Владимир Димитров-Майстора ― Патриархът
За пояснение на заглавието: при една от първите работни срещи (1954-1955) на членове на ръководството на Съюза на художниците на бившия СССР със Съюза на българските художници1 в София, руските гости изразили недоверие относно съобщената им цифра за броя на българските художници, защото, след като я съпоставили с числеността на населението на България, се оказало, че сме с по-голяма осигуреност с художници, отколкото Съветския съюз. Което, според тях, е невъзможно поради много причини – несравнимо по-дългите традиции в Русия, огромните вложения за разкриване и развитие на средни и висши художествени училища в последните близо 50 години – и в Русия, и в съюзните републики, огромните бюджети за откупки на картини. … Всички се заели с изчисления, но те само потвърдили, че по осигуреност с художници България е преди тях. В настъпилата продължителна пауза участващият в срещата, Владимир Димитров – Майстора се намесил и кротко казал: „Ама защо се сравнявате с нас, къде ние – къде вие?“ От което тишината станала още по-тежка. Майсторът решил да „утеши“ руските си колеги, допълвайки: „Не се кахърете, България е особено място – земя на таланти“.
Освен този разказ на участника в тази среща – художникът Борис Ненов, дългогодишен експерт в Министерството на културата (а по времето, когато ми го е разказвал – заслужил художник и ръководител на отдел „Изобразително изкуство“ на министерството), помня добре и неговия коментар – че не си спомня друг момент, в който да е изпитвал по-голяма национална гордост – да няма с какво да обориш аргументите на един академик-изкуствовед по история на изобразителното изкуство2 и все пак спорът да приключи след намесата на Майстора, само защото руските гости са наясно с мястото, което той заема в световното изобразителното изкуство на ХХ век – Патриарх! А кой спори с Патриарх?
Привеждам това показателно свидетелство за Майстора само защото за толкова години не го срещнах написано, а и Борис Ненов, най-младият на тази среща, също отдавна ни напусна. И защото, всеки, който познаваше художника Борис Ненов, знае, че той беше изключително отговорен, дори педантичен, чужд на всичко „бохемско“, така че, ако ти е разказал нещо, на което е бил свидетел – то е било точно така. Борис Ненов имаше три занимания – административната си работа в полза на българските художници, рисуването и семейството. Рисуваше всеки ден. При това, за разлика от колегите си – свободни артисти, рисуваше, след като цял ден се е занимавал с недостигащите средства за откупки от поредната изложба на добър художник за фондовете на галериите в София и страната, с поредния проблемен ремонт на галерия или с нуждите на съюза на художниците. Затова беше не само добър художник, но и с голямо по обем творчество. За мярката в оценките на Борис Ненов си струва да приведа само следния факт: когато се връщах от поредния Международен балетен конкурс, Варна и недоволно отбелязвах, че отново сме без медал, защото повечето са присъдени на руснаците, той обикновено казваше: Не се кахъри, както би казал Майстора – къде ние, къде те в балета!
●●●
Владимир Димитров-Майстора, освен очертаното от изкуствоведите място и роля за развитие на изобразителното изкуството на ХХ век, има и един друг принос – той е първият български художник, чиито творби са получили и висока пазарна оценка, благодарение на това, че около 200 негови творби дълго време са били част от колекцията на известния американски колекционер Джон Оливър Крейн, а след разпродажбата на колекцията от наследниците му, попадат във водещи музеи на изобразително изкуство и не по-малко известни частни колекции в САЩ и Европа. В чуждестранни колекции са и поредица портрети и пейзажи, рисувани в Рим от Майстора, за да се издържа (1922-1923), а вероятно и от 2012 г., която прекарва в Париж, Лондон, Дрезден, Мюнхен, Виена и Брюксел.
●●●
Владимир Димитров-Майстора – кратка хронология на един живот – причина за истинска гордост от това да си българин:
1882, 1 февруари – в кюстендилското село Фролош се ражда Владимир Димитров Поппетров (Майстора), където са се заселили родителите му по време на Руско-турската освободителна война. Дядото и прадядо му са свещеници. Във Фролош той прекарва първите 7 години от детството си.
1889 – родителите му се местят в Кюстендил, където той тръгва на училище. Баща му е инвалид, издръжката на децата лежи само върху майка му и материалното положение на семейството е толкова тежко, че той трябва да започне работа и учи само до втори прогимназиален клас – 6-ти клас и остава с незавършено прогимназиално образование.
