ПОЕЗИЯ - 2017, Брой 4

13 стихотворения

РЕКАТА

 

На живот и на смърт беше тази любов!

И разля се реката. И заля всички рани.

И отсамният бряг е опасно изровен…

Но какво от това, щом реката остана?!

 

На живот и на смърт беше​​ тази любов!

Днес небето върви на кокили пред мене.

И е тъй недостъпно! И високо отново…

Само птиците там са на вахта несменна.

 

На живот и на смърт… Ослепели недели

край бадема присядат, ей така, да им свети.

А бадемът цъфти! Сякаш че за последно.

Но защо​​ ми омекват и на мен коленете?...

 

На живот и на смърт… Тежък змей е реката.

Носи слънце и сенки, и любови несвестни.

Дълга беше неделята, а животът бе кратък.

Само Пътят обратен предизвестен е.

 

На живот и на смърт! Любовта е пристанище.

Всички ние сме​​ докери и товара си влачим.

А накрая реката ще измие раните ни.

И със цвят от бадеми ще ни оплаче.

 

 

В ЛАБИРИНТА

 

Спасявам се във този стих, спасявам се -

от кроткото притворство и омразите,

от клюките – летящи мравки в ниското,

от третото весло – защо го исках?!

От оня сън, във който виках някого,

а в мен пищяха всички нощни влакове...

От дългия копнеж на пеперудите,

които на любов се учат трудно.

От всичките огради във Фейсбука –

прескачам ги, а после пак куцукам...

Спасявам се във твойта длан, когато

внезапно ампутира някой Лятото.

Когато планината стане просто

гърбица на камила, с два въпроса,​​ 

а отговорът – шепот на глухарче,

добре, че не го чувам – ще заплача...

Спасявам се от тази удивителна,

с която и тополата е свикнала,

а моя сън смущава грях на​​ гълъб,

сред клоните любимата си лъгал...​​ 

Спасявам се от онова видение –

пред мен пресича релсите Каренина,​​ 

излишно е да викам – няма как

да чуе моя вик, а идва влакът...

Спасявам се от свойта обич, дето

е непосилна - даже за поетите...

Нали сред камъка​​ любов засявах –

сега спасявам се,​​ 

спасявам се,

спасявам се...

 

 

АНЕСТЕЗИЯ​​ 

ЗА СРЕДНОЩНА БОЛКА

 

Тази малка шепа България –

в джоб да я сложиш, ще я загубиш.

А кръстосваме гара след гара.

И грешка след грешка – все груби.

Разпиляха се всички глухарчета.

Надалече разпръскват българско семе.

И запасите си от вяра похарчихме,

ни на Ной да дадем, ни да вземем.

Семената за утре са заразени,

ала внуците пеят „Излел е Делю…”!

И не зная: небесна ли е или е земна,

песента им е като камбана в неделя…

Под стрехата​​ долитат луди лястовици.

До една – всичките са слънчасали!

И гнездо до гнездото – не стига мястото.

Терминал за завръщане – ежечасен.

Е, това е – трафикът в две посоки е:

насам са птиците, децата нататък.

Синоптиците казват: Сняг по високото.

А до долу ръждиви панти потракват…

И заравям в джобовете длани дълбоко.

Търся там една малка моя България…

Малка, колкото… среднощна болка.

 

Но не е за скалпел.​​ 

Ни за изгаряне.

 

 

НИЩО ОСОБЕНО!

 

Нищо особено!​​ 

Хайде – всичко е ясно:

сбъркани птици, небета, ненужните стихове,

мисли, които се раждат, за да ни стряскат,

погледи, дето крещят, когато е тихо.

Нищо особено!​​ 

Светлият пръстен на изгрева,

топнат в морето отсреща – да ни примамва,

тази безсмислена, искана, рискова Истина,

дето –защо ли в живота? - като торф все припламва...

Нищо особено:​​ 

улица, време, планета,

белег от огън, рана от бивши приятели,

спринтът, когато побягваш дори от късмета си,

спазъмът в белия дроб на болна България...

