Елесар или вестоносецът на Истарите
(Глава 1 и глава 2 от непубликуван роман)

 

 

Любомир Николов – Нарви

ЕЛЕСАР

или

ВЕСТОНОСЕЦЪТ НА ИСТАРИТЕ

 

                                                                            Не нам, не нам, а имени твоему.

                                                                                   Надпис на Руския паметник в София

 

Като прославен древен крал

в доспехи се облече той;

изписа с руни своя щит,

за да го охранява в бой;

в колчан – стрели от абанос,

лъка му бе от дракон рог;

взе ножница от халцедон

и бял нагръдник от сребро,

окичен с чуден изумруд…

Дж. Р. Р. Толкин “Властелинът на пръстените”

    Някои от величавите истории щях да обрисувам изцяло, други да оставя само нахвърляни, като част от схемата. Циклите трябваше да бъдат свързани в едно величествено цяло и все пак да оставят място за други умове и ръце, използващи четка, музика и драма.

Дж. Р. Р. Толкин до Милтън Уолдман, 1951 г.

 

Няколко думи за безумното ми начинание

Онези, които са гледали филма на Куросава “Кагемуша”, ще ме разберат, когато кажа, че не можеш да бъдеш двойник на един велик човек, без някой ден да пожелаеш да яхнеш и коня му. А аз твърде дълго бях двойник на Толкин и нещо в душата ми се е сраснало с него. Не знам дали ще се справя добре с огромната задача, която си поставям. Искам да напиша не продължение (самият Толкин казва, че това е невъзможно), а предистория на събитията от “Властелинът на пръстените”. Без съмнение ще има и такива, които биха пожелали да ме прогонят с буци кал, както става към края на филма. Но моята цел е една – да напиша историята така, както би я написал самият Толкин, без да се усеща и следа от собствената ми личност. Защото той ни е оставил огромното си наследство като едно прекрасно недовършено здание и ние можем да се отнесем към това наследство само по два начина: или да гледаме на него като на недосегаема реликва, или да се опитаме да го довършим – ако ни стигнат силите, разбира се.

 

ЧАСТ ПЪРВА

ПЪТЯТ КЪМ СИВИТЕ ЗАЛИВИ

 

Щом зима се озъби пак

и камък пука в леден мрак,

замръзва вир, замръзва лес –

не тръгвай в Пущинака днес!

Дж. Р. Р. Толкин

“Властелинът на пръстените”

 

Глава първа

Юле

Любовта към науката (с изключение на генеалогията) не се e ширела сред тях, но неколцина чудаци от най-старите родове все още се ровели из книгите и дори сбирали от елфи, джуджета  и хора разкази за древни времена и далечни страни.

Дж. Р. Р. Толкин

“Властелинът на пръстените”

След топлата, благодатна есен на 861 година настана ранна и мразовита зима. Първият сняг падна още в началото на ноември и продължи да се трупа ден подир ден, докато покри полята, нивите, горите и хълмовете на цялото Графство с дебел пухкав килим. Затрупани чак до покривите, градчетата и селцата на хобитите се разпознаваха само по дългите стълбове синкав пушек, увиснали неподвижно над всеки комин в спокойния, кристално чист въздух. Беше настанал любимият за всички хобити месец пред-юле* – време за отдих и изобилна трапеза.

* Отговарящ приблизително на нашия декември.

Но докато родителите им се отдаваха изцяло на удоволствията на самостоятелни или общосъседски гощавки, излизайки само от време на време, колкото да разчистят пъртината в двора и преспите около прозорците, малките хобитчета бяха навън от тъмно до тъмно. Всяко що-годе прилично баирче се превръщаше в тяхно царство за пързаляне с шейни или върху дъното на собствените панталони, за бой със снежни топки, правене на снежни тролове, въргаляне из преспите и увековечаване на собствени “портрети” чрез падане по гръб върху снега с разперени ръце. А там, където нямаше възвишения, те мъкнеха усърдно вода и си устройваха пързалки направо на улиците, без да се обезсърчават от възмутените съседи, които често засипваха с пепел лъскавите ледени писти.

Ала за хобитчетата от Голям Дълбалник на Белите ридове имаше още една зимна радост – да гостуват в ранните вечери на стария пощальон Арвиболд Многознай.

Загубил цялото си семейство през страшната Година на Сянката, старият Арвиболд обичаше безумно децата, а те, усещайки инстинктивно неговата искреност, му се отплащаха със същата привързаност. Не минаваше ден, без поне десетина от тях да му гостуват – напролет и лете се събираха под високия бряст в задната градина, а през есента и зимата идваха на печени кестени в дома му, край камината. Макар и не твърде заможен, Арвиболд не жалеше угощенията за своите многобройни гости. Но не скромните лакомства привличаха тълпите от хобитчета, а неизчерпаемите приказки, предания и увлекателни истории, които старият пощальон знаеше със стотици. Насядали край буйния огън, малките гости го слушаха със зяпнали уста и сякаш се пренасяха в някакъв друг свят, изпълнен с чудеса и вълшебства. На неизменен успех се радваше любимата приказка за добрия трол, който месел погачи и всевъзможни сладкиши за своите приятели. Щом историята започнеше, хобитчетата почваха възторжено да се въртят на трикраките табуретки, а към края не издържаха и подхващаха в хор заедно с разказвача:

На Стария трол по вратата заблъскаха,

                                                   завикаха заедно всичките:

                                                   “Погачи, о, молим те, вкусни и лъскави

                                                    за нас да омесиш ти искаме!”*

* Откъсът е от стихотворението на Толкин “Лакомникът Пери”, превод на Невена Кръстева.

Често обаче историите на Арвиболд бяха мрачни и страшни – за Берен Едноръки и чудовищния вълк Кархарот; за малкия отряд стрелци на храбрия хобит Вавелукс, които се сражавали заедно с кралската армия срещу злия чародей от Ангмар; за страховитите ходещи дървета от Старата гора отвъд Брендивин и още безброй предания и легенди от древни времена. Сред звънтящата тишина малките гости слушаха прехласнати глухия, леко дрезгав глас на разказвача, и нерядко се случваше да подскочат от страх, когато в огнището изгърмеше пукнат кестен. Времето като че спираше и никой не усещаше кога е отминал краткият зимен следобед. Навън падаше блед теменужен здрач, сетне настъпваше мразовита нощ и в небето изгряваха хладни елмазни звезди, а долу, по склона на Белите ридове, грейваха като техни отражения топлите светлинки на безброй кръгли прозорчета.

Тия дълги вечери в уютната, топла стая край разпаленото огнище, сякаш нямаха край. Ала когато очите на най-малките почнеха да се затварят и тежкият бронзов звън на стенния часовник отмереше десет часа, старият Арвиболд прекъсваше поредната история и обявяваше:

– За днес стига толкова. Бягайте си по къщите.

Строгата повеля неминуемо биваше посрещната с буря от протести, дори от страна на задрямалите дребосъци. Но тъй като пощальонът не приемаше никакви възражения, хобитчетата се примиряваха с перспективата да изчакат до утре, надяваха шапки, палта, шалове и ръкавици, пожелаваха на Арвиболд лека нощ и тръгваха вкупом да се прибират по улица „Пощенски ями”, като зяпаха с интерес наоколо.

