По тънка нишка вървя (откъс от роман)

СЛЕД ДЪЖДА МНОГО БЪРЗО СЪХНЕХА КЕРЕМИ­ДИТЕ. Ръждиви канари ставаха покривите, с неуязвимо спо­койствие, сякаш небесната струя не можеше да влезе и да се впие в тях, за да ги победи. Гълъбите отгоре им приличаха на седеф. Но долу земята бе без съпротива и дъждът се прев­ръщаше в досада. Добре, че спираше. Появяваше се слънце, за кратко. После мокротата веднага се юрваше отново, тре­вата преливаше в бледобяла, ставаше синкава, докато стег­натият воден кожух не се свлечеше в краката й. Неизясними, сияещи и мамещи, капките се нижеха една подир друга много мирно, без да треперят, без да бързат, сякаш вещаеха хубав ден, се сливаха с пръстта. Точно като тях търпеливо и навреме, не издало последната си тайна, изглежда, си отива­ше всичко. Но умът не гадаеше, очите търсеха само видимо­то. Небето потъмняваше, боядисваше се в сиво-жълто, а да­лечната ивица под него добиваше вид на мека, кадифена бър­на, леко изопната и миловидна.

Не защото бе малък, а защото мислеше, че не принадле­жи към другите, и защото не искаше с някаква празна, но в същото време и сънна горест да се оттегля в стаята като тях, момчето бе изнамерило свой начин да прекарва деня. Вед­нага след храна, прогонило и най-смътното чувство за болнавост, приближаваше големия прозорец в коридора и зас­таваше там - патериците забити в дървената рамка на пода, гърбът издаден назад, раменете свити, а изнесеното напред чело залепено върху стъклото. Встрани оставаше разчаталеният едролист фикус, диванът с подвижната облегалка, приспособен при спешни случаи за легло, и проснатата от единия до другия край на мозайката дълга червена пътека от коноп. За да не се подхлъзнат сакатите, пътеката се захваща­ше за цимента с халки. Стените бяха бели, с аплици от прост метал и матови абажури. Лампите светеха и през деня. Зад главната врата бе разположена трапезарията. Оттам винаги се носеше лъх на прокиснала храна и готвено. Тая миризма сякаш захлупваше всеки, отнемайки му и последната възмож­ност за избавление.

Вероятно туй бе случайността на съдбата, защото пък тук, до последния етаж, трудно достигаше олелията на деня, усърдието от операционните и реанимацията, от работилниците за протези. Ще речеш, небесно ехо, през отворения прозорец падаха рядко отделни боязливи звуци — гукането на гълъбите по перваза или трепкането на някое осмелило се да се издигне врабче. В стъклото се удряха корените на светлината. От светлината се възцаряваше уют и усещане за единство. Потънал в себе си, слушаше, без да поглежда никого, с пресилена вежливост околните да казват, че нищо не е загубено. Но дали наистина беше така? Засега нямаше нужда от отговор. Безмълвната власт на дишането го изпълваше докрай. Усещаше я като вътрешен нежен досег, дълбока и спокойна привързаност, от която тялото му е неразличимо.

Когато беше ясно, в далечното планината приличаше на разломена скала – открит рудник, обременен от прах. Терасите, по които се движеха камионите, наподобяваха обръчи. В края на всеки от тях дълбаеше багер. Погледнати от шосето, пръстените слизаха надолу – в яма, в дупка, кладенец, шахта, сякаш в центъра на земята или както бе чувал, в ада. Останки от прекършени дървета се мяркаха в подножието. Нагоре се издигаше камара от отпаднали камъни, разлитаха се като пушеци – сиви, тъмночервени и зелени, изсипани от самосвали. Булдозери ги изтикваха вертикално, тъпчеха ги, правеха път. Тоя път водеше към небето.

Наблюдавайки го от прозореца, той откриваше тайнствени кътчета по гърба му - купчинка скали с неизчерпаема загадъчност, изкоренен случаен дънер, валози от трошляк, петна от сенки, а горе самият гребен имаше приобщаващия жест на длан.