Нищо особено!​​ 

Нищо, че въздух не стига!

Зима всевластна превзема човеците​​ малки -

бясно строят помежду си измислени диги,

а пък животът запраща ги по пързалката...

Нищо особено!

Бледен архив е момичето,

снимка във сепия, трудно личи вече образът...

Цяла е в белези - от главоломно обичане

и от безкрайното търсене на свое подобие.

Нищо особено!​​ 

Но Любовта, дето още

мърда със розови пръстчета, знаци ни прави:

„Има – макар и на свършване - думи разкошни,

думи за обич, за милост..., които забравяме!”

Нищо особено!​​ 

Вече ушите болят ни –

дъжд киселинен в душите вали и ги брули,

всякакви нови месии със речи безпътни

в нашите пусти сърца превзели са руля...

Бръсне отгоре​​ 

вятър, наивно орисва:

повече зло да не никне в душите безчувствени!

 

Скривам ушите си в зимната шапка, но мисля си:

Винсент навярно не е искал нещо да чуе...

 

 

НЕИЗРЕЧЕНО НАРИЧАНЕ

 

Жените в моята земя​​ 

перат небето –​​ 

то къпе се във женски смях​​ 

и - чисто, свети.​​ 

Понякога, във късна есен,​​ 

от бяло облаче​​ 

предат, изпридат свойте песни,​​ 

докато молят се...​​ 

Жените тук си имат мисия –​​ 

далече вглеждат се.​​ 

А после​​ учат се на милост.​​ 

И на надежда.​​ 

Те хвърлят пъпа на чедата си​​ 

все на високо.​​ 

И месят хляб на светли дати –​​ 

за тях и Господ.​​ 

Рисуват Го в безсънни нощи.​​ 

И ваят смисъла.​​ 

Пришиват после звезден грош​​ 

над люлка истинска.​​ 

Така, откак светът светува –​​ 

наричат всичко.​​ 

Разпънати на кръст светулки.​​ 

(От безразличните!)​​ 

Жените в моята България​​ 

не са авлиги.​​ 

Но с песен болката изгарят...​​ 

 

Това им стига.

 

 

 

РЪЦЕТЕ НА МАМА

 

Ръцете на мама миришат на копър.

На детство. На лято. И още нещо.

Да го изрека,​​ днес вече не мога.

Животът разплакана свещ е.

 

Ръцете на мама насън ме завиват

и сън доизплитат за моите внуци.

И вече разбирам – защо бе щастлива,

когато завчера по обед се случи

 

да дремна и с моя сезон да се слея…

/Брах билки от него – горчиви и сладки

и уморена полегнах до нея,

та двете да видим насън поне татко…/

 

Ръцете на мама са с точки ръждиви

и тя ги прикрива свенливо в полата си.

А аз ни веднъж не й казах: „Отиват ти,

като пчелички са, влюбени в лятото…”

 ​​​​ 

След толкоз костилкови думи и горки –

ръцете на мама​​ са​​ дъх на чай липов.

И сякаш че Божата майка отгоре

от сладкия чай ми е сипала…

 

 

ВИСОКОТО

 

След толкова път, след толкова остри завои,

след толкова равни​​ недели сред чужди и свои,

 

След всички чукари и урви, и страх от високото,

след всички безсилия, когато ме носеше Господ,

 

След стръмния бряг, морето и бялата къща,

след оня, от сълзи намокрен, присядащ ми къшей,

 

След люлката, дето в съня ми летя тъй високо,

след всичките думи изтръгнати, все – високосни,

 

След кръпките по крилата, сушени нощем на пламъка,

след оня сляп подлез, във който целунах те плахо,

 

След всички небета есенни и смъртно ранени поети,

след всички безръки прегръдки или усмивки​​ предвзети,

 

След планините, които напомняха ангел изгърбен,

след качването, оставило белег от стъпките в стръмното,

 

След разредения въздух – след всяка любов до умиране,

след предпоследния въздъх – животът бос ни подмина…

 

След всичко… За миг да погледна​​ от най-високото, както

отгоре оглеждах света – от раменете на татко

 

