„Чудна птица е петелът, пий вода, а не пикае!”

Тази констатация редовно ми съобщава един много известен художник, когато иска да изрази учудването си от човешкият род. Наистина чудни птици сме ние хората, като чуем, че някой нещо е написал и публикувал, обикновенно реагираме с фразата ”Аз ако седна да опиша моя живот, всички писатели ще се гръмнат”, което напомня репликите на някои посетители на галерия: ”Ама каква картина е това? Аз мога да я нарисувам по-добре”.

А чували ли сте хора, грижили се десетина дни за свой болен роднина? „Ако ти трябва консултация, вече ще питаш мен, толкоз научих за болестите тези дни, че съм станала цял доктор“.

Това е положението с нас - човеците! Наскоро четох, че след задълбочени изследвания е установен още един човешки инстинкт: инстинктът за значимост, важност и незаменимост. Това ни държи живи, значими и интересни на самите себе си. Знам, че всички ние носим освен ​​ еднакви гени, а и паметта на човечеството. Колко му трябва тогава на индивида да си мисли, че знае и може всичко?

•••

Когато бях малко по-млада, животът ми беше същинска експлозия от чувства, дела и емоции. Бях художник, работещ и като мениджър на самата себе си, шофьор на семействата ни и от време на време пишех, каквото смятах, че е интересно и си струва.

Понякога имах чувството, че едновременно карам ​​ две коли, които се движат в противоположни посоки. Но това не беше само чувство, а самата истина, защото по него време имахме две стари коли, а аз бях единствен шофьор. И тогава, че чак до ден днешен ми се случват интересни неща, някои от тях – абсурдни. Аз съм от приказливите и едно нещо ако не го разкажа, поне на Трайчеви и на професор Стоилов – значи не се е случило. На маса с приятели, след чаша хубаво вино разказвах историите си, естествено малко поукрасени с богатият ми житейски опит и разбира се с фантазията ми, която винаги е работила с пълна пара. Вместо пипер поръсвах историите с малко самоирония, повече хумор и всички се смееха от сърце на абсурдните ситуации, в които се набутвах. Понякога някой се провикваше: Ей, Марго, толкова интересно го разказваш, за малко да помисля, че е истина! – И пак смях, но ако съм го украсила 10%, ​​ останалите 90 % са си чистата истина. Това е положението!

Всеки ден живеех и работех с трескава припряност, което понякога ме довеждаше до грешки, които със същата припряност – оправях. Сигурно заради задъханото и забързано ежедневие интересните неща се случваха сами, без да ги търся. И аз съм от рода човешки и на мен ми се струва, че около мен се случват толкова важни и интересни истории, достойни за разказване, но ​​ без претенции някой да се гърми.

РАЗХОДКА В ГЪРЦИЯ

 ​​ ​​ ​​​​ Преди десетина години, една прекрасна пролетна утрин се събудих в хотелската си стая в гр. Кавала, Гърция. Без да имам представа от часа и преди да отворя очите си, ме обля ​​ чувство на вина, че закъснявам за някъде и изпускам нещо важно. В този миг видях силуета на Ванко, който излизаше навън и през вратата ми казва:

 ​​ ​​ ​​​​ – Ама ти още ли спиш? Ставай бързо, че долу чака автобус. Всички жени от групата са там и тръгват на екскурзия, само теб чакат.

 ​​ ​​ ​​​​ Скочих като ужилена, защото мразя да ме чакат, а и за нищо на света не искам да изпускам никакъв купон, пък бил той гръцка екскурзия.

 ​​ ​​ ​​​​ С мокра коса се хвърлих в дънките и тичайки по стълбите (не ползвам асансьор) си сложих и червило.

 ​​ ​​ ​​​​ Автобусът беше със запален мотор и отворена врата. Скочих гузно ухилена вътре, очаквайки неодобрителни възгласи за закъснението ми. Вратата се тръшна зад гърба ми и потеглихме на мига.

 ​​ ​​ ​​​​ Тишина, никой нищо не каза. Олекна ми. Автобусът беше пълен само с жени, защото този ден мъжете ни бяха на конференция. Седнах на единственото свободно място на първата седалка до непозната жена, която не беше от нашата група и поразително приличаше на гъркиня. Казах си „Горката, сигурно е сама и не познава никого”. Поздравих я любезно на английски, въпреки,че френският ми е с класи по-добър, ама в Гърция повечето хора знаят английски. Тя ме огледа учудено, ококори се и само кимна. Сведох поглед и се замислих. Често ми се случва хората да ме гледат учудено. Какво ли не ми е наред?

