ИЗОБРАЗИТЕЛНИ И ПЛАСТИЧНИ ИЗКУСТВА,ИНТЕРВЮ - 2023, Брой 5

С проф. д-р Милена Георгиева от Института за изследване на изкуствата на БАН – юбилейна равносметка и за наболели въпроси

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ проф. д-р Милена Георгиева

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Д-р Милена Георгиева е професор в Института за изследване на  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

​​ изкуствата (ИИИзк) на Българска академия на науките и хоноруван преподавател в Пловдивския университет. Научните ù интереси обхващат областите на българското и балканското изкуство от първата половина на ХХ век, ​​ модернизма от първата половина на ХХ век, художествения живот, карикатурата, културата на Бохемия, музеологията и атрибуциите на художествени произведения.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Сред най-значимите ù книги са "Съюзът на южнославянските художници Лада (1904-1912). Българските художници на южнославянските изложби", НИМ, София, 1994; "Южнославянски диалози в модернизма. ​​ Българското изкуство и изкуството на Сърбия, Хърватско и Словения 1904-1912" на Института за изследване на изкуствата. София, 2008 (английски вариант – 2008); „Наздраве, Маестро! Бохемските часове на Иван Пенков”.Институт за изследване на изкуствата. София, 2013. Редактор е на спомените на Павел Генадиев за българските художници, сътрудничили на „Художник“ (1905-1909). Била е редактор на международната поредица сборници Изкуствоведски четения (2011-2021) на Института за изследване на изкуствата на ​​ БАН. Нейни статии са публикувани в Хърватия, Сърбия, Германия и Австрия.

• • •

Въпрос: 65 години житейски път, 40 от които посветени на изкуствознанието. Какво е то за Вас – професия, призвание или начин на живот?

Проф. д-р Милена Георгиева: Не знам как тези години се извъртяха… неусетно някак. Очевидно и трите, така че да не разбера тежестта на професията, да приспособя начина си на живот към нея и да не изневеря никога на това призвание. С други думи да ​​ превърна изкуствознанието в хоби, което не може да ми омръзне. В тежки моменти от живота това занимание ме е успокоявало, утешавало, карало ме е да се потопя в други светове и творчески среди, в чужди стойностни жития, да се опитам да ги разбера и разкажа на другите, да извлека за себе си ​​ дори житейски поуки от изследването на изкуството им. Давам си сметка за психотерапевтичния елемент на изкуствознанието, което никога не напуснах и поради тази причина, освен силното ми научно любопитство.

 ​​ ​​ ​​​​ В науката за изкуството има много въображение, фантазия, красота, която като цяло облагородява учения и той се опитва да я достигне в анализите си, да я предаде на интересуващите се от миналото. Привлекателното при нея е интердисциплинарността – навлизането ù в други сфери на хуманитарното познание – в историята, културологията, етнологията, социологията, психологията, семиотиката, които ти дават своите методи и постижения, за да ги приложиш върху нов, неизследван, а и различен материал от техния основен или първоначален предмет на изследване. Тогава се чувстваш като Магелан, следващ пътеводни звезди…

 

Въпрос: По време на обучението като историци на изкуството ни вълнуват различни периоди и това е съществена част от изграждането на един изкуствовед като професионалист. При Вас как се случиха нещата, как решихте, че искате да се занимавате с изкуството от Балканския полуостров през първата половина на ХХ век и особено с изкуството на южните славяни?