А за зяпане имаше доста, защото това бе най-представителната улица в Голям Дълбалник. Изградена върху малка рътлинка високо на склона на Белите ридове, тя предлагаше една рядка възможност – смяловете да имат преден и заден двор. В горния й край бяха Кметството, Дома на матомите и Пощенската кантора (заедно с жилището на главния пощальон); следваха домовете на седмина от най-заможните хобити в града и накрая идваше кръчмата “Трите пътя”, разположена точно на кръстопътя за Язови бърлоги и Малък Дълбалник. За разлика от заведения като “Последната халба” или “Трънката и лисицата”, в “Трите пътя” идваха само солидни, уважавани хобити, чието мнение тежеше в целия град и околностите, а беседите край масивните дъбови маси обикновено се отличаваха с благоразумие, сдържаност и дълбокомислие.

Не такъв обаче бе разговорът в тази късна вечер на последния ден от годината. И навярно достопочтеният пощальон би бил много учуден, ако можеше да узнае, че тъкмо той е станал причина да се разпалят страсти в това реномирано заведение.

Всичко започна от една небрежно подхвърлена реплика, която изигра ролята на искра в купа слама. Докато тъпчеше лулата си с изобретената лично от него смес от мащерка, риган и ситно счукана букова шума, кметът Уилифраст Къртокоп разсеяно сподели:

– Не ще и дума, много поздравителни картички ми се натрупаха за празника тая година. Лично ги броих по пладне – точно сто осемдесет и седем, а може и следобед да е пристигнала още някоя. Чудя му се на стария Арвиболд как ли насмогва. Здрави нозе иска професията на пощальон, а пък неговите годинки хич не са малко, ще знаете.

– Мене ако питаш, кмете, време му е вече да се оттегли – обади се кръчмарят Тод Подсладидънер иззад тезгяха, където точеше халба светло пиво.

– Тъй, тъй – подкрепи го от любимото си място до огнището дядо Дигнилист. – Дето се вика, всичко си има край, само наденицата има два края.

И след като изчака да види как всички одобриха с кимване тази мъдра мисъл, той на свой ред извади лулата си.

– Право думаш, старче – обади се отново кръчмарят. – Тая работа е за млад, енергичен хобит, дето да може по цял ден да търчи по Ридовете, а не да си седи у дома на топло и да мъти главите на дечурлигата с разни небивалици.

Този път репликата му бе посрещната малко по-хладно. Не че присъстващите не бяха съгласни. Старият Арвиболд определено имаше нужда от млад помощник и историите, които разправяше на малките хобитчета, определено излизаха извън рамките на благоразумното – с всякакви там елфи, вълшебници, Големи хора, тролове, магии и приключения, моля ви се! Но от друга страна, в душата на всеки от тях, макар и съвсем слабо, тлееше споменът за далечните зимни вечери, прекарани край камината на някой подобен вуйчо-чудак, чиито нелепи (както им се струваше сега) истории разтваряха вратите към забравени днес светове на вълнуващи чудеса. И за да не разбуждат отново този сладко-мъчителен спомен, който глождеше като трънче в петата, те предпочитаха да избягват всякакви разговори, насочващи към него.

– Недейте да го мислите стария Арвиболд! – отсече малко раздразнено Алф Мишеход, собственик на въжарска работилница, уважаван в цялата Западна околия. – Има си кой да му помага. Младият Галдо е хобит на място, бих рекъл аз, а като поулегне, ще стане пощальон за чудо и приказ. Още отсега върши половината работа на Арвиболд, а и пипето му сече здравата. Кой измисли пощенския печат, а?

За момент в кръчмата настана мълчание, нарушавано само от пращенето на пламъците в камината. Доводът беше железен и на нито един здравомислещ хобит дори не би му хрумнало да спори. Кръчмарят обаче преглътна с усилие, пое си дълбоко дъх и пренебрежително отсече:

– Чудо голямо, измислил някакъв си печат! Че кому е нужен тоя печат? Само излишни разправии, според мен.

– А-а-а, не е така! – възрази убедено дядо Дигнилист. – Ами че нали ако няма печат, всеки може да тръгне да разнася писма както си иска.

Всички присъстващи заклатиха глави и замърмориха, ужасени от подобна перспектива, а Алф Мишеход дори боязливо надникна през прозорчето, сякаш очакваше всеки момент по улица „Пощенски ями” да се зададе фалшив пощальон с цяла камара писма без печати.

Спорът навярно щеше да приключи дотук, ако кметът Уилифраст Къртокоп не бе добавил с добродушна задявка:

– Знаем какво ти е на душата, Тод, ама няма да те огрее. Не става за пощальон твоят дангалак и толкоз. То не е само да лапаш на чуждите трапези, трябва и малко ум за тая работа.

– А пък ти, кмете – отвърна ядосано Подсладидънер, – си гледай кръглите зъби, вместо да се месиш в чуждите работи!

Обстановката в кръчмата мигновено се нажежи, защото темата за кръглите зъби бе едно от най-болните места на кмета. Преди години той се бе сдобил от един пътуващ търговец с бастун от странно черно дърво с кръгла костена топка на върха. Търговецът уверяваше, че това било зъб от земеслон и гордият Къртокоп побърза да се похвали из целия Голям Дълбалник с новата си придобивка. Хобитите обаче благоразумно отказаха да повярват, че на света може да съществува животно с кръгли зъби и кметът стана за присмех на цялата Западна околия. Тъй като бе надарен с непоклатимо упорство, той продължи да си носи бастуна, но подигравките зад гърба му, макар и пооредели, така и не секнаха окончателно.

Засегнат на чест, Уил Къртокоп по стар навик прибягна към най-сигурния си аргумент в подобни спорове. Като размаха застрашително из въздуха въпросния бастун, той запита:

– А ти, Тод Подсладидънер, искаш ли да разбереш как хапе зъб от земеслон?

Между двамата вече започваха да прехвърчат искри и не се знаеше как би могла да завърши свадата, ако дядо Дигнилист не бе подхвърлил дипломатично:

– Абе, чудя му се на това момче откъде изникна по нашия край. Не е тукашно, а и не съм чувал да има роднини около Ридовете.

Сблъсъкът тутакси бе забравен, защото нито един хобит не е в състояние да устои на разговор за произход, потекло и роднини. Не че някой в кръчмата не бе чувал печалната история на младия Галдо, но всички бяха готови да я изслушат отново до най-дребни подробности.

– Чакай, дядо, сега ще ти обясня… – започна Уил Къртокоп.

– Прощавай, кмете, ама аз знам по-добре от теб – прекъсна го дърводелецът Хоб Бърлогсън. – С момчето сме от едно село и баща му, дето се вика, ми е дал хляба в ръцете. Добър човек беше Гордо Бързолък, много го уважаваха в Малък Дълбалник, а и из околните села му се носеше славата. Освен това беше от стар род. Разправят, че един негов далечен прадядо участвал в битката срещу злия чародей от Ангмар. Голяма челяд имаше, все възпитани и трудолюбиви деца. Аз чиракувах в неговата работилница, та ги знаех всичките и рядко се е случвало майстор Гордо да се скара на някого. А и за госпожа Хортензия само хубави думи мога да кажа. Въртокъщница беше, клетата, и имаше златно сърце. Като ги погледнех двамата с майстор Гордо, все си виках, че са от онези двойки, дето им е писано да доживеят до дълбока старост и да си отидат в един и същи ден. Ама, както казват старите хора, никой не знае какво ще го сполети. Нали я помните онази година…

За миг гласът му заглъхна и откъм сенките из ъглите сякаш повя зловещ хлад, пронизващ до костите с неприсъщо за Графството чувство на ужас и безнадеждност. Хобитите тревожно приведоха глави и хвърлиха наоколо боязливи погледи, сетне бавно въздъхнаха от облекчение, виждайки само познатите дъбови маси.