 ​​ ​​ ​​​​ Не съм екстравагантна, нито грозна, нито красива, имам се за нормална, ама хората ми се чудят. След малко се престраших да се обърна назад и да се извиня ​​ с поглед за закъснението си на нашите момичета. Очите ​​ ми трескаво обхождаха седалките, където тихо си бъбреха непознати жени. Стана ми неловко, че ги оглеждам и бързо се обърнах напред. Помислих си, че моите познати са седнали на последните седалки, докъдето погледът ми не стига.

 ​​ ​​​​ Жената до мен се обърна един-два пъти назад ​​ и даде някакви знаци с очи. Реших да направя втори опит да я ​​ заговоря, хем за компания, докато автобусът спре и аз се преместя при нашите отзад, но и за да разбера къде отиваме. Пък и стига ме е гледала учудено, нека ù покажа, че говоря езици, а не съм някаква второразрядна закъсняваща женичка. И започвам отново на английски:

 ​​​​ – Радвам се да се запознаем, казвам се Маргарита и съм от България, по-точно от Варна, на брега на Черно море. С момичетата отиваме на екскурзия.

 ​​ ​​ ​​​​ Казах го на един дъх, погледнах я любезно и зачаках отговор.Жената се усмихваше и ​​ вдигаше рамена, само учудено повтори думата” България”.

 ​​ ​​ ​​​​ Явно другото не го е разбрала и изведнъж на перфектен френски започна да се извинява, че тя говори само този език ​​ и че се казва Пенелопи (като повечето гъркини). Не можах да скрия одобрителното си възклицание от удоволствието да си побъбря на френски.

 ​​ ​​​​ – Чудесно! – отговарям. – Аз също говоря френски, доста по-добре от английски и това е истински късмет за мен, да седна точно до вас, която говорите толкова добре този език. Впрочем, да не би да сте живяла във Франция? - питам аз, щастлива от неочакваното развитие на нещата и тя ми става много симпатична, дори си помислих, че мустачките ùне се забелязват чак толкова, колкото ми се стори от пръв поглед. Пенелопи ​​ се ококори още повече и се вторачи в мен с невярващи очи и за сетен път си казах, че нещо ми има, за да ме зяпат така хората. Гласът й ме стресна:

 ​​ ​​​​ – Не съм живяла във Франция, но съм учителка по френски език в гимназията.- каза го малко троснато, и продължи в същият дух:

 ​​ ​​​​ – Маргарита, това не е вашият късмет – да седнете до мен. Всички в автобуса сме учителки по френски от цяла Гърция и отиваме на организирана специално за нас екскурзия. А мястото до мен беше за една колежка от Солун, която винаги закъснява и шофьора помисли, че това е тя и затова тръгна. А преди да разбера, че сте от България, ​​ помислих, че сте негова близка и затова така безцеремонно заехте мястото на колежката.

 ​​ ​​ ​​​​ Обля ме студена вълна, млъкнах невярваща на ушите си и виновно започнах да въртя пръстените си. Забраних си да гледам през прозореца раззеленяващата се природа, за да не ме обявят за нахална българска непукистка.

 ​​ ​​ ​​​​ Мозъкът ми трескаво се разбъркваше, като кълбо за спорт-тото, за да извади топката, на която пишеше къде съм сбъркала. Та пред хотела нямаше друг автобус, освен този!

 ​​ ​​ ​​​​ Значи, хем съм отнела правото на разходка на колежката им, хем самотната тук съм аз – ​​ със 40 ядосани учителки по френски, хем мъжът ми не подозира къде се намирам. Стана ми неудобно от ситуацията. Неловката тишина ми запуши устата и въобще не се сетих да питам къде всъщност отиваме и колко време ще трае екскурзията.

 ​​ ​​ ​​​​ Ами ако е два дни, аз как ще съобщя на Ванко? (по онова време ние нормалните хора все още нямахме мобилни телефони).

 ​​ ​​ ​​​​ Толкова се притесних от случилото се, че въобще не се сетих да мисля за тридневна или – недай Боже за едноседмична екскурзия.

