Галерийното дело в София от Освобождението до началото на 1940-те години

(23 април 2023)

 ​​ ​​ ​​​​ Обособяването на галерията от музея като отделна институция е особено важно за развоя на българското изобразително изкуство – може да се каже, че индиректно тя поставя началото на художествения живот в новоосвободена България като едно от важните условия за неговото провеждане.

 ​​ ​​ ​​​​ При липсата на изкуствоведски труд, който да проследява историята на галерийното дело в България и художествения живот, видян от гледната точка на създаването и функционирането на изложбения салон през първата половина на XX век, епизодичните статии за някои от галериите и техните създатели не могат да дадат цялостна представа за състоянието на организирания художествен живот у нас по това време. В рамките на настоящата глава подобна изчерпателност също е непостижима поради значителния материал в това изследователско поле. Но ще направим опит за систематизация по наличните данни от периодиката и архивите за най-важните галерии и изложби през интересуващия ни период.

 ​​ ​​ ​​​​ Правейки разграничението между художествени колекции към музейни институции и галерии с частен характер, обект на изследването в тази глава e художествената галерия, в която се експонират временно творби на живописта, графиката, скулптурата и приложните изкуства с естетико-възпитателна и/или търговска цел. Разглеждат се както специализираните, така и вторично приспособени пространства, в които се показват изложби в Софи, и се обхваща периода главно до 1938 г., когато в столицата започва строежа на галерията на ул. „Раковски“ 125¹, т.е. галерията на СДХБ.

 ​​ ​​ ​​​​ В периода веднага след Освобождението по разбираеми причини липсва специална галерия за художествени произведения. Ето защо най-ранните изложби се експонират в Народното събрание² (Иван Димитров, 1885; Никола Михайлов, 1905), Софийска мъжка гимназия³ (Иван Ангелов и ученици от гимназията, 1887; Ив. Мърквичка, 1890), в павилионите на Пловдивското изложение (1892)⁴, салоните на Немското гимнастическо дружество (Първа изложба на Дружество за поддържане на изкуството в България, 1894), в ателиетата на Държавното рисувално училище (старите сгради) (Втора и Четвърта изложба на ДПИБ, 1897, 1899; индивидуални изложби), в новата Палата на пощите и телеграфа (произведения на италианския скулптор Т. Джентиле в полза на македонските бежанци в чужбина, 1902), в Столичното казино (първа изложба на дружество „Съвременно изкуство“, 1903), в новата сграда на Рисувалното училище (Юбилейна изложба на ДРУ, 1906), в гимнастическия салон на Първа девическа гимназия (Д. П. Даскалов и ученици, 1906; килими на И. Богосиян, 1907; изложба на д-во „Съвременно изкуство“, 1907), в Царския манеж⁵ (Втора южнославянска изложба, 1906; Германска художествена изложба, 1918), в Университета (сборна изложба на няколко художници, 1907).

 ​​ ​​ ​​​​ Трябва да се отбележи, че около 1910 г. в София може да се организира частна изложба извън държавните институции само на определени места: в бюфета на Градската градина (Втора изложба на д-во „Съвременно изкуство“, 1904; изложба на Ал. Божинов и Петър Морозов, 1906), стените на който са били стъклени и неудобни за окачване на картини; в бюфета на Борисовата градина (изложба на П. Паспалев и С. Димов, 1907), сладкарницата на бул. „Цар Освободител“ (изложба на Тръпко Василев, 1907), бившата бирария на Юруков на Орлов мост (изложба на Божинов и Морозов, 1907), на ул. „Сан Стефано“ в бюфета на бирената фабрика „Братя Прошекови“, също със стъклени стени, както и двете дворни сгради на ъгъла на улиците „Аксаков“ и „6-ти септември“⁶. Изложби-разпродажби са правени и в магазини (напр. в полза на бурския комендант Шарл Брол в чайния магазин на Перлов и сие, 1902), както и в хотели (чуждестранна изложба в хотел „Роял“, 1910).

 ​​ ​​ ​​​​ След 1910 г. и започването на войните за изложби се ползва и Военният клуб (Австро-Унгарска художествена изложба в София, 1917; изложба на Първа българска армия, 1918). Военни изложби се организират от военни художници и в ателието на починалия Вешин (1916), още повече че помещенията на ДХИУ са реквизирани за военна болница по това време. В разказите на авторите, публикувани на страниците на тогавашния периодичен печат, се споделя назрялата нужда от самостоятелно пространство, в което художниците да представят работите си пред публиката.

 ​​ ​​ ​​​​ След 1907 г. нараства значението на новопостроената сграда ДРУ/ДХИУ/ НХА като художествен център – нейните ателиета и зала за сказки започват интензивно да играят ролята и на временна галерия почти до края на 30-те години на ХХ в. Освен изложбите на Дружеството на художниците в България за пръв път и д-во „Съвременно изкуство“ провежда своята Пета годишна изложба там (1909). С оглед на възникналите пртиворечия между двете дружества – на професорите и на „младите“⁷, това преди е било невъзможно. Очевидно правителството на демократите, обявило Независимостта на България една г. по-рано, е благосклонно към дружеството на „младите“ и след реформите в ДРУ и превръщането му в ДХИУ д-во „Съвременно изкуство“ заема своето подобаващо място в художествения живот и чрез престижа на реномирани изложбени локации⁸. Дълги години след това помещенията на ДХИУ/НХА се използват за дружествени, групови и индивидуални изложби. Там се правят регулярно и изложби на възпитаниците на учебното заведение, чиито творби, особено приложните, са били продавани (напр. една такава изложба е подпомогнала финансово ученическа екскурзия до Италия през 1910). Също така дълги години училището си съперничи с най-известната частна галерия – Тръпковата, поради липса на други големи и оборудвани помещения в столицата. До 1936 там се организират или гостуват някои емблематични за художествения живот у нас изложби – Трета съвместна изложба на ДХБ и „Съвременно изкуство“ (1919), изложба на Д-во на южнобългарските художници (1920), първа изложба на д-во „Родно изкуство“ (1920), първа изложба на Д-во на независимите художници (1920), изложба на Никола Петров (посмъртна, 1919), на студента Иван Милев (1922), на Гошка Дацов (посмъртна, 1922), на руския художник Милиоти (1922), Първа военна изложба (1931), Първа самостоятелна изложба на Новите художници (1933). Престижът на ДХА е изключително голям – като постоянна се налага годишната изложба на завършилите Художествената академия, провеждат се VІ, VІІ, VІІІ и ІХ ОХИ (1932, 1933, 1934, 1935), юбилейната изложба на „Съвременно изкуство“ (1933), изложба на Д-во на независимите художници (1934), двете емблематични изложби на Младимир Димитров – Майстора (1935, 1938), изложба на руските емигранти (1936), изложба на полската графика (1936), изложба на християнско образно изкуство, организирано от българското културно-просветно д-во „Pro Deo“ при Светия Синод (1940), изложбата „Фронт и тил“ (1944) и др. Прави впечатление и друго, че до 1936 г. единствено салоните на ДХА могат да поемат по-големи и представителни изложби и те са били желано място за излагане, но с трудно получаемо разрешително за изложба. Всичко това утвърждава Художествената академия през всички тези десетилетия като ментор на художествения живот с оживена изложбена дейност до чиито зали не всеки желаещ художник е имал достъп, тъй като трябва да бъде одобрен от Академичния съвет.