– Помним, помним – бързо изрече Алф Мишеход. – Карай по-нататък.

Хоб Бърлогсън помълча, търсейки изтърваната нишка на спомена, сетне продължи с бавен, унесен глас:

– Отидоха си тогава и майстор Гордо, и госпожа Хортензия, и цялата им челяд. Седнали една вечер да се нагостят с гъби… и тъй ги намериха на другата сутрин около масата. Само малкият Галдо се отърва, щото го бяха сложили да си легне по-рано. Голяма трагедия, казвам ви. Съвсем невръстен остана кръгъл сирак, без друг роднина освен дядо си по майчина линия – нали го знаете, стария билкар Зак Остролистник от Малък Дълбалник…

– С него сме далечни роднини – побърза да вметне с известна гордост дядо Дигнилист. – Родът Старолистови има клонове из цялото Графство и трябва да ви кажа…

– Чакай да довърша – прекъсна го Бърлогсън. – Остана, значи, горкото дете кръгъл сирак и дядо му трябваше да го вземе при себе си на пчелина. На много неща го научи Зак, ама нали знаете какви са момчетата като поотраснат. Стана му скучно в онова малко село, все търсеше нещо по-интересно и много се радваше, когато Арвиболд идваше на гости при дядо му. Тъй де, пощальон от големия град, при това не какъв да е, а такъв, дето знае цял куп старовремски истории. И ето че един ден нашият Арвиболд рече на Зак: “Слушай, защо не дадеш това момче при мен да се учи за пощальон? Уважаван занаят е това, пък и иска млади, пъргави нозе, тъкмо като на твоя Галдо”.

– Е, на това му викам аз нахалство! – вметна троснато Тод Подсладидънер. – Да си търси чирак из затънтените села, вместо да избере някой млад тукашен хобит! – Той помълча малко, сетне в рядък пристъп на откровеност призна: – Ама и моят Кларентин си е за бой. Ушите ще му скъсам, ако разбера, че пак се мъкне с онзи Галдо.

И като се обърна към масата да нареже още малко наденица, той промърмори замислено:

– Абе, къде се затри големият нож?.

Почти същите думи прозвучаха като ехо в другия край на улицата, където трима млади хобити се бяха свили в сенките под един страничен прозорец на Дома на матомите.

– Къде е големият нож? – прошепна дрезгаво най-високият от тримата и безспорен предводител на групата, Мирто Търнокопсън.

– Тук е, тук е! – бодро отвърна Кларенс Подсладидънер и се потупа по пазвата. – Още следобед го задигнах от моя старец.

Мирто го перна по главата и очите му сърдито просветнаха между ниско нахлупената шапка и широкия шал, с който бе закрил половината си лице като същински разбойник.

– По-тихо, тикво зелена! Ей къде е кметството. Ако те чуе старият Уил Къртокоп и изскочи със земеслона, не знам къде ще се дяваш.

– Няма, няма! – увери го Кларенс със същия бодър тон. – Той сега седи в “Трите пътя” и няма да си тръгне по-рано от час.

– Не се препирайте бе, момчета – подметна плахо Галдо Бързолък, като се озърташе през прелитащите редки снежинки. – Дайте по-бързо да свършваме, че вижте кое време стана.

– Дадено – съгласи се веднага кръчмарският син. – Хайде, повдигнете ме.

– Ще те повдигнем, ама друг път – възрази Мирто, удържайки желанието да го перне повторно. – Я се виж каква си върлина! Заставай до стената и подложи ръце. Галдо ще се качи, той е най-лек. Дай му ножа.

– А-аз ли? – заекна слисаният Галдо.

– Ами да – потвърди Мирто. – Ти си най-лек. Какво толкова? Влизаш, грабваш каквото трябва и додето се усетиш, вече си вън. Действай!

Галдо усети как го побиват тръпки. Досега бе приемал начинанието като забавно, макар и малко рисковано  приключение, но сега го виждаше в съвсем друга светлина – като едно от ония редки нарушения на закона, с които хобитите не си поплюваха. И то нарушение на закона, в което щеше да изиграе главната роля.

Но нямаше време за възражения. А и втренчените погледи на другите двама просто не му оставяха път за отстъпление. Кларенс измъкна ножа от пазвата си и го пъхна в ръцете му, после опря гръб на стената под прозореца, леко подгъна колене, намести се по-стабилно и преплете пръсти пред корема си. С чувството, че някой друг върши всичко това вместо него, Галдо стъпи с десния крак върху дланите му, усети как Мирто здравата го побутна изотзад и изведнъж излетя нагоре. Стъклото на прозореца се озова току пред лицето му. С треперещи от вълнение пръсти той пъхна ножа между долния перваз и черчевето. Изпървом острието заяде, после хлътна до край; Галдо натисна настрани, усети съпротива, натисна по-силно и чу как щракна прозоречното резе. Подхвана ръба, напъна нагоре и рамката се вдигна със скърцане, което навярно бе съвсем тихо, но сякаш отекна чак до другия край на улицата.

Младият хобит дълбоко си пое дъх, подири опора с левия крак (“Не ми стъпвай на главата!”, възмутено изпъшка под него Кларенс), опря корем на перваза, напрегна длани и се прекатури в сенките отвъд.

Причината за противозаконното начинание на Галдо и неговите приятели се криеше в един отколешен хобитов обичай. По традиция през нощта на празника Юле младите хобити обикаляха по къщите и чифлиците да раздават подаръци и да прогонват “злите сили”. Обикновено подаръците се оказваха никому ненужни матоми, а в “злите сили” никой не вярваше, но стопаните обичаха посещенията на юленарите и им се отплащаха щедро с гевречета, курабийки, захаросани ябълки, питки с ким, резени баница и прочие благини.

През последните три години отрядът на Мирто Търнокопсън, в който участваха Кларенс, Галдо и още неколцина приятели, жънеше неизменни юленарски успехи из цял Голям Дълбалник. Сегашният празник обаче пристигна с една ненадейна и гибелна катастрофа.

Както е редно, юленарите започваха подготовката си отрано – още от лятото събираха даровете, приготвяха си тояги, които в навечерието на празника украсяваха с венци от зелени елови клонки… и разбира се, избираха подходящ костюм за “злата сила”. В групата на Мирто всичко изглеждаше наред – до сутринта преди празника, когато фаталната новина се стовари като гръм от ясно небе.

Бяха се събрали в пощенската кантора (старият Арвиболд бе излязъл да разнася поздравителни картички и нямаше кой да ги смущава). Мирто Търнокопсън огледа петимата от отряда си и с деловит тон започна проверката на инвентара:

– Торби?

– Налице – звънко отвърна Галдо. – Още миналия месец ги уших от стари пощенски чували.

– Подаръци?

– Всичко е готово у нас, под сайванта – гордо рапортува най-младият юленар Халфи Гнездобер. – Днес следобед двамата с Галдо ще ги наслагаме по торбите.

– И гледайте да не ми сложите само матоми както миналата година! – строго предупреди Мирто. – Добре, продължаваме. Тояги?

– Вече ги украсих – съобщи дребният Понто Забързак. – Много хубави станаха.

– Ще видим – кимна Мирто и завъртя глава към Кларенс. – Доспехи?

Мълчание. Из пощенската кантора натегна оная особена тишина, която безпогрешно вещае идването на някаква небивала катастрофа.

– Доспехи? – повтори тревожно Мирто.

