НЕХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА - 2019, Брой 3

Отсам и отвъд

[ Част 2. Част 1 – в брой 6 от 2017 г. на АртДиалог]

 

     Отсам е животът, отвъд – смъртта. Невидима е междата между тях. И струва ми се – нелепо е да се издига ограда между живите и мъртвите. Заровените отвъд нея не могат да излязат оттам, а тези, които все още са отсам нямат никакво желание да се озоват отвъд.

     Мъдрецът Сенека ни внушава, че е „грешно да гледаме на смъртта като на някакво бъдещо събитие - голяма част от смъртта вече е настъпила и останалото време е нейно владение.” И добавя: „предстоящата смърт е закон, а не наказание.”

     Марк Твен си задава въпроса: защо се  радваме при раждане, а скърбим на погребение? И сам си отговаря: „защото тези събития не стават лично с нас.”

     Подобни мисли се загнездиха в главата ми, докато един раздрънкан трамвай ни лашкаше със сестра ми към Виенското гробище „Цвайтер тор.” Сестра ми Мария живее чрез музиката – тя е певица. А  аз искам да оживя любимите си композитори. Спирката на трамвая се оказа  пред високите врати на гробището. Неуверено тръгвам подир сестр си – нужен ми бе водач из града на мъртвите. Времето тук сякаш е спряло, старата част на гробището вече не поглъща мъртви. 

     Векът на гробището е отминал и градът на мъртвите е замрял. Но се поддържа с педантична добросъвестност, сякаш всеки миг някой призрак ще изпълзи от гроба си и ще се понесе по сенчестите алеи. Слава богу призраци няма. Само живи посетители на тази гробница на паметта. И неволно си припомних една фраза на Балзак: „Дори когато навестявам мъртвите, аз забелязвам само живите.” 

    И аз съм един сред бродниците, дошли да склонят глава над сетните обиталища на велики люде, упокояващи се тук. 

     Порази  ме математическата точност на пословиците и максимите в дългия ни среднощен разговор със сестра ми за смъртта. Нашенската пословица твърди, че „две смърти не биват, а без една не може.” Английската: ”когото са отнесли на гробището, обратно няма да го понесат.” Потресе ме безмилостната френска - „смъртта няма приятели, мъртвите са винаги виновни.”

    Сестра ми бърза напред, аз изоставам, защото се озъртам насам-натам. Нечий гроб изведнъж привлича вниманието ми. Приближавам го. Това е сетното обиталище на поета  Франц Грилпарцер. Тепърва ще имам повод да го споменавам, затова догонвам сестра си и се озовавам на гробищен площад. Площад в града на мъртвите! Но сравнението само се натрапи на перото ми - това е може би най-музикалният площад на света. 

 

    Избраник на Бога

 

 

Портрет на шестгодишния Моцарт - в костюм, подарен от императрицата

 

    В центъра на този гробищен площад е символичният гроб на Моцарт. 

Нали любимото дете на Бога никога не е имало собствено последно обиталище. Бил е заровен с други бедняци в обща яма Амадеус! Сякаш сетната воля на съдбата е била да заличи дирите на земното му пребиваване.