Поезия - 2015, Брой 1

Непубликувани стихове от последната неиздадена книга


ПОРТРЕТ НА НАДЕЖДА

Пак рисувам на тъгата портрета.
Малко ретро, но нали го платиха.
С молив стреснат, по липса на четка,
от гротеска на няколко щриха.
Вместо сълзи, нахвърлям лунички,
в светлосенки очите ù вплитам,
ей – очите ù, някак си ничии,
а пък точно в сърцето ми впити.
И не казвай на друг, че прилича,
те косите ù тъй ще струят, че
да разбираш, че още обича
във едно средпристанищно кътче.
Ти си мислиш, че така се шегувам?
Независимо как ти изглежда,
тя, тъгата, която рисувам,
е проект за портрет на надежда.

СПОМЕН В СЪНЯ

Два облака се блъскат челно
и над луната сиви къдри
сред пламъци разплитат
и удря глухо гръм.
Поредна нощ след скапан делник,
дъждът започва да си бъбри
със покривите, със тревите
и даже с моя сън.
Сънят ми всъщност есенясва,
ведно с дъжда забавя крачки,
брои наследствени икони
върху невидима стена,
но в тази есен съм наясно
защо със сълзи жълти плачат
осиротяващите клони
под посивялата луна.
Те плачат, знам, защото
отдавна плодове не раждат,
не ги рисуват във пейзажи,
не връзват мартенички в тях –
единствено ми бъркат във окото,
със шумолене ми досаждат
и се опитват да разкажат
за времето на любовта.
По всяко време и на всяко място
тя може да прихване и повтори
във сянка и на жлъчен припек,
действителна или на сън,
а може и край мене да ръждясва,
да е почукала на чужд прозорец,
като дъжда да се изсипе,
да ме удари като гръм.
Това шумят добрите клони,
облени в сълзите си жълти,
под тях земята пожълтява,
потъва всичко във мъгли.
Така си бъбрят монотонно
със спомени в съня нахълтват,
луната хваща пътя вляво
и продължава да вали.


ИЗМИСЛЕНА ЛУНА

Всички беди с боси пети ще прешляпа
моята песен, изпята накриво…
Казано честно, симпатично и сляпо –
черното, мила, така ти отива.
Виждам те в черно, чувствам те в черно.
А любовта ми е бяла и дива.
В изблик на нежност, в пристъп на ревност,
черното мила, така ти отива.
Скръбното черно дори ти придава
цветни нюанси към скромното сиво…
Символ на радост, отпадък от навик – 
черното, мила, така ти отива.
Всичките чувства не ща да повтарям,
ти и без тях си реална и жива.
Мога да бъда щастлив и бездарен –
черното, всъщност, за мен не отива.


ПРОБУДЕНА ДЪГА

В небето – слънце резен
и облачето бяло.
Небе от тебешири,
нетърпеливо за беди…
Как слънце ще залезе,
преди да е изгряло,
как истина умира,
преди да се роди.
До утре. Слънце ново,
сродено със дъжда ни
в сърцето на дъгата…
И никакви следи.
От вчерашна съдбовност,
от мисъл, че ще съмне,
съмнително пресмятат
права и свободи
във коридори дълги,
във залите банкетни,
в кабини, кабинети,
на четири уши.
Не искат да си тръгват
от своите планети,
от свойте къщи летни,
от своите души.
Какво ти слънце или заник –
прожектор тук ще сложим
и нека той да свети,
това е светлина,
срещу дъгите – дъждобрани,
а любовта на дрожди,
децата в епруветки,
без съвест, без вина.
Живейте като слънцегони
във мрак и в много тъмно,
залязвайте на смени
или един зад друг,
умирайте спокойни,
дъгата ви ще гръмне,
изцапана от сенки
и… после сте до тук.
А слънцето в небето
и облачето бяло,
и изгревът му труден,
и залезът велик
ще бъдат наши – ето
в сърцето заваляло
дъгата се пробуди
и слънце като миг.



ЕДИН ЗАВЕТ

Гласът на татко ми затърка дъските на съня ми снощи.
И като всеки глас на мъртъв възглавницата ми протри,
сънувах дланите на мъка как пробват да разрошат
косите ми и ме завъртат. Сънувах дланите добри.
Та татко ми така подсказа, че дните ми са вече зимни,
а нощите ми са порасли, че обграден съм със ъгли,
а пък зад ъглите ми – омрази, еднакво легитимни,
завзели целия участък. Сънувам им очите зли.
На татко си животът съм преписал, началото и края знам и
знам точно колко ниско и мойто слънце ще се задържи.
В гласа на татко жив съм, роден съм, за да пламна.
Така си ме орисал. Сънувам, че съм жив.

УДАВЕНА ЗВЕЗДА   

Една умора дежуреше,
залисана скръбта бе,
заспали ми тъгите,
залостен ми сънят.
На мен ми стана смешно –
то кой да ме ограби
и кой за мен ще пита –
уморите не спят,
те бдят да не избягам,
за всяко нещо дебнат,
повтарят всяка гласна
и всеки поглед стрит,
понякога са нагли,
понякога вълшебни
и страстни, и безстрастни,
понякога кибрит,
понякога въже от нерви
или напев приспивен.
Но винаги са с мене,
поне едната дежури,
поне едната ми е вярна,
заради мен щастлива,
а другата ще дебне,
ще гледа да ме умори.
Сред две умори все пак
кимна умишлено унила,
незабележима, много малка,
невинна свобода –
неуморима, неумолимо
и ненужно мила.
Дежурната умора
я причаква…
удавена звезда.

