​​​​ Списание АртДиалог, в съответствие със замисъла си – за професионалисти от всички жанрове на изкуството и за ценители с трайни интереси към културата, публикува в брой 3//2020 г. кратката илюстрована био-библиография „Непознатият Симеон Венов“. За нас не беше изненада, че към един историографски текст още през първите месеци проявиха интерес 2 000 души, а 2 години след публикуването – те са почти 5 000 души (лесно проверимо – под всяка публикация има вùдим брояч).

 ​​ ​​​​ Увереността ни произтичаше от факта , че публикуваната преди това илюстрована биография на Владимир Димитров – Майстора, систематизираща най-важните събития в живота му, обкръжението му и движещите го идеи, събра 12 000 читатели за 5 години.

 ​​​​ Защо – след като Майстора е обект на проучвания от години и като че ли за него изкуствоведите са казали вече всичко? Защото тези изследвания се познават от тесен кръг специалисти, но не и от мнозинството визуални артисти, да не говорим за професионалистите от останалите жанрове, особено младите – в процес на обучение. А още по-малко се познават от широката публика, за което може само да се съжалява, но... ​​ 

 ​​​​ По тази причина - всяка година на рождения му ден, 1-ви февруари, когато в Кюстендилската художествена галерия се връчва Наградата на името на Майстора на поредния голям български художник, което медиите винаги отразяват, Владимир Димитров е представян с клишето – самородният, едва ли не самоук талант, живял на село.

 ​​​​ Очертаването на подобен образ на Майстора е невярно, подвеждащо и вредно, особено за младите (и далеч не само защото след 1945 и до смъртта си през 1960 той работи и живее в София), а защото се пренебрегват редица решаващи факти:

 ​​​​ • На 16 годишна възраст, Владимир Димитров Поппетров (прадядо му и дядо му са свещеници) постъпва като писар при съдия Никола Чехларов в Кюстендилски съд, който докато следва право в Лозана учи и живопис, рисува през целия си живот и създава малко, но интересно творчество (има творби в Галерията в Кюстендил), животът на Майстора се променя изцяло. В следващите 6 години, Владимир Димитров, чийто талант и страст към рисуването е факт, не само има от кого да учи, но получава от съдия Чехларов разрешението да рисува в свободното си от работа, време и навсякъде – на гърба на всеки изписан лист, по кориците на ​​ папките, по стените и вратите на съда.

 ​​​​ • Пропуска се средата, в която расте от 7 годишен, когато тръгва на училище в Кюстендил, който е град с 1 900 годишна история; а по това време е – с първия съд в България, създаден веднага след Освобождението; с първото Педагогическо училище, което през 1904 г. завършат Никола Венетов, Иван Кепов, Емануил Попдимитров – тоест със собствена интелигенция; със сгради, проектирани от западни архитекти още от ХlХ век; и че по време на трите войни в началото на ХХ век, в течение на няколко години е военната столица на България, в която се премества Щаба на армията (поради което Царят ежеседмично е в Кюстендил; там приема и Канцлерът Бисмарк). ​​ 

 ​​​​ През тези 6 години, Владимир Димитров общува и се сприятеля за цял живот ​​ с личности като съдия Чехларов, поета и преводач Никола Венетов, Иван Кепов и бъдещето научно светило, полиглот и забележителен политик - Емануил Попдимитров, на когото дължим признаването на българското малцинство, спряло принудителното сърбизиране на българите в откъснатите от България земи.

 ​​​​ Първата изложба на Владимир Димитров, който е с незавършено прогимназиално образование (баща му е инвалид и той работи от 13 годишен, за да подпомогне майка си) е организирана от съдия Никола Чехларов в Педагогическото училище, към която е проявен голям интерес и е отразена във в. „Изгрев“(бр.9 от 17 май 1903 г.), издаван от Иван Кепов в Кюстендил, имащ авторитета на национален седмичник. След което, със средства на Никола Чехларов и още 4-ма съдии тръгва за София, за да постъпи в Държавното рисувално училище (първата художествена академия на Балканите).

 ​​ ​​​​ • Забравя си като че ли и фактът, че Владимир Димитров рисува всеки ден през целия си живот, от изгрев слънце и създава огромно по обем творчество. Само през трите войни, в които участва като военен художник (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война) създава огромен цикъл от рисунки и акварели на военна тематика и пейзажи (над 160 от тях са във Военно-историческия музей в София, друга част – в Националната художествена галерия и в Художествената галерия в Кюстендил.)

 ​​ ​​​​ • Показателно е, че през периода когато работи и живее в село Шишковци, когато е в София – за събития от художествения живот, които следи, не рисува в Академията, където винаги е добре дошъл (ученик на ректора – проф. Иван Мърквичка, който рисува негов портрет още докато е студент), а в кабинета на​​ друг свой приятел – Николай Лилиев, драматург в течение на 28 години на Народния театър, комуто дължим развитието и на драматургията, и на българския театър. А кръгът от най-близките приятели, с които човек живее живота си, доказано определя до голяма степен и възгледите, и нивото на всеки.

