Въжделените актриси
Грабнах перото, мислено го потопих във въображаема мастилница, обзет от желанието да пленя в спомена си звънкия глас на Цонка Митева. Той често ми се присънва като в „сбъднал се предутринен сън“ i.
Тук читателят с право ще запита: „Ама ти все още на ръка ли пишеш?“ Да, едва сетне черновата превръщам в белова на дядовата пишеща машина, въреки, че ползвам компютър и съм с интернет за други задачи. Останах си старомоден като син на отминалия век, през който съм роден. Но и хората, за които ви разказвам, принадлежат също нему. Така че според времето и хорòто.
Имах щастието да заваря много от знаменитите актриси, които съпровождаха момчешките ми театрални набези. От тях прихванах оная пленителна омая, която впоследствие стана мое поприще. Но съдбата беше щедра към мен, защото ме срещна и в творческата ми работа с мнозина от тях. Сега тези срещи са останали паметни и запленени в моите спомени. Изпитвам затруднение откъде да започна. Може би по реда, в който са се състояли. Но няма да пропусна да споделя и за въжделените, но несъстояли се „несрещи“.
И така споменът възправя пред мен Невена Буюклиеваii. 
Любомир Саев, Невена Буюклиева, Кръстьо Сарафов и Ирина Тасева в „Когато гръм удари“ на Яворов в постановка
на Народния театър „Иван Вазов“, 1939 г. Източник – Държавна агенция „Архиви“.
Припомням си я като синьора Капулети в „Ромео и Жулиета“. Тя така витиевато оплакваше убития си племенник Тибалт, че сега ми е трудно да си представя друга в тази роля. Съвсем друга беше тя като Венера Шипченска в „Любов“ на Орлин Василев. Достолепна буржоазна дама от хайлайфа, оплакваща самата себе си, загдето е продала копринените си персийски килими и „клопа като кон по голите дъски“, както назоваваше паркета. Моят учител Мирски, който заличи термина „амплоа“ от театралния речник, имаше слабост към тази достолепна актриса. Тя владееше майсторлъка на художествената реч и създаде кръжеца „Живо слово“. Тачеше паметта и направи много за пренасяне костите на Димчо Дебелянов в родната Копривщица. Голямо приятелство я свързваше с актрисата Олга Кирчева и писателката Анна Каменова.
Когато самият аз получих майсторската си „тапия“ за режисура, още в една от първите си постановки я поканих за една колоритна роля. Пиесата беше „Кредит при Нибелунгите“ от Фриц Кун. Тя блесна като камерната певица Марион Далберг сред глутница реваншисти, които вярваха, че Хитлер е все още жив. Нейната напевна интонация придаваше особен колорит на нявгашната любимка на Фюрера.
Телевизията още нямаше собствен гардероб. Та се налагаше артистите да се костюмират от личния си гардероб. На всяка от репетициите тя се появяваше с различен тоалет. Но аз, залисан в режисьорската си работа, не обръщах внимание на това. Докато редакторката ми подсказа, че тя се явява като на своеобразно ревю, за да уточня как да бъде облечена в спектакъла. А тоалетите ѝ до един бяха с безупречен вкус и изисканост. Винаги с умиление си спомням за нашата среща на малкия екран.
Една друга, полузабравена днес голяма актриса, беше Пенка Василеваiii.
Нямах щастието да работя с нея, но по няколко пъти отивах да я гледам в невероятните ѝ превъплъщения. Помня я като Анфуса Тихоновна във „Вълци и овце“, невероятните интонирания в знаменитата сцена, в която си партнираше с Константин Кисимов.
Ала нейният връх бе ролята на баба Гицка в „Големанов“ на Ст. Л.Костов.
А тя беше още твърде млада, за да се превъплъти в подобна невероятна старост.
Стоянка Мутафова е споделяла, че дълго се е колебала да се захване с този образ, защото се е бояла, че сравнението не ще бъде в нейна полза. Така се родиха две различни и еднакво неподражаеми баби Гицки.
А Пенка Василева се надиграваше и с Петко Атанасов като Големанов. Нека отбележа, че и двамата големи артисти имаха съвършена дикция при всичките чудати украшения от характерност в своята културна реч. При едно сравнение със словоизраза на днешното младо поколение – то откровено губи.
