик да не се намесвам в безсмислени спорове.

И сега брега, плажа и морето - можеш ли да кажеш „много красиво“, и с това да ги определиш?

Имам прекрасен приятел, художник, автор на изключителни картини, толкова заредени философски, че съзнаваш своето нищожество и просто се оставяш да те извисят. Естествено такива платна не могат да хранят автора си и особено - да го поят, затова той рисува разни дребноформатни „моренца“. Така си нарича пейзажчетата, които се състоят от две-три реалистични вълни и бедстваща лодка. Поглежда ги туристът - обикновено германец, завърта раз­биращо глава, казва авторитетно: „О, шьон“ - и плаща. Сигурно подредената му немска глава вече е отредила място на пейзажчето - я в кухнята, я в антрето до гардероба. А приятелят ми ръмжи, усмихва се насила и прави сметка как сега ще си купи бои за ония, истинските картини.

Шьон, красиво - а другото е нещо съвсем различно. Какво - може би не ни е дадено да разберем. Магията е неразгадаема. Ако я разшифроваш, ще изчез­не. Ако погледнеш през лупа кожата на любимата жена, градусът на възхище­нието сигурно ще спадне. Нашите удоволствия обикновено се дължат на не­съвършенството на сетивата ни. Още едно доказателство, че Бог добре е знаел какво върши.

•••

Една от мотивациите да избера крайморското усамотение беше намерени­ето ми да съставя антология на средиземноморските поети. Никога нямаше да натрупам пари и да обикалям Средиземноморието -естествената среда за тази поезия. Но допускам, че крайморският живот навсякъде си прилича и ще успея да надникна поне в декора, ако не в света на поетите. Това намирах за безуслов­но необходимо при превода и сигурен бях, че ще се справя не по-зле от другите преводачи. Дори те да бяха по-вещи в занаята, аз имах друга силна страна - лю­бовта. Обичах тази поезия и се мъчех да разгадая откъде извира вълшебството ù. Музите на Средиземноморието са различни от другите по света и гласовете им мамеха като песни на сирени.

Впрочем една ясновидка веднъж каза, че в предишния си живот съм бил гръцки рибар. Тя не знаеше за страстта ми към морето, нито за увлечението ми по крайморските култури, дори името ми не знаеше. Ако ми беше казала нещо друго, щях да се ухиля и да забравя, но приех с удоволствие да съм бил гръцки рибар. Изглеждаше ми естествено и съвсем вярно. Ако влиянието на предиш­ните въплъщавания е породило любовта ми към средиземноморските музи, това обяснява нещата. Има чувства, влечения, симпатии, залегнали неизкоре­нимо в душите ни - как иначе да ги обясним? Когато за пръв път погледнах в подводния свят, освен възхитата изпитах и друго странно чувство - че всичко си е тъй, както съм го оставил някога.

Средиземноморието е духовно, а не просто географско понятие. Наличи­ето на море, острови и кораби може да е фон, необходим, но не и единствено важен. Одисей е пътешественик извън водата и сушата, циклопите и морските страшилища са различни маски на страха, неизвестността, безсилието, съдба­та. Той е мишка в лапите на боговете, която се бори за живот, другото е пъстър декор. Всъщност когато чета Омир, аз разбирам, че той наистина не е виждал море.

Напук на слънчевия си загар, Средиземноморието е родина на безброй ми- ньорни, дълбоки и тъжни поети. Вече цитирах чудесния Кавафис. Представям си го - горд, унесен, броди с мека меланхолична усмивка из лъскавия чужд свят, взрян отвъд блестящата видимост; и долавя посланията, които трябва да предаде на човеците.

Може би заради него веднъж ми хрумна това стихотворение:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Легло, молив и кана вино.

 ​​ ​​ ​​​​ И чакаш знак от боговете -  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ да ти изпратят шепа думи,  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ да лумне някой странен образ,  ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ разкъсал сивата хармония.

 ​​ ​​ ​​​​ Така ще изтекат годините,

 ​​ ​​ ​​​​ а ти ще дебнеш край капана -  ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ легло, молив и кана вино.

 ​​ ​​ ​​​​ Не зная Кавафис или някой друг е бил тогава край мене, или просто всич­ки тъжни, обречени, покорни на съдбата и изпълняващи злощастния си дълг поети.

 ​​ ​​ ​​​​ •••

 ​​ ​​ ​​​​ Бях потънал в битовизмите си - главно поправки на колибата и лодката - и не броях дните. Работех сам и без пари, следователно с много нерви и изобре­тателност. Тогава усетих как възвира и кипва като малко вулканче гневът ми. Нямаше към кого да го насоча и излея, аз бях причината и обектът на гнева. Бях нарушил равновесието. Битовите натрупвания бяха натежали, духовната ми по­ловина бе смачкана неусетно в ъгъла. Вечер лягах с мисли за някаква жица или керемида, с тях заспивах и се събуждах - понякога с решение на проблема, но това беше за сметка на оня образ или шепата думи, чакани толкова време. Не знаех как да се отърва от гнева, и това безсилие беше мъчително. Безсмислените грижи около охолството на тялото всякога ме дразнят и съм ги пренебрегвал, но сега, сам и безпомощен, осъзнах с изненада колко жалък е човешкият орга­низъм. Всяко друго същество е в хармония с физическия свят и е част от него. Лъвът, рибата, птицата, мравката - всички живеят в естествената си среда и пет пари не дават за тухли, канал, обувки и електричество. Фактът, че ние не осъз­наваме техните предимства - и вероятно тяхното щастие - не означава, че ги няма, напротив. Впрегнати доброволно и доживотно в ярема на грижите по телесата си, ние се откъсваме не от първобитното, а от първообраза си - а той е на Бога. Марширувайки победоносно по асфалта на цивилизацията, ние всъщност въртим омагьосания кръг - нуждите и потребностите ни се доизмислят и фе­тишизират, за да предизвикат собственото си задоволяване, а то пък възбужда нови желания, които ние обявяваме за належащи нужди и потребности.

Общо взето човек може да е умен или пък глупав, обаче обществото рядко е надмогвало колективната си глупост.

Да не говорим пък за човечеството.

Изведнъж усетих, че единственият начин да се освободя от досадния си гняв, е, като му се зарадвам. И наистина успях. Щом се гневях, значи се бунту­вах. Не бях смачкан докрай от битовизмите, само временно победен. Щом още бях в състояние да намразя една накриво сложена мивка или строшено стъкло, значи живеех. Познавах предостатъчно роби от света на вещите и се зарадвах, че - макар и подмамен - не се предадох в плен. Гневът, вдъхнат ми от ангела-хранител, ме отърва. Възрадвах се на този гняв, благодарих му и обещах да въз­върна дистанцията между вещите и себе си. Определих си само два часа дневно за битов труд - и то когато ми е най-противно да работя, за да не се увлека пак. Така гневът се стаи и угасна, остана радостта, с която го бях сразил.

Отидох на брега, легнах на пясъка и се търкалях половин ден с Николо Макиавели в ръка - да изчистя остатъците от полепналия битовизъм, както магарето се валя в прахта да се отърве от паразитите.

Отстрани това би минало просто за лентяйство. Пък може и да беше.

•••

Ако намирам някаква цел или причина за човешкото обособяване и отде­лянето ни от другите животински видове, тя е следната. Човек е избран и на­товарен с мисията да твори добро и светлина, като за това му е дадено инди­видуално съзнание и той има право да го използва или не по свой избор. Това право на избор го отличава от всички други създания, програмирани просто да съществуват и оцеляват във вселенската хранителна верига. Пчелата не може да не произвежда мед, хиената не може да смени мършата с трева. Човекът може всичко и това е разликата. Ако беше програмиран просто да създава добро както пчелата - мед, нима би бил хомо сапиенс? Светът би бил стерилен и бездушен като зоопарк. Сигурно по-добър и справедлив, но ето - идва Човекът със своя избор да създава добро или не. Може би отначало несъздаването, въздържането от създаване на добро е било неутрално, без обратен знак. Впоследствие чове­кът е осъзнал, че несъздаването също е процес, подвластен нему, овладял го е и постепенно е започнал сам да генерира Доброто с обратен знак - Зло.

И тогава се задвижва зловещата борба, спътник на човешкия род; хилядо-вековната битка на един животински вид със себеподобните си; безкрайното братоубийствено клане, наречено кой знае защо човешка цивилизация.

А всъщност всичко е започнало от правото на избор. Дали не сбърка, Гос­поди, като ни го даде, преди да сме дорасли до него?

Такива многоумни разсъждения ми жужаха из главата, докато си ремонти­рах лодката - една твърде мръсна, тежка и досадна работа. Опитах да проследя веригата от мисли назад към нейния корен - обичам да го правя и да се удивлявам на нелогичността си. Не успях да стигна доникъде, само един образ ми се яви. Космат и вонящ хомо еректус, подпрян на тоягата си сред студен каменист декор. Стоеше, въртеше очи насам-натам и сякаш разсъждаваше мъчително и страдаше от изплъзващата се неизвестност. Може би го дразнеше зародишът на съзнанието му, пробиващ кората на кроманьонската душа, като че бе погъл­нал парче кремък. Виждал съм подобен процес при съвременни кроманьонци и той винаги е пораждал у тях нервност и агресивност. Ако си въобразяваме, че сме се променили издъно за няколко там милиона години, значи освен кроманьонци сме и безпочвени себелюбци.

А най-вероятно моят хомо еректус въртеше очи просто да дири плячка.

•••

Отдавна имах нужда от такъв прекрасен ден.

Внезапен студ последва горещия дъх от югозапад, за час въздухът замири­са на късна есен, черни облаци затулиха небето и заръсиха гаден лепкав дъжд, шибан от пронизващ щипещ вятър - без никаква надежда за промяна. Чудесен ден, запалих печката с безчислените боклуци около колибата, сипах си от теж­кото червено вино и хванах молива с треперещи от нетърпение пръсти. Който е бил в занаята, знае как изгаряща е страстта да уловиш онова, невидимото в околното пространство, да усещаш как то скоро ще се сгъсти, ще добие няка­къв досегаем вид и ще се стече от нищото към върха на пръстите - тъй както невидимите токове от мозъка се изписват на енцефалографа, и ти, нищоже­ството, ще успееш може би да ги запишеш.

Заради такива мигове си струва човек да отложи самоубийството си.

Дъждът трополеше по покрива, прясно закърпен с тенекия, и в колиба­та беше почти сухо. Някои нежни психики подлудяват от този звук, лично аз съм неподатлив на китайското мъчение с падащи капки. Нали съм водолюбиво същество, а може и да съм по-издържлив поради балканското си потекло. У нас всички страдания са толкова сраснали с хората, че са станали наша втора същност. Някакво си дъждовно бълбукане може само да ни разтовари нервите. Нещо повече - то предизвиква благотворни реакции в балканската душа, както всяко страдание. И така се ражда любов, поезия, откровения - все рожби на разширеното възприятие, предизвикано от отвратителното прекрасно време.

Такива дни изваждат балканеца от грубата му черупка, предназначена да го пази от околния свят, а и света - от него. И тогава се отварят очите и сети­вата му и той - същинско дете, вторачено в чудото - попива Космоса в себе си, лаком и неутолим като новопокръстен пияница, и търси, неосъзнаващ, да зърне някъде Бога - в когото иначе вярва едва-едва.

Но колкото и слаба да е вярата му, балканецът търси своя нестандартен балкански Бог, без да го разбира и идентифицира. Бог му е нужен като плячка, лична и собствена. В търсенето му балканецът може да пропътува Вселената, без да види Божията същност, и да се върне разочарован не от себе си, а от лъжливия Бог; и много рядко ще запази спомена за своето пътуване - като това непубликувано стихотворение на Димитрис Дзефос, което изрових и преведох за моята средиземноморска антология:

Векове, откакто са мъртви звездите,

а лъчите им още пътуват из мъртвия Космос

и разнасят пожари сред други умрели съзвездия.

Панаирът небесен е шеметен гробищен танц,

а през него промъкват се - тихи, невидими стиховете - въздишки от Нищото.

Почти всички загиват,

преди да достигнат адреса.

Ако имат късмет.

Ако не -

разкривени, стопени и сбръчкани

ги улавят поетите –

като откровения.

Некролози на старци,

живели напразно и глупаво.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ •••

Добрият стар Дзефос, умрял на трийсет и две години от нездравословни навици, предназначени да удавят мъката.

Тогава ми дойде наум и друго стихотворение на Дзефос - писано сякаш от старец, живял и препатил какво ли не. Изобщо има ли връзка физическата възраст с поетичната? Живял, писал, умрял - това е биографията на поетите. Нашите простосмъртни биографии се състоят от два глагола - живял и умрял. А биографията на поета съдържа и трети между тях - творил. И това сигурно ги различава от некролозите на старци, живели напразно и глупаво.

