С проф. д-р Милена Георгиева от Института за изследване на изкуствата на БАН – юбилейна равносметка и за наболели въпроси

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ проф. д-р Милена Георгиева

• • •

Въпрос: 65 години житейски път, 40 от които посветени на изкуствознанието. Какво е то за Вас – професия, призвание или начин на живот?

Проф. д-р Милена Георгиева: Не знам как тези години се извъртяха… неусетно някак. Очевидно и трите, така че да не разбера тежестта на професията, да приспособя начина си на живот към нея и да не изневеря никога на това призвание. С други думи да ​​ превърна изкуствознанието в хоби, което не може да ми омръзне. В тежки моменти от живота това занимание ме е успокоявало, утешавало, карало ме е да се потопя в други светове и творчески среди, в чужди стойностни жития, да се опитам да ги разбера и разкажа на другите, да извлека за себе си ​​ дори житейски поуки от изследването на изкуството им. Давам си сметка за психотерапевтичния елемент на изкуствознанието, което никога не напуснах и поради тази причина, освен силното ми научно любопитство.

 ​​ ​​ ​​​​ В науката за изкуството има много въображение, фантазия, красота, която като цяло облагородява учения и той се опитва да я достигне в анализите си, да я предаде на интересуващите се от миналото. Привлекателното при нея е интердисциплинарността – навлизането ù в други сфери на хуманитарното познание – в историята, културологията, етнологията, социологията, психологията, семиотиката, които ти дават своите методи и постижения, за да ги приложиш върху нов, неизследван, а и различен материал от техния основен или първоначален предмет на изследване. Тогава се чувстваш като Магелан, следващ пътеводни звезди…

Въпрос: По време на обучението като историци на изкуството ни вълнуват различни периоди и това е съществена част от изграждането на един изкуствовед като професионалист. При Вас как се случиха нещата, как решихте, че искате да се занимавате с изкуството от Балканския полуостров през първата половина на ХХ век и особено с изкуството на южните славяни?

Проф. д-р Милена Георгиева: Моето образование, завършило с "обручение" с периода на новото – следвъзрожденско българско изкуство настъпи още с избора на дипломната ми работа за българския автопортрет (1879-1944) – една сложна тема за онези ранни мои незрели години. Периодът беше доста неразработен, непроучен фактологично и архивно, идеологически непрестижен на фона на международния респект към заниманията с Античността и Средновековието. Той и досега си остава все така интересен за изследователите или поне за мен, защото е едно необятно море от личности-титани на българската култура и изкуство с техните взаимоотношения, период все още на неосветени събития, забравени – нарочно или случайно, на творби, които не сме познавали или сме пренебрегвали, период, който беше неизследван от гледна точка на контактите на България с Европа и модернизма и който все още продължава да бъде непопулярен за европейските изследователи поради редица обективни причини. А интереса към Балканите дължа на много колеги – на първо място на чл.-кор. Елка Бакалова¹, която ми препоръча като на млад аспирант на свободна практика в тогавашния Институт за изкуствознание на БАН, да посетя музеите в някои големи градове на Югославия, ако искам да си изясня някои вълнуващи ме въпроси по дисертационната тема. Послушах този съвет и една година преди да започнат там войните (!), заминавайки на собствени разноски, въпреки че това бяха едни много бедни години за България. Вторият човек, свързал ме с Института по балканистика и проф. Лилия Кирова², занимаваща се тогава активно с южнославянските писатели и културни дейци от началото на ХХ век, бе моята преподавателка от Художествената академия – проф. Надежда Драгова³. Този институт ми даде много –обсъждания на научни текстове, изяви на негови конференции у нас и в чужбина, участие в негови проекти и плодотворни професионални и приятелски контакти. Благодарна съм на всички тези дами и на съдбата, срещнала ме с тях, както и на Максимилиан Киров⁴, който ме привлече към научната работа в Института за изкуствознание. Висотата на научната среда е важна за младия изследовател, защото тя го развива непрекъснато! И действително, последвалите ми занимания с южнославянските художници ме накараха да видя отстрани младото българско изкуство от най-ранния му период, да забележа някои значими аналогични процеси на модернизма, осъществяващи се на Балканите не само у нас.

