Поезия - 2016, Брой 6

Стихове от книгата „МЕСО“

meso


. . .

Предупреждавам те,

че ще се скараме

завинаги.

Небето ще е мъртво,

а думите убити.

Ти ще крещиш на себе си

безсмислено.

Аз ще разделям

последните минути

на минало без бъдеще.

И като двама луди

ще се опитаме да се

целунеме

без устни.

Приличаме на ястреби

които си кълвеме

чувствата

оваляни в пера и кръв.

Изядохме се

безлюбовно.

Преядохме с плътта

като с месо сурово.

На никого доказвахме,

че сме свободни.

 

Крадяхме си душите

и ги изплаквахме насън

солени.

Изсъхвахме

усмихнати от мъка

в съвременна гримаса.

Не казвам, че си грешната.

Не вярвай, че съм грешният.

Ловецът кой е, кой е жертвата

останаха в началото,

а двамата сме в края

увиснали на нищо.

 

Предупреждавам те!

 

 

НАДЕЖДИЧКЕ

 

Надеждичке одрипавяла,

босонога,

все тъй безпомощна

те носи вятъра,

а зимата не свършва.

Замръзват обичките

на ушите ти

и ледено прозвънват

и стапят се

в умората прегърбена.

Ти беше огнена и млада,

сияйна, щедра, истинска.

От теб

какво ли ми остана?

Смаляваш се и чезнеш

в кората на дърветата,

нощта е твоята завеса

и куците коне на спомена

не носят чаканото лято.

 

Надеждичке,

бъди ми още дама

за колкото любов остава,

а после нека те забравя,

в последен сън да те изгубя.

 

И мене може да ме няма,

но ти, Надеждичке,

танцувай, пей, живей,

разцъфвай като дива роза,

целувай с мойте устни,

скептичен бях, суров,

а той, живота, Надеждичке,

каквото и да ти говорят

е весел кавалер...

 

 

 

СЕГА СМЕ ЖИВИ

 

Все в миналото

се кълнем.

Все в мъртвите

герои.

Все в кървавата

светлина

родена от смъртта.

Оставаме подножие

на сенките.

Великите многострадални

сенки.

Те никога

не се усмихват.

 

Остава същата

желязна планина

с железни камъни

издигащи се пред

живота ни.

 

Сега сме живи.

Сега в очите ни надничат

реки и птици,

вятър и небе,

сега сме старци и деца

отпиващи най-вкусното,

живота.

Сега, сега

и после нито миг.

 

Лъжливите пророци

все обещават ни това,

което никога не идва

за да останеме докрая

роби,

да нямаме ни минало,

ни бъдеще,

човешки прах

утъпкващ пътя под краката им,

народ

без право да твори

история.

 

 

 

ТВОЯТ ОБРАЗ

на М.

 

Тези слънчеви късчета

в твоите устни,

тази сол на морето

в очите,

този нощен отблясък

в косите,

този пурпурен вкус

на върха на езика,

този сняг

на голата кожа,

тези розови струи

в смеха ти,

тази музика

в твоите стъпки,

тази сила

на твойто отдаване,

тази вяра

когато ме няма,

тази обич,

когато те има,

този сън несънуван,

този стих ненаписан,

този образ е твоя,

Любима!

 

 

 

ЦЕЛУВКАТА КЪРВИ

 

Целувката кърви.

Прегръдката раздира

тръпнещата кожа.

И пръстите се чупят

вплетени в кълбо.

Отиваш си.

Боли от този акт.

Телата ни

оголени като месо

не се обичат,

телата ни воюват.

Телата ни

нанасят рани.

Гърди, бедра

безмилостно се удрят.

Да се убием тази нощ,

да се убием с този акт

последен,

и да изтрием всичко,

да изчезнем.

Не акт, а смъртоносен факт,

че нашите души

не се обичат вече.

Не те обичам!-

шепнеш ми задъхано в ухото.

Не те обичам!-

казвам ти в очите с ярост.

И в общия ни сетен стон,

в изригналия вопъл

на този акт

последен

угасяме любовната си свещ.

Угасваме студени.

И ставаме на мрак.

 

 

 

МЕСО

 

В голямата месарница

издигната

насред живота,

надвесила окървавената табела

МЕСО

над потъмнелите витрини,

тече поток от изгладнели същества.