 ​​ ​​ ​​​​ Бяхме пътували около час и половина, когато автобусът спря на паркинг до една градинка с пейки. Учителките започнаха да слизат, явно разбрали за грешката ми, и ми хвърляха

погледи, които ​​ изгаряха кожата ми. Бавно се надигнах и слязох, отидох на най-далечната пейка и седнах сам сама. Учителките се наредиха на кротка опашка до багажника на автобуса. С крайчеца на окото си видях как шофьорът извади голяма кошница и започна да им раздава пликове със сандвичи и бутилчици с кола и вода. Започнах да мисля за контакт с шофьора, да го помоля отнякъде да се обадим по телефона в хотела и да кажа къде съм. Но видът му беше на човек,който не говори езици. Освен това пътят минаваше по околовръстни шосета, а не през населени места. Да помоля за това Пенелопи, дори не си и помислих. Засега се отказах да се обаждам,пък и се ядосах на Ванко,че рано сутринта ме прати за най-зеленият хайвер, който съм си представяла някога, че ще търся. Загледах се отново в пръстените си, че онези да не помислят, че искам да отнема и сандвича на колежката от Солун. След малко до мен сяда една от учителките, усмихва се, и ми подава пликче и напитки. Взех ги, благодарих ù и се усмихнах – нали хората стават по красиви като се усмихват.

 ​​ ​​​​ – Госпожо – започна учителката, не се притеснявайте толкова. Ние с колежките обсъдихме ситуацията и стигнахме до убеждението, че тази която закъсня, сигурно се е качила на вашето място и сега се разхожда с българките.

 ​​ ​​​​ Малко се успокоих от тези думи, макар да бях сигурна – там друг автобус нямаше. ​​ 

 ​​ ​​​​ – А къде отиваме? – престраших се аз.

 ​​ ​​​​ – Първо отиваме на гроба на Филип Македонски, и аз ще ви превеждам на френски думите на екскузовода.

 ​​ ​​​​ Ей, тази жена ми стана много симпатична, прегърнах я от благодарност за доброто отношение и тя ме прегърна. В автобуса седнахме една до друга. Говорихме си по женски за всичко - за децата, за живота, дори и за изкуство. ​​ Името й беше по-засукано и след време го забравих.

Дори си разменихме адресите, въпреки, че не си писахме. Но имам хубави спомени с нея. А името на Пенелопито го запомних, защото го има в митологията.

 ​​ ​​​​ Пътувахме още половин час и пристигнахме на първата историческа забележителност.

Там заварихме една японска група и една холандска. Японците кудкудякаха от кеф, че се докосват до древността. Снимаха камънаците като развинтени. А, учителките, горди от древните камъни (те до ден днешен се мислят за „елини”) ме упътваха какво да снимам и да показвам в „Бюлгари”, както звучи на френски. Сетих се, че ако дойдат в България, особено японците и ако видят Перперикон, Никополис ад Иструм, Абритус, Камен бряг ,Мадара, скалните манастири и тракийските светилища, ще помислят, че са на друга планета и по 4 фотоапарата няма да им стигнат. Ама това с туризма и рекламата си е работа на държавата, а тя горката, както знаете от десетилетия спи, уморена от почивки по екзотични дестинации и влаченето на тежки куфари с бутикови парцалки. Иначе нашите исторически обекти са тревясали до пояс,защото парите от програмите били все в онези тежки куфари.

 ​​ ​​​​ И така, разгледахме още два обекта, а аз си гледам тревожно часовника, но поне се успокоих, че се връщаме същият ден. Тръгнахме обратно към Кавала – добре разходени и доволни.

 ​​ ​​​​ В паузите, когато си мълчахме с учителката, мозъкът ми обработваше детайлите от сутринта.

В какъв автобус се е качила жената от Солун? Там нямаше друг. И за каква екскурзия говореше Ванко? И въобще аз видях ли мъжът си сутринта?

 ​​ ​​​​ Постепенно се спускаше вечерта. Бавно и полека едно червейче се намърда в мозъка ми, за да ​​ ми нашепне спомен за сън, в който с Ванко си говорим за някакви екскурзии и автобуси. ”О, Боже, та ​​ това е било сън! Сънувала съм, че ме праща на екскурзия и по неведоми пътища пред вратата на хотела е чакал автобус със запален мотор? „Поредният абсурд, в който се набутах” - си помислих и този път истински се притесних от неведението в което съм оставила Ванко.

