КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО - 2017, Брой 3

Жизненият път и личността на композитора акад. Петко Стайнов през погледа на внука му, който носи неговото име

[Слово при откриване на Концерта​​ на незрящи​​ музиканти​​ 

МУЗИКАТА Е СВЕТЛИНА ​​​​ -​​ 2, посветен на Международния ден на хората​​ 

с увреждания, състоял се​​ на 26 ноември 2017 г., 11:30 ч. в Концертната зала​​ 

на Националното музикално училище „Любомир Пипков“, ул.“Оборище“ 17]

 

http://admin.staynov.org/images/website/content_pic-33.jpg

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Композиторът Петко Стайнов,​​ класик на българската музикална култура с евро­пей­ски измерения,​​ е роден на 1​​ декември​​ 1896 г.​​ в Казанлък.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Нещастието, което го сполетява на 6 години с нараняването на едното око и послед­валото пълно ослепяване​​ на 11-годишното момче, става причина​​ през 1906 г.​​ той да постъпи в Инс­ти­тута за слепи в София.​​ Учи едновременно флейта, цигулка, пиано и хармо­ния и участва дейно в хора и ор­кестъра на Института.​​ Завършва​​ го,​​ овладял Брайловия шрифт и нотно писмо​​ за слепи на бъл­гарски и немски.​​ След​​ завръщането си в Казанлък​​ през 1915 г. се включва активно в музикалния живот на родния си град -​​ става диригент на смесен хор, изя­вява се като пианист и създава първите си композиции. Една от тях ще прозвучи на днеш­ния кон­церт.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Музикалното си образование​​ Петко Стайнов​​ получава в Германия,​​ първо­на­чално в Брауншвайг, а след това в Дрезденската консерватория, която завършва с две специалности -​​ композиция​​ и пиано.​​ На 10 август 1922 г. във Виена​​ свързва живота си с Стефанка Мандаджиева, която става неговия „добър гений” и „връща свет­ли­ната в живота му”.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Завърнал се в Казанлък,​​ той възражда местното пев­ческо дру­жество и активизира концертната дейност​​ на неговия хор и оркестър. Там,​​ през 1924 г., създава прочутите „Тракийски танци“,​​ чиято​​ първона­чал­ната​​ ​​ версия се​​ е​​ наричала​​ „Български танци” и е изпълнена в Казанлък на популярен концерт през м. януари 1925 г.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ От началото на 1927 год., вече в София,​​ Петко Стайнов​​ се включва активно в живота на​​ 

об­щността на слепите, като​​ отстоява правото им на​​ равностойно място в обществото:

​​  ​​ ​​​​ ​​ участва през 1928 г. в създаването на Националното чита­лище на слепите​​ Луи Брайл” и е първият Председател​​ на настоятелството му

 ​​ ​​ ​​​​ ​​ той е​​ един от​​ съз­да­те­лите на "Съдба" – първото списание за слепи в България