Двукраките се ръгат с лакти,

ръмжат, че май месото пак ще свърши.

Така ръмжат озъбени свирепо,

че уличните кучета навъртащи се тука

векове

отскачат и скимтят.

Един двукрак огромен самец

изблъсква всички тичешком

и влиза пръв доволен.

МЕСО!

Ах, този сладък вкус!

Но там, зад щанда

отрупан от месо

стои Месаря

и чупи кокали в огромните ръце.

Очичките му тънат в тлъстини,

виси изплезен тежкия език,

сатърите стърчат затъкнати в ушите.

И самецът подвива колене

пред тази мощ,

смалява се

готов

да си плати

каквото му дадат.

 

Месаря го оглежда странно

и го поканва свойски и небрежно

да мине

зад тезгяха

в транжорницата зад гърба му.

И самецът

щастливо се усмихва на късмета.

МЕСО-О!

Ах, този сладък вкус!

А там в транжорницата,

кипи и ври от труд,

одират се глави и кожи,

отделя се най-нежното месо.

Една след друга

пред черния му вход

се спират черни лимузини

и на Месаря пъргавите му чираци

с престилчици кокетни

потраквайки с балетни пачки

разнасят лъскави пакети

увити с панделки

и щемпел ,,първо качество“

месо.

МЕСО!

Ах, този сладък вкус!

Вали и вятър вие,

стои опашката като на смърт.

Пет дребни същества отпред

дочакват своя ред

подпряни на бастуни

и влизат като в църква.

Протягат малките панички

към Месаря

зашеметени, онемели

от неговата мощ

на цар,

а той мърмори, че са много слаби,

но-о... все пак стават за кайма.

МЕСО-О!

Ах, този сладък вкус!

Опашката не се учудва,

че никой не излиза,

все тъй расте, расте-е

и блъска те в гърба

сред кучешко скимтене.

Най-важното е сам да влезеш

в голямата месарница

издигната насред живота,

надвесила окървавената табела

МЕСО!

МЕСО!

МЕСО!

 

 

 

ЧЕРНИТЕ ПЕРА

 

Не побеляха черните пера.

Останаха си черните пера

на гарвани.

А мина не един живот.

 

Изсъхват клоните

под тежките тела,

подутите тела

на гарвани.

От човките

мирише на месо,

дълбаят ноктите

нещастното дърво.

Гората само жали

неговия стон,

добрата, кротката гора.

 

Накацали те гледат алчно

орловото гнездо

над тях.

Широкото, високото гнездо

на скалните орли

в небето,

неповторимото небе.

Далечно е.

 

И с грак свиреп

като вихрушка пепел

се спускат гарваните гладни,

кръжат по тъмно и убиват

натъпкани от смърт,

убиват и убиват.

 

Но щом се съмне

кацат пак

и гледат алчно

орловото гнездо над тях.

Опасно е.

 

Дори когато мъртви са орлите

и гарваните мътят

в орловите гнезда,

оттам орли не литват.

 

 

 

ПЪТ

 

Три крачки с живота,

две крачки в смъртта.

Господи, все ми делиш съдбата!

 

Ако е песен,

няма да я изпея.

Ако е любов,

няма да се наситя.

Ако е битка,

няма да я спечеля.

Ако е грях,

няма да го измия.

 

Господи, все ми делиш съдбата!

 

Как да оставя

път по средата?

Как да забравя

стих ненаписан?

Как да сънувам

сън несънуван?

Как да изпия

моята чаша?

 

Две крачки в живота,

три крачки в смъртта.

 

 

 

ИЗТЕРЗАНАТА СЪВЕСТ

 

Изтерзаната съвест заспива

уморена и бледа.

Някой стреля безмислено в нея.

Ти не виждаш ли, няма я, стига!

Тя не спи, тя умира.

Съвестта ни е в криза

след криза,

съвестта ни е в криза

последна,

след което часовникът спира,

след което вече ни няма.

И подобно на призраци стари

си гриземе лицата.

Да не виждаме вече

си бодеме очите,

да не чуваме вече

си режем ушите,

да не викаме вече

си ядеме езика,

да не плачеме вече

си душиме душата.

Изтерзаната съвест е вече решето

и през него изтича човека.

 

 

 

КОКТЕЙЛ

 

Седиме двама на бара.