Проф. д-р Милена Георгиева: Моето образование, завършило с "обручение" с периода на новото – следвъзрожденско българско изкуство настъпи още с избора на дипломната ми работа за българския автопортрет (1879-1944) – една сложна тема за онези ранни мои незрели години. Периодът беше доста неразработен, непроучен фактологично и архивно, идеологически непрестижен на фона на международния респект към заниманията с Античността и Средновековието. Той и досега си остава все така интересен за изследователите или поне за мен, защото е едно необятно море от личности-титани на българската култура и изкуство с техните взаимоотношения, период все още на неосветени събития, забравени – нарочно или случайно, на творби, които не сме познавали или сме пренебрегвали, период, който беше неизследван от гледна точка на контактите на България с Европа и модернизма и който все още продължава да бъде непопулярен за европейските изследователи поради редица обективни причини. А интереса към Балканите дължа на много колеги – на първо място на чл.-кор. Елка Бакалова1, която ми препоръча като на млад аспирант на свободна практика в тогавашния Институт за изкуствознание на БАН, да посетя музеите в някои големи градове на Югославия, ако искам да си изясня някои вълнуващи ме въпроси по дисертационната тема. Послушах този съвет и една година преди да започнат там войните (!), заминавайки на собствени разноски, въпреки че това бяха едни много бедни години за България. Вторият човек, свързал ме с Института по балканистика и проф. Лилия Кирова2, занимаваща се тогава активно с южнославянските писатели и културни дейци от началото на ХХ век, бе моята преподавателка от Художествената академия – проф. Надежда Драгова3. Този институт ми даде много –обсъждания на научни текстове, изяви на негови конференции у нас и в чужбина, участие в негови проекти и плодотворни професионални и приятелски контакти. Благодарна съм на всички тези дами и на съдбата, срещнала ме с тях, както и на Максимилиан Киров4, който ме привлече към научната работа в Института за изкуствознание. Висотата на научната среда е важна за младия изследовател, защото тя го развива непрекъснато! И действително, последвалите ми занимания с южнославянските художници ме накараха да видя отстрани младото българско изкуство от най-ранния му период, да забележа някои значими аналогични процеси на модернизма, осъществяващи се на Балканите не само у нас.

Въпрос: Тук, естествено, ще Ви попитам за изложбата „Съюзът на южнославянските художници „Лада”. Българските художници на южнославянските изложби (1904-1912)”. Ако не се лъжа, това е първият Ви голям изследователски проект като млад научен работник в Института за изследване на изкуствата на БАН – наследник на Института за изкуствознание. Разкажете ни повече за нея!

Проф. д-р Милена Георгиева: Времето за осъществяването на този проект,  ​​​​ беше много неподходящо – България в началото на прехода и липсата на средства за елементарни нужди, камо ли за големи ретроспективни изложби на един нововъзкръснал мащабен съюз като Съюза „Лада” (1904-1912), непроучен, недооценяван, дори маргнализиран поради сложните ни дипломатически отношения с Югославия. За дисертацията си бях изровила много непознат материал – целият архив на този съюз беше запазен главно в България и това

 

писмовно богатство между различните му клонове в Сърбия, Хърватия, Словения и България, придружено от творби, участвали в изложбите на съюза. Много ми се искаше да бъде показано в експозиция в някой музей от съвсем нов тип на кураторски принцип, каквито сега вече са ежедневие. Намериха се и средства от австрийската фондация КултурКонтакт ​​ – чрез още една значима фигура в моя живот – българският представител на фондацията, проф. Емилия Стайчева5 (тогава все още доцент), внучка на една от участничките в изложбите на съюза „Лада” – Анна Хен-Йосифова6. Така покрай работата по дисертацията се запознах с нея и тя се оказа поредния ентусиаст, който безпогрешно прецени, че подобна изложба е много нужна на България именно в този момент – беше започнала вече войната в Югославия! Излишно е да разказвам през какви неимоверни трудности от всякакъв характер минахме, за да се осъществи тя точно в залите на Националния исторически музей (тогава разположен в Съдебната палата) и най-вече – да се реализира за първи път у нас големият ù каталог, който всъщност е самостоятелно монографично издание, оказало се пионерско – поради ​​ публикуването на целия архивен материал от писма, протоколи, правилници за изложби, редки фотографии и мои студии за отделни аспекти от дейността на съюза „Лада”. Това издание постави емпиричните основи на моя бъдещ дисертационен труд и беше оценено много положително в едно телевизионно предаване, излъчено по Белградската телевизия от проф. Ирина Суботич – виден познавач на модерното изкуство и в частност на творческите контакти между авангардни фигури като Гео Милев и Любомир Мицич.

Корица на научното издание „Съюзът на южнославянските художници „Лада”. Българските художници на южнославянските изложби (1904-1912)”. С., 1994/5

 

Въпрос: Значи идеята за голямото Ви изследване „Южнославянски диалози на модернизма. Българското изкуство и изкуството на Сърбия, Хърватска и Словения 1904-1912.“, публикувано през 2003 г. и на английски език през 2008 г. идва именно от изложбата. Какво беше най-голямото „откритие“ за вас, проучвайки тази тема?

