„Какъв е спомен станало” Песенните паметници за войната в Добруджа отпреди 100 години
100 години след грохота на Първата световна война в Добруджа ние се докосваме до победите и погромите като разлистваме пожълтелите страници на писаната история в архивите, докосваме съхранените артефакти в музеите, допираме се до камъка и метала на войнишките паметници, вглеждаме се в старите снимки. Редом с този предметно-сетивен свят на застиналите, записани и запечатани слова и образи; редом с писаната история, обаче, има и неписана история. Тя е подвижна и изплъзваща се, капризна и необективна според критериите на позитивистиката, но все още жива със силата на гласа и виталността на песента. Все още има певци, които помнят песенните хроники и ги предават на другите по законите на устната традиция. Все още могат да се чуят песни за войни и жертви, които започват с формулата „Какво е чудо станало“. Наративът в тези песни, дали легендарен или реалистичен, е важен и необходим, за да разчетем човешките и интимни, но и общностните и етнически лица на историята. Това е необходимо на нас, наследниците на онези българи, които са изживели и преживели Първата световна война като война за освобождението на Добруджа и обединението на България. Необходимо е на науката, за да допълни прочита си. Необходимо е на онова чудо, което е фолклорната култура, жива и в следфолклорните ни времена, докато са живи песните, гласовете и паметта за тях. За да се разберем – с историята, с предците си, помежду си. И да разберем „какъв е спомен станало“.
Така започват обикновено късните „новели“ – песенни хроники за съдбовни мигове, песенно ехо от епични битки, песен-пòплак за жертвите: „Какъв е спомен станало…” или „Слушайте, братя българи…”. Новосъздадени в междени времена между традиция и модерност (първите десетилетия на ХХ век) в контекста на една модерна институция (армията на нацоналната държава), песните за войните насят граничните състояния на това, което отразяват – изтънялата граница между човешките живот и смърт по време на войната, преодоляваната граница на държавните територии, фронтовата линия между свое и чуждо. Те са гранични и междинни и по отношение на начина, по който отразяват, като поетика и художество. Изследователят на връзката армия-фолклор Анатол Анчев определя песенните творби за/от войните като фолклоризъм „ничия територия”, където става „дефолклоризация” на фолклора и „делитературизация” на литературата (Анчев, 1995: 44). Устната фолклорна песенност си съжителства или всмуква в себе си писмената и обратно. За това свидетелстват множащите се след Възраждането писмени форми на фолклора – народни книги и песнопойки; вместване на фолклорни текстове в печатни артефакти на личното творчество – художествена литература, спомени, мемоари, вестници и списания; творби в „квазифолклорен“ стил (Ничев, 1976; Холевич, 1986; Рот, 1988; Анчев, 1995).
Един век по-късно: „междени времена“ и междинни прочити на песни, които ни говорят след дълго мълчание
„Междени времена” (Илчев, 2005) и междинни прочити в добруджански контекст означава междинност между традиция и модерност, устно и писмено (печатано, записано), фолклор и авторско творчество. Едновековна дистанцията във времето помага да се види панорамна картина на времето и неговите актьори, които са проектирани в един метатекст от лични истории и биографични разкази, звучащи медийни свидетелства и вестникарски публикации, архивни материали и литературни факти. Обединява ги фолклорното, което може да се отнася до прояви от различен порядък – новосъздадени песни по горещите дири на събитията (Добруджанския песенен цикъл); реликти на т.нар. изворен фолклор, качени на сцена (концертите на севернодобруджанския хор през годините на Първата световна война); медийните контексти на преса, радио и музикална индустрия и др. Сред опитите ми за осветляване на тези проблеми най-мащабен е монографията „Добруджа: памет и песен“ (Димов, 2012). Този текст ще продължи направеното като се фокусира върху песенните паметници за Първата световна война в Добруджа, а към взирането в песните и фолклорнопесенното ще добави и някои новоиздирени факти за функционирането на песента и пеенето, фолклора и фолклоризмите в модерните синхронни контексти и институции: армия и интелигенция, медии и сцена.
С единични изключения, песните, отразяващи годините на румънско господство, не попадат в теренните сбирки, още по-малко в публикуваните материали с добруджански фолклор. Защо? Не защото не са се пели. Но както и през първата половина на ХХ век в „румънско”, така и през втората половина на ХХ век в социалистическа България, тяхното публично изпълнение не е било толерирано: „Не ни даваха, нали сме другари с румънците, да не развалим дослука с Чаушеску” – отговори една певица от Добруджа (Радка Михайлова) на въпроса ми „Пели ли сте песни за „румънско” по сцените, съборите и медиите?”. Друга причина е фокусирането на научния интерес към старинното и художественото – критерии, които не позволяват на добруджанския песенен цикъл, с неговата късна „фолклорност” и еклектика на селско и градско, народно и авторско, да попадне в научния интерес на българската фолклористика до началото на 90-те години на ХХ век. Несистемно събирани, рядко записвани и публикувани и частично проучвани, само отделни песни от добруджанския цикъл попадат в академични песенни сборници. Изключение е двутомникът на Борис Илиев и Цветана Друмева с песни на Крайдунавска Добруджа „Дунаве, бели Дунаве”, в който са публикувани текстовете на 9 песни за войните в Добруджа и 25 – за румънското господство, записвани през периода 1960-1968 (Илиев, Друмева, 1991: 213-214; 236-265).
Възникнали непосредствено след събитията, тези песни са определяни като новият пласт „новели” след войните. В тяхното създаване имат пръст и анонимните селски певци, и скитащите панаирджийски певци, и добруджански революционни дейци и поети. Част от тях актуализират стари матрици – от ботевата поезия, от македонските комитски песни. Други са създадени от самите участници в събитията. Трети – от професионалисти, като Атанас Стоилов. В една своя песнопойка той сочи темата на песните си:
Съставям песни и пея,
За скъпата наша бащиния,
За поробения край Добруджа…
…Песен за войните и за поробените
Жални и тъжовни… (ИЕФЕМ-АЕИМ, а.е. №138-ІІ)
Такива песни са като „жив вестник”. „Устни вестници / Oral Newspapers” са наречени от фолкористите подобни песни в Румъния – късните балади върху песенни мелодии, възпяващи актуални събития от бита (Аlexandru, 1980: 63). „Тopical songs”/„Актуални песни” наричат в Америка песни, създадени да информират и коментират конкретни социални и политически събития, засягащи цялата общност: социални движения, бедствия, войни, убийства. Връзка между устно творчество, устни вестници и актуални/политически песни прави и Рут Финеган в изследването си за устната литература на Африка. Тя определя като „Topical and political songs” песните на африканските политически партии и движения от втората половина на ХХ век и им обръща специално внимание, оспорвайки тенденцията учените да се фокусират романтически върху традиционната фолкорна култура, пренебрегвайки локалните ù функции в съвременни ситуации: „устната поезия заема мястото на вестниците сред неграмотните хора. Песните могат да бъдат използвани, за да докладват и коментират актуални събития, за политически натиск, за пропаганда, за отразяване и натиск на общественото мнение. Тази политическа и достъпна функция може да бъде един от аспектите на трудови, лирически, възхваляващи… и дори приспивни песни” (Finnegan, 2012: 265-290). Подобни песни – провокирани от актуални обстоятелства и произшествия, обхващащи цялото настояще на дадена обществена група, като песните за набиране на войници в Царска Русия от ХIX и началото на ХХ век – Пол Зюмтор определя като пример за това как „устното поетическо творчество изпълнява, редом със своята собствена функция, и тази на ангажирана, а даже и направляваща журналистика” (Зюмтор, 1992: 88).
„Устните“ и „живи вестници“ следват събитията, разказват за тях, възпяват герои, намират носители и продължители в слушателите си по сватби и трапези, седенки и банкети. Затова са не само документ за времето си, а и фактор за промяна на това време, устна медия, която отразява дневния ред на обществото, спомага за етноконсолидиране и етносъхраняване. Появяват се нови, писмени, медийни форми на битуване и разпространение – песнопойки, вестници, брошури, каталози. Новите песни навлизат в коцертни зали и салони за вечеринки, в кръчми и музикални студиа, напускат селата, навлизат в градовете, стигат и до София и микрофона на радиото. Защото „песента е такова художествено явление, което интегрира професионалното и непрофесионалното изкуство, специализираната и неспециализирана художествена култура, като реализира по този път своята всеобща актуалност, повишената си социокултурна функция” (Живков 1981: 212).
Във фолклористиката ни, обаче, такива песни не са получавали подобаващо внимание. Тяхната популярност в Северна Добруджа е накарала Арнаудов да отсъди, че Добруджа е „непродуктивна” с песни, защото на мястото на старите песни идвали „печатаните в разни песнопойки популярни текстове или просташките съчинения на разни цигулари и мечкари-скитници” – „смърт на същинската народна поезия” (Арнаудов, 1923:14-15). Половин век след него и Райна Кацарова показва голямата популярност на подобни песни в Южна Добруджа – „битови новели, описващи вълнуващи случки из живота на добруджанеца”. Отношението на певците към такива нови песни е изразено от думите на певицата: „Само нея да си записала от мене – стига ти!” (Кацарова, 1956:146). Половин век след Райна Кацарова „битовите новели” за „румънско” продължават да се пеят и отношението към тях на оределите им певци е все така величално и почтително.