Непрекъснато изпитваше желание да тръгне натам, да го изкатери. Дори когато беше мрачно, върху оловносиния хоризонт неговият зев разтваряше светла цепнатина. Цепнатината постепенно се разширяваше, докато слънцето облее целия скат. Гърбовете на пръстените порозовяваха, в ниското тъмни, горе слюдено бели, почти прозрачни. Получаваше се сякаш светлинен взрив, същински пламък на подземен огън. Заревото вече подпираше облаците отдолу и те, натежали, коремести, кръгли, се отместваха далече встрани. Чак тогава планината бавно се оцветяваше във виолетово и растеше. Това изумяваше (кой така го бе надарил с щастието да вижда!), но същевременно му вселяваше и усещането за нещо забравено – за пропукването на лед, за лееща се вода, за купчинка сняг може би. Гледаше как къщите отсам шосето постепенно потъмняват и попадат в сянка, как островърхата криволица на покривите им се укротява и спира да лъкатуши. Планината успокояваше.

Но тя можеше да събуди и стихиите. Върху жилавите ù плещи започваше кръвосмешението на светкавици. Кога преди беше виждал трескавици зиме! Мътното небе я затискаше, обливаше я с руменина, не ù даваше да заспи и тя цялата фосфоресцираше като окъпана в росата роза. Обърнати към нея, къщите му показваха гръб - не се виждаше никаква фасада, само билà, гладкоизмазани стени, тук-таме с входни врати и високо вдигнати малки прозорчета. Като нещо отделно от тях се открояваха тенис-кортове с басейн и пояси от дървета: най-много брези, разпознаваше ги по белите им стебла. Зеленината на клоните бе отлетяла с есента. Листата най-напред бяха се превърнали във вятър, а сега вече сигурно в пръст, наметена оттатък – в пъкъла.

Някъде по средата, между бездната и небето, между рая и ада беше тукашната обител. Беше чистилището. Една продълговата четириетажна постройка с тераси, оградени с винкел и дърво, боядисано в сиво. Отделните балкони се разграничаваха с двуметрови листове от армирано жълто стъкло.

Опит за градинка имаше отпред, с шадраванче. Четирите плочи, върху които бе стъпило то, лъщяха мраморно. Встрани – настилка ​​ от ситна баластра. По средата на тревната леха стърчеше циментов стълб с отрязани проводници. Обърнатите надолу чашки наподобяваха навързани алпинисти. В отверстието на изскубнатата висяща лампа гнездяха врабци. Пътека сечеше хоризонтално алеята – успоредно на наклона, ескортирана от розови храсти. Нямаше сняг, но и нямаше трева, ще си помислиш – зимата тая година се олицетворява в огромна засуха.

Двайсетина иглолистни дървета с мрачнолъскави, студени, метални филизи – бял и черен бор, ела, смърч – почти се отричаха едно друго. Не криеха дори измамна свежест. Озлочестени корони бяха те, съвсем като обитателите на тая къща.

В западната част на двора се помещаваха басейните с рехабилитационния салон, стаите за парафин, работилниците и лекарските кабинети. Обърнала калкан към сградата, но съединена с тунел, тяхната кула се пресичаше на третия си етаж от плосък, леко наклонен покрив, където един затворен четириъгълник събираше улуците. В центъра на отверстието му стърчеше отдушник. Външните стени на пристройката обаче продължаваха нагоре зигзагообразно, като бойници, облицовани с ламарина. Върху поцинкования метал нямаше живот. Тъмнееха единствено гнездата на гвоздеите и шевовете калай. В ниското под тях шосето стигаше до някакви стълби и изчезваше. Явно свиваше встрани, но това не се виждаше, оставаше илюзията, фалшивото. Ала сградите се възправяха истински.

Ако затвореше очи, нямаше нужда да ги отваря – предварително знаеше какво ще види и все пак изучаването с поглед за него се превръщаше в чувство, подобно на копнеж. Взирането като че ли ставаше част от съня, раздвижваше деня, отнемаше му облика на втвърдена глина, свързваше светлината със сенчестия клонак. Беше възкресяване, което радва.

Пейзажът постоянно се отдалечаваше от лицето му, като че ли между него и онова навън стоеше невероятното, което като жив човек хем ги държеше в прегръдката си един до друг, хем се вместваше помежду им. Гледането бе познанието за всичко, но и за нищо.