Проф. д-р Милена Георгиева: Разбира се, независимо от тази публикация темата се разширяваше все повече в теоретичен аспект – трябваше да се осмисли откритото и преоткритото, да се сравни българското изкуство с останалите три художествени школи на южните славяни – сърби, хървати и словенци, да се направят съответните изводи относно непосредствени контакти, взаимодействия, оформяне на млади художници и се реабилитира идеята за забравеното културно сътрудничество на нивото на институциите, но и на нивото на самите съществуващи художествени дружества в международен план. Най-голямото откритие за мен беше, че именно ние, българите, сме били моторът на този съюз в ранните му години, защото той ни е закарал в Европа на бързи скорости, дори и с по-скромните ни възможности на млада нация, която се учи от по-„възрастните” съседи - „братя славяни”. Тогава и не подозирах колко много дължат художници като Антон Митов, Иван Ангелов, Никола Петров, Атанас Михов, Стефан Иванов7 на хърватската „пъстра” школа, на словенските импресионисти, а нашите скулптори в по-късни години – на Иван Мещрович8. Защото състезанието с по-добрите винаги е от полза за състезаващите се, особено за наваксващите пропуснатото, за онези, които не са могли да се представят дотогава на елитни международни форуми, но са успели с воля и желание за културно сътрудничество в първото десетилетие на новия ХХ в. да организират един постоянен ротационен салон на съвременното изкуство в трите южнославянски столици – София, Белград, Загреб. В този смисъл балканските южнославянски изложби са именно нашият европейски салон на Югоизточна Европа каквито има в западните столици по това време.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ За съжаление идеята за културно обединение бива опорочена от неминуемата намеса на политиката, историческите събития и настъпилия крах на България след балканските войни. Но остава опитът, а той е интересен за насоките, към които поема българското изкуство в следващите периоди.

И тук ще дам един неизвестен пример със собственото ми участие в популяризацията на този съюз 100 години след неговото създаване – през 2002 година четирима куратори ​​ от съответните страни бяхме поканени от Народния музей в Белград да започнем работа по грандиозна ретроспекция по повод годишнината от първата изложба на съюза „Лада” (1904), състояла се в сръбската столица. Бяха ангажирани посолства, културни министерства, беше поставено много добро начало на общуването ни, но… тя така и не се осъществи отново по политически причини – раните от войните през 90-те години бяха все още незараснали. Не губя надежда все някога това да стане, и София (защо не?!) да бъде организаторът, тъй като по принцип най-успешната изложба на този съюз, ​​ е именно софийската от 1906 г., но се изисква огромен ресурс, мениджърски и кураторски умения и… много дипломатичност!

 

Корици на „Южнославянски диалози на модернизма. Българското изкуство и изкуството на Сърбия, Хърватско и Словения 1904-1912.ИИИзк-БАН. С. 2003: английски вариант-2008

 

Въпрос: Иван Пенков9 ​​ е друг художник, на когото посвещавате голяма част от своите проучвания, събрани в книгата „Наздраве, Маестро! Бохемските часове на Иван Пенков“ (2013), а и извън нея. Емблема ли е той на българския интелектуалец от своето време и какво можем да научим от неговите „бохемски албуми“?

Проф. д-р Милена Георгиева: Иван Пенков е едно голямо име в българското изкуство - беше странно забравен от изследователите дълги години. ​​ В началото на ХXI век все още се ползваше една малка монография на Кирил Кръстев10 ​​ от 1958 година, която беше по-скоро скромен албум. Тази аномалия, също и откриването на два бохемски албума в наследниците – ме накараха да се ориентирам към неговата личност. Той е неповторим, от поколението на онези творци, които са многоизмерни във всичко, с което се захванат, и чиито начин на живот е бил също вид творчество. Проучванията ми започнаха от неговия дневник и разказите на синовете му – Боян и Джони Пенкови, в сравнение с опорите, ползвани от всеки изследовател, търсещ обективната картина на периода и на вписването на твореца в нея.