Разрових папката стихове на Дзефос и го намерих. Публикувано за пръв път през трийсетте години на миналия век, помествано в няколко антологии (Дзефос така и не доживял да види своя стихосбирка). Казваше се „Розата на ветровете“.

Въпроси - цял живот.

Как страдаме, задето няма отговор!

Но ето, че преваляш хълма, грейва залезът -

тъй безпощадно свети слънцето при залез!

И падаш, коленичиш и простенваш:

Къде е Бог?

Къде е Смисълът?

А Пътят?

И някой - може би - ще ти прошепне:

Последвай Розата на ветровете.

И изведнъж разбрах: това стихотворение непременно трябва да влезе в антологията; и тя ще носи заглавието „Розата на ветровете“, защото това е ди­ханието на морето; и че това връщане към Дзефос крие нещо неуловено и то чакаше да го разгадая. Но чувствах - още съм неподготвен за това.

Самата Роза на ветровете се изобразява като окръжност с обозначени по­соките на света според компаса. Към центъра на кръга са насочени стрелки - посоките и силата на различните ветрове. Всеки вятър си носи име, различно за географските райони. Тази простичка схема се оприличава на роза, напълно в духа на морската романтика. Мисля, че първата описана роза на ветровете се приписва на Аристотел - с осем основни лъча.

Тези лъчи - според Дзефос - сочеха възможните пътища за търсещата душа. Те идваха отвсякъде и отиваха къде ли не, достатъчни ли бяха тези зна­ци? Или ако има други, дали всеки може да ги долови? Някъде там, в тези посо­ки, бяха Отговорите; и достатъчно ясно се разбираше, че най-правилно е да се откажеш от такова пътуване. Защото трудно е да търсиш нещо във всички въз­можни посоки, но вече е лудост, когато търсиш, без дори да знаеш какво. Бях очарован да проверя степента на лудостта си. Знаех - неслучайно ми бе дадено да прочета тези стихове точно сега; те ми довериха една тайна, аз станах част от нея; посочиха ми Розата, а познанието за нея несъмнено не се полага всекиму. Бях поласкан от тази чест и дори не помислих да се откажа, всичко рационално в мене се изпари и остана само сияйната, многолистна Роза, а в трепкащите и листенца тихо шумоляха ветровете.

Всъщност от мене не се искаше много - поне в началото. Само да следя ветровете, да долавям какво става с мене и в мене, да чакам някой знак и ако открия такъв, да го тълкувам. И може би - да вървя по посоката, ако ми бъде показана.

Посока? Накъде? Към какво?

Тръгнах.

ЛЕВАНТИ

През нощта се събуди Леванти - източният вятър.

Леванти, или Левантинецът, както показва името му, е рожба на изгря­ващото слънце. Вятър с упорит и все пак непостоянен характер. Духа, духа, прави пакости, после изведнъж му се доспи; и тъкмо си решил, че е заминал тихомълком, той се ококори, грабне се - и хайде пак да веем с пълна сила.

Рибарите казват, че ако не спре на третия ден, ще се зъби цяла седмица, но аз съм присъствал на такова едномесечно духане, че тополите по високия бряг се извиха на трайна дъга и с мъка се изправяха седмица, след като вятърът си бе отишъл. Нали е вятър, работата му е да духа, но Леванти понякога се престарава.

Той, както и всички други ветрове, има Бог знае колко имена в различните части на света. Всяко племе го нарича по своему, като влага и различно отно­шение. За живеещите по западните брегове той пречи за влизане в морето; об­ратно, източните моряци се боят той да не ги отвее навътре. Няма угода, хора навсякъде, а Леванти е един, накъдето и да духаш, все някой ще те прокълне. Затова най-правилно е да си гледаме работата, състояща се в преместване на въздух от изток на запад - и без излишни обяснения защо и докога.

Така бе решил Леванти въпросната сутрин. Задуха призори, според обичая си, леко и сънено като дълга прозявка и едва размърда ленивите листа на кава­ците. Останах да се излежавам - все още не бях възпитал самодисциплината си. Никога не съм опитвал да отгледам в себе си разни положителни качества. Ако в живота си не правиш никому онова, което не би искал да ти направят - какво повече? А да лежиш и да слушаш как се събужда, надига се, сбира сили, надува се и хуква - той, вятърът - е лично и прекрасно занимание, неописано досега в никоя таблица на греховете.

Тогава не подозирах, че това занимание ще ми стане любимо, ще ме обсеби и няма да ми омръзне никога.

Лежах, докато листата зашумяха пред прозореца. До колибата ми расте един кавак с оголени корени, готов да рухне, нямаше сила да държи клоните си изправени и те висяха безсилни, а при дъжд опираха земята, търсейки по­мощта и. Редките листа още не можеха да разклатят разкривените старчески клони, но усещаха идващата сила и безпокойството им издаваше дълбок дре­вен страх. В природата всичко е свързано, единно и хармонично, само човекът е вреден и нежелан пришълец в съвършения свят.

Върху сивеещото море пробягнаха белите зайчета на ветровата вълна, само след минути те заизскачаха, скрити досега под водата, и морето се нашари от брега до хоризонта. Сиво-зелено с трепкащи заешки ивици - ето това си облече морето и се залюшка под наумилия си да лудува Левантинец. Слънце­то полека изплува, но беше бледо и смалено, сякаш вятърът издухваше аурата му. Така остана увиснало и безразлично, примирено с второстепенната си роля през следващите три или пък седем дни, принадлежащи на Леванти. Кавакът заскърца като стара порта и така обяви подчинението си на вятъра. Само малка прищявка на Левантинеца - и дървото ще се стовари върху земята, отказала да го храни повече. Сред побърканите листа се проточи едно

у-у-ууу-у – отначало на тласъци, докато се превърна в равномерно и непрекъсвано бучене, съпро­водено от странични писъци и свирене в клоните на младите дървета. Чайките и гларусите, доскоро виещи кръговете си над морето, се изпокриха, признали превъзходството на стихията.

Дърветата чувстват, птиците знаят, само човекът е вън от вселенската общност.

Седнах на стъпалото пред вратата, а един стих, едно послание - или шега, кой знае? - ми напомняше настойчиво: „Последвай Розата на ветровете!“... За­творих очи, за да чувам и виждам по-ясно важното, същественото. И скоро видях морето - друго море, в него лодка; бяха неясни, размазани като детски спомен. Аз ли бях човекът вътре? Символ ли беше тази лодка и на какво? Стори ми се, че над нея кръжи птица - но чужда, неморска. Гарван беше. Защо - попи­тах - и се озовах сред посветените. Дали я бях чувал тази история? Преживял ли я бях преди? Забравена ли е била, или в момента я сънувах или измислях? Откъде се яви и защо на мене? А може би я донесе Леванти?

...Човекът се казваше Милан и беше точно във възрастта, когато старите рибари го смятат за млад-зелен, а момчетията още не го уважаваха достатъчно. Това дразнеше Милан, но той не търсеше причината за раздразнението си, прос­то се смяташе за крив човек и толкоз. В рибарските среди всеки носи етикета си докрай, така е лесно и удобно, знае се кой какъв е, и животът се опростява. Милан беше крив, инат, урсуз и всички други синоними на тези думи, другите се съобразяваха с това, както и самият Милан общуваше с всекиго според ус­тановените му особености. Съвсем естествено е на глухия да говориш високо и да не питаш слепеца коя е онази звезда там горе. Така и с Милан - гледаха да не го дразнят, щом не носи на майтап и изобщо е зле с веселието. Това дразнеше допълнително Милан - с всички се майтапеха, защото такова е рибарското об­щуване, а него подминаваха, сякаш беше ухо на риболовните агенти.

Но с това се свиква, нима ще е по-добре всички да хихикат в лицето му?... Постигнал мъдро равновесие, Милан беше доволен от живота. Не беше алчен, нямаше непостижими амбиции, семейството му добро, децата учеха, помага­ха му на мрежите, съществуването течеше равномерно и правилно. Милан се молеше само да е здраве и ако, не дай си Боже, жена му кръшне, той да научи първи. В селото тия неща се разчуваха още преди да съмне и се раздуваха като световен скандал. Не е като в града - там прелюбодейците умело се криеха в милионното множество други прелюбодейци и оставаха неразкрити.

Ако не бяха тези дразнения и притеснения, Милан би се смятал за щаст­лив. Добър рибар, той все пак знаеше, че слуката награждава не толкова късмет­лията, колкото упорития, и работеше, доволен да вади хляба си с любимото за­нимание. Преди да проходи, баща му го учеше да плува, преди да научи буквите, усвои възлите, въдиците и първите тайни на занаята. Не бе ял нищо по-вкусно от прясната риба и понякога се чудеше как някои отглеждат цяла година свини в мръсните кочини, за да ги плюскат след това. Имаше и такива в селото и Ми­лан ги презираше - те бяха равни с прасетата си, както Милан беше еднакъв с рибите. Той беше голямата риба, надхитряше по-малките, улавяше ги, но ги ува­жаваше. И най-грозната риба - наеженият бодлив скорпид, бе къде по-красива от всяко прасе. Нима има по-чисто, свободно и гордо създание от рибата?

Този ден - беше началото на пролетта, сезонът на млечните надежди - Ми­лан реши да отиде по-далече, чак към платото с подводните пещери. Обича­ше това скрито място, богато на риба, защитено откъм сушата с висок отвесен бряг. В ден като този, тих и слънчев, десетте мили дотам бях приятна разходка и Милан с удоволствие се подготви за нея. Сложи в торбата до хляба и консер­вата бутилка вино, прибави и парче горчив шоколад, щеше да вземе и ябълки, но го досрамя заради децата. Нахлузи ботушите и скочи в лодката - лек, пъргав още, тъй както добрият ездач се мята върху нетърпеливия си кон.

Запали мотора и пое на север в очакване на слънцето - то бавно изплуваше из дълбините и скоро щеше да изскочи от мрачевината, току до десния борд. Мислеше как ще отиде до устата на пещерите, ще хвърли котва и ще започне надлъгването с едрия пъстър лихнус, скрил се от хората чак в това забутано място. Бе идвал тук десетки пъти и почти винаги бе пълнил големия живарник чак до пръсване.

Всичко бе наред, само да не излезе вятър откъм морето.

От скалите над пещерите го посрещна облак чайки и гларуси. Граченето им бе враждебно и дразнещо, сигурно пазеха потомството си из каменните цепна­тини. Милан се гмурна в олелията, пусна котва, приготви въдиците. Птиците се поуспокоиха, приеха го за свой и любопитно заоглеждаха за плячка в лодка­та. Какво сте ме зяпнали с тия жълти очи, помисли Милан, може ли да ме уро­часате да не хвана нищо?...Но рибата кълвеше, настроението му скочи, взе даже да припява и да говори на мятащите се лихнуси: ей, дядо владика, много си ял и пил тая зима, виж какъв си се угоил, ха добре дошъл на борда!... Тъй времето минаваше неусетно и приятно, чак след два часа Милан ожадня, посегна към виното, разкърши вдървения си гръбнак и се облегна доволен: наздраве сега, все тъй да върви!... В такива мигове усещаше пълната наслада от свободния труд, част от стихиите, Милан успяваше да извоюва от тях двете най-важни неща в живота - храна и радост.

Също като птиците, когато рибата изскача на повърхността и водата възвира от милионите сребърни телца; тогава чайките обезумяват от радостта на богатия лов, а в крясъците им зазвъняват сила и възторг.

Нещо побутна леко кърмата на лодката, отърка се в нея. Милан трепна, обърна се - сладкият миг излетя. Беше един крив, изгнил дънер, довлечен от течението в уюта на пещерните камънаци. Дебелата му част почукваше кърма­та на лодката, на два метра встрани стърчеше тънкият му край. Като гущер е, помисли Милан и му тегли наум една засукана псувня. Избута дънера встрани с канджата, да не закачи въдиците. Това чудо да ти се натика в мрежите, няма оправяне, ножът ще играе... Дънерът бавно се заклати към пещерите, мързе­ливо се люшкаше, заоблен и лъскав. Като полиран е, каза си Милан, кой знае колко години го е подмятала водата. Какво ли дърво е бил? Криво е за акация, кавакът щеше да изгние, някой осен ще е, здраво дърво и обича да расте раз­кривено.

Като мене, сети се той и се усмихна - също криво.

Към десет часа рибата понамаля, Милан издърпа живарника, вдигна котва и доволен пое обратно. Сега трябваше да пребори дрямката, всеки път тя се стоварваше отгоре му, похлупваше го, очите залепваха, колкото и да ги плиска­ше. Натрупаното безсъние, люшкането на лодката, ритъмът на мотора го упоя­ваха. Все пак, каза си той, по-добре да се бориш със съня, отколкото с вълните, какво се оплакваш?

