ПРЕМИЕРА в НАРОДНИЯ ТЕАТЪР – Дежа вю
Дежа вю
[i] Дежа вю – вече видяно.
Ще си позволя оценката ми за спетакъла „Оръжията и човекът“ на Джон Малкович да се състои от две части. Първата е свързана със самата пиеса на Бърнард Шоу, втората – с нейната интерпретация на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.
Самият Бърнард Шоу, в едно свое интервю прави нескопосан опит да оправдае редица постулати в творбата си като прибягва до сложна казуистика за да ги оправдае.
Защо за да заостриш сатиричното антивоенното жило на своята пиеса, си прибягнал до доста високомерна, оскърбителна оценка на един древен европейски народ в типичен за английската аристокрация манталитет е по-скоро отговор, а не въпрос.
Впрочем ако човек прочете някои от писмата на кралица Виктория до английския премиер лорд Биконсфилд във връзка с очертаващото се освобождение на българите в резултат на войната от 1877-1878 година, ще констатира, с огорчение – нескритото презрение дори ненавист към нашата кауза.
Но, както е казал един френски класик – „Какъвто господаря, такъв е слугата.“
В самия спектакъл на Малкович, така нареченото сатирично начало е доведено до такъв абсурд, че дори прекрачва границите на гротеската и се превръща в безвкусен водевил.
Актьорите не говорят. Те просто крещят, надвикват се, неспособни да вникнат в „дълбокото“ режисьорско послание, което се свежда до: дайте да опростачим един народ, да окарикатурим офицерите1, покрити със слава – за да заклейми „войната като мечта на патриоти, абсолютна лъжа … като любовта“2. (Бърнард Шоу)
И всичко това за война донесла не пагони и ордени, а възкресила името България след почти 5 века робство. И слава!
Знайни и незнайни „корифеи“ бързат да ни обяснят, че пиесата на Бърнард Шоу е чисто и просто една художествена фикция, една философска проекция на автора върху конкретен исторически материал. В случая – сръбско-българската война от 1885 година.
Но позволете, господа– в нашата най-нова история са много малко събитията добили статут на мит. Защото всеки българин от мало до голямо с вдига, за да защити Отечеството от нашественика. Начело с доблестните си млади офицери. И всички те със своето себеотрицание и героизъм се превръщат в мит за всички следващи поколения.
По повод тяхната художествена интерпретация големият поет-символист Николай Лилиев3 пише, че „Митът, затова е мит, защото не подлежи на пресъздаване“ в реални образи и събития. „Ето защо, продължава Лилиев – би било крайно неразумно и дори вредно пресъздаването със средствата на театъра и киното личности като Левски, Ботев, Раковски …“
Защото, обръщам се към дълбоко неуважавания от мен директор на Народния театър „Иван Вазов“: тъканта на всеки мит е много деликатна, но и много жилава. И всяко едно посягане, особено с груби ръце, се превръща в кощунство. В безочие.
Това са разбрали прекрасно българските студенти във Виена, които през 1926 година са освиркали пиесата на Бернард Щоу. Както и софийската публика на премиерата ù в София на 7 октомври 2024-та.
Дежа вю!
ЕЛЕЖКИ на АртДиалог:
На 2 ноември 1885-та година сръбският крал Милан обявява война на България по причина – Съединението, извършено в нарушение на Берлинския договор, между Княжество България и Източна Румелия, притежаваща административна автономия, оставена под властта на султана, както и земите на Македония.
Въпреки че само месеци след Берлинския договор избухва Разложко- Кресненското въстание и всички би трябвало да са наясно, че българите няма да търпят дълго наложеното им разделение.
Всички съседни на България държави също са против Съединението, защото то пременя съществено картата на Балканския полуостров, където България става една от най-големите държави.
Особено Сърбия, защото България става поне 2 пъти по-голяма от нея. А Сърбия има претенции за хегемония над славянското население на полуострова и иска присъединяването на нови територии, равна на получената в резултат на Съединението от България. Румъния иска част от Южна Добруджа, Гърция иска част от Северна Македония и заплашва, че ако не я получи, ще нахлуе в Турция.