 ​​ ​​ ​​​​ Като друг важен художествен център се очертава откритата през 1910 първа частна галерия на Тръпко Василев⁹ в София, известна официално като Постоянна художествена галерия на ул. „Аксаков“ (29.ХI.1910). Откъм улица „Аксаков е била фасадата на залата, оттам се e влизало в двора в по-голямата и обширна постройка, в която стават изложбите на софийските художници. През 1896 г. държавата наема помещението за нуждите на току-що откритото Рисувално училище. Тук проф. Борис Шатц води курс по моделиране, а в другата постройка, в същия двор, в две от стаите се е водил и курсът по рисуване. Когато държавата построява специална сграда за нуждите на Рисувалното училище, освобождава и двете постройки¹⁰. От бележките на Д. П. Даскалов, публикувани на страниците на сп. „Съвременна илюстрация“, 1910 – 1911 г.¹¹, разбираме, че по-късно в едно от помещенията на улица „Аксаков“, се помещава печатница „Балканска трибуна“, а след това е ремонтирано и декорирано за току-що устроената постоянна галерия. Също така е отбелязано, че уредници на галерията са Петър Морозов и Тръпко Василев¹². Двамата са инициатори за създаването й, затова и първата изложба в нея е тяхна, заедно с ретроспекция на възрожденския художник Николай Павлович. Но скоро П. Морозов се оттегля, тъй като започва да учи графика при Йозеф Питер (1911 – 1915)¹³. Тогава като наемател на помещенията се явява Тръпко Василев, младеж, прокуден от Македония, по професия бояджия, известен и като художник.¹⁴ „От деня, когато Тръпко Василев стана не само наемател, а нещо като притежател на тоя запустял и прогнил имот, за който не се знаеше положително кой му е законният владетел, той се залови да го стегне и понеже беше майстор бояджия, пребоядиса го оттук-оттам и започна да си гледа работата – бояджийството и живопиството. Тръпко Василев си гледаше работата, но софийските художници не гледаха безучастно просторната зала, която стоеше доста време неизползвана разумно.“, споделя в статията си Александър Божинов, публикувана на страниците на сп. „Изкуство“ от 1966 г. бр. 3 по случай годишнината на Тръпко Василев.¹⁵

 ​​ ​​ ​​​​ Художниците, благодарни, че най-после имат подобаващо място, където могат да излагат своите произведения, го наричат галерия и по името на Тръпко Василев тя получава и дружеското наименование „Тръпкова галерия“¹⁶. В книгата си „Тръпко Василев и постоянната художествена галерия“ (2021) проф. Благовеста Иванова разглежда подробно живота и творчеството на Тръпко Василев и историята и дейността на галерията. Към тях ще добавим и новоткрити и непубликувани архивни материали, които обогатяват представата за ролята на Тръпковата галерия.

 ​​ ​​ ​​​​ Галерията има три отдела за обща изложба на произведения от български художници (централен салон), за индивидуална и посмъртна изложба (малкия „син“ салон¹⁷) и за излагане на произведения на приложните изкуства и художествените занаяти (втора зала)¹⁸. Първата индивидуална изложба в галерията е на Николай Павлович, експонирана в малкия „син салон“¹⁹. В процеса на изследването ни се откри каталогът, съпътстващ изложбата, който се отличава с изключителна елегантност. Корицата е с винетка от Стефан Баджов, имаща формата на къща или по-скоро се явява символ на новооткритата галерия на Тръпко Василев (галерията като дом за художниците), в която освен данните и информацията за Павлович в основата на къщата е вплетен и надпис „Постоянна художествена галерия“ основана 1910 г.²⁰ До този момент свидетелство за ранната работа на Баджов като декоратор в Тръпковата галерия е публикуваната фотография на страниците на сп. „Съвременна илюстрация“ от 1910 г.²¹, на която се вижда плетеничен фриз, разположен в горната част на стените и ограничаващ изложбената площ. Но в каталога на организираната изложба на Павлович при внимателно вглеждане се забелязва, че това са същите орнаменти, използвани от Баджов за фриза в малкия салон, предназначен за индивидуални и посмъртни изложби в Постоянната галерия. С други думи, съвсем в духа на сецесиона, плетеничният мотив на залата е бил използван като лого за галерията и на първия неин каталог, което по същество е една съвременна концепция за „тотално изкуство“.

 ​​ ​​ ​​​​ Също от каталога добиваме информация, че към галерията е имало Художествено бюро, което приема поръчки от най-различен характер за изработване на портрети от скулптура, маслени бои, акварел, илюстрации, витражи; декорации в български стил или живопис върху порцеланови съдове, вази; медалион; резби, интарзии и пирография върху дърво; пирография върху кадифе за възглавнички, чанти и др., национални бродерии върху платове за покривки, рокли, детски шапчици, мъжки домашни шапки и пр.; металически украшения за рамки, кутии, гребени, токи за колани, дръжки на чадъри, бастуни и др.; златарски украшения по проекти; художествена работа върху кожа за портмонета, албуми, корици на книги, чанти и пр.; проекти за мебели, декорации на стаи, вестибюли, плафони и др., „изпълнявани от най-популярните български художници, които бюрото има на разположение.“²² Следователно в каталога са рекламирани редица художествени практики, които галерията предлага, а Тръпко Василев се е явявал в ролята на мениджър и посредник между поръчителите и художниците.²³

 ​​ ​​ ​​​​ В пространствата на Тръпковата галерия с подобаваща тържественост започват да се откриват и закриват изложба след изложба през 1910-те, особено на млади съвременни художници – М. Лазарова, К. Щъркелов, Н. Танев, Б. Денев, П. Паспалев, Хар. Илиев, Ал. Божинов, П. Морозов, сръбските художници от съюза „Лада“ , Андро, Г. Дацов, В. Стефанов, Хр. Каварналиев и др. Тя е и място за срещи на столичното висше общество, хора на изкуството и техните почитатели²⁴. Сведения за организираните изложби и събития получаваме от направения обзор на периодичния печат, както и от запазените тефтери²⁵, съхранявани във фонда на Тръпко Василев в ДА „Архиви“²⁶.