 ​​ ​​​​ Автобусът пристигна пред хотела и започна до маневрира за паркиране. През прозореца видях в тъмното полицейска кола пред входа и до нея силует на мъж с дълга коса. Спомних си, че вчера видях в хотела двама високи съмнителни англичани, които пиеха цял ден в бара. Слизайки от автобуса, си помислих, че алкохолът не прощава на никого. Така помислих в първият момент. В следващият, студената вълна ме заля отново, защото мъжът, който говореше с полицая беше съпругът ми. Мина ми през ума, че в хотела може да има самоубийци и са извикали единственият психиатър, който им е под ръка – д-р Войнов. Дори за миг се възгордях.

 ​​ ​​ ​​​​ Приближих се със смесени чувства. О,Боже – те говорят за мен, при това на английски!

Хем се усетих някак важна и значима, хем се засрамих.

 ​​ ​​ ​​​​ В мига, ​​ в който ме видя, Ванко спонтанно ме прегърна. След минута към мен се втурна онази част от българската група, която цял ден с мъжа ми са ме търсили и са разигравали и предполагали нещастията, които може да са ме сполетели.

 ​​ ​​​​ – Сънувала съм ,бе хора, какво толкова?! – защитавам се аз. – Случайно сънят ми е съвпаднал с учителската екскурзия!

 ​​ ​​​​ – Мъжът ми мълчи, защото се радва да ме види жива и здрава, обаче другите ми се карат. – Какъв сън, бе Марго? Знаеш ли как ни изкара акъла, а и на Ванко какво му причини!?

 ​​ ​​​​ – Наведох виновно глава и започнах да ритам камъчета, докато един през друг ми разказваха как е вървяло издирването ми:

 ​​ ​​ ​​​​ Още от предната вечер мъжете имали уговорка,сутринта много рано да пият кафе в ресторанта и да направят план за деня. Точно в този момент, аз съм сънувала, че ме пращат да гоня вятъра. И понеже по природа съм изпълнителна, съм хукнала напред към неизвестното, а пък и не е имало кой да ме спре. След малко мъжете се ​​ качили да ​​ будят половинките си и да им кажат плана за деня. Ванко заварил стаята празна, навсякъде разхвърляни дрехиу хавлии, банята мокра, а мен ме няма. Гледал навсякъде – в гардероба, под леглото и извикал колегите на помощ. Гледали и през прозореца – да не съм скочила от ​​ мъка по родината. Дори с фенерче гледали в канала на банята – да не би да съм разтопена с киселина от злосторник и да съм изтекла в канализацията, за което признавам си, много им завидях,че фантазията им надхвърля моята, за която имам претенции, че работи с пълна пара. После слезли долу във фоайето, в ресторанта, на паркинга, надничали в паркираните коли, в храстите, гледали нагоре към короните на дърветата, в съседните улици, дори с пръчка разтваряли тревата.

 ​​ ​​ ​​​​ После отишли до две галерии в центъра, като мислели,че съм хукнала на пожар да си уреждам бъдеща своя ​​ изложба. Което си беше чист комплимент към мен. Значи според тях, макар, че съм жена на години, мога дяволито да се крия в храстите, да залягам между тревичките, и палаво да се покатеря на високо дърво, да се скрия в короната му и от там да гледам сеир, а после – да тръгна да си уреждам и малко бизнес с галериите.

 ​​ ​​​​ Следващите дни минаха под знака на моето изчезване, придружено с много смях и майтапи Ако си бях записала всички версии, които са предполагали, сега щях да имам материал за няколко любовни и няколко разказа на ужасите: за влюбване в гръцки милионер, за мимолетна изневяра в кола, за отвличане с цел откуп, за тежка катастрофа, за внезапна болест, за амнезия, сомнабулизъм, за бягство към родината, за скок от прозореца. Дори и извънземните не бяха пощадени.

 ​​ ​​ ​​​​ След време едно мило момиче – Борислава ми каза:

 ​​ ​​ ​​​​ – Марго, досега съм слушала историите, които разказваш с голямо подозрение, но след тази, на която станах свидетел, вече знам, че с теб всичко е възможно!

 ​​ ​​ ​​​​ – Боби,мерси за доверието, отговорих аз и се огледах наоколо за нещо необичайно, което мога да си предизвикам. Ако написаното ви се стори интересно, да напиша и един трилър с горе-споменатите сюжети…