Византийска архитектура, изкуство и книжнина (1261 – 1453)
ДИНАСТИЯ НА ПАЛЕОЛОЗИТЕ (1261-1453) Двуглавият орел - гербът
на Династията на Палеолозите
МИХАИЛ VIII ПАЛЕОЛОГ (1259–1282)
На 15 август 1261г. Михаил VIII Палеолог, коронясан три години преди това в Никея, влиза във възвърнатия от латинците Константинопол. От Никея пристига патриарх Арсений и коронясва за втори път императора.
Но пред очите на победителите лежи един разорен, обезлюден град. Първата грижа на императора, на този „нов Константинопол“, както започнали да го наричат, била да възстанови столицата. За ремонт и строителство на храмове, дворци на благородници и къщи на богати граждани Михаил VIII раздавал щедро от парите, натрупани в продължение на шест десетилетия от предшествениците му – императорите от дома на Ласкаридите – по време на царуването им в Никея.
Михаил Палеолог без съмнение е една от най-ярките личности във византийската история. Освен като блестящ дипломат и политик, той е известен с една своя автобиография, писана малко преди смъртта му (11 декември 1282 г.). Михаил Палеолог поставя началото на последната византийска династия, чиито корени се крият още в XI в.
Византийската империя към 1265 г.
АНДРОНИК II ПАЛЕОЛОГ (1282–1328) Андроник II Палеолог
В много отношения Андроник II е пълна противоположност на своя баща. Докато Михаил е безскрупулен политик, смел пълководец и ловък дипломат, то Андроник има определени предпочитания към богословието, философията, науката и изкуствата. При него византийската политика най-често следва хода на събитията, реакциите й са твърде тромави и неубедителни. Андроник започва царуването си при твърде сложна вътрешна обстановка, свързана със споровете около Лионската уния. Набожен и миролюбив, Андроник II Палеолог изоставя амбициозните начинания на баща си, придържа се към православието и малко след като поема еднолично управлението през 1282 г., отменя Лионската уния с Римската църква, сключена от Михаил VIII през 1274 година. Екипът на Андроник е съставен главно от изявени интелектуалци и философи (Никифор Хумнос, Теодор Метохит, по-късно Никифор Григора и др.).
Напрегнатата външна политика на Михаил Палеолог довежда икономиката почти до крах. Андроник е принуден да съкрати разходите за армията и флота, което по-късно има много негативни последици.
Да се приписва превръщането на Византия в слаба, второстепенна държава единствено на посредствеността на Андроник II е не само нелогично, но и невярно. Трябва да се отчита тежкото наследство, което той получава през 1282 г.
В Мала Азия Византийската империя търпи редица поражения и отстъпва територии на турците през 1290-те години.
Поради военната и финансова слабост на Византия Андроник II разчита предимно на дипломация, за да осигури защитата на държавните граници.
В периода 1321 – 1328 г. във Византия бушува серия от граждански войни. Лекомислен и амбициозен, внукът на императора - Андроник III повежда своите привърженици от младото поколение на аристокрацията в гражданска война за свалянето на Андроник II от престола. След седем години на разорителни вътрешни конфликти, през 1328 г. Андроник III влиза триумфално в Константинопол и заставя дядо си да абдикира окончателно.
Андроник II заболява скоро след това. Останал без почти никаква подкрепа, той е заставен да се отрече от престола и става монах. Умира през 1332 година.
АНДРОНИК III ПАЛЕОЛОГ (1325 – 1341)
Управлението на Андроник III е белязано от поражения срещу турците в Мала Азия и безрезултатни войни със съседите на Балканския полуостров.
Андроник III, въпреки доброто си образование, имал неумел и насилствен характер. Императорът разделя реалното управление на страната между себе си, Йоан Кантакузин и майка си Теодора.
На власт идва ново поколение, чийто истински водач е Кантакузин. Андроник III до голяма степен остава фигурант. Кантакузин се опитва да следва финансовата политика на Андроник II, но не е така последователен. Кризата на императорската власт води до реформа в правораздаването — създадена е институцията на «Четиримата вселенски съдии» (две църковни и две светски лица), чиито присъди са окончателни и не се обжалват. Тя съществува до самата гибел на империята.
ЙОАН V ПАЛЕОЛОГ (1341 – 1391)
След неочакваната смърт на Андроник III, престолонаследник става деветгодишният ЙОАН V и от негово име управлява регетството: императрицата-майка Ана Савойска, патриарх Йоан Калекас, Йоан Кантакузин и Алексий Апокавк. Главна фигура несъмнено е Кантакузин, смятан за водач на едрите поземлени магнати. Действията на Кантакузин са находчиви и успешни.
През дългото 50-годишно управление на Йоан V Византия се намира в период на криза и междуособни войни.
Османските турци трайно започват да се заселват в бившите византийски земи и след като първоначално са отнели всички азиатски територии, те се прехвърлят в Тракия. Разорената държавна хазна принуждава Йоан V да взема много заеми, особено от Венеция. Той е първият византийски император, който пътува из кралските дворове в Европа, за да издейства помощ за страната си.
Между 1347 и 1349 г. през византийската територия преминава епидемия от черна чума, което допълнително отслабва империята.
През 1371 г. Йоан V Палеолог е принуден да се признае за васал на турския султан Мурад I като по това време под властта му се намират само Константинопол, Солун, част от Гърция и няколко черноморски крепости.
През 1390 г. Йоан V започва да укрепва стените около Златния рог в Константинопол, използвайки мрамор от западналите църкви около града. Това разгневява султана, който го заплашва с война, в случай че не спре. Императорът се подчинява, но в началото на 1391 г. умира.
Византийската империя към 1355 г.
МАНУИЛ II ПАЛЕОЛОГ (1391 до 1425 г.) Мануил II Палеолог
Император Мануил II Палеолог е автор на литературни произведения с реторично и теологично съдържание. Високообразован, притежаващ блестящ интелект и перо, Мануил прави силно впечатление на своите съвременници както във Византия, така и в западноевропейските дворове, дори и на османския елит. За нещастие даровитият мислител, държавник и дипломат трябва да споделя нерадостната съдба на една агонизираща империя.
Отношенията между Византия и турците отново стават враждебни, когато през 1422 г. новият османски султан Мурад II изисква от императора да получи васален данък и обявява война на Византия. Константинопол е подложен на поредната турска обсада. Мануил II поверява императорските правомощия на своя син Йоан VIII Палеолог и заминава за Унгария, където иска военна помощ от император Сигизмунд. Мисията не постига успех и след завръщането си в 1424 г., василевсът е принуден да приеме неизгодните условия на мир – признава се за васал на султана и приема да плаща данък.
ЙОАН VIII ПАЛЕОЛОГ или «византийският залез» (1425–1448)
Йоан VIII Палеолог
Финансовата слабост на Византия личи. Налице е тежката задлъжнялост, особено към Венеция (смята се, че към средата на XV в. общият дълг надхвърля 19 млн. перпера). Властта на императора се простира над столицата и близката околност. Неговите братя Теодор II и Тома управляват Пелопонес, Андроник резидира в Солун, където обаче върховната власт е венецианска.
За да осигури защита на империята си, Йоан VIII пътува до Италия. В резултат от споразуменията папата призовава католическите владетели на нов кръстоносен поход в помощ на Константинопол. През 1443-1444 година Венецианската република, Бургундия и Унгария изграждат голям флот, който действа срещу османците в Егейско море и заема Проливите (Дарданели). В същото време започва голям поход на католическите сили срещу османската държава. Въпреки това християнската коалиция търпи разгром срещу турците в решаващата Битка при Варна през 1444 година. Това поражение слага край на надеждите за спасение, а съдбата на Константинопол е предопределена – след по-малко от десетилетие ромейската столица пада под властта на турския султан, с което Византийската империя е ликвидирана.
КОНСТАНТИН XI ПАЛЕОЛОГ (Драгаш) и гибелта на империята (1449–1453)
Константин XI, последният римски император, водел родословието си от най-могъщите фамилии, управлявали Балканите през периода на късното Средновековие. Представян е в повечето западни и балкански извори като образец за смелост, мъжество, доблест и християнско благородство. Неговият образ е изрисуван от редица хронисти от периода.
Загива при крепостната порта Св. Роман с меч в ръка, ръководейки последните боеве в Константинопол срещу турците. Над неговия гроб е малката църква „Въведение Богородично" в кв. Вефа.
На 29 май 1453 г. турските армии, начело с Мехмед II Завоевателя превземат Константинопол.
Византийската империя към 1450 г.
ПАЛЕОЛОГОВ РЕНЕСАНС
Палеологовият ренесанс е художествен период, част от византийското изкуство, което се появява и придобива разпространение след възстановяването на Византия през 1261 г. Свързва се с последната династия, управлявала империята – Палеолози, по чието име е и известен.
The Lamentation of Christ (1291), фреска, Михаил Астрапас и Евтихий, от Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент) в Охрид
През епохата Палеолог (1261-1453), особено в монументалното изкуство (стенописи и мозайки), внезапно се появява нов стил във византийското изкуство. Този нов стил - палеологовият ренесанс - демонстрира необичайно иконографско богатство: Създават се нови живописни композиции, но има продължение на стила, вече създаден от средната византийска епоха, допълнен с иконографски, символични и реалистични детайли, каквито се срещат в текстовете на църковната литература. Новият Завет и византийската химнографска традиция продължават да вдъхновяват византийските художници да обогатяват своите иконографски програми със сцени от живота на Богородица, Страстите Христови, Възкресението, Петдесетница и живота на светци и монаси. Развиват се сложни сюжети със здрава структура. Фигурите имат изразена емоционалност чрез лицата и пластичността на телата. В типичните за това време удължени пропорции на фигурите проличава ясно влиянието на произведения от елинистическия период. Палитрата на византийския художник е обогатена с ярки и живи цветове; пейзажът и архитектурните елементи създават богата дълбочина и за първи път се появяват опити на художниците за изграждане на триизмерен свят в творбата.