 ​​ ​​ ​​​​ Разцветът на галерията настъпва през 20-те години, когато освен колективни изложби, се откриват и емблематични индивидуални изложби на Харалампи Тачев²⁷, Хараламби Илиев²⁸, Стоян Райнов и Пандо Киселинчев²⁹, Владимир Димитров – Майстора, Никола Танев, Константин Щъркелов, Борис Денев, Жорж Папазов, Васил Захариев, Донка Константинова, Асен Белковски, Атанас Михов, Петър Морозов, Янко Анастасов, Ан. Николов, Александър Божинов, Иван Бояджиев, Ана Балсамаджиева, Димитър Занков, В. Хьорвартер (виенски график), Петър Урумов, Иван Пенков, Станю Стаматов, Никола Димитров, Иван Милев (посмъртна)³⁰, Н. Ганчева, Иван Крилов, Анна Йосифова, Стоян Венев, Иван Фунев, Иван Табаков, Иван Христов, Леон Исаков³¹, Руска Маринова³² и много други³³. Откриват се и изложби с произведения на декоративните и приложни изкуства – Николай Райнов, Аврам Шошев³⁴, дружествени изложби: II художественa изложба на жените художнички³⁵, на сръбската секция на Съюза „Лада“ (1911)³⁶; гостуващи чуждестранни изложби – Аерофотографска изложба, открита с реч на председателя на аерофотоклуба (1927), библиотечна изложба от фотографии, планове и графически изображения от библиотеки в Америка, Италия, Англия, Франция, Холандия и Швейцария³⁷ и др.³⁸. Трудностите, които съпътстват меценатска дейност на Тръпко Василев, не помрачават ентусиазма му за дълго време.

 ​​ ​​ ​​​​ Конкуренти на Тръпковата галерия в началото на 20-те години са Градското казино, Военният клуб, Манежът и НХА, а в средата на периода – Галерия на шестте. Но за разлика от тях, Тръпковата галерия е галерия основно на съвременния български художник, а не на ретроспективни изложби или на изложби на дружества³⁹ или ОХИ-та от голям мащаб. В нея художници като Борис Денев, Константин Щъркелов, Никола Танев, организирали неколкократно изложби през 20-те години, а и по-късно, стават извънредно популярни и купувани.

 ​​ ​​ ​​​​ Какво се случва обаче през 1928 г. с галерията? По последни новооткрити данни в. „Литературен глас“ на 3.11.1929 г. публикува обширна статия със заглавие „Нов изложбен салон“. Така разбираме, че сградата на улица „Аксаков“ с Постоянната художествена галерия е разрушена, а на нейно място е построена жилищна кооперация „Роял“⁴⁰. В партера й се намира новата художествена галерия, но в модерен вид, отговарящ на съвременните изисквания, с горно осветление и достатъчна дистанция между картините. Първата изложба в новопостроената галерия е на Борис Денев⁴¹. По описание в статията разбираме, че помещението се състои от една голяма четвъртита зала и едно малко, свързано с нея продълговато салонче, само за графически работи, което отговаря на всичките изисквания за една много добра зала за изложби и „е гордост за София след мизерните ъгли, в които досега са се приютявали частните изложби.“⁴² Материалът дава и любопитна информация, че за да се рентира вложеният в постройката капитал, собственикът на галерията е определил месечен наем в размер на 16 000 лв., който трудно би могъл да се поеме от повечето художници. С остро критичен тон се отбелязва: „… дори срамно е да се признае, че частната инициатива иде да измести държавата, която винаги трябва да бъде първа във всички културни инициативи. Пословичен става повикът на всички художествени среди за голямо изложбено помещение, в което да могат да се приютяват всички художници. Но след като отне от художниците, без никакви сериозни мотиви съвсем неуместно поставеното в самия център на столицата и най-леко приспособимо по своята архитектурна конструкция за преобръщане в изложбен салон помещение на манежа, държавата не прояви никакъв интерес към този жизнен въпрос и за нашите художници, и за българското изкуство, и най-после за нашата чест като културен народ пред чужденците⁴³. Новата зала отново дава повод да се насочи вниманието на обществеността и държавните институции към неотложната нужда от галерийно пространство и да се припомни, че: „Трябва да потънем в земята от срам като си спомняме че и някогашната югославска изложба и голямата германска изложба през войната и полската графическа изложба, творенията на Щук, Ленбах, Клингер, Менцел, Бьоклин, репродукциите на Матейко, трябваше да се наредят в обстановката на един яхър. Няма тогава защо да се сърдим и никого не можем да виним за това, че за нас имат другаде толкова лошо мнение, тъй слабо ни познават и низко ценят… Една сума от 200, 000 лв. не е нищо за бюджет от седем милиарда лева, като се имат предвид ползите, които ще се извлекат. И после тези пари никак няма да се изгубят, защото голяма част от тях ще се върне било от събрания вход, било от отдаването под наем на салона за други цели, когато няма да е зает с изложби. Няма съмнение, че в случая трябва да се уяснят много подробности, да се преодолеят пречки – най-много гадната, винаги нащрек, наша мнителност. Но нашата цел е само да поставим въпроса и привлечем вниманието комуто трябва. Въпросът е сложен и трябва бързо да бъде разрешен. Или нашите културни фактори ще оставят на място естетическа култура от този кокетен салон да се пръска отровата от едно кабаре?”⁴⁴

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Oт рекламно каре, поместено във „Вестник на вестниците“ от 1930 г., става ясно, че галерията има нов собственик – Владо Петков, и предлага провеждане на „други събития“ – срещи на чай и танци всеки ден от понеделник до петък. От периодичния печат получаваме информация, че галерията е просъществувала със своите трансформации, смяна на собствениците и изложбен живот до 1948 г., като името й се среща в различни варианти: Тръпковата галерия, Постоянната художествена галерия, „Бабовата галерия“, Бившата Тръпкова галерия⁴⁵, галерията на „Аксаков“ 16, салонът на ул. „Аксаков“, галерия „Аксаков“. Въпреки съпътстващите събития в галерията продължава да тече пълноценен художествен живот. Нека споменем най-важните изложби в галерия „Аксаков“ през 30-те години. Трайно в нея започват да излагат като дружества и групи карикатуристите, фотожурналистите и жените-художнички в свои годишни изложби, а през 1931 г. се провежда и Първата приложна изложба, т.е. с охота се дава път на нови видове изкуства и нови общества от творци по родов признак, доказващи своята роля в изкуството. Повтарят се с нови индивидуални изложби имената на К. Щъркелов, Б. Денев, Р. Маринова, Ал. Мутафов, П. Урумов, Н. Димитров, Н. Танев, Ат. Михов. Появяват се и нови млади художници в залата на галерията – Ив. Христов, Б. Обрешков („Едно пътуване из Южна Франция и Лазурния бряг“, 1939), Хр. Йончев-Крискарец, Б. Колев, Д. Дечев, В. Стоилов, Ал. Добринов, Б. Стефчев, Гр. Найденов, М. Сакъзов, Д. Чоканов, Р. Ракилова, Н. Слави-Василева и Р. Чуканова, Т. Димитров, Д. Занков, Слави Генев, Ник. Димитров, Ст. Василев, Й. Гешев, Ал. Добринов, Цв. Щилянова, П. Бояджиев, Ник. Пиндиков, Д. Добрев. Там открива изложба с портрети, пейзажи и натюрморти Добрина Куйкова, за чиято изложба Сирак Скитник пише положителен коментар⁴⁶. Първата самостоятелна изложба на Сирак Скитник също е показана в ПХГ (1933), тя е посетена от 1300 посетители и почти всички картини са продадени⁴⁷. Провеждат се и съвместни изложби от няколко художници (напр. изложба на В. Генадиева-Еврова, Ст. Георгов, Н. Евров, М. Кецкаров, открита от проф. Ц. Тодоров), на Ел. Консулова-Вазова и дъщеря ù Бинка Вазова, на Невена Ганчева и Живка Пейчева. Гостуват и чужди изложби като изложбата на белградските карикатуристи (1938)⁴⁸.

