Изложба Memento Vivere – фотографии 05.08.-12.09.2021/ НХГ- Двореца От Memento Mori към Memento Vivere

от Програмата на 8-мия Фестивал ФотоФабрика`21

През 2020 г. ФотоФабрика показа в Национална галерия – Двореца фотографската изложба Memento Mori. В нея селектираните автори споделяха кадри, които описваха първите месеци живот в пандемията и в специфичната нова среда, в която ни се наложи да живеем. Кръстихме я Memento Mori, защото коронавирусът влезе в живота ни, принуждавайки ни не просто да се съобразим с него, а да променим целия си дневен ред. Пандемията от Covid-19 влезе в ролята на онзи специално назначен човек, който шепне в ухото на триумфиращия император „Помни, че си смъртен”. Само че в съвременния прочит не го чухме като шепот, а като шамар.

Година по-късно събираме с нови сили онези фотографии, напомнящи ни за моментите, в които сме живи и заради които си заслужава да сме живи. И ни се иска това „Помни, че си жив!” да отекне поне толкова силно, колкото и „Помни, че си смъртен!”, защото животът заслужава своя триумф.

Memento Vivere („Помни, че си жив”) е четвъртата изложба от програмата на осмото издание на фотографския фестивал ФотоФабрика. В нея са събрани за първи път работите на 15 съвременни български и световни автори, които по покана на фестивала изпратиха своите произведения.

Алекс Майоли

Антоан д'Агата

Гаро Кешишян

Георги Кожухаров

Денис Бучел

Денислав Стойчев

Димитър Дилков

Емил Христов

Ломовера

Мисирков/Богданов

Михаела Аройо

Пепа Христова

Пиер Гонор

Стоян Ненов

Чема Мадос

Алекс Майоли е италиански фотограф. Основният фокус в цялото му творчество е театърът на нашето всекидневие. Многогодишният му опит в заснемането на хората във всевъзможни ситуации го кара да изследва идеята за човека като актьор в собствения си живот. Снимките му се превръщат в сцени от филми, където хората изразяват себе си чрез своята игра, а зрителят започва да се чуди дали кадрите са факт или фикция. От 2001 г. е член на „Магнум” – най-престижното фотографско сдружение в света. Представлява го галерия „Хауърд Грийнбърг” в Ню Йорк.

Антоан д'Агата

е роден в Марсилия. В началото на 20-те си години напуска Франция и след серия пътувания се установява в Ню Йорк. Там негови учители са Лари Кларк и Нан Голдин. Първите му фотокниги са De Mala Muerte и Mala Noche. През 2001 г. след публикуването на Hometown печели френската награда за млади фотографи на името на Нисефор Ниепс. Следват регулярни публикации и няколко филма. Темите, по които работи, обикновено са определяни като табу: зависимости, секс, лични обсесии, проституция. От 2008 г. е пълноправен член на „Магнум”. ​​ През 2009 излиза документален филм за него, озаглавен „Камбоджанската стая: Ситуации с Антоан д’Агата”.

Гаро Кешишян е сред големите имена от старата школа във фотографското изкуство и е минал през всичките му значими прояви у нас, получавайки най-високите отличия. През годините е имал самостоятелни изложби в Ла Рошел и Арл – Франция, в Лестър – Великобритания, в Будапеща, Токио, Хюстън, Лос Анджелис, Ню Йорк, Копенхаген, Венеция. Носител е на наградата на град Варна за 2019 г.

Георги Кожухаров е съосновател на платформата за документални истории Lens2Lens. Носител е на първа награда три поредни години в конкурса БГ ПРЕСФОТО за репортажите си от войната в Сирия, Украйна и за материала си за бежанската вълна в Европа. Носител е на специалната награда на Асоциацията на европейските журналисти, на златен медал за фотожурналистика от „Фотографска академия“, на наградата на Канон България „Снимка на годината“, както и на голямата награда за социална фотожурналистика в конкурса „Шаварш Артин“.