1895 – 13 годишен, в течение на почти 3 години, той е продавач на вестници, чирак в хан, за известен период е хотелски прислужник в София, помощник-бояджия в Кюстендил и др.
1898 – 1903 – писар в Окръжния съд, Кюстендил, което се оказва спасително за Майстора, защото за пръв път попада сред образовани хора, с интереси в културата, които забелязват неговата страст към рисуването, оценяват таланта му и го подкрепят. През тези почти 6 години, той има възможност да рисува по всяко време, свободно от работа. Рисува върху всичко – на гърба на изписани и непотребни листове, върху кориците на книгите за протоколи от съдебните заседания, по стените и вратите на съда. Съдията, осигурил тази възможност на Майстора е Никола Чехларов3, който докато учи право в Лозана, Швейцария, взема уроци по рисуване при известни художници, но поради липса на средства не може да завърши и художествена академия. Въпреки кариерата си на юрист, Никола Чехларов рисува през всяко свободно време и създава неголямо по обем творчество, но с постижения в акварела (негови картини има в Галерия „Владимир Димитров – Майстора“ и в частни колекции). Майстора му е посветил един великолепен портрет (1910 г., който е в Националната художествена галерия).
Другите две фигури, важни за развитието на Майстора, са поетите Никола Венетов и Емануил Попдимитров.
С Никола Венетов4, който по-късно учителства в с. Ясна поляна, участва в първата толстоистка комуна, създадена в България и работи за нейното списание “Възраждане“, Майстора има дългогодишно приятелство. Идеите на толстоизма, които изповядва Никола Венетов, са в основата на много от възгледите на Майстора.
Не по-малко влияние върху Майстора, с многостранните си интереси и ерудиция, оказва и поетът Емануил Попдимитров5, по-късно философ, преводач (владеещ 11 езика), литературен критик, писател и забележителен политик, на когото дължим превръщането на Върховния комитет за бежанците в субект на международното право, признаването на наличие на българско малцинство в Югославия (на Петия конгрес на малцинствата в Женева през май 1929, организиран от Обществото на народите), спряло поголовното принудително сърбизиране на българското население.
1903, 11 май – по инициатива на съдия Никола Чехларов е открита първата самостоятелна изложба на Владимир Димитров, вече 21 годишен, подредена в гимнастическия салон на Педагогическото училище в Кюстендил . Към изложбата, на която са показани серия от портрети и пейзажи, е проявен голям интерес и тя е отразена във вестник „Изгрев“, бр.9 от 17 май 1903 г., издаван от Иван Кепов6 в Кюстендил, имащ авторитета на национален седмичник. В публикацията, освен информация и оценка на творбите, се адмирира и решението на съгражданите на Майстора от Кюстендил да подпомогнат талантливия млад човек да получи висше художествено образование, „с което ще принесат истинска услуга на българското изкуство, защото при едно правилно и системно специално образование, г. Димитров би станал един редък художник.“
1903, есента – със средства на благодетелите си – съдията Никола Чехларов и колегите му от Кюстендилския окръжен съд Христо Славейков, Григор Бояджийски, Величко Кознички и Никола Попов Майстора изминава пеш 100-тината километра до София, за да не харчи от парите, предназначени за следването си.
Приет е в първата художествена академия на Балканите (висшето Държавното рисувално училище, създадено със закон и открито на 14 октомври 1896 г.) поради безспорния си талант и умения, но първоначално следва като извънреден ученик, поради липсата на средно образование.
1903 – 1910 – първите му преподаватели са: по рисуване – Петко Клисуров (завършил живопис в Кралската Академия във Флоренция), по моделиране – Жеко Спиридов (завършил Художествена академия в Мюнхен) и Антон Митов по история на изкуството – всички професори в академията. По късно постъпва в класа на проф. Иван Мърквичка, който е и ректор.
През целия курс на следването си, което се налага да прекъсва нееднократно, за да работи и се издържа, той е с отличен успех. Явява се на всички обявявани конкурси и печели награди, между които са и пътуване до Одеса, Москва, Петербург и Киев (1908) за запознаване с творбите на руските и западноевропейски художници в съответните художествени галерии. С колеги пътува и до Цариград.
