За конете и за златото на Монголия
Нали и с вас се е случвало – обсеби те някаква мисъл и не те оставя много време. И при мен е така – не мога да се отърва от една тема, свързана с Монголия отпреди 30 години.
За такива хора, които си имат любима тема и непрекъснато отново започват да говорят за нея, монголци казват: „Този човек пак яхна любимия си кон“. Обещавам – след този разказ ще оставя за известно време коня в конюшнята…
Като казах кон се сетих за една забавна история. Ден преди да замина за Монголия моят приятел Нено Ненов ми даде заръка: „Като стигнеш Улан Батор, срещни се непременно с моя приятел Маам Ховзой и го питай какво прави моят кон?“ Естествено се стъписах… Тогава той ми разказа следната история: Преди години, докато учил във Военната академия у нас, имал монголски приятел – аспирант. След защитата Посолството на Монголия в България дава прием за това събитие и капитан (тогава) Ненов е поканен на този прием. След няколко чашки архи Нено взема думата и произнася великолепна реч за качествата и способностите на своя приятел. Речта има невероятен успех. Тогава приятелят му Маам казва: „Слушай – страшно съм ти благодарен… И да знаеш – подарявам ти един кон!“. Така разбрах, че от векове такъв подарък е възможно най-големият дар, който монголец може да направи на приятел.
Буквално десетина дни след пристигането ми в Улан Батор при мен се появи приятелят на Нено Ненов – Маам Ховзой. Моментално го запитах: „Къде е подареният кон на капитан Ненов? Имам заръката да го видя в хергелето и да разбера обяздвате ли го всекидневно и грижите ли се добре за него?“ Можете да си представите изумлението на Маам! Той вече заемаше високи позиции в тогавашното Министерство на икономиката и в обществения живот – беше заместник-председател на Дружеството за монголско-българска дружба. Естествено, след тази среща нямах проблеми с достъпа до различни важни институции – той помагаше в подготовката на срещите ми и осигуряваше най-добро отношение към мен и въпросите, които имах да решавам.
Мисля си, че не е лошо всеки човек да прави по нещо добро за другия – та дори невинаги да получава като ответен подарък кон…
Много от приятелите са ме питали: „Чий го дирихте в Монголия?“ и „Защо чак там имаше Български културно-информационен център?“.
Отговарям кратко – заради златото!
Отговарям по-подробно – освен златото и заради кожите, рудите с редки метали, месото и големия пазар за българска козметика и лекарства. Имаше завод за преработка на кожи в Дархан, десетки оранжерии и други предприятия, изградени изцяло по българска технология и естествено – ползващи поддръжка и резервни части от България…
Задачата на Българския културно-информационен център и моя беше да поддържам връзките с монголците – български възпитаници, а те не бяха малко, при това – един от тях беше вицепремиер, няколко заместник-министри, учени и т.н. Да не говорим за културата – шефът на националната опера на Монголия, писатели, художници, главният диригент на филхармонията и половината музиканти бяха също български възпитаници.
Централният будистки храм на Монголия, Улан Батор
Втората ни задача беше да създаваме с инициативите си добра атмосфера за сътрудничество и да съдействаме за търговско-икономическия обмен, както и да събираме информация, а тогава културтрегерите често имаха такава, която ни беше много полезна. Например – извършва се някаква кадрова смяна в министерство или друга структура-партньор. Естествено – добре е да знаем кой е новият човек, с когото ще имаме работа, какви цели и задачи си поставя той и т.н., за да се подготвим по-добре за предстоящите контакти с него. Тоест – това, което вършехме в Българския културно-информационен център, бе подчинено на общата стратегия и интересите, които страната ни имаше в Монголия.
По тази причина моя милост организираше дни на българската култура не само в Улан Батов, а на всички важни за страната места, например в град Ерденет, където се намира един от най-големите в света комбинати за редки метали. При това тези мероприятия се организираха на два пъти – за монголската и за руската част от населението, защото комбинатът бе с равно участие на двете страни. Като резултат – успяхме да получим една композиция с руда, която, по думите на специалистите, може да захрани нашия МОК „Медет“ поне за три месеца. При това в тази руда ценните метали не са, да кажем, 0,01%, а се измерват в цели числа! Разбира се – това не е заслуга на културната ни институция, но все пак мисля, че имаме някакъв – макар и минимален – принос за тази сделка.