 ​​ ​​ ​​​​ Съпоставките между дневника и бохемските албуми, останали от два различни житейски периода доведоха до съществени изводи за разликите между човека и бохема и отношението му към промените на неговото време. Човекът е бил много трудолюбив и не е имало ден да не направи нещо за българското изкуство, бохемът е бил обичан от всички в неговия приятелски кръг, фиксиран в албумите чрез много хумор, шеги, закачки на високо интелектуално ниво, каквито днес вече сме забравили.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Забележително е, че дори писателската дарба на художника, макар и останала недоразвита, го показва ​​ като „играещия човек” в българската култура и добре отразява атмосферата на тези интелектуални бохемски кръгове, които след комунистическия преврат продължават да се събират, общуват и поддържат стария дух на вдъхновение от творческата „игра”, независимо – и въпреки тежките обстоятелства. В този смисъл вторият бохемски албум (1942-1956) може да се квалифицира и като художествен документ на смехолечението в приятелската група на художника.

Корица на Наздраве, Маестро! Бохемските часове на Иван Пенков. ИИИзк-БАН. С., 2013

 

Въпрос: В момента довършвате и друга монография – за немската художничка Анна Хен-Йосифова, творила у нас в началото на ХХ век. Какво още не е казано за нея след като бяхте един от кураторите на нейната първа ретроспектива у нас през 2002 г., а има и монографии за нея?

Проф. д-р Милена Георгиева: Надявам се книгата да излезе съвсем скоро. Това е стар проект, който по различни причини не можà да се реализира, заедно с изложбата. В началото мислех да бъде просто един албум, какъвто художничката заслужава да има при новите постижения на книгоиздаването ни, а и по повод 150 години от рождението ù. Но излязоха нови материали, появиха се непубликувани творби и се впуснах в историческо изследване, касаещо не само нея, но и флоралния натюрморт в България на широк ​​ художествено-културен фон, тъй като периодът вече ми е детайлно познат. Хубавото на хуманитаристиката е, че при нея е важна интерпретацията на обекта и езика, с който тя е представена, като неин инструмент. Впрочем колкото изследователи, толкова и интерпретации.

 ​​ ​​ ​​​​ На Запад всеки от художниците, дори и второстепенните, имат по няколко монографии, а при първокласните понякога са стотици. Опитала съм се да обобщя знанията ни за Анна Хен-Йосифова и да предложа един по-необичаен поглед към нея и творчеството ù. Вдъхновявам се от мисълта, че предложеният пръв каталог на нейните творби в тази книга ще се попълва и от други изследователи след мен. Надявам се, че те ще бъдат етични в цитиранията си, така както винаги съм се стремяла да бъда и аз към предшествениците – мисля, че тази верига на приемствеността в науката не бива да се прекъсва никога, но за жалост съм се сблъсквала ​​ често с колегиална некоректност и уви, с ненаучни „подходи”…

Въпрос: Съдбата на старите софийски къщи и сгради от края на XIX и началото на XX век не Ви е чужда, а през последните години зачестиха много случаите, когато емблематични за онзи период постройки биват унищожавани или псевдо-реставрирани – до неузнаваемост, въпреки острите реакции на гражданското общество. Какво според вас може да се направи, за да спре тази порочна практика? Може ли изкуствоведът да изиграе ключова роля тук?

Проф. д-р Милена Георгиева: Не съм архитект, но смятам, че архитектурата като едно от основополагащите академично изучавани изкуства, още от древността – трябва да заеме достойно място в различните висши строително-архитектурни училища и да се създават специално подготвени историци и критици на архитектурата. За съжаление все още сме ù длъжници – малко са архитектите, които се посвещават изцяло на попрището на историята, теорията и превенцията ù; повече са такива, които съдействат за изчезването на старинната архитектура от определени близки до съвременността периоди. Ето защо на това варварско явление, което обаче е свързано и с редица неразрешими засега социални проблеми и невъзприети законови стандарти, реагирам с гражданска позиция, където и както мога.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Запазеното архитектурно наследство е среда не само за живеене, а и за възпитание в естетически вкус у всеки човек от най-ранни години. Особено това засяга младото поколение и неслучайно напоследък се появиха младежки фондации и социални платформи в интернет, които се борят срещу заличаването на европейското ни минало. Мисля, че трябва да се подеме всенародно движение сред обществеността за запазването на цели квартали в

центъра на големите и малките градове у нас, за промяната на редица закони, които опазват това наследство, разработени от професионалисти, обхващащи и съвременните периоди, включително и тоталитарния период с най-знаковите им сгради и паметници.