Фреска на Константин Кавасила Михаил Астрапас и Евтихий, от Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент) в Охрид
Оставайки си в общи линии религиозно, изкуството става по-малко затворено в иконографски канон. Разширяват се не само рамките на иконографията, откривайки широк достъп за светските тенденции, но се променя самата художествена образност. Засилването на личностното начало в светогледа (макар и под формата на мистичен индивидуализъм) води до повишаване на емоционалността в трактовката дори на най-строго възвишените религиозни теми и сюжети и приближаване на цялото изкуство до реалната действителност. Поради тази причина общият характер на византийския художествен живот през палеологовата епоха може да бъде определен като Предвъзраждане. Наред с религиозните сцени художниците изобразяват често върху стените на църквите и реални исторически събития.
Засилването на личностното начало, което след влиянието на античността може да бъде разгледано като основна черта на живописта от това време, се проявява особено ярко в портретните изображения. Художниците се стремят да предадат настроението на своите персонажи, да внесат в техния облик деликатни емоционални отсѐнки, да нарушат извънвременния покой, който ги изпълва в по-ранната живопис. В този период обаче предаването на дълбокия душевен свят на човека, на неговата индивидуална психология се среща рядко. Психологизмът носи абстрактен характер. За разлика от предшествениците си, желаещи да си останат анонимни, повечето от художниците започват да подписват своите творби. Творчеството на най-надарените майстори придобива индивидуален стил и излиза извън рамките на общия приравнен стил на епохата.
В произведенията на живописта изобразяването на архитектурата получава особено значение. Пейзажът в композицията започва да служи не само за фон, но и да изпълнява емоционална функция. Мащабната връзка на фигурите с пейзажа става по-естествена отколкото преди. В редица сцени, в които по-рано персонажите се изобразяват на неутрален фон, се появяват архитектурни постройки, скали и дървета, като в случая архитектурата и пейзажът не толкова определят мястото на действието, колкото организират пространството. С тяхна помощ сцената се ограничава от двете страни. Сградите и пейзажните елементи спомагат да се подчертае ролята на един или друг персонаж, да се изтъкне позата, движението, дори настроението.
Още през XIVвек Теодор Метохит пише за хармонията в живописта, като я сравнява с музиката. Той смята, че централен проблем за византийската естетика трябва да стане разглеждането на въпроса за обединяването на разнообразието в едно цяло. Така, според него, и в живописта от разнообразието на цветовите нюанси зависи дълбочината на колоритното единство.
Византийската империя е тази, която налага иконописното изкуство, създава основните му правила, определя тенденциите му. Разпространявайки православието и налагайки културата си сред околните народи тя им предава и иконописните си традиции. Българската, сръбската, руската, румънската иконопис са силно повлияни от Византия, което не им пречи да имат свои характерни особености. Влияние Византия оказва и върху средновековното западноевропейско изкуство, особено върху венецианското.
Изкуството на палеологовия период се характеризира с появата на художници, отличаващи се с ярки творчески индивидуалности. За първи път при много от стенописите се появяват подписи на зографите.
Характеризира се с хуманизъм, съчетан с реализъм на изображенията (предимно стенописи).
Увеличава се числото на сюжети от иконописта. В търсене на новости художниците все по-често прибягват към апокрифните Евангелия (тези неприети от официалната църква).
Фигурите вече не са застинали, а придобиват живи движения на телата и ръцете.
Перспектива в изображението – появява се дълбочина и различните фигури се разполагат на различни нива в дълбочина.
Последните два века от своето съществуване за разлика от политическия упадък, интелектуалният живот на Византия никога не е блестял толкова силно, както в онези два тъжни века. В сферата на изкуството по-ранният палеологов период има първостепенно значение. Самата същност на палеологичното изкуство е неговият хуманистичен характер. Зрителят лесно може да бъде емоционално свързан със светите фигури, докато търси утеха в неспокойните времена, в които е живял. Въпреки факта, че Византийската империя вече е загубила своята политическа и икономическа сила, палеологовото изкуство може да се счита за художествено обновление, което има огромно влияние в други християнски центрове като Русия и Сърбия и също продължава да вдъхновява западноевропейското изкуство през следващите векове.
-------- Архитектура и изкуство през Палеологовия период ----------
Диаграмата показва периодиката в развитието на западноевропейските архитектурни стилове от римско време до 16 век и мястото на византийската култура в тази периодика.
По време на Палеологовия ренесанс сградите се създават вече не толкова мащабни, колкото са били през предходните епохи.
В трите най-важни града на тогавашната Византийска империя - Константинопол, Солун и Мистра - църквите и манастирите са реконструирани и реновирани от заможни покровители, които са разполагали с определено количество богатство. След латинската окупация Константинопол отново трябва да стане център на православното християнство.
КОНСТАНТИНОПОЛ
В Константинопол обновяването на катедралата „Света София“ след използването й за латински обред е бил основен приоритет, така че през 1261 г. църквата е преоборудвана за православна литургия и нова мозайка, Деисисът е бил направен около 1261 г.
В центъра се изобразява Иисус Христос, от двете му страни са молещите се Богородица и Йоан Кръстител. Деисисът e разширен – при иконостасите на някои православни храмове. От двете страни на деисиса се изобразяват и други молещи се светци и така образува т. нар. „деисисен ред“.
Фигурите са натуралистични и грижовни. Христос има благословителен жест и е показан спокоен и съзерцателен. Мекото моделиране на лицевите контури, полунатуралистичното третиране на брадата и косата в случай на Христос и Свети Йоан Кръстител и по-натуралистичното представяне на ръцете, насочват към обновения стил. Композицията на „Деисис“ се отнася към първия, най-ранен стадий на палеологовото изкуство с неговото повишено чувство за пластика, с осъзнаване на това, колко важна е светлосянката при моделирането.
Темата на изображението е една от молитвите: Христос, източник на закон и съд, но също и на милост, получава молитвите на застъпничество на Своята Майка и Йоан Кръстител. Структурата на „Деисис“ показва привилегированото място на Богородица и Йоан Кръстител до Спасителя.
Деисис, мозайка, Света София, Константинопол
/„Деисис“ („Моление“) е иконографски тип, обозначаващ Божието милосърдие по време на Страшния съд. (Δέησις означава нужда, молба или молба)/
Към паметниците на архитектурата от епохата на Палеологовия ренесанс се отнася църквата „Хо̀ра“. След падането на града през 1453 г. църквата е превърната в джамия, а днес е музей. Църквата е един от най-красивите, оцелели до наши дни, образци на византийската църковна архитектура и изкуство. Тя влиза в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
За този манастир ни е известно много малко до последната четвърт на 11век. По това време манастирската църква се намира в плачевно състояние и на нейно място по нареждане на Исак Комнин била издигната нова еднокуполна.
Новият период в живота на манастира е свързан с името на Теодор Метохит – висш чиновник във византийския двор, любимец на император Андроник II Палеолог. Теодор Метохит бил човек с разностранни интереси, типичен представител на палеологовия хуманизъм. Поклонник на книгите (той събрал в манастира „Хора“ огромна библиотека, в която имало предимно съчинения със светски характер), поет, автор на теоретични трактати за изкуството, от всичките си увлечения той предпочитал астрономията. Манастирът „Хора“ му става любимо място. Той е негов ктитор (почетно наименование на лица, дарили средства за изграждане на манастир, църква или параклис). Храмът се разширил. От еднокуполен той се превръща в шесткуполен. Става характерен за 14 век. Стените му са украсени с аркади и ниши с орнаментални резби. Вътре подът и долните части на стените са облицовани с мрамор. Някои от прозорците и преди всичко тези на централната апсида имат цветни стъкла. През 1328 г. Теодор Метохит е изпратен в изгнание от узурпатора Андроник III Палеолог. Завръщайки се в града, две години по-късно, той прекарва последните две години от живота, като монах в църквата.
Планировка на църквата
Църквата не е впечатляваща със своите размери, за разлика от други византийски църкви, но е уникална чрез своето вътрешно оформление и с мозайките и фреските си. Църквата се дели на три основни части: входният нартекс (притвор), главният наос (кораб) и страничен параклис. Сградата има шест купола: 2 в нартекса, 1 в параклиса и 3 в наоса.
Интериорът на църквата е украсен с красиви мозайки и стенописи, които са изпълнени в периода 1315 – 1321 г. Тези мозайки са едни от най-добрите примери на Палеологовия ренесанс.
Мозайките на църквата „Хора“ се характеризират с редица стилови белези, типични за епохата. Стремежът да се придаде на изображението подчертана емоционалност може да се види в предаването на движенията, в наклона на главите у много персонажи в Кахрие-Джами. В многофигурните композиции на църквата на архитектурата и пейзажа се отрежда много голяма роля. Чрез тях се разкрива по-ясно даденият персонаж, подчертава се неговата поза, движение. Пейзажът често служи за разделяне на епизоди, станали в различно време, но включени в една композиция.
Логотет Теодор Метохит поднася модел на храма на Христос - мозайка
На влизане във вътрешния нартекс на манастира има мозаечно пано, изобразяващо Теодор Метохит в акта на представяне на модел на неговата църква на Христос. В центъра е фигурата на Христос в почти фронтална поза на скъпоценен трон. На лявото му бедро е затворената евангелска книга, докато той вдига дясната си ръка пред себе си в благословия.