Когато преди тридесет години започнах да събирам и изучавам тези песни, все още не знаех, че те ще оформят масив, подобен по значимост, например, на Македонския революционен фолклор (или на по-атрактивния за учените по онова време партизански/антифашистки фолклор). Днес ми е ясно, че има Добруджански песенен цикъл, който обединява песни за откъсването на Добруджа от България през 1913 г., за освобождаването ù по време на Първата световна война, за теглото на българите по време на продължилата 25 години румънска власт, за революционните войни, за освобождаването на Добруджа през 1940 г. и преселенията на севернодобруджанци. По-голямата част от този цикъл (135 песенни единици, които съм записал на терен от певци, издирил съм в архиви и печатни издания или в звукозаписи на грамофонни плочи) са от устната фолклорнопесенна традиция, но има и песни, публикувани в печатни издания (преса, песнопойки) или записани на грамофонни плочи и излъчвани по радиото. Сред най-богатите и жизнени части от Добруджанския песенен цикъл са песните за Първата световна война в Добруджа (53 песни, от които: 10 песни за терора на оттеглящата се румънска армия над мирното население; 11 песни за откараните в румънски лагери; 32 песни за военните действия, герои и събития от войната през 1916-1918 г.). Знайни и незнайни народни певци сътворяват песни за войната и политиката, за най-съдбовните мигове от военните действия в началото на войната (Добричката епопея, Тутраканската епопея), за сражения в Южна и Северна Добруджа, за падналите в борбата за освобождаване на родния си край добруджанци, за жалбите за загинали по добруджанските фронтове от цяла България. За разлика от останалите тематични дялове в добруджанския песенен цикъл, песните за Първата световна война в Добруджа са битували и са записвани не само в добруджанските села (Добричко и Силистренско), но и в други краища на България (Шуменско, Видинско, Белоградчишко), които са дали много жертви в битките за освобождаването на Добруджа.
Песни за войната и политиката
Един от редките примери за представяне на политическите аспекти на войната в съчинена от народен певец песен, е „Букуреще кол гезийор“, известна и като „Букурещ пак дига врява. 1916” – авторска песен на свещеник Павел Атанасов.
Добруджанският певец и събирач на народни умотворения Отец Павел Атанасов,
автор на песента „Букуреще кол гезиор“. Портрет с автограф, 1957 (ИЕФЕМ – АЕИМ, а.е. 917).
Именитият добруджански фолклорист и песнотворец разкрива мотивите си за създаване на песента: “През време на интернирането на хиляди добруджанци в Молдова, след като съчиних песента “Обира на Добруджа”, интернираните турци ме помолиха и за тях да съм бил подредил една за спомен. Така наредих и композирах и тая песен”. Съчинена за турците, тя се пее на турски език, но певецът е направил превод и на български. Описани са опитите на кралска Румъния да си присвои още късове от България и отговорът на българската войска при Тутракан и по фронтовете, в резултат на което крал Фердинанд, премиерът Братияну и министрите бягат чак в Яш, българската армия превзема Букурещ, Румъния е наказана, а финалът е: „Да живей Бъгария!“ (Димов, 2012: 141-142).
Политически и идеологически послания са характерни за авторските песни на т. н. „панаирджийски певци”. В репертоара на добруджанския певец Атанас Цв. Стоилов има „Песен за трите сестри Македония, Тракия и Добруджа”, в която дъщерите на Майка България оплакват чедата си, жертви във войни и борби за освобождение. Добруджанската майка нарежда:
За шестях сина, храбри герои.
Двама в гроба тамо на фронта,
Двама сакати от война остали,
А двамата са далеч откарани
Из румънските хладни зандани (ИЕФЕМ-АЕИМ, а.е. №138-ІІ, л. 38).
Израз на политическо и историческо мислене е въвеждането в песните на исторически личности, значими имена във военната история. В Добруджанския песенен цикъл се срещат имената на двама от големите български пълководци: генерал Иван Колев („Козлодуйци освобождават Кара синан” – вж. Димов, 2012: 146) и генерал Пантелей Киселов („Песен за превземането на Тутракан“ – вж. Димов, 2012: 142).
Тутраканската епопея
В много песни, сътворени и пети най-вече в Силистренския край, се възпява Тутраканската епопея. Една от първите военни операции на Добруджанския фронт се описва от много автори и като кулминация на сраженията за освобождаване на Южна Добруджа през 1916 г., сравнена с битката за освобождаването на Одрин през Балканската война (Тошев, 1921:30-31, 41-56; Стоянович, 1993:26-73; Бойчев 2010). Сред най-значимите битки на добруджанския фронт – боевете при Добрич, Кочмар и Сарсънлар – са и сраженията при Тутракан, за които Георги Марков пише: „Храбрите преславци и железните шопи сломиха за две денонощия съпротивата на Тутраканската предмостова крепост” (Марков, 1996: 12-13). Освен епично озарение, сраженията за Тутракан имат и трагичен отблясък заради многобройните военни и цивилни жертви. Петър Габе представя щрихи от трагизма на Тутраканската епопея през картина на гонените из улиците на Тутракан от освирепелите войници в момента на падането на крепостта: „Още по-трагично бе положението на населението в Тутракан. В деня на падането на крепостта всички останали българи – вън от отвлечените – бидоха изкарани на край града – около 300 души. Там те беха наредени с очевидна цел да бъдат изтребени, както това биде извършено безскрупулно в Добрич, Баладжа, Сребърна и т.н. Но внезапно пристигналата от изток българска войска попречи на кървавата акция, която би станала твърде страшна” (Габе, 1917:162).
В песен от с. Кайнарджа, Силистренско, се описва как рано сутринта на 5. ІХ. 1916 г. пристига заповед Тутракан да бъде превзет, как българските войски овладяват село Дайдър (днес с. Шуменци), прерязват вражеските телени мрежи, навлизат в румънските окопи и обръщат противника в бяг:
…Рано ми рано на пети
Селото Дайдър минахме,
Телени мрежи рязахме,
В румънски окопи влязохме.
Румънци грозно бягаха
И се в Дунава хвърляха… („Тутраканската битка“ – Димов, 2012: 143).
В друга песен от с. Смилец, Силистренско, Тутраканската епопея е описана още по-пластично като задъхан разказ на войник, напуснал фронта за 24 часа, за да разкаже на майка си как са победили румънските пехота, кавалерия и артилерия:
Какво е чудо станало
През шеснайста година
В Тутракан града голяма,
На Тутраканските крепости…
… Да видиш, мамо, да видиш,
как българите стреляха
и се в атака хвърляха.
Да видиш, мамо, да видиш,
Как румънците бягаха
В Дунав се, мамо, хвърляха…
…как се Дунав засиня
от румънските им шапки („При Тутракан“ – Димов, 2012: 143)
С много детайли (и с известни разминавания в данните за часа и датата на началото на офанзивата, за броя на артилерийските единици) е представена Тутраканската епопея в песните на Атанас Цв. Стоилов, добруджански панаирджийски певец, самият той от с. Антимово, Тутраканско, участник в Балканската война и съчинител на войнишки песни. В неговата “Песен за превземането на Тутракан” се описва като в “устен вестник” предисторията на битката, хронлогията ù, ролята на генерал Киселов, значението ù за войната и за прослава на българската армия в Европа („Песен за превземането на Тутракан“ – вж. Димов, 2012: 142).
Песенният разказ предава историята на двудневните сражения съвсем достоверно, макар и без подробности. Известно е, че в офанзивата срещу Тутраканската крепост участват войските на ІV Преславска дивизия под командването на генерал-майор Пантелей Киселов (Варненски, Преславски, Шуменски, Търновски полкове), заедно с І Софийска бригада, тежка артилерия, германска колона. Сраженията започват на 5. ІХ. в 6.30 часа сутринта с артилерийска атака и приключват на 6. ІХ. вечерта с овладяване на крепостта, сравнявана с Вердюн, чиито отбранителни съоражения са градени три години под ръководството на чужди военни специалисти. Отбранителната линия включва ями, вълчи капани, мрежи с бодлива тел, фортове, редути, окопи, картечни и артилерийски гнезда, бетонни бункери. Атаката е с всички налични сили, в един ешалон, разположен непосредствено пред командния пункт на генерал Киселов край с. Дайдър, където в резерв е оставен само 47-ми пехотен полк. След артилерийската канонада започва настъплението на пехотата: пионерските части разрязват мрежите, а войниците с атака “на нож” навлизат в окопите. По време на сраженията румънците получават непрекъснато подкрепления и превъзхождат по численост българските войски, но те със силния си устрем и с цената на много жертви удържат бърза и блестяща победа, която изненадва военните специалисти. С огромния си морален ефект като възмездие за румънската несправедливост от 1913 (Бойчев, 2010: 118), заедно с Добричката епопея и победите на конната дивизия на генерал Колев, Тутраканската епопея решава хода на военните действия в Южна Добруджа. Образът на давещите се в Дунав румънци и сините им шапки не е пресилен – в мемоарите на генерал Тошев и офицерите Стоянович и Мусаков се описва как изтласканите от окопите румънци без друг път за отстъпление или се предавали, или със заграбени от рибарите лодки се опитвали да преплават Дунав, но препълнените лодки се преобръщали и Дунав посинял от униформите на удавниците (Тошев, 1921: 50-56; Бойчев, 2010: 95-96).