ПОБЕДАТА

Добре, че битка не спечелих,
венец победен не надянах,
не влязох в древните анали
във роля на герой.
Животът ми – поредица недели,
поредица от тъжни рани
и тук-таме, за цвят, по малко,
напомняне за бой.
И късно е да пренаписвам
дори в безсънните представи
и ласките, и думите, които
не стигнах, а желах.
Не се издигат обелиски
за битките, погубени от навик,
но знам чудесно – победих те
във всяка битка, страх.


НЕВИДЕЛО

Изпод тъгата занаднича (със мрака лика, та прилика)
едно окъсано огнище – един изстиващ прах...
А аз понеже ви обичам, а и не ме е страх от никой,
не ме е страх от нищо – за всички ме е страх.

И залезът с оголен глезен във нещо се препъна,
и шурна здрач оттатък на хоризонта подравнен,
разбираш ли, от днес залезе като последно слънце,
зазидана е във чешмата онази обич, гряла в мен.

В невиделото съм закрачил и дланите ми студенеят,
към нищото подтичвам и лъжа, че не ме е страх,
а просто казано не плача, не се напъвам да изгрея,                                                           
а пък понеже ви обичам – за всички ме е страх.


ЗАЧЕРТНАТ СТИХ

Небето се престори, че съм му  безразличен,
две глътчици  дъждовни в очите ми изля,    
на всичкото отгоре все още те обичам,  
все още чувам сови в крайнощния си блян. 

Претъпкан сърцевоза на острите завои
опасно се накланя и чувствам, че пищи,
добре, животът – проза, ти няма да си моя
и всичко ще престане като зачеркнат стих. 

Но  сънните простори звездите пак обримчват,
за залез се подреждат два облака с крила,
на всичкото отгоре аз трябва да обичам...
Две глътчици надежда небето ми изля.


ОТ ПТИЧИ ПОГЛЕД

На живота гледам отвисоко,
докато смъртта наоколо прохожда…
Заложните къщи наддават
за предпоследния ми стих.

Аз – смокинг чер, ти – бяла рокля,
какво ли щеше да е общата им рожба?
Отблясъци от вчерашната слава
сред стърготини утрешни мечти.

Но все едно. Това току-така не става.
Удари чукчето – платена е цената.
Продадени са първите три реда,
последният в несвестното ръмжи.

Не искам вече нищо да поправя.
Последен навес и последен вятър.
Живота отвисоко още гледам.
Смъртта с пълзене приближи…



ОЧИ В ОЧИ

Няма такъв учебник. Няма го по програма.
Всеки сам да се справя – по това си личи.
Капка дъжд. Но от тебе. Две сълзи. Но от мама.
Свобода, ти си права. С мен – очи във очи.

Всеки дъх си е изпит. Нямаш миг да отпаднеш.
Ако в страх се препънеш, всичко свършва, нали…
Няма сянка тревиста. Нито хапче на гладно.
Няма двойник на слънце. Стих-сбогуване в плик.

Аз съм гледал баща си. Днес следят ме децата.
Свобода, само в тебе съществува светът.
Всеки дъх е опасен. И са страшни нещата.
А пък няма учебник. Ни коричка в изпът.

За какво е тогава тази битка вседневна.
И луната парадна кой ветрец да смекчи.
Свобода, ти си права. Истинска. И последна.
И си струва да падна. С теб. Очи във очи.


ИСТЕРЯСАЛА  ЕСЕН

Като любов издънна преди да истеряса,
есента си тръгна с кратък послепис.
Нож-вятър се разхърка, сякаш е натясно
и всяка божем мъка в леда се разтопи.

Със зимата все някак знам да се погаждам,
висулките й чакам като дете сълзлив.
Когато тя е в бяло, аз гледам да съм в сажди,
понеже като цяло при студ не ме боли.

А беше болка, беше ярост непоносна,
когато в мен гореше всецветна есента,
когато топла още като заскитан просяк
във дългите ми нощи, в съня ми беше тя.

Виж, зимата е нещо друго, всичко ми е ясно.
В студените си клещи тя яко ме държи,
че нито болка има, нито е опасно,
разбираш, че е зима – сезонът без лъжи.
 


ВЕРУЮ

Аз, живот, изтърпях те и дори те надмогнах,
хвърлян бях в океана като шепичка прах.
Бях всенощно на вахта, сутрин – все под тревога,
но предател не станах. И подлец – не можах.

Тебе, смърт, те подминах като локва наесен,
ти не стигна предела на горещия дъх –
беше в глътката вино, беше в стих, в мойта песен,
беше изстрел в разстрела, по лицето ми – мъх.

Как, любов, те успивах в тези нощи на ужас,
мълчешком съм те галил вместо всички жени.
И по устните криви, и в очите им чужди,
ти си още пред залез, а пък в мен се стъмни.

Сбогом, топлеща рана, аз от тебе изтичам,
само твойта  взаимност ме превръщаше в прах,
но предател не станах, нося кръста си лично,
можех всичко да стигна, но това пожелах.



СЛЕДА

Аз мога да напипам ритъм
и римите понякога налучквам,
но не желая възли да разплитам
и не ценя пейзажа тучен.
Не смея с птиците да литна,
не мога с гущери да лазя,
не зная любовта честита,
не помня чистата омраза…
И ми е сладко на душата,
че в нейната преситена дъбрава
съм анонимен отпечатък
на бурята, която се задава.
Могло е друго да се случи –
и другаде животът да отвежда…
Случайно римите налучкал
във ритъма на своята надежда,
аз значи в нещо съществувам
и в нещо значи ще остана.
Не виждам нищо и не чувам,
усещам всичко като рана.


 

250 общо 1 за днес