2010 – посещава с колеги от академията Рим, Флоренция, Неапол и Венецианското биенале на изкуствата (едно от най-старите в Европа и света), по време на което прави стотици рисунки – някои от които са и във Фонда на Националната художествена академия, София
Владимир Димитров – Майстора като студент
Още през последните години на следването му започват да го наричат Майстора – поради несъмнения му таланта и постижения, но отчасти и поради това, че той самият често се обръща така към преподавателите си и към колеги, чиито творби харесва.
Отхвърля предложението да бъде изпратен на специализация в чужбина, с обяснението, че това може да стане само, ако бъде обявен конкурс, на който да се яви.
2010 – дипломира се с отличен успех на 28 години
Иван Мърквичка. Портрет на Владимир Димитров – Майстора, 1910 г.
1911 – 1912 – преподава в Търговската гимназия в Свищов краснопис и гимнастика (краснописът е основна дисциплина в търговските гимназии).
През този период изследва и натрупва опит по въпросите на промяната на цвета под въздействието на светлината при работа на открито. Спестените пари от работата си използва за пътувания в чужбина – до градовете с добри музеи на изобразително изкуство.
От първите си пътувания зад граница, през 1908-2010 г., когато още е студент, до 1958 г. Майстора пътува 35 пъти в чужбина.
1912 – пътува до Париж, Лондон, Дрезден, Мюнхен, Виена и Брюксел за запознаване с творчеството на големите художници в художествените галерии и рисува.
1913 – 1915 – продължава работата си в Търговската гимназия в Свищов.
Николай Лилиев7 през това време също е учител в Свищов. Между двамата творци се заражда приятелство, продължило през целия им живот (Лилиев, който в течение на 28 г. е драматург на Народния театър, умира също през 1960 г.)
Николай Лилиев, Иван Радославов8 и Майстора в Свищов.
1912 – 1918 – участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война като военен художник. През тези години създава огромен по обем цикъл от рисунки и акварели на военна тематика – днес основно в колекциите на Военно-историческия музей в София (над 160 творби), както и в Националната художествена галерия и в Художествената галерия в Кюстендил. Немалка част от творбите на Майстора от този период (30-38 годишен) са в чуждестранни колекции.
Сред творбите му от този период, освен обичайните героични сюжети от бойното поле, рисувани обикновено от военните художници, при Майстора основен мотив са и темата за смъртта и мъртвите тела. Верен на себе си, Майстора дори и през този тежък период, рисува пейзажи – израз на характерното за него ведро отношение към живота.
1916 – участва в уредената в Берлин българска изложба.
1916 – 1917 – излага творби в българския раздел на изложбата от творби на военни художници от съюзническите армии, които са експонирани в Берлин и във Виена.
1918 – завръща се в родния кюстендилски край и усилено рисува.
1919 – на стаж в III мъжка гимназия в София, като в свободното си време рисува в Художествената академия. Открива съвместна изложба в „Постоянната галерия“ на ул. „Аксаков” с Никола Георгиев Поппетров, (випускник на Държавното рисувално училище, братовчед на Майстора – творбите му се намират в Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора” и в частни колекции.)
Годината е важна и с това, че преживелият потреса на трите войни, познаващ световното изобразително изкуство, в това число и съвременното, Майстора (тогава на 37 г.) не вижда ясни тенденции в неговото развитие. Той пише: „Често пъти ние негодуваме против известни нови течения, на което трябва да търсим причините или в нашето недостатъчно освобождение от старото, или пък в творенията на новаторите, които не разполагат с достатъчно средства, за да ни заразят” (в статията му е публикувана в престижното сп.“Листопад“9, 1919 г.)
Критикът Димитър Аврамов отбелязва за този период от развитието на Майстора следното: „В едно тежко следвоенно време, тежко за целия български народ и за българското изкуство, когато най-чувствителните критици и ценители търсят изход в изкуството на напредналите европейски народи, в приобщаването ни към западната култура, към крайните ù авангардни форми, Майстора защитава друго решение, свое решение – решение, което вижда бъдещето на българското изкуство в следването на собствен път – тенденцията за „завръщането към първичните сили на земята и народа”10.
През тази година Майстора подава оставка и напуска, за да се отдаде само на рисуване, въпреки националната разруха и липсата на перспектива за нормална издръжка и се връща в Кюстендил.
