Славчо Донков – приятелят, писателят…
[ за романа на Славчо Донков „По тънка нишка вървя“]
Сред най-интересното в живота ми са часовете, дните, годините, през които съм общувал с този невероятно изтънчен, даровит жител на с. Кумарица, Софийско!
„Шопско“ даде на България големия Елин Пелин. Високо ценя автора на „Андрешко“ и „Гераците“ и познавам много добре мащаба му на писател, който с право ще е литературна гордост за всеки народ, уважаващ духовните си първенци. Възхищавам се от непреходните разкази и повести на писателя. Съдбата така се „разпореди“, че не съм имал възможност за пряк контакт с човека и твореца, родом от Байлово...
Няма обаче да пресиля, ако обобщя, че разбирането на явлението Елин Пелин ми помогна да открия... Славчо Донков!
И по-конкретно, стана ми ясно защо е възможно от една сурова житейска среда да тръгне непреходен представител па българския национален дух.
Дано не бъда погрешно разбран – видите ли, авторът на тия редове сравнява класика и... писателя от Кумарица?! Разбира се, че не става дума за сравнение, а за нещо твърде характерно и в тоя смисъл - рядко срещано. Своеобразно общи моменти има тъкмо при „старта“ към духовни върхове от едно начало, което е прекалено трезво и земно, за да даде тласък за създаване на ярки художествени ценности.
В тая среда обаче, тъкмо под покрива на житейски суровото, има опорни точки за изява на духа.
И това имах възможност да разбера истински тъкмо от приятелството ми със Славчо Донков!..
Искрата на близостта прескочи между нас още в първите дни на студентството. Оказахме се не само в един курс българска филоло- гия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но и в една група (тогава, в началото на 60-те години, учебното заведение се наричаше Софийски Държавен Университет - СДУ). Славчо бе с половин година по-малък от мен (роден на 12 февруари 1942, моя милост - на 22 септември 1941). Бяхме „набори“, войници, задържани с близо половин година в казармата след срока на службата.
Като приети студенти по правило трябваше да бъдем уволнени към средата на август 1961 - ва, но това стана към края на... януари 1962-ра. „Задръжката“, както я наричахме по войнишки, беше по повод вдигането на прословутата Берлинска стена в нощта на 12-и срещу 13-и август 1961-ва. Разбира се, никой от началството не каза причината за задържането (военна тайна!). Само се прочете заповед, че набор 41 -ва остава на служба „до второ нареждане“. Това словосъчетание е... мистично, тъй като можеш да останеш войник още седмица, две, месеци. При нас се получи половин година отгоре...
Както се казва, всяко зло - за добро! Тъкмо тая „задръжка“ стана първопричината да се запозная със Славчо Донков.
Пуснаха ни - приетите студенти - в „служебен отпуск“ за десетина дни, „считано от“ Нова година на 1962-ра, за „опреснителни лекции“. Колежките студентки вече бяха изкарали един семестър. А ние в „сгъстен порядък“ трябваше да наваксаме пропуснатия „материал“. Момичетата буквално ни водеха за ръка из университетските етажи и коридори и ни показваха аудиториите, в които в „бъдеще (?!) щяхме да имаме занятия. Гледахме като полуидиоти - не преувеличавам! - бяхме загубили надежда, че някога ще се уволним от казармата...
В междучасията на лекциите се събирахме на приказка по площадките пред съответните зали и кабинети. Тая „приказка естествено беше за войнишките ни приключения - любима тема, която държи служилите в армията мъже до края на дните им...
Направи ми впечатление, че едно момче с изтънчени черти на лицето, за разлика от други, които се надпреварваха да остроумни- чат - по войнишки - стоеше настрана и слушаше с една и добронамерена и малко скептична усмивка. След като би звънецът за влизане в час, седнахме един до друг и взаимно се представихме: Славчо Донков от с. Кумарица, на 18 км от София, служи в Пловдив, и съответно - Здравко Чолаков от Казанлък, служи в град Марица (след като кипна демокрацията по българските земи, върнаха старото име на града - Симеоновград).
