МЕЖДУНАРОДНИ СЪБИТИЯ - 2017, Брой 4

Документалното кино на Минския международен филмов фестивал „Листопад” 2017 – дебюти

доц. д-р Димитър Кабаиванов, член на Международното жури на ФИПРЕСИ

[за определяне носителя на наградата „Нови гласове“ – за най-добър дебют, присъждана от​​ Международното жури на​​ ФИПРЕСИ – Федерация на националните организации на професионалните кинокритици и журналисти​​ /​​ FIPRESCI​​ -​​ Fédération Internationale de la Presse Cinématographique​​ (1930)]1​​ 


 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Документалното кино е функционално изкуство, което обикновено е в някаква степен или опозиция, или апология на режима (политически, социален и идеологически) по време на който се създава.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ В последните години, с навлизането на света в поредната обща​​ икономическа​​ криза и дигитализация (да не говорим за глобалния идеен „вакуум”) документалното кино все повече се ориентира към един публицистичен модел на изказ, като вече свободно се нарушават "класическите" съотношения на количество изследван материал и формите му на изобразяване. Налице е връщане на документално кино към едрия мащаб на повествувателните форми, в които единицата (личността) изразява преди всичко стремежите на общността. Следвайки стремглаво хода на събитията кинодокументалистиката днес не се страхува да разшири пространствените и времеви координати​​ на своите свидетелства, не се страхува от авто цитати и подозрително повтаряне на емоционални и смислови интонации.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Днес документалното кино трябва да интерпретира една възможно най-раздробена, неединна и фрагментирана действителност, в която съществуват множество автономни "светове" (най-често затворени в себе си) и където частното по твърде самобитен, опосредствен, а понякога и деформиран начин изразява цялото (една почти постмодерна ситуация). Документалното кино като най-пряко свързано с материалната сфера и с духовното битие на нациите реагира енергично на настъпилите промени - и това се отразява на характера на новата кинопублицистика.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Още от началото на 21 век ситуацията в документалното кино вече е трудно обозрима, неединна и доста противоречива. Паралелно развиващите се тенденции станаха толкова изменчиви и многовариантни, че единственото по-определено свидетелство, че документалното кино се развива напред откриваме в утвърждаването на автономни авторски системи и режисьорски "светове". Зрелостта на кинодокументалистиката вече се налага едновременно с авторската детерминираност. Това е резултат от повишените права, които днес има режисьорът в моделирането на проблемното съдържание на своите филми. Затова и съвременният документален филм става документ както за течението на времето, така и авторското мислене на своите създатели. Мислене, детерминирано от действителността и толкова показателно за нея, колкото и нейните обективни знаци.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Реалността се възприема и интерпретира от авторите на това полифонично документално кино като процес - неединен, противоречив и динамичен. Процес, в който непредвидимо се редуват моментите на движение, на застой или регрес. Режисьорите се опитват да "отразят" реалността в пълния й обем, тях вече не ги удовлетворяват едностранчивите социологически интерпретации на отношението личност - общество. Те достигат до съзнанието, че човешката личност е единна и неразчленима и че тя реализира и изразява себе си в​​ целостта на своите житейски и социални преживявания. Затова документалното кино днес се стреми в пълен обем да "постигне" индивида (оценявайки, че се натоварва така с много по-сложни смислови материи). То се опитва да моделира действителността многовариантно, в значения, които изразяват нейните най-конфликтни и променливи връзки, напрежения и взаимодействия.​​ 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Това за мен бе потвърдено и от филмите видяни на ММФФ „Листопад” 2017.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Най-силно впечатлява филмът на​​ Рати Онели​​ / Rati Oneli​​ «ГОРОД СОЛНЦА» (Грузия, США, Катар, Нидерланды)​​ /​​ City of The Sun​​ (Georgia, USA, Qatar, Netherlands, 2017, 104 min.). Този филм за града-призрак Чиатура​​ в Грузия​​ сниман в продължение на 3 години е едно едновременно прецизно, обективно и поетично наблюдение на живота на хората от този миньорски град. Тази столица на мангана (50% от добива му) изглежда днес апокалиптично и това още повече се налага като усещане благодарение на тъмната гама на изображението (подземни галерии, прах, мрачни сиви улици, руини и интериори, дъжд и нито един слънчев лъч). За това потискащо усещане на действителността допринася и интересната звукова партитура на филма. Но най-впечатляващото в този филм са хората от Чиатура, живеещи в този град без перспектива, бродещи по запустелите улици, работещи в мините, посещаващи ресторанта и опитващи се да компенсират, чрез изкуство сивото си ежедневие.​​ 