Завърналият се за известно време в България художник и пътешественик Борис Георгиев11 прави изложба в Художествената академия, която предизвиква интерес. Рисува портрет на Майстора („Земетръс“), който прави силно впечатление. Уговарят се Майсторът да замине в Италия.
1920 – при реорганизация на висшето Рисувално училище в Художествена академия със заповед на Министъра на просветата Майсторът е назначен за професор. Възгледите на Майстора не са се променили – той отказва мястото, защото не е обявено с конкурс.
1922 - самостоятелна изложба в „Манежа”, София (намиращ се тогава на мястото на Националната библиотека). Показва едни от първите си акварели и маслени платна от основните си бъдещи цикли от творби – „Жътва” и „Моми”. Художествена критика отбелязва таланта и оригиналния пластичен език на творбите на Майстора, който тогава е на 40 г.
Впечатляващият цикъл „Моми” и поредицата от композиции със сюжети от живота на обикновените хора на фона на природата го правят един от най-ярките представители на разгърналото се по това време движението за родно изкуство. Движението има за цел да пропагандира идеите за народностния характер на българското изобразително изкуство и за ползване принципите на народното художествено творчество, заложени в наследството ни, както и да ги внедряват в съвременната художествена практика.
Основатели и радетели на принципите на движението, за целта на което е основано и Дружеството „Родно изкуство“12 са художниците Александър Божинов, Иван Лазаров, Борис Денев, Васил Захариев, Сирак Скитник, Никола Танев, Елена Консулова-Вазова, Елена Карамихайлова, Асен Белковски, Никола Маринов, Иван Милев, Стефан Иванов, Александър Мутафов, Атанас Михов, Николай Райнов, Константин Щъркелов, Дечко Узунов, Ненчо Балкански, Иван Пенков и др.
1922, юли – 1923, април – по инициатива на художника Борис Георгиев пребивава в Италия. За да се издържа рисува портрети. През този период създава цикъл тушови рисунки от Рим.
С 21 творби участва в Изложба на римските художници.
Запознава се с американския колекционер Джон Оливър Крейн (1899-1982), който е със славянски корени и по това време работи и живее в Прага. По това време (и до 1930 г.) той е личен секретар на първия президент на Чехословакия Томаш Масарик.
В колекцията на Крейн са творби на Врубел, Репин, Верешчагин, Рьорих, Муха е др. Крейн купува от Майстора всичките му рисунки и му предлага договор по силата на който, срещу месечната си издръжка ще му предава творбите, които ще създаде през този период.
1924 – 1928 – по договора си с Джон Крейн, Майстора предава повече от 200 творби – рисунки, акварели, маслени платна. В резултат на икономическата криза Крейн прекратява договора си с Майстора.
През 70-те и 80-те години на ХХ в. част от тези творби са откупени от Министерството на културата и върнати обратно в България. Намират се в колекциите на Националната художествена галерия в София и Галерията в Кюстендил.
1924 – от март до май – пребивава и рисува в Ню Йорк, в който, както сам отбелязва, не може да се рисува, защото няма природа.
1924 есента – поканен от своя приятел от Балканската война Антон Виячев, се установява окончателно в с. Шишкòвци, където, с изключение на пътуванията си до София и в чужбина, живее и работи през следващите 20 години. За Шишковци Майстора казва: „Ако има рай на земята, то е България – с център Шишковци“.
Майстора работи от натура, рисува много рано сутрин, при изгрев слънце, поради това, че слънчевите лъчи по това време осветяват модела по най-добрия, според него, начин. Рисува бързо – обикновено моделите му позират само по половин ден, а ако трябва да рисува и ръцете им – и на следващия ден. Богатите си фонове, на които са персонажите му, избира и рисува през втората половина на деня, за които той пише – „лесна работа, стига да няма вятър и мъгла“
Хората от Шишковци, които са модели за картините на Майстора, го приемат в къщите си, изслушват с внимание призивите му да не колят животните се, а да ползват само това, което те могат да им дадат, да споделят малкото, което имат, с по-бедните от тях и др. Те се отнасят към Майстора като към жив светец, защото такива са повечето от възгледите и постъпките му (като например, освен да даде не само всичките си пари на един непознат на гарата, но да събуе и му подари и обувките си, защото човекът бил бос, а във влака е топло и от гарата до в къщи е близо).
За хората от Шишковци Майстора прави и 2 Изложби с картините си през 1925 и през 1945 г.
1926 – представя самостоятелна изложба в Художествената академия в София.