Не, не се оплакваше. Всичко в живота му беше наред, дори бе заделил пари за нова лодка. А това, че е инат и опак човек, си има и добри страни - инак всеки ще го разиграва по гайдата си. Може да съм крив, ама поне не се огъвам, нали тъй? Като този дънер, днешният - кой знае колко години още ще плава и ще стряска като някое чудовище.

Милан пребори дрямката, прибра се, върза лодката на кея, посрещнат от рояка селски хлапета. Даде рибата на прекупвача си и се упъти, още леко зама­ян, към кръчмата, скрита в младата шума на разлистените диви орехи.

Влезе, поздрави десетината рибари и се тръшна върху най-близкия стол, а кръчмарят вече му носеше запотената мастика.

• Как беше на платото? - запитаха го.

• Добре. Двайсет кила - отвърна Милан, отпи от мастиката и добави - ако питате за рибата.

• Ами какво да те питаме?

• И друго имаше - чу Милан собствения си глас. - Змия ли беше, гущер ли, бозайник някакъв... До пещерите. Тялото му видях, опашката дълга, пък като срязана накрая. Главата му потопена, не я вади. Плуваше към мене, като че търсеше плячка под водата. Като дойде на един метър, и хоп - плясна опашката и далдиса.

От някои маси захихикаха:

• Да не e била сирена бе, Милане?

• Да ти се е прищяла жена, та си сънувал русалка?

• Те сирените не стават за тая работа - възрази някой.

• Стават те, за закъсали рибари всичко става!

Кикот и врява - новата тема зарадва всички. Милан довърши мастиката, учуден и доволен от измислицата си. Кръчмарят веднага донесе втората - зна­еше дозата на Милан.

• И после какво стана?

• После ли? Това е.

• Тю, язък! Не те е харесала такъв брадясал!... Задника си показала, лицето си крие, кой знае каква кикимора е!... Хи, хи!...

Милан чак се бе изчервил от удоволствие: колко лесно било да станеш цен­тър на вниманието! Изтърсиш някоя измислица, глупост някоя - и готово!

• Кожата не разбрах - допълни той - гладка ли е, косъм има ли, или ситни люспи...

• Утре, като я гушнеш, ще разбереш! Хи, хи!... Хайде едно от нас!...

Тъй мина обедното черпене и Милан се прибра ухилен и зачервен. Все пак не посмя да лъготи пред жената и децата, но тъй или инак до вечерта те бяха научили всичко. Не се престрашиха да го закачат, но смехът в очите ги издава­ше. И те бяха доволни от Милановия кураж да халоса зевзеците с такава исто­рия. Турците казват: твоята лъжа надви моята, ашколсун!, та и Милан. Все пак жена му подхвърли:

• Май ще почнат да ти викат Милан Сирената.

Но той се свъси и тя набързо се изниза.

Преди мръкване, както обикновено, Милан отиде в задния двор да види морето и залеза. Къщата, като повечето стари постройки в селото, беше с гръб към водата. Уж скрита от ветровете да бъде, но хората знаеха страха на бащи и дядовци от този звяр морето и как са строили жилищата си с лице към сушата и сигурността - все едно онова опасно нещо зад гърба им не съществува. Така задният двор и зеленчуковата градинка гледаха към залива, там беше и пейката на Милан. Той седна с бира в ръка и огледа хоризонта. Нищо не смущаваше морето и небето, чайките се виеха високо, залезът светлееше в бледорозово, облаците бягаха далече на изток. Идваше хубав ден и още на съмване Милан щеше да бъде там, при пещерите, при хубавата риба и при дънера-сирена, с който си беше направил майтап - за пръв път от сума години.

Отпиваше бира, блажено отпуснат, откъснат от околните шумове. Толкова тихо бе в ушите му, че дочу едва доловим шепот отвътре в себе си: утре, утре... Утре ще дойдеш, ще ти се покажа да ме разгледаш, само имай търпение... Ми­лан разтърси глава, прогони дрямката; внезапно ядосан, захвърли недопитата бира и влезе да се разтуши с новините по телевизията.

Преди да заспи, сякаш чу: „Хайде, побързай! Тя те чака!“.

Разни гласове, сигурно от преумора.

Зората намери Милан почти до платото. Бе пътувал в тъмното, по неяс­ните очертания на брега, сред нощната прохлада и лекия бриз. Спря до пеще­рите, пълни още със зеленикав мрак, огледа се. Дънерът го нямаше, отнесен нанякъде от течението, и Милан почувства странно облекчение. Хвърли котва, метна въдиците - тук беше н е г о в о т о място, гъмжащо от лакома риба, дето налапваше стръвта, преди още оловото да докосне дъното. Струваше си пътя и умората. И не само в печалбата е работата, но и в удоволствието, и в завистта на другите. Старите рибари нямаха вече сили да пътуват всеки ден дотук, мла­дите или ги мързеше, или главите им тежаха от снощното черпене. Оставаше той, Милан. Милан, царят на лихнуса. Милан Сирената.

Той се усмихна - все пак вчера бе център на вниманието. Не помнеше да е влизал в устите на всички, поне откак се ожени внезапно – но това беше отдав­на и забравено. Как ти дойде наум, каза си той доволен. Искаше му се да про­дължи историята и пак да изпита сладката гордост на интересния мъж, прико­вал погледите и предизвикал такова оживление в селото. Да, не бива да спира дотук, те се чудят сега сирена ли е видял, змия, тюлен ли, макар уж да знаят, че няма нищичко. Но знаят още, че Милан не измисля, той не може да лъже, няма такава дарба, не е от лъжливите овчарчета, дето само хихикат в кръчмата. И най-важното - защо му е на Милан да лъже? Той от майтап не разбира и няма акъл да измисля. Като каже да - значи да; каже ли бяло - бяло е и толкоз. А какво е видял - това е друг въпрос. Може да е сбъркал, да е недовидял, но да измисля, не е за вярване. Милан е това! Лъготенето е изкуство, дарба божия, а като са ги раздавали дарбите, Милан е киснел някъде в морето.

Той прижумя, като да срещна недоверчивите очи на мъжете, опулени на­среща му. Какво да ви преметна днес? Че животното ми е проговорило? Че ще ми изпълни три желания? Че сирената има опашка, ама под опашката всичко и е като на истинска жена?

Разсмя се, разтърси глава, отпусна ръце да си отпочинат, изжабурка си ус­тата с вино. Всички ония хитреци и присмехулници Милан ще ги тури в джоба си... Оглеждаше камъните, сводовете на пещерите, покрай линията на брега и в морето, чак до хоризонта. От дънера ни следа. От сирената, поправи се той, моята сирена... Сякаш чу тих кикот; вслуша се, хиленето спря, като че бе го под­плашил - но веднага го замени неприятен, заповеден глас. Прогъгна и изрече нещо дрезгаво, май че: не се занасяй с нас, ей, да си знаеш мястото!... Но Милан не бе сигурен какво чу и изобщо имаше ли нещо за чуване; шумовете стихнаха и остана пак морското дихание, украсено с ленивите брътвежи на птиците по зелените камъни.

„За мене си морска сирена..“

Когато Милан влезе в кръчмата, още не бе решил какво ще излъже. Мъ­жете го посрещнаха със смехове и непоказвана досега дружелюбност, доволни, че Милан е станал един от тях. Надсмива се, послъгва, прави си джумбуш и носи майтап. Какво стана, бе, я разправяй, викаха го, сместваха се да седне при тях - кога е било това? Кажи за сирената, руса ли е, черна ли, кога ще я дове­деш? Сестра има ли, братовчедка?... Милан отпи мастичката, ухили се накриво и малко презрително:

• Там си е. Чакаше ме. Но не е сирена. Животно е. Какво - не знам.

Главата му все под водата, там гледа. Какво се вижда отгоре, не съм сигу­рен. Или част от гърба, или от шията. Като островче, играе насам-натам, потъ­ва, изплува, ей така. И зад него се мърда опашката.

• А люспи, люспи? Щото сирените до кръста са люспести, нагоре - кожа.

• Люспи не видях - уверено отвърна Милан. - Може и да има, но не видях. Три или четири пъти ми се показва и после изчезва. Потъва като камък. Може и зад мене да е изплувало, без да го видя. Съвсем тихо плува, плясък не се чува.

• Може пък някоя змия да е - за пръв път се чу глас без присмех. Другите се запрепираха - няма такива змии, и змиорка не е, тя не излиза отгоре, тюлен не е, откога няма тюлени, някой болен делфин, а?... Още сума предположения изникнаха, смехът позаглъхна в дискусията и Милан изведнъж почувства ми­риса на победата - слаб още, но определено съществуващ.

Изпи още две мастики и си тръгна замаян и разклатен, но почти щастлив, с едно особено щастие, неизпитвано досега или пък отдавна забравено. Жена му се учуди на новото настроение, позасмя се и тя, като се предупреди наум, че много хубаво не е на хубаво и една изтървана дума може да подпали барута под доброто настроение. Тя ли не си познава мъжа?

Милан легна рано, искаше да остане сам с доволството си. Дълго се въртя в тъмното, а в затвореното пространство на очите му изплуваше онова нещо - ту люспесто, ту с лъскава мокра кожа, издигаше се и аха - да си покаже гла­вата, но сякаш котва го повличаше към дъното. Любопитството бе изместило взаимния страх и двамата биха се опознали и сприятелили, ако нещото не се потапяше, щом приближи. Нищо, сутринта ще те видим, помисли Милан и падна в пропастта на съня, сподирян от ония гласове - неясни, слаби, ръмжа­щи като обидени хлапета.

Преди разсъмване пак беше там, до пещерите. Стори му се странно, че е спрял, пуснал котва, а не лови риба, просто седеше в лодката, оглеждаше се и чакаше. Какво? Онова нещо ли? Ти, Милане, да не повярва на своите измиш­льотини? Майтапът свърши, брат, работа те чака, жена и деца гледаш, това е важното... Той пусна въдиците, зачака, рибата едва-едва кълвеше. Очите му зашариха по камъните и сенките зад тях, където се зъбеха устата на малките пещери, почти запълнени с вода от прилива. Там, там някъде трябваше да деб­не То, дебелото лъскаво нещо, скрило глава под повърхността като срамлива булка под юргана; толкова ли си грозно, та се срамуваш?... Помисли го - и гла­совете бръмнаха възмутени: Грозно ли? Кой е грозен? Ти си грозен, глупав чо­веко, ти!... За пръв път Милан ги чу толкова ясно и изтръпна: аз да не откачам? Това с гласовете май не е майтап! И тях ли си ги измисли? Надигна шишето, но виното се противеше, не минаваше през гърлото му, изплю го, наплиска лице и си заповяда: гледай си риболова, откаченяко!

Но рибата не пипаше стръвта. До обяд едва улови един тиган дребосъци. Е, има и такива дни и нищо не можеш да промениш, просто теглиш една засукана, чакаш времето да изтече и друг ден да дойде със своята си слука. Милан пое обратно, като потисна яда си; то и върху кого да го стовариш насред морето?

Дрямката го обземаше вече, когато Онова нещо изплува в съзнанието му, сякаш изведнъж бе решило да изскочи над водата и да го уплаши. Туловището му само се загатваше, както делфинът едва близва повърхността с гърба си. Но шията, огъната на дъга, личеше ясно - сбръчкана като слонски хобот, без люс­пи и косми, само грапава груба кожа, тук-там обрасла с актинии. Шията бавно се огъна, сякаш тежката глава я теглеше към дъното, и внезапно се изправи като пружина, главата изплува сред пръските и Милан се вцепени през муцу­ната на Нещото. Приличаше на магарешка, но по-сплескана и без уши, очите и гледаха безстрастно и глупаво като на акула, стаили хищна студенина. Нещото огледа Милан бавно и спокойно, уверено в силата си, после издаде дълбок със­кащ звук и потопи глава, шията се изви, показаха се основите на предните лапи или перки и то потъна внезапно, както преди. Цялата картина заигра отново в съзнанието на Милан, сетне бавно се стопи в синевата на изгрелия ден, но кое всъщност беше реалността?

„Видях те!“ - бе първата мисъл на Милан и той скочи, размаха ръце, лод­ката се залюля, а Милан закрещя към морето, глътнало видението му: „Видях те! Знам каква си, гадино!“.

Но не чу гласа си, всичко това се случваше с него, но той беше извън всичко.

