По какво въздиша скулпторът? Слово при откриването на изложбата на Павел Койчев „О, щастливи дни…” в Галерия “Райко Алексиев”, София

Артистичните му изяви през последните десетилетия, освен с безспорните си достойни пластически качества, висота, фантазия и виртуозност, завладяват и със своята неподправена искреност.  И като започнем още от шейсетте години на миналия век, от онези смайващи „извънземни” (все пак земни) фигури на:

●„Торният бръмбар“ край Националния дворец  на културата, 1995 г.

● Стадото“, 2000 г.

● „Обиталище“, 2001 г.

● „Складът”, 2002 г.

● „Къщите, лятото, морето“, 2005 г.

● „Високомерна разходка“, 2006 г.

● „Преносителят“, 2007 г.

● „Градежът“, 2008 г.

● „Водна паша“, 2009 г.

● „Ние и те, те и ние”, 2009 г.

● „Под масата“, 2009 г.,  

стигаме до последните му впечатляващи проекти. Между тях е поетичната и мечтателна инсталация –

● „Нещо лично”, 2013 г. – предишната изложба  на Павел Койчев тук, в любимото му пространство на  галерия „Райко Алексиев”.

● За настоящата изложба „О, щастливи дни…” в анонса на СБХ има само три изречения:

„По какво въздиша скулпторът? По дните, когато младостта не е отминала, децата не са пораснали, родителите не са остарели… По онова щастие, което недооценяваме, докато тихо изпълва живота ни; щастие, доловимо само от далечината на отминалото време.”

В анонса липсват снимки. Името на автора говори самò. Останалото звучи интригуващо. Успях да дойда в галерията рано сутринта – нямаше още посетители. Това, което видях, така ме зарадва и същевременно ме просълзи… И си открих десетки гледни точки, и… усещане за бучка в гърлото, и ми беше весело, радостно, и малко тъжно, и … хубаво!

Другата седмица в Градската галерия предстои една дискусия. Организират я Стефан и Зелма от „Въпреки”. Прочетете в сайта интервюто им с Павел Койчев. Страхотно е, много истинско…! А темата на дискусията, която споменах е: „Скулптурата и градът” – толкова важна тема, свързана с толкова много безобразия!!!

Сутринта, докато гледах изложбата, потопен в магията на спомените и завъртян във вихъра на летящите фигури, осъзнах, че на този безобразен градски фон (наричат го още публично пространство) ми липсва именно този тип скулптура, каквато Павел Койчев прави толкова години вече…

И ни показва, слава богу – в изложбените зали! Но за съжаление след седмица-две, месец, изложбите свършват. И всичко потъва обратно…

Моля да ми позволите едно ”лирично” отклонение:

Уважаеми „патриоти”-политици или политици-патриоти (патриот-политици и политик-патриоти?! – може в кавички, може и без). Не мога да твърдя от името на всички, но за себе си знам едно – никога не ми е липсвал и няма да ми липсва паметник на цар Самуил, на хан Аспарух или на хан Тервел, където и да е в България. Не са паметниците това, което ще ги направи по-малко или по-велики в очите ми. Не са те, заради което ще се гордея повече или по-малко, че съм българин. Не можеш да забравиш нещо, което не помниш… Помнят се истинските неща… А за да се създаде нещо автентично е нужна свобода.

Свободата е това, на което най-много държи Павел Койчев. А онова, от което имам(е) нужда в публичното пространство, онова, което ми липсва, е именно такъв тип свободна от идеологии, исторически и тематично необременена, истински свободна, авторска скулптура… Не паметници… А изкуство, като това, което прави Павел Койчев, със сигурност е едно от нещата, които ми помагат да не се срамувам да съм българин.

Това беше „лиричното” ми отклонение.

Уважаеми дами и господа, препоръчвам ви да видите „О, щастливи дни..! – тази докосваща изложба!  И вие, които присъствате, елате пак, погледнете нещата от поне още няколко гледни точки… Може и да поснимате, ако ви разрешат, после да погледате снимките, да се сетите за вашите снимки-спомени в кутиите горе на гардеробите, да ги извадите и да ги погледате. А ако ви остане време, доведете тук и децата си. Един ден те сигурно ще си спомнят видяното. Ако не за друго, то поне заради снимките, които ще ви останат…

Всичко в изкуството е лично, независимо дали визираме етапите на неговото създаване или фазата на неговото съществуване и възприемането му. Нещото, което може да направи една творба „по-лична” от всичко останало, е искреността.

И  сега ми се иска да завърша това слово с нещо много лично. През ваканциите на село при баба и дядо, на обяд задължително трябваше да се спи. На широкото легло спяхме аз и баба ми, а на кушетката – дядо. Имах един повтарящ се сън, който често много ясно си спомням – от сънищата, които са като истина: Ставам от леглото и заставам в средата на стаята под лампата. Повдигам се на пръсти и се отлепям от земята. Завъртам се около оста си и се издигам нагоре. Въртейки се, отгоре виждам баба как спи по гръб на широкото легло, а дядо на кушетката. Въртенето трае няколко минути, при което ми се завива свят и се събуждам.

Това, което скулпторът е подредил тук, е подобно на усещането ми в моя детски сън…

На маестро Койчев да пожелаем никой никога да не успее да му отнеме свободата!

И здраве!

Дължим му нашите аплодисменти!