1926, април – октомври – пътува до Цариград и създава цял цикъл от творби.
1927, януари - рисува в гр. Сиракуза на о-в Сицилия и в Рим.
През май показва творбите си от Цариград и Сиракуза в импровизирана изложба в дома на братовчед си Павел Георгиев в София.
Акварелите от „Цариградския цикъл” силно впечатляват художествената критика с експресивния си стил, неползван до момента в българската живопис.
Открива изложба и в Националната художествена академия.
Майстора, Автопортрет (около 1929 г.)
1930, май – срещу задължението да предоставя нарисуваните творби е назначен на щат като командирован към Министерството на народното просвещение прогимназиален учител. След преврата на 19 май 1934 г. е уволнен, но малко по-късно е преназначен като гимназиален учител.
Така от 1930 до 1950 г. Майстора работи за държавата, предавайки добросъвестно почти всеки месец нарисуваните творби.
През този период рисува активно, освен в с. Шишковци, и из селата Дивля, Калотинци, Земен, Ръждавица и други. Моделите му са конкретни лица от кюстендилските села, много от които са давали интервюта за Майстора след смъртта му, в което личи любовта и уважението им към него.
За хората от с. Дивля прави и Изложба.
През този период създава големите си цикли от живописни платна, рисунки и акварели, свързани с българската природа и живота на хората от родния си край. Платната с жътвари, мадони, моми, които създава Майстора, са основна доминанта в неговото творчество.
Чрез стилизацията и до голяма степен идеализация на образите, Майстора предава представата си за нравствената красота на човека в творби, изпълнени в ярки, топли багри. Както във фигуралните си композиции, така и в поредиците пейзажи и плодове (на дървото, а не като натюрморт – мъртва природа), той търси общочовешкото и универсалното.
1935, 1938 – прави самостоятелни изложби в София, в които представя своите зрели творби, оценени високо и от художествената критика
1944, 6 август – в Кюстендил се открива Историческият музей, в сградата на джамията.
В постоянната експозиция от картини на кюстендилските художници в Музея с най-много творби е представен Майстора (около 50 творби), с което се поставя началото на бъдещата самостоятелна художествената галерия в града.
1958 – представя съвместна изложба с Цанко Лавренов в Белград
1945 –1960 – Майстора живее в София
Майстора, Илия Бешков и Иван Лазаров със студенти от Националната художествена академия – 1955 г.
1952 – 1960
• Майстора редовно участва в годишните Общи художествени изложби на Съюза на българските художници
• творби на Майстора са част и от представителни изложби на постиженията на българското изобразително изкуство в чужбина – Белгия, Германия, Индия, Италия, Китай, Полша, Румъния, САЩ, СССР, Чехословакия и др.
• Майстора е делегат на конгресите на Световния съвет на мира във Варшава (1948), Париж (1949) и Лондон (1950)
• удостоен е със званието народен художник за изключителен принос за развитието на българското изобразително изкуство и разпространението му в света (1952)
Други отличия: „За граждански заслуги“, (1921), Медал за наука и изкуство (1938) , Бронзов медал от Световното изложение в Ню Йорк (1940), орден „9 септември 1944“ (1946), орден „Кирил и Методий“ (1952), орден „Народно република България“ (1957), орден „Георги Димитров“ (1959)
1960, 29 септември – в София на 79 г. умира Майстора
●●●
1961 – на Художествената галерия в гр.Кюстендил е дадено името „Владимир Димитров-Майстора“
1972 – по случай 90-годишнината от рождението на Владимир Димитров-Майстора:
• гробът на Майстора е пренесен от София в с. Шишковци, където споменът за обичания художник е жив и днес
• пред сградата на СБХ в София на ул.”Шипка” 6 е поставен паметник на Владимир Димитров-Майстора – автор Величко Минеков
• на 24 ноември 1972 г. е открита новата сграда на Художествената галерия в Кюстендил – авторски колектив арх. М. Минева, инж. А. Конфорти, инж. Г. Даскалов, инж. Желев, арх. Сл. Василев – първата специално проектирана за художествена галерия сграда в България.
• същия ден са открити и двата паметника на Майстора – единият пред сградата на Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил, автор Борис Гондов, а другият – в с. Шишковци, автор Мара Георгиева.