Как се е прибрал, Милан не помнеше. Пред очите му се люлееше само про­тивната магарешка глава с опулени безстрастни очи и от нея се стичаше зелена лигава вода. Опомни се вкъщи, легнал и унесен, не бе влязъл в кръчмата, не му трябваше никой. Не би изтърпял глупавата врява на компанията, трябваше да бъде сам. Затвори се и чак на мръкване обиколи задния двор. Там никой не го виждаше отникъде - сам с морето и залеза. И Онова нещо, скрито от всички - неговата тайна. Смеят се, помисли Милан, подиграват се. А само ако знае­ха... Но вместо познатите гласове на рибарите дочу нещо като песен, дошла без посока, както идва безветрието, сякаш съществувала в самия него и чак сега покълнала. Ония, или други подобни гласове, песента им бе монотонна, при­лична на напевна декламация или молитва, неясна и поради многогласието си, но Милан се вслуша в думите. Звучаха познато, но не помнеше откъде.

„От нищо, от нищо съм направена,

от нищо съм създадена,

затуй съм толкоз грозна, майко злочеста.

На нищо пак ще стана, ще се превърна в нищо.

Само грозотата ми е вечна, майчице злочеста“.

После, сякаш следваха залеза, гласовете се стопиха. Къде отивате, повика ги Милан, но те се скриха и го оставиха - да очаква през цялата нощ... Какво? Опита се да върне образа на Онова, но постигна само бледо безжизнено по­добие. Сигурно само там се показваш - закани му се Милан - в своите води, муцуно грозна. Страхуваш се да те видят другите, а?

И наистина - щом на разсъмване доближи пещерите, Онова се показа, ся­каш го чакаше. Бе тъй истинско, че Милан спря лодката, насочена право към магарешката глава. После То потъна, като очите му пронизваха Милан - чуж­денецът, натрапникът, - докато водата ги глътна. Кого ще плашиш, грозило – рече подире и Милан – ​​ мене ли? Че нали аз те измислих?

Рибата изобщо не кълвеше. Друг път Милан веднага би се преместил, мес­та за риба да искаш край този бряг. Но сега упорито стоеше там, почти безчув­ствен, отдаден цял на очакването да види още веднъж нещо, което всъщност го няма. По дяволите рибата - как ще кълве, щом оная гадина я плаши? Завряла се в дупките и трепери, все едно е дошъл есенният лефер, зъбатото куче. Нима и рибата виждаше, както самият той, Нещото и се спасяваше, както свари?

Не, Милан не бягаше. Този звяр го привличаше, мамеше; вселено вътре в него, То го управляваше. И следващите дни минаха като в просъница, бързи и еднакви. Отиваше там, изчакваше творението си край пещерите, понякога го съпровождаха и гласовете, после се прибираше, чужд и мълчалив, криеше се от света, докато наближи утрото - и наново. Кривият Милан пак бе същият в очите на селото. Всичко се върна на място и хората само се подсмихваха, когато той се връщаше без риба и набързо се скриваше вкъщи.

На седмия ден Милан улови гласовете още на тръгване - те го съпровож­даха през целия път, като ту глъхнеха, ту се усилваха, сякаш люлени от ветро­ве. Шушукаха, припяваха, хихикаха, подгонваха се един друг и пак се връщаха – една игра, като че делфини се забавляваха покрай лодката с беззащитния чо­век вътре. Врявата им нарастваше с приближаването на пещерите, сред бър­боренето най-често се чуваше думата „подарък“ - ето подарък, ще раздаваме подаръци... Милан се насили, усмихна се: в детска градина съм попаднал май... Но тръпки промушиха сърцето му.

Щом пристигна и хвърли котва, гласовете изчезнаха. Настана обичайната морска тишина, предвестник на вятъра. Според прогнозите следобед се очак­ваше умерен източен вятър, но Милан вече ще се е прибрал.

Хвърли въдиците и зачака. Свикнал беше - рибарят цял живот чака нещо. Пасажите, слуката, хубавото време - все има нещо за очакване, скорошно или далечно; очакването е постоянното състояние на рибаря. Очакване, Надежда и Търпение.

Но сега Милан чакаше друго. Нещото. Рибата, слуката, вятърът бяха без значение. Важно бе То - неговото чудо, рожбата и тайната му. Милан се взи­раше и озърташе, очите му шареха по настръхналите камъни зад гърбовете на вълните: къде си? Заради тебе станах за смях, заради тебе идвам чак дотук всеки ден, защо се криеш? Аз те открих, трябва да се довериш, от мене ли се страхуваш?

Изведнъж страхотен удар разтърси лодката, килът под краката на Милан се счупи като клечка, дъските се разлетяха. Изхвърлен високо нагоре, Милан видя как грамаден черен гръб подхвърли натрошената лодка, дълга грапава шия с грозна озъбена глава гневно заблъска потъващите останки. Милан пад­на във въртопа, муцуната се надвеси и ледените очи го срязаха. Вцепенен, той не успя да изпита нито ужас, нито дори изненада, водата лакомо го засмука, глътна го и гласовете, внезапно бликнали, го поеха и отнесоха.

Леванти духа според обичая си три дни. На четвъртия рибарите успяха да отидат до пещерите. Намериха сред камънака малко натрошени дъски и остан­ки от оборудването - нищо друго. Вълнението бе разнесло парчетиите. С тия стари корита, казаха мъжете, всички ще се издавим един по един... Милан така и не изплува, след четирийсет дни му отслужиха панихида и разлепиха три не­кролога, написани на ръка - на портата му, пред кръчмата и на кея.

Леванти отдавна се бе издухал и беснееше някъде надалеч, никакъв ветрец не лъхваше по време на панихидата. И докато попът пееше и размахваше ка­дилницата, най-скучаещите се зачудиха защо свещите върху погачата, нарече­на за Милан, непрекъснато гаснат.

МИЛА

Мила събра кураж и вдигна очи към огледалото. Жената отсреща бе чужда, непозната, нямаше нищо общо с момиченцето Мила. Зад (или пред, или във?) амалгамата надзърташе жена около трийсет и пет, все още хубавка, но завяхва­ща, лишена от тайното излъчване на спокойната и удобна плът. Мила знаеше - щом остарее още малко, чертите и ще изтънеят и ще се изострят, бръчките ще я набраздят във всички посоки като пукнато стъкло и от това лицето ù ще помътнее и ще застине във внезапна грозота - както на майка ù, баба ù, на всички жени в рода. Щом станеха на четиридесет, жените преди Мила сякаш налагаха тъжна старческа маска и мъжете им набързо ги изоставяха. Това беше тради­ция и само Мила щеше да я избегне - не беше омъжена. Често пъти едно не­щастие ни предпазва от други, по-големи, Мила бе разбрала това и успокоена търкаляше живота си напред-назад по двупосочната линия Театъра - Вкъщи, с няколко незначителни спирки в магазина, библиотеката и понякога - рано сутрин - в басейна, където несръчно плуваше сред кънтящата тишина.

Жената в огледалото плачеше за повече грижи - съвсем малко трябваше, за да изглежда хубава, и дори в нечии замътени очи - красива; но Мила нямаше желание да се занимава с чужди проблеми. Имаше свои и се бе научила да ги решава, дори да ги избягва, но това отнемаше всичките и налични сили. Да се занимава с глезотиите на онази в огледалото, нямаше никакво намерение. Ско­ро щяха да дойдат бръчките и новите черти - тогава просто ще счупи огледало­то. Или върху него ще залепи снимка на момичето Мила с траурна лентичка. А най-вероятно просто няма да го поглежда.

Мила. Шантавата Мила.

Така я наричаха в театъра, тя не се обиждаше - ами шантава си е. Още в академията харесваше повече актрисите, наричани второстепенни само защото бяха орисани да играят винаги второстепенни роли. Главните роли бяха за друг вид жени - упорити, напористи, движени от неутолими амбиции - все качества, които Мила нямаше. След време започна да презира, а сега просто съжаляваше горките си колежки, раздирани от напъните да са все на една ръка от първия ред. Сама лишена от амбиции, Мила съчувстваше на заболелите от тази напаст и благодареше на съдбата за спокойния си живот. Никой не можеше да проме­ни същността ù, режисьорите я оставяха сама да разработва роличките си - до една незначителни. Веднъж един рискува, покани я за Мариана в Молиеровия „Скъперник“. Мила не пожела да се включи в шутовската трактовка на режисьо­ра, според нея ролята беше пълна с женска трагика, допустима за комедия, но не и цирк. На репетициите криво-ляво се напъха в концепцията на режисьора - все пак бе добра актриса и можеше да изиграе прилично всякакъв текст. На премиерата обаче я подкара както си знае и нейната Мариана увисна като чуж­до тяло сред глупавия кикот наоколо. След половинчасов грандиозен скандал режисьорът се закле никога никой да не допусне до роля тази шантава жена, а Мила, доволна и спокойна, скита цяла нощ по улиците. Изпълнила бе дълга си към Молиер и към себе си, не бе допуснала да я измамят и подлъжат, не се бе включила в колективното осакатяване на автора и въобще маниите на режи­сьорите за оригиналност не бива да съсипват пиесите и всеки актьор си има право на мнение и противодействие.

Поне тя, шантавата Мила, имаше.

Никой не допусна повече риска да повери на Мила по-сериозна роля, тя бързо се примири с прислужничките и другите слугински персонажи. Те ù да­ваха свобода, играеше ги както си иска и никому не пукаше от това. А вкъщи четеше пиесите на класиците и мислено изживяваше и изиграваше главните героини. Това беше прекрасно. Нямаше аплодисменти и хвалби по вестници­те, нямаше интервюта по телевизията - само Мила, Жулиета и Шекспир, или Мила и лейди Макбет, или неукротената опърничава и коя ли още не. Предста­вление само за един зрител - Господ - и той сигурно я гледаше и поклащаше доволно бялата си глава.

Все пак имаше скришно място от реалностите на света - детството. С изумление Мила откриваше детството, когато възприятията бяха изостре­ни, дълбоки, силни; тогава нямаше нужда от мисъл и разум, съществуване­то се случваше от само себе си, душата пееше, отворена, и с радост приемаше простите дарове на мирозданието. Детството бе светът на свръхсъзнателното, божественото, вечното, където думите бяха излишни с тяхната безсмислена страст да обясняват всичко.

После, когато навлезе в света на възрастните, Мила неусетно стана като тях. В академията, навярно покрай ученето и мнемотехниката, Мила започна да разсъждава и да пита за всичко разума си. Беше изненадана и много довол­на, разумът я водеше сред човеците, пазеше я, верен и услужлив. Тя се почув­ства сигурна, част от мислещото стадо, устремено към някакви свои неясни, но сигурно важни цели. Мила не съзнаваше къде отиват и защо, но щом милиарди хора, разумни и организирани, го правеха, ще го прави и тя – сигурно ще е за хубаво. Отвореното съзнание на детето бе смачкано от разума на възраст­ния. Стремежът да се потопиш в Божиите чудеса бе изместен от нуждата да се включиш като бурмичка в общочовешката машина. Нейните закони и цен­ности бяха ясни и постижими. Целите ù имаха видими материални измерения, обединяваше ги успехът или представата за него, и колкото по-бързо забравиш отнесеното дете Мила, толкова по-навреме ще се включиш в надбягването към успеха или заместителите му.

Мила почти намрази детето Мила - беше и загубила сума години, сега трябваше да наваксва. През това време завърши с отличие, изигра няколко обещаващи роли, направи добър дебют в киното, появи се и в телевизията. Мила - възрастната, разумната - беше вече на пистата, където милиони човеци се надпреварваха; безброй мравчици, пълзящи по червената елипса с надпис „старт“ и „финал“ - но всъщност без посока.

И ето сега, изведнъж и неочаквано, детето Мила се бе върнало.

Мила живееше в малък апартамент на последния етаж и си бе създала въ­тре уют, повече педантичен и подходящ за стара мома, отколкото артистичен. Детето Мила не го хареса - стори му се мрачен, тесен и скучен, и набързо се изкатери по пожарната стълба на плоския бетонен покрив, застлан със ситен чакъл и гълъбови курешки. Детето остана очаровано - оттук се виждаше це­лият град, но имаше нещо още по-важно: оттук можеше да не виждаш це­лия град. Просто повдигаш леко очи и падаш в небето, и само зеленият ръб на планината отсреща те мами като спасителен бряг. С едничко движение на очите заличаваш света, гмурваш се в измерение без хора, дрязги, амбиции, омрази, грижи за тялото, без старост, болести и смърт, спасяваш се. Всичко, за което обикновените хора не смеят и да мечтаят, богаташите плащат напразно, а мъ­дреците лъжат, че е непостижимо, детето Мила го откри и постигна.

Мила послуша детето, последва го удивена и възхитена. Качи на покрива един продънен ракитов стол, избелял плажен чадър и табуретка вместо масич­ка. Донесе едно вехто палто за хладните нощи - и убежището беше готово. Тук дишаше свободно: четеше, дремеше, учеше роли и всичко се получаваше лесно и естествено. Разумът оставаше долу при хората - тук бе излишен. Тук няма да мислиш - бе и казало детето Мила - само ще чувстваш. А още по-добре зарежи и чувствата. Те винаги нараняват. Винаги.