Българските управляващи полагат всички усилия да избегнат военен сблъсък, въпреки че още на 17 септември сръбски части са пресекли границата ни при Трън и въпреки че са отблъснати от българската войска, провокациите продължават. В края на октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата и на 2 ноември 1885 г. крал Милан, който има сериозна опозиция срещу себе си, уверен в лесния успех, обявява война на България.
Същия ден княз Александър І Батенберг издава манифест до българския народ с призив: „Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето Отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападателите“.
Общо мобилизираните у нас са 108 000 души, от които 14 000 опълченци от източнорумелийската милиция и няколко хиляди доброволци, но почти без команден състав.
Русия, която също е против Съединението, изтегля офицерите си от Княжеството и от източнорум След убедителната българска победа при Пирот Сръбската армия е изправена пред пълен разгром (за 25 дни). На 28 ноември под натиска на Австрия е постигнато примирие; Мирният договор е сключен на 3 март 1886 г. елийската милиция като демонстрация за неприемане на новата политическа ситуация. България остава само с трима майора и незначително брой капитани, всички - без никакъв опит и по на 30 години.
Въпреки че всички са против България, противно на очакванията българските офицери и войници демонстрират своята доблест в боевете при Сливница, Драгоман, Пирот и Видин и печелят войната.
След убедителната българска победа при Пирот Сръбската армия е изправена пред пълен разгром (за 25 дни). На 28 ноември под натиска на Австрия е постигнато примирие; Мирният договор е сключен на 3 март 1886 г.
От речта на Марк Твен, произнесена при връчване на Нобеловата награда за литература през 1926 година.
Николай Лилиев – поет, драматург и преводач (1885-1960), роден в Стара Загора в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък останал сирак, въпреки че пише поезия от ученик, завършва Търговската гимназия в Свищов и работи в Земеделската банка в Стара Загора. През 1909 г., след спечелен конкурс, заминава като стипендиант на Министерството на търговията в Париж, където завършва висшето си търговско образование. Участва в Балканската и в Първата световна война (като редник и кореспондент).
1913-1915 година е учител в Търговската гимназия в Свищов, 
където вече работят Иван Радославов и Владимир Димитров, Майстора (от ляво на дясно – Лилиев, Радославов и Майстора, който докато живее в село Шишковци, въпреки че в Академията винаги му се радват, когато е в София обикновено рисува в кабинета на Лилиев
в Народния театър, „за да се наговорят“).
През 1921 г. заедно с проф. Никола Михов работи в библиотеки в Мюнхен и Виена по съставянето на библиография за стопанския живот на България през вековете. Но тъй като още в ученическите си години, различни литературни списания публикуват негови стихове, когато през 1920 г., когато Владимир Василев започва да издава „Златорог“, Лилиев става негов съредактор, което има решаващ принос за развитието на много български поети и писатели. Успехът на първата стихосбирка на Николай Лилиев „Птици в нощта“ (1918) е толкова голям, че се преиздава още същата година. Издава „Лунни петна“ (1922), „Стихотворения“ (1931) и цикълът „При морето“ (1934), отпечатан в „Златорог“. След смъртта му самостоятелните издания на стиховете му са повече, отколкото приживе, в това число и Събрани съчинения в 3 тома (1964).
Но Николай Лилиев има още по-важен принос, тъй като в течение на 30 години е драматург на Народния театър (1924-1928 и 1934-1960), където работи до смъртта си през 1960 година (на 75 години). Продължил традициите, положени от Пенчо Славейков и Пейо Яворов в Народния театър, Лилиев е с изключителен принос за развитие на театралното изкуство в България. Превежда огромен брой пиеси за нуждите на театралния репертоар от европейската и руска класика - Уилям Шекспир, Пиер Корней, Хенрик Ибсен, Морис Метерлинк, Виктор Юго, Алексей Толстой и др.
Привличайки най-добрите български писатели да пишат за театъра и най-добрите преводачи, Николай Лилиев има решаваща роля за разцвета на българското театрално изкуство.