• Галерията в Кюстендил съдържа най-много картини на Майстора -1 359 от общо 3 600 творби на над 700 художници, обособени в 4 раздела – български художници, антично, средновековно и възрожденско изкуство и чуждестранна изкуство и най-големия – на кюстендилските художници: Майстора, Стоян Венев, Кирил Цонев, Мориц Бенционов, Никола Мирчев, Асен Василиев, Никола Поппетров, Никола Чехларов и др.
1980 – в София е открита голяма изложба от творби на Майстора
1982 – организира се национално честване на 100 годишнината от рождението на Майстора с голяма изложба в София и с редица инициативи в Кюстендил и други градове на страната и в чужбина
През същата година ЮНЕСКО взема решение за честването 100 годишнината от рождението на Владимир Димитров – Майстора, което е официално признание за приноса му за развитие на световното изобразително изкуство.
1982 – открит е паметникът на Майстора в родното му място в с. Фролош – дело на Величко Минеков, идентичен с този пред сградата на СБХ, София
1982 – по време на националното честване на 100-годишнината от рождението на Майстора СБХ учредява Национална награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ за принос за развитието на българското изобразително изкуство.
от 2002 - Община Кюстендил и Художествената галерия „Владимир Димитров – Майстора“ организират ежегоден международен пленер на името на Майстора.
●●●
Източници:
Енциклопедия на изобразителните изкуства в България. Том втори. БАН, Институт за изкуствознание. С, БАН,1988 528 с.
Аврамов, Димитър „Майстора и неговото време“. Монография. 1989
130 години Кюстендилски окръжен съд. Юбилейно издание. Кюстендилски окръжен съд, 2008
сп. „Литературен свят“
интернет страницата на СБХ
1 До 1958 г. – Съюз на художниците в България.
2 Председател на Съюза на художниците на бившия Съветски съюз до средата на 60-те години е руският художник и доктор по изкуствознание, академик Александър Михайлович Герасимов -.
3 Никола Чехларов – съдия и художник, роден във Велико Търново през 1876 г., завършил право в Лозана, Швейцария, назначен в Кюстендилския съд. След това по време на работата си във Велико Търновския съд открива четвъртия препис на Паисиевата история, който предава в Националната библиотека. През 1909 г. се премества в София, по времето на управлението на БЗНС е подпредседател на Софийския апелативен съд и подпредседател на следствената комисия, натоварена да изготви обвинителния акт срещу виновните за втората национална катастрофа. До пенсионирането си през 1939 г. работи като съдия във Върховния Административен съд, а след това – като адвокат.
Рисува през целия си живот, като постиженията му са в акварела, в които акцентите са – българската природа и архитектура. Създава поредица от творби и от пътуванията си до Гърция и Турция, рисува и върху порцелан, стъкло, използвайки мотиви от народни шевици и създава неголямо, но интересно творчество, което с основание е част от художественото ни наследство. Негови творби се намират в Галерията в Кюстендил и частни колекции. Умира в София през 1954 г.
4 Никола Венетов (Никола Антонов Димов) – поет и преводач, роден на 14.10.1882 г. в град Дупница. Завършва средното си и педагогическо образование в Кюстендил. От 1904 г. учи литература в София, но поради бедност не успява да завърши. Участва в Балканската война. След учителстването си в Ясна поляна дълги години живее в Бургас. Член на ръководството на Бургаското окръжно археологическо дружество „Дебелт” (1925). Автор на поетичните сборници „Стъпки в снега” (1919) и „Насаме” (1942). Публикува стихове и сътрудничи на сп. „Нова струя”, „Бисери”, „Факел”, „Провинция”, в. „Огнище” и др. Превежда от руски и френски. Последните две години от живота си прекарва в село Върбаново, Габровско. Умира през 1971 г.
5 Емануил Попдимитров – български поет, философ, преводач, литературен критик, писател и виден общественик, роден на 23 октомври 1885 година в село Груинци, Босилеградско. Завършва Кюстендилското педагогическо училище в 1904 г. През 1904 – 1906 г. е учител в Босилеградско. Следва философия в Софийския университет, изключен през 1906 г. поради участие в демонстрацията по освиркването на цар Фердинад I при откриването на Народния театър на 3-ти януари 1907 г. През същата година следва литература в Монпелие, Франция. Завършва философия и литература във Фрибург, Швейцария през 1912 г. Учителства в Лом и Хасково (1912-1914). Участва в Първата световна война като преводач на Южния фронт (Солунския) и в Щаба на армията в Кюстендил (от октомври 1915 г. до края на септември 1918 г.). След войната се установява в гр.Кюстендил, където до 1923 г. преподава френски език в Кюстендилската гимназия и философия във Висшия педагогически курс. През 1923 г. се мести със семейството си в София, преподава сравнително литературознание в Софийския университет като частен доцент.