Всички бяха отправили погледи към кръчмарския син. Той смутено пристъпи от крак на крак, облиза устни, изкашля се и с усилие измънка:

– Ами… ъ-ъ-ъ… такова… няма ги.

– Няма ги? – повтори с недоумение Мирто. Гласът му стана заплашителен. – Как тъй ги няма? Казвай веднага, делво кръчмарска!

При други обстоятелства Кларентин не би простил никому подобно заяждане с достойния му произход, но сега само наведе глава, сякаш проявяваше особен интерес към кръговете, които чертаеше по пода с върха на палците си.

– Ами аз, момчета… разбирате ли… нали ми ги дадохте на съхранение…

Той се озърна с надеждата да срещне разбиране и съчувствие, но в очите на цялата група нямаше нищо друго освен хладно очакване на вестта за поредната му дивотия. Кларенс въздъхна и тъжно призна:

– Бях ги скрил на сигурно място, в мазето зад бъчвите. Отивам снощи да проверя, а от тях няма и помен. Попитах стария, пък той рече, че още през есента ги намерил и ги продал за старо желязо на джуджетата от Сините планини.

Този път в мълчанието на хобитите нямаше нищо друго освен униние и безнадеждна покруса. Кръчмарят Подсладидънер им бе нанесъл непоправим удар. Какво ти юленуване без “зла сила”? За такова мизерно представление стопаните и мухлясал геврек нямаше да дадат. А “зла сила” без доспехи и страховит меч би била като баница без плънка или халба прокиснала бира – с две думи, нещо недостойно за празника и противно на всяка хобитова душа.

– Ония от дружината на Фалто Зеленак използват кожи – плахо подхвърли Халфи. – Да направим и ние като тях.

– Глупости! – сопна се Мирто. – Зла сила е това, не някакъв си язовец или мечок, да речем. Не, доспехи ни трябват на всяка цена! Мислете, момчета! Откъде можем да намерим доспехи?

Всички, дори и виновният Кларенс, усърдно направиха замислени физиономии. Не ще и дума, въпреки дългите векове на мир и покой, в Голям Дълбалник все още можеха да се намерят доспехи – обикновено закачени над камината, а понякога и някой ръждив меч висеше до тях, или пък стърчеше войнствено от поставката за чадъри. Но издирването на подобни антики, измолването им от собственика и пригаждането им за юленарски цели би изисквало време, с каквото малката дружина не разполагаше. Доспехите им бяха потребни незабавно – още тази вечер, или празникът се проваляше най-позорно.

И в този момент, без дори да подозира как само с няколко кратки думи променя целия си живот до неузнаваемост, Галдо изрече:

– Аз знам къде има доспехи.

„Сам съм си виновен – помисли Галдо, докато се надигаше от пода и хвърляше поглед наоколо. – Кой ме би през устата да споменавам за Дома на матомите? Все някак щяхме да изкараме празника и без доспехи, а сега… Право казваше дядо, бързата приказка е като пчелен рояк – изпуснеш ли го веднъж от кошера, върви го гони после.”

Големият сумрачен смял, изпълнен с неясни купища вехтории, приличаше на драконова бърлога и Галдо усети как неволно го полазват студени тръпки. На дневна светлина тия вещи, трупани тук от поколения пощальони, навярно изглеждаха колкото странни, толкова и жалки в своята непотребност. Но сега, сред мрака на зимната нощ, от тях се излъчваше някаква особена, заплашителна тревожност, натрупана заедно с вековния слой прах. Право пред него стърчаха дръжките на ръчна количка, попаднала тук неизвестно защо. В нея бяха натрупани прашни фигурки от дърво, стъкленици с незнайно съдържание, картон с набодени по него пеперуди, рог от елен, скъсан колчан за стрели (Галдо го отдели настрани) и нещо, което му заприлича на рогат шлем, но при по-внимателен оглед се оказа ръждясал чайник без дъно.

Той завъртя глава. Сенките криеха купища безформени, тайнствени предмети, които при по-внимателно вглеждане се оказваха какво ли не: чадър от пожълтяла дантела (ама че щуротия, такова нещо не би опазило притежателя си от дъжд и половин минута), пукнати медни чинели, огърлица от грижливо пробити речни камъчета, нещо кръгло и усукано от ковано желязо, проядена от молци жилетка, градинарско гребло с няколко липсващи зъба, череп от неизвестно горско животно, грозд лилави кристали…

Ненадейно облаците навън се разкъсаха, един лунен лъч проникна през прозореца и Галдо зърна право пред себе си нечия зловещо опулена физиономия. Всъщност нямаше нищо страшно – това беше просто портрет на знаменития Бандобрас Тук в онзи пословичен момент, когато според легендата откъснал с един удар главата на оркския главатар Голфимбул – но незнайният художник се бе постарал здравата. Легендарният герой гледаше тъй заплашително, а рошавите му бакенбарди стърчаха тъй страховито, че младият хобит уплашено отскочи назад, препъна се в нещо и едва не падна.

Погледна зад себе си. Отблясък от лунния лъч трептеше в мътно зеленикаво стъкълце върху нещо черно, плоско и леко извито. Галдо се приведе, присви очи… и не повярва на късмета си. На пода лежеше нагръдник – вехт, почернял от мръсотия нагръдник без ремъци, нащърбен от едната страна. По нащърбеното място ръбовете изглеждаха неправилни и удебелени, сякаш някога ги бе разтопил мощният огън на ковашка пещ. Галдо въздъхна. Находката му се струваше отблъскващо грозна и това впечатление само се засилваше от зацапаното зелено стъкълце, закрепено отпред. Но пък от друга страна – нали точно това търсеха, доспехи за зла сила. Нямаше и капка съмнение, че който си сложи подобно нещо, моментално ще заприлича на орк. (Не че някога Галдо бе виждал орки, но според думите на стария Арвиболд те бяха най-грозните и противни твари на тоя свят.)

Е, задачата беше свършена наполовина. Той протегна ръце, пръстите му докоснаха изцапания нагръдник… и в този миг се случи нещо странно, необикновено и страшно. Сумрачният смял изчезна, в очите на хобита грейна дневна светлина, замъглена от сивите пушеци на пожарища. Сякаш от много високо зърна голи, безплодни планини, по чиито склонове като мравки пъплеха многохилядни армии. До ушите му долетяха звън на оръжие и приглушени крясъци на ярост и болка, сетне право пред него изникна озъбената грамадна муцуна на страховит черен дракон, от която насреща му бликна огън.

Ужасното видение трая само секунда, но Галдо бе тъй изплашен, че дъхът му спря и не изпусна нагръдника само защото пръстите му се бяха вцепенили. Още малко стоя като вкаменен, после трескаво изхвърли навън нагръдника, отчаяно се озърна за шлем, но не видя нищо друго освен продънения чайник, махна безнадеждно с ръка, метна чайника през прозореца и изскочи подир него.

Тази вечер безметежната атмосфера в “Трите пътя” така и не се възстанови. Наистина, разговорът за потеклото на Галдо Бързолък донякъде разреди напрежението (накрая дядо Дигнилист се впусна в толкова пространни обяснения за рода Старолистови, че всички престанаха да го слушат), но къчмарят и кметът продължаваха да си разменят неприязнени погледи. Накрая Уил Къртокоп стана от масата, взе си бастуна, грижливо си върза дебелия вълнен шал, плетен от скъпата му Фуксия, и се отправи към къщи, където навярно вече го чакаше празничната трапеза.