 

РЕЦЕПТА ЗА ЧЕТВЪРТЪК

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ На Росица Кунева

 

Все пак трябваше нещо добро да стане в четвъртък,
щом се спря Любовта пред входа на този живот.
Тя​​ с измръзнало пръстче натисна звънеца и свърна
край графити крещящи в непознатия, чуждия вход.
Любовта беше с шапка и шал без ресни – омотана.
Мокри грайфери биха печати по всичките стълби.
Беше дълго изкачване – до самата душа, до тавана –
там, където се​​ любеха на спокойствие дивите гълъби.
Тя достигна дотам, с дъх стопи търпеливо стъклото,
с нарисувани зимни цветя и с безплътни надежди.
И през този монокъл хвърли поглед за миг към живота,
който често зениците вади, а не изписва вежди...
Любовта беше млада. Бе луда. На всичко готова.
Бе събирала чужди поуки и собствени рани,
но трепереха й коленете – като за световно!
И студено и беше в четвъртък - в този час ранен!
А надолу бе тъмно. И вълчици негалени виеха.
А надолу бе бездна – толкоз стълби и никакво чувство!
Любовта си свали ръкавиците и с юмруче присвито
върху близката бяла врата
почука...

 

 

КАДРИ ОТ ЕДИН ТРОТОАР

 

Синът ми извежда сега синовете си… Вятърът

припърхва над тях като гълъб, безпаметно влюбен.

Те мълком потъват сред късната есен, развяла

оранжеви фусти – в поредната своя лудост…

 

Синът ми държи, тъй здраво държи синовете си,

а аз се досещам – че моята приказка следва...

Изтича пред мен тротоарът и в лентата светва

червеният шал в черно-белия филм. Но изгледан!

 

И давам си сметка: за мене е​​ филмът последният,

и скъса ли лента – безсилен ще е операторът…

А за да привикват с небето, със сетното – Седмото,

нагоре синът ми гледа и нежно опипва крилата им.

 

Дали си припомня деня – летище за него, самия,

когато в очите ми дълго и без навигация слизаше?

За да не разсипя мига, не смеех да го помилвам…

А той бе глухарче, облечено на татко си с бялата риза!​​ 

 

Вървете, момчета. Нататък за вас тротоарът е дълъг.

Не бойте се, всяко небе пречиства деня от обиди…

Небето е сито, полепват молитвите наши по​​ дъното,

но само онези, които обичат, ще могат това да видят.

 

Момчета, не се обръщайте!... /Вървят и сезона пресичат./

Зад вас съм, с душа, тъй смешна /разпукан до голо кестен/.

Дано е заспал операторът, от всякакви филми преситен.

Забивам нозе в този филм. Нататък е есен. Есен е…​​ 

 

 

ПИСМО

 

До първородния ми внук Йоан,

който днес е рожденик

 

Мое клонче напъпило

и протегнало тънко вратле към небето,

окъся ли ми Пътят,

или сън във очите отворени свети?

Ти протягаш ръчица

и редиш своя слънчев пъзел в душата​​ ми.

Ветровете горчиви

да почакат сега пред портите шарени…

Свири сбор за врабците

твоят Март, разчорлен гамен, но чаровен!

И разпръсква синците си

покрай тебе отново подранилата пролет.

Синьо зрънце – великденче,

към него се свеждаш, развълнувано клонче.

И​​ сте лика-прилика –

толкоз светло сте влюбени и безсрочни.

Твой е облакът бял –

на статива небесен той кога покачи се?

И звънците побягнаха

със смеха на едно тъй мечтано момиче…

Ти ще стигнеш момичето,

протегни се без страх, о, клонче напъпило!

И със цвят​​ накичи го,

за да бъдат със обич плодовете напълнени.

Аз съм старата вишна.

Мъдри мравки нагоре пълзят по стеблото ми.

Те без думи издишаха

тази притча прадревна за солта на живота...

Щом достигнат до тебе,

отвори доверчиво венчелистчета бели.