Така беше. И Мила често успяваше да изолира чувствата, да потъне в небе­то, където може би нямаше нищо, или пък всичко съществено бе скрито там; и когато се връщаше в продънения стол, не помнеше нищо, и сигурно нищо не бе се случвало - но я изпълваше топла сила, сякаш бе получила подкрепа от могъщ и любящ човек. Около нея някой - или нещо - разчупи самотата. Досега Мила бе живяла затворена като дух в гърне, но гърнето вече бе строшено. Мила излезе на свобода и чакаше да срещне някой, чиито желания да изпълни.

Но този някой не биваше да е прашинка от тълпата. Той - ако съществу­ваше такъв, - трябваше да срещне Мила тук, на покрива, по повеля на съдбата. Стига да има съдба, както и мъже, способни да бъдат господари на Мила. Ако не... кой знае, може и да е по-добре.

Повече от година преживя Мила на покрива - защото там бе същинският ù живот. Останалото бе необходимата грижа за земното битуване и Мила вър­шеше работата си механично, без досада и без желание - просто задължение. Работата в театъра не ù тежеше, ролите наизустяваше на покрива бързо и без усилия, сякаш наливаше текста в главата си от първото четене. Пак там, за­творила очи, тя виждаше нужния сценичен образ, оживяваше го, разиграваше сцените с него и отиваше в театъра готова и спокойна като отличничка пред класно. Колегите и забелязаха промяната и успокоението, някои се зарадваха, други се подхилваха, че най-сетне се е намерил достатъчно даровит мъжага да укроти шантавата Мила. Тя не казваше нищо. Тези хора може би дори я оби­чаха - тя не беше заплаха за никого. Но те обитаваха обикновения живот и нямаха достъп до покрива с ракитовия люлеещ стол, където със затворени очи се люлееше между два облака непознатата им Мила. Самата тя не можеше да се начуди на промяната и се смееше сама на себе си. Дори когато видя, че апарта­ментът на детето Мила е разхвърлян от седмици, тя само намигна и се закани с пръст. Може да полудяваше, този път наистина, но процесът не беше нито болезнен, нито дори неприятен. Просто лудост - какво толкова? Кой не е луд на този свят?

Поуспокоен от промяната на Мила, един режисьор ù предложи роля в ня­каква нова пиеса - сладникава, но все пак централна роля, и Мила се зае с не­очакван ентусиазъм да я разучава. Нагоре-надолу, напред-назад, люлеещият стол я доведе до края на пиесата. Мила остави ролята да поотлежи ден-два, после взе наново текста, затвори очи и започна да играе. Пиесата приличаше на лигав филм от седемдесетте години, но този сантиментализъм отново беше моден и театрите без колебание я поставяха, обърнати към публиката на заста­ряващите жени, пропилели романтиката в живота си. Мила играеше момиче, лутащо се между любовта и страха от обвързване. Кандидатът ù беше ерген- красавец, обещаваше щедро да зареже изкушенията житейски и да положи под Милините нозе сърцето си, гъмжащо от предишни любови като кошер с пчели. След два часа терзания, препирни, признания, лъжи и надежди нещата отива­ха към очаквания щастлив край. Младежът осъзнаваше правотата на момата да бъде взискателна и недоверчива, тя от своя страна преглъщаше бръмчащи­те пчели, докато той обещаваше тържествено, че ще отстрани от характера си всякакви недостатъци. Стигаше се до заключителната целувка, предназначена да разреве салона, след нея младите поемаха пътя към щастието, а хлипащите лелки - към гардероба.

Мила преглътна лигавата материя, влезе в ролята, бързо я наизусти и до­бави от себе си няколко трика за освежаване на образа. Щеше да се получи, тя усещаше. Нямаше да е шедьовър, но и не беше предназначен за взискателна публика. Щяха да я снимат за женските списания и да я канят в домакинските телевизии - ето ви я Мила, жива и достъпна, една от вас. Малката местна славица, заместваща световното признание, сънувано в младините. Публиката беше такава, пиесата беше такава, Мила беше такава. Ако играеше Жулиета, щеше да разочарова т а з и публика - жените в салона бяха задушили Жулиетите в себе си още в зародиш. Но съвременната Мила с епидермалните си проблеми беше една от тях и заслужаваше обич и хвалби.

Успокоена от тези разсъждения, Мила затваряше очи, потънала в раки­товия стол, и се гмурваше в ролята си. И всичко вървеше мирно и гладко до проклетата финална целувка. Представяше си как героят се надвесва, обхваща шията и, доволен от получената прошка и развитието на събитията въобще. И тогава Мила среща погледа му - разкаян и кротък, потъва в него и в огледалото на зениците вижда целия си бъдещ живот, подчинен на този мъж. Вижда лъ­жите, изневерите, лукавството, вижда ехидното превъзходство, наглата само­увереност, комплексите, фалшивата мъжественост. Вижда своята мъка, сива и студена, вижда себе си - състарена плачлива досадница, проклинаща избора си в минутната слабост, погрешно взета за любов. Вижда продажния, лъжлив и безсрамен негодник, опропастил живота ù. И накрая - вижда единствения начин да избегне злото, преди да я погълне и погуби.

Финалната сцена - когато женихът долепя устни до нейните, Мила граб­ва тежката стъклена ваза от масата, удря го в слепоочието и после пак, и пак, блъска омразното тяло, проснато на сцената, то е престанало да диша, публи­ката пищи, някакви мъже отнасят Мила нанякъде, а тя вече е щастлива, успо­коена, спасена.

Мила, разбира се, изигра ролята според волята на автора, но зрителите запомниха нейното колебание, сълзите и, натрапващи съмнение в щастливия край на пиесата. Режисьорът се примири с нейната приумица, а може би му и хареса - това на Мила и беше безразлично. Тя знаеше - този мъж трябва да бъде наказан и спрян, и несъмнено ще бъде. Някъде другаде, в различен жи­вот, в друга пиеса, от друга актриса, от друг режисьор, но щеше да стане или ставаше, някъде се извършваше справедливост, пресичаше се злото, даваше се възмездие, и не може да бъде иначе, защото този свят ще се разпадне, ако няма равновесие. Все пак за нея оставаше споменът за спасението и Мила често тър­сеше този спомен, както старците ровят в изтляващата си памет за трошици щастие, та да поплачат.

Спомените ù бързо идваха, заедно с някакъв особен полъх, лек вятър, едва доловим, сякаш трябваше да си намокриш пръста, за да го усетиш. Мила бе удивена: щом затвориш очи, първо полъхва този ветрец и след това, сякаш до­несен от него, доплува споменът. Отначало помисли, че е съвпадение или че си въобразява, но скоро разбра: те някак са свързани, сякаш идваха от едно място, или вятърът беше материалната, а споменът духовната съставка на едно и също нещо. Беше очарователно да открие тази чудатост, може би се дължеше на Милината вероятна лудост, а можеше да е обективна истина. Но все едно, нещата са такива, каквито се отразяват в нас, само така ние ставаме част от тях - и Мила се чувстваше част от това мъничко чудо и му се радваше. Тя, Мила, можеше да докосва невидимия свят и той и пращаше потвърждение, че съществува.

Съществуваше и стихотворението. Дълго преди Мила да открие ветрецът на спомените, бе изрязала стихотворението от някакъв вестник - защо ли? Ни­кога не беше правила такова нещо и дори се бе позасрамила от сантиментал­ността си, но сега се разтършува и откри изрезката сред старите, минали пиеси. Поетът се казваше Маноло Сантяго - име напълно непознато, - но ето, бе го изрязала и прибрала и сега то може би искаше да и каже нещо.

Мила взе изрезката, отпусна се в ракитовия стол, примижа и зачете - бав­но, с желание да погълне текста и да отплува зад думите и първоначалните образи - отвъд, отвъд.

Не загръщай палтото си,

щом те близне езикът на вятъра.

Милва той, опипва тънкото тяло.

Не загръщай палтото,

не отблъсвай меките ласки.

Затвори очи,

не мисли.

Остави му се.

Умел съблазнител е вятърът.

Току-виж те харесал.

(Макар всички жени да са негови).

През окото между рая и ада.

Като пух ще политне жената,

избрана за мене.

Кой съм аз ли?

Не питай.

Това не го знае и вятърът.

Аз го пращам.

И другото няма значение.

Мила лежа дълго време неподвижна, отхвърлила всякаква мисъл, чувства, осезания, не беше готова за света. Нещо бе станало или ставаше около нея, но тя не биваше да участва дори с мисъл. Някаква врата се открехваше, но тя не трябваше да гледа към нея, съзнанието би я захлопнало веднага. Бавно да се процедиш през мрежата на разума, без той да се усети; озовеш ли се в Нищото, ще почувстваш вятъра на Маноло Сантяго; и тогава може да му се довериш, да се оставиш. И може би - ще бъдеш харесана.

Мила се остави и просто зачака.

Беше се унесла, или спеше, когато почувства мекия, хладен полъх; отпусна се докрай - безтегловна, неосезаема като сламка в спокойна река, и бавно пое по течението. Леко, безгрижно. Течението знае къде да те отнесе, реката знае всичко, не е ли това единственият начин да се живее щастливо? И изобщо да се живее?

Вятърът добиваше сила отнякъде, взе я на ръце, започна да я върти в кръ­гове, те се стесняваха като конусовидна спирала, с всяка обиколка скоростта се увеличаваше. Вятърът я увличаше в невидима фуния и вече имаше посока и цел. Изведнъж Мила се уплаши, отвори очи, пое въздух, огледа се. Все така беше на покрива в стола си, увита с вехтото палто; някъде зад парцаливите об­лаци прозираше бледо слънце и гълъбите кълвяха и цвъкаха по чакъла. Нищо няма, укори се Мила, всичко е наред. Защо се уплаши, глупачке? Какво казваше Маноло Сантяго: Затвори очи! Не мисли! Остави му се! Като пух ще политне жената...

И Мила пак се отпусна, повика вятъра. Той, сякаш търпеливо бе чакал зад комина, я пое внимателно, понесе я, увлече я във фунията, шепнеше нещо ус­покоително, но Мила нямаше нужда от спокойствие. Просто беше щастлива, сякаш се връщаше в забравено и любимо родно място. През окото между рая и ада, ако можеше да се вярва на неизвестния поет Маноло Сантяго.

БОНАЦАⁱⁱ

Ето къде ме отведе старият негодник Дзефос с неговата Роза

на ветрове­те. Ненапразно скандализираното общество го е тормозело приживе с всички измислени за целта средства. Да не попада човек в лапите на проклетото об­щество. Проблемите с глупостта, безплодието, комплексите си то ще стовари върху нещастника и чак след като го унищожи, обществото отдъхва доволно и продължава да бъде същата воняща кал; един грях в повече изобщо не го натоварва. Както е постъпило с Дзефос, чийто съзнателен живот от начало до края е плътна противообществена проява. Отличен пример за подрастващи хулигани. Само дето Дзефос е общувал с небесата, докато е тътрел омразното тяло по кръчми и участъци. Доказателство са думите му, записани от негов съвременник (който ги използва за доказателство, че Дзефос е бил просто луд). Когато веднъж един почитател го запитал как да се научи на поетическо изку­ство, Дзефос отговорил сериозно: „Много е просто. Достатъчно е да си грамо­тен и да се свържеш с някой ангел, който обича да пописва“.

Ето такъв човек ме прати да кръстосвам пространствата с неговата Роза на ветровете и да търся Бог, Смисъла и Пътя. Един мъж, разбрал ​​ очевидната тайна, че сме затворени до живот в телата си, както и фактът, че човечеството не обича да му се говори за това. Човечеството - състоящо се от глупави недо­расли индивиди, невиждащи по-далече от екрана на компютъра си; и плеядата луди, прескочили еволюцията и все пак задължени да изтърпят присъдата си сред множеството.

Но милостив е Бог - рядко наказва лудите с дълголетие.

От многото истории на Дзефос си спомних следната. Веднъж след сбиване с друг поет, неизповядващ възгледите му, Дзефос бил тикнат за един месец в затвора. Докато страдал там и нижел гневни строфи за отнетата свобода, ня­какви анархисти, комунисти или подобна паплач хвърлили бомба в кръчмата, където Дзефос и компания прекарвали времето си в обсъждане на естетиче­ските си платформи. Масата на самия Дзефос станала на кайма заедно с при­състващите. И грам съмнение няма, че Дзефос щял да сподели съдбата им, ако не страдал в същото време зад решетките. Оттогава, казват, доста се променил и все повтарял: „Злото спохожда сиромаха, за да го предпази от по-голямо зло; налейте тогава, братя - най-дребното зло е виното!“.