 ​​ ​​ ​​​​ Друг начин е да се подсили Националния институт за недвижимо културно наследство със специалисти, сред които има и изкуствоведи, да се върнат регионалните му структури, бдящи за опазването на старото наследство във всяко населено място, дори и в селата, да се дигитализира по-бързо безценната му документация.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Новото строителство също трябва да бъде под държавен експертен ​​ надзор относно естетическата стойност на всеки дом, всяка кооперация, всеки квартал – надзор, който днес на практика не съществува, тъй като се зачитат само желанията, вкусовете на собствениците и апетитите на строителните фирми за повече застроена площ, т.е. работи се „на парче”. И тук местната община, главният архитект на града могат много да помогнат с намирането на механизми за отстояване на красивия облик на новото строителство в подходящи за него места като привлекат участието на експерти-оценители – освен архитекти, още и художници, изкуствоведи, историци, музейни работници, общественици в комисиите при утвърждаването на местни строителни обекти.

Въпрос: Накрая искам да Ви попитам каква според Вас е ролята на художествената критика в днешното съвременно общество? Има ли тя място в него, важна ли е, има ли нужда да се реформира писането за изкуство днес?

Проф. д-р Милена Георгиева: Разбира се, че художествена критика ще има докато съществува изкуството, но с новите технологии тя загуби авторитета си. Навлязоха журналисти, блогъри, пиари и инфлуенсъри в нейното поле, изземвайки функциите ù. Често те доста повърхностно се изразяват и регистрират събития, но не ​​ ги анализират; няма и как да дадат задълбочена оценка. Рядко са тези, които търсят мнението на изкуствоведите. Малко са качествените телевизионни предавания за култура, списанията за изкуство, ако щете дори и преводните книги по тази проблематика. Канят се едни и същи дежурни лица от водещите на повечето културни медии, често съобразени с една конюнктурна политика или – на приятелски начала.

 ​​ ​​ ​​​​ Парадоксално е, но художествени дебати между различни гледни точки четем в социалните мрежи, където всеки може да стане критик на някого или нещо, но все пак в един ограничен собствен кръг.

 ​​ ​​ ​​​​ Какво би могло да се направи? За да придобие опит един критик или куратор той трябва да има създадена възможност да предложи своя проект или културен продукт за важни участия в места от национално или международно значение. Държавните галерии, пък и частните, вече канят или приемат проекти на външни куратори и критици – това е плодотворна идея, но не достатъчно развита! Критикът или изкуствоведът е необходимо да участва задължително в комисии и журита за изложби, инициирани от Съюза на българските художници, по възможност и в частните галерии, в комисии и съвети на Министерство на културата, да има ежегодни награди за неговия труд, давани в различни категории. Наградата е стимул за един млад критик и изкуствовед, поощрение за работата му и заслужено удовлетворение за един зрял изкуствовед, дори и когато е символична. Ето, БТВ раздава всяка година награда на своите журналисти и репортери, а отделно телевизионната гилдия има своите национални награди!

 ​​ ​​ ​​​​ Нашата секция Критика на СБХ не може да се пребори с пречките Съюзът да създаде такава годишна награда в няколко категории, каквато има във всички професионални съюзи – писателски, музикантски, филмови и театрални. В сградата на СБХ все още няма и книжарница, където да бъдат изложени нашите

 

творби – книгите, чието издаване е многократно по-скъпо от материалното създаване на една картина, струвайки на автора доста години къртовски труд, лишения и материални средства. За какво уважение да говорим, щом самите ние като общност не се уважаваме и не сме положили труд да убедим другите в значимостта на професията ни?

 

• • •

Д-р Румена Калчева е независим изследовател в областта на българското съвременно изкуство и арт критик на свободна практика. Изследователските ù интереси са фокусирани върху съвременното българско изкуство, експонирането на изкуство в алтернативна среда, арт комуникация и арт мениджмънт. Нейни статии са публикувани в различни научни и изкуствоведски издания, като “Изкуствоведски четения” (Институт за изследване на изкуствата), Бюлетин на СБХ, както и онлайн - https://kritikar.com/.

