Игра на жанрове, или за критичния прочит на телевизионното забавление

[Рецензия на книга: Попова, Жана. Жанрове и форми на забавлението в телевизията.  Монография. Хасково, Полиграф Юг, 2016. 270 с.]

 

Ще призная, че рецензирането на монографията „Жанрове и форми на забавлението в телевизията“ на Жана Попова за мен бе предизвикателство още преди прочита. Защото телевизията – медията, застанала на гребена на вълната на популярната и масовата култура през последния половин век – определя до голяма степен метафоричното назоваване на нашата култура като  „цивилизация на зрелището“ (Марио Варгас Льоса) и „общество на спектакъла“ (Жил Липовецки), в което на „невежа и безлична публика“ от „консуматори“ (Тедоро Адорно), застанала пред телевиизонните екрани като в „супермаркет за изображения“ (Алвин Тофлър), се натрапва отгоре масов продукт „като дъвка“ за окото и ухото (Дуайт Макдоналд)…

Жана Попова приема много предизвикателства с тази книга – да изяви гласа си в един множащ се хор от критични авторитети като цитираните по-горе; да съчетае прочити на локални телевизионни практики с предходни техни прочити в българската академична и критична литература; да прави това не през спокойната дистанция във времето, а на случващи се в близкото минало и в момента продължаващи процеси. Прави го като познавач: практик, критик (колумнист[1], водещ рубриката за телевизионна критика на в. „Култура”), академичен изследовател и преподавател (д-р Жана Попова преподава във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, води дисциплината „Художествени жанрове в телевизията”, учебно студио по телевизия и радио). Предизвикателствата на тази книга явно са оценени още с идеята за нея – авторът е намерил подкрепа за издаването в проект „Развитие на капацитета на специализанти, постдокторанти и млади учени за преподаване на академични курсове по и на чужд език със съвременни методи и информационни и компютърни технологии” по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд на ЕС, с бенефициент Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Обект на монографията са жанровете и формите на забавлението в телевизионното съдържание след 1990 г. през растера на предавания, определяни в българската телевизионна практика и теория като „забавни“ и „развлекателни“. Попова откроява две противоположни тенденции: в началото на непрекъснато търсене на специфични телевизионни жанрове и форми, а след 90-те години – обратното, бягство от жанрови определения и вместо това заместване на различни предавания с понятието „формат“. Жанровете се променят, но тенденцията е постоянна: забавлението доминира във всички жанрове и форми на телевизионното съдържание, информацията и новините се превръщат в спектакъл от „новинарски представления“ (Даниел Даян и Елиу Кац), рушат се границите между факт и фикция (Ричард Килбърн, Анет Хил), информирането и забавлението се смесват в хибридното „инфотейнмънт“ (Нийл Постман).

Монографията притежава ясна и логична структура. Авторът подрежда наблюденията си върху жанровете и формите на забавлението в телевизията в две големи части. Първата е посветена на различни теоретични въпроси, свързани с въпроса за употребите на „жанр“ в телевизията. Структурирана е в пет глави: „Жанр  и медии“, „Жанр на дискурсите в телевизията“, „Определяне на жанровете и формите в телевизията“, „Отказът от жанр и преминаването към формат“, „Пропуснатият жанр в телевизията“. Жана Попова пита: възможно ли е да говорим за жанр на телевизионните предавания? Като настоява, че може да се говори за жанр на журналистиката или жанрове на забавлението в телевизията, но не и за телевизионни жанрове, Попова използва понятието „жанр на дискурса“ (Доминик Менгьоно), при което жанрът се разбира като негласен договор между медии и аудитория. Непрекъснатото договаряне между двете страни, според Попова, води до промени в доверието на зрителите и в отправянето на нови предложения от медиите.