Излиза, че първата животоспасяваща задача на поета е да се опази от об­ществото. Ако себе си не може - поне творчеството си да спаси. На обществото не му трябват чайки и орли, а гъски и кокошки; това простичко предпочитание е причина за злощастната съдба на хиляди артисти. И какво следва? Че твор­чеството ти не трябва да се споделя с обществото. Това е прозрял Кавафис и е спазвал докрай своя принцип. А Дзефос е изпъчил голи гърди срещу света, размахал знамето на таланта си - и набързо е паднал. Когато една чайка успее да обърне с крила порива на вятъра, тогава и поетът ще промени обществото. 

Но от друга страна - какъв поет си, ако поне не помечтаеш да промениш този мерзък свят?

Така че вътрешната борба си е заложена в твореца и това го обрича на до­животна недостатъчност на щастие - поне в делничната му ​​ разновидност. Дали се докосва до висшето щастие, или само се залъгва, е друг въпрос, но кухнен­ското, тухленото простолюдно щастие не му отредено. Познавам един добър художник, който с всички средства отклоняваше сина си от рисуването, макар момчето да имаше дарба. Той няма да стане голям майстор, обясняваше ба­щата, много е старателен и му липсват лудост и въображение. Ще стане добър рисувач, но понеже е чувствителен, ще страда цял живот заради посредстве­ността си. Прав излезе човекът, момчето стана археолог и цял свети от щастие, като изрови някое пукнато гърне.

​​ Подобна история ми разказа за себе си старецът Теофил.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ ... Когато искаше да общува с някого, Теофил ставаше словоохотлив, заба­вен и мъдър, но такива случаи бяха редки и обикновено на четири очи. Според Теофил повече от двама души образуваха тълпа, а тя има нужда единствено от глупав шум. И най-простичката мисъл се губи в празните уши на тълпата, затова ходех при стареца само когато беше сам, и по гласа му познавах, че ще успее да изтърпи чуждо присъствие.

Признавам, че стимул за посещенията ми при Теофил беше и превъзход­ното мерло, веднъж го чух да ръмжи самодоволно, облизвайки редките бели косми под носа си: „Ей само това вино да бях направил през живота си, не съм се раждал напразно!...“. Изгълта остатъка и добави: „Ми то, като помислиш, май друго не съм и направил?“.

И тъй седяхме в прашната стая, вмирисана на стар вдовец, пийвахме и за­мезвахме варени свински уши, когато погледът ми опря в мръсния калъф на цигулка, захвърлен върху библиотеката зад някакви избелели копринени цветя.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Ти ли си свирил на цигулка? - запитах без особен интерес. Теофил се замисли, понякога това означаваше, че трябва да забравиш въпроса си. После се оживи, въздъхна и се усмихна с изкуствените си зъби, за които знаех, че ги е поръчал същите като собствените си - жълти и разкривени.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Исках да стана цигулар. Е, кога беше то... От земята не се виждах, ама мерак! Децата искаха пушки, прашки и колела, а аз - цигулка. Смееха ми се всичките. Баща ми все повтаряше: цигулар къща не храни! Ама дете мисли ли да храни къща? Аз и досега не мисля. И тъй, тръшкам се за цигулка, а тате още докато изрека цигулка, и ми залепи шамара. Все пак си изпросих тайно инстру­мент от едно приятелче, хвърлен някъде по тавана им. Вечер ходех да стържа в гората, когато духа вятър откъм къщи, да не ме чуят. Накрая баща ми я намери и я изгори, тя вече само за подпалки ставаше. Ти, казваше тате, може да искаш цял живот да веселиш сархошите в кръчмата, ама аз няма да го допусна. Реви сега, да не идваш после на гроба ми да ревеш!

Тъй беше...

Е, пораснах и аз, щом ми завря главата от любовните бръмбари, ​​ забравих и цигулка, и учение, и всякакви други мераци. Десетина години слугувах на жените, уморих се, оглупях, омръзна ми и мирясах. Станах чиновник, ожених се, успокои се и баща ми и си умря усмихнат сред снахи, внуци и всичко нужно за една щастлива смърт.

Последва средната отсечка от живота. Струва ти се, че едва пълзи бавно и монотонно, докато изведнъж се плеснеш по главата и изохкаш: Ама Боже, той минал! Животът минал, Господи!... Ще дойде време, ще разбереш колко страшно е. Тогава трябва да направиш нещо, каквото и да е, за да наваксаш или да кривнеш настрани, да промениш този гаден делник, състоящ се от минали и забравени хиляди делници. Някои откачат на тази отсечка, други се развеждат, трети започват да строят ненужни вили, всеки търси отдушник. Душата ти е затрупана и стене под развалините. Или трябва да я изровиш, или да я затру­паш съвсем, докато млъкне - ти избираш.

Така един ден просто влязох - без да съм го планирал - в музикалния ма­газин и купих тази цигулка.

Теофил се ухили виновно, примижа да задържи спомена в себе си - пепе­руди са спомените, докато мигнеш, отхвърчат.

– Цял треперех, когато я извадих от калъфа. Може като дете да съм из­живявал подобно вълнение, но отдавна го бях забравил. Дали беше щастие? Още се питам. Продавачът се чудеше какво да попита - за детето ли я взимам, или за внуче. Казах му - за подарък е, на дете, ама едро - щото и цигулките са на ръстове. Какво да ти кажа - петдесет-шейсетгодишен бях, акълът ми още детски, щурав. Подскачах по улицата с цигулката, като че пчела имах в гащите. Прибрах се вкъщи - олеле! Първо се блещеха всички, докато проумеят истина­та, а сетне - смях! Подигравки! Деца, снахи, внуци, разни роднини - скъсаха ме от майтап. Жената - и тя. Хайде, вика, посвири на всички да те чуят!... Да можех да им затворя устите, ама като не мога и една нота да измъкна от инструмента! Така - седмици наред, докато ме оставиха на мира. Но не им се сърдех - то и мене ме избиваше на смях. Но под смеха имаше друго, скрити въглени. От тия, дето цял живот горят душата, а ти не ги виждаш под пепелта.

Теофил стана, протегна ръка и почука прашния калъф.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Е, сега останах съвсем сам, няма кой да ми се смее. А понякога ми

се свири, та чак си плача. Ей тъй, седя и рева. Виж ми ръцете - целите на възли, болят, лъжицата изпускам - а на тях им се свири, сякаш цял живот цигулка са държали. Това им е отмъщението, задето не успях да се преборя навремето за мечтата си. Тялото винаги си отмъщава, когато душата претръпне и се обиди.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Страшно нещо са мечтите - замислен завърши той. - Опасни са. Ако тръгнеш подир тях, или няма да ги настигнеш, или ще видиш колко са били дребни и глупави. Ако пък не хукнеш да ги гониш, цял живот ще съжаляваш. И тъй, и инак - все страдания. Знаеш ли - май Божието наказание за грехопаде­нието са точно мечтите. С труда и лишенията се свиква, със злото и неправдите се примиряваш. Но мечтите са ни дадени за мъки до гроб.

Ама от друга страна - какъв живот ще е този без мечти?

Ето как Дзефос хвана мисълта ми като кротко магаренце за ​​ юларчето и я отведе чак при стареца Теофил - отдавнашен мой познайник, с когото разго­варях толкова приятно и задълбочено, сякаш той наистина съществуваше в реалния свят. Разбира се, историята му би могла да избере съвсем различни пътища, неведоми са кривулиците на въображението. Съвсем спокойно Теофил би могъл да се запише в школа по цигулка на шейсет години и сега с успех да свири в някой ресторант - точно както бе предрекъл баща му. Дори щеше да е забавно. Можеше - доста сладникав вариант - да насочи внуците си към музиката, да им накупи цигулки с последните спестявания и децата да станат световни величия за радост на дядо. Можеше да се ожени за млада предана цигуларка и омаян да слуша до припадък любимата музика, която не му бе от­редено да свири сам. И още десетки възможности - ако не ми се изгубят, както обикновено, из тресавищата на паметта, може да ги изживея някой ден. Виде­оигра на въображението с парола „Теофил“.

Всъщност въпросът съществува ли Теофил, е пълна безсмислица. Никой не е виждал електричеството, но него си го има. И проявленията на моя старец Теофил, както и на още десетина мои познайници, недоловими с грубите ни се­тива, са реални колкото и проявленията на тока. И само глупак би го отрекъл.

А ние с глупаци не общуваме. Поне доброволно.

Още не бях успял да анализирам изживяването, причинено от Леванти- неца - при когото ме прати Дзефос чрез своята Роза на ветровете. Чувствах се неподготвен да размишлявам, пък май и не трябваше. Анализът и синтезът са най-трудният подход към цялото. Ако можеш да глътнеш и смелиш кюфтето, направи го, наслади му се, вместо да чоплиш и разглеждаш с лупа съставните му части. Опитах така да преглътна цялата случка, а някъде в околното прос­транство - или вътре в мене - Розата се въртеше като рулетка в казино и се забавляваше с физиономиите на играчите, оглупели от фалшиви надежди. И знаеше, че вече съм в играта.

С мъка се откъснах от сладките размишления, твърде прилични на dolce far niente или на братовчедка му siesta-та - две рожби на същото ​​ това Средиземно­морие. Доста съм ровил из средиземноморските литератури, но не срещнах по­езия, възхваляваща труда. Тук-там попадах на песен, предназначена за пеене, докато се берат маслини, например - защото очите на берачката се сравняват с маслини. Ставаше ли дума за бране на портокали, сравнението се отнасяше към други анатомични прелести на момата. Това изчерпваше трудовата тема и оставяше впечатлението, че, пели-недопели, трубадурът и берачката набързо се шмугват в храстите.

Предчувствах как в процеса на съставителството щях сам да се обогатя с нови черти, допълващи отрицателния ми образ. Подражавайки несъзнателно на харесваните поети, можех например да се превърна в подобие на албанеца Фатос Нени - мъж, гонен отвсякъде, убит незнайно от кого за облекчение на останалите и за назидание на всички поети, забъркани в политиката, сякаш съдбата на лорд Байрон не е достатъчно поучителна.

Наричали го Албанеца, но негов дом било цялото Средиземноморие. Аван­тюрист по природа, одисеевски характер (значи човек безотговорен, но вина­ги успяващ да оправдае щуротиите си), Албанеца обикалял където му хрумне, като даже забравял къде е бил и какви бели е правил. Веднъж преспокойно влязъл в любимата си кръчма на малтийското пристанище, където вече две го­дини точели ножовете за него. При някой подобен случай - или много такива - Албанеца бил завербуван за едно или Бог знае колко разузнавания; във всеки случай той го опровергавал, а може и сам да подклаждал слуховете, че зад гър­ба му стоят сума тайни служби, а той ги върти на пръста си. Кое е вярно, едва ли ще се разбере. Сигурното е, че в края на Първата световна война намерили тялото му в един венециански канал, вързано по любимия сицилиански начин - извитите назад крака за шията, което е осигурило твърде мъчителен край на лекомисления шпионин.

Но между другото - или преди всичко - Албанеца е бил фин и нежен ли­рик, и това още веднъж доказва ползата от двуличието на ​​ поетите. Нуждата от друг образ - щит срещу отровната същност на обществото, скафандър, който нахлузваш, преди да се потопиш във всеобщата кал. А под бронята - едно крех­ко създание, цялото в рани, дори не се опитва да ги лекува, само едно се моли: да го спохожда по-често Вдъхновението - без да съзнава, че проси не само ми­лостта Божия, но и наказанието Му.

И тъй, приседнал в някоя кръчма на безкрайното Средиземноморие, един ден Албанеца е написал:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ След първата бутилка вино  ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ обидата ще прекипи в омраза.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Омразата ще се втвърди във болка

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ за цял живот - след втората бутилка.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ След третата -

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ ще спирам минувачите,

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ да им разказвам

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ колко те обичам.

Представям си как е ликувала душата на Албанеца, когато е напускала, свободна вече ​​ - смачкания скафандър. И се почувствах тъй малък и недос­тоен в своите опити да натикам този дух в тъничката книжка, сплескан като сардела с още трийсет мъже-великани. Всеки от тях бе писал за своите прияте­ли, връстници, сътрапезници, любовници и никак не го е вълнувал въпросът за нас, потомците. Аз бих запитал: ами вие, драги потомци, защо не пишете за себе си, ами разчитате на нас? Или нямате поети? Нима свършиха земните нещастия? Нима човеците станаха еднакви? Нима чувствата се вкамениха и обраснаха с плесен? Или Бог сряза връвта между небесата и избраниците си?