Въпрос: Тук, естествено, ще Ви попитам за изложбата „Съюзът на южнославянските художници „Лада”. Българските художници на южнославянските изложби (1904-1912)”. Ако не се лъжа, това е първият Ви голям изследователски проект като млад научен работник в Института за изследване на изкуствата на БАН – наследник на Института за изкуствознание. Разкажете ни повече за нея!

Проф. д-р Милена Георгиева: Времето за осъществяването на този проект,  ​​​​ беше много неподходящо – България в началото на прехода и липсата на средства за елементарни нужди, камо ли за големи ретроспективни изложби на един нововъзкръснал мащабен съюз като Съюза „Лада” (1904-1912), непроучен, недооценяван, дори маргнализиран поради сложните ни дипломатически отношения с Югославия. За дисертацията си бях изровила много непознат материал – целият архив на този съюз беше запазен главно в България и това

писмовно богатство между различните му клонове в Сърбия, Хърватия, Словения и България, придружено от творби, участвали в изложбите на съюза. Много ми се искаше да бъде показано в експозиция в някой музей от съвсем нов тип на кураторски принцип, каквито сега вече са ежедневие. Намериха се и средства от австрийската фондация КултурКонтакт ​​ – чрез още една значима фигура в моя живот – българският представител на фондацията, проф. Емилия Стайчева⁵ (тогава все още доцент), внучка на една от участничките в изложбите на съюза „Лада” – Анна Хен-Йосифова⁶. Така покрай работата по дисертацията се запознах с нея и тя се оказа поредния ентусиаст, който безпогрешно прецени, че подобна изложба е много нужна на България именно в този момент – беше започнала вече войната в Югославия! Излишно е да разказвам през какви неимоверни трудности от всякакъв характер минахме, за да се осъществи тя точно в залите на Националния исторически музей (тогава разположен в Съдебната палата) и най-вече – да се реализира за първи път у нас големият ù каталог, който всъщност е самостоятелно монографично издание, оказало се пионерско – поради ​​ публикуването на целия архивен материал от писма, протоколи, правилници за изложби, редки фотографии и мои студии за отделни аспекти от дейността на съюза „Лада”. Това издание постави емпиричните основи на моя бъдещ дисертационен труд и беше оценено много положително в едно телевизионно предаване, излъчено по Белградската телевизия от проф. Ирина Суботич – виден познавач на модерното изкуство и в частност на творческите контакти между авангардни фигури като Гео Милев и Любомир Мицич.

Корица на научното издание „Съюзът на южнославянските художници „Лада”. Българските художници на южнославянските изложби (1904-1912)”. С., 1994/5

Въпрос: Значи идеята за голямото Ви изследване „Южнославянски диалози на модернизма. Българското изкуство и изкуството на Сърбия, Хърватска и Словения 1904-1912.“, публикувано през 2003 г. и на английски език през 2008 г. идва именно от изложбата. Какво беше най-голямото „откритие“ за вас, проучвайки тази тема?