Като споменах родния си град, радостна тръпка премина по лицето на „колегата“: „От Казанлък познавам Минчо Лалев, той е поточно от с. Енина, но доколкото зная, това е съвсем близо до града. Заедно ни печатаха в един брой на списание „Родна реч“, когато бяхме в десети клас…“
Светът и този път се оказа малък: с Минчо бяхме в един клас, наистина интересно литературно момче, пишеше добри стихове и още по-добре умееше да анализира голямата поезия. Жалко, че не можа да завърши гимназия с випуска - разболя се тежко. Дълги години беше директор на Казанлъшкото читалище „Искра“, направи много за местния театър. Почина млад, мир на праха му...
И така от войнишките „подстъпи“ към Университета започна приятелството ми със Славчо...
Особен принос за това приятелство имат часовете и дните в Славчовото семейство в Кумарица. Почти всяка неделя бях в селото. Споменах в началото, че тъкмо пребиваването в семейната среда на моя приятел ми даде възможност да разбера защо от една трезва „шопска“ среда може да излезе нежна, болезнено чувствителна душа. Това беше строго патриархалното семейство на бай Сандо (Александър Донков) и леля Нина (Трендафила), Бог да ги прости! Бащата беше не особено словоохотлив, но участваше в разговорите с една симпатично лукава усмивка, с остроумни находки. Майката умееше да пее много изразително народни песни. И като че ли от нея тръгва прекият път към ранното духовно формиране на сина. Сестрата Магдалена беше интересно хубаво момиче (тя и досега „пази“ от тая хубост), което благоговееше пред родителите си и доста ревниво следеше развитието на брат си - да не би някой „отстрана“ да му направи нещо лошо. Славчо държеше много на гоя патриархален сговор. Най-добре се чувстваше вкъщи, на село. Животът му беше на колела: знаеше наизуст разписанието на влаковете за Кумарица и не можеше да бъде разубеден, дори на най-интересните наши младежки сбирки („купон“ не беше още известен жаргон) да остане, да не пътува. Дори се сърдеше, ако го кандърдисвахме да не си тръгва...
Прочее, тази здрава връзка с „корените“, чиито слаби и силни страни му бяха до болка ясни, отгледа най-доброто у писателя Славчо Донков. Той се чувстваше най-сигурен тъкмо в климата на тая семейна строгост и регламентираност във взаимоотношенията. Тук беше гаранцията да се отдаде напълно на творческите си търсения.
Не обичаше шумните литературни стъгди, рядко участваше в буриите литературни четения и спорове, които бяха характерни за духовния живот на Университета от началото и средата на 60-те години (незабравимата 65-а аудитория!
Не бързаше (за разлика от повечето връстници - събратя по перо) да налага литературно име в печата. Знаеше много добре мащаба на възможностите си като литератор изобщо - и, макар и любезно, не допускаше брутална интервенция (особено!) в своя свят от представи за естетическия и моралния статут на писателя.
Първата стихосбирка - „Да повикаме щурците“ - излезе през 1974-та в поредицата „Библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“. (Тая „библиотека“ бе една добра инициатива, даваща възможност на читателя, който сериозно се интересува от млади литературни дебюти на автори, родени в края на 30-те и началото на 40-те години, да добие ясна представа за появата на едно безспорно интересно поколение от млади поети и белетристи).
Още първото стихотворение - „Възраст“ - внушава с очароваща лирическа лаконичност характерното за нагласата на поета:
Обичам пътищата към човека
и не описвам – сливам се с нещата.
А думите са само мойта възраст“.
Тия „пътища“ Славчо ще извървява с изтънчено творческо любопитство и с много такт на откривател, който не понася трафарет – ни рецепти за отношение към сложността на човешкото. Държеше преди всичко сам, от позицията на деликатна и амбициозна едновременно чувствителност, да открива „нещата от живота“. Иван Давидков, един от безспорно интересните поети на 60-те и 70-те години на миналия век, високо ценеше Славчо и казва точни думи за характерното в дарбата му на откривателски подстъпи към човека: „В това негово (на Славчо Донков - бел. моя, З. Чолаков) умение да открива в пясъка на делничното златни зрънца поезия, аз виждам залога за бъдещите му успехи.“ (Цитатът е от предговора на Давидков към стиховете на Славчо от неговата първа книга). Все в дебютната книга Славчо ще изяви и още една силна черта на творческите си предпочитания – афинитет към чудото на природата. Още на младини той се открои като много находчив лирик-пейзажист. В това негово първо цялостно представяне пред читателя са поместени едни от най-добрите му -лирико-пейзажни творби: „Напролет в пъдпъдъковото утро“, „Случайно слънце и пчели през януари“ и др.
