За петтомното изследване „Изкуството архитектура“
КНИГА ПЪРВА: СЪЩНОСТ
Естетическото.
Материалната жизнена среда.
Архитектурата.
КНИГА ВТОРА: ФОРМА
Възприятието.
Движението.
Пространството.
Тялото.
Светлината и цвета.
Времето.
КНИГА ТРЕТА: ЕЗИК
Лексика.
Синтактика.
Семантика.
Прагматика.
КНИГА ЧЕТВЪРТА: КОМПОЗИЦИЯ
Същност и особености.
Творчески процес.
Животът на творбата.
Художественият синтез.
КНИГА ПЕТА: БИТИЕ
Художественият процес на XX век.
Българската архитектура: 1878 – 2008 г.
Съвременни проблеми на архитектурния език.
Приложения: Бележки, текстове на английски, библиография
•••
Студията „Изкуството архитектура“ е посветена на един, на пръв поглед, (но само на пръв поглед!) частен фактор – естетическото в архитектурата.
Защо именно естетическото разглеждам като по-всеобхватен фактор от функцията, техниката и т.н.? Защото разглеждам естетическото като един връх на човешката същност и на еволюцията на човешката психика, а това е свързано и с разбирането ми за естетическото като генетично свързано с различните форми на взаимодействие, отражение и семиозис в развитието на материята, на живота и на човека. Затова естетическото в архитектурата разглеждам като интегриращо и разкриващо нейната многопластова цялостност. С други думи, разглеждам естетическото като дълбоко съдържателна, а не външно формална характеристика.
От тази позиция естетическото като формообразуващ фактор в архитектурата има своята роля за осъществяване на нейната дълбоко хуманна същност. Тази мисия на архитектурата като че отиде на заден план през последните десетилетия, което ме накара да напиша през 2000 г. в сп. „Архитектура“ статията „Архитектурата и архитектите: Хроника на една предизвестена смърт“, където разглеждам един негативен сценарий за архитектурата, която се е отказала от хуманните си функции и роля – оптимистичният пък се основава на тезата, че архитектурата трябва все повече да се превръща в „човекознание“, а за това е необходимо да е разбираема и като изкуство.
С проблемите на архитектурната естетика и на естетиката на градската среда се занимавам през целия си професионален път. Една от основните тези на тази студия (семиотичният подход) е загатната в студията ми „Езикът на изкуството архитектура“ (1981 г., Годишник на ВИАС), развита по-последователно в книгата ми „Естетически проблеми на съвременния град“ (1982 г., „Наука и изкуство“). През 2005 г., подтикнат от преподавателската ми практика във ВСУ „Черноризец Храбър“, разработих кратък курс „Основи на архитектурната композиция“, който се ползва и сега от студентите.
В книгата „Градът и изкуствата“ (2009 г., „Булархарт“) отново разгледах тези проблеми в контекста на разнообразните форми на естетическо усвояване на материалната жизнена среда, а от 2010 г. и до днес водя специализиран курс по естетика във Висшето строително училище „Любен Каравелов“ в София. Естетическата проблематика на материалната среда застъпвам и в две други мои книги: „Дизайн на градска среда“ (1990 г., „Техника“) и двутомната „Ландшафтна архитектура“ (2011 – 2012 г., „Булархарт“). Подходът и методологията, възприети тук, намериха място в студията „Архитектурно формообразуване“ (2012 г., „Булархарт“).
Така в това многотомно изследване доразвивам много от тезите си, застъпени и в предишни мои книги, студии и публикации, и внимателният читател, без съмнение, ще долови тази връзка. Като цяло желанието ми беше, на първо място, да разработя последователно и подробно тази развиваща се с годините определена моя гледна точка към естетическата проблематика на архитектурата, която, оказва се, за добро или за лошо, е била устойчива във времето. Става дума за разглеждането на архитектурата като естетическа и художествена същност в контекста на материалната жизнена среда, за изследване на естетическото в архитектурата като форма на семиозиса, за психологията на естетическото изживяване като основа на специфичния художествен език и на композицията в архитектурата.
Ранните конспекти на студията направих през 2002 – 2004 г. Структурата и обемът ù постепенно се избистряха, за да достигнат окончателния си вид от пет части с над 1000 стр. текст и почти още толкова илюстрации. Голяма част от тях са мои ръчни скици, логически схеми, рисунки на архитектурни обекти и др. Първата част бе издадена през 2014 г., втората през 2016 г., трета и четвърта част през 2017 г., а последната, пета част подготвям в момента за печат.