А златото – то си беше основен приоритет. Тогава имаше дружество „Монгол-болгар метал“, което разработваше едно находище на открито в Баян Хонгор – далеч горе в планините, където златото се добиваше на равни начала – техниката и половината от работниците бяхя български, а земята и другата половина от работниците - бяха монголски. Можеше да се работи само 3-4 месеца – високо и студено е. В края на всяка година идваше делегация от България – отчитаха разходите, мереха златото и го разделяха поравно. После кюлчетата – опаковани в дървени кутии и запечатани с червен восък – се товареха на самолет до Москва и оттам - до България. Такава бе практиката до 1991 година, когато дойде делегация с нови хора от Министерството на икономиката. Те набързо си накупиха кожуси и минаха по всички магазини, докато златарите мереха златото. После кюлчетата – на стойност около 5,8 млн. долара под охрана се отправяха на летището. Тогава за Москва дневно имаше само по един самолет – единият на „Аерофлот“, а на следващия ден – на монголските авиолинии. Дотогава сандъчетата със златото се поставяха непосредствено зад пилотската кабина. Тъкмо тогава обаче покойният Стоян Ганев – тогава министър на външните работи – беше гръмогласно заявил, че ще съдим Съветския съюз заради разни прегрешения. Руснаците естествено знаеха това и като резултат – намериха причина да откажат да превозват златото по дотогавашния начин, освен ако не искаме да го предадем като обикновен багаж?!?!? Естествено отказахме и си останахме с триста и кусур килограма злато на летището. На всичко отгоре монголците ни заявиха, че договорът за охрана вече е изпълнен, но те нямат отговорност да ни пазят златото!!! Нашите преговарящи от София пък ни казаха – ние си тръгваме, оправяйте се с транспорта на златото сами…
Стана егати ситуацията… Натоварихме кутиите в нашите коли и се върнахме в посолството. На следващия ден ситуацията се повтори – и ние пак товарихме и разтоварвахме кюлчетата, защото и монголската авиокомпания отказа да го превозва!!! Едва на третия ден търговският ни представител – главният отговорник за операцията – успя да се справи с проблема и златото отлетя за България …
Вечерта той ни покани на печено агне по този повод, наля питието и започна да смята с калкулатора:
– Вижте сега – тук сме седем семейства. Чартърният полет от Сингапур до Улан Батор и обратно е само около 12 хиляди долара. Можехме спокойно да отлетим всички и след това – всеки по пътя си с по около 800 хил. долара…
Аз казах:
– Колеги – аз си избирам Нова Зеландия и отивам със семейството там. И не ща повече да видя никого от вас…
Така и не стигнах до любимата си дестинация – Нова Зеландия.
Но – не губя надежда. Будистите казват, че кръгът на живота на човешката душа има четиридесет отрязъка (и в християнството числото 40 е едно от важните). Ако човек живее праведно – душата му може да се прероди отново в някой друг човек. Тъй като аз далеч не съм праведник – душата ми вероятно ще се прероди отначало в камък, после в растение, после в някакво животинче и т.н. и т.н. А в някой от участъците по пътя току виж се е вселила в някой човек, който може да стигне да Нова Зеландия….
Мога да се надявам, нали?
•••
Всички фотоси са от личния архив на Любомир Сивков
•••
За автора на публикацията Любомир Сивков:
Роден в гр. Добрич, 1952 г.
1970 – Завършва Математическата гимназия "Иван Вазов“, Добрич
1977 – Завършва Санкт Петербургския университет, специалност "Философия" специализация "Естетика".
1977 - 1989 – работи на различни длъжности в Областния съвет за култура
1989 - 1991 – директор на Българския културно-информационен център в Улан Батор, Монголия.
1991 - 1995 – преподавател по философия в училища и ВУЗ в Добрич
1995 - 2003 – заместник-кмет на град Добрич за секторите култура, образование, здравеопазване
2004 - 2015 – ръководител на звено "Ученически отдих и спорт" към МОН
2015 и досега – работи в структурите на БЧК, Добрич