 ​​​​ • Пропуска се фактът, че Майстора през живота си – от студент пътува 35 пъти зад граница. Още като студент печели като награди пътувания в чужбина за запознаване с творбите на руските и западно-европейските художници, самостоятелно или с колеги – до Одеса, Москва, Петербург, Киев, Рим, Флоренция, Неапол и Венецианското биенале на изкуствата. След завършването си с месеци е в музеите в Париж, Лондон, Дрезден, Мюнхен, Виена, Брюксел, Ню Йорк, Варшава и др.

 ​​ ​​​​ В повечето от градовете той прекарва – месеци, някои от градовете посещава втори път (като тези в Италия и Франция), в някои държави проучва и рисува в течение на цяла година (като Италия, Германия и САЩ). Означаващо, че поне 15-16 години от живота си е прекарал в световните музеи, за да изследва – де визу постиженията на предшествениците си, което е почти 1/3 от живота му като художник.

• И не на последно място – не се отчита и това, че ​​още като студент Владимир Димитров е публикувал своите виждания за изобразителното изкуство и за бъдещото развитие на „родното“ в авторитетното национално теоретично списание „Листопад“ и не спира да мисли и работи и в тази посока през целия си живот.

​​ Така че - талантът е само основата, върху която Майстора, рисувайки ежедневно, познавайки отлично постиженията на предшествениците си и разсъждавайки за бъдещото развитие на родното изобразително изкуство – продължава развитието си. И то е видимо и за непрофесионалистите – дори само от поредицата автопортрети, с които е илюстрирана биографията на Майстора.

​​ Автопортрет, 1938 г.  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Автопортрет, 1959 г.

​​ Целта беше – на база на източниците, да се систематизират фактите, за да се очертае по-достоверно и по-цялостно образа, но и неизследваните полета около Майстора – в една публикация. Така ще бъде спестено време на специализанти, докторанти и преподаватели – при избора на теми за изследване, защото по-ясно се очертават и неизследваните въпроси.

Същевременно сравнително неголемия обем на биографията му и многобройните илюстрации я правят интересно и достъпно четива за професионалисти от останалите жанрове, както и за по-широката публика.

 ​​ ​​​​ По тази причина, за следващия художник – обект на собствено изследване от АртДиалог – Симеон Венов, който е и илюстратор пристъпихме към съставянето на кратка илюстрована био-библиография. Тя няма претенцията да отговори на всички професионални изисквания към този вид издания, нито да бъде изчерпателна – за да бъде в обозрим обем (30-50 страници)ⁱ.

​​ ••• ​​ 

 ​​​​ Регистрирания читателският интерес само ускори изследванията на екипа на АртДиалог за най-влиятелните визуални артисти у нас, с цел да се запълнят установените дефицити по отношение ​​ документирането и социализиране на наследството ни във визуалните изкуства.

 ​​ ​​​​ Това даде живот на поредицата от кратки илюстровани био-библиографии за творци и личности от голямото поколение, което по думите на Светлин Русев „първо освободи българското изкуство от нормативните рамки и потърси реална съизмеримост с пластическите и граждански проблеми на своето време: Тодор Панайотов, Златка Дъбова, Симеон Венов, Христо Нейков.“

 ​​ ​​ ​​​​ Неслучайно първите избрани творци са художници, с най-големи постижения като графици. Защото – българските графици бяха първите, още през 70-те години на ХХ век, дръзнали да се състезават с най-големите имена в графичното изкуство в света. И изпратените от тях графични творби не само се класираха в експозициите на международните периодични конкурсни изложби – биеналета и триеналета – само през 1977-1982 г. участията са 447, но международните журита им присъждаха и наградите – общо 214 (през същия период). В това число ​​ – Гран при и Първи награди. Благодарение на това, още в края на 70-те години чуждестранните експерти заговориха за „българската школа в графичното изкуство“, което е международно признание. ​​ 

 ​​ ​​​​ За жалост, с малки изключения, българските изкуствоведи не отдадоха дължимото нито на първопроходците, нито на следващото поколение големи български графици, на които дължим международния авторитет на България в областта на изобразителното изкуство, както и на допринеслото за това Международно графично биенале, Варна.

 ​​​​ Трима художника, с които стартираме поредицата, си отидоха от нас без да имат издадени албуми с професионална изкуствоведска оценка за жанровете, в които са с най-големи постижения.

 ​​​​ Налага се историографите да се заемем с това, за да бъде съхранена паметта за тях – важна част от културното ни наследство.

