Още нещо за бялата лястовица
Спомен за поета и писателя Славчо Донков

 ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Щеше ми се да започна този спомен за Славчо Донков с тежки думи като „недостатъчно оценявано име в писмовния гений на българския народ“, или с нещо по-патетично като „име, което със своята философия и разсъдливост би било гордост за всяка нация“ или... - абе да напиша нещо по-помпозно за него... ​​ И не че всичко казано дотук не беше вярно, но щях да изневеря на характера на писателя и човека, когото познавах.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Всъщност моето познанство със Славчо започна един февруарски следобед на 1962-ра година, когато група момчета направо влетя в стаята ни в университета - бяха от задържаните (близо 6 месеца) в армията войници, които трябваше да бранят родината в случай на война. Какво да се прави - времената бяха такива! Ние трябваше да преживеем и Берлинската, и Кубинската криза. Не сме дори очаквали това, което ни се случва в днешни дни.

 ​​ ​​ ​​​​ Помня Славето по странната му прическа - мисля, че тогава се наричаше „калипсо“. ​​ И по близостта му впоследствие с едно от момчетата - Здравко от Казанлък, когото, години по-късно, в Софийския университет (тогава известен като СДУ) наричаха първо „другарю“, а след това и „господин“ професор. Времена!

 ​​ ​​ ​​​​ Не че малко литератори и „пишещи братя“ познаваха Славчо Донков, не! Името му вече се появяваше в периодичния печат. Но той не беше от много разговорливите и шумящите около своето творчество. Неговата философия беше друга - задълбочена, разсъдлива, почерпена от заобикалящия го свят. Голяма част от този свят бяха любимата му Кумарица - родното село (днес град Нови Искър), в което на 12 февруари 1942 година се ражда, в прекрасното си семейство с баща Александър и майка Нина, както и по-малката му сестра Магдалена. ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Голяма беше обичта между брата и сестрата. Славчо отдавна вече го нямаше на този свят, а тя с топлота посрещаше и изпращаше всички негови приятели, които не го бяха забравили. Както впрочем помнеха и нея с преклонението ù пред гения на брат ù („батко“ го наричаше тя) и с дълбоката вяра, че душата му, да, душата му вижда и чува всичко.

 ​​ ​​ ​​​​ „Човек не може да надмине майка си“ - тази Славчова мисъл помня, казана веднъж по повод написаното от него самия. Беше ни развълнувало. Нас, неговите приятели, които дълбоко ценяха и уважаваха труда му. Изглежда от майка му тръгваха онези невидими нишки, дето я свързваха със Славето. Тя не ​​ само пееше изразително и вълнуващо българските народни песни, но беше и извор на мъдрост. Обичаше децата. Никога няма да забравя как се отнесе към дъщеричката ми Мила, обула нейните галоши (беше загубила във влака едната си обувка) и накиснала ръчичките си в леденото корито с прането на дворната чешма. Кокошките щъкаха по двора на родната Славчова къща, а Миленцето питаше неговата майка: „Тя как се казва?“ (естествено имаше предвид кокошката). „Пенка“ - отвръщаше ù леля Нина и всичко в двора сякаш оживяваше.

 ​​ ​​ ​​​​ Точно това олицетворяване на природата съществуваше в почти всички творби на сина, в които се говореше за треви и дървета, за дивото и питомното ​​ животинско царство, за хората. Най-вече за хората, населявали неговия свят - така несъвършен, но истински.  ​​ ​​ ​​​​ Изключителен психолог, той до тънкост разнищваше всичко, за да достигне до своите прозрения за същността на живота. Беше и поет, и писател, в чиито творби лириката пускаше своите нишки към прозата. Затова пишеше и за деца, и за подрастващи, и за възрастни. Явно не е посмявал да предложи всичко на читателя, на възрастния вече читател. Но разсъжденията му си оставаха и откриваха своя дълбок корен.

 ​​ ​​ ​​​​ Спомням си с какво почти свещенодействие сестра му разгръщаше неговия архив пред нас, съставителите (става дума за проф.Здравко Чолаков, Георги Михалков и мен) на някои томчета останали непубликувани Славчови разкази и новели. Между тях беше и единственият му роман „По тънка нишка вървя“. В ИК „Коралов и Сие“ го издадохме самостоятелно - като ръкопис, спечелил конкурс на Националния център за книгата към Министерството на културата.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ В предговора си към издадената вече книга проф. Чолаков пише: „Романът „По тънка нишка вървя“ е най-цялостната и най-съкровената изповед на Славчо Донков. Тук именно читателят ще открие мечтата и болката от един свят, който все не успява да стане по-добър. Това е изпипана работа, изтънчена, рафинирана проза, създадена с таланта и ... търпението на автор, който се е решил на равносметка - жестоко самокритична в анализите...“ ​​ И малко по-нататък споделя: „Славчо Донков не дочака да види книгата, която в най-голяма степен осмисли живота му. Такава, прочее, твърде често е участта на съкровената изповед в изкуството.“

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Та ровейки се в тези неиздадени творби трябваше да открием златния прашец (по думите на Иван Давидков, известен поет от 60-те и 70-те години на ХХ век, и автор на предговора към първата цялостна Славчова изява „Да повикаме щурците“), който свързваше Славчо Донков с живота, с неговата безнадеждност, но и с радостите му. Да докоснем представата му не само за темите, които разглежда в творчеството си, но и представата му за смъртта („Една от най-значимите представи в литературата и изкуството изобщо“ - З.Ч.) и размислите му за нея като неизбежност (каквато е) на всеки земен път.

 ​​ ​​ ​​​​ И тогава някак неусетно дойде споменът за бялата лястовица. Имаше нещо много трогателно и драматично в нея, лежаща във водата убита, после завита във вестник и турена в раницата на един от Славчовите герои (виж финала на разказа ​​ „Бялата лястовица“, публикуван посмъртно в книгата „Метличини очи“ през 2012 година). Можех само да си представя удивлението на автора. „Лястовицата падаше. Кръгла и бяла - беше сълзата на небето.....Беше късно. Блудкав вкус на несигурност усетих в устата си. Всичко наоколо ми изглеждаше опозорено.....Стоях онемял, осъзнаващ, че нямам правото да бъда съдник. Пръв бях я извадил от гнездото, пръв бях изкрещял, че съществува.....“ ​​ Все откровения на стъписания пред нелепата смърт човек. И писател.

 ​​ ​​ ​​​​ Години бяха минали оттогава, но не забравяхме Славчовата бяла лястовица. И ето че сега, в спускащия се здрач, докато пътувахме към дома и разговаряхме, отново се срещнахме с нея. Беше се появила неусетно в небето. Но летеше - малко тромаво, като за първи път. Четирима черно-бели „пазители“ (лястовици, естествено) бяха заели четирите краища на изписания с пὸлета им квадрат в небето. Удивителна картина! Летеше си тя, вече набрала кураж, а четиримата не изоставаха. И така изчезнаха в безкрая.

 ​​ ​​ ​​​​ – Видя ли я? - развика се от спрялата на шосето кола мъжът ми Любо.

 ​​ ​​ ​​​​ – Разбира се, че я видях - отвърнах аз и нещо радостно и топло заля гърдите ми. Бях видяла бялата лястовица! Само че, за разлика от Славчовата, нашата летеше...

 ​​ ​​ ​​​​ Значи все още имаше надежда, че времената ще се оправят.

 ​​ ​​ ​​​​ Бялата лястовица ни обеща...