Да ви предупредя: ако някога ви спре на някоя средиземноморска

улица един уморен мъж, с молба да ви разкаже колко обича една своенравна хубави­ца - защото само в такива се влюбват поетите, - той може да е Албанеца.

Дотук не срещнах в моята антология поет-трезвеник или ​​ безразличен към другите човешки слабости, но в живота познавах един. Даже доста се бяхме сближили без особена причина. Бяхме съвършено различни и освен това ни­как не харесвах как пише. Стиховете му бяха просто римувана проза, оцвъкана с префърцунени метафори. Опитах веднъж-дваж да му подскажа, че поезията не е разказвателен предмет, но той ме изгледа убийствено, изсъска и с това дис­кусията приключи. Иначе не ме дразнеше, трезвеността му не беше агресивна, търпеливо изчакваше да си пия каните с вино, докато биричката му вкисваше в халбичката. Говорехме си общообразователни неща, любопитни клюки - той ги поднасяше с незлоблив хумор, добродушна снизходителност, характерна за праведниците. Жена му го обожаваше, смяташе го за изключителен талант – още едно доказателство за женската умствена непредозираност.

При тези различия връзките ни естествено се поразхлабиха и се виждахме рядко - главно когато той издаваше книжка и държеше да ми я ​​ подари лично. Аз нямах нищо против, защото ритуалът включваше и добра почерпка в поно­сима компания, а това не е за отхвърляне, когато си гол и бос преводач в един груб свят, абсолютно равнодушен към писанията на древните класици, пък и на когото и да било.

Така че ако Дзефос има антипод - това беше моят приятел. Оказва се, че този съвсем обикновен мъж представляваше противоположност на огромен брой различни помежду си личности. В този смисъл той би трябвало да е страшно разностранен и пъстър човек - а точно това не беше. Иди вярвай на логиката. Някой ден, когато остарея, побелея и поумнея, ще разработя един Платонов диалог на тази тема. Ако, разбира се, не съм поумнял дотам, че да оставя писането.

Ето защо бях силно учуден, когато една ранна сутрин ми звънна

съпругата на поета-трезвеник и къде с думи, къде с рев обясни: той се е заключил на та­вана, не пуска никого, страх ме е да не направи нещо със себе си, разбираш ли, защото е ПИЯН!

И докато смилах невероятната новина, съпругата изхлипа във слушалката:

– ​​ Той не е като тебе пияница, може и да умре!

Отидох на тавана, ритнах вратата и с наслада съзерцавах лицето на жената. От смъртна уплаха изражението и премина през удивление и смътна радост, когато установихме, че поетът спи мъртвешки сън, но не върху лаврите си, а в локва недосмлени мезета. Постепенно чертите и се вкамениха и изобразиха последователно отвращение, презрение, омерзение - онази гама, която само омъжените дами успяват да изваят върху черепите си.

Но не това беше важното, така и не разбрах кой, защо и как бе насмукал нещастника. Станаха две други неща: първо, той повече не ми се обади, и второ - написа един смайващ цикъл стихове, където спиртните напитки се възхваля­ваха наред с волния бохемски живот, сякаш всички алкохолици-декаденти му бях диктували стиховете през пиянски изпарения. Разбира се, личеше непо­знаването на материята, но общото впечатление бе, че Бакхус е най-подходя­щият псевдоним за автора. Не чух повече да е посягал към бутилката, сигурно това надзърване в черния свят на порока му е стигало. И по-добре - щом от едно сръбване изсмука цял кръчмарски цикъл, трябва томове да изпише, ако води нашия, недотам лош, живот.

И още един извод: човек никога не знае кога и какъв дразнител ще събуди дремещите Музи. Във всички случаи добре е да пробва това-онова. Дори и да не успее, поне ще може след време, в залеза, да си спомни с наслада, както ста­рият сицилианец Карло Белвекио:

Тъй хубаво прахосани години!

Не помня имена, лица и дати, забравих аромати, гласове.

Тъй царствено похарчени години!

Преди затвор да стане любовта, любовите избухваха за нощ

и в златото на изгрева умираха.

МАИСТРО

Нощта отдавна бе похлупила света, а аз седях пред колибата, сгушен в топ­лата миризлива шуба. Зяпах звездите и следях хаотичните лутаници на мисли­те си - приличаха на рояк играещи деца сред врява и глъчка. Шопът би казал: най-мразим да мислим, заболява ме главата, подкрепен от подозрението, че многото мислене, пък и малкото, не е извело никого до добър край. Особено в такива прекрасни пролетни нощи, когато жизнените сокове на мъжа се стичат надолу, опразвайки мозъка. Помня как това физическо явление ме тормозеше в последните класове на гимназията. Каквито бележки изкарвах до пролетта, това беше, от април нататък нижех главно двойки и тройки с царствено безраз­личие. Материята ми не само доминираше духа, но го свеждаше до малоумно джудже, наблюдаващо с хилене главоломното ми падение.

И сега дребосъкът клечеше отстрани. Знаеше - само чакам знак да се втур­на, може би съвсем неразумно, в света на ветровете. Розата на Дзефос извед­нъж бе станала мой компас, трябваше да следя посоките ù, да им се оставям, както тополовото пухче следва вятъра. И тогава - кой знае? - щях да чуя, да видя или почувствам Онова, което трябва.

Този компас не сочеше определена посока, поне в триизмерното простран­ство. Ветровете наистина духаха, но само докато разчистят мъглата, забулваща другите и различни светове. Предчувствах близостта им, само тънка ципа ни делеше; отнякъде идеше музика, тъжна и протяжна песен с арабски или ин­дийски мотиви; не различих мъж ли пее, или жена. Песента ме превзе - всяка хубава песен е цял роман, сгъстен до няколко фрази, носени от мелодията. Тя­лото и духът на песента.

И ето - малко след десет часа хлад проникна през шубата, кавакът над колибата зашумя, морето се набразди и лунната пътека се набръчка като гир­лянда.

Задуха Маистро.

Той е нощен вятър от запад, ветроходците го обичат, обича ги и той. Ха­рактерът му е добър, лековат, рядко прави пакости, а за един ​​ вятър това е най- същественото. Необременен с голяма сила, Маистро обикновено носи успоко­ение, съчетано с меланхолия; вятър, подходящ за влюбени, които още не смеят да се поддадат на страстите си. Небето се доизчисти и нови звезди избликнаха от дъното му. Маистро шумолеше тихо, промъкваше се през мрежата на дър­ветата към свободата на морето, усещах стремежа му и се възхитих на спокой­ната му настойчивост. Ако трябва да съответства на някой зодиакален знак, Маистро подхожда най-много на Риби.

Затворих очи и се оставих на вятъра да ме носи.

... Опомних се пред една черква, изглежда излизах отвътре, ​​ зашото носех аромата на восък, тамян и старо дърво, а душата ми беше облекчена и кротка. Един инвалид в количка чакаше пред входа за милостиня. Пуснах му една банк­нота, махнах му за довиждане и неочаквано чух зад гърба си:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Прощавам ти!

Обърнах се изненадан, по-скоро очаквах благодарност.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Прощаваш ми? Какво ми прощаваш?

Помислих, че банкнотата му се е сторила дребна и се подразних. Загледах нещастника - дрипав, мръсен, в погледа му зеленееше странна злоба. Ако мо­жех, бих си взел парите обратно, но те бяха потънали в оръфаните дрипи. По­чувствах се ужасно глупаво и се обърнах да тръгна, но изведнъж този свят ся­каш се издуха, изчезна църквата, инвалидът, всичко. Аз бях наблюдател, скрит и невидим, всевиждащ като Бог, и дадено ми беше да проникна в една история, отключена от думите на инвалида: „Прощавам ти!“

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Какво? Защо?

И тогава видях, чух и изживях.

... Мето дърводелеца подозираше - вече няколко месеца - че ​​ дъщеря му рано-рано е обзета от любовния гъдел, но не вярваше, че се е стигнало дотам да излиза нощем през прозореца и да се среща с някого. Само шестнайсетгодишна е, беснееше той пред снимката на покойната си жена, а фотографията му отвръщаше с хубавата си усмивка: „Аз на колко бях, Мето, когато ме взе? Нали толкова?...“. Мъжът млъкваше, поразен от жестокостта на времето, което всекиму връща всичко, но гневът оставаше да тлее и изгаря. Чудеше се дали да хване малката за ушите и тя да изпее името на хайлазина, или да я проследи, а може би да поразпита клюкарките в махалата. Едно село, дори голямо, всич­ко знае, особено пък любовните тайни, очите и ушите на съседките винаги са жадни за такива новини и ако няма клюки, измислят ги. Тъй съвсем скоро му подхвърлиха едно име - Калоян, син на ковач от долната махала, бащата беше пришълец, с една каруца парцали дойде навремето и му позволиха само под­кови да прави и да клепа мотики, да не подяжда другите занаятчии. Мето хич не помнеше как изглежда този Калоян - ковашко хлапе, какво да бъде, мръсно и опушено, стиска копитата на магаретата, докато баща му ги дялка и начуква новите подкови. По-долно от туй - какво?

Ще го убия, реши Мето. И баща му също, и който ми се изпречи на пътя, ако ще и дъщерята да е.

В тия дни той - иначе весел и общителен човек - почувства колко празна и болезнена може да бъде самотата. Окачи пушката в ​​ работилницата и час по час я сваляше, чистеше и галеше, напълни два патрондаша с бренеке, готов съм, каза си. Но все се надяваше всичко да се размине от само себе си - както бе дошло.

Но не стана.

Момичето, разбира се, бе усетило промяната в баща си и знаеше - той е разбрал. Навъсеното лице на дърводелеца и пушката бяха издали намеренията му, а малката го познаваше и не се залъгваше с напразни надежди. Така че една сутрин Мето намери стаята и празна, само едно листче до пустото огледало: „Тате, сбогом“.

Толкова. Мето крещя, плака, гърмя в небето към оня сляп господ горе, ко­вачът се кри цял месец, но стана ясно - нито той знаеше къде е Калоян, нито някой от селото усети накъде забягнаха децата - към ​​ Балкана ли, към равнини­те или край морето - земя голяма. Успокояваха се, че все отнякъде ще пишат, когато поразмине гневът и Мето преглътне болката и срама, но писмо не дойде. Месеците минаваха без знак и вест, само се затвърди мнението, че младите са пресекли равнината и са потънали из родопските села или в мините. А може и да бяха хванали някой параход и вече да не помнят къде са се родили - както става с много гурбетчии, прокудени от мъките си в родината.

С времето болката на дърводелеца се притъпи, превърна се в тиха мъка, но пушката и патроните все тъй висяха над тезгяха. Мето сякаш бе преглътнал срама, потъпкал бе гордостта и разпитваше всеки пътник дали не е срещал, или чувал дъщеря му. С отчаяна надежда, години наред. От самотата и отчаяние­то го спасяваше работата. И Мето ​​ благославяше умората, която го тръшваше вечер и го хвърляше в безпаметен сън, подсладен с капчица лъжлива надежда. Често, преди да пропадне в съня, Мето се чуваше да шепне: „Дано е било от любов, Господи, а не от страх и омраза към мене!“.

Една есен ковачът, Калояновият баща, легна болен. Чу се, че е пътник, и Мето си помисли: ето на, отива да изкупва греховете, своите и на сина си, ама и на него не е било лесно през тия години... Най- неочаквано ковачът прати да го повикат; не да се простим, казал, ами нещо да му съобщя. Два дни Мето сти­ска зъби и мачка омразата, сетне отиде при ковача, но завари само смълчани баби да мият мъртвеца. Мето постоя при останките на мъжа, когото бе мразил наравно със сина му, пък си тръгна, тогава една от жените му пъхна листче в ръката. От него е, посочи тя покойника - на тебе рече да го дадем.

И се скри.

Мето прибра листчето, отиде си вкъщи, сложи очилата и прочете какво бе записала жената:

„Синът ми бил в това горско стопанство, преди две години го видели там. Има дете, петгодишно момче. Майката е починала отдавна. Това научих, това знам“.

Следваше адресът на горското стопанство, но Мето нямаше сили да го прочете.

Потекоха дълги, безпаметни месеци. Той потъна в новата мъка като изто­щен удавник, търсещ вече покоя на дълбините. Само се питаше: кога ли е ум­ряла, защо не ми се яви поне насън, защо не ми подсказа - та да не се надявам напразно?... Надеждата го бе поддържала през тия години, без нея Мето рухна, стопи се и само жилавият организъм го опази от смъртта - а той я желаеше като враг, с когото да се пребори за последно.

Така оцеля. Останките му се движеха, работеха, но живец в тях ​​ нямаше. Въпреки съжалението си, хората взеха наново да го отбягват - тъй прилепчива бе мъката му. Но хора не му и трябваха. Как можеха да изпият те, мравките, морето от болка? И само една мисъл донякъде му вдъхваше сила: детето. Онова момченце, невидяно и непогалено, и то може би носеше неговото име.