Някъде към средата на улица „Пощенски ями” насреща му се зададоха трима млади хобити. Най-дребният крачеше умислен зад другите двама и мъкнеше някакво почерняло от мръсотия желязо. Приятелите му обаче дотолкова се бяха увлекли в разговор, че дори не забелязаха кмета.

– … по-бързо, че Халфи, Понто и Мунго сигурно са измръзнали да ни чакат – подканяше единият, в когото Уил разпозна кръчмарския син Кларенс Подсладидънер.

– И да бързаме, и да не бързаме, все тая – отвърна кисело другият. – Дружината на Фалто Зеленак вече ни е изпреварила. Сега те ще си пълнят торбите, а ние има да обираме огризките. Най-добре да отскочим до някое близко село. Ще ги смаем с нашето представление.

„Ех, младост, младост” – усмихна се с умиление Уил Къртокоп, докато разговорът им заглъхваше зад гърба му. В паметта му изплуваха спомени за юленарски песни, тояги със зелени венци, пълни торби и богати трапези. А мисълта за трапеза го накара да ускори крачка и докато минаваше покрай Дома на матомите, той изобщо не забеляза, че единият страничен прозорец зее широко разтворен, а снежинките вече затрупват следите под него.

 

Глава втора

Пролетната поляна

Но ето че се задал Еарендил, цял обгърнат в сиянието на бели пламъци, а около Вингилот се събрали всички могъщи небесни птици под командата на Торондор и битката във висинето продължила цял ден и цяла една мрачна нощ, изпълнена с тревоги и колебания.

Дж. Р. Р. Толкин “Силмарилион”

Фермерът Живоплет от Язови бърлоги въздъхна с дълбоко удовлетворение, смукна лулата си и пусна облаче дим към тавана. Зад гърба му се чуваше тихо дрънчене и потракване – госпожа Живоплетова събираше от трапезата празните чинии, дечурлигата продължаваха да дъвчат с гаснещ ентусиазъм, а Старикът отдавна дремеше на трикракото столче в топлото ъгълче до огнището с недоядено парче баница в скута.

Застанал до страничния прозорец на голямата трапезария (най-уважаваното помещение във всеки достоен хобитов дом), Живоплет хвърли поглед навън към заснежените ниви, блестящи като сребро в синкавото лунно сияние. Земята дремеше под дебелата бяла покривка, чакайки да се събуди напролет. При тая мисъл в мазолестите му длани се надигна като сърбеж желанието да стисне излъсканата дръжка на лопатата – ала тъй като до пролетта имаше още много и много време, той прогони сърбежа като се завъртя, взе от масата празната халба и пристъпи до буренцето да си налее още бира.

В този момент откъм двора долетя песен – тъй гръмогласна, че стъклата на прозорците задрънчаха:

Хей, стопанки и стопани,

в празничната нощ събрани,

чуйте: весела гълчава

в този миг ви призовава

да оставите трапезите

и на прага да излезете,

че дружина юленари

е донесла чудни дари!

– Тате! Тате! Юленари! – провикнаха се в един глас дечурлигата и хукнаха към вратата.

Живоплет обаче ги спря с рязък жест. Изчака пивото да стигне почти до ръба, после с бавна, достойна крачка отиде да отвори и застана на прага изпъчен, с лула в едната ръка и халба в другата.

На двора стояха петима млади хобити – и трябваше да се признае, че са юленари за чудо и приказ. По алените им плащове лъщеше сребърна и златна бродерия, челата и тоягите им бяха окичени с венци от елови клонки, а на раменете им висяха тежки, издути торби.

– Привет на теб, добри ми стопанино, и на всички в този достопочтен дом! – звънко изрече предводителят на групата, който стоеше малко пред останалите четирима. – Желаем здраве на теб, на достойната ти стопанка и на многобройната ти челяд…

– И на добитъка, и на добитъка! – развълнувано вметна най-дребният юленар, чийто плащ се влачеше по снега, а тоягата стърчеше три педи над главата му.

Предводителят дружески го перна по главата, от което венецът се килна над едното око на дребосъка, сетне тържествено продължи:

– И на добитъка, а също така на кокошките и на кучето, както се канех да кажа, преди да бъда тъй безцеремонно прекъснат. Желаем ти още, добри ми стопанино, пролетни дъждове и лятно слънце в изобилие, небивала реколта от жито и от прославените ти картофи, за които чухме, че по-добри няма от тук, та чак до Фуков край. – Младият хобит се завъртя и огледа останалите четирима. – Кажете, дружина: Да бъде!

– Да бъде! – провикнаха се всички в един глас и удариха с тоягите си по замръзналата земя.

– Щом е тъй, влизайте, драги гости – рече Живоплет, чието сърце се беше размекнало при споменаването за картофите. Наистина се гордееше с тях и обичаше да му го напомнят. – Стопанке! Ще се намери ли с какво да нагостим тия младежи?

– Ами… скромна ни е трапезата, но все ще измислим нещо – подвикна отвътре с фалшива скромност госпожа Живоплетова. – Хайде, не се помайвайте, ами влизайте, че отлетя топлото!

Но предводителят на малката група поклати глава.

– Чакай малко, добри стопанино. Трапезата си е трапеза, ала първо работа трябва да свършим. Знаеш ли ти, достойни труженико, че в чифлика ти се е завъдила зла сила?

– Брех! – смая се престорено Живоплет. – Не думай! Че как тъй ни е сполетяла такава беда? Сигурно нещо грешиш.

– Мирто Търнокопсън никога не греши! – гордо заяви водачът. – Но да знаеш, почтени земеделецо, спукана й е работата на злата сила, щом са дошли юленари от Голям Дълбалник. – Той отново се завъртя към дружината си и ревна с пълен глас: – Действайте, момчета!

Усмихнат до уши, Живоплет смукна лулата, отпи солидна глътка бира и прекрачи на двора. Бършейки ръце в престилката си, на прага зад него застана стопанката, а от двете й страни се струпаха четирите им деца. Подобно зрелище в никакъв случай не биваше да се пропуска – то беше върхът на празника и ако се разиграеше добре, щеше да стане повод за коментари поне до средата на лятото.

И трябва да се каже, че юленарите не разочароваха очакванията на публиката. Подвиквайки си развълнувано и деловито, те търчаха насам-натам из двора, надничаха под навеса, зад купчината дърва, в коритото за поене на добитъка и къде ли не още. Но усилията им може би щяха да останат безплодни (поне тъй изглеждаше), ако злата сила не бе решила сама да изскочи с див рев от плевнята. Беше тъй страшна, че трите момчета подскочиха уплашено, а малката Диворозка се вкопчи с две ръце в крака на майка си и зарови лице в полите й. Дори Живоплет леко се сепна и разля малко бира върху жилетката си, като видя тая дребна, но изумително грозна фигура с черна броня и ръждясал рогат шлем.

– Дръж! Дръж! – разкрещяха се петимата юленари и с размахани тояги се нахвърлиха върху чудовището.

Странно, но щом върху шлема на злата сила се посипаха кънтящи удари, тя моментално загуби всякаква войнственост и търти на бяг с жални вопли:

– По-леко, бе момчета! Не сме се разбирали така! Ще ме пребиете!