 ​​ ​​ ​​​​ През 20-те и 30-те години на XX век художественият живот се характеризира с изключително динамика, пъстрота и разнообразие, създават се нови сдружения на художници, откриват се множество общи, колективни и индивидуални изложби, а това означава и непрекъсната нужда от нови изложбени пространства.

 ​​ ​​ ​​​​ В голяма статия на страниците на в. „Развигор“ от 1921 г. Райко Алексиев изказва възмущението си от състоянието на съществуващите помещения, в които се организират изложби, и изтъква липсата от качествена частна и държавна художествена галерия –„Необясним, и за нас и за чужденците, които идват в страната ни, е фактът, че София, която има претенцията да гони европейските градове с локалите и елегантните си ресторанти, още не е почувствала нужда от художествена галерия… По-скоро би трябвало да се знае по какви причини столицата на България, която има доста красиви хали, дето се продават месо и зеленчуци, няма художествена галерия, нещо, за което всеки провинциален град от европейските страни, би ни се присмял…⁴⁹“ Критичният тон продължава и в следващите редове, в които се отбелязва, че индивидуалните и общите изложби са се организирали в Постоянната галерия на Тръпко Василев, която е сравнена с обор на провинциален чифлик, и в салона на Рисувалното училище с двете си хубави и двете лоши осветени стени, които според Р. Алексиев неведнъж при общи изложби са били причината за раздори между амбициозните художници, и едва ли не са главния фактор за цепенето на дружествата. От статията разбираме също, че за „обща галерия“, в която са се организирали изложби на български и чуждестранни автори, се е използвал един малък салон на Народния музей⁵⁰, който авторът нарича тясна стая, по средата на която са поставяни шкафове със стари монети, и дистанцията, от която трябва да се гледа картината, е доведена до един метър. „А там има картини големи и за да бъдат видени тъй както трябва, нужно е посетителят да излезе чак на улица „Леге“. Това салонче би могло да служи за всичко друго, но не и за художествена галерия, защото не притежава ни едно от основните изисквания […]. Независимо от всичко, помещението е толкоз малко, че едва ли е побрало четвъртина от художествените произведения, които притежава музеят, а останалите стоят на тавана може би и чакат щастливия случай, когато ще бъдат удостоени с честта да покажат лицето си в „галерията“, ако дотогава, разбира се, влагата и други природни явления не коригират творчеството на художника. Министерството на Просветата също притежава много от хубавите картини на наши художници, но и те също така почиват спокойно някъде в стаите за стари архиви, и са по-нещастни от събратята си в музея, защото даже им липсва вече мечтата за показ пред публика, по простата причина, че Министерството на просветата няма даже и неудобно за художествена галерия помещение… Редом с тази нужда върви и втората, която чувства всеки, който е имал „честта“ да влезе в художествената галерия на Тръпко, дето в дъждовно време от тавана шуртят мътни ручеи, дори и след като навън дъждът е престанал – това е нуждата от отделна галерия за общи и частни изложби.“

 ​​ ​​ ​​​​ Отбелязва се също, че по идея на Министерство на просветата, Министерският съвет е дал на разположение на Рисувалното училище бившия Царски манеж – голяма сграда в центъра на София⁵¹. Предлага се това помещение да бъде ремонтирано и приспособено за ежегодните учителски курсове по рисуване и горната част да бъде приспособена за обширна постоянна художествена галерия⁵², а за частни изложби да се построи сграда от фонда „Дацов“, в която да има отделен салон, където да бъдат изложени картините на Гошка Дацов. Оказва се, че бащата на художника Сава Ж. Дацов е решил да подари ателието на покойния си син, заедно с дворното място, за постройка на галерия в памет на сина си, като за осъществяването на тази идея е сформиран комитет. Но окончателно решение за построяването ù не се взима, тъй като се появяват редица неизяснени въпроси – дали да бъде на същото място, или то да бъде продадено и с получената сума, от дарения и приходи от голяма изложба да бъде направена галерия на по-централно място.⁵³ Очевидно тази идея е пропаднала, но важното е, че се търсят начини за увеличаване на подходящите места за изложби.⁵⁴

 ​​ ​​ ​​​​ Плачевното състояние на нещата провокира появата на нови частни пространства и обединения на художници, а нуждата от изложбени помещения се усеща все повече и с още по-голяма сила. Освен Тръпковата галерия, пионер в професионалната галерийна дейност в България, отварят врати нови културни средища. На 6 февруари 1927 г. е открита новата художествена Галерия на шестте на ул. „Търговска“ 2⁵⁵. Идеята идва от Никола Танев, който след едно посещение в Букурещ замисля да направи подобно помещение, където да се излагат картини. Първа в новия салон е общата изложба на нейните основатели: Никола Танев⁵⁶, Борис Денев, Иван Лазаров, Иван Пенков, Сирак Скитник и Дечко Узунов – млади художници, членове на д-во „Родно изкуство” със силно изразена индивидуалност и желание за изява. Макар и просъществувала за кратко, в тази галерия се организират и индивидуални изложби на Никола Танев⁵⁷, Борис Георгиев⁵⁸, Ари Калъчев⁵⁹, Петър Дачев,⁶⁰ Бенчо Обрешков⁶¹, Жорж Папазов⁶². На 2 октомври 1927 г. Никола Танев открива деветата си самостоятелна изложба в Галерия на шестте, в която показва 75 маслени картини – изгледи от Карлово, Копривщица, Тетевен и Месемврия. Прави впечатление, че основателите в програмата на галерията се опитват да застъпят празната все още ниша на кавалетната графика На 30 октомври 1927 г. се открива първата графична изложба⁶³ у нас с работи с молив, перо, туш, офорт и дърворез. Тя се урежда от управата на галерията и в нея са поканени да участват само отделни художници.⁶⁴ Месец и половина по-късно (на 25.12.1927) се открива втора изложба на графиката – „Изложба с черно – графика“. С офорти, рисунки с молив, перо и др. участват Петър Морозов, Атанас Михов, Александър Мутафов, Васил Захариев, Димитър Добрев, Васил Стоилов и др.⁶⁵, а третата графична изложба се състои през 1929 г.⁶⁶ Данни за „Галерия на шестте“ намираме в периодиката до към 1929 г., а каква е съдбата на галерията след това на този етап остава неизяснена.

