КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО - 2017, Брой 3

Жизненият път и личността на композитора акад. Петко Стайнов през погледа на внука му, който носи неговото име

[Слово при откриване на Концерта на незрящи музиканти 

МУЗИКАТА Е СВЕТЛИНА  - 2, посветен на Международния ден на хората 

с увреждания, състоял се на 26 ноември 2017 г., 11:30 ч. в Концертната зала 

на Националното музикално училище „Любомир Пипков“, ул.“Оборище“ 17]

 

http://admin.staynov.org/images/website/content_pic-33.jpg

      Композиторът Петко Стайнов, класик на българската музикална култура с евро­пей­ски измерения, е роден на 1 декември 1896 г. в Казанлък. 

      Нещастието, което го сполетява на 6 години с нараняването на едното око и послед­валото пълно ослепяване на 11-годишното момче, става причина през 1906 г. той да постъпи в Инс­ти­тута за слепи в София. Учи едновременно флейта, цигулка, пиано и хармо­ния и участва дейно в хора и ор­кестъра на Института. Завършва го, овладял Брайловия шрифт и нотно писмо за слепи на бъл­гарски и немски. След завръщането си в Казанлък през 1915 г. се включва активно в музикалния живот на родния си град - става диригент на смесен хор, изя­вява се като пианист и създава първите си композиции. Една от тях ще прозвучи на днеш­ния кон­церт.

     Музикалното си образование Петко Стайнов получава в Германия, първо­на­чално в Брауншвайг, а след това в Дрезденската консерватория, която завършва с две специалности - композиция и пиано. На 10 август 1922 г. във Виена свързва живота си с Стефанка Мандаджиева, която става неговия „добър гений” и „връща свет­ли­ната в живота му”. 

      Завърнал се в Казанлък, той възражда местното пев­ческо дру­жество и активизира концертната дейност на неговия хор и оркестър. Там, през 1924 г., създава прочутите „Тракийски танци“, чиято първона­чал­ната  версия се е наричала „Български танци” и е изпълнена в Казанлък на популярен концерт през м. януари 1925 г. 

     От началото на 1927 год., вече в София, Петко Стайнов се включва активно в живота на 

об­щността на слепите, като отстоява правото им на равностойно място в обществото:

     участва през 1928 г. в създаването на Националното чита­лище на слепите Луи Брайл” и е първият Председател на настоятелството му

     той е един от съз­да­те­лите на "Съдба" – първото списание за слепи в България

     до 1941 год. преподава пиано в Института за слепи. Подкрепя през 1935 г. инициитивата за създаване на хора на сле­пите, който след смъртта му приема неговото име и който ще имаме удовол­ст­вието да слушаме днес. За заслугите му към Съюза на слепите в България, през 1971 год. е избран за негов почетен председател. 

     Периодът в София от 1927 до 1939 год. е за Петко Стайнов период на изключително висока творческа активност и широка обществена дейност. Съз­дава най-извест­ни­те си симфонични творби: симфоничните поеми „Легенда“ и „Тракия“, симфоничната сюита „Приказка“, концертната увертюра „Балкан“ и Симфонично скерцо. Тогава написва и едни от най-касивите си хорови песни „Изгреяло ясно слънце“, „Ела се вие превива“, „Хайде бре, Яно“, „Що ми е мило и драго“. Поставя началото на жанра „хорови балади“ в българското хорово творчество с баладите си „Тайната на Струма“, „Катунари“, „Конници“ и „Урвич“.

     През 1928 г. е избран за член на ръко­водството на Съюза на народните хорове, който след 1936 г. се нарича Български певчески съ­юз, а от 1933 до 1944 год. е негов несме­няем председател. 

     На 24 януари 1933 г. в дома му осем музиканти  - Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Андрей Стоянов, Цанко Цанков, Асен Димитров и Петко Стайнов учредяват Дружеството на българските ком­по­нисти Съвременна музика”. Петко Стайнов е избран за негов председател и остава такъв до 1944 г. 