Денис Бучел е израснал из улиците на Молдова, Израел и България. С фотография се занимава от началото на 2007 г. Има отделни публикации в български и международни електронни и печатни издания. Негови снимки са участвали в различни изложби в България и по света – Китай, Молдова, Украйна, Русия, Тайван, Израел, Полша. През 2014 г. в София е първата му самостоятелна изложба, представяща кадри от цикъла „Кучешки живот” (Dog’s Life).

Денислав Стойчев е роден в Ямбол. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Носител е на награда за най-добър млад фотожурналист от конкурса БГ ПРЕСФОТО. Участва в майсторски клас по документална фотография на агенция NOOR в Белград, уъркшоп в City University of New York's Graduate School of Journalism, организиран от New York Times, и майсторски клас по мултимедийна журналистика с Кенет Кобре в София. Негови текстове и фотографии са публикувани в над 20 български и чуждестранни издания.

Димитър Дилков е един от 100-те най-добри фотографи в света в класацията на CNN за 2019 г. Роден е във Враца. На 14 години получава фотоапарат Смяна 8М и оттогава не е спирал да снима, макар да твърди, че сериозните му занимания с фотография започват през 1990 г. Скоро след това става фотограф на Агенция Ройтерс. В момента е кореспондент на Агенция Франс Прес в Москва.

Емил Христов

​​ 

е оператор на някои от най-успешните български филми в последните години: „Шивачки“ (реж. Людмил Тодоров), „Положителни емоции“ (реж. Елдора Трайкова), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (реж. Стефан Командарев), „Дзифт“ (реж. Явор Гърдев), „Каръци“ и „Страх“ (реж. Ивайло Христов), „Ако някой те обича“ (реж. Киран Коларов). Списъкът е дълъг, а кариерата на Емил Христов – впечатляваща.

Ломовера (Вера Гоцева) ​​ има опит в журналистиката, рекламата, организирането на събития и създаването на онлайн съдържание. Вълнува я начинът, по който фотографията променя погледа ни върху света. От няколко години води семинари, курсове по фотография и публични лекции в различни формати, като TED, Creative mornings и други. Има 8 реализирани изложби.

Мисирков/Богданов са визуални артисти, оператори, фотографи, продуценти. Впечатляващият им творчески тандем е в основата на редица успешни визуални проекти и документални филми. Съучредители са на Българското фотографско сдружение и основатели на продуцентска компания АГИТПРОП.

Михаела Аройо започва като фоторепортер в медия, а след това продължава професионалния си път на свободна практика. Жанрът, в който работи, е документална фотография. Тази година бе открита първата ѝ самостоятелна изложба „Корен”. В нея тя показва ярки личности от Бесарабия, които допринасят за съхраняването на българското самосъзнание, като същевременно представя разноцветния културен контекст на региона.

Пепа Христова е фотографка с изложби в някои от най-големите артцентрове в Европа – Deichtorhallen в Хамбург, C/O в Берлин, NRW-Forum в Дюселдорф, Академията на изкуствата в Берлин, Bozar в Брюксел. В ръцете ѝ обективът е най-силното средство за разказване на неразказвани, неподозирани и невъзможни понякога истории. Пленена е от онази част на Европа, която светът не познава добре – Балканите, и най-вече от красотата и тайнствеността на традиции, превърнали се в анахронизъм и останали да напомнят за друго време, друг свят и други ценности.

Пиер Гонор

е френски фотограф, живеещ в Мадрид от края на 80-те години. През 1998 г. започва да снима човешки лица в необикновени, емблематични за работата му портретни серии. Пред обектива му застават жители от перифериите на мегаполисите. В Япония снима ​​ могъщата мафия Якудза. Неговите серии, заедно с Regards (2000-2003) и Utopicos (2004-2005), са задълбочен поглед към човешките общности и особено към членове на маргинализирани групи, на които обществото обичайно обръща гръб.

Стоян Ненов е фоторепортер на Reuters и първият българин, носител на наградата „Пулицър“. Отличен е заедно с колегите си от фотоотдела на агенцията в категорията „Снимки от горещи новини“. Признанието идва след работата им по отразяването на драмата на стотиците хиляди бежанци, пристигащи в Европа, след като са загубили всичко.