Проф. д-р Милена Георгиева: Разбира се, независимо от тази публикация темата се разширяваше все повече в теоретичен аспект – трябваше да се осмисли откритото и преоткритото, да се сравни българското изкуство с останалите три художествени школи на южните славяни – сърби, хървати и словенци, да се направят съответните изводи относно непосредствени контакти, взаимодействия, оформяне на млади художници и се реабилитира идеята за забравеното културно сътрудничество на нивото на институциите, но и на нивото на самите съществуващи художествени дружества в международен план. Най-голямото откритие за мен беше, че именно ние, българите, сме били моторът на този съюз в ранните му години, защото той ни е закарал в Европа на бързи скорости, дори и с по-скромните ни възможности на млада нация, която се учи от по-„възрастните” съседи - „братя славяни”. Тогава и не подозирах колко много дължат художници като Антон Митов, Иван Ангелов, Никола Петров, Атанас Михов, Стефан Иванов⁷ на хърватската „пъстра” школа, на словенските импресионисти, а нашите скулптори в по-късни години – на Иван Мещрович⁸. Защото състезанието с по-добрите винаги е от полза за състезаващите се, особено за наваксващите пропуснатото, за онези, които не са могли да се представят дотогава на елитни международни форуми, но са успели с воля и желание за културно сътрудничество в първото десетилетие на новия ХХ в. да организират един постоянен ротационен салон на съвременното изкуство в трите южнославянски столици – София, Белград, Загреб. В този смисъл балканските южнославянски изложби са именно нашият европейски салон на Югоизточна Европа каквито има в западните столици по това време.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ За съжаление идеята за културно обединение бива опорочена от неминуемата намеса на политиката, историческите събития и настъпилия крах на България след балканските войни. Но остава опитът, а той е интересен за насоките, към които поема българското изкуство в следващите периоди.

И тук ще дам един неизвестен пример със собственото ми участие в популяризацията на този съюз 100 години след неговото създаване – през 2002 година четирима куратори ​​ от съответните страни бяхме поканени от Народния музей в Белград да започнем работа по грандиозна ретроспекция по повод годишнината от първата изложба на съюза „Лада” (1904), състояла се в сръбската столица. Бяха ангажирани посолства, културни министерства, беше поставено много добро начало на общуването ни, но… тя така и не се осъществи отново по политически причини – раните от войните през 90-те години бяха все още незараснали. Не губя надежда все някога това да стане, и София (защо не?!) да бъде организаторът, тъй като по принцип най-успешната изложба на този съюз, ​​ е именно софийската от 1906 г., но се изисква огромен ресурс, мениджърски и кураторски умения и… много дипломатичност!

Корици на „Южнославянски диалози на модернизма. Българското изкуство и изкуството на Сърбия, Хърватско и Словения 1904-1912.ИИИзк-БАН. С. 2003: английски вариант-2008

Въпрос: Иван Пенков⁹ ​​ е друг художник, на когото посвещавате голяма част от своите проучвания, събрани в книгата „Наздраве, Маестро! Бохемските часове на Иван Пенков“ (2013), а и извън нея. Емблема ли е той на българския интелектуалец от своето време и какво можем да научим от неговите „бохемски албуми“?

Проф. д-р Милена Георгиева: Иван Пенков е едно голямо име в българското изкуство - беше странно забравен от изследователите дълги години. ​​ В началото на ХXI век все още се ползваше една малка монография на Кирил Кръстев¹⁰ ​​ от 1958 година, която беше по-скоро скромен албум. Тази аномалия, също и откриването на два бохемски албума в наследниците – ме накараха да се ориентирам към неговата личност. Той е неповторим, от поколението на онези творци, които са многоизмерни във всичко, с което се захванат, и чиито начин на живот е бил също вид творчество. Проучванията ми започнаха от неговия дневник и разказите на синовете му – Боян и Джони Пенкови, в сравнение с опорите, ползвани от всеки изследовател, търсещ обективната картина на периода и на вписването на твореца в нея.

 ​​ ​​ ​​​​ Съпоставките между дневника и бохемските албуми, останали от два различни житейски периода доведоха до съществени изводи за разликите между човека и бохема и отношението му към промените на неговото време. Човекът е бил много трудолюбив и не е имало ден да не направи нещо за българското изкуство, бохемът е бил обичан от всички в неговия приятелски кръг, фиксиран в албумите чрез много хумор, шеги, закачки на високо интелектуално ниво, каквито днес вече сме забравили.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Забележително е, че дори писателската дарба на художника, макар и останала недоразвита, го показва ​​ като „играещия човек” в българската култура и добре отразява атмосферата на тези интелектуални бохемски кръгове, които след комунистическия преврат продължават да се събират, общуват и поддържат стария дух на вдъхновение от творческата „игра”, независимо – и въпреки тежките обстоятелства. В този смисъл вторият бохемски албум (1942-1956) може да се квалифицира и като художествен документ на смехолечението в приятелската група на художника.