Когато поставих „Българи от старо време“ ми беше нужна актриса, която да бъде въплъщение на сплетнята и клеветата. Не се поколебах да поканя Пенка Икономоваiv. Беше останала в паметта ми като знаменитата Меропия Мурзавецка във „Вълци и овце“ на Островски. Помещица сбъдница, която като с диригентска палка командари съдбите на околните. Сега като тази зловеща бабишкера тя хулеше подир черковния отпуст хаджи Генчо (Константин Кисимов).
Клан, клан, недоклан!...
Дран, дран, недодран!...
Не че старият лисугер не заслужаваше сипещите се хули. Но прегрешенията му бяха дотолкоз хиперболизирани, че беше трудно да си представи човек как тази актриса не загуби мярката. Това е културата на артиста.
В същото Каравелово приключение се срещнах с друга моя любимка – Софка Атанасова. Талантът ѝ беше от естество, каквото рядко се среща също като спотаен пред изригване вулкан. И когато „лавата“ заливаше залата – публиката изпадаше в еуфория. Героинята ѝ се казваше Найда Гиздина. Самото ѝ изпълнение беше някак „нагиздено“. Като подгласничка на старата вещерица, но с тънка ирония както се пристъпва по острието на бръснач.
Докато пишех „Градината и плевелите“ стъкмявах ролята на Фрина като за нея, привиждаше ми се как се превъплъщава в знаменитата хетера. Уви!.. Когато завърших хрониката на онова безвремие, тя вече се бе преселила в отвъдното. Злата смърт не винаги се съобразява със земните ни планове. Но това, което дори тя не може да ни отнеме, е споменът. Така паметта ми я е пленила с искрометното ѝ въплъщение като Глафира във „Вълци и овце“ на Островски. Ах, това краче с тънкото глезенче, обуто в черен чорап, което се подава съблазнително изпод роклята! Това беше нейното „оръжие“ за съблазън на похотливите и богати мъже. А този подкупващ неин смях обещаваше нестихващи следбрачни наслади, за да се превърне бедната беззестреница в господарка на имение. Другото ѝ лицемерно оръжие беше престореното търпение на сбъдничеството на Мурзавецка – „благодетелката“ помещица.
Дори сред несравними театрални съзвездия тя се открояваше със своя блясък. Спомнете си я с лютнята като принцеса Еболи в „Дон Карлос“! А можете ли да я забравите като Юлия Филиповна в „Дачници“ на Горки?! Все още ми се причува знаменитата ѝ реплика в ответ на заплахата от заварилия я на „местопрестъплението“ ѝ съпруг - да я убие. Докато чистеше окосената трева от разчорлената си коса, захапала иглата за своя кок: „Но не днес, нали?“
Софка Атанасова би могла да води класове по актьорско майсторство, за да предаде майсторлъка си на идните поколения.
С особено умиление си спомням за една от трите ми орисници в театралното поприще – Цонка Митеваv. Да, тя бе една от трите - заедно с Люба Алексиева и Коста Цонев. Нека Коста ми прости, че го спрегнах в женски род, но вярвам, че го е подминал с усмивка, след като самият той искаше да изиграе първовещицата Хеката в неосъществения замисъл на „Макбет“.
Всъщност първата ни среща с Цонка Митева се състоя много преди режисурата да стане мое поприще. В детските радиопредавания на БНР тя беше Ружка-Дружка, а аз се подвизавах като трето радиодете с по някоя реплика, с междуметие. Още не бях се дипломирал като режисьор, когато моят учител професор Мирски ме покани да поставя в Младежкия театър комедията „Хитроумната влюбена“ на Лопе де Вега. Тя играеше пленителната доня Фениса. И трите ми „орисници“ така ме орисаха, че на премиерата ръкопляскаха френетично. Може би момчешкият ми вид и непокорният перчем умилостивиха зрителите - ръкопляскаха дори когато изтървах поднесената ми саксия и цикламите се разпиляха по пода.
След като изкарах своето „заточение“ в Русе – така софиянци наричахме задължителното разпределение в провинцията подир завършването на Академията, в една от най-ранните ми постановки, (заради която някакъв журналист ме възвеличи като „баща на телевизионния театър“, а той още не беше роден) поканих Цонка Митева за друга хитроумна испанка доня Лоренса в интермедията на Сервантес „Саламанската пещера“. Подир всяка удача в надхитрянето с престарелия и ревнив съпруг Панкрасио (Иван Андонов), смехът ѝ се търкулваше из студиото като звън на чукнати сребърни чашки за ликьор. Гласът ѝ беше като музикален инструмент – същи коледни звънчета.