Деисис (второ десетилетие на XIV в.), Мозайка, нартекс - вътрешен притвор, манастир „Хора“, Константинопол
Подобна на Деисиса в църквата „Света София“ е мозайката на Деисис във вътрешния притвор на манастира „Хора“. В огромната композиция „Деисис“ липсва фигурата на св. Йоан Кръстител, а Христос е изобразен не седнал на трон, както обикновено, а изправен. Сцената има мемориален характер. Тя е посветена на онези, които на времето си са се грижили за благосъстоянието на храма. В краката на Богородица стои с протегнати към Христос в молитвена поза ръце Исак I Комнин. От другата страна, в дясната част на композицията, също в молитвена поза и също в по-малък мащаб в сравнение с Христос и Богородица, е представена Мелания, дъщеря на император Михаил VIII Палеолог.
Възкресение (Анастасис) (1315-1320), стенопис, страничен параклис, Константинопол, манастир „Хора“
Фреската „Възкресение“ принадлежи към цикъла „Възкресение и Съд“ и е една от най-добрите примери за стенопис по това време. Това е изображение на Христовия триумф над смъртта чрез неговото слизане в Ада и изкуплението на Праведните, символизирано от неговия акт за възкресяване на Адам и Ева. Художниците са съсредоточили вниманието си върху действието и основните елементи и фигури на композицията, изграждайки централен триъгълник. Христос в центъра на сцената. Адам и Ева образуват наклонените страни на триъгълника, а саркофазите им осигуряват акценти под долните ъгли. Отстрани са разположени две групи Праведници, поставени пред планински върхове. Христовите облекла леко контрастиращи на цвят, имат изключителна светимост. Дясната ръка на Адам е колебливо протегната в жест на молба. Образът на кръста, обща характеристика на по-ранните образци на темата Възкресение, изчезва; основният акцент е върху спасяващата и трансформираща роля на енергията на светлината на Спасителя. Темата за Възкресението е изобразявана до XIV век, когато конфликтът между хуманизъм и исихазъм през епохата на Палеолог води до създаването на нови художествени направления.
МИСТРА
Важен център на палеологовия период е Мистра. Град Мистра датира от 13 век. Той е построен от франкски рицари и е столица на Пелопонеското деспотство. Градът – крепост сменя собственика си многократно с византийски управници, когато през 1453г. Константинопол е превзет и Мистра става последната столица на Византия. След 7 години все пак градът е окончателно покорен и е предаден на Мохамед II – тогавашния османски император. Следва дълъг период на западане. Град Мистра е свободен едва през 1821г., но остава напълно обезлюден. Днес обаче, обектът е част от Световното Културно наследство на ЮНЕСКО.
Мистра постига най-голям културен разцвет през първите десетилетия на XIV век, до 1460 г. когато е превзет от османците. Иконографията на Мистра строго следва формулите, изложени от Константинополската традиция.
Мистра остава последен център на византийските мислители. Неоплатонистът Плитон живее в Мистра до смъртта си през 1452 г. Той и други учени в Мистра повлияват на Италианския Ренесанс, особено след посещението им във Флоренция през 1439 г. в свитата на Йоан VIII Палеолог.
Според Оксфордския речник на Византия „Мистра изживява забележителен културен напредък, включвайки творбите на Плитон и привлича художници и архитекти от най-високо качество.“ Стенописите на църквата в манастира „Света Богородица Паривлепта“ са едни от малкото оцелели късновизантийски творби, считани за основополагащи в разбирането на византийското изкуство.
Църквата „Перивлепта“
спада към традиционния за Мистра тип, обединяващ базиликата и кръстокуполната сграда. Отличава се с грациозност и елегантност на пропорциите, с устремеността си нагоре.
Цикълът от фрески в църквата „Богородица Перивлепта“, създаден през втората половина на 14 век, е пострадал от времето по-малко от всички останали в Мистра.
Църквата „Перивлепта“ е известена с уникалните си стенописи, разказващи за живота на Богородица. Куполът на църквата изобразява Пантократор, заобиколен от Божията Майка и Пророците. Върху сводовете са разположени сцени на празниците, в апсидата – Богородица на трон между архангелите, а под нея – „Небесната литургия“. Циклите на страданията на Христос и детството на Мария са представени доста подробно. Всички композиции в църквата „Богородица Перивлепта“ се открояват с особена мекота и лиризъм, с емоционална наситеност на образите.
Стенописи XIV век
Част от Богородичния ци
Стенописи XIV век от олтарната абсида на
църквата Св. Богородица Перивлепта в стара Мистра
Рождество Христово:
Най-великото събитие - идването на земята на Божия Син във Витлеемската пещера, Църквата тържествено представя във величествена композиция, основните черти на която се създават до в 6-7 в. и се развиват чак до 17 в. Тя е добре известна: в центъра - пещера, в която лежи в ясли Младенец, редом с Него - Божията Майка, има и животни - вол и магаре.
В творчеството през късното Средновековие съществува художествена свобода. Иконописецът разполага с редица изобразителни елементи: преди всичко, това е образът на Богомладенеца Христос и Божията Майка, също и образът на Йосиф, ангелите, пастирите, влъхвите, помощниците; после тези природни образи: земя, пещера, вол и магаре, овце, космическите символи - звездата и небето. От всички тези елементи художникът твори в рамките на литургическото значение на неговото произведение. Той творчески разполага с тях, съпоставя ги, взаимодейства с цел най-пълно и дълбоко явяване на значението и смисъла на събитието.
Рождество Христово, фреска,
манастир Студеница, Сърбия.
Фреска от храма на Св. Богородица Перивлепта в Мистра, XIV в. Гърция.
Тук е пълно със знаци за обновяването на света - всичко е в особено измерение, няма обикновено пространство и обикновено време. Всичко е знаци за обновлението на света. Пещерата е един от първите общочовешки символи с дълбоко и многостепенно значение, но в нейния мрак присъства вече Божествената светлина. Образно казано, човечеството вече не е "пещерно".
Св. Богородица се изобразява или мирно лежаща или тържествено седяща; понякога главата й е извърната към страната на Младенеца, а понякога и към носещите дарове персийски пътешественици, и не само към тях, но и към всички, които принасят дарове на Бога. Тя е извърната към човечеството с особено силна любов към него, дарувана й от Бога. В центъра е изобразен Младенец, лежащ повит в ясли.
Върхът на художественото въплъщение на образа се явява фреската от 14 в. (1360-1370 г.) в църквата "Св. Богородица Перивлепта" в Мистра, Гърция.
Важен паметник от палеологовия период е манастирът „Пантанаса“, който е
посветен на Света Богородица и построен от Йоанис Франкопулос през 1428г. Манастирът „Пантанаса“ е изграден на стръмния източен склон на планината. Наклонът на планината на това място кара архитектите да ориентират сградата от север на юг.
Храмът на Богородица „Пантанаса“ се състои от два етажа. Долният е базилика с три кораба, три апсиди и нартекс. Декорът на апсидата е ясно разработен под влиянието на готиката. Вторият етаж представлява равнораменен кръст и централният квадрат, който е покрит с купол, а раменете му – със сводове. Над западните ъгли също се издигат куполи. Църквата е отличен пример за архитектурата на Мистра в началото на XV век, където местните традиции са съчетани с византийски и франкски традиции. Манастирът „Пантанаса“ е единственият манастир, действащ в момента в Мистра.
На източния свод на светилището, панелът на Цветница - от цикъла „Страстите Христови“ - изобразява пътешествието на Христос до град Йерусалим. На фона в дясно сградите на Йерусалим се издигат и събралата се тълпа посреща Христос. Това е сцена, отразяваща смисъла на драмата, изпълнена с хуманистични детайли, които правят разказа по-жив.
Цветница (Vaioforos), (1428 г.), църквата „Пантанаса“, Мистра
Сравнявайки стенописа „Цветница“ в манастира „Пантанаса“ с стенописа „Цветница“ в манастира „Осиос Лукас“ (датиран около 3-та четвърт на XI в.), Очевидно е, че палеологичното изкуство, основано на по-ранната традиция, обогатява не само предишни теми, но има изцяло нов иконографски стил и различна художествена гледна точка.
Цветница (3-то десетилетие на 11-ти век), Манастирът Хосиос Лукас в Беотия, Гърция
СОЛУН
Град Солун е бил един от основните културни центрове на палеологовата епоха, въпреки че е имало големи разрушения на художествени произведения като знаци на времето и историята. Монументалните картини на Солун потвърждават високия художествен статус на града и имат значителна роля в разпространението на новия стил.
В град Солун най-забележителният ансамбъл в началото на XIV век са мозайките и
стенописите в църквата „Свети Апостоли“. Храмът е построен между 1310 и 1315 година от патриарх Нифонт I Константинополски, като католико́н (главен манастирски храм) на мъжки манастир, посветен на Света Богородица. Основателят е споменат в надписа над входа „Πατριάρχης και κτήτωρ“ („Патриарх и ктитор“) и в керамопластичните надписи на западната и южната стена. Надпис на източната стена, споменава същия патриарх и ученика му игумен Павел, като първи и втори ктитор на манастира.
Църквата е с пет купола и сложно оформена тухлена зидария. Характерна особеност на късната византийска архитектура е основният купол, който се издига над варелния свод на кръста. Сградата има много хармонични пропорции, фасадите й са облекчени от слепи аркадни (прилепени към стената) и тухлени полуколони. Вътрешността на кораба е осветена от големи тройни прозорци.
По време на турския период църквата е била използвана като джамия.
Намерението на патриарха било да украси горната част на църквата с мозайки, а долната - с мраморна облицовка, вероятно по имитация на църкви в Константинопол, по-специално на манастира „Хора“, който той изглежда използва като модел. Отстраняването му от патриаршеския престол през 1314 г. обаче му попречва да завърши амбициозния си проект и украсата с мозайка била ограничена до онези части на кораба над нивото на корниза.