      Творческото и общест­веното кредо на Петко Стайнов, изкрис­тализирало през този период и отстоявано до края на дни­те му, се съдържа в следните негови думи: Задачата на всички, ко­и­то по Божия ми­лост носят едно дарование е да творят наше, национално изку­ство. Само чрез такова из­кус­тво ще бъдем близки на сво­ите и интересни за чуждите и само чрез него достойно ще можем да участваме в международния културен живот”. 

     През 1941 г. Петко Стайнов е избран за редовен член на Българската академия на науките, а на 21 септември с царски указ е назначен за директор на Народната опера. 

     Творческата му активност продължава до началото на 60-те години. През този период създава двете си симфонии и Младежка увертюра. Написва и великолепните балади „Другарят Антон“ и „Кум Герман“. 

     От 1948 г. Петко Стайнов посвещава цялата си енергия на ръководството на създадения по негова инициатива Институ­т за музика при БАН (сега Институт за изследван на изкуствата) като негов несменяем директор до смъртта си на 25 юни 1977 г. През този период от сът­руд­ниците на института са събрани и записани повече от 100 000 песни и над 3 000 танца и се издава Ен­ци­клопедията на българската музикална култура. 

      В този период той работи активно и за развитието на художестве­ната самодейност. Стайнов винаги е оценявал любителското хорово дело и музикал­на­та худо­жес­т­вена самодейност едновременно като най-демократичната форма за масово музи­циране и като инкубатор за отглеждане на талан­ти за професионалните музикални състави. Не случайно такива имена като Стефан Маке­дон­ски, Борис Христов, Тодор Мазаров и Николай Гяуров са започнали кариерата си в любител­ските хорове, а последните двама са открити и насърчени в професионалната им ка­риера лич­­­но от Петко Стайнов. 

      На края бих желал да споделя нещо за човешките качества на Петко Стайнов.

      Ще започна с една, на пръв поглед парадоксална“ негова  характеристика.  Независимо от слепотата си Петко Стай­нов не прекъсва връз­ка­та със зримия свят. Той никога не е употребил израза „не виждам” и винаги е имал жив интерес към всички про­странствени, цветови и други зрими характеристики на средата. Най ясна представа за живата му връзка със зримия свят дава отно­ше­нието му към изобра­зителното изкуство. Още по време на следването си в Гер­мания, той посещава и „разглежда” през очите на своите придружители картин­ните галерии на Дрезден и други немски градове и посещава редица художествени изложби. 

      Характерна черта на Петко Стайнов бе неговата толерантност. Толерантен бе към различните творчески възгледи на колегите си – той никога не е казал лоша дума за свой колега, толерантен бе към семейството си. Вероятно ис­тин­ската то­ле­рантност е достояние на личностите, които въздействат с обаянието на собст­ве­ния си при­мер. 

      Дядо ми бе изключително отзивчив към всяка човешка болка и всеки жи­тей­ски поб­лем на близките си, на колегите, приятелите и сътрудниците си, на далечни, често напълно не­поз­нати хора.  

      Дядо ми имаше абсолютен слух и феноменална музикална памет. Вкъщи разли­чава­ше всеки от нас по стъпките му. По телефона разпознаваше безпо­греш­но гласове на хора, с които не се е чувал от години, включително и на такива, с които е имал само еднократен кон­такт. 

      Петко Стайнов беше страстно привързан към природата.  В по-къс­ни­те години (от които имам спомени) той вече не можеше да понесе предишните продължи­телни планински пре­ходи и 

място­то за общуване с природата стана малката ни вила във Владая. Там той га­ле­ше цветята, кои­то баба ми отглеждаше. Познаваше ги с докосване на пръс­ти. 

       Уважаеми госпожи и господа,

       Нека на 121-та годишнина от рождението на Петко Стайнов си спом­ним за този голям творец, признат за класик на бъгарската музикална култура и не­го­вата светла личност.

       София, 26.11.2017 г.

635 общо 1 за днес