В резултат на кръвопролитните боеве и вихрените атаки (в които се е разчитало най вече на решаващата роля на пехотата) са дадени много български жертви. Според военно-историческата комисия при Щаба на войската (Военно-историческа комисия, Българската армия в Световната война 191501918 г. Т. VІІІ., С. 1939) сред българските жертви са убити: 49 офицери и 1810 войници и ранени: 169 офицери и 7 595 войници; а според проучванията на историците от музея в Тутракан – загиналите са 56 офицери и 2 248 войници (Бойчев, 2010: 231-354). Песните възпяват не само победата, но и жертвите. В народна песен от с. Поляна, Силистренско, ранен войник моли санитарката, която му превързва лютите рани:
Самарянке, мила сестро,
Иди кажи на майка ми,
Че ази тука ще загина,
Тука долу във Тутракан,
В тутраканската земя („Ранен при Тутракан“ – Димов, 2012: 144).
В отпечатана в песнопойка песен, съставена от добруджанския певец Атанас Стоилов (мотив ‘вест за смърт на герой’), се възпява смъртта на една от първите жертви в сраженията – младият взводен подофицер Стоян Иванов, ранен от куршум, праща другарите си, които остават живи след войната при майка му, за да ù кажат:
Твоя син, бабо, загина,
Край село Дайдър в кулака,
Вражи го куршум прониза,
Падна той за свободата…
(„Песен за загиналия Стоян Иванов“ – Димов, 2012: 144).
Добруджанският певец и свирач Васил Колев от с. Крушари, Добричко (с гайдата), 1954 г.
От него е записана „Песен за Васил Иванов, убит при Силистра“ (Димов, 2012: 148).
Не едно име на герой се среща в песните за Тутраканската епопея. Дали песенната мартирология съответства на действителната? Реални лица ли възпява народният певец или във фолклорната история шестват легендарни герои? С помощта на военния историк Радослав Симеонов (благодаря му за отзивчивостта да сподели резултати от дългогодишния си труд, преди да бъдат официално публикувани) и публикуваната литература, направих опит да проверя има ли съответствия. Още първата от „тутраканските” песни предложи такова: роденият в тутраканското село Антимово народен певец Стоилов възпява гибелта на взводен подофицер Стоян Иванов; младши подофицер Стоян Иванов Младенов, набор 1902, роден в с. Живовци, (днес включено в Монтана), от 7-ма рота на 6-ти пехотен полк е убит на 5.09.1916 г. при една от първите атаки на Тутракан (вж. Бойчев, 2010: 277).
Често срещан мотив в песните, посветени на загиналите герои в Тутраканската епопея, е разказът за гробовете на героите:
Снощи минах, мамо,
Покрай Тутракан,
Покрай гробището.
Там намерих, мамо,
До три нови гроба… („Гробовете на братя Казакови“ – Димов, 2012: 150).
Варианти на записаната на грамофонна плоча от Иванка Георгиева песен “Черна вода” (за нея ще стане дума по-нататък в текста, вж. и Димов, 2011) са популярни в Северозападна България, която е дала много жертви в боевете за освобождението на Добруджа през 1916 г. Мотивът е възпроизведен и в песните за Тутраканската епопея. В песента от добричкото село Нова Камена “Гробове край Дайдър” (Димов, 2012: 149) се разкрива „жалната” картина на три нови офицерски гроба – на поручик Димитров, полковник Николов и подполковник Кулев – и на гробницата на незнайните воини. Песеният разказ завършва с призив към общността и следовниците да помнят героите:
Окол тях лежаха, мамо, техните войници,
Техните войници, мамо, славните преславци
Деветстотин души, мамо, във една гробница.
Ний сега ще кажем, мамо, “Вечна им памет!” (“Гробове край Дайдър”).
Трите офицерски имена от песента не съответстват на известните и публикувани досега имена на загинали офицери, но други народни песни върху същия мотив се оказват достоверни свидетелства. Варианти на тази песен, посветени на местни жертви, се пеят в Поповския край, дал над 250 жертви сред убитите воини от 4-та Преславска дивизия при Тутракан. За някои от тези песни и техните герои пише Мирослав Георгиев (Георгиев, 2007). В Попово се пее за братята-герои от града, загинали при Тутракан – Димитър и Радослав Шишкови. По сборове, панаири, пазари и седенки се запяла песента за трагичната гибел на тримата братя Казакови (Димов, 2012: 150) от с. Иванча – Симеон (33 г.), Дончо (26 г.) и Георги (21 г.), оставили вдовици и сираци. Песента била съчинена от панаирджийския певец Марин Плевналията, според Малчо Иванов Малчев, роден в с. Иванча, живеещ в гр. Казанлък, който я научил от баща си и я предава според мемоарите му в писмо до Исторически музей в Добрич, любезно предоставено ми от Радослав Симеонов: „Малкото село Иванча, с около 120 къщи и 360 жители, дава 28 млади хора убити – 9 през 1912-1913 година и 19 през 1915-1918 година. В мемоарите на баща ми е записано, че през 1916 година на Тутраканския фронт падат убити тримата братя от селото ни Симеон, Дончо и Георги Петкови Казакови. Съпругата на Симеон остава млада вдовица с пет дребни деца, като най-голямото е само на 11 години. Дончо остава млада жена вдовица и едно 3-годишно момиченце, а Георги е ерген. Тази трагедия не могла да понесе майка им и почива, а баща им се раболява след време. Като свършва войната, един журналист от Русе минава и вижда гробовете на трима братя, родени в село Иванча, околия Поповска, област Шуменска. Този журналист се казва Валентин Наджаков, който праща една дописка до разградското военно окръжие към командира на 19-ти Пехотен полк… Характерното за подвига на тримата братя е, че по-късно народният певец Марин Плевналията, свирещ на физхармоника, изпява съчинената от него песен на събора на селото (Илинден). Цялото село плакало при изпяването на песента… Край Тутракан воюва и Иван Милев Димитров, на когото е кръстено селото ни. Балканджиите решават каквото дете се роди първо, така да кръстят селото. Ражда се момче и го кръщават Иван…”
Така са се раждали някои от песните – на фронта, по горещата диря на битките. Димитър Тонев,
народен певец от с. Суворово със своя физхармониум на Южния фронт при р. Черна, 1918 г.
Справката с военните архиви показва, че песента отразява действителни герои и събития. Сред загиналите при Тутракан са братята: старши подофицер Симеон Петков Симеонов, набор 1903, 19-ти полк, 6-та рота, убит на 5.09.1916 г. при с. Шуменци, община Тутракан; младши подофицер Дончо Петков Симеонов, 19-ти полк, 6-та рота, ранен при гр. Тутракан, починал от рани на 9.09.1916 г. в гр. Попово, 2/3 етапна армейска болница и канонир Георги Петков Симеонов, набор 1916, 5-ти артилерийски полк, 9-та батарея, убит на 3.09.1916 г. при с. Дъбравица, (днес слято със с. Варненци), община Тутракан, погребан на позицията (Информация на Радослав Симеонов).
Вариант на песента, съхраняващ се в Поповския музей, публикувана от Мирослав Георгиев (Георгиев, 2007), е адаптиран за убитите от поповското село Гагово – Николай Ненов, фелдфебел Дончо Василев и редник Христо Илиев (Димов, 2012: 150). И тук народният певец следва плътно фактите. Поповското село Гагово дава действително тези жертви, двама от които падат при Тутракан. Фелдфебел Дончо Василев Неделчев, набор 1910 от 19-ти полк, 4-та рота е убит на 25.12.1916 г. при възвишението „Тейлор”, близо до с. Циганка. Фелдфебел Никола Ненов Ганчев, набор 1910 от 19-ти полк, 3-та рота е убит на 5.09.1916 г. при гр.Тутракан. Редник Христо Илиев Занков, набор 1905, 19-ти полк, 3-та рота е убит на 6.09.1916 г. при гр. Тутракан (Информация на Радослав Симеонов; Бойчев, 2010: 288-289).
За ранен войник в Тутраканската епопея разказва песен от шуменското село Кюлевча, чиято емоционалност и достоверност говорят за поетично представяне на реално събитие с действителни герои. Стоян е ранен срещу Тутракан, санитари го носят край Ганкиното село, засвирва с кавала си, а по звуците му тръгва да го търси годеницата му Ганка. Намира го в полевата болница в Белица, където са му ампутирали двата крака („Кавал свири от Тутракан” – инф. Димитър С. Савов, род. 1903 г., с. Кюлевча, Шуменско; зап. Галя Иванова, дипмломна работа, КБЛ-ВТУ, 1973). В селищната монография за Белица Борис Илиев цитира спомени на местния жител Йордан Пенчев за тази болница: “По време на сраженията под селото, във Вай гьолджук, имаше болница. Там докараха много ранени. В нашето гробище направиха един голям гроб и заровиха много войници от умрелите в тази болница. Не поставиха никакъв паметник” (Илиев, 2002: 120-121).