Неоценима е политическата дейност на Емануил Попдимитров, чиято решителност и ерудиция води до това, че въпреки поставените условия от Югославия български представител да не бъде допуснат, той успява, с подготвената карта и други документи, да докаже наличието на българско малцинство в Западните покрайнини, в резултат на което е допуснат със съвещателен глас на Петата конференция на малцинствата в Женева през 1929 г. Лична негова заслуга е признаването на Върховния комитет за бежанците и на наличието на българско малцинство в Югославия, което води до спиране сърбизирането на българите в крайграничния район след Ньойския договор. Свикването в София на първата конференция на бежанските дружества от Цариброд, Босилеград и Трънско утвърждава организацията им – Върховния комитет за бежанците, постигнала най-големи успехи под ръководството на Емануил Попдимитров. Под негово ръководство към организацията се създава Института „Западни покрайнини“, включващ 44 изтъкнати български учени със задачата – издирване и съхраняване на документи за българския характер на населението от Западните покрайнини. Полиглот – латински, френски, немски, италиански, руски, сръбски, норвежски, турски, унгарски, румънски, еврейски и др. Превежда Шекспир, Шилер, Петьофи, Гьоте, Хайне, Хьолдерлин, Новалис, Верхарен, Метерлинк, Рембо, Георге, Пушкин, Лермонтов, Надсон, Ахматова, Балмонт и др. Творбите му, създадени само до 1938 г., са в обем 16 тома. Умира през 1943 г.
Регионалната библиотека в Кюстендил носи името на Емануил Попдимитров.
6 Иван Кепов (1870-1938) – български писател, фолклорист, историк, педагог, общественик, преводач, роден в с.Бобошево, Кюстендилско. Завършва Педагогическо училище в Кюстендил и история в Софийския университет. Учителства в Берковица, Русе, Враца, Варна, Дупница, Кюстендил, София. Редактор на в. „Учителски вестник” (1907 – 1915). Участва в учителското професионално движение, подпредседател на Българския учителски съюз, член на Управителния съвет на Съюза на гимназиалните учители, на Висшата дисциплинарна комисия при МНП. Участва в освободителната борба на българите в Македония. На конгреса на македонските дружества в България през 1901 г. е избран за секретар на Върховния македоно-одрински комитет. През 1903 г. заедно с Найчо Цанов и Тодор Влайков е основател на Радикалдемократическата партия. Участва в Първата световна война и се сражава в Сърбия. Работи в Тютюневата фабрика на Т.Д. Кършев, а след обединението на българските тютюнопроизводители в „Консорциума за тютюн” е директора на консорциума в Пловдив (1916-1928), след което се отдава на литературна работа.
Автор е на научни и научнопопулярни исторически трудове, на учебници по история, на разкази, публицистика и др.: „Справочна книга по география”, „Интелигенция и народ” (1925), „Тютюневите работници” (монография, 1926), „Нашата действителност” (1927), „Старите славяни” (1929), „Преди хилядо години” (1929), „Източна римска провинция. Византия” (1929), „Последни Асеновци и Тертериевци” (1930), „България под турско владичество” (1931), „Въстанието в Перущица през 1876 г.” (1931, 1998), „История на Княжество България” (1933), „Из миналото на Бояна” (исторически очерк, 1934), „Миналото и сегашно на Бобошево” (1935), „Българската общественост през X в.” (1938).
7 Николай Лилиев – поет, драматург и преводач (1885-1960), роден в Стара Загора в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък остава сирак. Завършва Търговската гимназия в Свищов, работи в Земеделската банка в Стара Загора. През 1909 г., след спечелен конкурс, заминава като стипендиант на Министерството на търговията в Париж, където завършва висшето си търговско образование. Участва в Балканската и в Първата световна война (като редник и кореспондент). Преподавал е в Търговската гимназия в Свищов, Търговската академия във Варна, работи като редактор във водещите литературни списания по това време. През 1921 г. с проф. Никола Михов работи в големите библиотеки в Мюнхен и Виена по съставянето на библиография за стопанския живот на България през вековете. По времето когато работи в Долна Баня (1907), където Б.Ничев е основал вече толстоистка комуна, се сближава с него, както и с Димчо Дебелянов, Владимир Василев, Боян Пенев, с които е свързан по-нататъшния му литературен живот.