Долните части на стените на светилището, корабът, аркадата и езонартексът са били украсени с фигури на йерархи и дякони, отшелници, мъченици и военни светии. В горните части на стените на аркадата и езонартекса има сцени от Стария и Новия завет, от живота на Богородица и св. Йоан Кръстител, мъченичеството на свети Димитрий и Четиридесетте мъченици, както и сцени, вдъхновени от текстовете на химни. Двата малки купола на запад са доминирани от фигурата на Христос в бюст в горната част, обградена от множество ангели и пророци.
Възкресение, (1312-1315) стенопис, Църквата „Свети Апостоли“, Солун
„Възкресението“ - мозаечно пано в църквата „Свети Апостоли“ в северната арка, напомня на произведения от средната византийска епоха. Христос е обърнат надясно, като държи кръст, докато издига Адам от светилището. Ева стои скромно зад него заедно с групата на Праведните и Пророците.
Симпозиум на цар Ирод и танцът на Саломе (1314 г.), стенопис посветен на св. Йоан Кръстител, църквата „Свети Апостоли“, Солун
Северният параклис, посветен на св. Йоан Кръстител, е бил нарисуван със сцени от живота му, от които най-добрите са: Празникът на Ирод с танца на Саломе (датиран около 1314 г.) на северната стена и Рождението на св. Йоан отсреща. Епизодите (празникът на Ирод и танца на Саломе) са разделени от прозорец. От лявата страна на панела Ирод седи на една маса с гости и пирува, а от дясната страна Саломе танцува с чиния, съдържаща главата на свети Йоан. Художникът е монахът Павел, ученик на патриарх Нифонт.
Друг паметник в Солун, който концентрира характеристиките на палеологовия
ренесанс, е църквата „Свети Никола Орфанос“, построена като католикон на манастир през второто десетилетие на XIV век. Основателят на църквата вероятно е бил Свети Саба от сърбите и е обновен от сръбския крал Милутин според сръбски източници. Ядрото му се състои от дълга зала с дървен покрив, заградена от три страни с аркада. Покрито е с наклонени покриви и завършва на изток в два симетрично разположени параклиса. Корабът комуникира със северното и южното рамо на аркадата чрез двойно сводести отвори, а със западния, който е действал като нартекс (притвор), с малък вход. Зидарията е обикновена и липсва разнообразието от декоративна тухлената, характерна за палеоложките църкви в града.
Стенописите формират един от най-пълно запазените ансамбли в църквите на Солун и чрез яснотата на иконографската им програма има израз на класическата концепция на палеологичното изкуство. Свещената история е разказана в поредица от зони, следвайки преобладаващата последователност, използвана в рисуваната декорация на византийските църкви, която символизира и отразява йерархията на небесната Църква.
В кораба, на най-ниското ниво, са изобразени военни и лечебни светии, в цяла дължина и в бюст. Игонография на Богородица и Христос Спасител, близо до светилището, и фигурите на свети Йоан Кръстител и свети Йоан Богослов, които ги придружават, са от особено значение за есхатологичното им значение. Дванадесетте големи фестивала на християнството и сцени, разказващи за събитията след Възкресението, заемат по-високите части на стените на кораба и светилището.
В тази област, където се е празнувала Тайната на Божествената Евхаристия, изобразените поданици имат символичен характер: върху апсидата е Богородица между два архангела, а под нея светиите. Светците и църковните отци също са рисувани по вертикалните стени на светилището; над тях, на източната стена, се вижда сцена на Причастието на апостолите.
Стенописът на Христос, измиващ краката на учениците (Ниптир), от северната страна на светилището в църквата „Свети Никола Орфанос“ принадлежи към цикъла „Страстите Христови“, също на източната стена на светилището, Христос и апостолите са изобразени в духовна поза, с акцент върху свещения момент. И в двата случая е очевидно, че са замесени едни и същи художници, тъй като при изобразяването на лицето на Христос се използва един и същ модел.
В притвора най-накрая, освен зоната на светиите, има обширен цикъл от Живота на Свети Никола. Стенописите в църквата датират от десетилетието 1310-20 г. и са един от най-важните рисувани ансамбли от началото на XIV век, не само в Солун, но и в по-широкия район на Македония и Сърбия. Сред добродетелите на анонимния художник трябва да се брои яснотата на неговия разказ, който се ограничава до същественото и го прави разбираем за вярващите и придържането му към премерено чувство за пропорция и цвят и зрелостта му при боравене със средата.
Христос измива краката на учениците (Ниптир)
(1310-1320), стенопис, Църква „Свети Никола Орфанос“, Солун
Тайнството, стенопи
Параклисът "Свети Евтимий" в църквата "Свети Димитър" в Солун е сред
уникалните паметници, представящи творчеството на Мануил Панселинос в родния му град и е сред малкото, които са обществено достъпни днес. Параклисът е част от забележителната базилика, посветена на покровителя на града Св. Димитър, която е пристроена през Х век в югоизточната част на черквата като малка базилика с два стълба и три колони в два реда, разделящи я на три кораба. Параклисът е бил изписан и по-рано, но е обновен в 1302/1303 г. със средства на протостратор Михаил и жена му Мария от рода на Комнините, важни фигури във византийския двор, както се разбира от ктиторски надпис.
От първите години на XIV век датират стенописите от Параклис "Св. Евтимий" от църквата "Свети Димитрий". От стила на стенописите личат ръцете на двама художници, като единият от тях работи предимно в северния кораб и рисува сцената "Петдесетница", а вторият работи в южния кораб и в Сакристията. Именно първият от тях се идентифицира с Мануил Панселинос. Заради лошото им запазено състояние, стенописите от параклиса на свети Евтимий не са всеизвестни. И все пак високото им художествено качество ги поставят сред изящните творения на палеолозите.
Църквата Св. Димитър, Солун
СВЕТА ГОРА – АТОН
Mанастирите в Атон са изградени под стила на византийската архитектура. Сградите са изградени с масивни стени като крепост, което им придава вид на замък. До многобройните произведения на монументалната живопис в Солун, дело на местни майстори, са близки запазилите се и до днес стенописни композиции в църквата на манастира „Протатон“, отнасящи се към началото на 14 век и създадени от ненадминатия зограф Мануил Панселинос (Pansélinos).
„Успение Богородично“ или Протатон е средновековна православна църква в светогорското градче Карея, Гърция.
Изграждането на църквата в първоначалния ѝ вид е от X век. Църквата е най-старата от всички католикони в Света гора. В нея в продължение на десет века монасите, които живеят в Карея извършват ежедневно богослужения. В нея се извършват и всички официални церемонии на монашеското братство. Съвременният вид на храма е резултат на последователни ремонти, като най-значителен е този преди средата на X век. Сградата на църквата е трикорабна базилика с два притвора (нартекса).
Библиотеката на Протатона съдържа 117 ръкописа, сред които първият Типикон на Атон (Типикон е богослужебна книга, съдържаща инструкции за реда на византийския обред и променливи химни на Божествената литургия), който съдържа подписа на Йоан Цимисхи.
Интериорът на църквата е украсен със стенописите на известния художник Мануил Панселинос (началото на четиринадесети век). Тези стенописи се считат за майсторски произведения и ярък представител на македонската школа. В храма е запазен отличен образец на монументалната живопис на цяла стена, чийто връх е от края на XIII началото на XIV век.
Мраморният иконостас датира от десети век. Запазена в светилището е чудотворната икона на Богородица.
Иконостасът в Църквата Протатон в Карея
Иконографската програма на църквата „Протатон“, най-старата на Атон в Северна Гърция, е дело на Мануил Панселинос - художник, чието произведения се превръщат в отправна точка не само за негови съвременници, но и за много иконописци по-късно.
В "Протатон" Мануил Панселинос и помощниците му са разполагали със значително пространство, върху което са разположили 40 основни композиции в четири тематични цикъла и 288 фигури. Тези стенописи с право са считани за едно от най-значимите произведения на Палеоговия ренесанс (1261-1453 г.).
В "Протатон" Мануил Панселинос представя Христологичен цикъл, който включва 12-те празници, Страстите Христови, Петдесетница, както и Богородичен цикъл. Композициите се отличават с монументалност, те са сложни и многофигурни, балансирани и симетрични, като всяка фигура има строго премерено място и роля в действието и разказа. Фигурите са раздвижени, драпериите се развяват, фоновете са заети от сложен архитектурен декор. Изключителното изобилие от рисувани сцени, без всякаква абстракция и с изящни фигури, които се доближават до определянето на квинтесенцията на човека, придават превъзходен материален израз на визията на палеологическото изкуство.
Въведение на Пресвета Богородица в храма. Фреска от ок. XIV в. от Мануел Панселинос, Черквата Протатон в Света Гора Атон.
Възкресението на Христа и появата Му сред апостолите, (1290). Мануил Панселинос, Света гора на Атон, църква „Протатон“
Йоан Богослов на остров Патмос. Фреска на Мануил
Панселинос в катедралата „Протатон“ в Карея
„Св. великомъченик Прокопий“
Стенопис от Мануил Панселинос в църквата "Протатон" в Карея, в Света Гора Атон
МАНУИЛ ПАНСЕЛИНОС
Мануил Панселинос е византийски живописец, иконописец от Палеологовия ренесанс. Мануил се смята за един от водещите иконописци на Македонската школа.
Според книгата „Ръководство на живописеца“, написана в края на XVIII век Мануил Панселинос е автор на фреските в църквата „Протатон“, външната църква на манастира „Ватопед“, главните църкви на манастира „Пантократор“ и „Великата Лавра“, а също така и на икони и други изображения в манастирите на Света гора.
Зографът Мануил Панселинос е сред основните фигури в православното изкуство. Той е считан за създател на Атонската живописна школа, Македонската художествена школа и един от най-големите художници на Палеологовия ренесанс. За съжаление, познанията за него и за творчеството му са недостатъчни, което го превръща в почти митична фигура.