Въпреки че няма паметник от камък, прототипът на песенния герой живее в песенния мемориал. Вероятно става дума за войника от село Камен дял (Кая ардъ, Провадийска околия) редник Стоян Димитров Минков, набор 1903, 7-ми полк, 13-та рота, починал от рани на 7.09.1916 г. в с. Белица, община Тутракан в 1/4 полева болница (Информация на Радослав Симеонов).
Ако днес материален израз на народната памет са паметниците, като мемориала „Военна гробница – 1916” (Бойчев, 2010: 141-149) и селата, преименувани на офицери и воини (Преславци, Шуменци, Варненци, Търновци, Зафирово, Генерал Киселово – вж. Стефанов, 2003; Бойчев, 2010: 212-213), нематериален и нетленен израз на паметта са песните – фолклорни и на професионални песнопойци (народни), воински и авторски, някои от които продължават да живеят не само в архивите и между кориците на книгите, а и в живите фолклорни пластове на днешната българска култура.
Добричката епопея
На 1. ІХ. 1916 г. започва войната между България и Румъния. Един от важните стратегически пунктове за настъплението на българската армия се оказва град Добрич, освободен още на 4.ІХ.1916 г. от войските на Варненския укрепен пункт под командването на генерал-майор Тодор Кантарджиев. Рано сутринта на 5.ІХ.1916 г. румънските войски (19-та пехотна дивизия), отстъпили без бой града, заедно с руски (61-ва пехотна дивизия), сръбски и хърватски (доброволческа дивизия от славяни, дезертьори от австро-унгарската армия) войски започват сражения за повторно овладяване на Добрич. Тридневните кръвопролитни боеве за Добрич, водени в околностите на града и селата Каралез (Царевец), Гелинджик (Победа), Ези бей (Паскалево), Осман факъ (Козлодуйци), Голямо Чамурлии (Смолница), Кара синан (Росеново), Чакърча (Врачанци), Суютчук (Рилци) остават в историята като Добричката епопея (Кантарджиев, 1931; Симеонов, Михайлова, Василева 2006; Казанджиев, 2006). В тридневните боеве българската армия е подпомагана от добричкото цивилно население, което масово, от 12-годишни деца до 70-годишни старци, мъже и жени, християни и мюсюлмани, въоръжени с получените от Варна в деня на освобождението на Добрич 500 пушки влиза в окопите, носи патрони и вода на позициите, помага на ранените (Кантарджиев, 1931:77-79; Капитан Енгезки, 1939: 30-33). “Майки и деца се жертваха, за да изкупят голямото бъдеще на малкия народ” – ще напише в своите “Червени страници” Антон Страшимиров за участието на добричлии в освобождаването на града им: „В грозните за Добрич дни майките, когато носели на позициите гранати, патрони, вода и мокри чаршафи, викали с ревен плач на децата си: „Помагайте, мамин, че инак моканите пак ще дойдат!” И това е било общо у българи, у гагаузи, у татари. Тук не могат да търпят „моканина”: той е олицетворение на жестокост, на гнусота и низост, той е чумата” (Страшимиров, 1917: 11). Войска и граждани удържат победа над многократно по-многочислен противник. Удържането на атаките парира плановете на румънското командване за настъпление в българска територия и заедно с победата при Тутракан, осигурява възможността за освобождаване на Силистра и достигане до границите на Северна Добруджа за по-малко от седмица.
Моменти от сраженията край Добрич, в които се включват и гражданите, са описани в публицистиката и художествената литература: разказа на Йордан Йовков „Българка”, есетата на Антон Страшимиров „Червени страници”. Редом с георичните мъже и жени, като Йовковата Шина, под куршумите, за да помагат на българските войни излизат деца, юноши, девойки – една от тях е моята прабаба Дечка Джендова. Малко известна е авторската песен на куплетиста Стоян Миленков „Дете-герой”. Песента, публикувана в юбилейна антология „Карнавал без маски” (Миленков, 1934: 41), пресъздава епизод от сраженията край Добрич. Като се има предвид популярността в публичното пространство на Миленков, тази песен е била позната на широката общественост. Според Мильо Басан, Миленков създава песента още през 1916 г., като описва истински случай от сраженията за освобождаването на Добрич (НА БАН, Сб.19, оп.1, а.е.4).
„Дете герой” – авторска песен на куплетиста Стоян Миленков за Добричката епопея.
Из юбилейната книга на Стоян Миленков „Карнавал без маски”, София, 1934 г.
В сраженията от Добричката епопея участват и добруджанци – доброволци в българската армия. Част от тях са от средите на добруджанската емиграция в България, други – дезертьори от румънската армия, трети – преминали границата в навечерието на войната, за да се включат в подготвящите се за настъпление военни части. Известно е, че много добруджански доброволци са включени в частите на 4-та Преславска дивизия (Симеонов, 1993: 276). Радослав Симеонов издирва пълния списък на добруджанците доброволци в новосформирания Осми маршеви полк (четири дружини, съставени от опълченци и доброволци, от които над 200 добруджанци, постъпили в полка през 1915 г.).
В битките за Добрич участват „добруджански войски” (по думите на главнокомандващия 3-та армия генерал Тошев): четири дружини от Осми приморски полк, една – от 48-ми полк, една – от Четвърти маршеви полк и едно артилерийско отделение от Пети артилерийски полк (Тошев, 1921: 66). В народна песен от с. Царевец, Добричко („Добруджанец пада в битка за освобождаване на селото си“ – вж. Димов, 2012: 145) се описва как Слави Йордан Даскалов от с. Каралез (Царевец) пада от вражески куршум до Девинските могили, когато се надига от окопа да види родното си село:
Слави го далеч откараха
До Девненските могили
И там са, холам, окупали.
Слави другари думаше:
Другари, верни, сговорни,
аз ще си главата издигна,
нашето село да видя,
нашето село Каралез.
Силен го куршум прониза
В челото между веждите.
Песента разказва за смъртта на добруджанец, паднал близо до родното си село, вероятно в първите боеве от Добричката епопея. Девинската могила се намира на 4 км северно от Добрич, близо до днешното летище. Там са се водили сраженията рано сутринта на 5 септември, когато румънски и руски войски настъпват към освободения от войските на Варненския укрепен пункт Добрич откъм село Каралез, а срещу тях са малочислените и недобре починали си варненски войски в плитки окопи, неуспели за няколко часа да подготвят добре защитните си позиции (Тошев, 1921: 66-67; Симеонов, Михайлова, Василева, 2006: 11-12; Казанджиев, 2006:19-20). За участието на добруджанци в освобождението на Добруджа е писано в мемоарната литература (Кантарджиев, 1931). Генерал Кантарджиев свидетелства: “… в редовете на варненските войски имаше много доброволци от Добрич и околността… през боевете те не можаха да видят бащини огнища и мили домашни същества”. Един от тези добруджанци е бил възпетият Слави Йорданов. Историко-библиографският справочник на Радослав Симеонов, Величка Михайлова и Донка Василева за Добричката епопея потвърждава неписаната история на песента – в списъка на загиналите под
№ 800 е Слави Йорданов Георгиев, редник от 4-та рота на 48-ми пехотен полк, набор 1905, роден в с. Царевец, Добричко, починал от раните си в добричката военна болница на 22.ІХ.1916, погребан в Добрич (Симеонов, Михайлова, Василева, 2006: 149).
Добруджанци пеят и за героите, дошли отдалеч, за да спасят родните им села. В песен от Карасинан/Росеново се възпява подвигът на храбрите войници от Козлодуйския полк, воювали край селото им през 1916 г. (Волеров, 2007: 111). 36-ти Козлодуйски полк под командването на полковник Константин Гладичев претърпява най-много поражения при сраженията с руснаците край Кара Синан на критичния за Добричката епопея 7 септември 1916 г. (Тошев, 1921:71-72; Симеонов, Михайлова, Василева, 2006:14).
По следите на сраженията в Южна и Северна Добруджа
Повечето от народните песни, които възпяват събития от военните действия в Южна и Северна Добруджа през Първата световна война, са посветени на смъртта на български войници и офицери.
Има исторически свидетелства, че като доброволци в българската армия през Първата световна война са се включили и севернодобруджански българи. Само през септември-октомври 1915 г. в Осми маршеви полк, Варна, са постъпили 16 доброволци от Северна Добруджа – от Мангалия, Бабадаг, Тулча и от селата Фрикацей и Башкьой, Тулчанско (Симеонов, 1993). Някои от тях загиват в битки за освобождаване на родния им край. Песента „Севернодобруджанец загива във войната братя от робство да спаси” (Димов, 2012: 146) разказва, в духа на популярните в Добруджа късни исторически хроники („новели”), вероятно действителна случка с героя Илийчо Гарганлийчето, избягал от останалото в Румъния българско село Еникьой, Тулчанско в България, за да се включи във войната за освобождаване на Добруджа и смъртно ранен от артилерийски снаряд преди да освободи родния си край, Героят заръчва на другарите си:
Като у Тулча утидите,
през Еникьой минете,
сичките майки ша излязат,
ша излязат да ва пусрещат,
и мойта майка ша излезе.