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Този филм, според мен придвижва границата за навлизане на кинодокуменалистиката в неприкосновения свят на индивида. Защото той не анализира само поведение и факти, а успява да надникне и в най-неуловимите колебания на личните мотиви (като един своеобразен психоаналитичен сеанс), където героите „преживяват” проблемите си пред нас. Това е едно документално кино, което открива личността едновременно в нейното равновесие и дисбаланс между вътрешните й нагласи и необходимостите, които и налага средата. Затова и режисьорът Рати Онели предпочита да не оглеждат в едър мащаб действителността (независимо от изобилстващите панорамни кадри на града) и да открива много и различни гледни точки към нея. В този филм откриваме един екзистенциален избор противопоставен на железните необходимости на масовото съществувание. Откриваме и едни герои, преодолели гравитацията на житейския приоритет, едновременно уязвими и свободни в своето право сто процентно да решават своя живот. Но ако преди героите на подобни филми се отличаваха от живота на мнозинството с това, че или бяха понесли мъдростта на своята зрялост, или бяха успели да останат встрани от общото течение, то сега проблемите на оцеляването позволяват на почти всеки да се превърне в създател и "бог" на своя живот. Сега, повече от всеки друг път на отделната личност се налага да черпи от своите вътрешни ресурси и в безпощадната битка за оцеляване на нея й е нужен не само разум, но и своя вяра, любов, спомени и надежди. Всеки сам се спасява поединично, но​​ и всеки сам е съдник на своя живот. Днес, когато моралните табута на обществото девалвират и стават неясни, стремежът към нравственост се превръща преди всичко във вътрешен стремеж на личността. Находка тук е и протагонистът Зураб, добиващ скрап от руините, водещ самодеен ансамбъл, пеещ в ресторанта, опитващ се да осигури семейството си – там някъде навън и да оцелее. Но тук – в своята Родина и искащ да живее нормално.

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Режисьорът Рати Онели знае повече от героите си и във филма има не само сюжет, факти и проблематика, но и отношение, личи една ненатрапчива авторска позиция. Това е едно осмисляне на нравствените отговорности на твореца към изобразяваната реалност. Това е едно кино, което е на пръв поглед достъпно и адресирано към всички. Но едновременно с това е дълбоко пристрастено към една позиция и избор и това естествено не може да се харесва на всички. Тоест - комуникацията на този вид кинодокументалистика може да се осъществи само при определени условия. Педантично и скрупульозно в своето проникване в мотивите и обратите на избраната натура или човешка съдба, това кино вече свободно организира и монтира материала на своето кинонаблюдение. Авторът му не прави публицистика, а едно авторско кино - откровено пристрастно и лично, но и скрито зад една привидна​​ обективност. Това е една сериозна заявка за бъдещо творчество.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Друг е подходът при филмът на​​ Борис Николайчик​​ /​​ Boris Nikolaychik -​​ Around Belarus by bicycles with motors​​ (Belarus, 2017, 83'). Този дебют базиран на интернет проект на двама приятели да изминат 3000 км по границите на Беларус на велосипеди с китайски мотори, за да опознаят родината си е сякаш на друг полюс на кинодокументалистиката. Едно пътуване, което въпреки проблемите успява да е дори парадоксално „оптимистично”. И този филм се занимават с индивидуалното житейско и (понякога) духовно оцеляване на човека. Авторите се солидаризират с личността на героите си и правят възможно най-съобразено с тяхната мярка и субективност филмово повествувание. Това е едно предимно наблюдаващо и изследващо кино и когато в него има и моменти на синтез, то те се получават именно, чрез възможно най-дълбоко потъване в частното (тоест в отделния човек, събрал и изразил в някаква степен драмата на страната си и времето).​​ 

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Пред нас е една постмодерна картина на обществото като необозрима и разпадаща се система, която ако не е враждебна, то е твърде отчуждена и далечна от битието и мисленето на отделния индивид. А за авторите е удобен и един фундаментален принцип на постмодернизма - отказът да се търси и налага една-единствена истина. Всичко приемано за действителност, ​​ всъщност е само представата за нея, зависеща​​ от гледната точка, избрана от наблюдателя. Съответно смяната на гледната точка води до кардинална промяна и на самата представа. ​​ Едно общо усещане за въдворяване, за безизходност и непреодолимост на пространството и съдбата витае във филма и това усещане става доминанта, защото филмовият разказ отразява живота на общности принудени да живеят в повече или по-малко екстремни условия.