Член е на Международната асоциация на арт критиците (AICA), Съюза на българските художници и Съюза на българските журналисти. Носител на Наградата за арт критика за 2011 г. на Международна фондация "Св. Св. Кирил и Методий".

https://www.rumenakalcheva.eu/

https://orcid.org/0000-0001-6206-2088

 

1

​​ Чл. кор. проф. д-р Елка Бакалова – български изкуствовед и културолог. Член-кореспондент на БАН, професор в НХА и НБУ от 2000 до 2007 г. ​​ Специалист по изкуството и културата на Средновековието и Ренесанса.

 

2

​​ Проф. Лилия Кирова е балканист, учен в Института за балканистика с център по Тракология на БАН.

 

3

​​ Проф. Надежда Драгова – български филолог, писател, драматург и културолог, професор по възрожденска литература и старши научен сътрудник в Института по балканистика-БАН.

 

4

​​ Максимилиан Киров (1930-2003) – български художник и изкуствовед, работил предимно като изкуствовед по актуални теми и проблеми на живописта, графиката, илюстрацията и плаката. Професор в Института за изкуствознание-БАН. От 1990 г. до смъртта си е директор на Софийската художествена галерия „Витоша“.

 

5

​​ Проф. дфн ​​ Емилия Стайчева е дългогодишен преподавател във Факултета по класически и нови филологии към Софийския университет "Св. Климент Охридски", основател и ръководител на Австрийска библиотека „Д-р Волфганг Краус” към същия факултет и председател на Съюза на преводачите в България.

 

6

​​ Анна Хен-Йосифова (1872, Брауншвайг, Гермнания -1931, София) – българска художничка (от 27 годишна възраст), една от първите професионални жени – художнички у нас, член на Дружество „Съвременно изкуство“ и на Дружество „Лада“, с приноси за развитието на натюрморта.

 

7

​​ Български художници, творящи в периода от Освобождението до Втората световна война и определящи облика на българската живопис от този период.

 

8

​​ Иван Мещрович (1983, Хърватия –1962, САЩ) – ​​ хърватски и американски скулптор, архитект и писател, често наричан „Славянският Микеланджело“. Възпитаник на Виенската художествена академия, още от младежките си години се прочува като изключителен и самобитен майстор на мрамора.

 

9

​​ Иван Пенков (1897-1957) – български живописец, сценограф, приложник, един от най-ярките представители на движението и Дружество „Родно изкуство“.

 

10

​​ Кирил Кръстев (1904-1991) - известен български критик, изкуствовед, есеист и поет.

INTERVIEW // FINE ARTS – 2023, ISSUE 6

With Prof. Dr. Milena Georgieva from the Institute of Art Studies of the Bulgarian Academy of Sciences - about the jubilee conclusions and the pressing issues

Interview by Roumena Kalcheva PhD

Prof. Milena Georgieva PhD is Professor at the Institute of Art Studies, Bulgarian Academy of Sciences and a part-time lecturer at the University of Plovdiv. Her research interests cover the fields of Bulgarian and Balkan art from the first half of the 20th century, history and theory of Bulgarian fine art, modernism from the first half of the 20th century, artistic life, caricature, bohemian culture, attributions of works of art, museology.

Her most important books are "Lada Union of South-SlavArtists (1904-1912). Bulgarian Arts in South-Slav Exhibitions", Sofia, 1994; "South Slav Dialogues in Modernism. Bulgarian Art and Art of Serbia, Croatia and Slovenia 1904-1912". Institute of Art Studies. Sofia, 2008; "A Toast To You, Maestro! The Bohemian Moments of Ivan Penkov", Sofia, 2013. She is the editor of the memoirs of Pavel Genadiev about the Bulgarian Artists contributing to Hudozhnik (Artist). (1905-1909). Her articles were published in Croatia, Serbia, Germany and Austria.

• • •

Roumena Kalcheva PhD is an independent researcher in the field of Bulgarian contemporary art and freelance art critic. Her research areas are focused on contemporary Bulgarian art, art exhibition in an alternative environment, communication, and art management. Her articles are published in different science and art critics journals, such as Art Readings (Institute of Art Studies), Union of Bulgarian Artists Bulletin and also online - https://kritikar.com/. She’s also a member of the International Association of Art Critics (AICA), Union of Bulgarian Artists and Union of Bulgarian Journalists. Winner of the Art Critics Award 2011 of Sts Cyril and Methodius International Foundation.

https://www.rumenakalcheva.eu/

https://orcid.org/0000-0001-6206-2088

818 общо 6 за днес