Панселинос е роден в Солун в края на XIII или началото на XIV век, както гласят оскъдните сведения за живота му.
Неговите работи се открояват със съвършенство на иконописната техника, красотата на пропорциите и предаването на характерите на изобразените фигури. След смъртта му атонските монаси подражавали на работите на Мануил, смятайки ги за образец на недосегаемо съвършенство.
Особено впечатление прави изразителността на лицата и пресъздаването на човешки чувства с особена дълбочина. Това се отнася, както за персонажите от композициите, така и за фигурите на апостоли, пророци, библейски персонажи, отци на църквата, светци, отшелници, воини, които изграждат една истинска галерия от индивидуални образи.
„Паралелно с италианското изкуство на Треченто и все пак независимо от него, може да се забележи преувеличение на чувствата вътре в иконографията; чрез деформация на фигурите и акцент върху техните жестове и изражение, което води до увеличаване на ефекта им. Тези тенденциите, предсказани в края на 13 век, са осъществени от македонската школа. (...) Чрез таланта си, Панселинос дава отличителен етос на всеки от стотиците портрети. (...) Фигурите са обемни, както в изобразяването, така и в останалите композиционни елементи, живи, ярки цветове, които се използват; жестовете са впечатляващи. Светиите гледат тъжно към нас от земята на съвършенството, сякаш ни упрекват за нашите грехове. Сцените имат фонове, общи за епохата на палеолозите, със сложни архитектури. Композициите са препълнени, с фигури, които се движат в необятното пространство, интерпретирано в неговата поразителна дълбочина. В крайна сметка целият ансамбъл от лица - толкова вълнуващи с техния размер, жизненост и изобилие от форми -осигурява усещане за величие. Отпечатъкът на изкуството на Панселинос и на македонската школа като цяло се състои в реализма на живописта на фигурите, не само що се отнася до външните характеристики, но и по отношение на тълкуването и разбирането на техния вътрешен свят“, казва Коста Балабанов.
Иисус Христос Вседържител (Пантократор).
Една от най-величествените и значителни
фрески на Иисус Христос за времето си
Христос Вседържител (Пантократор).
Детайл от стенопис от Мануил Панселинос, ок. 1290 г.
Черквата Протатон в Карея, Света Гора
Манастирът „Ватопед“
Главният храм на манастира е осветен в чест на Пресвета Богородица в X век, а фреските в него датират от XIV век. В манастира има 12 храма, а в околностите му - още 19. Камбанарията на манастира е от 1427 година, поради което се счита за най-старата в Света гора.
Сред светините на манастира от най-почитаните е поясът и чудотворните икони на Света Богородица.
Библиотеката съдържа 2000 ръкописа и над 35 000 печатни книги. Библиотеката на Ватопед е най-богатата на Атон. В нея се пазят 37 хрисовула и над 1700 ръкописа (повечето на пергамент), някои от които са забележителни със своите илюстрации.
Св. пророк Мойсей, Аарон и Мириам.
Ръкопис от края на XIII в., в манастира Ватопед в Св. гора.
Католиконът на манастира „Ватопед“ е внушителна сграда, посветена на Благовещение на Пресвета Богородица, която е останала почти непроменена в продължение на десет века. По отношение на архитектурата той следва стила на католикона на манастира Мегистката лавра, с малки отклонения.
Запазена е гробница от средновизантийския период, вградена в стената. Според преданието тя съдържа мощите на основателите на манастира, Атанасий, Николай и Антоний. Тези три фигури са изобразени над него на стенопис, заедно с императорите Теодосий Велики, Аркадий, Хонорий и Йоан Кантакузин.
Основното тяло на католикона, запазва цялото величие на византийски вкус: великолепен под, порфирови колони, стенописи и мозайки, резбовани и позлатени дървени иконостаси, безброй сребърни и позлатени висящи лампи. Подът датира от 10 век и е красиво инкрустиран с многоцветен мрамор. Твърди се, че четирите големи колони на централния купол от порфир са донесени от Италия.
Светилището съдържа редица важни свещени съкровища на манастира. Първа сред тях е иконата на Дева Мария, която е върху синтрона зад олтара. Срещу иконата и върху олтара се намира кръстът на Константин Велики.
В допълнение към основната си църква, манастирът има тридесет и една параклиса. Трите кули на манастира съдържат параклисите на Преображение Господне, Рождество Богородично и на св. Йоан Кръстител. В различните крила на манастира има параклиси, посветени на Свети Андрей, Свети Георги, Св. Теодор, св. Мена, свети Три светители(Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст), св. Тома, св. Йоан Божествен.
Ватопедският манастир притежава истинския пояс на Дева Мария, който тя носела на земята и който тя подарила на Апостол Тома след нейната смърт и възнесението ѝ в рая. Манастирът пази множество ценни икони. Известни са 4 икони на Света Богородица, за които се вярва, че са чудотворни.
Богородица с Младенеца Елеовнитиса.
Икона от светогорския манастир Ватопеди
Богородица с Младенеца, Икона от
светогорския манастир Ватопеди.
Пресвета Богородица с Младенеца Пътеводителка
Икона от XIII век от светогорския манастир Ватопеди.
Част от честния пояс на Пресвета Богородица в монастира Ватопед в Св. Гора Атон
За съжаление, достигналите до нас икони, които са дело на Мануил Панселинос., датирани преди XV век, са поначало малко на брой, а тези, които могат убедително да се причислят към ръката на Мануил Панселинос и неговите помощници са единици. Една от тях е "Свети Димитър" от "Великата Лавра", а три произхождат от манастира "Ватопед", представящи Свети Георги, Свети Димитър и Христос Пантократор, датирани в 1300 година. Иконата "Св. Димитър" от "Великата Лавра" с право се определя като една от най-важните палеологови икони в Атон. Четирите икони с фината моделировка на формите и изразителността на ликовете сполучливо допълват образа на художника Мануил Панселинос.
Икона на св. Димитър Солунски
Икона от ок. 1300 г. от Мануил Панселинос
в Светогорския манастир Ватопед
Стенописите от екзонартекса на католикона на манастира "Ватопед" са датирани от 1312 година. Стенописите представят "Страстите Христови" в 14 сцени, като могат да се идентифицират ръцете на двама художници. Вторият от тях, определян като "Художникът на Съня в Гетсиманската градина", може да бъде отъждествен с Мануил Панселинос. Той е рисувал също така "Тайната вечеря", "Измиването на нозете на апостолите" и "Предателството на Юда", като стиловата близост със стенописите от "Протатон" е очевидна.
Манастирът „Пантократор“ в Света Гора (Атон)
Манастирът „Пантократор“ се намира в източното крайбрежие на полуостров Атон. Основан е от двама византийски военачалници - Алексей Стратопедарх и неговия брат Йоан вероятно през 1363 година, когато с помощта на император Йоан V Палеолог добила статут на манастир.
Днешният католикон е малък по размери. Посветен е на Преображението Господне. Освен католикона, манастирът има осем параклиса, посветени на „Успението на Пресвета Богородица“, на „св. Архангели“, на „Възнесението Господне“, на „св. Йоан Предтеча“, „св. Николай“, „св. Георги Победоносец“, „св. Пантелеймон“ и на „св. Три светители“.
В манастира и до днес има много православни светини, сред които чудотворна икона на Божията Майка и други икони, част от Живототворящото Дърво, и много свети мощи.
Библиотеката на манастира „Пантократор“ пази 350 ръкописа/кодекса, два древни литургични ръкописа и повече от 3500 печатни книги.
Император Йоан II Алексий получава ръкоположение от Господ Иисус Христос.
Ръкопис от светогорския манастир Пантократор.
Макар при Палеолозите Византийската империя да е малка и слаба, нейното изкуство, както и преди, излиза извън границите й и се разпространява на значително по-голяма територия от тази, която е подчинена на нейната административна власт.
СЪРБИЯ
През последното десетилетие на XIII в. Сърбия се обръща към Византия. Това неминуемо намира отражение и върху сръбската архитектура и изобразително изкуство посредством формирането на т. нар. сръбско-византийски стил. Старите постулати при градежа на храмове са изместени от византийския модел на вписания в правоъгълна основа кръст с един или пет купола. Особено значение в декорирането на екстериора на сръбските храмове имат богатите релефни композиции, с които се подчертават порталите, прозорците и корнизите. В това пристрастие към украсата с каменна резба, слабо застъпена във византийската архитектура, се проявява очевидното влияние на западноевропейското изкуство.
Сред школите, намиращи се под влияние на византийското изкуство, едно от първите места принадлежи на сръбската школа. По това време Сърбия е вече могъща държава. Независими сръбски крале подражавали в придворните си обичаи и церемонии на византийските императори. Подобно на тях, те покровителствали изкуството. Работилите в Сърбия художници-монументалисти често се обучавали в Константинопол или Солун и добре познавали византийските фрески и мозайки.
За най-класически ансамбъл на живописта през 13 век, както по дух, така и по форма, и същевременно за най-съдържателен по някои принципи за изобразяване на фигурите може да смятаме отнасящите се към края на шестдесетте години на 13 век фрески в сръбския манастир „Сопочани“, основан от крал Урош I.
Манастирът „Сопочани“ е част от средновековния комплекс Стари Рас, поставен в
списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Манастирът е посветен на Света Троица. Името идва от старославянската дума „сопот“, която означава „пролет“.
Манастирската църква е построена през 1260 г. Крал Урош I построява манастира, за да може семейството му и той да бъдат погребани в него. В средата на 14 век към нея е добавена камбанария. Фреските в „Сопочани“, които красят църквата датират от около 1270 г. и са сред най-великите художествени постижения на средновековна Сърбия и на Европа от XIII в.