Ти си перфектна,

аз съм в улично сиво,

лампите мигат опасно.

 

Искам те!

В твоята чаша си пускам

сърцето.

Ти го разбъркваш небрежно,

става оранжев жълтъка.

 

Отпиваш ме

без да разбираш

колко е сложен този коктейл.

Барманът с жест на любовник

слага ти новата чаша.

Второ сърце нямам да пусна

в коняка.

 

Близваш отгоре - отгоре

бялата захар.

Искам те, искам.

Вместо мен ти го казва

певеца.

 

Блусът изстенва,

ставаш фатално красива,

някой нахално те кани,

галят косите ти чуждото рамо.

и май... ме забравяш.

 

 

 

АКОРДИ

 

Мрази ме,

аз ще те обичам.

Ще моля,

ти ще ми отказваш.

Света ще ти даря,

а ти го дай

на който искаш.

Все по-красива съм,

не забелязвай.

 

Но няма ли те,

нищо нямам.

 

Лъжи ме,

ще ти вярвам.

Гони ме,

ще оставам.

Бъди най-грешния,

ще ти прощавам.

Проклинай ме,

ще те прославям.

 

Но няма ли те,

нищо нямам.

 

 

 

ОЩЕ ТЕ ОБИЧАМ

 

С посечено сърце

на Свободата се усмихваш.

 

А тя,

прекрасна, скръбна,

от тебе се отрича.

- Не Ви познавам, господине.

 

Ах, този поглед,

студен като сбогуване.

 

- Почакай, миличка!

- Кого и докога да чакам?

И се оглежда

сякаш теб те няма.

 

И виждаш

как дявола я кани

да потанцува с нея,

обгръща тъничкия кръст

с пламтящата си длан

и я понася

в сенките на мрака.

 

- Каква изящна двойка! -

шуми възбудено тълпата

облещила очи.

И в страшната реалност,

в разкъсващата музика

разлагаща звука

на часове като минути,

да не забравяш,

ах, да не забравяш,

че още я обичаш.

 

Минава сякаш век

и тя се връща

осакатена, полусляпа,

и търси

посеченото ти сърце

на него да се стопли.

 

Да кажеш:

- Не-е, мадам, не Ви познавам?

 

И да забравя,

ах, да можех да забравя,

че още те обичам,

Свобода!

 

 

 

ЧЕРНО

 

Оставих гняв, омраза,

и лудост буйна закопах.

Зарових стих и глас,

забравих спомени, надежди,

захвърлих нежната си страст.

 

Зад мен

в отворени врати

не влязох.

В затворени врати

пред мене

влизам

и там ме чака мойто аз.

А уж, от себе си,

все бягам вече.

 

И кой от двамата обичам?

Смелия,

с тънкия кървав белег

режещ света в очите ми?

Или онзи, който иска да спи,

кротък и хладен,

недосегаем?

 

Не ме целувай

толкова страшно!

 

 

 

КРЪСТ

 

Умират враговете

и нещо от тебе умира,

умира от твоята смелост,

умират сражения,

умират победи.

 

И глъхне звука

на тръбите,

препускат коне

без ездачи.

Пейзажът бледнее.

 

Остават

железните кръстове

с които погребал си

свойте приятели.

И празен е само

последният кръст.

 

 

 

БРЪСНАЧ

 

Одирам

кожата си ризница

с бръснач.

Блести плътта ми

карамфилена.

А ризницата

пада като дрипа.

Оголен съм

без никаква защита.

Безхитростен,

красив и грозен.

И казвам

само истина.

И помня само

болка.

Бръснач

кърви в ръката

и съвестта го движи

по-нататък.

И докъде ще стигне

знае само Господ.

 

 

 

ОГЛЕДАЛНО

 

Все с любовта

да се спасяваш

и все към нея

да посягаш,

да се завиваш с нея

като с вълча кожа

и да я харчиш

като дебело портмоне,

да я осъждаш

защото бил си глух и сляп

и си останал сам,

безобичен,

безрадостен,

смален,

угрижен,

мрачен,

несбъднат и безпътен,

все любовта

да е виновна,

все тя

да е длъжник,

все с любовта

да се спасяваш,

на нея, милата,

какво ли й остана

и нея

кой да я спаси?