Корица на Наздраве, Маестро! Бохемските часове на Иван Пенков. ИИИзк-БАН. С., 2013

Въпрос: В момента довършвате и друга монография – за немската художничка Анна Хен-Йосифова, творила у нас в началото на ХХ век. Какво още не е казано за нея след като бяхте един от кураторите на нейната първа ретроспектива у нас през 2002 г., а има и монографии за нея?

Проф. д-р Милена Георгиева: Надявам се книгата да излезе съвсем скоро. Това е стар проект, който по различни причини не можà да се реализира, заедно с изложбата. В началото мислех да бъде просто един албум, какъвто художничката заслужава да има при новите постижения на книгоиздаването ни, а и по повод 150 години от рождението ù. Но излязоха нови материали, появиха се непубликувани творби и се впуснах в историческо изследване, касаещо не само нея, но и флоралния натюрморт в България на широк ​​ художествено-културен фон, тъй като периодът вече ми е детайлно познат. Хубавото на хуманитаристиката е, че при нея е важна интерпретацията на обекта и езика, с който тя е представена, като неин инструмент. Впрочем колкото изследователи, толкова и интерпретации.

 ​​ ​​ ​​​​ На Запад всеки от художниците, дори и второстепенните, имат по няколко монографии, а при първокласните понякога са стотици. Опитала съм се да обобщя знанията ни за Анна Хен-Йосифова и да предложа един по-необичаен поглед към нея и творчеството ù. Вдъхновявам се от мисълта, че предложеният пръв каталог на нейните творби в тази книга ще се попълва и от други изследователи след мен. Надявам се, че те ще бъдат етични в цитиранията си, така както винаги съм се стремяла да бъда и аз към предшествениците – мисля, че тази верига на приемствеността в науката не бива да се прекъсва никога, но за жалост съм се сблъсквала ​​ често с колегиална некоректност и уви, с ненаучни „подходи”…

Въпрос: Съдбата на старите софийски къщи и сгради от края на XIX и началото на XX век не Ви е чужда, а през последните години зачестиха много случаите, когато емблематични за онзи период постройки биват унищожавани или псевдо-реставрирани – до неузнаваемост, въпреки острите реакции на гражданското общество. Какво според вас може да се направи, за да спре тази порочна практика? Може ли изкуствоведът да изиграе ключова роля тук?

Проф. д-р Милена Георгиева: Не съм архитект, но смятам, че архитектурата като едно от основополагащите академично изучавани изкуства, още от древността – трябва да заеме достойно място в различните висши строително-архитектурни училища и да се създават специално подготвени историци и критици на архитектурата. За съжаление все още сме ù длъжници – малко са архитектите, които се посвещават изцяло на попрището на историята, теорията и превенцията ù; повече са такива, които съдействат за изчезването на старинната архитектура от определени близки до съвременността периоди. Ето защо на това варварско явление, което обаче е свързано и с редица неразрешими засега социални проблеми и невъзприети законови стандарти, реагирам с гражданска позиция, където и както мога.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Запазеното архитектурно наследство е среда не само за живеене, а и за възпитание в естетически вкус у всеки човек от най-ранни години. Особено това засяга младото поколение и неслучайно напоследък се появиха младежки фондации и социални платформи в интернет, които се борят срещу заличаването на европейското ни минало. Мисля, че трябва да се подеме всенародно движение сред обществеността за запазването на цели квартали в

центъра на големите и малките градове у нас, за промяната на редица закони, които опазват това наследство, разработени от професионалисти, обхващащи и съвременните периоди, включително и тоталитарния период с най-знаковите им сгради и паметници.