Цялата потеря изчезна зад ъгъла на хамбара, откъдето долетяха още няколко удара и приглушени крясъци, после всичко стихна и разгорещените юленари се върнаха, намествайки венците върху главите си. След малко всички бяха в топлата трапезария и Живоплет затвори вратата, а децата нетърпеливо се струпаха около торбите на гостите, откъдето започнаха да излизат подаръци. За стопанина – лула във формата на тролска глава с щръкнали кучешки зъби и очи от червени стъкълца, толкова грозна, че Живоплет моментално се влюби в нея. За госпожа Живоплетова – лакирана кутийка от розово дърво с игли и разноцветни конци за бродиране. За Старика – широк плетен пояс от зелена прежда, който можеше да послужи и като шал. (Той дори не отвори очи, само сънено промърмори “Много хубаво, много хубаво”, после премлясна и пак се унесе.) За трите момчета – кречетало, лък-играчка с кръгла сламена мишена и мъничка дървена ферма с крави, понита и свине (съвсем като истински), а за малката Диворозка – чифт обички със сини камъчета.

– Е, момци, сядайте на трапезата – рече Живоплет. – Дълъг път сте били, а от туй здравата се огладнява. – И докато юленарите се настаняваха около масата, той продължи: – Та, казвате, чак от Голям Дълбалник идвате. Как тъй ви хрумна да навестите наше село?

– То тъй стана, щото Фалто Зеленак и неговата дружина щяха… – започна малкият Халфи, но Мирто му изшътка свирепо и пое обясненията в свои ръце.

– Сигурно и ти, драги ми стопанино, си бил някога юленар, та знаеш: който пръв тръгне и най-добре се представи, обира благодарностите и лакомствата, а за останалите… ами, каквото остане, нали разбираш. Е, не искам да се хваля, но нашата дружина всяка година изпреварва другите, та чак ни дожалява за тях. (Мирто лапна парче от знаменития картофен пай със сирене на госпожа Живоплетова, ококори се възхитено, преглътна и продължи.) Има един Фалто Зеленак, добро момче, между нас казано, но хич не му върви с юленуването. Пък си рекохме: „Нека не му се пречкаме тая година на клетия Фалто, поне веднъж да си похапнат до насита неговите момчета.” И ето ни тук.

– Благородно – одобри Живоплет и пусна облаче дим към тавана. После се сети за нещо. – Ами нашите момци как ви приеха, като им се натресохте? Не ми се вярва да са били много доволни.

– Не бяха – призна Мирто и смутено подсмръкна при спомена. – Замеряха ни със снежни топки.

– Ама и ние не им останахме длъжни – намеси се развълнувано Халфи. – Пък после, като видяха злата сила…

– Брех! – подскочи на стола Живоплет и едва не изтърва лулата. – Абре, младежи, къде ви е злата сила? Забравихте го навън туй момче! Ще премръзне!

Мирто също се сепна, но само за миг, и веднага отправи повелителен поглед към Халфи. Без да чака други команди, дребният хобит хукна навън да дири Галдо. Откри го зад ъгъла да гризе унило геврек със сусам, седнал на завет до някаква стара бъчва.

– Айде бе, Галдо! – провикна се нетърпеливо Халфи. – Всички само тебе чакат! Да знаеш каква трапеза са спретнали стопаните, шапката ще ти падне… чайникът, де – ухили се той.

Галдо смъкна продънения чайник от главата си, огледа го с отвращение и го захвърли до бъчвата. После повлече нозе подир Халфи, като се препъваше в долния край на нагръдника. Беше го обзела някаква странна умора и в ушите му тихо звънтеше, а щом влезе в трапезарията, от топлото изведнъж го втресе. Това не убягна от зоркия поглед на госпожа Живоплетова, която тревожно вирна ръце към тавана и възкликна:

– Леле божке, туй дете е простинало! Сядай, сядай тук до огнището. Ей-сегичка ще ти направя греяно вино със сушени малини. И го свали това желязо, че да се стоплиш.

– Не мога – измънка гъгниво Галдо.

И наистина, поради липсата на ремъци приятелите му бяха използвали канапа толкова щедро и с толкова много възли, че сега нагръдникът просто нямаше как да се свали. Той се намести криво-ляво на топло до дремещия Старик и се заслуша в приказките около масата.

– Та, като видяха каква зла сила си имаме – обясняваше Мирто, – вашите момци веднага схванаха, че с общи усилия ще постигнем много повече, отколкото поотделно. Обиколихме Язови бърлоги от край до край и смея да твърдя, че в селото никога не са виждали такова юленуване. Щяхме да доведем момчетата и при теб, драги стопанино, ама те бяха преяли, та не им се идваше насам.

– Да, добре си похапваме по нашия край – рече Живоплет с нескрита гордост.

След малко едрите ръце на госпожа Живоплетова поднесоха пред лицето на Галдо голяма глинена чаша с горещо вино, от което лъхаше аромат на малини. Той вдигна очи към нея и сърдечната усмивка върху кръглото й добродушно лице го сгря още преди да бе отпил първата глътка.

– Пий, момко, пий додето е още горещо – подкани го тя. – Веднага ще ти олекне.

Наистина, от виното по цялото му тяло се разля мека топлина, сетне го налегна дрямка и той се унесе в неспокоен сън, из който се мяркаха ту опулените очи и рошавите бакенбарди на Бандобрас Тук, ту размаханите тояги на юленарите и безбройните трапези, през които бе минал тази вечер. Опомни се едва когато Мирто го разтръска за рамото.

– Хей, Галдо, стига си спал. Време е да си вървим.

Луната вече преваляше и бледите ù лъчи хвърляха милиарди искрици по заснеженото поле. Ставаше все по-студено и снегът скриптеше под нозете на малката група. Мразовитият въздух беше съвършено неподвижен, в ясния небосвод горе грееха ярки звезди, но на север небето тънеше в непрогледна чернилка – оттам се задаваха буреносни облаци.

Прегърбени под товара на тежките торби с лакомства, юленарите крачеха бавно, сякаш замаяни от онази странна магия на малките нощни часове, когато в ушите тихо звънти и времето забавя своя ход. От време на време си разменяха по някоя дума, но веселието на празника отдавна се бе изпарило и разговорът не вървеше. Сега всички си мечтаеха само за топла стая и мека постеля. Галдо се тътреше най-отзад и сега повече от всякога приличаше на нещастен и жалък орк от древно предание.

Светлините на Язови бърлоги отдавна бяха останали далече назад. Вече наближаваха мястото, където пътят навлизаше в гората, когато Галдо ненадейно запя с удивително ясен и звънък глас сред глухата тишина:

В отминал ден през лес зелен

край китен лъг вървях

и в полумрак, сред гъсталак

там портичка видях.

Под цъфнал дрян, зад стар бръшлян

тя крие таен път

и сам не знам защо натам

нозете ме влекат.

Бленувам я, сънувам я

в среднощни часове

и будя се, и чудя се

къде ли ме зове.

Към що и как, по кой ли бряг,

под кой ли небосклон

ще тръгна аз в незнаен час

далеч от роден дом?

Песента звучеше тъй странно, че смаяните юленари спряха на място и се вторачиха в Галдо. Мирто се опомни пръв.

– Откъде знаеш тая песен – попита учудено той. – За пръв път я чувам.

Галдо с усилие поклати глава.

– И аз… – Сега гласът му прозвуча съвсем различно, глухо и дрезгаво. – Сякаш изведнъж ми дойде отвътре съвсем самичка. – И той отново подхвана: – Към що и как, по кой ли бряг, под кой ли небосклон…

Но не довърши. Внезапно извърна глава и отправи поглед към един жив плет сред полето, недалече от гората, в който се тъмнееше малка дървена портичка.

– Вижте – избъбри унесено той и посочи с ръка. – Вижте как странно трепти лунната светлина по онази портичка.