Манастира Сопочани
Архитектурата е в типичния романски стил характерен за рашката школа. Уникална е формата на базиликата – апсида под формата на полукръг. Стенописите създадени в периода 1263 – 1268 г. изобразяват членовете на кралската династия на Неманичите – ктитора, кралицата майка, Стефан Неманя. Стефан Първовенчани и Стефан I Урош са показани с умалени модели на ктиторските им църкви в ръце. Фреските в купола на църквата са изографисани последни. На тях са изобразени смъртта на Стефан Неманя и преноса на мощите му в манастира Студеница.
Изобразяване на различни епизоди от живота на поръчителя на фреските, както и на церемонията по неговото погребение, е най-характерно за сръбските стенописи.
Основна особеност на живописта в „Сопочани“ в подчертано монументалният характер, който произтича от положението на фигурите в композицията, от силното чувство за пространство и обем. Сцените са уравновесени и по цветовата си характеристика, в която преобладават зелените, светлосините тонове и охрата.
Събор на св. славни и всехвални Дванадесет апостоли.
Стенопис от XIII в., детайл от композицията "Успение" в сръбския манастир Сопочани
„Успение Богородично“, стенопис в църквата Сопочани, XIII в.
В централния кораб са представени епизоди от Новия завет. Всички композиции се отличават с повествователен характер. В сцената „Успение Богородично“ двата многоколонни портика са отдръпнати към краищата на композицията, за да оставят място за многобройните персонажи, заобиколили Христос и лежащата Богородица. Около тях са хорът на ангелите с факли в ръце, наклонилите се апостоли, църковните отци и изобразените вече летящи в облаците заедно с ангелите апостоли. Всяка фигура е изпълнена с емоционална изразителност. Чувството на скръб, което пронизва Христос и апостолите е предадено чрез приведените глави и жестовете на ръцете, и чрез израза на лицата.
СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ
Село Старо Нагоричане е център на едноименната Община Старо Нагоричане,
намираща се в североизточната част на Република Македония.
Църквата "Св. Георги" в центъра на село старо Нагоричане е единствената запазена част от средновековен манастир съществувал през XI-XIV в.
Има предположения, че манастирът е построен от император Роман IV Диоген около 1070 година с намерението там да бъде погребан Прохор Пчински. Възобновен е през 1313 година от крал Стефан II Милутин, който през 1318 организира и зографисването на църквата. Над входната врата към манастира "Свети Георги" се намира ктиторският надпис на Милутин, издълбан в камък.
Фреските са дело на византийските зографи от солунската школа Михаил и Евтихий. Живописта е в палеологов стил от XIV век с ясна наративност, но и изразена притаеност, фино стилизиране и отмереност на израза. Впечатляващи са портретите на ктиторите на църквата, крал Стефан Милутин и неговата млада четвърта жена Симонида Палеологина, представени в долната зона на северната стена. Църквата изобилства с образи на светци, сцени от живота, страданията и чудесата на Исус Христос - Разпятие, Път към Голгота, Качване на кръста, Подиграване с Христа, има и портрети на местни светци.
Въпреки близостта си до константинополското изкуство, местните черти тук се проявяват ясно в сръбския тип на лицата, в тежките силуети, в донякъде аритметичните многофигурни композиции. В тези фрески изпъква и подчертано графичният маниер на изпълнение. Тъй като този храм е бил изографисван след победата на сърбите над турците през 1313г., на една от неговите стени е представен крал Милутин, на когото като на победител св. Георги подарява меч.
Специален чар на манастирската църква "Свети Георги" са иконите на трона, които са направени със специфична ал фреска техника директно върху мазилката, което я прави уникална сред сръбските църкви.
КОСОВО
Манастирът „Високи Дечани“ в Косово. Върховите постижения на рашката
архитектурна концепция в съчетание с византийския дух и западните романо-готически модели са представени в пълния си блясък в най-значимия сръбски средновековен паметник - църквата на манастира Високи Дечани, построена по заповед на крал Стефан Дечански и зографисана по време на властването на неговия син крал Душан. В него почиват мощите на крал Стефан Урош III. Кралският ковчег се намира в манастирския параклис, преди иконостаса. Монументалният Дечански храм е решен като петокорабна базилика с купол, докато пластичната й декорация се базира изцяло на образците от Студеница. Високите колони и готическите прозорци говорят за силно западно влияние. На главния вход на църквата, и на колоните, се намират произведения на каменоделското изкуство, като седящата фигура на Христос Пантократор, глави на лъвове и скулптури на лъвове. Сред многобройните композиции по стените на този храм се появяват за първи път сцени, посветени на Акатиста – двадесет и четири химна в чест на Богородица, съчинени още през 6 век от византийския поет Роман Сладкопевец – и неизвестни дотогава в монументалната живопис. Подчертаването на битовите подробности и разнообразието от форми на архитектурния и пейзажния фон се съчетават в дечанските фрески с особена монументалност на композициите, със значимост на образите и благородство на сдържаната, с преобладаване на охрите, палитра. Така характерният за сръбското изкуство портрет срещаме и тук. Това са изображения на исторически персонажи – младият крал Урош и крал Душан. Чувството за собствено достойнство, изпълващо образите на светците в тези фрески, и хармоничните, макар и много претрупани композиции, начинът на изобразяване на драпериите, както и фините преходи на тоновете приближават тези стенописи до традицията на Кахрие-Джами.
Манастирът представлява последният важен етап на византийско-романската архитектура в този регион и е най-големият средновековен храм на Балканите. В него има добре запазена
византийска живопис, покриваща целия църковен интериор, с повече от 1000 изображения на светци и множество романски скулптури. Дечанската съкровищница е най-богатата в региона и включва 60 уникални икони от 14-17 век.
Мястото с гроба на Свети Стефан Урош III Дечански е важно за православието, като център за поклонение. Саркофагът е от изографисано дърво, и той стои на мраморен постамент.
Манастир Грачаница
Манастир „Грачаница“ е действащ женски православен манастир в Косово.
Най-известен е с кралската църква „Успение Богородично“.
Кралската църква представлява петкорабна базилика. Архитектурното ѝ решение е оригинално, като я причисляват към вардарския стил. Подобно архитектурно решение има единствено църквата "Свети Марко" в Белград от 1920-те години, където са пренесени костите на Стефан Душан от гробницата му в Призрен.
Стенописите са дело на Михаил Астрапа. Манастирската църква е изградена върху руините на храм, посветен на Богородица. На мястото първоначално е имало християнска базилика от 6 век.
Фреските в Грачаница, последният паметник от времето, когато в царувал Милутин (около 1320г.), са оригинални и самобитни по своя характер. Те са белязани с предпочитанието към подробно предаване на разказа. В тях се проявява известна маниерност.
Св. пр. Йеремия. Стенопис от манастира „Грачаница“
„Св. Апостоли“, Детайл от фреска в манастира „Грачаница“ в Косово
III. КНИЖОВНОСТ
Когато през август 1261 г., Михаил VIII Пaлeoлoг успява да изгони кръстоносците от Константинопол и градът отново става столица на Източно-Римската империя/Византия - в Константинопол започват да се стичат мислители от всички краища на Империята:
от Никея, която след завземането на Константинопол от кръстоносците е станала временна
столица– идват Георги Пахимер и Теодор Метохит (от когото Императорът е толкова впечатлен, че лично го довежда в Константинопол)
от Трапезунда идва младият Висарион, от Солун – Дмитри Кидонис, а по-късно от Южна
Италия – монахът Варлаам.
При най-добрите учени и писатели на Византия идват и получават образованието си - Плитон,
Никифор Григорa и десетки други, които ще продължат делото на своите учителите.
Във Византия започва ново вглеждане в писмените древногръцки паметници, което води до преоткриването на античното научно и културно наследство, а в някои области – и до развитието му през епохата на Палеолозите.
С превода на класиците на древногръцката математика на латински (официалният писмен език на цяла Западна и Централна Европа) - Евклид и Птоломей, на медицината – Хипократ и Гален и преди всичко на Аристотел и неговите научни методи, университетите получават възможност да свържат в единна система разпокъсаните знания, преподавани дотогава. Благодарение на което те през Хlll – ХV претърпяват качествено развитие
Резултатът от това е, че във Византия е налице вторично възраждане на точните науки – математика, астрономия, медицина и теорията на музиката.
● Най-голямо развитие през този период има астрономията - Теодор Метохит, изследвайки няколко от капиталните древногръцки източници публикува „Въведение в астрономията“ и „Коментар към 13 книги на математическата система на Птоломей“. С това авторът се стреми да направи по-достъпни античните първоизточници по астрономия, за да събуди интереса на съвременниците си към нея и успява – появяват се първите, желаещи да изучават астрономия и да работят.
● От медицинските изследвания през XIII–XIV заслужават внимание „Сборник с различни рецепти“ в 48 глави на Николай Мирепс – които по-късно, в XVII век, се изучават в медицинския факултет на Сорбоната. Както и - „Трактата за подаграта“ на Деметрий Пепагомен, възложена (със заповед) от Император Михаил Vlll.
●Теорията на музиката също е във възход – Максим Плануд пише „За хармоничното“, а Мануил Вриенний пише три книги под общото заглавие „Хармоничното“, в което в резултат на собствените си изследвания обогатява теорията за древната музика.
● В математиката - Константинопол добавя някои нови изследвания на индуски учени – възприема се нулата, която въвеждат в древногръцката математика и индийският метод на смятане.
За Византия на Палеолозите, проявяваща изключителни грижи ( въпреки, че няма особени възможности) към научните изследвания и литературата, трябва да се отбележи, че резултатите не закъсняват - появяват се значителен брой хора с енциклопедични познания и полиглоти.
