Жизненият път и личността на композитора акад. Петко Стайнов през погледа на внука му, който носи неговото име
[Слово при откриване на Концерта на незрящи музиканти МУЗИКАТА Е СВЕТЛИНА - 2, посветен на Международния ден на хората с увреждания, състоял се на 26 ноември 2017 г., 11:30 ч. в Концертната зала на Националното музикално училище „Любомир Пипков“, ул.“Оборище“ 17] Композиторът Петко Стайнов, класик на българската музикална култура с европейски измерения, е роден на 1 декември 1896 г. в Казанлък. Нещастието, което го сполетява на 6 години с нараняването на едното око и последвалото пълно ослепяване на 11-годишното момче, става причина през 1906 г. той да постъпи в Института за слепи в София. Учи едновременно флейта, цигулка, пиано и хармония и участва дейно в хора и оркестъра на Института. Завършва го, овладял Брайловия шрифт и нотно писмо за слепи на български и немски. След завръщането си в Казанлък през 1915 г. се включва активно в музикалния живот на родния си град - става диригент на смесен хор, изявява се като пианист и създава първите си композиции. Една от тях ще прозвучи на днешния концерт. Музикалното си образование Петко Стайнов получава в Германия, първоначално в Брауншвайг, а след това в Дрезденската консерватория, която завършва с две специалности - композиция и пиано. На 10 август 1922 г. във Виена свързва живота си с Стефанка Мандаджиева, която става неговия „добър гений” и „връща светлината в живота му”. Завърнал се в Казанлък, той възражда местното певческо дружество и активизира концертната дейност на неговия хор и оркестър. Там, през 1924 г., създава прочутите „Тракийски танци“, чиято първоначалната версия се е наричала „Български танци” и е изпълнена в Казанлък на популярен концерт през м. януари 1925 г. От началото на 1927 год., вече в София, Петко Стайнов се включва активно в живота на общността на слепите, като отстоява правото им на равностойно място в обществото: участва през 1928 г. в създаването на Националното читалище на слепите „Луи Брайл” и е първият Председател на настоятелството му той е един от създателите на "Съдба" – първото списание за слепи в България до 1941 год. преподава пиано в Института за слепи. Подкрепя през 1935 г. инициитивата за създаване на хора на слепите, който след смъртта му приема неговото име и който ще имаме удоволствието да слушаме днес. За заслугите му към Съюза на слепите в България, през 1971 год. е избран за негов почетен председател. Периодът в София от 1927 до 1939 год. е за Петко Стайнов период на изключително висока творческа активност и широка обществена дейност. Създава най-известните си симфонични творби: симфоничните поеми „Легенда“ и „Тракия“, симфоничната сюита „Приказка“, концертната увертюра „Балкан“ и Симфонично скерцо. Тогава написва и едни от най-касивите си хорови песни „Изгреяло ясно слънце“, „Ела се вие превива“, „Хайде бре, Яно“, „Що ми е мило и драго“. Поставя началото на жанра „хорови балади“ в българското хорово творчество с баладите си „Тайната на Струма“, „Катунари“, „Конници“ и „Урвич“. През 1928 г. е избран за член на ръководството на Съюза на народните хорове, който след 1936 г. се нарича Български певчески съюз, а от 1933 до 1944 год. е негов несменяем председател. На 24 януари 1933 г. в дома му осем музиканти - Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Андрей Стоянов, Цанко Цанков, Асен Димитров и Петко Стайнов учредяват Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика”. Петко Стайнов е избран за негов председател и остава такъв до 1944 г. Творческото и общественото кредо на Петко Стайнов, изкристализирало през този период и отстоявано до края на дните му, се съдържа в следните негови думи: „Задачата на всички, които по Божия милост носят едно дарование е да творят наше, национално изкуство. Само чрез такова изкуство ще бъдем близки на своите и интересни за чуждите и само чрез него достойно ще можем да участваме в международния културен живот”. През 1941 г. Петко Стайнов е избран за редовен член на Българската академия на науките, а на 21 септември с царски указ е назначен за директор на Народната опера. Творческата му активност продължава до началото на 60-те години. През този период създава двете си симфонии и Младежка увертюра. Написва и великолепните балади „Другарят Антон“ и „Кум Герман“. От 1948 г. Петко Стайнов посвещава цялата си енергия на ръководството на създадения по негова инициатива Институт за музика при БАН (сега Институт за изследван на изкуствата) като негов несменяем директор до смъртта си на 25 юни 1977 г. През този период от сътрудниците на института са събрани и записани повече от 100 000 песни и над 3 000 танца и се издава Енциклопедията на българската музикална култура. В този период той работи активно и за развитието на художествената самодейност. Стайнов винаги е оценявал любителското хорово дело и музикалната художествена самодейност едновременно като най-демократичната форма за масово музициране и като инкубатор за отглеждане на таланти за професионалните музикални състави. Не случайно такива имена като Стефан Македонски, Борис Христов, Тодор Мазаров и Николай Гяуров са започнали кариерата си в любителските хорове, а последните двама са открити и насърчени в професионалната им кариера лично от Петко Стайнов. На края бих желал да споделя нещо за човешките качества на Петко Стайнов. Ще започна с една, на пръв поглед „парадоксална“ негова характеристика. Независимо от слепотата си Петко Стайнов не прекъсва връзката със зримия свят. Той никога не е употребил израза „не виждам” и винаги е имал жив интерес към всички пространствени, цветови и други зрими характеристики на средата. Най ясна представа за живата му връзка със зримия свят дава отношението му към изобразителното изкуство. Още по време на следването си в Германия, той посещава и „разглежда” през очите на своите придружители картинните галерии на Дрезден и други немски градове и посещава редица художествени изложби. Характерна черта на Петко Стайнов бе неговата толерантност. Толерантен бе към различните творчески възгледи на колегите си – той никога не е казал лоша дума за свой колега, толерантен бе към семейството си. Вероятно истинската толерантност е достояние на личностите, които въздействат с обаянието на собствения си пример. Дядо ми бе изключително отзивчив към всяка човешка болка и всеки житейски поблем на близките си, на колегите, приятелите и сътрудниците си, на далечни, често напълно непознати хора. Дядо ми имаше абсолютен слух и феноменална музикална памет. Вкъщи различаваше всеки от нас по стъпките му. По телефона разпознаваше безпогрешно гласове на хора, с които не се е чувал от години, включително и на такива, с които е имал само еднократен контакт. Петко Стайнов беше страстно привързан към природата. В по-късните години (от които имам спомени) той вече не можеше да понесе предишните продължителни планински преходи и мястото за общуване с природата стана малката ни вила във Владая. Там той галеше цветята, които баба ми отглеждаше. Познаваше ги с докосване на пръсти. Уважаеми госпожи и господа, Нека на 121-та годишнина от рождението на Петко Стайнов си спомним за този голям творец, признат за класик на бъгарската музикална култура и неговата светла личност. София, 26.11.2017 г.