 ​​ ​​ ​​​​ Друг начин е да се подсили Националния институт за недвижимо културно наследство със специалисти, сред които има и изкуствоведи, да се върнат регионалните му структури, бдящи за опазването на старото наследство във всяко населено място, дори и в селата, да се дигитализира по-бързо безценната му документация.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Новото строителство също трябва да бъде под държавен експертен ​​ надзор относно естетическата стойност на всеки дом, всяка кооперация, всеки квартал – надзор, който днес на практика не съществува, тъй като се зачитат само желанията, вкусовете на собствениците и апетитите на строителните фирми за повече застроена площ, т.е. работи се „на парче”. И тук местната община, главният архитект на града могат много да помогнат с намирането на механизми за отстояване на красивия облик на новото строителство в подходящи за него места като привлекат участието на експерти-оценители – освен архитекти, още и художници, изкуствоведи, историци, музейни работници, общественици в комисиите при утвърждаването на местни строителни обекти.

Въпрос: Накрая искам да Ви попитам каква според Вас е ролята на художествената критика в днешното съвременно общество? Има ли тя място в него, важна ли е, има ли нужда да се реформира писането за изкуство днес?

Проф. д-р Милена Георгиева: Разбира се, че художествена критика ще има докато съществува изкуството, но с новите технологии тя загуби авторитета си. Навлязоха журналисти, блогъри, пиари и инфлуенсъри в нейното поле, изземвайки функциите ù. Често те доста повърхностно се изразяват и регистрират събития, но не ​​ ги анализират; няма и как да дадат задълбочена оценка. Рядко са тези, които търсят мнението на изкуствоведите. Малко са качествените телевизионни предавания за култура, списанията за изкуство, ако щете дори и преводните книги по тази проблематика. Канят се едни и същи дежурни лица от водещите на повечето културни медии, често съобразени с една конюнктурна политика или – на приятелски начала.

 ​​ ​​ ​​​​ Парадоксално е, но художествени дебати между различни гледни точки четем в социалните мрежи, където всеки може да стане критик на някого или нещо, но все пак в един ограничен собствен кръг.

 ​​ ​​ ​​​​ Какво би могло да се направи? За да придобие опит един критик или куратор той трябва да има създадена възможност да предложи своя проект или културен продукт за важни участия в места от национално или международно значение. Държавните галерии, пък и частните, вече канят или приемат проекти на външни куратори и критици – това е плодотворна идея, но не достатъчно развита! Критикът или изкуствоведът е необходимо да участва задължително в комисии и журита за изложби, инициирани от Съюза на българските художници, по възможност и в частните галерии, в комисии и съвети на Министерство на културата, да има ежегодни награди за неговия труд, давани в различни категории. Наградата е стимул за един млад критик и изкуствовед, поощрение за работата му и заслужено удовлетворение за един зрял изкуствовед, дори и когато е символична. Ето, БТВ раздава всяка година награда на своите журналисти и репортери, а отделно телевизионната гилдия има своите национални награди!

 ​​ ​​ ​​​​ Нашата секция Критика на СБХ не може да се пребори с пречките Съюзът да създаде такава годишна награда в няколко категории, каквато има във всички професионални съюзи – писателски, музикантски, филмови и театрални. В сградата на СБХ все още няма и книжарница, където да бъдат изложени нашите

творби – книгите, чието издаване е многократно по-скъпо от материалното създаване на една картина, струвайки на автора доста години къртовски труд, лишения и материални средства. За какво уважение да говорим, щом самите ние като общност не се уважаваме и не сме положили труд да убедим другите в значимостта на професията ни?

• • •

Д-р Румена Калчева е независим изследовател в областта на българското съвременно изкуство и арт критик на свободна практика. Изследователските ù интереси са фокусирани върху съвременното българско изкуство, експонирането на изкуство в алтернативна среда, арт комуникация и арт мениджмънт. Нейни статии са публикувани в различни научни и изкуствоведски издания, като “Изкуствоведски четения” (Институт за изследване на изкуствата), Бюлетин на СБХ, както и онлайн - https://kritikar.com/.

Член е на Международната асоциация на арт критиците (AICA), Съюза на българските художници и Съюза на българските журналисти. Носител на Наградата за арт критика за 2011 г. на Международна фондация "Св. Св. Кирил и Методий".