Проточил шия на жираф над къщите, с гръмоотвод на върха, едно, не две рогчета на главата, се възправяше градският часовник. Звънът му бе ту остро и припряно появяване на утрото, ту всеобща тиха забрава на вечерта – многогласата песен пристигаше и си отиваше отчетливо. Ударите се изсипваха на тласъци, диплеше се въздухът. Еклив плисък преминаваше над покривите. Хоризонтът се омекотяваше. Забележимото дишане на времето бе звукът, безкрайно препредаване на вечността. Приличаше на низ от капки на разбъбрил се капчук, на сълза също, на звезди в пространството от среднощен хлад, на затичала се каруца. (В задния двор на болницата спираше такава.) И колкото бе по-голям броят на отделните тонове, толкова повече неща напомняха. Стоеше и ги слушаше. Криеха величие. Подире им лягаше тишина до новия набег на стрелките.

Часовникът живееше в неземното - намек за една приз¬рачна действителност, макар и само осъзнавана, но вездесъща. Звънът се гмуркаше, изплуваше, политаше...

Вкопчен в ръкохватките, слушаше безмълвен екзалтация- та на този часовников изблик. Но достатъчно бе да се обърне и унесът веднага го напускаше. Живееше сред обезформени хора, с превити гръбнаци и изкривени крайници. Загубили посоката на пътя си, застинали в уморен покой, техните фигури се очертаваха рязко в безлюдната болнична пустош.

Имаше мигове обаче, когато съседите му се струваха смешни, въпреки че видът им бе особено сериозен. Битие, непроявено в нищо външно, никому ненужно бяха те. Нито зимата, нито пролетта щеше да ги направи други. Приковаността не им позволяваше да изпадат дори в подражателство.

През матовите стъкла на вратите в единичните стаи влизаше мъртвешка светлина и въпреки че се пресрещаше с по- силната светлина на прозорците, правеше таваните зеленикави. Вече се учудваше от ангелското търпение на тези вътре. То беше смелост и самообладание. За този, който не замръкваше тук, съзряното би било непонятна история.

Не искаше да се спира премного върху това, но пък не можеше и да го забрави. Опитваше се да направи някаква връзка между тях и себе си. Неговите крака бяха добре. Тая утеха съдържаше подлост и той го съзнаваше. Измамливата невинност също не бе за предпочитане. Беше най-добре да мисли за бедата като за несъществуваща.

ТОЙ ЗНАЕШЕ КАК СЕ ПРОМЕНЯТ НЕЩАТА. Веднъж бе вървял в село след залез. Планинско селище със скрити вече зад вратите хора, но самите къщи излъчваха близост. Пушек от запалени дърва подслаждаше въздуха, миришеше на сено - пред една от портите лежеше изтърбушена от добитъка купа. Проблеяха агнета. На стръмнина лежеше селото и сякаш възлизаше право пред очите. Плаваше в небесния сумрак, а всяка улица се издължаваше нагоре като опашка на сврака. В оная нощ онова село беше негово.

Но преживяното не разваляше познатото обаяние на милионния град, където вечер пред всеки прозорец пък се виждаше стена от светлина – десететажните блокове живееха своите часове.

Сега и двете възприятия бяха се отдалечили. Уединеността му бе толкова голяма, че чувстваше нужда да я тълкува и обясни. Друго трябваше да е вътрешният глас на нещата. Съмнението във всичко, което останалите говорят, и съчувствените им погледи не му бяха достатъчни. Тези подробности ​​ бе презрял от години.

Не случайно, когато идваха гости на майка му, отиваше в кухнята. Доставяше му удоволствие да гледа как завира кафето. Промяната наподобяваше магия – водата се надигаше и се свиваше, в средата клокочеше извор, хлътваше, а встрани по обиколката на съда се нижеше гердан от мехурчета. Дружелюбна беше играта – чакаше хората в гостната да бъдат обхванати от неудобство и да си тръгнат. Те говореха обикновено високо, после почваха да шептят поверително – това можеше да продължи с часове. Имаше усещането, че вървят по ръба на пропаст. Но идваше първата благодарствена дума – знак, че се канят да тръгват.

Трогателни и печални, без каквато и да е изобретателност, бяха посетителките. Дали майка му не ги поемаше на гърба си – оттук и този постоянен неин страх от всичко и за всички. Просто беше родена за жертва. И въпреки да знаеше, че всяко нещастие заслужава внимание, се улавяше как заради нея се отнася към тях със злост. Шептенията се оказваха нападки срещу живота и защото не ги заявяваха на глас, поразяваха с несъстоятелността си. Приличаха му на обикновена хитрост. Жените бяха само отегчени, готови да търсят провалите извън причините. Спираше да ги вини, може би е получил това, което заслужава. Беше си го причинил сам. Като че ли се налагаше да свикне с мисълта, че е по-онеправдан от тях. Пробуждането бе неприятно.