Чема Мадос

е испански фотограф. Започва през 80-те с паралелно изучаване на история на изкуството и фотография в Мадрид. Първата му самостоятелна изложба е от 1984 г. Днес Чема Мадос е сред великите мистификатори във фотографията – най-важното в неговите снимки е онова, което не се вижда. Фотографът създава нова реалност с предметите, които ни заобикалят. Кани зрителя да довърши композицията и да открие втория, третия, скрития смисъл на посланието. В тази игра на асоциации Чема Мадос е ненадминат. Неговите черно-бели композиции съдържат в себе си шарена палитра от възможни интерпретации – изненадващи и прости до гениалност. Краят остава за нас.

●●●

●100 милисекунди щастие

 ​​ ​​​​ Еми Барух

Мистерия е този миг на щастие, когато като скитници в мъглявина от млечен път избухваме в моментен взрив на някакъв екстаз. Когато политаме в мечтателната ефимерност на някакви видения на душата.

Безтегловни. Безсловесни. Безподобни.

Едно мигане – 100 милисекунди щастие – и сме обратно тук.

Тук: дните си приличат като престой в подводница. Живеем с трескаво предчувствие, че когато изплуваме, ще вдишаме споделен възторг от споделена радост.

Не дишаме.

Плуваме сред полифония от разкази. Не успяваме да чуем до края нито един.

Съсредоточени сме в стремежа да ни има; да присъстваме; да попаднем в погледа на другия.

Мечтаем. Маркираме. Масово мамим.

Вършим спокойно малки безобразия.

Свидетелите си мълчат. Защото правят същото.

Осъзнахме, че пандемията изтри от човешкия живот цяла категория приятели.

Останаха само онези, с които бяхме чели едни и същи стихове. В поетическия космос на въображението, отвъд всекидневната рутина e картографията на спомените. Скитаме през тях.

Монолозите са нашата апнея. Маниакална мисловна мимикрия.

Ние сме като светулките, които изчезват в жегата. Но си въобразяваме, че продължаваме да излъчваме светлинни сигнали и да отваряме пространство за нови начини на оцеляване.

Ние сме като птичките, които живеят в кратера на вулканите и дишат отровните им изпарения. Когато излязат на чист въздух, умират.

Искаш да излезеш от този свят? Преки пътища към изхода няма.

● Кой съм аз, че да губя надежда?

 ​​ ​​ ​​​​ Иван Ланджев

Да си остана вкъщи е лесно. Но как да се почувствам у дома си?

Обичам близките си отдалеч и мразя себе си отблизо.

Нямам абсолютно нищо за казване – и умирам от желание да ви го кажа.

Паскал пише: „Цялото нещастие на хората се дължи на неспособността им да останат спокойно в стаята си.“ Прочетох това в стаята си и ми стана неспокойно.

Всяка стая на света е Еscape-стая. Всяка.

Аз всъщност бих останал – стига да знам, че мога да си тръгна.

Бих искал да ме поканят на партито и тогава да не отида.

Като всички други, и аз се мисля за по-различен от другите,

докато седя и сменям каналите.

Не ме интересува какво дават. Интересува ме какво друго дават.

Колкото повече не харесвам другите, толкова по-свързан се чувствам с тях.

Затова излизам.

Отивам в бар и сядам до прозореца, за да си мисля как е в другия бар отсреща.

Отивам на планина, за да ми липсва повече морето.

Бих искал да ми е удобно. Но ако го кажа на глас, ще ми стане леко неудобно.

Бих искал да ми е по-леко. Но и да си тежа на мястото.

Нямам представа къде е това място.

Знам, че тъгата е голям лукс. И че има много претенция в меланхолията.

Помня. Не защото съм паметлив, а защото само помнещият може да си позволи лукса на тъгата. Забравих кой го беше казал.