 ​​ ​​ ​​​​ През 1928 г., пак от страниците на печата, научаваме, че се появява ново културно пространство, в което се експонират и изложби, под покровителството на Софийската търговско-индустриална камара⁶⁷. В зданието на Чиновническото дружество на ул. „Цар Освободител“ № 4 е открита галерия „Кремона“. Тя се намира в сградата, собственост на музикална дирекция „Кремона“, където се организират основно концерти, но идеята, заложена от дирекцията, е да се осъществи и сериозна културна дейност – организиране на музикални събития, изложби, сказки с наши и чужди учени и писатели, а покрай концертната дирекция да се създаде и университет „Кремона“.⁶⁸ В тази галерия се показват изложби на изящното и приложно изкуство (изложба на Цветана Гатева-Симеонова⁶⁹, Иван Христов⁷⁰, изложба на килимарска къща „Багра“⁷¹).

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ „КООП“ като име се появява през 1934 г. в периодичния печат като модерен салон за изложби, сказки, танцувални вечеринки и концерти, просторен, светъл, приветлив, притежаващ отлична акустика, собственост на Съюза на популярните банки (СПБ)⁷². Салонът се намира в центъра на столицата, на ул. „Раковски“126 (и площад „Славейков“) и може да бъде нает от Съюза на популярните банки (СПБ) и използван срещу наем.⁷³ Трябва да се уточни, че тук говорим за две отделни помещения, тъй като през 1934 г. се открива хотел „КООП“ на ул. „Раковски“ 116, и едновременно с това, на същата улица с номер 126 и салон за изложби и срещи – и двете собственост на СПБ⁷⁴. В периодичния печат проследяваме, че изложби в него са се организирали до 1943 г.⁷⁵ Сред тях са и необичайните за масовата публика самостоятелни сюрреалистични изложби на Жорж Папазов (1935) и тази на Бенчо Обрешков с.г., както и на Вера Лукова, Давид Перец, Хр. Каварналиев, Ал. Мечкуевска, Ив. Пенков, Й. Гешев, Г. Павлов-Павлето, Иван Лукаров⁷⁶ и др.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Откриват се и други частни галерии: галерия „Преслав“ (зад Централна поща) на ул. „Преслав“⁷⁷. За нас тя е важна със съвместната изложба на Новите художници с хърватското д-во „Земля“ (1934), първите самостоятелни изложби на младите Вера Недкова, Константин Гърнев, Елиезер Алшех от Д-во на новите художници с.г. и с изложбата на гръцката група „Техне“ (1936)⁷⁸. Изложби се откриват и в салона на Фотоцентрал (ателие на фотографа Борис Натов)⁷⁹, продължават да съществуват изложбените пространства в Градското казино⁸⁰, в Дома на изкуствата, Царския манеж⁸¹, държавното средно техническо училище „Цар Борис“ III (срещу игрището „Юнак“⁸², Военния клуб⁸³, използват се салоните на Македонската народна банка⁸⁴, „Славянска беседа“⁸⁵, студио „Кьортинг“⁸⁶, салона на Алианс Франсез и „Про Ориенте“ на ул. „Оборище“ 5⁸⁷, Студентски дом (от 1939)⁸⁸, галерия „Цар Освободител“ 10, клуб Лицеум (ул. „Московска“ и ул. „Малко Търново“), салонът на Чиновническото дружество, частни ателиета на художници, които организират собствени изложби (Александър Божинов, Асен Пейков), Еврейският дом, където излагат художници евреи, концертна зала „България“ и дори подземията на „Аксаков“ и „6-ти септември“ (изложби на тандема Венев-Фунев). Разцветът на художествения живот в столицата стимулира търсенето на нови пространства за изложби и откриването на частни галерии както никога по-рано.