Всички се вгледаха. Може би наистина имаше нещо необичайно в трептенето на лунните лъчи по живия плет и портичката. Но така и не успяха да разберат дали наистина е така, защото неочаквано Галдо се втурна натам. Тичаше с изненадващо лека стъпка, без да обръща внимание на виковете зад гърба си. Лунният блясък по заснежената портичка го влечеше неудържимо. Още десет крачки… пет… само една…

Пръстите на протегнатата му ръка докоснаха дървото, покрито с тънка ледена коричка, и внезапно лунната нощ помръкна. В тишината нахлу свирепият вой на виелица, черните облаци кипнаха като вещерски казан, обгърнаха цялото небе и над полето се възцари непрогледна тъма. Вълшебството секна като отрязано с нож. Изтрезнял, Галдо се огледа, но не виждаше дори пръстите на протегнатата си ръка.

Из виелицата с див кикот прелитаха зловещи тъмни силуети. Луната надникваше за миг през парцаливите вихрени облаци и пак изчезваше.

– Галдо-о-о! – крещяха едва доловими далечни гласове през воя на вятъра. – Галдо-о-о! Къде си?

– Тук съм! – извика задавено той, но вихрушката хвърли в устата му шепа сняг и го накара да се разкашля.

Нощната буря бе страшна. Бесният напор на вятъра сякаш връхлиташе Галдо от всички страни едновременно. Зашеметен, оглушал и загубил всякакво чувство за посока, той залиташе с протегнати ръце през неравното заснежено поле, препъваше се в камъни и буци пръст и отчаяно се мъчеше да открие пътя, където бяха приятелите му. Ала от пътя нямаше и помен. Виковете бяха заглъхнали. Сковаваше го непоносим студ, крачките му ставаха все по-бавни, а снегът под нозете му –  все по-дълбок. Вече затъваше не до глезените, а до средата на прасеца, почти до коляното, веднъж хлътна до кръста и успя да се измъкне с цената на невъобразими усилия.

Стори му се, че виелицата леко отслабва. Бурята отминава, помисли си радостно той, но после протегнатите му ръце докоснаха гладката кора на буков дънер и Галдо разбра, че неусетно е навлязъл в гората. Беше се изгубил окончателно. Нямаше представа накъде да върви, но да стои на едно място би било пагубно и той с усилие повлече напред изтощените си нозе.

Не знаеше колко време е продължил да се тътри из мразовитите вихрушки. Вкочаненото му тяло вече не усещаше болка, когато се блъскаше в дърветата. Безжизнената ледена нощ проникваше до костите му, прогонвайки дори спомените, че има и друг свят, свят със слънце, топъл дом и живот.

Ненадейно опората под краката му изчезна. Галдо залитна, пропадна надолу и затъна в сняг до гърдите. Вече нямаше сили да се бори и след няколко немощни движения с лакти той остана да лежи в дълбоката преспа. Из снагата му плавно се разля мека топлина, обзе го безметежен покой. Не желаеше нищо друго, освен да заспи, да си отпочине от безсмисленото лутане из пущинака. Пред очите му затанцуваха светли искрици. Отначало той си помисли, че му се привижда и понечи да разтърка очи, сетне се отказа – щеше да е прекалено голямо усилие.

Не, не му се привиждаше! Искриците ставаха все по-ярки, наближаваха, превръщаха се в отчетливи светлинки сред завесите от стремглаво прелитащ сняг. Цяла колона от неясни фигури крачеше през нощната гора. Елфи, осъзна с лениво смайване Галдо, истински елфи, за които бе чувал само в разказите и приказките на стария Арвиболд! Всеки от тях носеше в ръка къс жезъл с малка кристална лампа на върха. Вървяха един подир друг, без да обръщат внимание на студа и свирепия вятър, който развяваше косите и дрехите им, вървяха и пееха с невъобразимо прекрасни гласове, напомнящи звън на кристални камбанки:

Автор на илюстрацията Петър Станимиров

Арм-лоомеа нурте а-ленка салка еленни

сий’ хуине туупе хрив-таур яс даер форенни

нан’ салка аранка еленлос пелу галад калмалие.

Ле Елберет тултсен синоме тен алмарелие.

Бурни облаци скриха бавния танц на звездите

и със сенки от севера зимната нощ е покрила горите,

но танцуват снежинки-звездици на лампите в яркия плам.

Ти, Елберет, за почуда и радост изпрати ги нам.

Галдо искаше да извика, но от гърлото му не излетя нито звук; искаше да размаха ръце, но само пръстите му потрепнаха едва-едва и отново застинаха. Върволицата на елфите бавно мина край него и започна да се отдалечава. Лампите на първите вече се смаляваха, чезнеха сред дърветата и виелицата. Сърцето на хобита се сви от безнадеждност и отчаяние.

В този момент последният елф от колоната се озърна. Погледите им се срещнаха – единият изпълнен с учудване, другият с безмълвна молба за помощ. После изтънялата нишка на сетните сили се скъса и Галдо потъна в забрава.

Събуди го нежно зелено сияние. Галдо примига, надигна се на лакти и хвърли поглед наоколо. Лежеше насред поляна, обрасла с крехка млада трева, а над него се лееше мека светлина като слънчеви лъчи, пронизващи короните на току-що разлистени букове. Сякаш някакво незнайно вълшебство го беше пренесло от лютата зима в разгара на пролетта. Но като се огледа, той разбра, че не е точно така. Извън пролетната поляна се разстилаше все същата мрачна зимна гора, из която продължаваше да бушува виелица.

Елфите бяха тук – около дузина, облечени в бели и зелени дрехи. Някои от тях бавно крачеха насам-натам из поляната, други си почиваха, облегнати на гладките букови стъбла, трети бяха насядали на скромно пиршество. За чаши им служеха изящните фунийки на големи бели цветя, каквито Галдо виждаше за пръв път, а вместо чинии използваха овални и лъскави тъмнозелени листа.

Хобитът седна и едва сега откри с изненада, че някой го е отървал от доспехите. Нагръдникът лежеше в тревата до него и дори канапът беше грижливо намотан на кълбо. Сред пищната зеленина това почерняло от мръсотия желязо изглеждаше още по-грозно. Галдо побърза да извърне поглед настрани и се сепна – без да усети елфите се бяха струпали около него.

– Привет, Галдо Бързолък – възкликнаха те със смях. – Привет на теб, славен пощальон и още по-славен юленар. Никога не бяхме виждали толкова страшна зла сила, а това заслужава угощение.

Един от тях пъхна в ръката му чаша, друг му подаде листо с няколко курабийки, от които лъхаше тъй вълшебен аромат, че Галдо сам не усети кога лапна първата и посегна към втората. След минута от курабийките нямаше и следа. Той отпи от чашата. На вкус питието напомняше прохладна изворна вода, но разливаше по жилите весела бодрост като в слънчево пролетно утро, когато ти се иска да избродиш целия свят.

– Истинският юленар си личи по апетита – разсмяха се отново елфите. – Е, Галдо, забрави ли, че юленарите носят подаръци? Какво ще ни подариш?

Галдо смутено се озърна към торбата си. Знаеше, че е пълна с гевречета, канелени питки, парчета баница и други вкусотии, но след угощението на елфите всички тия лакомства му се струваха недодялани. Той въздъхна и разпери ръце.

– О, прекрасни народе – срамежливо изрече той. – Бих се радвал да дам на всеки от вас най-чудесния подарък на света. Но вижте – не ми е останало нищо друго освен едно кълбо канап и този грозен нагръдник.