Нещата са твърде сериозни, за да спра да им се смея. И са твърде страшни, за да почна да се паникьосвам.

Кой съм аз, че да губя надежда?

● Преди да е свършила играта

 ​​ ​​ ​​​​ Елена Телбис

Спомням си, че беше един от първите дни, в които вече можехме по-свободно да излизаме, без патрулка от близкото районно да обикаля по алеите в парка. Много ми беше омръзнало да се говори и да се пише само за вируси, пандемии, карантини, ваксини и погледът ми да се ъпдейтва с последната статистика. И по телефона нямах какво да кажа, защото след „днес купих лук” нямах много останало за споделяне.

В конкретния ден излязох с кучето си Фреди в парка. Наистина за първи път от доста време там имаше и други хора. В началото ни беше малко стеснително (на мен и на кучето), защото последните няколко месеца в парка бяхме само ние и го усещахме като хола вкъщи. После спря да ми е стеснително и отново започна да ми е никакво. Фреди ме заряза заради едно йорки и на мен ми оставаше само да си вървя бавно, с ръцете зад гърба, и да се чудя какво ли е това, дето би се получило от евентуалния романс между голдън и йорки. Голки? Йодън?

В парка има фитнес на открито, където обикновено винаги е пълно с хора, които бих искала да използвам момента, за да попитам: защо си мислите, че искам да слушам музиката от блутуут колоните ви? От месеци обаче никой не беше стъпвал там и беше тихо. И както си вървя бавно-бавно по алеята и още се чувствам леко странно, че навън има и други хора и още не мога да разбера какво изобщо се случва, какво се случи, защо на нас, заслужихме ли го, ние ли го направихме, природата ли го направи, виждам, че на фитнеса стои един около 6-годишен човек, който системно блъска един лост в друг.

Оказа се, че това ми създава не по-малко гадно усещане от музиката, която дежурно звучи в района. И аха да се врътна в обратната посока, за да ми е малко по-малко гадно, съзирам как към момченцето с подскоци се приближава друго дете. Малка, сладка кукла с шарена рокля на цветя, голяма, руса, къдрава коса и очила. Беше по-височка от него и доста гръмогласна. Влезе му някак иззад гърба и така кресна, че малкият директно си изпусна лоста.

“Здравей! Аз съм Мими. Искаш ли да си играем?”

Момченцето се посъвзе, обмисли набързо предложението и каза просто „Добре”. И после изчезнаха тичешком нанякъде.

Много се изненадах колко силно и внезапно се разревах.

Мими е супер. Искаш ли, казва, да си играем…

Ама ние предимно това трябва да правим. Предимно това! Преди да е свършила играта. Останалото са пълни глупости.

● Цял единствен ден

 ​​ ​​ ​​​​ Боряна Телбис

Потресаващо необятна и смазващо непроницаема е мощта на вселената, която обитаваме. Всичко в нея е в непрестанно движение, което завихря прах и пепел, и слънчеви отломки и ги праща да танцуват някъде в ръба на нищото и да правят светове.

Без начало.

Без край.

Без да има кой да проследи перфектния им ритъм.

Без да има кой да им даде почивка.

И някъде в една шестнайсетина от вселенски такт, в свое собствено движение, като покаяние и оправдание за всички апокалипсиси и супернови, черни дупки и мъглявини, протуберанси и пресъхнали космически реки, в една безумно нагласена представа за време съществува нашият свят.

Където сме и венецът, и палачът.

И спасителят, и серийният убиец.

И виновникът, и наивникът, винаги готов да даде прошка.

И всички роли носят своя ритъм и движение, които се синхронизират с някакви стрелки, нахъсани да мерят часовете, в които ни е отредено да объркаме и да оправим каквото е оставено за нас.

Стрелките ги създадохме сами за улеснение и вече няма как да спрем коварството им.

Най-добре е да сме „тук и сега”, но така и не успяваме да се озовем където трябва. Защото самата мисъл за момента го счупва.

Моментът е крехък. Ефимерен.