През 1935 г. се открива изложбено пространство, основано от Филип Чипев и Илия Бешков, негови сътрудници са Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Дечко Узунов, Никола Тузсузов. През същата г. по примера на големите европейски къщи за приложни изкуства група художници и други специалисти в тази област образуват сдружение под името ARS – къща за приложни изкуства на бул. „Цар Освободител“ 12⁸⁹. Негова основна цел е „чрез опознаване и усъвършенстване възможностите на приложното изкуство да сътрудничат на зараждащата се наша индустрия (със своите модели и проекти), на нашата млада търговия (със своите идеи за художествена уредба и реклама) и на всички обществени и държавни институти, които имат за задача да пропагандират ценностите и природните хубости на България у нас и чужбина.“⁹⁰ В каталог към негова ретроспективната изложба на починалите български художници, включваща около 70 творби от И. Ангелов, Г. Дацов, И. Милев, Н. Петров, Й. Кювлиев, Ж. Паскен от декември 1935 г., четем: „Един малък, благороден порив и едно чувство за творческа самозащита свързва хората на ARS за прокарване на една културна идейна мисъл. Давайки първа почит към творчеството на своите починали колеги, хората на ARS подчертават дълбоките си чувства към нашето изкуство – към това което е било, впоследствие, към това което е и което ще бъде“⁹¹. Тази изложба е важна за историята на изобразителното ни изкуство, тъй като, както подчертава Татяна Димитрова в статията си „Между модернизма и тоталитаризма: проекциите на държавната културна политика върху българския художествен живот през 30-те – началото на 40-те години“⁹², тя дава принципиално различна идея за художествената „традиция“ в новото българско изкуство, интерпретира я като панорама за индивидуални усилия. От рекламно каре на страниците на в. „Вестник на вестниците“ добиваме информация, че в галерията е организирана изложба на картини, рисувани от 10 – 14 годишни деца⁹³. За съжаление практиката на АRS е твърде кратка за осъществяването на намеренията му да свърже миналото с настоящето.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ През този период водеща остава идеята за изграждане на Държавна картинна галерия. Във време, когато държавата е в извънредно лошо финансово състояние след финансовата криза от началото на 30-те, благодарение на идеализма на няколко министри, строежът й започва през 1934 г. На страниците на сп. „Родолюбие“ 1934, кн. 17 четем, че е започнала да се строи при Художествената академия „постоянна картинна галерия, върху основите, които досега стърчаха от години…“⁹⁴ Въпросът за завършването на галерията е спорен, тъй като се срещат различни години – 1936, 1937, 1938, 1941. Идеята за изграждане на картинна галерия в София, която да обедини колекцията от художествени произведения на Народния музей и да разполага със зала за временни експозиции, е на Богдан Филов, Андрей Протич и Никола Мавродинов. Като уредник на картинния отдел при Археологическия музей Никола Мавродинов в свой доклад от 21 април 1934 г. до министъра на Народното просвещение проф. Янаки Моллов убедително аргументира необходимостта от изграждане на специална сграда за картинна галерия: България, както е известно, е единствената страна в Европа, която няма художествен музей, нито пък постоянна картинна галерия…“⁹⁵ Сбирката от художествени картини, с която разполагаме, се намира в извънредно лошо състояние. Поместена в тясна зала на музейното здание, тя се разрушава от влагата и непостоянната температура. Нуждата от специално помещение, което да отговаря на необходимите условия за постоянна художествена галерия, се налага и от самото развитие на нашето изкуство. Около 600 картини, някои от които пръснати в различни министерства, общината и пр., са притежание на музея. Голяма част от тях също са поставени в полутъмни и често влажни коридори. Оставени на разрушение, те са живо свидетелство на пренебрежението, с което са посрещани плодовете на родното ни творчество в областта на изкуството. Тия картини трябва да се съберат в едно подходящо за целта помещение, за да се използват като средство за художественото развитие на нашия народ. Изкуството, както е известно, се цени високо от културните западни народи и грижите на държавата за него там не отстъпват на грижите, които се полагат за театъра… Специално помещение за художествена галерия е необходимо и като средство за изучаване на родното ни изкуство… Това би могло да стане като се построи галерия върху основите на неизградената част от Художествената академия, с разчет в бъдеще, при по-благоприятни времена, да се издигнат и по-горни етажи, където да се поместят Министерството на народното просвещение или някои отдели от Художествената академия.“⁹⁶ Министърът на просвещението дава разрешение за проекта. На 13 юли 1934 г. се получава и одобрение на конкретния финансов разчет за строителството на новата сграда, изготвен от музейния арх. Александър Рашенов. В него подробно и аргументирано пише: В тоя строителен сезон, ако до 15 дни се обяви търгът, сградата може да се построи на грубо, т.е. да се иззида и постави железобетонната плоча, което ще струва 1,200,000 лв., а в идния сезон могат да се направят мазилки, врати, прозорци, дюшеме, инсталации и др., което ще струва 1,000,000 лв. Ако държавата даде в строежа строителните материали, които тя произвежда, цената на сградата ще се намали от набавянето на тухлите с 142,000 лв., а от дървения материал с 136,000 лв. Или всичко 278,000 лв., а в идущия – 864,000 лв. С построяването на сграда върху основите на Художествената академия се услужва и на градоустройството на столицата, като се закриват ония незавършени основи, които сега грозят най-хубавата част на града“.⁹⁷ Проектът за сградата е изготвен през 1932 – 1933 г. от една от първите жена архитект у нас Виктория Ангелова-Винарова⁹⁸.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ На страниците на сп. „Родолюбие“ през 1934 г. излиза информация, че в скоро време на площада при катедралата „Александър Невски“ ще се появи нова сграда – „Картинна галерия, нуждата от която се чувства особено остро, и нейните обширни зали ще станат първи храм на родното изкуство, след Народния театър. Тя се отличава с модерната си архитектура в контрапункт с заобикалящите я катедрала „Св. Александър Невски“, Народното събрание, Държавната печатница, Художествената академия и сградата на БАН“⁹⁹. Въпреки намеренията за музейна сграда в пространствата ù са организирани общите художествени изложби на СДХБ до 1943 г.¹⁰⁰. От сп. „Завети“ от 1936 г. научаваме, че Х-та ОХИ се е състояла в недовършената изложбена зала на ДХГ, а салоните са подредени и облицовани специално за изложбата от опитната ръка и тънкия естетически усет на художника декоратор при Народния театър Ал. Миленков¹⁰¹. Реконструкцията на организираните изложби в държавната галерия ще допринесе за обогатяването и разясняване картината на художествения живот. В пространствата й се показват ОХИ-та¹⁰², изложби на дружество „Съвременно изкуство“, на Дружеството на Новите художници¹⁰³ (Третата пролетна изложба на Новите художници 21.03 – 10.04.1937)¹⁰⁴, Седмата изложба на Дружеството на независимите художници (1937), изложба графика на Петър Морозов (1937)¹⁰⁵, съвместна изложба на Йордан Гешев и Колю Кънев (1937)¹⁰⁶, Полска изложба (1938)¹⁰⁷, „Нашето Черно море“ на Ал. Мутафов (1937) със 102 творби, като всеки 50-и зрител печели безплатна малка рисунка от автора¹⁰⁸).

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Особен интерес е представлявала още навремето Всебългарската художествено-занаятчийска изложба, състоялата се от 20 ноември до 11 декември 1938 г.¹⁰⁹. С модерната си концепция за бъдещия модел в развитието на приложното изкуство изложбата като че ли е особено съзвучна на архитектурата на ДХГ. Към изследванията на Мария Митева, която откри, коментира и публикува много ценни фотоси с експонатите и интериорите й от албум, подарък на цар Борис III¹¹⁰, ще допълня сведенията след намерения от мен каталог на изложбата¹¹¹, като се спра по-обстоятелствено върху нея, основавайки се на информацията, която той предлага. В изложбата участват общо 587 изложители от цялата страна, от които 261 са от София.¹¹² Тя се организира от Министерството на търговията, промишлеността и труда, като височайша покровителка на изложбата е Нейно Величество царица Йоанна.¹¹³ Пространството се оказва недостатъчно, за да побере мащаба на изложбата, големият брой участници и творби, за това съдим от едно писмо от Министерство на търговията, промишлеността и труда до Министерство на народното просвещение, с което се отправя молба да се „отстъпи за временно ползване на Министерството залата по история и към нея – малкото помещение на каменоделната, за да бъде нареден в тях един от отделите на Общата художествено-занаятчийска изложба, тъй като салоните на Държавната галерия, определяни за поместване на цялата изложба, се оказват твърде недостатъчни да поберат изпратените за излагане занаятчийски изделия. Спирам се на посочената зала, защото тя се намира непосредствено до галерията – главното изложбено помещение…“¹¹⁴ Но това се оказва невъзможно, тъй като трябва да бъдат прекратени учебните занятия.¹¹⁵