 

 

 

ЗАЛЕЗ

 

Реката спря.

С петна от рани.

Дърветата не шепнат.

Ти си минутата,

с която свърши

щастливото ми време.

 

Жената с маска

счупи се.

И нямах глас

да те поправя.

Реката спря.

Дърветата не шепнат.

 

 

 

CV

 

Пих с дявола,

карах се с бога.

 

Тъгата целувах

в устните.

Барабане,

защо плачеш за палките

които те удрят?

Цигулчице,

не късай струните,

тънките струни

умират

без музика.

 

Тъгата продрано ме пита:

- Ей, смелия,

как да живея с любов,

която няма да имам?

Как да повторя радост,

която не идва?

Как да си светя с истина,

която е жертвана?

Как?

 

Пях с бога,

бих се със дявола.

 

Красавице моя,

ти поне не питай,

как да си яхна коня

който го нямам?

Как да не чувам и виждам

зло и омраза?

Как да лъжа кръвта си,

че може без рани?

 

Как?

 

 

 

ВАЛСЪТ НА БУРЖОАЗИЯТА

 

Танцува буржоазията валс

по пода на света.

Под лачените й обувки

блести неистово паркета

изчистен от кръвта.

Изхвърлени от залата

намръщени и мъртви

яростни,

мълчат войниците

с озъбените щикове.

Бесилките се клатят празни

и чакат новите си гости.

Бесилките обичат също

да танцуват.

Усмивката на малките

гавроши

отново върната е на

звездите.

 

Ах, този валс вълшебен,

как всичко се върти,

мъжете с фракове

и дамите с лисичи кожи,

потракване на офицерски токове,

просташки смях

и дебелашки жестове.

 

Шумят валсуващо парите.

Валсуват вълците с лисиците.

 

Танцува буржоазията валс

по пода на света.

Земята се върти,

върти-и

и всичко се криви безумно.

Партньорите се сменят! - крещи

Разпоредителя с гласа на жиголо.

И революцията се повтаря,

оркестърът остава същият,

войниците танцуват с дамите,

а господата с техните момичета,

ах, този валс вълшебен

никога не свършва,

шампанско, смях,

флиртуващи очи,

които лакомо се разсъбличат,

с хайвер и плът се тъпчат.

Валсуват вълците с лисиците.

 

Изхвърлени от залата

намръщени и мъртви

учудени наивно

прашасват персонажите

натрупани в редици

и мародерите ги галят

с крадливите си длани.

 

 

 

СБОГОМ

 

Душата ми проби

с любовен нож.

Изстърга я без срам,

докрай.

Омачка я

в хотелските чаршафи.

Опъна я

да видиш

как слънцето блести

през нея.

Заметна я

като копринен шал

за някаква случайна среща.

Нави я

като пура

и пускайки с наслада дим

написа вместо името ми

Сбогом!

 

 

 

НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ

 

Не се предавай

когато нежността я няма,

не се предавай

когато си преситен.

Не се предавай

когато любовта не стига,

не се предавай

когато си безкрай обичан.

Не се предавай

когато си най-смъртен,

не се предавай

когато си най-жив.

Не се предавай

когато си с корона,

не се предавай

когато си последен.

Не се предавай

когато си вулкан,

не се предавай

когато ставаш лед.

Не се предавай

стенещ от безсилие,

не се предавай

когато можеш всичко.

Не се предавай

когато те предават,

 

не се предавай

когато в тебе се кълнат.

Не се предавай

когато младостта цъфти в сърцето,

не се предавай

когато старостта те вика.

 

Не се предавай

когато гордост те замайва

като ухание на опиум,

когато яростта ти слага

нож в ръката,

не се предавай

когато нервите се късат

като конци от кръв

и ти въртиш се

прегърнал бледата си сянка,

не се предавай

на воя на глупците,

на лаят в тъмнината,

на крясъка бездарен,

не се предавай

когато почват да те жалят,

когато вече не те мразят,

когато вече си безличен,

когато си удобен,

когато те смаляват

с обида или власт,

не се предавай

когато ти предлагат

част от дяволския пай.

 

Не се предавай

никога, на никой.

На себе си

не се предавай.

Не се предавай.

Тогава можеш да си кажеш -

не се предадох.

И никого, за нищо не предадох.

1920 общо 1 за днес