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Филмът има и един проблем – това е прекаленият зад кадров дикторски текст. Ако това е поносимо и прието при малки филмови сюжети предназначени за мрежата, то в един пълнометражен документален филм това натежава, а на моменти дори и дразни с многословието си и опит за философски обобщения. Но въпреки това този филм е една свежа струя (реализиран е самостоятелно без държавна субсидия) в съвременното беларуско документално кино. Поради това и се приема от публиката с въодушевление.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Режисьорският дебют на операторката​​ Боряна Бурнач​​ /Bojana Burnac​​ My Life Without Air​​ (Croatia, 2017, 72 min.) е центриран върху една личност тази на Горан Колак – световен шампион по свободно гмуркане.​​ 

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Това е един филм за преодоляването на приетите човешки възможности във физически план и ежедневната борба на героя за усъвършенстване и пълна отдаденост на една мечта и идея. Идея, за която той е готов да рискува и живота си. Това е предадено и чрез контраста на репортажната визия при тренировките и състезанията и почти ​​ метафизичната атмосфера на решителното гмуркане – ентусиазма надолу и трудното изплуване потопени в едно приглушено мълчание. Това е едно чисто авторско кино, което макар и изключително достъпно в своите внушения е до голяма степен интелигентско. В своята дълбочина то отразява дистанцирането на авторката от политиката и мащабните обществени вълнения. Това, според мен, изразява и основателния скепсис, че масата може да узрее бързо до демократичен самоконтрол и желание за по-съвършен обществен морал – основна тема на документалистиката в постсоциалистическото пространство. Затова и се залага, без никакви задръжки, на "картата" на Индивида.​​ 

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ В този филм на мен само ми се искаше повече вглеждане в личността на Горан, извън спортната му дейност. Още нещо, освен спомена за това как се е зародила любовта към гмуркането и почти маниакалната му прецизност при почистването на жилището.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Пълнометражният документален дебют на младата​​ Юлия Бобкова​​ /​​ Yulia Bobkova -​​ The Last Waltz​​ (Russia, 2017, 80 min.) също е фиксиран върху една личност – тази на ексцентричния композитор, импровизатор и автор на музиката на повече от 150 филми и спектакли​​ Олег Каравайчук​​ (1927-2016) една своеобразна градска легенда за Ленинград и руското кино като „лудия композитор”.​​ 

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Избирайки за обект една толкова нестандартна и херметична личност младата режисьорка логично е заложила на​​ монологичната структура. Пред нас Каравайчук почти през цялото време на филма е в кадър и говори, следван от камерата (по време на самите снимки и в хрониката от миналото). Говори за всичко – за музиката си, миналото, проблемите и най-вече промяната на света наоколо. Действието е ситуирано предимно във вилното селище Коморово, където промените на времето предизвикват острата реакция на композитора, не приемащ новите потребителски нагласи на обществото.​​ 


 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Може да ни изглежда доста интелигентска и уязвима позицията на авторите на тези документалните филми, но всички те се солидаризират и ни приканват да открием човешките достойнства на жертвите на глобализацията в съвременния процес на прекрояване на световното и житейското пространство. Впрочем всичко е много относително и зависи от вътрешния ресурс на личността. Това, което обединява мисленето на героите в тази драматургия на оцеляването е, че те обикновено не са склонни да се самосъжаляват, а и често избягват да съдят обществото и другите, че именно те са се оказали потърпевши.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ И на този фестивал бе показано едно документално кино екзистенциално центрирано около тази тема. Явно светът през 21 век все още не е най-доброто място за живеене, макар че​​ предишните поколения в исторически план са живели определено по-зле. Проблемът е, че днес несигурността и безперспективността идват след един период на илюзии, че вече сме приключили с един век на конфликти (20 век) и че ни предстои една колкото трудна, толкова съзидателна и достойна перспектива. А на практика затъваме в една реалност, където няма сигурност, а частната инициатива неимоверно деформира представата ни за равни възможности и просперитет на способните. Животът на личността се обезценява, а всичко останало може да бъдат остойностено конвертируемо. Единственото, което все по-малко влиза в сметките са цената на човешките знания и труд – основен световен проблем.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Днес създателите на документално кино вече почти нямат илюзии, че киното им може да „поправи” живота. Но едновременно с това, всеки документален филм за някоя личност или за живота на определена общност носи цял един спектър от наблюдения и обобщения, някои от които имат и остър социален адрес. И неслучайно тези филми правят впечатление не само на зрителите, но и са отбелязвани от журитата на фестивалите.​​ 

 

1

Съставът на​​ 5 членното Международно жури​​ на ФИПРЕСИ​​ на Фестивала в Минск​​ -​​ http://listapad.com/zhiuri/2017/mezhdunarodnoe-zhiuri-kinopressy/

1921 общо 1 за днес