Единствените, които успяват, са мушиците, родени с утрото и умиращи на свечеряване. Ефемероптера. Ефимерни създания с крила. Живеят един-единствен ден.

Цял единствен ден.

Понякога се питам какво ли щеше да стане с хората, ако всеки от нас можеше да има лукса да изживее истински един-единствен ден.

Цял единствен ден.

Сигурно щяха да ни поникнат крила.

●●●

„ФотоФабрика“ е ежегоден фестивал и актуална международна платформа за най-високите образци на репортажната и художествената фотография. Осмото му издание е част от Календара на културните събития на Столична община за 2021 г.

Участници: Алекс Майоли, Антоан д'Агата, Гаро Кешишян, Георги Кожухаров, Денис Бучел, Денислав Стойчев, Димитър Дилков, Емил Христов, Ломовера, Мисирков/Богданов, Михаела Аройо, Пепа Христова, Пиер Гонор, Стоян Ненов, Чема Мадос

Photography

05.08. – 12.09. 2021

National Gallery – the Palace

From Memento Mori to Memento Vivere

Alex Majoli is an Italian photographer. The main focus of his oeuvre is the theatre of our everyday life. His many years of experience in shooting people in various situation makes him explore the idea of the person as an actor in his/her life. His photos become movie stills where people express themselves through their acting and the spectator starts wondering if it’s fact or fiction. Since 2001, Majoli has been a member of Magnum – the most prestigious photographic organization in the world. He is represented by the Howard Greenberg Gallery in New York.

Antoine d’Agata was born in Marseilles. He left France in his early 20s and after a series of travels settled down in New York where he studied under Larry Clerk and Nan Goldin. His first photobooks are De Mala Muerte and Mala Noche. In 2001, after publishing Hometown, he won the French young photographer award named after Nicephore Nieps. Then came regular publications and a few movies. The themes he tackles are usually defined as taboo: addictions, sex, personal obsession, prostitution. A full member of Magnum since 2008. 2009 saw the release of a movie about him, “Situations with Antoine d’Agata”.

Garo Keshishyan is one of the big names in the old school of photographic art, having taken part in all of its major events and receiving the highest of awards. Throughout the years he has had solo exhibitions in La Rochelle and Arles, France, in Leicaster (Great Britain), in Budapest, Tokyo, Houston, Los Angelis, New York, Copenhagen, and Venice. Laureate of the Varna Award for 2019. ​​ 

Georgi Kozhuharov is co-founder of the Lens2Lens platform for documentary stories. For three years in a row he won the first award at the BG PRESSPHOTO competition for his reports on the wars in Syria and the Ukraine and for his material on the refugee wave in Europe. He is the laureate of the special award of the Association of European journalists, a gold medal for photojournalism at the Photographic Academy, of the Canon Bulgaria “Picture of the Year” award and the grand prix for social photojournalism at the Shavarsh Artin competition.

Denis Buchel grew up on the streets of Moldova, Israel and Bulgaria. He took up photography in the beginning of 2007. He has published in Bulgarian and international electronic and print periodicals. His pictures have taken part in various exhibitions in Bulgaria and around the world – China, Moldova, Ukraine, Russia, Taiwan, Israel, and Poland. In 2014 he had his first solo exhibition with photos from the cycle Dog’s Life opening in Sofia. ​​ 

Denislav Stoychev was born in Yambol. He graduated in journalism at the University in Sofia. He s the laureate of Best Young Journalist award at the BG PRESSPHOTO competition. He took part in a masterclass in documentary photography organized by the NOOR agency in Belgrade, a workshop at the City University of New York's Graduate School of Journalism organized by the New York Times, and a masterclass in multimedia journalism with Kenneth C… in Sofia. His texts and pictures have been published in over 20 Bulgarian and foreign editions.

Dimitar Dilkov is one of the top 100 photographers in the world in the CNN list for 2019. He was born in Vratza. At 14, he got a Smyana 8M as a gift and has never since stopped shooting – although he claims that his serious photography work did not start until 1990. Soon after, he became a photographer for Reuters. He is now a correspondent for the France Press Agency in Moscow.