Така полека ново семе надежда покълна в горещата пепел. Да види дете­то. Своя внук. Болката от смъртта бе изтрила обидата и утаила омразата, без да разбира, той отдавна бе простил на дъщеря си. ​​ Страшното беше, че никога няма да и го каже. Тя му бе причинила страдания, но и сама бе изстрадала. Такъв е човешкият живот, винаги може да поднесе по-голяма мъка, отколкото си представяме. Бог ли е виновен, че така е подредил света, или хората сами търсят злото, както пияницата жадува чашата? Какво се бе случило, какво бе преобърнало живота им - и ето сега едно мъртво момиче и един безутешен баща. И едно момченце, нецелунато и непознато.

Как така подреждаш пътищата ни, Господи, че мъката с хиляди образи ни причаква на всяка крачка? Или ние, глупавите и слепите, просто бягаме от ши­рокия и равен път като подплашени овце, вместо да ти се доверим и послушно да те следваме? Нали уж изкупи греховете ни, Господи, нали зарад тях се качи на кръста; а защо с нови мъки ни наказваш? Все питам, Господи, все питам: не се ли умори да ме слушаш? Няма ли веднъж поне да ми отговориш, колкото и недостоен да съм?

Но Бог мълчеше, сърдит или обиден. И един ден Мето му каза:

- Отивам. Щом мине зимата, отивам да търся детето. Трябва да го видя, пък сетне ме прибери да ме съдиш. Прави каквото щеш тогава, но сега помогни да го намеря.

Едва дочака пролетта. Преди да тръгне, треската го бе обзела тъй силно, че ни спеше, ни ядеше, нито помнеше какво става около него. ​​ Хиляди пъти бе гледал на картата къде трябва да открие Калоян и детето. Беше оцветено в червено, значи високо в планината е, далеч от света, от мъката и срама, които бе причинил зетят, но Мето вече не чувстваше омраза и сам бе изненадан от това. Преди години Калоян е бил съвсем младо момче, луднало по дъщеря му, и нищо друго е нямало значение. Можеш ли цял живот да му се сърдиш за това?... Тъй разсъждаваше дърводелецът и някаква странна радост, непозната досега и малко срамна, галеше душата му. Той позволи на това ново чувство да го обхване, без да пита отде се е взело, докато все пак разбра. Беше радостта от опрощението. Излезе, че радостта да дадеш прошка бе равна на радостта да я получиш.

Прощавам му, реши Мето, даже отдавна съм му простил. Сега трябва да му го кажа. Баща е на внучето ми, сигурно го обича, както аз обичах моето дете. Нима не е заслужил прошката ми?

Така, с олекнала душа, той тръгна на път.

Представяше си детето, надяваше се да е бяло и синеоко като майка си, но и на ковашкия род да приличаше, все едно. Нали дете беше - сладко усмихнато дяволче, педя човек, а сгрява душата с един поглед. Докато пътуваше, внучето беше все с него, приказваха си като възрастни и Мето дори забрави, че и името му не знае. Вече го познаваше - сигурно детската душица бе усетила как дядо идва и бе долетяла от оная планина да го посрещне. Идвам, говореше и Мето, пристигам, тебе да видя и на татко ти прошка да дам, друго не искам от този жи­вот. Моето свърши, твоето идва и дано аз съм изживял всички мъки, отредени за рода ни. Ето, ще тръгнеш на училище, няма да усетиш кога ще пораснеш, ще се завъртиш на любовната въртележка, пък аз ще те гледам някъде от пъкъла, ще ти се радвам, пък, ако трябва, и ушите ти ще подръпвам да не сториш някоя глупост. Защото най-големите глупости вършим от любов. Падне ли ни перде­то, главите ни се изпразват и вместо да се стаим, да се скрием някъде, докато ни мине, пъчим се, глупаците, да ни види светът, и аха - да закукуригаме като петлета върху прясна тор. От мене да знаеш - любовта е сладка от пояса надолу, другото е чиста лудост. Ама знае ли човек от какво ще полудее?

Мето стигна горското стопанство на следващия ден по обед. Бе пътувал с влак и автобус, след това го качи един разкапан камион, когато шофьорът разбра при кого отива Мето, се навъси и почти не продума повече. Сигурно са скарани, помисли дърводелецът, стават такива работи между мъже. Шофьорът му посочи една къща между гората и дъскорезницата: той работи на гатера, ама сега сигурно обядва вкъщи, там го потърси. И отпраши, а Мето се отправи с омекнали крака към дома на внучето си. Светът се люлееше наоколо в розо­ва мъгла. Подкрепи ме, Боже, да не умра сега, току пред вратата. Утре може, другаде, както решиш - но сега и тука да не е, недей. Нима не заслужих грамче радост в този проклет живот?

Къщата бе обикновена, едноетажна, измазана надве-натри, дворът обрасваше с пролетен треволяк. Една стара кола ръждясваше в младата коприва, няколко кокошки кълвяха в сянката ù. Лъхаше на запустение, само прането, полюшвано от вятъра, махаше приветливо. Жена няма тук, мина през ума на дърводелеца, май не е повторил... Беше си представял вариант как чужда някоя жена е отгледала детето и не дава да се спомене за истинския му род, но тук, слава Богу, жена не шеташе, другояче изглежда къща с домакиня, колкото и калпава да е. Мето знаеше по себе си - колкото да се старае мъжът, все нещо в къщата му ще издаде липсата на женска ръка - пък дори едно цвете в саксия или гиздаво перденце.

Доближи и спря - усети някакво безмълвно присъствие. Нещо го гледаше, следеше го през оградата, преценяваше го - чужд мъж приближава и не знаем намеренията му. Но човек не се виждаше и Мето направи още няколко крачки. Спря пред вратата - желязна рамка с опъната телена мрежа.

О-о-о, извика слабо той и се стресна от гласа си. Никой не отговори, но Мето усещаше погледа и пак извика, по-смело: о-о-о!

И тогава срещна очите и съществото. То го следеше - една топка, увита в одеяло, тъмна и неподвижна. Беше дете в странна количка с облегалка, цялото загърнато като пеленаче, само лицето му издаваше, че е по-голямо. Суховато тъмножълто лице, леко деформирано. Мето се втренчи в него премалял. Дете­то гледаше безмълвно, само очите издаваха, че го вижда, но нито страх, нито въпрос или учудване излъчваха те. И дърводелецът изтръпна, внезапно раз­гадал чувството в тях. Омраза - първична, мощна, необяснима, животинска дори, хлуеше от тези недетски очи. Сякаш бе дребен, сгърчен възрастен не­щастник, намразил отдавна света и превърнал дори надеждата си в ненавист. А беше дете. Неговото внуче. Малкото му, любимо, невиждано внуче, грозно и приковано в сандък на колелца. То би трябвало да носи неговото име, да бъде усмихнато, палаво и игриво, да люлее света със смеха си, а сърцата да спират от любов. Трябваше. Но беше точно обратното - един сгърчен антипод, ненавиж­дащ света и несъмнено отритнат от него. Не толкова болка и съчувствие пара­лизираха дърводелеца, вкопчен в телената врата, страх го беше. От крехкото безпомощно животинче в количката, излъчващо омраза, както огънят излъчва светлина и топлина.

Стори му се, че е прекарал безпаметни часове, втренчен във внука си. Въ­просите блъскаха главата му, неспособни да се подредят - а и как да отгово­ри? - когато зад гърба си чу глас:

- Видя ли го? Видя ли го най-сетне?

Мето извърна бавно глава. Калоян, пораснал и даже състарен, в

омазани работни дрехи, го гледаше и в погледа му тъмнееше същата омраза.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - ​​ Позна ли ме? - изговори едва Мето.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - За какво си дошъл? Детето ли искаш? Е, като го видя на какво прилича, още ли го искаш?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Не, не - бързо възрази Мето - не затова. Да ви видя. Това. И..

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Е, видя ни. И какво? Доволен ли си? Радваш ли се, че ни стигнаха клетви­те ти? Че дъщеря ти умря на деветнайсет? Че детето е наказано за цял живот? Че аз съм съсипан, нула, нищо?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - ​​ Какво говориш! - уплаши се Мето. - Какви клетви? Аз само исках...

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Проклел си ни! На врачки ходих толкова пъти заради детето - тъй казаха! Децата се наказват, за да страдат родителите - това ми казаха!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Недей говори така! - чу гласа си Мето. - Как можеш? Аз за добро дойдох, да ви видя... Прошка да дам, затова дойдох! Прошка да дам, задето ми зачернихте живота! А ти... - Той захлипа, безсилен да затули мъката, но в очите на зетя имаше само студена ненавист.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Чак тук ни срещнаха клетвите ти, чак тука! Мислехме, че сме в рая, докато... И какво каза - да ми простиш? Ти - на мене?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Калоян пристъпи, готов да го удари, Мето впи пръсти в оградата и пак бе пронизан от погледа на детето.

- Ти - да ми простиш? Кога, сега? Когато има една мъртва и

едно живо погребано дете? Ти ли ще ми раздаваш прошка? Какво право имаш изобщо да говориш за прошка? Иди, иди кажи на детето, че му прощаваш! Иди де! И то ще скочи да тича из двора! Иди на гробищата, кажи на дъщеря си, че ù проща­ваш - след като я прокле! Върви! Виж го ти - прощавал! Кой ти е позволил да прощаваш?

Калоян приближи, зачервен и ръмжащ, Мето присви очи да поеме удара, но зетят само го отмести от вратата и рече:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Махай се. Да не съм те видял - ни жив, ни умрял.

Влезе вътре, наведе се над детето и го погали по главата, двамата си зашушукаха нещо. Мето постоя, докато усети краката си, бавно пое, после се обърна и изхриптя:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Как се казва? Детето как се казва?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Зетят се поколеба, но отговори сухо:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Методи.

Когато се опомни, припадаше бързият, влажен планински мрак. Беше вър­вял безпаметен, селото бе стопено далече зад гърба му. Мъгливи вълма горска влага висяха в тъмните клонове на боровете и елите, от насрещната клисура тихо виеше вятър. Изживяното се бе смалило някъде в дъното на съзнанието му - скрито и потулено, за да не се взриви. Мето следваше каменист, изоставен път към клисурата, насреща светлееше изоставена кариера. Спомни си радост­та и надеждата, примесени със страх, докато пътуваше насам, и се разплака. Господи, нали за добро дойдох? Нали цял живот доброто исках за дъщеря си и ако нещо съм направил, за добро е било? Но какво е това добро, Боже мой, дето причинява злини? Как може човек, дето никога не е вършил зло, да навреди на близките си? Какво излиза - исках да простя, а трябвало аз да прося прошка? Защо всичко е така объркано в този свят?

Вятърът задуха по-силно срещу него, сякаш искаше да го върне назад, но Методи продължи. Слизаше от запад, този вятър с дъх на мухъл, залезът го бе освободил и той лудуваше като отвързано куче. Най-сетне умората надделя, Методи седна на един зеленикав камък и загледа надолу, в клисурата. Върху скалистото дъно се протягаше тънко поточе, мъглата вече го покриваше. Горе обаче вятърът свиреше в ушите му, свистеше и пъшкаше, искаше да му каже нещо, но Методи чуваше само собствените си въпроси. Защо, Господи? Свои грехове ли изплащам, или на родителите си? Или просто така е нагласен светът, че човек страда и толкова. И няма смисъл да слуша въпроси и отговори да търси, щото те само умножават мъката. Но хора ли ще бъдем тогава, или добичета?

Вятърът громолеше нещо тържествено и мощно, предназначено само за него, Методи. Той се изправи, отиде до ръба на пропастта, поточето бе изчезна­ло, скалите бяха обвити вече с мека пелена. Мярна му се жълтеникавото изкри­вено личице на детето, а зад него съзря силуета на дъщеря си. После прекрачи в нищото и изрече - или го помисли: „И за какво всъщност ме прати да живея, Господи?“.

„Прощавам ти“ - повтори инвалидът. Опомних се, огледах черквата,

суетещите се богомолци, вдъхнах топлия аромат на тамян, свещи и старо дърво. Дрипавото същество от количката ме гледаше с някакво превъзходство.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Какво ми прощаваш?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Нещастникът се ухили с редки, черни зъби.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Добрината ти прощавам.

​​ Повика ме с пръст, наведох се и той прошушна, плюейки:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Какво, не ме ли позна? И таз добра! Да, детето. Онова, същото.

И всичко изчезна. Бях у дома си, пред колибата, морето плискаше, звездите трепкаха. Духаше Маистро. Вятър с кротък нрав, повечето хора не го усещат нощем. Само дето сънуват тежки и тъжни сънища.