Сега тук единствено хората край него ставаха допустимата му опора и той вярваше в нейната значимост. Бяха малцина и отбрани – извадени от интензивните отделения. Обикновено седяха отпуснати върху леглата, неспособни да направят обичайните си движения, наметнали сини халати. Пет– шест като него висяха прави, вдигнали глави и подпрени на патерици.

Сутрин, щом визитацията свършваше, започваха да се движат. За тях в тоя миг се начеваше денят. Тоалетът, закуската, разправиите със санитарките не се брояха. Изпитваха симпатии един към друг, каквито изпитват хората, сполетени от еднаква участ. Като ги гледаше, загубваше страха от болестта. Но дали успокоението бе убеждение или стремеж да се поутеши, не знаеше. Често в главата се вселяваше уплаха, която му пречеше да разсъждава. В движенията на хората от етажа съществуваше припряност. Погледът на всеки от тях беше усамотено място, в което, ако попаднеш, почтително ще забавиш крачка. Само свижданията изпълваха зениците с плам.

Посетителите ги караха да си спомнят с тъга за пъстрите петна на градините, за стъклата на собствените им къщи, за низите върби и тополи край градчетата, от които бяха дошли. Това си го признаваха плахо. Чувстваха, че заради своето възхищение от спомените, са принудени да се отнасят с подозрение към отчаяните опити да се върнат към нормалния вид. Така оживяваха всички премеждия, споходили ги в краткотрайното битие. Но ако оздравееха, те щяха, уверяваха, да поставят всяко нещо на мястото му. Тук вече нямаше повод за съмнения. Ала като гледаше как трудно се движат по опънатата пътека тромавите им фигури, се доубеждаваше в цялата безнадеждност на споходилата ги участ. Затворени в страданието като в тоя коридор. Само ако изчезнеха телата им, би добила простор светлината.

Вероятно затова към здравите, които срещаха, се отнасяха с високомерие, сякаш болестта им е величие. Сякаш в собствените си очи минаваха за друга част от човечеството, разкривена и жилава. Особено трогателно се държаха в басейна. Когато слизаха по стъпалата, се хващаха един друг за ръце.

Такава предпазливост за него бе тягостна. Той скачаше във водата направо – гмуркаше се, плуваше, връхлиташе го необуздано желание за игра.

Снизходително го търпяха. Дори му ръкопляскаха. По- късно си даде сметка, че в лудориите му навярно виждаха нещо половинчато.

Това го ядосваше – как можеше да се надява и мечтае в подобно обкръжение? Дали пък те не бяха обикновени тълкуватели на човешкото нещастие?

След процедурите нарочно се разхождаше важно и самоуверено - патериците минаваха за небрежна подробност, докато от своите кътчета съседите го измерваха с тревожен, бдителен поглед. Но вратите на стаите се захлопваха една подир друга - обитателите им лягаха за следобедния сън. В това тяхно действие съществуваше такава съгласуваност, че сигурно по същия начин го и забравяха. Вероятно го приемаха не само по навик до себе си – за тях неговото присъствие тук беше естествено. Очите му напираха да излязат на открито, а това пък го подтикваше да изпада в унес. Ето как, изправен до прозореца, губеше мярка за времето.

Часовете течаха неусетно.

Небето изстиваше и планината се очертаваше със сенки. Ръбовете ù провисваха, толкова вертикални, че я отдалечаваха. Куполът ù напомняше тишина. И наистина – камионите се оттегляха. Вдлъбнатините започваха да се синеят и тук-там в тях трепваха светлините на рано запалени слизащи надолу фарове, ​​ докато върхът наподобяваше тайна. Непокътнатостта го правеше непоносимо самичък.

Щом се събудеха, останалите изскачаха на вратите. Стояха облегнати на касите като окачени дрехи след пране. Наблюдаваше ги със сведени очи, съгласявайки се вътрешно с всекиго от тях.

Можеше да прекоси дългия коридор като самотен и мълчалив човек, но това вече му се струваше непозволено. Тръгваше бавно и внимателно. Продълговати и неугледни, отблизо халатите превръщаха изправените в издути бали. Нямаше какво да правят и бъбреха помежду си. Неясни изглеждаха лицата им, като че ли измити с кафяв сапун. Светлината бе слаба, или както се изразяваше една от пациентките, строга. Беше професор и смяташе благочестивостта за форма на достолепие.