Emil Christov is the cinematographer of some of the most successful Bulgarian films of the last few years: Seamstresses (dir. Lyudmil Todorov), Positive Emotions (dir. Eldora Traykova), The World is Big and Salvation Lurks Around the Corner (dir. Stefan Komandarev), Zift (dir. Yavor Gardev), Losers and Fear (dir. Ivaylo Hristov), If Somebody Loves You (dir. Kiran Kolarov). The list is long, and Emil Christov’s career is impressive.

Lomovera (Vera Gotzeva) is an experienced journalist, advertising creative, event organizer and online content creator. She is interested in the way photography affects our perspective. For several years she has been leading seminars, photography courses and public lectures in different formats such as TED, Creative Mornings, etc. She has had 8 solo exhibitions.

Missirkov/Bogdanov are visual artists, filmmakers, photographers and producers. Their impressive creative team is at the core of a number of successful visual projects and documentary fims. They are co-founders of the Bulgarian Photographic Association and founders of the AGITPROP production company.

Mihaela Aroyo started as a media photojournalist and then continued her professional career as a freelancer. The genre she works in is documentary photography. This year she had her first solo exhibition, Roots. There, she presented vivid personalities from Bessarabia who contributed to the preservation of Bulgarian consciousness, while also presenting the colourful cultural context of the region.

Pepa Hristova is a photographer with exhibitions in some of the biggest art centres in Europe – Deichtorhallen, C/O in Berlin, NRW-Forum in Dusseldorf, the Academy of Arts in Berlin, Bozar in Brussels. In her hands, the camera is the strongest medium for telling untold, unsuspected and sometimes impossible stories. She is captivated by the part of Europe the world knows little about, the Balkans, and mostly by the beauty and mystery of traditions that have become an anachronism that speaks of different times, different ​​ worlds and different values.

Pierre Gonnord is a French photographer who has been living in Madrid since the 1980s. In 1998 ​​ he started shooting human faces in extraordinary portrait series that have become a staple of his work. His subjects are usually people from megapolis peripheries. In Japan, he shoots the powerful yakuza mafia. His series (incl. Regards (2000-2003) and Utopicos (2004-2005)) are an in-depth look at human societies and especially marginalized groups that are traditionally disregarded by societies.

Stoyan Nenov is a Reuters photographic reporter and the first Bulgarian laureate of the Pulitzer Prize. The prize in Breaking News Photography was awarded to him and his colleagues from the photography department of the agency for their work in covering the drama of hundreds of thousands of migrants flooding into Europe after having lost everything.

Chema Madoz is a Spanish photographer. He started in the 1980s by simultaneously studying art history and photography in Madrid. His first solo exhibition was in 1984. Today, Chema Madoz is one of the great masters of mystery in photography – the most important thing in his pictures is what is left unseen. The photographer creates a new reality with the objects that surround us. He invites the viewer to finish the composition and discover the second and third hidden layers of meaning. Chema Madoz is unparalleled in this game of associations. His black-and-white compositions contain a colourful range of possible interpretations – surprising and simple like any work of genius. The end is up to us.

● 100 Milliseconds of Happiness

 ​​ ​​ ​​​​ Emmy Barouh

What a mistery is this moment of happiness when we, wanderers in a milky way nebula, burst into a momentary explosion of ecstasy. When we fly into the dreamy ephemerality of some visions of the soul.

The monologues are our apnea. A maniacal mass mimicry.

● Memento Vivere

 ​​ ​​​​ Ivan Landzhev

Staying home is easy. But how do I start feeling at home?

I love my relatives from a distance and I hate myself up close.

I have absolutely nothing to say – and I’m dying to say it to you.

Pascal wrote: “All of humanity's problems stem from man's inability to sit quietly in a room alone”. I read that in my room and I felt anxious.

Every room in the world is an escape room. Each and every one of them.

I’d actually like to stay – as long as I know I can leave.

I would like to be invited to the party and not go.

Like everybody else, I consider myself different from everybody else while I sit there and switch the channels.