Почти двувековното управление на Палеолозите се характеризира с разширяване и задълбочаване на контактите в науката, литературата и образованието - както с Изтока, например – с Индия, така и със Запада – чрез независимите градове-държави в Италия. Това става възможно благодарение на това, че не само във Византия, но и в Италия през този период в средните училища/катедралните школи вече се изучават 7-те „благородни“ науки: задължителните 4 дисциплини – аритметика, геометрия, астрономия и теория на музика, както и: граматика – която се преподава само по стихове на античните поети, диалектика - по трактатите по логика на Аристотел и реторика - по двата трактата на Цицерон и Псевдо-Цицерон.
Благодарение на това, в Константинопол отново се възраждат науката, изкуствата, в това число – архитектурата и литературата, която в не един жанр достига високи образци, повлияли и на Запада и на Изтока.
Преклонението пред системата от знания, която дава античното наследство катализира нова вълна на изследването му. Това е и обединяващото звено между всички изследователи, мислители и хора на художественото слово.
Началото на този процес е налице още в Хll век, но през Хlll век при Династията на Палеолозите, Византия вече прави и собствен принос към древногръцката наука и литература. Така Византия се опитва да се противопостави на влиянието на Запада. Нещо повече - тя успява да окаже сериозно влияние на елита, учените и философите на Италия, а чрез нея – на останалите европейски държави.
• • •
Ако трябва да представим най-заслужилите фигури, допринесли за интелектуалния разцвет на Византия – то те безспорно са:
Максим Плануд – безспорно най-значителният византийски енциклопедист, математик (въвел извличането на корен квадратен, понятието числител и др.) с приноси към разработване преподаването на четирите задължителни дисциплини, с което стартира всяко сериозно обучение: аритметика, геометрия, астрономия и теория на музиката, основавайки се на трудовете на древногръцките учени, на което той посвещава достатъчно време и задълбочен трактат.
Блестящ преводач от древногръцки на латински и обратно, той има значителни приноси за популяризиране на писмените паметници на древногръцката наука и литература.
Западна Европа дължи на него до голяма степен познаването на основните писмени древногръцки паметници. Той е съставител на Антологията на гръцката поезия и литература (от Vll век преди Хр. до Х век след Хр.), включваща десетки автори, известна като Антологията на Плануд. В нея той представя основните творби на най-значимите древногръцките поети и писатели в Западна Европа. Те са известни най-вече от тази антология.
Плануд допринася съществено и за развитието на западноевропейската литература в края на Средновековието, която до тогава е предимно нехудожествена, въпреки че по форма - в много случаи е в стихове (жития, хроники за победи, рицарски романи и т.н.)
Не един превод на Максим Плануд се използват като учебни помагала при изучаване на древногръцки език.
Към приносите му трябва да се прибавят и собствените му произведения като: гръцката му граматика във вид на въпроси и отговори, трактата му по синтаксис, биографията на Езоп и интерпретациите на неговите басни в проза, коментарите му на произведения на други древногръцки автори.
Въпреки че Императорът възлага на Максим Плануд и дипломатически мисии при конфликтни ситуации за Византия, той няма никакъв интерес към постове в държавата или в политиката – предпочита да се занимава с изследователска и педагогическа работа.
Открива Школа при Библиотеката на Императора за деца от благороднически семейства, която има висок авторитет, поради баланса в преподаването на точните и хуманитарни знания, които получават учениците.
Един друг принос на Максим Плануд са .- повече от 100 писма, в които ни е оставил анализ и оценка на работата на църковните и светски чиновници и анализ на официалния интелектуален елит на Византия.
В края на живота си се оттегля в Манастира „Хора“.
Георги Пахимер - философ, историк, математик, писател и църковен деец. Убеден противник на унията с Римокатолическата църква и с изключително доброто си класическо образование той заема високи църковни длъжности, свързани с опазването на църковните права. Във Вселенското училище в Константинопол преподава тълкуването на Новия завет и на Философията на Аристотел. Двата различни възгледа – античният, който се основава на хармонията и силата на природния закон, на когото трябва да се опрем при определяне на световния ред и християнският – за човешка душа, обърната и подчинена на Бога.
Примиряването на тези два възгледа е може би най-трудната задача, която някога е стояла пред мислителите. И не само пред средновековните.
Това което успява Георги Пахимер в рамките на един човешки живот още през ХlV век – да съвмести двата възгледа, в Западна Европа бавно и мъчително си пробива път почти 2 века поради силата и догмите на римокатолическата църква, която освен че е най-големият и богат феодал, има монопол и над образованието и книжовността.
На Георги Пахимер дължим обозначаването на територии, градове, местности и народи с техните средновековни названия, но и с античните им имена, което показва изключителните му познания по история и на Античността, и на Средновековието.
Като писател той е автор на забележителните „Исторически записки“ “ (в 13 тома), които са продължение на труда на Георги Акрополит за събитията по време на двамата първи императори от Династията на Палеолозите – Михаил Vlll и Андроник ll .
В Историята на Георги Пахимер не се чувства исторически оптимизъм, напротив – налице е загриженост за хаоса и безвластието, които постоянните нашествия на турците и тюрките създават в някога процъфтяващата малоазийска половина на Империята. Няма повод за оптимизъм и поради натиска върху Византия от страна на римокатолическата църква за обединяване на двете религии, създаващо напрежение, което отслабва Византия, а и Европа и ги прави уязвими.
Данните за живота на Георги Пахимер дължим до голяма степен на пространствената стихотворна епитафия от 100 стиха, посветена на Пахимер от един от неговите ученици.
Теодор Метохит – философ, историк, астроном, поет, меценат на изкуствата и личен съветник на Император Андроник ll Палеолог.
Теодор Метохит
Неговите най-важни творби са:
• „Лични бележки и наблюдения“– задълбочени изследвания в областта на философия, история и литература, повлияни от идеите на античните учени, но и тяхно продължение;
• Коментар на произведенията на Аристотел и изследователските му методи, издадени по-късно в Базел (през ХV век) и в Равена ( през ХVl век), ползвана в университетите.
• „Въведение в астрономията“, „Въведение в системата на Птоломей“ и „Коментари към 13-те математически системи на Птоломей“, които както отбелязахме имат съществен принос за развитието на астрономията.
Теодор Метохит е бил ктитор на Църквата и на Манастира „Хора“, в която по негова поръчка и с негови средства са изпълнени прекрасните мозайки и фрески.
По ирония на съдбата – в края на живота си, след свалянето на Император Андроник ll от внука му Андроник lll, Теодор Метохит е затворен в Манастира, където по-късно е и погребан.
• • •
Важен признак за приближаващия се Ренесанс във Византия е появяването на значително количество хора с енциклопедически знания. През ХlV век Теодор Метохит предава знанията си на цяла плеяда млади изследователи, които продължават очерталата се линия на развитие, между които: Леонтий Пилат (починал през 60-те години на ХlV век) прави първия превод на латински език на поемите на Омир, историкът Халкокондил - първият издател на Омир в Милано, (типографско издание).
Отварянето на Византия към Италия и системните и задълбочаващи се връзки още от началото на XIV век дава резултат. В началото на XV век група от водещите мислители и писатели пристига от Византия в Италия – Мануил Хрисолор, Плитон, Висарион Никейски, а също и други изтъкнати културни дейци - Йоанна Векка и Димитри Кидонис.
Личното им присъствие като автори от най-висока класа и доброто им познаване на древногръцкото културно и литературно наследство е катализатор отношенията между Византия и Италия да преминат на ново равнище, а чрез нея - и в цяла Западна Европа, довело до следните резултати:
• Изучаване на писмените паметници на античността, но и на създаваната литература във Византия във всички образователни центрове в Италия, в това число и в школите при катедралите.
• Италианските хуманисти - Гуарино, Ауриспа, Фелелео посещават Византия за по-близко запознаване със страната – родина на древни поети, прозаици и учени, способни да предизвикват възхищението на интелигенцията. Част от западните учени и поети започват да учат древногръцки и знаейки, че най-добрите учители са в Константинопол предприемат не едно пътуване до Константинопол.
• Във Византия също се пробужда жив интерес към литературата, създавана в Италия и към феномена - градска култура и литература.
• Разбира се сътрудничеството е съпроводено с неразбиране на текстове, идеи, тèзи и позиции, водещо не само до спорове. В някои случаи позициите са толкова непримирими, че италианските учени и писатели се разделят на два противникови лагера. А в други – спорът излиза от рамките на академичния дебат и се стига до безсмислени въпроси от типа на: След като разполагаме с огромното творчество на Аристотел, защо ни е Платон? Разбира се в края на многомесечния дебат, в който участват и византийски философи и писатели, отдавна извървяли този път, става ясно, че - изследвания „под лупа“ Платон само е спечелил от спора, както впрочем и всички участници в него. (В Италия, в резултат на това е създаден Изследователски център - Платон)
Съзнавайки непреходността на древногръцката литература – нехудожествена и художествена, много италиански хуманитаристи от това време започват да събират огромни библиотеки от древни ръкописи отвсякъде – от Франция, от Англия, от Германия. И особено - от Византия, която по това време вече е обект на системни нападения от турците. Така например - Ауриспа донесъл от Константинопол, Пелопонес и крайбрежните острови над 200 тома с произведения на най-добрите класически автори. След падането на Константинопол под турско робство, някои от ръкописите се оказва, че са в единствени екземпляри в Италия, с което са спасени безценни писмени паметници от гибел.
• • •
В палеологовия период оформянето на ръкописите се характеризира с редица черти, една от които е богатото им илюстриране. Но и в най-големите скриптории преписвачи и художници работят заедно както преди. И далеч не всеки от тях разполага с миниатюристи, достатъчно квалифицирани, за да изработят пълен и подробен комплект от илюстрации. Това води до появата на един нов обичай, който би бил съвсем невъзможен преди – да се поръчват миниатюри за ръкописа в друго ателие. Това постепенно довежда до западане на художествените принципи, разработени блестящо от художниците и преписвачите на Хl век при оформяне на ръкописа като единно произведение. А тъй като художниците започват да работят след като ръкописът вече е готов, през тези години става обичайно да се украсяват с миниатюри старинни, отдавна написани кодекси, които първоначално изобщо не са имали миниатюри или в които цикълът от илюстрации е бил малоброен.
