Столична община ще прави на площад „Княз Алeксандър Батенберг“ „Бронзова къща“. Защо?
На 20 октомври тази година в Централния дом на Съюза на архитектите в България” бе „представено“ намерението на Столична община да направи на пл. „Ал. Батенберг“ т. нар. „Бронзова къща“ по идея на българския и австрийски художник Пламен Деянофф.
С този текст ще споделя накратко впечатленията си.
Представяне, дискусия или пропаганда?
Столична община е разгърнала впечтляваща по мащаби PR кампания за споменатата идея, в това число и имитация на публични срещи (които се представят, както бе в случая, и за професионални дискусии). Въпреки това всеки, който влезе в социалните мрежи, може да се убеди, че това намерение буди у софиянци, най-малкото, недоумение – а по-често критики с привкус на горчивина и възмущение. Мисля, че е обяснимо, най-малкото, защото сме поставени, както едно време, в условията на избор „едно от... едно”.
На практика в това представяне се изнесе много малко конкретика, особено за това, в което биха могли да са полезни с мнението си архитектите – а именно контакта на замислената „Бронзова къща“ с градската среда, реалните технически проблеми при евентуалното изпълнение, вписването на това изпълнение в действащата законова и нормативна уредба.
Авторът и кураторът
Не мога да посоча името на куратора – то липсва в направената от него (както беше заявено) листовка. Техните изложения бяха посветени на политическата подоснова на обекта, на подкрепата за проекта на международни организации и на щастието да общуваме с творец от висок ранг, както беше представен г-н Деянофф. При все това, изложението на г-н Деянофф съдържаше неясноти и неточности – най-малката от тях бе името „Корбузе“, с което бе наречен добре познатият у нас виден френски архитект (със швейцарски произход) Шарл Едуар Жанере, известен и като Льо Корбюзие. Все пак имаше известен разказ и за художествения замисъл – ще се спра и на него.
Идея има, проект няма!
Авторът, г-н Деянoфф, лековато се оправда за неверните и разнопосочни технически документи с това, че той е скулптор и не разбира от „архитектурните мащаби“. Но ние добре знаем, че един световно известен художник от български произход като Кристо изготвя съвършено точни и множество на брой чертежи, фотомонтажи, макети и технически детайли, за да защити реалността на своите идеи. Всичко това в случая с Деянофф липсва. Идеята е налице, но проектът го няма – няма как да го оценяваме, а още по-малко – да го аплодираме. Но административното налагане „отгоре – надолу“ е налице! От една страна, от Общината (арх. Б. Къдрева) бе заявено, че мястото е определено от Общината и тя има право на това без допитване, въпреки че се касае за едно от най-знаковите – не само за София, а и за България - места (все пак става дума за главния площад на Столицата, за решението на който има редица идеи - стари и нови). При все това колегите възразиха и, общо взето, се обединиха около мнението, че е препоръчително да се потърси друго място за обекта – което няма да е за сметка на евентуалното му въздействие; те направиха и конкретни предложения. От друга страна, предложената от автора и куратора конкретна информация за обекта бе непълна, неточна и даже невярна. Например, чертежите и макетът, които бяха експонирани, показват различен размер и характер на „къщата – кула“. Това, което става ясно, е, че замисълът е за сглобяем обект от решетъчни от масивен бронз модули, с общ размер на кулата 7,0 х 7,0 м. (в план, в основата) и височина 14,00 м. Този обект беше обявен като „функционален архитектурен обект” в раздадената ни (неподписана, анонимна) листовка и в същото време е определен като „скулптура – сграда“, която ще се използва за различни културни събития. А какви културни събития ще стават в тази ажурна кула с основа 7,0 х 7.0 м. можем само да гадаем – но и без нея площадката на бившия Мавзолей създава условия за културни събития – стига да има кой да ги организира! А всъщност „кулата на Деянофф“ ще блокира използване на мястото за сцена на открито, за танцови спектакли и пр.
Техническо, конструктивно решение за това предложение още няма – и ще очакваме да се запознаем с него, защото, според мен, много е възможно да се заложи промяна в пластическия замисъл на автора. Липсва и предвиденото в законите градоустройствено решение.Тези въпроси бяха поставени от колегите в достатъчно ясна, но не и неуважителна форма. И това е напълно естествено – изграждането на подобни обемни „инсталации“ в градска среда има нужда от участието и на архитекти, и на инженери в процеса на мисловно създаване на творбата. Нещо, което в случая очевидно липсва.
Временна или трайно изградена ще е „Бронзовата къща“?
Отново остана неизяснено! Бяха споменати различни срокове за престоя й - първо от 6 месеца, после до една година, но, както знаем, у нас най-трайни са временните решения. Особено, когато са „узаконени“ от Общината.
Законно ли ще е реализирането на „Бронзовата къща“?
Арх. Къдрева увери, че ще бъдат спазени всички законови процедури. Но това уверение не ме убеждава и вероятно ще породи скептицизъм у повечето софиянци. Двойнственият статут на обекта – хем сграда, хем скулптура, хем временно, хем изискващо трайно фундиране, поражда въпросителни. Теглото му при заявената технология може да надхвърли десетина тона, може да се наложи изграждането на паралелна, укрепваща сглобяемата метална конструкция (което пък ще промени характера й) и пр.
Тук има възможности да се заобиколят разпоредбите, но и обектът да се окаже незаконен, въпреки издадените от Направление „Архитектура и градоустройство” за направата му документи. На арх. Къдрева вероятно е известно, че в момента няма законова възможност да се изгради траен обект на това място; но пък за временен (преместваем) обект не би трябвало да са изливани носещи многотонова тежест основи и също се изисква градоустройствена основа, каквато в момента очевидно липсва.