Мое клонче​​ протегнато…

Писмо е светът. Подписвам се: Ели.

 

 

ЕВЕРЕСТ

 

Не заспивай, любими, не заспивай… В отвесния сняг

някак бързо и лесно се губят дори посоките.

Понесем ли със себе си своя таен Еверест някога,

значи, все едно колко е стръмно в съня и колко високо е…

 

Не заспивай! Сега и снегът дори отмалял, коленичи

и притиска в земята челото си, навярно се моли.

Този свят, в който само птиците знаят, че ничий е,

сега твоите стъпки брои, не иска да отброява моите.

 

Местя бавно нозе във снега, да улуча следите ти тежки.

Един жаден врабец от капчука замръзващ отпива…

Ти върви, без да спираш, Еверест е просто надежда.

Не заспивай, любими! Аз те моля сега: не заспивай!

 

Сто живота пресякох така – сред снега, стъпка в стъпка.

Без спасително дълго въже. И без всякаква​​ екипировка.

А върхът се издигаше, ставаше някак по-непристъпен.

И само любов ни крепеше – два атома с общо ядро…

 

Още малко остана, толкоз малко, че ми се плаче!

На върха от ненужните спомени ще си направим огън.

Нито ти, нито аз бяхме опитни алпинисти, обаче

виж, пристигаме, само няколко стъпки, не казвай: не мога!

 

И снегът натежа като „сбогом”. А животът вали ли, вали…

Само ти не заспивай, любими. Усмихни се, така ти отива.

Изтънява пътеката, Еверест все така отляво боли…

Но какво от това, щом сме двама.​​ 

Само ти не заспивай!

 

 

ЗВЕЗДНА ПОРТА

 

На теб​​ 

 

Хайде сега – пръст по пръст ще те превържа.

Кратък е бинтът, кратък – също като живота.

Някога можехме Вчера със Утре да вържем...

Ти потърпи, мили мой, аз така си говоря...

 

С думи опитвам се да ти​​ прилагам упойка –

друго си нямам, думите са в изобилие,

още и някаква песен, плюс крехък спомен

и едно дълго варено, но бързо изпито биле.

 

Ти потърпи само – ще ти разкажа приказка –

за един август далечен, който събирал в панера

нощем звездите окапали, от​​ любов примерно –

две по две, люлка свободна на плажа да си намерят.

 

Пръст по пръст... Като в забравена детска броилка.

Всеки от тях подпечатвам със своите устни.

Стигна ли до десетия, ще ти се върне силата –

проход в небето ще можеш да прокопаеш изкусно.

 

Не за тебе и мен, а за оня наш август измислен,

в който синът ни следеше с пръст линията в длата ми.

Проходът сред небето ще е съвсем като истински,

само че звезден и няма за нас да е никога тъмно...

 

Виждаш ли, вече превързах твоята дива болка?

А пък на​​ плажа от щастие двете звезди догарят...

С пръсти, мили, четеш по мене писмото любовно.

А те болят, защото тъй дълго със тях си ме галил.

 

 

 

НЕУТОЧНЕНО ЗАВЕЩАНИЕ

 

Много исках за мен да мислите

като за своя и истинска...

 

Да съм ключът на шията ви,

талисман, в яката пришит;

 

Да съм късче от звездната карта,

дето всичките пътища кратки са;

 

Да съм спрял дъх, щом ви уцелят;

Да съм спазъм тревожен в сърцето;

 

Да съм нещо, възможно най-просто –

камъче от далечен остров;

 

Да съм близката свещ във къщи –

нищо, че плачейки, свършва се;

 

Да съм чаша с вода, щом сте жадни;

В зимна вечер в камината жар да съм;

 

Да съм онзи ред във вашата книга,

от който до изгрев не мигвате;

 

Да съм бръчката на челото ви;

На небцето – вкусът от живота;

 

Да съм такт в тишината безпомощна,

когато горещо се молите...

 

Много исках у вас да остана

като звук от ранена камбана;

 

Много исках да съм ви римата,

но не зная: изобщо има ли ви...

 

 

 

5694 общо 2 за днес