Втората част анализира жанровете и формите на забавлението в телевизията като извежда три кръга на забавление – забавлението да измисляш, при което акцентът е върху автора на произведението (обособено в две глави – за телевизонния театър и за телевизонния сериал и сериен филм); забавлението да продаваш медийно съдържание – ролята на продуцентите и забавлението да участваш като публика с акцент върху аудиторията (в две глави – за игрите и риалити форматите); забавлението да си медия (обособено в три глави – за комедийните предавания, видеоклипа и музикалните предавания, и за телевизионната мистификация).

       Жана Попова не претендира за пълна картина на процесите в света на телевизионното забавление. Още в увода коректно са посочени както включените обекти, така и отграниченията (изключени са спортните събития, въпреки че имат природата на телевизионно развлечение от типа на „сериалните“). Изследването цели да открои основните промени в жанровете и формите на комуникация, свързани с развлекателната функция на телевизията в съвременна България, като се фокусира върху промените в представите за ролята и функцията на развлекателните предавания в телевизията, свързани с промените в телевизионните системи, в телевизионния пазар или в развитието на технологиите за запис, излъчване и разпространение. Авторът прилага различни изследователски подходи: наблюдение на първични (телевизионни предавания) и вторични (телевизионни програми, нормативни и административни актове, медийна критика) източници, които очертават етнографията на променящата се българска телевизия след 1990 г.; интерпретиране на критични и аналитични текстове от медиазнанието; паралели с други медии и канали (радио, сайтове за видеообмен и видеоплатформи в интернет). Колкото широка, толкова и задълбочена картина на многопластовата структура на телевизионното забавление – такава е търсената стратегия, продиктувана от разбирането, че „жанровете и формите на комуникация в телевизията могат да бъдат изследвани като еволюиращи конструкции“. Изследва се континуитетно динамиката на техника и технологии, ситуация на медийния пазар, нормативност и представи за целите и средствата на телевизията, структура и функции на предаванията, телевизионна програма.

В резултат читателите получават едно съчетание от панорамна емпирична картина и срезове чрез интерпретативни прочити на телевизията като забавление и забавлението като телевизия. Разполагат с факти и коментари за структурните особености и промените във функцията на жанрове и форми в телевизията като телевизионен театър, сериал и сериен филм, телевизионна игра, риалити игра, комедийни предавания, музикален видеоклип, музикални канали, форми на мистификацията в телевизията. Научават се да сравняват и оразличават: световни тенденции и локални реализации, разбирания на правещите телевизионно забавление и на експертите, картина на жанровете на забавлението преди двайсет и пет години и на новите съвременни форми на телевизионно съдържание… Едни жанрове са изчезнали, други са се появили „отвън“, трети са се видоизменили и хибридизирали. Самата динамика е залог за нещо интересно, което се случва и което предстои. Вярвам, че читателите на тази книга ще научат много и различни неща, ще преодолеят някои устойчиви граници в разбирането си за телевизията и забавлението. Например – че през този период се разрушават още един вид граници – границите на „националните“ телевизионни системи. Или за закономерното овластяване на продуцентите. Някои от идеите, на които настоява авторът, звучат полемично. Като риторичният въпрос дали през изминалите двайсет и пет години телевизиите у нас отговориха на заявеното чрез Закона за радиото и телевизията и в публични дискусии и научни изследвания очакване за разнообразие на жанровете. Или питането дали възможностите на аудиторията да участва в правенето на телевизионното забавление, в игрите или риалити програмите, не са повече утвърждаване „властта“ на медията, отколкото на публиката. И защо една от най-интересните и субективни художествено-документални форми – фичъра – се оказва само инцидентно съществуваща в българските телевизии.

Още нещо за плюсовете на начина, по който Жана Попова прави своя научен и критичен прочит на забавлението в телевизията. Тя е щедра и добросъвестна към фактите, но и към коментарите и интерпретаторите. Без да претендирам за изчерпателност, ще посоча, че библиографските източници на изследването са над двеста, че включват многократно коректно и информирано позоваване на българските изследователи на телевизията, на повечето български медийни теоретици и практици, на авторитетни български философи, социолози, културолози, изкуствоведи, антрополози… Богатата литературна осведоменост проличава и в цитираните публикации на световни авторитети, някои от които все още непреведени на български език. Освен че е опитен четец на явленията и научните им интерпретации, Жана Попова е страстен и полемичен автор, който не се задоволява с фактите на повърхността, а търси техните скрити смисли като проблематизира представянето критически и етически.