 ​​ ​​ ​​​​ ​​ до 1941 год.​​ преподава пиано в Института за слепи. Подкрепя през 1935 г. инициитивата за​​ създаване на хора на сле­пите, който след смъртта му приема неговото име​​ и който ще имаме удовол­ст­вието да слушаме днес. За заслугите му към Съюза на слепите в България, през 1971 год. е избран за негов почетен председател.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Периодът в София от 1927 до 1939 год. е за Петко Стайнов период на изключително висока творческа активност и​​ широка​​ обществена​​ дейност. Съз­дава най-извест­ни­те си симфонични творби: симфоничните поеми „Легенда“ и „Тракия“, симфоничната сюита „Приказка“, концертната увертюра „Балкан“ и Симфонично скерцо. Тогава написва и едни от най-касивите си хорови песни „Изгреяло ясно слънце“, „Ела се вие превива“, „Хайде бре, Яно“, „Що ми е мило и драго“. Поставя началото на жанра „хорови балади“ в българското хорово творчество с баладите си „Тайната на Струма“,​​ „Катунари“, „Конници“ и „Урвич“.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ През 1928 г. е избран за член на ръко­водството на Съюза на народните хорове, който след 1936 г. се нарича​​ Български певчески съ­юз, а от 1933 до 1944 год. е негов несме­няем председател.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ На 24 януари 1933 г. в дома​​ му​​ осем музиканти​​ ​​ -​​ Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Андрей Стоянов, Цанко Цанков, Асен Димитров и Петко Стайнов​​ учредяват​​ Дружеството на българските ком­по­нисти​​ Съвременна музика”. Петко Стайнов е избран за негов председател и остава такъв до 1944 г.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Творческото и общест­веното кредо на Петко Стайнов, изкрис­тализирало през този период и отстоявано до края на дни­те му,​​ се съдържа в следните негови думи:​​ Задачата на всички, ко­и­то по Божия ми­лост носят едно дарование е да творят наше, национално изку­ство. Само чрез такова​​ из­кус­тво ще бъдем близки на сво­ите и интересни за чуждите и само чрез него достойно ще можем да участваме в международния културен живот”.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ През 1941 г. Петко Стайнов е избран за редовен член на Българската академия на науките, а на 21 септември с царски указ е назначен за директор на Народната опера.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Творческата му активност продължава до началото на 60-те години. През този период създава двете си симфонии и Младежка увертюра. Написва и великолепните балади „Другарят Антон“ и „Кум Герман“.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ От 1948 г.​​ Петко Стайнов​​ посвещава цялата си енергия на ръководството на​​ създадения по негова инициатива​​ Институ­т за​​ музика при БАН​​ (сега Институт за изследван на изкуствата)​​ като негов несменяем директор до​​ смъртта си на​​ 25 юни 1977 г. През този период от сът­руд­ниците на института са събрани​​ и записани​​ повече от​​ 100 000 песни и над 3 000 танца и се издава Ен­ци­клопедията на българската музикална култура.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ В този период той работи активно и​​ за развитието на художестве­ната самодейност.​​ Стайнов​​ винаги е оценявал любителското хорово дело и музикал­на­та худо­жес­т­вена самодейност едновременно като най-демократичната форма за масово музи­циране​​ и като инкубатор за отглеждане на талан­ти за професионалните музикални състави. Не случайно такива имена като Стефан Маке­дон­ски, Борис Христов, Тодор Мазаров и Николай Гяуров са започнали кариерата си в любител­ските хорове, а последните двама са открити и насърчени в професионалната​​ им​​ ка­риера лич­­­но от Петко Стайнов.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ На края​​ бих желал​​ да споделя нещо за човешките качества на Петко Стайнов.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ще започна с​​ една, на пръв поглед​​ парадоксална“​​ негова​​ ​​ характеристика.​​ ​​ Независимо от слепотата​​ си​​ Петко Стай­нов​​ не прекъсва​​ връз­ка­та​​ със зримия свят. Той никога не е употребил израза „не виждам” и винаги е имал жив интерес към всички про­странствени, цветови и други зрими характеристики на средата.​​ Най ясна представа​​ за живата му​​ връзка със зримия свят дава отно­ше­нието​​ му​​ към изобра­зителното изкуство. Още по време на следването си в Гер­мания, той посещава и „разглежда” през очите на своите придружители​​ картин­ните галерии на Дрезден и други немски градове и посещава редица художествени изложби.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Характерна черта на Петко Стайнов бе неговата​​ толерантност. Толерантен бе към различните творчески възгледи на колегите си –​​ той никога​​ не е​​ казал лоша дума за свой колега,​​ толерантен бе към семейството си. Вероятно ис­тин­ската то­ле­рантност е достояние на личностите, които въздействат с обаянието на собст­ве­ния си при­мер.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дядо ми​​ бе изключително отзивчив към всяка човешка болка​​ и всеки жи­тей­ски поб­лем на близките си, на колегите, приятелите и сътрудниците си, на далечни, често напълно не­поз­нати хора.​​ ​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дядо ми​​ имаше абсолютен слух и феноменална музикална памет. Вкъщи разли­чава­ше всеки от нас по стъпките му. По телефона разпознаваше безпо­греш­но гласове на хора, с които не се​​ е чувал от​​ години, включително​​ и на такива, с които е имал само еднократен кон­такт.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Петко Стайнов​​ беше страстно привързан към природата. ​​ В по-къс­ни­те години​​ (от които имам спомени)​​ той​​ вече не можеше да понесе предишните продължи­телни планински пре­ходи и​​ 

място­то​​ за​​ общуване с природата​​ стана​​ малката ни вила във Владая. Там той га­ле­ше цветята, кои­то​​ баба ми отглеждаше.​​ Познаваше ги с докосване на пръс­ти.​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Уважаеми госпожи и господа,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Нека на​​ 121-та годишнина от рождението на Петко Стайнов си спом­ним за този голям творец, признат за класик на бъгарската музикална култура и не­го­вата светла личност.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ София,​​ 26.11.2017​​ г.

1185 общо 1 за днес