И вие да ù кажити,
Че са ме мене убили
Срещу ми равна Добруджа
Братя от робство да спася!
Песенната памет на добруджанци възпява и загинали доброволци в българската армия от Южна Добруджа. В краеведско изследване на Никола Волеров за откараните карасинанци е поместена местна песен, пята от Мара Колева и записана от Василка Атанасова в с. Росеново – „Песен за Кавалджи Михал”, посветена на загиналия като доброволец при Кубадин Михал Колев Петков. Авторът дава сведения за съчиняването и битуването на песента, както и спомен за смъртта на Михал Колев (Волеров, 2007: 109-113).
Голяма част от песните за сраженията в Северна Добруджа отразяват Кубадинската офанзива. На 17 септември 1916 г. след превземането на Добрич и Тутракан и победните битки в Южна Добруджа (при селата Кочмар, Сарсанлар, Аптаат) българската армия по цялото протежение на фронта от Дунав до Черно море заема позиции пред укрепената Кубадинска позиция. На 15 октомври е превзет град Черна вода и е прекъсната връзката на Румъния с Добруджа. След дислоциране на необходимите войски, на 19 октомври започва тридневната офанзива срещу Кубадинските позиции, а след разгрома на румънската и руската армия на 22 октомври българските войски, преследвайки врага, достигат до Мачин и устието на Дунав в края на годината. (Тошев, 1924:106-309; Стоянович, 1993: 94-163; 304-307). Сраженията при силно укрепената румънска отбранителна линия около град Кубадин продължават около месец и завършват с тридневна офанзива, при която загиват много войници и офицери, а името Кубадин става историческо като „втора Тутраканска епопея” (Стоянович, 1993: 94, 128). За загинали при Кубадин се пее в песни, записвани в добричкото село Росеново и силистренското село Коларово („Ротен командир загива при Кубадин“, „Песен за Кавалджи Михал“ – Димов, 2012: 146).
Мотивът ‘смърт-сватба‘ е в основата на сюжета на друга песен за войната („Ротен командир говори от гроба“ – Димов, 2012: 151), в която героят ротен командир, който не може да стане от гроба/бойното поле и да си поведе войниците, ги моли като от война се върнат, да кажат на майка му, че се е оженил за „мома добруджанка” или „булка румънка”:
Ний го, бабо, оженихме,
За една булка румънка,
На снага тънка, висока,
На лице бяла и румена,
На име Манлихерка.
В цитираната по-горе песен героят е ротен командир от 8-ми конен полк и загива през 1918 г., а легендата го „жени” за румънка. Вероятно има контаминация между спомена за Първата световна война в Добруджа и случая с жертвата, загинала пак през същата война, но по-късно и на друг фронт. Осми конен полк не воюва на Добруджанския фронт, а на Южния. Може би певицата от Ведрина пее за подпоручик Петър Янев Делев от 8-ми конен полк, 2-ри ескадрон, родом от с. Кирилово, Преславско, починал в родното си село на 16.08.1918 г. Полкът му е бил дислоциран в района на гр. Ксанти в Беломорието (Информация на Радослав Симеонов), но добруджанските певци са пренебрегнали тази „подробност”, защото за фолклорната памет войната е в Добруджа, а смъртта е „тънка румънка-манлихерка”.
Мотивът ‘смърт-сватба‘ е в основата на друга песен („Ротен командир загива при Кубадин“ – Димов, 2012: 146) с герой ротен командир от софийски полк. Майка му го чака да се върне в София, разказва песента, а в исторически и мемоарни съчинения се описват многото жертви, дадени на кубадинската позиция от 1-ви Софийски полк:
На софийските гари големи.
Бабо ле, стара бабичко,
командирова майчице,
ротен го, бабо, сгодихме,
за инà мома добруджанка,
на снага тънка, висока,
на име пушка бойлия.
Къща му бели гробища,
Дървен муй кръст – кръстница,
Черни гарвани – слугари.
Цитираните песенни текстове с ярка образност сочат мотива ‘смърт-сватба‘ в комбинация с мотив ‘заветът на героя‘. Първият, характерен за индоевропейския културен кръг фолклорни образи мотив ‘смърт-сватба‘ (Гарнизов, 1991), е един от най-популярните на Балканите, а в българския фолклор се среща в песенните сюжети на хайдушки, баладични, исторически песни, които по полов белег са „женски” (изпълняват се от жени), а по функционален – обредни (великденски) и празнични (трапезни). Мотивът е доминиращ при късните исторически балади и лирически песни, посветени на войните, революционните и антифашистки борби (Живков 1970:54).
Мотивът ‘вест за смърт на герой’ се среща и при песен със сюжет зов/разказ на ранен герой от болницата към/на майка му. Двете песни са по-скоро два варианта на един песенен сюжет. Единият (Илиев, Друмева, 1991 :214-215) описва Кюстендженските влашки казарми в Долна Добруджа, превърнати в болници, в които героят ще умре от девет рани куршумени и десета от нож прободена (подобен образ има в популярната македонска песен “Сокол пие вода на Вардаро”). Другият описва Браилските казарми в румънската земя, превърнати в болници, в които героят ще погине от рани куршумени в чужда земя (Димов, 2012: 147). И двете песни са пети от мъже. Първата песен е записана от Борис Илиев в с. Айдемир, Силистренско, а втората записах през 1993 г. в с. Поручик Кърджиево, Добричко. Певицата Марина Пенева я знаеше от мъжа си, севернодобруджанец, служил в румънската армия. Може би двата варианта на тази войнишка песен отразяват рядко срещания в песните, но известен от устните и историческите разкази факт, че добруджанци са воювали и от двете страни на фронта. Вероятно героят на втория вариант е от мобилизираните в румънската армия севернодобруджанци, загинал в останалата до края на войната Браила, на левия бряг на Дунав, а героят на първия вариант – български войник, ранен при Кубадинската офанзива и загинал в останалата в тила на българската армия Кюстенджа.
Много от песните, посветени на Първата световна война в Добруджа, са балади, жалба по загинали войни (Димов, 2012: 147-150). Песента „Добруджо, юнашка гробнице” е много популярна в Добруджа. Записана е в аудиоалбуми, грамофонни плочи и компактдискове от Добра Савова (Добра Савова – „Есен се заесенява”. GD323, 2007), поместена в нейна автобиографична книга (Савова, 2007: 23). Според певицата песента е „семейна”, знае я от баща си, който имал дарбата да съчинява текстове. Тази песен „му дошла”, когато слушал оплакванията на майки и вдовици за загиналите на селските гробища, до които живеели (Интервю с Д. Савова). Вероятно бащата на певицата Сава Иванов Атанасов, който е бил и песнопоец, станенùк на коледарите в Хардалий (Савова, 2007: 8) не е съчинил нова, а е адаптирал позната песен за войните. „Добруджо, юнашка гробнице” е вариант на народна песен, посветена на Балканската война („Чаталджо, юнашка гробнице”) и на по-ранна песен за Сръбско-българската война („Сливнице, юнашка гробнице”). Вариант на песента за Сливница е публикувана под № 55 в „Песни за сръбско-българската война от 1885” на Анатол Анчев (Анчев 1995 А: 205). Авторът разглежда различни отпечатани в сборници и съхранявани в архиви варианти на песента за Сливница като юнашка гробница и замяната ù с Чаталджа. Вариант на песента за Чаталджа от с. Иширково, Силистренско, е публикуван в песенния сборник на Борис Илиев и Цветана Друмева „Дунаве, бели Дунаве”: „Чаталджо, Чаталджо”, № 582 (Илиев, Друмева, 1991: 209); варианти са записвани и в селата Калипетрово и Добротица, Силистренско (Илиев, 1991: 231-232). Песента е популярна като градска през първата половина на ХХ век в двата варианта – за Сливница и за Чаталджа (Кауфман, 1968: 290; Кауфман, 2003: 391-392). Публикуван е и вариант за Добруджа, пят от Стоянка Ангелова (Пеев, 2000: 163).
В песента „Вдовишка жалба” (записана в с. Секулово, Силистренско – Димов, 2012: 149) Гана вдовица плаче в пустите Мунци Карпаци (на планината Карпати в Румъния) за съпруга си, вероятно загинал от куршум или граната във войнишките окопи. И на тази песен може да се потърсят варианти и паралели. Според Анатол Анчев първообраз на баладата е песента „Заплакала е вдовица на сръбска граница”, но варианти се пеят и за Балканската война („Заплакала е Милкана вдовица на турска граница”), и за Първата световна война („Песен за Милкана вдовица. Част ІІ – 1918”). Песента илюстрира „как с многобройните, взаимно допълващи се варианти, песните за войните създават един обобщен, исторически верен, трагичен образ на българката, загубила мъж и син на фронта” (Анчев, 1995 А: 96). Мотивът е съществувал и в добруджански вариант. За това, че „Заплакала е вдовица” се е пеела в Добруджа и по време на Първата световна война, със сюжет за битките на добруджанския фронт, свидетелства статия във в. Добруджа (Бабадаг), репортаж от ученически сборове в Северна Добруджа. На Петровден в Саръгьол се организира детска забава с ученици от селото и съседните села Бейдаут и Долен Иримлик. След войнишко-детските игри се дава обща забава с декламации, песни и хора: „Пяха се хорови песни на три гласа. Народната песен „Заплакала е Милитица, млада вдовица, на Стоянова гробница на пуста ромънска граница” направи тъй силно впечатление, та разплака милозливите жени” (в. Добруджа, № 17/3.VІІІ.1917).