В началото започнах с предизвикателствата, които отправя тази книга още като заявена тема. Но предизвикателствата са още по-голямо достойнство, когато са предизвикани от самото четене, от срещата в текста на идеи и концепции, тези и аргументи, които не оставят читателя безучастен. Тази книга притежава и това качество да е умовъзбудителна и пораждаща отношение. Нещо повече: и след затварянето на последната страница, тя за мен си остава предизвикателство, защото продължава да предизвиква моята информираност, практическа и теоретична компетентност и не на последно място – моето въображение и способността ми да развивам и променям знанието си за и отношението си към медийните (телевизионните) факти. Опитвам се да сложа точка на своя коментар, но изглежда запетайката е по-подходящият пунктуационен знак. Едно от достойнствата на монографията е, че тя не може същински да бъде затворена. Защото съдържа толкова богата информация и отпратки, че не подлежи на „един дъх“ прочитане, а предполага връщане и препрочитане. И защото притежава онази труднопостижима диалогичност, която я оставя отворена за нови факти и прочити.

На всички, които ще разтворят тази книга тепърва – пожелания за неспокойно четене. Няма грешка – не спокойно, а неспокойно. Защото как да си спокоен, когато забавлението измества журналистиката от новините и коментарните предавания, (доколкото ги има в повечето телевизии). Телевизионно шоу и новини са си „объркали” чехлите така, че зрителят става все по-объркан от тази функционална травестия: забавни програми вече се заявяват като корифеи на коментарната и разследваща журналистика, а новините стават забавление като излъчват автореклами на развлекателните продукциите на телевизиите си. Политиката става ресурс за забавление, за да се привличат зрители и обратното – забавлението става ресурс за политически имидж. Не сте ли объркани кой кой е – Бойко и ФейсБойко, Слави шоумена и Слави бъдещият политик… Как да си спокоен и щастлив, когато и малкото медийни острови на художественото в телевизията стават все по-безлюдни и единични Робинзоновци ги населяват (кой, например днес в България, прави телевизионен театър?). Или когато художествените филми започват да се натоварват с неприсъщи на изкуството функции, като смесват забавление с политика? Сещам се за амплитудите в „дозирането” на етническите, социални, сексуални и други малцинства в телевизионните сериали, например – в турските сериали липсват напълно, в американските идват множко и на либералноориентираната част от аудиторията с прекаляването на квотно представителство и политическа коректност. Няма нужда да отиваме далеч – върнете се малко назад в историята на родното телевизионно забавление, за да видите симптоматичните траектории в метаморфозите на „развлекателния патриотизъм”: забавление – патриотизъм – политика. В началото бе забавлението („Ку-ку”). После то стана патриотизъм („Каналето” и „Хъшове”), но го омеси с балканско забавление, „чалгизира” политическото (спомням си как уличните протести през зимата на 1997/1998 бяха озвучавани от Слави, Камен, Зуека и компания, както с „Къде си вярна ти любов народна” на Чинтулов, така и със „Седем-осем и ще си паднала…”, т.е. с „Тайсън кючек”). След това патриотарският проект бе трансформиран в музикална и телевизионна индустрия, капиталът на чиято принадена стойност днес мнозина консумират като политически дивиденти (превъплъщенията на Петър Корумбашев, Нидал Алгафари, Любен Дилов-син, Николай Бареков, Слави Трифонов).

За това и за много други неща пише (неспокойно) Жана Попова. Крайно време е да сложа точка на тази проточила се рецензия. Защото по-добре е да се четат книгите, а не техните коментари. И защото бързам да се върна, да препрочета онези места в книгата, които май дописах в тази рецензия. Но какво по-хубаво за един автор и за една книга от споделеното четене, а защо не и споделеното пренаписване?