I don’t care what’s on. I care what else is on.

The more I dislike the others, the more I feel connected to them. Staying home is easy.

That’s why I go out.

I go to a bar and I sit at the window so I can think what it’s like in the other bar across the street.

I go to the mountains to better miss the sea.

I’d like to be comfortable. But if I say it out loud, I’d feel slightly uncomfortable.

I’d like things to feel lighter. But I’d also like everything to fall into place.

I have no idea where that place is.

I know that sadness is a great luxury. And that there’s a lot of hubris in melancholy.

I do remember. Not because my memory is good but because only those who remember can afford the luxury of sadness. I have forgotten who said this.

Things are too serious to stop laughing at them. And too terrifying for me to start panicking.

Who am I to lose hope?

● Before the Game is Over

 ​​ ​​​​ Elena Telbis

I remember it was one of the first days when we could go out, more freely, without a patrol from the local police station to monitor the park lanes. I was sick of people talking and writing of nothing but viruses, pandemics, quarantines, vaccines, of my eyes being constantly updated with the latest statistics. And I had nothing to say on the phone, either, because after “I bought onions today” I had little left to share.

On that specific day I went out to the park with my dog Freddy. There were, indeed, other people there, as there hadn’t been in quite some time. At the beginning we (the dog and I) were feeling a bit shy because in the last few months it had been just us in the park so we took it as an extension of our living room. Then I stopped feeling shy and started feeling meh again. Freddy left me for a Yorkie and I had no choice but to walk slowly, with my hands behind my back, wondering what would come out from a possible romance between a Golden and a Yorkie. A golkie? A Yoden?

There’s an outdoor gym in the park, normally full of people I’d like to ask this question: why do you think I want to listen to the music from your bluetooth speakers? For months, though, it had been unused and quiet. And as I was walking slowly down the lane, still feeling a little weird that there are other people outside and still unable to understand what’s going on, what happened, why did it happen to us, did we deserve it, did we do it, did nature do it, suddenly I saw a 6-year-old person standing at the gym and systematically slamming one bar against another.

It turns out that this created a feeling no less obnoxious than the music normally blasted around here. And just as I’m about to make a U-turn so I feel less bad, I see how another child walks, bouncily, towards the boy. A small, sweet doll in a colourful flower dress, big blonde curly hair and glasses. She was a little taller than him, and she was quite loud. She came to him from the rear and shouted so loud that the young guy dropped his bar in surprise.
“Hello! I’m Mimi. Would you like to play together?”

The boy came to his senses, thought about the idea and just said “OK”. Then the two of them ran off somewhere.

I didn’t expect to break into crying so hard, and so suddenly.

Mimi is supercool. Would you like to play, she says…

Well, we should be doing mostly that. Mostly that! Before the game is over. The rest is pure bullshit.

● A Whole Single Day

 ​​ ​​ ​​​​ Boryana Telbis

The power of the Universe we inhabit is strikingly infinite and depressingly inscrutable. Everything in it is perpetually moving, lifting up dust and ash, and debris of the Sun, hurling them away to dance somewhere at the edge of nothing, to make new worlds.

No beginning.

No end.

Noone to witness their perfect rhythm.

Noone to give them a break.

And somewhere

In one sixteenth of a Universal beat,

In its own movement

As an act of repentance and justification for every apocalypse and supernova, every black hole and nebula, protuberance and dried-up cosmic river, in an insanely contived notion of time

our world exists.

Where we are both the paragon and the hangman.

Both the saviour and the serial killer.

The villain and the simpleton too ready to forgive.

●●●

FotoFabrika is a yearly festival and an up-to-date international platform for the best examples of documentary and artistic photography. Its 8th edution is part of the Cultural Events Calendar of the Sofia Municipality for 2021.

Memento Vivere is a curator project of FotoFabrika, specifically created for the 8th edition of the festival.

Concept and organization: Albena Spasova, Boryana Telbis, Emmy Barouh, Polly Zaharieva, Phelia Barouh