Естетическата проблематика на архитектурата се радва на постоянен интерес от страна на българските архитекти – теоретици и практици през целия период от 20 – те години на ХХ век досега. Тук трябва да споменем имената на Асен Михайловски, Александър Обретенов, Милко Бичев, Иван Попов, Мила Иванова, Борислав Стоянов, Маргарита Тодорова, Георги Папагалов, Тодор Кръстев, Искра Дандолова, Добрина Желева, Благовест Вълков, Георги Станишев, Павел Попов, Жеко Тилев, Явор Банков, Лило Попов – и този списък далеч не е пълен. Трябва да посочим и имената на изкуствоведи като Валентин Ангелов и Незабравка Иванова, както и на Елена Христова, преподавала дълги години дисциплината „Естетика“ в УАСГ и автор на единствената тематично ориентирана монография „Естетика на архитектурата“, публикувана в началото на 70 – те години. Но въпреки това, от друга страна, в архитектурната ни теория и книжнина почти липсват актуални, по-цялостно обобщаващи различните аспекти на естетическото в архитектурата, изследвания. Надявам се с петте части на „Изкуството архитектура“ да запълня в известна степен тази празнина.
Тази студия нямаше да се появи без помощта и разбирането на моите най-близки хора, но най-вече на моя син, напуснал този свят на 33 години. Той беше мой пръв помощник, редактор, читател, съдник и безрезервно вярващ ми човек, особено през 2003 - 2007 г., когато след години на разнообразна творческа работа се обърнах към обобщаване на моя опит в поредица от по-цялостни студии.
Няколко думи за съдържанието и структурирането на самата студия. Тя се изгражда в пет книги и двадесет глави.
В първата книга, „Същност“, се развиват изходните научни постановки. Като методологическа основа се явяват семиотичният подход към архитектурата, психологията на взаимодействието „човек – среда“, системно –структурният подход към жизнената среда. Разглежда се същността на естетическото като една от формите на семиозис между човека, хората и материалния свят (и от друга страна – като своеобразно отражение на обективно съществуващите семиотични взаимодействия в материалния, в частност в живия свят). Подчертава се спецификата на трите основни разновидности на естетическо усвояване: природни форми, създавана от човека материална среда, художествено творчество. Разглежда се йерархичната и многопланова пространствено – естетическа структура на материалната среда, в която архитектурата, по мое мнение, играе ключова, структурообразуваща и естетически организираща роля. Изявяват се различни нива на естетическо взаимодействие между „естетическите единици“ в средата – среда, ансамбъл, синтез. Изявяват се сложните съдържателно – структурни отношения, определящи архитектурната форма и естетическата спецфика на архитектурата – освен нейният двойнствен характер (материален и духовен). Такива са нейното възприемане и естетическа оценка в хода на непосредствените жизнени процеси, но също така и способността на архитектурната форма да функционира автономно като език, а на тази основа и да изгражда необходимия за нейното съществуване като изкуство архитектурно – художествен език. Именно въз основа на разгледаните тук постановки постепенно се разгръща в логическа последователност структурата и съдържанието на студията по-нататък.
Втората книга, „Форма“, е посветена на първичната, базисна форма, тоест, на формата в в архитектурата като „суровина“ за нейната „техническа обработка“ (по израза на М. Бахтин) – като фактор, определящ образната специфика и потенциал на архитектурата. Архитектурната форма разглеждам в многообразието на човешката сетивност (телесна, тактилна, обонятелна, вкусова, слухова, зрителна) и на възприятието като постоянно протичащ, (многофакторно определян, „филтриран“ процес) със своите особености като цялостност, предметност, асоциативност, илюзорност и пр. Те определят въздействието на архитектурната форма като комплекс от перцептивни категории, отговарящи на основните физически свойства на материалния свят: движение, пространство, телесност (материалност), светлина, цвят, време. Всички сетивни характеристики, за които стана дума, и всички, разкриващи се във възприятието свойства на формата, имат своите възможности за обработка, своя първичен образен потенциал и своята естетическа роля. Този подход към формата аз съм нарекъл „средови“, а развиващата се на негова основа архитектурна естетика – „средова естетика“, която като своя естествено научна основа има освен психологията на възприятието и психологията на взаимодействието „човек – среда“ (environmental psychology”).
Считам, че това е насоката, в която трябва да се развива архитектурната естетика.
Ако във втората част на изследването се разглежда „суровината“ („звуците“ на архитектурния език) и първичната ù обработка („морфологизиране“), които са и първичните нива в общата структура на езика, то в третата част - „Език“ рзглеждам отделните „пластове“, чрез които се изграждат архитектурно – художествения език и отделния езиков изказ.
Това е, на първо място, пластът на „Лексиката“: думите, архитектурните мотиви, свойствата на архитектурната форма да функционира като знак; типологията на архитектурните знаци. Въз основа на първичното функциониране на архитектурните форми като знаци (като „нулева степен“ на архитектурния език по израза на Бруно Дзеви) се развиват и „художествените „знаци“ (похвати) в архитектурата (асоциация, паралелизъм, метафора, хипербола и др.) Разбира се, трябва много ясно да се правят и разликите между употребата на тази терминология, например в езикознанието и литературата – и в архитектурата. Но основанията за аналогия и използването им, са съответно мотивирани.