Песен от репретоара на певеца от Крушари, Добричко, Васил Колев (може би с негово авторство), посветена на загиналия Васил Иванов, погребан в Силистра (Димов, 2012: 148), разкрива защо се пеят баладите, песенни жалби за жертвите на войните. Дунавският вятър донася жалбата на бащата на героя, който зове сина си да стане от гроба и да погледне:
Твоите другари дружина събрали,
Дружина събрали, песни ти пеят.
Песни ти пеят, песни ти вадят,
Да се споменуваш от тез войни омразни.
Може би върху песенната матрица за дунавския вятър народният певец е нанесъл познат нему герой от войната – възможно е крушаревският певец да е знаел, че около близкото до Крушари село Азаплар (преименувано на Полковник Дяково в чест на загиналия в битката до селото командир на 19-ти Шуменски полк) е паднал смъртно ранен Васил Иванов Рахнев от Омуртаг, редник от 7-ма рота на 47-ми полк, починал на 14.09.1916 г. в дивизионния лазарет (Информация на Радослав Симеонов).
Като „спомен от омразните войни, в които много семейства са дали жертва“, тази песен е била популярна сред добруджанци. Пяла се е и на първото добруджанско надпяване в Тервел през 1960 г., където Тодор Джиджев я записва от 62-годишния Димитър Йорданов Кулов от с. Ветрино, Провадийско, с бележката „нова интонация” (Арх. ИИИ, п. 136, № 1445).
Първата световна война и боевете за освобождаването на Добруджа намират отражение и в другия пласт „народна музика“ – записаната на грамофонни плочи. В навечерието на освобождаването на Добруджа популярната народна и шлагерна певица Иванка Георгиева записва няколко народни и авторски песни, свързани с Добруджа. Една от тях е „Черна вода” (Сборник с шлагерни и народни песни. Фабрика за грамофонни плочи “Балкан”. Най-новите шлагери за сезона 1941, София, 1941, с. 21, плоча “Балкан” 434. Пее Иванка Георгиева):
Снощи минах мила мамо
Покрай Черна вода,
Покрай Черна вода, мамо,
Покрай Меджидия.
Там си видях мила мамо
До два нови гроба
И на гробовете, мамо,
Две свещи горяха.
И на свещите, мамо,
Две черни панделки
И на панделките, мамо,
Ситно жално пише:
Тук почиват, мила мамо,
Две души невинни,
Две души невинни, мамо,
Още незгодени.
В стила на късните фолклорни балади с литературно влияние песента актуализира мотива ‘гроб на юнак‘ като документализира хронотопа – мястото е фронта пред градовете Черна вода и Меджидие, Северна Добруджа, времето – края на октомври 1916 г., а героите-жертви – български воини, вероятно от 3-та армия, изнесли тежестта на битките от Кубадинската офанзива срещу укрепените руски и румънски войски (Тошев, 1921: 218-230). Макар че звучи “по градски”, през 20-те и 30-те години тази песен е част от локалната селска фолклорна традиция в Северозападна България. „Черна вода” (Балкан № 434), eдна от песните на Иванка Георгиева, посветени на откъснатата по това време от България Добруджа (Димов, 2011), е народна песен, изпълнявана „по тлаки и седенки” и записана в два варианта от Васил Стоин през 1926 г. и 1927 г. във Видинско и Белоградчишко (Стоин, 1928: 780). Цветана Романска я използва като пример за “ярко обособената група” на “песни за войните” сред останалите български народни поетични творби, които са много на брой и са се пеели по цялата страна (Романска, 1965: 110). Сред загиналите в сраженията при Кубадинската офанзива има и българи от Северозападна и Средна Западна България (1-ва Софийска дивизия, 4-та Бдинска дивизия), където са се пеели записваните от Стоин песни и от където е певицата Иванка Георгиева. Вариант на тази медийна песен е баладата “Войнишко гробище при Меджедия”, записана в Сребърна и Алфатар, Силистренско, от Борис Илиев през 1968 г. Вместо абстрактните “две души невинни” песента възпява конкретни войни: капитан Наумов, фелдфебел Злати Атанасов и цяла фронтова дружина (Илиев, Друмева 1991: 236). Споменатата вече в раздела за Тутраканската епопея песен за трите гроба има вариант от силистренското село Сребърна, в който героите са погребани в Северна Добруджа, край Меджидия. На лентите край пресните гробове са написани имената на фелдфебела Злати Атанасов и капитан Наумов (Димов, 2012: 149). Във военните архиви се споменават загинали в Добруджа воини със същите имена и фамилии: фелдфебел Злати Атанасов Иванов от портова рота, набор 1908 от с. Дибич, Шуменско, пада убит на 19.10.1916 г. в околностите на Первели, Северна Добруджа, а капитан Петър Петров Наумов от 3. рота на 6 полк е ранен в боя при с. Мулчова, Северна Добруджа и е починал на 20.09.1916 г. в дивизионния лазарет на с. Урлуя. Погребан е в гр. Силистра (Информация от Радослав Симеонов).
Народната песен на войнишка сцена
След освобождението на Добруджа през 1916 г. една от задачите, които си поставя българското командване, е да се събират и представят народните песни на добруджанските българи. Миахил Арнаудов е командирован в Северна Добруджа, резултатите от неговата събираческа дейност са публикувани по-късно (Арнаудов, 1923). Пресата публикува, редом със снимки на генерали от българската армия, снимки на севернодобруджанци в български народни носии, на техни обичаи и празнични хора (в. Добруджа, Бабадаг, 1. Януари 1918 г.).
Из новогодишната илюстрована притурка на в. „Добруджа”, Бабадаг, 1.І.1918 г. Редом до снимката
на ген. Колев са публикувани снимки на севернодобруджанци в народни носии
В освободената от българската армия Северна Добруджа, в село Еникьой, се създава селски ансамбъл за народни песни, известен като “Хорът”. Ръководи го поручик Димитър Попов, капелмайстор на полковата музика, разквартирувана в селото (той е баща на известния български музикален деец и диригент проф. Саша Попов).
Танцьори от селския ансамбъл за народни песни и танци („Хорът”) от с. Еникьой, Северна Добруджа,
създаден и ръководен от капелмайстора поручик Димитър Попов. в. „Добруджа“, 1917.
В репертоара на хора влизат местни народни песни за хорово и индивидуално изпълнение, дуети, битовата сценка “Седянка”, хорà и композиторски песни в “народен дух”. Съставът става известен с концертите си, на които, облечените в автентичните си носии севернодобруджанки, доказвали с песните си българския характер на единна Добруджа. Първите били в градовете Тулча, Бабадаг и в с. Каталой, пред офицерите от Щаба на Трета българска армия, и пред български офицери и войници през декември 1917 г. Следват концерти в България. На 5.ІІ.1918 г. хорът е посрещнат на гара София, води тържествено шествие по „Мария Луиза”, завършило с открит концерт пред хотел „Македония”. Вечерта, облечените в добруджански носии младежи от Ени кьой, Тулчанско, посещават казиното. На 8.ІІ.1918 г. е концертът им в Народния театър (в. „Добруджа”, № 94/11. Февруари 1918, в рубрика „Хроника” препечатал информацията от софийския в. „Народни права”). На 11.ІІ.1918 г. Еникьойския/Тулчанския хор пристига в Кюстендил, където изнася програма пред Главната квартира на армията, а на следващия ден – концерт за гражданството в читалищния салон (в. „Добруджа”, № 96/15. Февруари 1918). На 12 февруари съставът е сниман в парк Хисарлъка над Кюстендил (Топалов, 2015: 38). На 14.ІІ.1918 г. хорът вече е във Варна, където на гарата е посрещнат от „целия град” с военна музика и „О, добруджански край”. Хористите отвръщат с песента си „Ний сме моми добруджанки”. На 16.ІІ.1918 г. в препълнения салон на театъра се дава вечеринка с песни и танци, а публиката е възхитена, че на сцената вижда „своя собствен народен бит” (в. „Добруджа”, № 98/20. Февруари 1918). В Добрич на 18. ІІ. 1918 г. хорът е посрещнат от множество граждани и ученици на гарата. Лидерът на добруджанската организация Димитър Смоков представя в речта си фолклорните изпълнители като доказателство за “безспорния характер на българска Добруджа, от която само от едно село ни изпращат 52 моми и момци, които никога не са преставали да пеят български песни”. Хората се надпреварват да приемат в домовете си хористите. На следващата вечер, 19.ІІ.1918 г., еникьойци изнасят концерт в препълнения театър и са изпратени с бурни ръкопляскания (в. „Добруджа” /Бабадаг/, бр. 100/25. Февруари 1918; Карамузов, 1990: 26-35). Средствата от продадените билети се събират за Фонд „Добруджа”. Но основната цел на севернодобруджанския хор е да покаже пред българската общественост чрез народни и авторски песни и танци българския характер на спорната Северна Добруджа. Ораторите сочат в речите си при посрещането на хора: щом само от едно село могат да се изяват 52 моми и младежи с българските си песни, танци, носии, какво остава за освободената цяла Добруджа!
