Васил Димитров – Профето

Васил Димитров във „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев,

3 октомври 1959 г.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Нямах по-уютен приятел от него. Душата му можеше да приюти тайните на неговите близки. Как така „уютен“! Що за словоблудие! Уютен бива нечий дом. Или подмамващ пейзаж. Но човек? Това си е словосвойщина. Но вярвам читателят е свикнал с моето „словотворчество“ и няма да захвърли това четиво.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Запознахме се на студентската скамейка. От пръв поглед се породи приятелството, което успореди нашите пътища. И двамата бяхме приети в Театралното училище в класа по театрознание на професор Любомир Тенев.

Васил Димитров в ролята на Преди в „Професията на госпожа

Уорън“ на Бърнард Шоу, Златка Златева – г-жа Уорън,

Павел Павлов - Франк, ​​ Виви – Мария Моллова ​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Порази ме начетеността на Васил и му го казах. Той се усмихна и самоиронично отбеляза, че в гимназията го прякоросали Профето, демек Всезнайко.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Наистина години по-късно той стана професор, а приятел от нашия кръг вече го беше прекръстил ​​ на „Братя Данчови“ ⁱ, сиреч енциклопедист.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ И двамата бяхме приети и в актьорско майсторство. Едни ден професор Кръстьо Мирски го срещнал в коридора и огорчен му казал: „Аз ви избрах за моя клас, а вие бягате, защо?“ А Васил, само това и чака, загърби театрознанието. Така съдбата ни събра в актьорско режисьорския клас на нашия общ учител. Но в края на първата година щедрият професор му писа едва четворка. „Не бях огорчен, погледнах на себе си като на човек, който може би не става за артист – сподели по-късно той. – И ето че на третата година, като прескочих някаква бариера, дочаках отличните си оценки.“ ​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Да, той беше наистина избран.

Изглежда наречниците му бяха орисали над люлката титанично любопитство. Не онова непътно любопитство за сплетни и козни, а благородното опознаване на заобикалящия го свят, което превръща познанията в ерудиция, сбрано като мед в пчелна пита. Любопитството му имаше и своите негативи – той не обичаше сравненията. Това често израждаше разговорите ни в препирни. Той задъхано бранеше възгледите си. Но като при хора от „една кръвна група“, разгорещените спорове се връщаха в руслото на разумното. Не се минаваше, разбира се, без компромиси и от двете страни.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Друг път любопитството му метаморфозираше в сладокусничество. Самият той наричаше себе си сладокусник. Само да не помислите, че е страдал от булимия. Той хапваше малко, но обичаше да вкуси от всичко на трапезата. Често цитираше репликата на скъперника Арпагон: „Човек трябва да хапва, за да живее, а не да живее, за да плюска!“ Той обожаваше Молиер, но така и не му се случи да се превъплъти в негов персонаж. Затуй пък съпреживяваше като режисьор много негови герои със своите студенти. След като ги „подковаваше“ със системата на Станиславски, те биваха повишавани от чираци в калфи. А едва преминали молиеровите изпитания, биваха въздигани в майстори, достойни за света на Харолд Пинтър.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Той предаваше като във факелна щафета каквото бе научил от своя учител. Така невидимата нишка Луи Жуве – Макс Райнхард – Бертолт Брехт не се прекъсваше – както възел възела държи. Може би тъкмо това бе провидял в него Мирски. „Съжалявам, че навремето не си водих подробни записки – споделяше Васил – все си казвах: всичко е точно така. А каква опора щяха да ми бъдат сега, ако не беше тогавашната ми самонадеяност!“

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но паметливата съдба понякога забавя, но никога не забравя. И тя го възнагради с бляскави превъплъщения, които слисваха дори най-близките приятели от неговия кръг. Едва ли, който го е видял като стария Джон Гонт, херцог Ланкастър – в Шекспировата хроника „Ричард ІІ“, ще го забрави докато е жив! И знаменитият монолог: „Умираш ти, а аз съм само болен!...“

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Вили Цанков го нарече „мой артист“. Отсетне доста режисьори биха възкликнали така, но той имаше предимството на първия. Впечатленията ми от спектакъла „Антигона“ на Жан Ануи бих изразил с няколко думи – ако авторът го бе видял, щеше да прекръсти творбата си „Креон“. А му партнираше неподражаемата Цветана Манева.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но направо ме слиса с превъплъщението си в ролята на Иларион Критски в моята хроника „Страстната неделя“.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дори невероятната Леда Тасева и Стефан Данаилов не успяха да го надиграят. Навярно той ще се възмути в отвъдното: „Нали ти казвах неведнъж: не бива да се правят сравнения!“ И спирам, защото нелепо ще прозвучи спор между отсамното с отвъдното.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Васил беше добър като хляба и необходим като солта, която придава вкус на приятелството. Никога не додяваше, освен когато разказваше видените филми, които го бяха поразили. Затова пък ги преразказваше с такива подробности, сякаш самият той се бе подвизавал по снимачните площадки.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Васил Димитров и Николай Узунов в „Преславски сказания“ по  ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Константин Преславски

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Той последен напусна приятелския ми кръг. И аз съвсем осиротях. Самотата ме гложди като „забита и прекършена стрела“ (според Яворов). Утешава ме само вярата, че Бог ме остави последен отсам, за да разкажа за нашето време и тези забележителни артисти без дубъл. Преосмислях своите нявгашни помисли и ги превръщах в пориви на паметта. А тя, паметта, е същи разбуден от дрямка вулкан, чиято лава се втвърдява в паметник на незабравата. И посява надеждата, че там в неведомото отвъдно Вседъжителят ще ни събере отново в своята небесна трупа. Амин!