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ От писмо на Ст. Никифоров, министър на търговията, промишлеността и труда, изпратено до проф. Манев, министър на Народното просвещение, разбираме, че главни организатори на изложбата са Министерството на търговията, промишлеността и труда с близкото сътрудничество на търговско-индустриалните камари в София, Бургас, Варна, Пловдив, Русе, Българският занаятчийски съюз с всичките му поделения, Художествената академия, Българската земеделска и кооперативна банка, СДХБ и Дружеството на архитектите. Представителите на всяко едно от учрежденията образуват Централен изложбен комитет, който изработва програмата на изложбата и обсъжда всички мероприятия, чрез които се стига до нейното осъществяване. В каталога, съпътстващ изложбата е посочено, че паричните средства за подготовка на изложбата са получеви от държавния бюджет, от търговско-индустриалните камари и от сумите, които постъпват в БЗКБ банка от глоби по закона на занаятите. Пак от него става ясно, че се създават редица улеснения за транспортиране от на произведенията, които участват в изложбата, като се определя да бъде безплатен транспорта по БДЖ за изпращането и връщането на творбите до авторите им, както и 50 процента отстъпка за пътуването с БДЖ до София и обратно на занаятчии и близките им с цел поощряване посещенията на изложбата.¹¹⁶

 ​​ ​​ ​​​​ В каталога на изложбата поименно са посочени хората, работили по изложбата: ръководител на вътрешните строежи е Коста Василев, директор на Софийското държавно промишлено училище. Декорациите и другите бояджийски работи са извършени от Величко Стоянов и Иван Петров. Украсите със зеленина и живи цветя са изработени от служба „Градини и паркове“ при Софийската община. А макетите са работени от инж. Г. Смердов, Александър Миленков и скулптора (бел. Н.Н.) Бучински, стъклените плочи във витрините са от фабрика „Кристал – Перник“. Според информацията в каталога художествен ръководител на изложбата е Иван Пенков, от сравнение по отношение на стила можем да предположим, че стенните декорации са проектирани от него, но изпълнени от споменатите млади художници¹¹⁷. На централната част на фасадата има огромна палитра с чук – символ на основната идея на изложбата: опит за навлизане на художеството в ръчния труд. За изложбата специално се обявява конкурс между българските художници, графици, архитекти и пр. за изготвяне на проект за значка – графически знак, емблема на художествено-занаятчийската изложба, както и за украса за фасадата на сградата, която да изразява условно сътрудничеството на художника със занаятчията в производството.¹¹⁸ Първа премия за украсата с чук и палитра печели Георги Богданов¹¹⁹. А за плакат – Борис Ангелушев и Иван Манев¹²⁰. От ляво и дясно на този знак има десет емблеми, изработени върху сребърен метален фон, представляващи най-характерните инструменти, които се употребяват в 10 основни занаята – чук, наковалня, клещи и др. Между емблемите се спускат 15-метрови български трибагреници. Всичко по фасадата е било осветено през нощта – едно извънредно нетрадиционно решение! А на фасадата от към бул. „Цар Освободител“ чрез неонови светлини е дадена символизацията на максимата, която е водила българските занаяти – че всеки сам е ковач на собствената си съдба. В случая това се явява чрез фигура на един стилизиран работник с чук в ръка, който удря по огромна искряща наковалня¹²¹. Вътрешната украса е много оригинална, което превръща Иван Пенков в куратор от съвременен тип, използващ умело пространствените възможности на галерията, за да подчертае съвременната връзка на художествените занаяти с модерността. Още с влизането в помещението зрителят е посрещнат от два стилизирани вековни дъба, символизиращи занаятчийската непоколебимост, в чиито клони и листа се преплитат характерните емблеми на много традиционни български занаяти. Вляво и вдясно, по стените на трема, са написани с релефни букви девизите на българските занаятчии. „Българското занаятчийство е скинията, която съхрани българските добродетели във времето на робството и понесе идеята за националното възраждане и освобождение.“; „Няма по-сигурен и по-самостоятелен деец от занаятчията – истински майстор: където и да се намира той и при каквито условия да попадне, неговото съществуване е винаги обезпечено“. А отгоре, над стената, като фриз стои надпис: „Занаятчиите обичат работилниците си; те са примерни съпрузи и предани родители; те са възпитатели – учители на младежта, която се посвещава с привързаност към родната земя и са добри войници – верни и предани пазители на Царя и църквата“¹²². В Зала 2, т.нар. историческа зала, също има надписи. В следващото помещение са представени везба, плетеници, тъкани от Македония, Тракия, Добруджа. А като патрон на това изкуство в залата се очертава смирената фигура на българската домакиня и майка с къделя в ръка. В трета зала е изложена богата занаятчийска литература и многобройни пособия. В залата има и една цяла редица с ниши, в които с историческа достоверност в миниатюрен вид се пресъздават разнообразните стари занаятчийски работилници – обущарска, грънчарска, златарска, някогашната ковачница, шивашко ателие и бръснарница и кафене и др. По таванските греди са подредени тъкани, резултат на модерното тъкачество. На втория етаж, на централната стена, има огромен стенопис, който изобразява фигура на занаятчия с инструменти в ръка в процес на работа. А от двете страни на стълбището са разположени две 6-метрови фигури на занаятчии, изработени от ясеново дърво. От двете страни на входа на почетната зала в две витрини са поставени златарски изделия. Следващата зала е на бродерията, като в центъра на помещението е поставен голям кръгъл подиум, завършващ с фигурата на грънчар, под която са подредени разнообразни грънчарски и керамични произведения. Следват зали на модата – в стъклени шкафове с металически подложки са подредени обувки. До тях са представени шивашкият и кожарският занаят с мъжки и дамски дрехи, чанти, куфари и други кожени изделия. В съседната зала е представено изкуственото цветарство.¹²³ Тук е и производството на трикотаж, мъжко и дамско шапкарство, долно облекло, вратовръзки и всичко друго от този вид, свързано с облеклото. След това се преминава в почетната зала, която се явява фокусът на цялата изложба. В центъра на залата, непосредствено след бюстовете на Царя и Царицата – покровителка на изложбата, върху специален подиум е поставено черешово топче, но не само като историческа ценност. Над него има триметров лавров венец, от койтo се лее светлина към лъчеобразно драпиран таван. Вляво и вдясно са поставени в силно осветени витрини експонати от всички занаятчийски браншове. А по стените има статистически диаграми, които дават в цифри състоянието на българските занаяти. Следва отделът за килими и мебели – модерни и модернизирани в национален стил, където е подчертана съвместната работа с проектанта. Изложени са кабинети, салони, столове, спални килими. След това трябва да се слезе отново на долния етаж и да се мине през залата на машинното строителство, електротехниката, радиотехниката с изложените апарати. Следващата зала дава завършена представа за развитието на фотографията, спорта, на художествените играчки и др. В друга интересна зала са експонирани произведенията, работени по програмата на изложбата и изпълнени по проекти на художници и специалисти – ковано желязо, мед, графика и др. „Тук лежи главната идея на изложбата: сътрудничество на художествената идея с нейно ръчно превъплъщение в предмети, необходими за живота. В двора е събрана колекция от разни превозни средства: каруци, двуколки, файтони и др., а в един общ отдел са показани всички останали занаяти ведно с щанда на съюза на готвачите, сладкарите и хлебарите. Като поделение на Общата художествено-занаятчийска изложба е Големият преглед на модата, организиран от занаятчии на чанти, ръкавици, шапки, обувки и др. Големият преглед на модата се показва през дните 19 – 21 ноември 1938 г. в концертната зала „България“, бул. „Цар Освободител“ 6. Организацията й е подготвена от Пелагия Видинска, Даринка Гълъбова, Елена Бъчварова, фирмата „Сестри Бъчварови“, Дора Ганчева, П. Бъчваров. Мих. Йосифов, Искар Зайднер, Тодор Сл. Кръстев. В отделно издание е публикувана подробно програмата¹²⁴. Спряхме се на тази изложба поради публикувания вече снимков материал, където можем да се „разходим” визуално сред интериорите на тази важна за България галерия и да ги съпоставим с описанията в запазения каталог – материал, засега липсващ за другите изложби, проведени в нея, за да ги коментираме от гледна точка на изложбеното пространство и оформлението му.