„Преходът“ към разказа се оказа съвсем закономерен за Славчо Донков. Неговата белетристика е оригинално лиризирана. Личи, че поетът вдъхновява перото на разказвача. Това може да се усети в
почти всички разкази и новели и много добре – в един ранен сборник: „Лятото на последните щъркели“ (1977). Тук именно специфичното за лирика-пейзажист вече е богато нюансирано и разгърнато в дълбочина и дава тон на разкази като „Върху светлата и много мека трева“, „Къща зад рошковите“, „Глас на петел“, „Вода“. А в разказа, основателно дал заглавието на книгата - „Лятото на последните щъркели“, Донков хвърля мост от асоциации към силно обичания си земляк Елин Пелин. Така както авторът на „Нане Стоичковата върба“ изведе великолепно идеята за човека, сляп за първичната красота на естеството, тъй и младият разказвач (тогава!) внушава оригинално контраста между дребното живуркане и непреходното величие на природата. Все в тази книга Славчо постига оригинална трактовка на един от най-значимите мотиви в литературата и изкуството изобщо, който трайно го привличаше – мотива за неизбежното, за смъртта: „А смъртта? Пътен знак е смъртта, покана за опомняне, предизвестие на нищото. Едносъщна, тя е най-реална в нашето пребиваване - вкопчила се във врата ни удавница, към която се приобщаваме непрекъснато. Останалото е въпрос на издръжливост.“ („Преди да донесат цветята“)i
Сред силните белетристични книги на Славчо Донков са сборниците с разкази и новели „Високи пясъци“, „Водопоят на пеперудите“, „Нека децата дойдат при менii. Заглавието на тая книга ме препраща към една сфера от нагласата на автора, която също е твърде интересна за анализ – темата за чистотата на детското.
Славчо беше роден да общува с деца, да пише за деца. Дългогодишен редактор в доброто детско издателство „Отечество“, той вършеше своята работа с истинско опиянение и отговорност пред най-спонтанния читател – детето. И написа проникновени редове за него: „Хан Аспарух, исторически разкази за деца“, „Животни и птички са гнойте ръчички“ - стихове за деца, „Разкази за животни“ и др.
Книгата, която Издателска къща „Коралов и сие“ предлага сега на вниманието на читателя, е поредна интригуваща среща с белетриста Славчо Донков. Сестра му Магдалена предостави щедрата възможност на съставителите на сборника (Елена Бърдарова, Георги Михалков, Здравко Чолаков) за подбор на творби от архива на писателя.
За този жест – нашата благодарност!
Мисля, че така подбрани: „Пътят, пътят към тревите небесни, или записки за дървета“, „Метличини очи“, „Бялата лястовица“ и „Сватба“, представят убедително най-значимото от
белетристичния талант на Славчо Донков...
... На 12 февруари от настоящата 2012 година, Славчо щеше да навърши 70 години. Жестоката болест го отне от нас на 55. Наистина безмилостно рано!
Но той вече бе изграден като сериозен писател.
А и самият Славчо не обичаше ритуално патетични приказки и за себе си, и изобщо за писателите. Знаеше много добре цената си, както и смисъла на творчеството, за да напише следните стихове:
Но както свежда се нощта над дни опожарени,
тъй всеки себе си така докосва слепешката:
опълчваме се, молим се и все тръбим промени,
докато тя (защото ù се вие свят от нас) –
върти си се земята.
Славчо Донков създава творбите, публикувана в неговия първи сборник с проза – преди да е навършил 35 години години. (бел. АртДиалог)
Когато Славчо Донков създава публикуваните в сборниците „Високи пясъци“ (разкази и новели, 1977), „Водопоят на пеперудите“ (повести 1988), „Нека децата дойдат при мен“ (новели, 1982), той е между 35 и 45 години. (бел. АртДиалог)