В преброждането ми на приказния свят имах Цонка Митева за неизменен спътник. В мюзикъла на Катя Воденичарова и Димитър Вълчев тя изигра с особено вдъхновение ролята на писателката (всъщност самата авторка на текста - Катя Воденичарова). „Момчето, от което вдигнаха ръце“ повлече като опашка подире си няколко приказки на Карел Чапек. Така „Голямата разбойническа приказка“ се превърна в „Два картофа и шише лимонада“. А „Голямата пощенска приказка“ в „Приказка за еди-кой си“. От променените заглавия се вижда умението на бележитата детска писателка да направи Чапековите приказки по-разбираеми за днешните дечурлига. И най-могъщото ѝ оръжие беше талантът на Цонка Митева.
Но тя с не по-малък успех изпълняваше роли и в репертоара за възрасни. Ако видите в програмата на Телевизионния театър някой ден, че ще излъчат фарса „Адвокатът Патлен“vi, полюбувайте се в надиграването на триото Бинев-Митева-Майноловски.
Илюстрация от ХV век към фарса „Адвокатът Патлейн“
Друга моя слабост беше Лора Керанова vii.
С присъщото ѝ чувство за хумор, с което тя премина през живота, веднъж заяви, че едва ли има нещичко, което да не е изиграла и подир една „гастролна пауза“, тя обяви с гордост: „Играла съм дори кипяща вода!“
Във филма ми „Чичовци“ тя се превъплъти като Хаджи Смионица.
А в моята постановка „Цезар и Клеопатра“ беше знаменита като Фтататита. И понеже не случихме и с двете Клеопатри, бих заключил в нейния стил, че представлението би трябвало да се обяви в афиша като „Цезар и…Фтататита“. А днешните възрастни, които като деца са я гледали на сцената като „Котаракът в чизми“ непременно си спомнят този Минашу. И досега навремени ми се причува сипкавият ѝ смях, който омагьосваше, но и можеше да размагьосва злите магии.
Как неусетно се добрах до едно от сценичните чудеса – Маргарита Дупаринова!
Тя беше най-бляскавото потвърждение на тезата на професор Мирски, че не съществува понятие като „амплоа“.
Той така преобрази характерната напевна нейна патетика, че актрисата я превърна във вътрешна мотивировка за образа на Юрталаница в „Снаха“ на Караславов. Многократно гледахме това култово представление, в което битът беше битие-религия, а ритуалите – някаква яростна поетичност.
Мирски я възнагради с ролята на Елисавета в „Мария Стюарт“. И тя му се отплати с бляскавото си превъплъщение.
Маргарита Дупаринова имаше особена роля в моята съдба. Преди кандидатстването ми в Академията тя ме прослуша. Бях много добре подготвен, имах вече и сценичен опит и се оказа, че пред нея съм издържал изпита, което си е за гордост. Тя грабна телефона и позвъни на бъдещия ми учител професор Мирски. „Моля те да обърнете внимение на това момчеviii?!“
Така и стана! Нали неведоми са пътищата театрални?
Години по-късно новоизлюпеният режисьор – моя милост, има щастието да се докосне до небивалия ѝ талант. Това се случи в постановката на знаменитата „Прекрасна свинарка“ на Марти Ларни. Тя изпълняваше втората по значимост роля на американката Рейчъл Търнак. Докато Таня Лолова се опиваше от надиграването си с нея, аз се притеснявах в ролята си на режисьор. То бе все едно чиракът да учи своя майстор на майсторлък. Двете актриси си приличаха в умението да сноват - съща совалка между трагичното и комичното, в някакъв „гоголевски“ захлас. Това висше равновесие не всекиму е орисано.
И тъй като вече споменах Татяна Лоловаix, сега - за нея.
Таня споделяше целия ми път през годините. Още в зората на телевизията тя неизменно присъстваше в моите постановки. Знаменита беше във Вазовата глума „Кандидати на славата“.
А главните роли в Страшимировата „Свекърва“ и „Морската болест“ на Ст. Л. Костов сякаш бяха писани от авторите за нея.
Мнозина бяха учудени, че я избрах за ролята на „прекрасната свинарка“. Но когато я видяха на малкия екран занемяха от учудване и възхита от изпълнението ѝ. Тя беше щастлива да си партнира с Маргарита Дупаринова. А всички нейни партньори бяха омаяни от нейния майсторлък. Толкова бях запленен от искрометния ѝ талант, че днес, когато замених режисурата с писането, съжалявам, че не мога да върна ония златни времена.