Знаеше колко леко е облечена и затова се чудеше как не изстива – навън все пак духаше мразовито и в неуплътнениге боксове ставаше течение. Ако под пижамата не навличаше пуловер, самият той сигурно щеше да е с посинели бузи. В сравнение с него тя изглеждаше като отхвърлила предишните житейски правила. Но не беше така, защого непрекъснато се интересуваше как ходи. Имаше вносни патерици, наричани канадки, с издадена ръкохватка и подпорка под лакътя. Разполагаше с телевизор и кафеварка и нарушаваше правилата непрекъснато. Нощем, ако не четеше (горе преградите бяха от стъкло, лампата ù осветяваше половината стаж и незаспиващите ​​ постоянно негодуваха), времето би ù се струвало непоносимо. Оставяше леглото си разхвърляно. Старшата непрекъснато мърмореше. Професорката кимаше разбиращо, но до самокритика не се стигна нито веднъж.

Бе забелязал, че едното ù око светлееше - резултат от напреднала захарна болест. Тя говореше за ослепяването като за нещо най-лесно в света, без да унива. „Та аз не го казвам за първи път“ - повтаряше, ала това всички го знаеха доста добре и не слушаха. Но появеше ли се личната ù рехабилитаторка, веднага се вкопчваше в отстъпчивостта ù. Момичето бе с превързани китки - тендовагинит от преумора.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Без вас не мога да направя нито крачка. Хайде да опитаме пак! — скандираше. Под халата си винаги бе в бански костюм, готова да изпипа всяко показано ù движение. - Без съветите ви - тя не споменаваше „без ръцете ви“ - съвсем съм саката.

На отзивчивостта на момичето се усмихваше подкупващо. Беше преподавателка по история на изкуството и разбираше от картини.

- Възхитителна девойка е – изричаше после – а е толкова обикновена.

Ходеше без грим, пепеляворуса, и затова още при първата отпуска, а тя имаше право и на такава, придаде червеникав оттенък на косата си. Лудееше по привлекателното, а тука никой не бе красив. Не изпадаше в променливи настроения. Не беше тъжна, нито разочарована. За нейния контролен преглед щеше да дойде западногерманският професор Шлегел – светилото на ендопротезите в света. Самият доктор бил странен. Бе осиновил четири деца. Страдал от ставни заболявания и винаги заявявал, че на себе си никога не би поставил протеза, разказваше тя. В протезите ли не бе сигурен специалистът? Не, навярно в ръцете на другите. Болните подозираха това. Но ставаше ясно, че хирургът е доста противоречив. Защо бе правил такива изявления? Явно грешка на мисленето. Сигурно когато си признаваше вината, той ставаше най-милият и внимателен човек – инак как би осиновил децата. ​​ А да загуби доверие, за него би било катастрофа.

Блажени мигове носеше подобно фантазиране. Свеждаше се до преклонение пред друг, уверяваше, че всеки миг животът може да се промени от подобни хора. Това не бе гаснеща радост, беше надежда. Утехата се превръщаше в топлина, слизаше надолу по тялото, обхващаше злополучното коляно.

Професорката имаше стройни крака, а на нейните години стройността бе рядкост и тя го знаеше.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ – Още много ли трябва да изнемогвам днес? – питаше момичето, което би предпочело да промълви: „Стига!“, но не го изричаше, тъй като не знаеше как да се съпротивлява. То се отъждествяваше с професията си. Нямаше да каже „Не!“, защото не можеше да си представи света без тези възхваляващи усърдието му пациенти — най-чудесната възможност за удоволствие.

Тия предположения, макар и сам да си ги измисляше, ги изживяваше прекалено силно. Чуждата неустойчивост го паникьосваше. Имаше се за слаб, беззащитен. Страхотно бреме, от което обаче бе доволен — животът не биваше да го улеснява. Но зададеше ли си въпрос дали сам бе несправедлив към себе си или заобикалящото го е несправедливо, веднага му ставаше мъчно. Подобно изживяване издаваше невинност, чистота, за която не бе имал представа. Изглежда бе необходимо да бъде състрадателен не толкоз към другите, но и към своето присъствие сред тях. Начаса усещаше бледина по лицето, особено засилила се напоследък, и изпитваше срам. Какво знамение очакваше от кръвта си - добро или зло? Страх от неизвестното потрепваше в душата, като че ли нарочно, да го унизи.