 ​​​​ Още повече, въпреки немалкото специализирани сайтове и справочници, информацията за тримата е оскъдна, непълна, и изкривява представа за тях. В един добър литературен сайт, например, Симеон Венов е посочен като утвърден график, илюстрирал няколко литературни произведения, а те се оказаха 173 – изключително постижение за един живот. Освен това обичайно не се споменават монументалните му творби, дали „цвят“ на Паметника „Създателите на Българската държава“, Шумен. Подминаваме факта, че художникът Симеон Венов, фигуриращ, поради постиженията си във всички статии за изобразително и монументално изкуство в уикипедия, без за него да има отделна статия в Уикипедия. Статиите, представящи проф. Христо Нейков и Златка Дъбова са с толкова оскъдни сведения, че създават невярна представа за тяхното място в българското изкуство. За Златка Дъбова статията е точно 10 реда, в които липсва дори Голямата ù награда на 3-тото Варненско биенале.

 ​​ ​​​​ При подбора на художниците, с които стартира поредицата, водещо основание беше не само респектът от качествата на творчеството, но и заслугите им към няколко следващи поколения художници, изразители на посоки във визуалните изкуства. Както и – личният им принос за създаване на условия за развитието на младите художници – за което сведенията са оскъдни, наложило и събиране на свидетелства от техни съвременници – колеги, експерти, ученици.

 ​​ ​​​​ Проектът с 3-те видео-изложби и 3-те кратки илюстровани био-библиографии, публикувани в брой 2 и брой 3 на списание АртДиалог и в създадения YouTube–канал на списанието има за цел документирането и съхраняването на най-значимите им постижения, а с това – за „връщането“ им на артистичната сцена, без което младите художници биха били ощетени. Както и широката аудитория.

 ​​ ​​​​ 2022 г. е първата година, в която всичко публикувано в списание АртДиалог се пре-публикуват в глобалната дигитална платформа EBSCO, даващо възможност на съвременното българско изкуство да достигне по-бързо до чуждестранна публика. (АртДиалог е първото българско списание за изкуство, включено в платформата; всички останали – на Българската академия на науката и на държавни университети са в областта на точните науки, с изключение на списание Археология).

 ​​​​ Фактът, че тримата художника – Симеон Венов, Златка Дъбова и Христо Нейков още в 70-те години бяха международно признати художници е основание да очакваме чрез публикациите за тях

в АртДиалог да привлечем интереса към съвременното българско изкуство и на чуждестранната аудитория.

 ​​ ​​​​ За жалост, няма как да благодарим вече на Симеон Венов, Златка Дъбова и проф. Христо Нейков – и за това.

 ​​​​ ••• ​​ 

 ​​​​ Благодарности на партньорите по проекта за безвъзмездното им и активно уччастие:

 ​​​​ • Българската библиотечно-информационна асоциация (ББИА), която разпространи чрез членуващите в нея библиотеки в София и страната информация за проекта и продуктите. С което предостави на всички, лишени от интернет, но го ползват в библиотеките – информация за проекта и възможност да видят видео-изложбите, и се запознаят с био-библиографиите за художниците.

 ​​​​ • Съюзът на архитектите в България (САБ), включил в сайта си ​​ информация (с линкове) към видео-изложбите и към публикуваните био-библиографии и други публикации в списанието. Така чрез сайта им, ползван от архитекти, строители, дизайнери, администратори, преподаватели, студенти по архитектура, строителство, дизайн – те са информирани и улеснени да ползват създаденото по проекта.

 ​​​​ ​​ • Сдружение „ОРИОН – грижа за лидери и авторитети“, работещи в мрежа от други организации, в това число – задгранични, разпространила информация, в това число на английски език и за превода на английски език на текстовата част на био-библиографиите.

 ​​ ​​​​ • Двете младежки фондации:

 ​​ ​​​​ • Фондация „Магията е изкуство“, която преди спектаклите на младите илюзионисти на сцената на своя Магичен клуб (София, ул. Цар Асен 12) 3 пъти седмично показваше Видео-изложбите на Златка Дъбова и Симеон Венов; и поддържаше връзка с глобалната дигитална платформа – ЕBSCO,чуждестранния партньор по проекта

 ​​ ​​​​ • Фондация Р`АРТ – на студенти и млади автори по филмово изкуство, разпространяваше създаденото по проекта от страницата си и го рекламираше в социалните мрежи за генериране трафик към платформата на списание АртДиалог

 ​​ ​​​​ • и особено на председателите на двете младежки фондации – едни от най-важните членове на екипа, на проекта, без чиято активност не бихме могли да го изпълним качествено и в срок.

 ​​​​ • за финансовата подкрепа, получена по Програма ВИЗУАЛНИ ИЗКУСТВА`21 за проекта от

 ​​ ​​​​