Севернодобруджанци започват всичките си концерти с песен, която ги представя като благодарни на армията-освободителка българи:
Ний сме моми добруджанки,
Китки берем, венци вием,
За герои песни пеем…
След пет века, едва днес,
Ние живеем с радост и чест,
Слава, слава, вам герои!
Пресата публикува материали за певците от Еникьой, за бита, културата и фолклора на Севернодобруджанци (сп. „Отечество”, бр. 22/ 3.VІ.1917:11). Според Георги Топалов това е първият и единствен ансамбъл в Северна Добруджа, който при военновременната обстановка доказвал с концертите си българския характер на освободените територии. Изследователят издирва и интервюира участници в хора през 60-те години на ХХ век, записва част от песните им, установява имената на участниците – резултатите от работата му са публикувани в изданието на Дружеството на краеведите в Добрич „Отец Павел Атанасов“ – том 15 на „Краезнание“ (Топалов, 2015).
Добруджанската военна тема в българската национална музикална култура
Най-ранните звукозаписи на музика, свързана с Добруджа и войната за ненйното освобождаване, са изпълнения на авторска музика от български композитори и музиканти върху плочи на чужди звукозаписни компании от 20-те години на ХХ век. Една от първите записани композиции е „Добруджанска седенка” на Франц Ханел върху грамофонна плоча Parlophon, № В 10522, М.№ 88106. Изпълнява Духов оркестър на гвардейския конен полк с капелмайстор К. Михайлов (съхранявана в Архива на Института за изследване на изкуствата). Същата композиция е записана и на плоча на друга музикална компания: “Добруджанска седенка” с “Добруджански марш”, Франц Ханел, изп. Струнният оркестър при Лейбгвардейски на Н.В. конен полк, капелмайстор поручик Камен Михайлов. Одеон, А 192019 В. В стила на “китките” на чешката капелмайсторска школа изпълнението включва потпури от авторски марш и фолклорни мотиви. Маршът е вариант на хоровата песен „Добруджански край”, музика Александър Кръстев, текст Любомир Бобевски, създадена през 1915 г., която, след аранжирането ù за духов оркестър и отпечатването ù в хиляди екземпляри, се превръща в химн на Добруджа.
„Добруджански край” – марш, музика Александър Кръстев, текст Любомир Бобевски.
Грамофонна плоча „Арфа”, серия „Българска военна слава”. Изпълнява Военна музика при
Гвардейския на Н.В. полк, диригент Д. Божилов, пее Хорът на Школата за запасни офицери
След обявяването на войната срещу Румъния на 1.ІХ.1916 г. войските на Трета българска армия започват освободителния си поход в Добруджа под звуците на добруджанския химн (Кантарджиев, 1931). За пръв път е изпълнен пред добруджанци в освободения Добрич от Варненския катедрален хор и оркестър на флота през 1917 г. (Карамузов, 2008: 34-35).
Българският каталог на „Колумбия” за 1929 г. предлага в раздела „Духова музика” уникална плоча с етикет трикольор (българската серия на Колумбия е с черни етикети), с марша „О, Добруджански край”, изпълнен от музиката на Лейб-гвардейския на Н.В. конен полк с „диригент-капелмайстор Камен Михайлов“. По това време е издадена и плоча с хорово изпълнение на добруджанския химн – Pathe Симонавия, № 74623, М. № 16079, „Добруджански марш” от Александър Кръстев, изпълнение на Оперния хор. На втората страна на същата плоча (съхранявана в Архива на Института за изследване на изкуствата) е записано и едно показателно за символиката на Добруджа в авторската музика от военните години произведение – „Из оперета “Софиянци пред Букурещ”. Муз. Тодор Хаджиев. Изп. Оперния хор, № 74623, М. № 16080. Войнишката оперета „Софиянци пред Букурещ”, музика Тодор Хаджиев (баща на композитора Парашкев Хаджиев), либрето Борис Руменов (Борю Зевзека), е една от първите, при това наредила се сред най-успешните, български оперети. Написана е на Добруджанския фронт и представена за пръв път от мобилизирана трупа млади актьори и дивизионен военен оркестър през 1916 г.
„Ръченица” из операта „Софиянци пред Букурещ”, музика Тодор Хаджиев, либрето Борис Руменов,
писана и поставена на Добруджанския фронт през 1916 г. – грамофонна плоча „Odeon” (1920-те),
изпълнява Оркестъра на българската народна опера с диригент Тодор Хаджиев (Фоноархив ИИИ).
Според изследователя на оперетата в България Румяна Каракостова „Софиянци пред Букурещ“ остава най-популярната българска оперета в годините на Първата световна война и десетилетия след нея (Каракостова, 2004: 27). Може би това се дължи както на посочените от Каракостова музикални достоинства (съдържа модната по това време музикалрна атмосфера на войнишкия шлагер и строева песен) и интригуващото и хумористично либрето (написано цветисто и с лекотата на войнишкия хумор), така и на патриотичната тема, съчетана със зрелище и развлечение, дължащи се и на включването на фолклорни и ориенталски музикални образи. На грамофонни плочи са записани и други музикални откъси от оперетата: “Ръченица” и “Турски кючек”, изпълнява оркестъра на Операта, диригент Тодор Хаджиев; „Болен ми лежи юнак Георги”, пее мъжки хор “Гусла” със солист Георги Вълков, съпровожда оркестъра на Операта.
Когато попитах родения в с. Горна Чамурла, Северна Добруджа, Иван Иванов какви революционни народни песни помни от севернодобруджанското си детство през „румънско”, той засвири първо с кавала, а после запя „най-тайната”, заради която можел да ги застреля кметът:
Шуми Марица окървавена,
Плачи вдовица люто ранена…
…Българи стрелят, румънци бягат,
пушките оставят, раници фъргат.
Първите стихотворни редове на изпятата песен съвпадат с началото на първия български национален химн „Шуми Марица“. Мелодията, обаче, променените функция и ситуации на изпълнение, и най-вече новият текстов вариант, говорят за преосмислянето на стария национален химн като патриотична народна песен (Димов, 2012: 47). Историци свързват фолклоризацията на българския химн в Добруджа със силно изразения негативизъм към румънското господство и положително отношение към България като символ на националната и етническа идентичност. Патриотизмът и желанието за реванш, израз на които е перифразата на българския химн, са вдъхновени от бойните успехи на българската армия срещу румънската по време на Първата световна война (Тодоров, Нягулов, 2007: 436-437). Може да се предполага, че популярността на „Шуми Марица“ сред севернодобруджанци се дължи на многократното изпълнение на марша от военните музики и популяризирането му чрез грамофонни плочи по време на Първата световна война. Известно е, че през 1916 г., когато българските войски влизат в Букурещ и настаняват комендантството в хотел „Капша“, пред хотела поставили грамофон – „патефон денонощно да свири „Шуми Марица“ (Керчова-Пъцан, Велчов, 2013: 62).
Хотел „Капша“ в Букурещ, където през есента на 1916 г. е било настанено комендантството,
а българските офицери поставили пред входа грамофон, от който денонощно звучал химна
„Шуми Марица“. Снимка: авторът, юни 2016 г.
Защо са ни нужни песенните паметници днес?
Защо е важно днес да издирваме неписаната песенна история на Добруджа от периода на четвъртвековното румънско господство? Не рискуваме ли, потопени в „живата летопис”, да се разминем с фактите или трезвите оценки на дистанцирания научен поглед на историците и да останем подвластни на страстите на носителите на традицията, а оттам – при етноцентричната самодостатъчност?
Хуманитарните науки отдавна са се простили с наивната вяра в обективността на историческия метод и самодостатъчността на историзма извън „науките за духа”. Това, което познаваме исторически, сме самите ние (Гадамер) и чрез нас историята се преобразява от знание за миналото в прогностично знание, при което историческият разказ е идеологическа и политическа интерпретация на историческия процес (Живков, 1999: 101-102). Добруджанският песенен цикъл е такава част от съвременната фолклорна култура, който и като регионален хронотоп, и в жанрово отношение (песни за исторически събития и герои, панаирджийски хроники), е наситен с историзъм. Но както показа за фолклорната история Тодор Ив. Живков, чрез основното в нея – нейният нравствен патос – фолклорният разказ открива старото в новото, обяснява новото със старото, прогнозира бъдещето чрез миналото. Тъкмо като разказ историчното функционира в ежедневното съзнание и формира колективната психика, като надраства жанровия признак на фолклора; етносът митологизира до най-ново време своята история (Живков, 1981: 124-126). Проблемът е как сега ще интерпретираме разказа на фолклорната история, защото, по думите на Райнхард Козелек, винаги са налице две различия – едното, между една случваща се история и нейните езикови условия на възможност, другото – между една минала история и нейното езиково представяне (Козелек, 2007: 78). Тази двойна проблематичност може да се експонира върху нашия изследователски обект – добруджанския песенен цикъл – така: първото е отношението на разказа на фолклорната история към случващите се исторически събития, второто е отношението между етничния и нравствен патос на тази съхранена някогашна фолклорнопесенна история и днешните дискурси. Сред рисковете на едното са оставане само в позитивистко тълкуване на песенната история като „вярна” или „невярна” сянка на матрицата на реалните събития. Сред рисковете на другото са – налагането на днешни критерии към миналите разкази, което, в случая с етничномаркирания разказ на песните от добруджанския цикъл, ги обрича на безапелационна присъда в „локалност” или „етноцентризъм”.