“Бронзовата къща“ – авангардизъм на
нивото на 70 – 80-те (или 50-те?) години?
Аз харесвам и обичам кипящата художествена култура на ХХ век, особено от посочения период, но съм против това - повтарящото търсенията оттогава да се представя днес като „авангардно“, „откривателско“ изкуство. Но всеки период от развитието на художествената култура създава своите откривателски, авангардни творби и има своите движещи личности. След тях идват талантливите интерпретации, после епигоните (така разглежда художествения процес, например, В. Кандински), накрая – и обикновените шарлатани, които паразитират, кичейки се с емблемата на авангардисти. Не се наемам да съдя какъв е случаят с г-н Деянофф. Но повечето от реперите на замисъла му се „експлоатират” широко от десетилетия! Така, идеите за функционални, обитаеми скулптури, както и за „скулптурна архитектура“ се развиват още от 50-те години!
Друг репер е т.нар. „архитектурен цитат“: Деянофф има желание да повтори, т.е., „да цитира“ силуета и отчасти формата на Хрельовата кула в Рилския манастир, макар и да се разминават в размерите. Тази тема бе популярна в постмодернизма на 80-те години, и за нея даже има защитени дисертации (още тогава). Използването на мотиви от дърворезбената украса на нашите къщи, което се предлага, също е популярно от 60-те години в архитектурата, приложните изкуства и скулптурата у нас. За основния мотив на „кулата“ – ажурният решетъчен модул, се твърди, че е национален мотив, интерпретация на рисунъка на вградените шкафове, отново в нашите възрожденски къщи (само че като мотив тези решения са разпространени в целия Балкански полуостров и Мала Азия, т.е., националното тук е условно). А доколкото може да се прецени от представените слайдове, ефектът от създадените решетки е удивително близък до този на създаваните от 50-те години до днес в целия средиземноморски басейн решетки на слънцезащитни устройства (измислени също от „Корбузе“) от дърво, бетон или метал. При това, налице е и художествен конфликт между асоцииращия се с трайност и голямо тегло материал (масивни бронзови отливки) и заявения подчертано временен характер на „къщата-кула”...
Кой ще плати?
Ето тук, както се казва, „е заровено кучето“! Очаква се от Общината проектът с лекота да се възприеме, защото официалната версия е, че „проектът“ се финансира от австрийската държава по линия на Австрийско – българското правителствено споразумение за културно сътрудничество. Според Общината с това неудобният въпрос за финансирането би трябвало да отпадне. Но не е така! Нека не забравяме, че „австрийските пари“, както и „българските“, са европейски, т.е., не е безразлично на европееца – рационално ли се харчат. Уместно е да зададем въпроса на нашите австрийски приятели – ясна ли им е сметката на обекта? Какво е платено досега и какво ще се плаща още? Каква е общата сума? Включени ли са разходи, например, за наем (тротоарно право) – ако това е временно съоръжение, съответно за строително разрешение – или те са опростени от Общината? Кой и как ще контролира и кой ще даде отчет на софиянци, че Общината не е участвала със средства (или с „безплатна“ логистика и при монтажа и демонтажа) и пр. Даже и да приемем, че бронзовите отливки са налице (както твърди г-н Деянофф), то всички други разходи (проекти, инженерни мрежи, и пр.) вероятно ще са от порядъка на стотици хиляди лева. Би било добре да имаме официална и публична информация по темата за финансирането от първоизточника – в случая Австрийското посолство и Столична община.
Kултурно сътрудничество или културен империализъм?
Или - има ли „безплатен обяд“?
И така, под формата на подарък ни се внушава един недоизяснен проект, при това за едно знаково място. Но защо обектът е точно такъв и защо точно на това място се подкрепя от Австрийското посолство и от Столична община?
Столична община с това иска да скрие продължаващото близо двадесет години безхаберие и нежелание да се оформи площад „Александър Батенберг“ с трайно, прието след архитектурен конкурс и след общо допитване решение (проведеният през 2013-2014 г. конкурс, свързан с него, бе спрян от арх. Петър Диков и оттогава – мълчание!) Едновременно с това Общината би желала да се представи за радетел и защитник на модерното изкуство – т.е., да забравим всички нейни архитектурни действия в градската среда, особено през последното десетилетие!
А дали австрийската страна си дава сметка, че по същество ни натрапва този проект като се заглушават всички критични гласове (включително с помощта на участващите в „обществените представяния” „клакьори“)?
Задавам въпроса така, защото, не знам дали австрийците си дават сметка, че ако Австрия дава купища пари за да ни натрапи един „авангарден“ проект, въпреки и независимо от реалната му обществена оценка, то, според мен, от форма на културна взаимопомощ и сътрудничество реализацията на „Бронзовата къща“ се превръща във форма на поучение на „недообразованите българи“, т.е., форма на „културен империализъм“ – по-подходящо за преди един век, за годините на австроунгарската империя, отколкото за днешните европейски реалности.
Повод за тези мисли ми дава и високомерно-поучаващото поведение на нашите гости – авторът и куратор в Дома на Съюза на архитектите в България на срещата, организирана с участието и на Посолството на … Австрия в София.
Площад „Александър Батенберг” има нужда от широка обществена дискусия за своето бъдеще и от своето трайно решение. Общината дължи това не само на София, но и на България. Ходът с „Бронзовата къща” като замисъл и особено с досегашната активност за реализацията показват по-скоро неразбиране, отколкото желание за решаване на проблема.
24.10.2017 г. boulev@abv.bg