Пише поезия от ученик, печати в различни литературни списания, а от 1920 г., когато Владимир Василев започва да издава „Златорог“, което има решаващ принос за развитието на много български поети и писатели е негов съредактор. Успехът на първата стихосбирка на Николай Лилиев „Птици в нощта“ (1918) е толкова голям, че се преиздава още същата година. Издава „Лунни петна“ (1922), „Стихотворения“ (1931), цикълът „При морето“ (1934), отпечатан в „Златорог“. След смъртта му самостоятелните издания на стиховете му са повече, отколкото приживе, в това число и Събрани съчинения в 3 тома (1964).
Дългогодишен драматург на Народния театър (1924-1928 и 1934-1960). Продължил положените традиции от Пенчо Славейков и Пейо Яворов в Народния театър, Николай Лилиев е с изключителен принос за неговото развитието. Превежда огромен брой пиеси за нуждите на театралния репертоар от европейската и руска класика – Уилям Шекспир, Пиер Корней, Хенрик Ибсен, Морис Метерлинк, Виктор Юго, Алексей Толстой и др. Привличайки най-добрите български писатели и най-добрите преводачи за работа за развитие на театралното изкуство, Николай Лилиев има решаваща роля за разцвета на българския театър през 30-те и 40-те години. Работи като драматург в Народния театър до смъртта си (75 г.) през 1960 г.
8 Иван Радославов – български литературен критик – когато една от най-ярките модернистични трибуни, списанието „Везни“ на Гео Милев (1919-1922) прекратява съществуването си, Иван Радославов, заедно с Теодор Траянов и Людмил Стоянов, стартират издаването на списание „Хиперион”. В него печатат почти всички български символисти и е водещото българско списание през 1922-1932. Иван Радославов е автор на изследването „Българска литература 1880-1930 г.“ – едно от първите цялостни изследвания на българската литература. В списанието сътрудничат с публикации за изобразителното изкуство Владимир Димитров-Майстора, Васил Захариев, Иван Милев, Дечко Узунов, Васил Стоилов, Сирак Скитник.
9 Сп.“Листопад“ – седмично литературно-художествено списание с редактор Димитър Бабев, София, издавано през периодите 1913-1914 г. и 1919-1935 г., в което освен творби на български поети и писатели като П. Р. Славейков, Кирил Христов, Николай Райнов, Димчо Дебелянов, Емануил Попдимитров, Николай Ракитин, Димитър Подвързачов, Георги Стаматов, Тодор Влайков, Николай Райнов, Иван Кирилов, Константин Петканов, Константин Константинов и редица чуждестранни автори се публикува и оперативна критика за творби от жанровете музика, балет и живопис, както и полемични статии по философски и естетически въпроси.
Аврамов, Димитър. Майстора и неговото време. Монография, С. Изкуство,1989
11 Борис Георгиев (1988, Варна-1961,Флоренция), Варна, следва живопис в Художественото училище на Дружеството за поощряване на живопистта в Санкт-Петербург, ръководено от известния руски художник Николай Рьорих. По-късно учи в Мюнхен, Германия. Установява се да живее в Италия, където създава най-добрите си творби, но пътува през целия си живот Европа, Латинска Америка, Индия, Хималаите, където се среща с учителя си Рьорих. Негова спътница в пътуванията е сестра му Катерина, която умира млада и той често я рисува в платната си като сянка. Значителна част от творбите му са вдъхновени от легенди на индуизма и идеи на индийските духовни водачи.
12 Дружество „Родно изкуство“ е едно от най-активните сдружения на художници през първата половина на ХХ век (общо 11 по това време). Дружеството урежда редица изложби в Тръпковата галерия в София, а някои от членовете му участват в изложби в чужбина. Участва при организирането и провеждането на ежегодно провеждания през м.април Празник на изкуствата в София и събраните средства внася във фонд за изграждане на Дом на изкуствата. През 1932 г. Дружеството влиза в състава на обединението – Съюза на дружествата на художниците в България, след 1944 г. – Съюз на българските художници.