По тази причина през тези години стават все по-малко миниатюрите, разположени редом с текста или на полетата, а се появяват предимно изображения, помествани на отделни листа. На тези миниатюри оказва влияние иконата. Те се възприемат като самостоятелни композиции, които не са свързани с текста и се придържат към принципите на кавалетното изкуство.
Като една от особеностите на късното изкуство на книжното оформление може да се смята разпространението на
рисунките с перо в размер на целия лист, носещи характер на подготвителни скици. Пример за разкошно оформена ръкописна книга през палеологовия период е съдържащата четирите трактата на император Йоан Кантакузин (Парижка национална библиотека). Разбира се, тя е украсена от най-добрите художници на столицата. Ръкописът е бил написан през 1375г. от монаха Йоасаф, известен ни и с други свои произведения и славещ се като най-добрия преписвач през този период. Кодексът е украсен с четири миниатюри, разположени на отделни листа и изработени под очевидното влияние на иконописта. Една от миниатюрите е посветена на Преображението – тема, особена важна през този период. Една друга миниатюра от същата ръкописна книга представлява своеобразен двоен портрет. Йоан Кантакузин е изобразен в една композиция два пъти. Веднъж като император, а редом с това като монах, какъвто става в края на живота си, когато ръкописът е бил написан от Йоасаф.
Този портрет носи явно мемориален характер. И в двата случая е ясно подчертан стремежът да се възпроизведат добре познатите на живописеца портретни черти на императора-монах.
Интересът към портретите, в които художниците се стремят да възпроизведат не само приликата, но и характера на модела, е типичен за ръкописите от палеологовото време.
В средата на ХV век във Византия се появяват много ръкописи, написани на хартия и украсени с многобройни илюстрации, които най-често представляват бегли рисунки с перо, оцветени с тънък слой боя, напомняща акварелната. Такива кодекси обикновени са били създавани в провинциите на империята. Те се отличават с непосредственост, експресивност на образите и изразителна характеристика на светците. Изображенията следват плътно текста, представлявайки вече илюстрации в съвременния смисъл на думата.
Културата на Византия в епохата на Палеолозите е с висока степен на развитие и продължава да удивлява и днес с високите си образци – в архитектурата, строителството, синтеза на архитектурата с изкуствата - мозайки, стенопис, осветление, църковна утвар и др., изследванията и литературата.
В края на Средновековието – средата и втората половина на ХV век в Европа са вече налице следните процеси:
• Църквата постепенно започват да губи монопола си и църковните догми бавно престават да бъдат фактор, спиращ развитието на научната и литературна мисъл. Всичко това не става без съпротивата на Църквата, но процесът е неизбежен. Още повече, че църквата е „предадена отвътре“ - работещите за нуждите на църквата (съчинители на текстове за църковни химни, на драматични творби, хронисти, преписвачи и т.н.) са и авторите на литературата на светска тематика, която създават за нуждите на градската култура (куртоазната литература, рицарския роман) в бурно развиващите се независими градове-държави в Италия и Западна Европа.
• Процесите на обмен между Византия – Италия и Запада са все по-силни и оказват влияние и върху част от създаваната литература във Византия – предимно художествената - поезия, роман, агиография.
Поезията не достига високи измерения поради вторачването в античната поезия, създавана за други събития и условия, към което се прибавя и влиянието на западноевропейския куртоазен роман (който е на границата на дидактичната литература и романа) и култът към прекрасната дама, който е във възход по това време.
Изключение правят басните в стихове, развивани във Византия още от Хl век. Създадените във Византия басни са продължение на Езоповата традиция. Като едно от най-добрите произведения през периода на Палеолозите се смята „Повествование за четириногите“. В него е представена широка картина на обществения живот и не рядко критиката преминава в сатира спрямо властимащите. Негов прозаичен еквивалент е „Плодословие“ където персонажите са – дървета и растения, в която сатирата е още по-силна.
За връх на византийската литература с персонажи животни, се определят произведенията за лисицата, вълка и магарето, достигнали до нас в 2 варианта – в стихове и в проза. В тези басни намираме живописно предадени портрети на злия работодател, на ленивия съдия, на простодушния наемник и сцени на безправието, в което е принуден да живее.
Във Византия процъфтява също и един друг специфичен литературен жанр - романът в стихове. В него се чувства особено силно въздействието на западния рицарски епос. Към ХlV век се отнасят такива произведения на византийския рицарски роман като „Калимах и Хрисороя“, „Велфандър и Хрисанца“, „Ливистър и Родамна“. В тях схемата е обичайната за рицарския роман – любовта към избранницата, на която се посвещават всички подвизи, дори когато те обричат на смърт и се описват страданията и приключенията, които я съпътстват. Нерядко в тези романи присъстват заимствани от фолклора приказни сюжети и чудеса.
В тези романи авторите отделят много внимание върху описанието на произведения на изкуството. В своите естетически оценки те продължават традициите на романа от 12 век, също посвещавайки много редове на хармонията като висш критерий в характеристиката на един или друг паметник на изкуството. В природните явления, които те описват, съразмерността се смята за първия признак на прекрасното.
Същият интерес към детайли от битието, към жанровите композиции, към емоционалното оцветяване на изображението – характерно за живописния стил от епохата на Палеолозите, може да се открие и в историческите и литературни произведения през ХlV и ХV век.
• • •
Подобно на изобразителното изкуство, където се извършват стилови и иконографски промени, така и в литературата навлизат нововъведения в областта на художествената форма и съдържание. Интересът към вътрешния свят на персонажа става характерна черта на литературата и по-специално на агиографските съчинения, т.е на тези, които съдържат жития на светци. Житията на светци, са на границата между дидактическите произведения, пропагандиращи християнските ценности и начина на живот, поръчвани за нуждите на Църквата. В края на средновековието на Запад те са огромно количество, а част от тях – вече са и добри литературни произведения.
Написаното във Византия през ХV век Житието на св. Григорий Синаит от неговия ученик Калист е добър пример за това как едно дидактично писание може да се превърне в художествена творба – когато авторът внимателно се вглежда и описва психологичните мотиви на персонажа и неговите вътрешни преживявания. Калист описва подробно мислите и чувствата на Григорий и ги анализира, заедно с причините и мотивите за всяка негова постъпка, а не просто да ги констатира, както е в повечето жития. Образът на светеца е обрисуван живо и ярко. За това допринася изключителното внимание на автора към детайлите. (Вярно е: изкуството е в детайла). Героят е показан в обичайната си среда във взаимодействие с обикновения човек, с когото той е ежедневно.
Калист подчертава особено факта, че за светеца била характерна хармонията между душата и външния му облик. Авторът на житието използва всяка постъпка на светеца, за да изведе чрез нея добродетелите, които я предизвикват и така очертава неговата индивидуалност и привлекателност.
Житията дават също богата информация за времето. В повечето случаи житията са по-достоверни от хрониките, които обикновено са поръчвани от църквата, владетели и други властимащи за тяхна прослава. „
• • •
За силно развилите се в края на Средновековието градове-държави по цялата територия на Западна и Централна Европа, феодализмът вече е неефективен. Така че призивът за истинско знание (идващо тогава предимно от Византия) в края на ХV век прозвучава не само от амвона на Църквата. То е необходимо на европейските градове, където се ражда Ренесансът и – капитализма.
Приближаващата гибел на Византийската империя (свита в края на периода реално до Константинопол и околностите му и плащаща данък на Султана) не намалява влиянието на културата ù в Западна Европа. Въпреки това, италианските свободни градове-държави, достатъчно богати по това време, проявяват неопрадвано късогледство, дори когато водещия интелектуален елит на Византия идва да моли за помощ за спиране на нашествията на Султана.
На гибелта на Контантинопол от настъпващия и по-добре организиран ислям, е посветил стиховете си (в жанра монодия – риторични стихове) Йоан Евгеник. В стиховете му има многобройни цитати от Омир и Фукидида, които почти веднага в превод на руски влизат в обръщение в Русия (не по-късно от 60 г. на ХV век).
Историческият път на Византия е завършил, но византийското културно наследство продължава да живее в културата на Балканите, гръцката и руската култура, Задкавказието и най-вече в Ренесанса на Италия и Западна Европа.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Хронологична енциклопедия на света. В 6 тома. Велико Търново. (Том VI)
Автори: Василка Тъпкова-Заимова, Димитър Димитров и Пламен Павлов.
„Изкуството на Византия. lV – ХV век. Вера Лихачова. С. Издателство „Български художник“, 1987.
Evans C. H., “The Arts of Byzantium”, The Metropolitan museum of Art bulletin, v. 58, 2001
Demus O., Byzantine mosaic decoration: aspects of monumental art in Byzantium, Routledge & Kegan, London, 1948.
Talbot R. D., Art of the Byzantine Era, Thames and Hudson, London, 1963, p. 224.
Исторя всемирной литературы в 9-ти томах. Москва, Издателство „Наука“.1980-1990
Том 2, 1984.; Том 3. 1986..
Maxime Planude. Le grand cal¬cul selon les Indiens / Ed. A. Allard. Louvain, 1981;
Maximi Monachi Planudis Epistulae / Ed. P. L. M. Leone. Amst., 1991;
Илюстрациите в реферата са свалени от интернет (енциклопедии, други справочници и публикации в електронни списания). - https://www.alamy.com/, http://gallery.mitov.org/ и други.