Следващият езиков пласт е на архитектурната синтактика, тоест, на средствата и правилата за свързване на „думите“ в „изречения“ и „разказ“, сред които са познатите ни: симетрия – асиметрия, метър – ритъм, нюанс – контраст, съразмерности, мащаб и мащабност. Но при това се разкриват и някои по-неочаквани аспекти в тяхното използване. В главата „Семантика“ става дума за многообразието от значения, разкривани от първичните архитектурни форми и техните съчетания (чрез синтактиката), и цялостната форма. Това многообразие се определя преди всичко от богатството на отношения във всеки отделен архитектурен обект като своеобразен „микрокосмос“, отразяващ действието на множество обществени и природни фактори, в единството между единично и общо. Въпреки че на практика „семантичното пространство“ на архитектурата е безгранично, правя предложение за неговото структуриране чрез редица „срезове“ по плоскостите на основните формообразуващи фактори – човека, обществения живот, техниката, природата, урбанизацията, културата и пр. Най-сетне в главата „Прагматика“ разглеждам възможностите за различен подход към цялостния езиков изказ от гледна точка на функционирането му в реална социално – комуникативна среда: например, избора между оригиналност и типичност, рационалност и емоционалност, елитарност и популярност.
В четвъртата книга, „Композиция“ разглеждам особеностите и разнообразието на индивидуалния езиков изказ от гледна точка вече на конкретната ситуация и на конкретно, индивидуално протичащия творчески процес. При това от огромното множество езикови похвати, разгледани по-горе, („обща семиотична ситуация“) се мотивират вече закономерностите на избора (с оглед на „частната семиотична ситуация“, по Ф. де Сосюр), за да постигна ценностност, единство, цялостност, индивидуалност, информационност, одухотвореност, емоционалност, експресивност, комуникативност – каквито критерии са изведени по отношение на изискваната художествена пълноценност на композицията. Връзката „съдържание (ценности) – предметно пространствена структура – езиково надграждане“ има особено значение като обосновка и като необходимо условие за постигането на посочената съвкупност от критерии. Още повече, че при дадени обстоятелства тази вътрешна ос може да се развие по различен начин, т.е., при едни и същи условия въз основа на гъвкавостта на езика и на самата композиционно изграждане са възможни повече от едно качествени и изразителни архитектурно – художествени решения. Тези проблеми разглеждам както статично, така и в динамиката на творческия процес, а в контекста на архитектурната композиция и във възможното многообразие на художествени форми на изява в нея, както и проблемите на техния художествен синтез.
Петата книга, „Битие“ има приложен и отчасти критично – аналитичен характер. Направен е опит обобщено да се характеризират художествените процеси на XX – XXI век както у нас, така и в чужбина главно от езикова гледна точка, но в контекста на социалното битие на архитектурата. В последната, 20-та глава се изследват най-новите тенденции и противоречия в архитектурното и художествено развитие на „хипермодерните времена“ (израз на Ж. Липовецки).
•••
Всяко научно търсене, освен и наред с намеренията си за обективност, съдържа в себе си и личността на своя автор. Затова в заключение искам да подчертая, че освен на посочената методология тази студия се основава на три мои оптимистични убеждения.
Първото – това е убедеността ми, че човечеството е необходим връх в еволюцията на материята, затова то има своята роля в нейното развитие, по-точно своята антиентропийна роля.
Второто – че естетичското усвояване, красотата са част от тази мисия, защото красотата е начин да разбираме и променяме света според нашите висши цели, според нашата човешка мярка; защото корените на красотата са дълбоко в същността на нещата като човешка и природна ценност. Когато Достоевски казва: „Красотата ще спаси света.“, той според мен, има предвид именно ролята на тази дълбока връзка, благодарение на която красотата е израз не само на обществено и природно ценното (в развитието на обществото и природата), но става и необходим вектор в сътворяването на тези ценности.
Третото – че архитектурата има особена роля за бъдещето на красотата, защото представлява универсален модел на естетически практики главно в жизнената среда, но и не само в нея! Това е така, защото чрез архитектурата човек твори красотата, реално преобразува света и в същото време създава нова, сложна, паралелна духовна реалност чрез многопластово въздействащия ни архитектурно – художествен език, способен да изрази в архитектурно – художествената творба богатство от ценности, мисли и емоции. Затова и от утилитарната необхдимост да има покрив над главата си човек създава изкуството архитектура.
Да, съвременността е дълбоко противоречива, размиваща критериите за добро и зло, правилно и неправилно, красиво и грозно. Но, ако тези граници и критерии изчезнат окончателно, ние ще загубим и човешкото в себе си, ще загубим ориентирите за развитието си. Затова и светът трябва да спаси красотата. Опитах се да го обясня с тази студия и вярвам, че към тези мои убеждения няма да останат безразлични и моите читатели.
Надявам се това да бъдат не само архитекти, урбанисти и инженери, а и културолози, социолози, антрополози, изкуствоведи, както и всички, които искат да придобият по-дълбок поглед към архитектурата и към същността на архитектурата като изкуство.