 ​​ ​​ ​​​​ В залите на ДХГ се провежда и голямата изложба на италианска графика, открита на 2 януари 1938¹²⁵; гостуващата немска изложба „Труд и радост“ (1938)¹²⁶, X ОXИ 1936¹²⁷, XI 1937¹²⁸, XII 1938, XIV 1940¹²⁹, XV ОХИ 1941¹³⁰, XVI ОХИ 1942/43¹³¹, самостоятелна изложба на Никола Танев¹³², изложба на ученически рисунки, 1943¹³³. Трябва да се внесе известна яснота, че ДХГ се среща през годините с различни имена. В каталозите на X и XI ОХИ е посочено, че изложбите се организират в Новата картинна галерия на Художествената академия, А в каталога на XIV ОХИ например е вписано, че се е състояла в Картинната галерия на Народния археологически музей. Необходимо е да се уточни, че става дума за едно и също място и сграда, а именно Държавната художествена галерия. Според проф. Милена Георгиева една от възможните причини е: „Различните наименования произтичат от разгорялата се борба между двете институции – академията и музея за права над новопостроената галерия, което още веднъж показва недостига на художествени пространства в София“.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ На страниците на в. „Литературен живот“ е публикувана статия от главния редактор на вестника – писателката Санда Йовчева, която ни дава сведения по повод XIV ОХИ, които съдържат неласкава оценка: „Галерията е готова и всеки посетител тези г. очакваше да изпита при посещението на 14 обща художествена изложба двойна радост: и от българската живопис и скулптура и от удобството и хубостта на галерията. Гледам сградата и учудването ми расте: сякаш гледам някакъв депозит за вода, напр., при гара, някакъв хангар – далеч не и храм на изящните изкуства. Това ли е най-хубавата съвременна архитектура? Съвсем в модерен стил ли е строена, получава се едно отблъскване и неприятно впечатление още при първия бързо хвърлен поглед? Статията продължава с критичния си поглед: „Входната врата на галерията също буди недоумение. Посетителят влиза през една врата висока едва три метра. Строителят навярно е имал предвид днешното състояние на нашата живопис с помисъл за бъдещето… Един строител на картинна галерия трябва да познава картинните галерии на Виена, Рим или Версай, изведнъж пред очите му да застават картините грамадни по размер, за да даде подходящ образ на сградата и размерите на входа. А вътре!? Някакви прегради като паравани комично се нахвърлят на очите. Окото търси кокетни салони да скъсяват големия коридор на галерията, а вместо тях вижда… с какво да ги сравним? Казват, че горният салон бил още по-често насечен с такива параванчета. Наистина,, ето ти един сбор от недоумения и противоречия на установената практика за строежи на картинни галерии на запад. Най-сетне, още една изненада и разочарование: галерията е боядисана бяло. Мъчително за окото и в ущърб на излаганите картини; в ущърб на акварелите с бяло паспарту, на бялата скулптура. Даже дъсчените бараки на салон дьо Тюйлери са обвити в сиво зебло, където излагат картините си най-големите модернисти на света като Шагал и др.… Изненадите и разочарованията изобщо от картинната галерия са големи. Нито можаха да бъдат смекчени от изложбата, в която всред многото малко е ценното“¹³⁴.

 ​​ ​​ ​​​​ В доклад на Никола Мавродинов до Министъра на Народното просвещение от 28 февруари 1942 г., разбираме, че галерията е била давана за различни изложби, преди да бъде завършена¹³⁵, и на този навик според Мавродинов трябва да се сложи край, „ако 65 години след Освобождението искаме да имаме и ние, последни в Европа, Картинна галерия“¹³⁶.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ За съжаление бомбардировките над София през 1944 г. засягат и Държавната галерия, само след осем години съществуване тя е разрушена. От една фотография в архива на проф. Васил Захариев, съхраняван в ЦДА¹³⁷, виждаме щетите от бомбардировките – липсват покривът, прозорци, врати, външната украса, остава единствено конструкцията на сградата¹³⁸.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Както вече многократно изтъкнахме, частната инициатива и ентусиазъм в началото е последвана от откриване на галерийнни пространства (салони, пригодени като изложбена зала) към държавни институции, културни и финансови организации, чиято дейност обаче не може да задоволи в достатъчна степен нуждата от модерно, съвременно, отговарящо на всички необходими условия за провеждане на активна културна политика изложбено пространство. Създаването на Съюза на дружествата на художниците в България през 1931 г.¹³⁹е вследствие на обединителните процеси сред художниците, започнали в края на ХІХ в. Една от първите задачи, които си поставя сдружението, е построяването на собствена галерия.Това се осъществява официално през 1940 г.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Очевидно е, че стремежът е съюзната галерия на ул. „Раковски“ 125 да се разграничи и да облекчи положението на ДХГ, строена според първоначалния замисъл за картинна музейна галерия, но изпълняваща ролята на съвременна галерия. Това обаче не се случва поради нарасналия брой на изложбите, които на практика и двете галерии обслужват. Ясно е и друго – частната инициатива подкрепя именно построяването на държавни и съсловни галерии вместо да създава устойчиви малки галерии с различни цели. За да се разшири нейната дейност, първо е трябвало да се създадат държавни традиции в галерийното дело в България. Но без десетилетна настойчивост и целенасоченост държавните и съсловни галерии с държавна подкрепа не биха били възможни. За съжаление и в следващия период частните галерии не само не могат да се разгърнат, но и са забранени или одържавени, както обаче не се случва със съюзната галерия на ул. „Раковски“ 125.