Но, както е известно, фолклорната култура е локална и етнохарактерологична. Песенните паметници остават под етикета народно за творчество, песни, танци, обичаи и др., подобно на концепта българска народна песен и музика. Както пише Лозанка Пейчева, българската народна музика е конструирана музика, съставена от множество взаимосвързани музики и потребна на българската национална държава като мобилизирана традиция, като част от националния репертоар от споделени ценности и изконни символи (Пейчева, 2008: 85). Този национален репертоар от споделени ценности и символи включва и останалите извън държавните граници български етнически територии и етническите българи, които ги населяват, каквито са Добруджа и добруджанци. Жизнеността и многообразието на фолклорната и фолклоризирана песенност, устойчивостта на песенните паметници на корозията на времето се дължат на историческата съдба на откъснатата от България Добруджа. Към такава мисъл отвежда констатацията на Стоян Генчев: „Ако някои части от етноса останат извън етносоциалния организъм, извън държавата, особено ако са на усвоена, собствена етническа територия, те по-дълго запазват народната култура жива” (Генчев, 1984: 206).
Песните на добруджанския песенен цикъл са ценни тъкмо защото са лек срещу „страха от забрава”, който, по думите на Ян Асман е „страх от загуба на контакта с изначалието и на собствената идентичност” (Асман, 2001: 195). Те в своята цялост представляват единен разказ, в който на мястото на синкретизма на класическата фолклорна култура има нов синтетизъм, и той не е само вътре в текста на разказа (между личностно и общностно, свое и чуждо, устно и писмено и записано, оригинал и копие), но и в диалога между този разказ и животите на неговите автори и аудитория, на някогашните адресати и днешните адресанти.
Литература и източници:
Анчев, Анатол. 1995. Армия и фолклор. София: Етнографски институт с музей, БАН.
Анчев, Анатол. 1995 А. Песни за сръбско-българската война от 1885 г. София: ИК „Май”.
Арнаудов, Михаил. 1923. Северна Добруджа. Етнографски наблюдения и народни песни. Сборник Народни умотворения, наука и народопис, т. ХХХV. София: Българска академия на науките.
Асман, Ян. 2001. Културната памет. София: Планета.
Бойчев, Петър. 2010. Тутраканската епопея. Силистра: Изд. Ковачев
Волеров, Никола. 2007. Откараните карасинанци и наследниците им. Летописни повествованоия, спомени, поезия, фолклор. Добрич: АртПринт.
Габе, Петър. 1917. Ромъния в Добруджа 1913-1916. Анкета под уредничеството на П. Габе. София: Държавна печатница.
Гарнизов, Васил. 1991. „Смърт = Сватба”. В: Българският фолклор в славянската и балканската културна традиция. Проблеми на българския фолклор, т. VІІІ, 247-252. София: Издателство на БАН.
Генчев, Стоян. 1984. Народна култура и етнография. София: Наука и изкуство.
Георгиев, Мирослав. 2007. „Войната за Добруджа и трагичните последици от нея в Поповския край”. В: Бойчев, Петър, Володя Милачков (съст.). Тутраканската епопея и войната на Северния фронт 1916-1918 година. Сборник с изследвания, 234-240. Тутракан: Исторически музей.
Димов, Венцислав. 2011. „Полетът на черната пеперуда: Иванка Георгиева от миналото към бъдещето”. В: Изкуствоведски четения 2010. София: Институт за изследване на изкуствата, с. 293-301.
Димов, Венцислав. 2012 . Добруджа: памет и песни. Добрич: Матадор 74.
Живков, Тодор Ив. 1970. Български антифашистки песенен фолклор. София: Издателство на Българската академия на науките.
Живков, Тодор Ив. 1981. Фолклор и съвременност. София: Наука и изкуство.
Живков, Тодор Ив. 1999. До следващата запетая… София: ИК “Христо Ботев”.
Зюмтор, Пол. 1992. Въведение в устното поетическо творчество. София: УИ „Св. Климент Охридски”.
Илиев, Борис. 1991. Песните на Крайдунавска Добруджа. София: НПС „Защита”.
Илиев, Борис. 2002. Белица, Тутраканско. София: Културно-просветно дружество „Родсо Лудогорие“.
Илиев, Борис & Цветана Друмева (съст.). 1991. Дунаве, бели Дунаве. Народни песни от Крайдунавска Добруджа. Том ІІ. Жива летопис. София: НПС „Защита”.
Казанджиев, Георги. 2006. Добричката епопея. Добрич: „Матадор 74”.
Кантарджиев, Тодор. 1931. Добричката епопея. София: Печатница С. М. Стайков.
Капитан Енгезки. 1939. За Добруджа. Картини от световната война. [-]
Каракостова, Румяна. 2004. Български оперетен театър в годините между двете световни войни. София.
Карамузов, Ахил. 2008. Музиката в Добрич през втората половина на ХІХ и ХХ век. Добрич: Нилекта принт.
Кауфман, Николай. 1968. Български градски песни. София: Издателство на БАН.
Кауфман, Николай. 2003. 1500 български градски песни. Трети том. Варна: Славена.
Кацарова, Райна. 1956. “Днешното сътояние на народната песен и танцовия фолклор в Добруджа”. В: Комплексна научна добруджанска експедиция през 1954. София: Издание на Българската академия на науките, 139-162.
Керчова-Пъцан, Лулу, Деде Лука Велчов. 2013. Букурещ отблизо. Timişoara: Waldpress.
Козелек, Райнхарт. 2007. Студии по история на понятията. София: Дом на науките за човека и обществото.
Марков, Георги (съст.). 1996. Тутраканската епопея и освобождението на Добруджа. Сборник с изследвания. Тутракан: Исторически музей.
Миленков, Стоян. 1934. Карнавал без маски. Между кабарето и Парнас. Юбилеен сборник. София.
Ничев, Боян. 1976. От фолклор към литература Увод в Южнославянския реализъм. София: Български писател.
Пеев, Атанас. 2000. Песни от Добруджа. Добрич: Аве Факта.
Пейчева, Лозанка. 2008. Между Селото и Вселената. Старата фолклорна музика от България в новите времена. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.
Романска, Цветана. 1965. Българската народна песен. София: Наука и изкуство.
Рот, Клаус. 1988. „За прехода между устност и писменост и развитието на бълагрската популярна литература”. В: Живков, Т. Ив. (отг. ред.) Втори международен конгрес по българистика, Доклади том 15. Фолкор, 263-271. София: Българска академия на науките.
Савова, Добра. 2007. Добро льо, добруджанке ле. Добрич: Аве Факта.
Симеонов, Радослав. 1993. „Добруджанци-доброволци в Осми маршеви полк (Варна, септември-октомври 1915 г.)”. Сборник Добруджа №10, 276-294. Добрич-Силистра: Исторически музеи.
Симеонов, Радослав, Величка Михайлова, Донка Василева. 2006. Добричката епопея 1916. Историко-библиографски справочник. Добрич: Аве Факта.
Стефанов, Стефан. 2003. Добруджански герои. София: Шарп Стоун.
Стоин, Васил. 1928. Народни песни от Тимок до Вита. София: Министрество на народното просвещение.
Стоянович, Сава. 1993. Оръдията през септември. Румънският ни фронт 1916-1917. София: ВИК “Св. Георги Победоносец”
Страшимиров, Антон. 1917. Червени страници. София.
Тодоров, Петър, Благовест Нягулов (ред., съст.) 2007. История на Добруджа, т. 4, 1878-1944 г. Велико Търново: Фабер.
Топалов, Георги. 2015. „Хорът от село Еникьой, Тулчанско“. Краезнание, год. 15. Добрич: Матадор 74, с. 36-41.
Тошев, Стефан. 1921. Действията на ІІІ армия в Добруджа през 1916 година. София: С. М. Стайков.
Холевич, Йорданка. 1986. Проблеми на българската възрожденска култура. София: Наука и изкуство.
Alexandru, Tiberiu. 1980. Romanian Folk Music. Bucharest: Musical Publishing House.
Finnegan, Ruth. 2012. Oral Literature in Africa. Cembridge: Open Book Publishers.
ИЕФЕМ-АЕИМ, а.е. №138-ІІ. Генчо Керемидчиев. Фолклорни материали от Русенско. Песни на добруджанския народен певец Атанас Ц. Стоилов, роден в село Антимово, Тутраканско, живеещ в гр. Разград. 1950.
НА БАН, Сб.19, оп.1, а.е.4 – Архив Мильо Басан (История на българската музикална естрада, 1973).
Арх. ИИИ, п. 136, №1445 – Теренни записи на Тодор Джиджев от събора-надпяване в Тервел, 30.ІХ. – 2.Х. 1960 г.