Предводителят на елфите пристъпи към него.

– И най-грозният подарък може да бъде скъп, ако е даден от сърце, Галдо Бързолък – тихо изрече той. – Не се притеснявай, подари ни каквото желаеш.

Галдо се поколеба, сетне въздъхна дълбоко, пое нагръдника и го протегна към предводителя. Странно, но елфът също се поколеба. После ръцете му докоснаха подаръка и тогава се случи нещо невероятно. Нощното зимно небе мигом се изчисти от облаци и в бездънните му простори грейнаха безброй ярки звезди. Над поляната полъхна лек, топъл вятър, който разлюля младата трева. По нагръдника пробяга сияние и почернелият метал изведнъж заискри с ослепителната белота на сребро. И в същото време зеленият камък с тих пукот се отрони от гнездото си и падна в нозете на хобита.

Гласовете на елфите рязко замлъкнаха като отрязани с нож, сетне отново се надигнаха в тих, развълнуван шепот.

Предводителят остави настрани блесналия нагръдник, кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони.

– Подаръкът ти е по-щедър, отколкото можеш да си представиш, Галдо – каза той. – Не знам по какво чудо е попаднал в ръцете ти, но за нас е върховна чест да го получим и ще ти бъдем благодарни навеки за него.

Трудно е да се опише какво изпита в този момент скромният чирак-пощальон от Голям Дълбалник. В сърцето му се бореха изумление, гордост, смътна тревога и парещо любопитство.

– Но защо говориш така? – възкликна той. – Какво толкова ценно има в този нагръдник? И какво толкова съм сторил? Та той просто се въргаляше сред вехториите в Дома на матомите и аз…

Старият Арвиболд неведнъж бе казвал на Галдо, че езикът му е по-бърз от мисълта, но за щастие този път той се опомни навреме и прехапа език. Не се гордееше със снощната си постъпка.

– Това е нагръдникът на Еарендил – произнесе тържествено предводителят и при това име всички елфи склониха благоговейно глави.

– А кой е Еарендил? – попита Галдо.

Този път елфите се разсмяха звънко, но в смеха им нямаше нищо обидно – така се смеем на детската наивност, от чистата радост да си припомним времето, когато сме правили първите крачки в безкрайния и удивителен свят. Дори предводителят не се удържа от усмивка. После посочи нагоре, където сред черния небосвод една звезда грееше по-ярко от всички останали.

– Ето го. Звездата, която вие наричате Зорница или Вечерница, ала всъщност това е Еарендил Полуелф, най-великият мореплавател из безконечните простори отвъд пределите на мирозданието.

– Не разбирам – обърка се Галдо. – Как може този Еарендил да бъде звезда? Как е попаднал при нас неговият нагръдник? И какво общо имам аз с всичко това?

Предводителят се приведе, за да го погледне право в очите, и този път погледът му беше замислен и леко печален.

– Чуй ме що ще кажа в отговор на последния ти въпрос, Галдо Бързолък от Голям Дълбалник. Всички ние крачим по своя път през живота и не знаем накъде ще ни отведе той. Понякога попадаме на чужда диря и тръгваме подир нея. Друг път дори не знаем, че има такава диря – просто се отклоняваме от утъпкания друм заради красиво цвете, птича песен или ромон на далечен поток. И ако някой ни попита защо сме го сторили, ще отвърнем, че е било случайност. Но кажи ми, Галдо, случайност ли беше, че в зимната гора срещна именно нас? Случайност ли беше, че те видяхме точно когато произнасяхме името на благословената Елберет? И… – той посочи надолу – … случайно ли този камък се отрони в нозете ти? Знай, Галдо, точно така е станало с теб. Неусетно си тръгнал по диря величава и славна, започваща тъй отдавна, че малцина дори са чували за началото й. Не знам що те чака занапред, ала мога да се досетя, че ти предстоят тежки изпитания и велики дела. Знам още, че не е лека подобна участ за един от скромния и простодушен народ на хобитите. Но тръгнем ли веднъж по съдбовния път, няма връщане назад. Защото, колкото и да си говорим за случайности, в този свят няма нищо случайно, откакто Валарите запели своята песен пред трона на Еру Илуватар.

– А кои са Валарите? – попита Галдо.

Елфът се разсмя и вдигна ръце.

– Няма спасение от хобитовото любопитство. За да ти отговоря, би трябвало да разкажа цялата история за сътворението на този свят, наречен Арда, ала за такъв разказ не биха ни стигнали много и много нощи, а утрото вече наближава. Знай само, че Валарите са всемогъщите властелини, които в зората на времето сътворили света чрез своята песен и до днес бдят над него от Безсмъртните земи отвъд Разлъчното море. Знай още, че най-могъщият от тях се разбунтувал срещу волята на Еру и много беди произлезли от това, докато накрая избухнала Войната на гнева. И в тази война решаваща роля изиграл Еарендил. Защото онзи, чието име не споменаваме и го наричаме Черния враг, събрал сред пущинаците на Севера страховита войска и хвърлил цялата нейна мощ срещу армиите на Запада.

Галдо бе притворил очи, за да слуша по-добре, и неусетно пред вътрешния му поглед се разкри онази картина, която бе зърнал за миг в Дома на матомите. Но този път не изпита страх. Изпълваше го само вълнение и възхита от невероятната гледка. През безплодната пустош крачеше армия от величави гиганти в бляскави доспехи и ударите на мечовете им прорязваха клисури в скалистите хълмове. Напразно се опитваха да ги спрат несметни пълчища от дребни и грозни твари – орки, досети се Галдо – и страховити демони от огън и черна сянка. Все по-назад и по-назад отстъпваха враговете – към планина, увенчана с чутовна кула, над чийто връх се виеха черни облаци и танцуваха мълнии. Битката изглеждаше вече решена, ала ненадейно в подножието на планината зейнаха мрачни отвори и оттам излетяха стотици дракони. Трепнаха и се огънаха под техните удари редиците на нападателите. Но тогава в бледия виолетов здрач на вечерното небе грейна звезда. Все по-ярка ставаше тя, все по-близо идваше и се превърна в прекрасен бял кораб със сребърни платна, на чието кормило стоеше снажен воин. Шлемът му беше елмазен, нагръдникът – сребърен, украсен със зелен камък (моят нагръдник! – възкликна мислено Галдо), в едната си ръка стискаше дълъг стоманен меч, в другата – могъщ двойно извит лък. А на челото му сияеше безценен камък с омайна, неописуема светлина, пораждаща ненаситна жажда да я гледаш до края на дните си. Подир кораба летяха огромни орли и тази крилата войска отблъсна неудържимия напор на драконите.

Сетне видението се разпадна на отделни късчета. Галдо видя как абаносовите стрели на небесния воин повалят дракон подир дракон. Видя как огнен драконов дъх обгори доспехите на Еарендил и нагръдникът му с разкъсани ремъци полетя зад борда на кораба. Видя как долу вражеските армии дирят спасение в отчаяно бягство. Видя как нощта отминава и по изгрев слънце последният, най-могъщият черен дракон се хвърля в свирепа атака срещу летящия кораб. Люто блесна в утринните лъчи острието на меча и обезглавеното драконово туловище рухна със страховита сила право върху кулата на врага. Срутиха се мощните стени, потрепера цялата планина и нападателите нахлуха в подземните крепости. Галдо чу как под техните удари падат дебели железни врати, как се разбиват каменни зидове и как с диви писъци загиват сетните бранители на нечестивата твърдина. Сетне настана тишина и той разбра, че сега ще изведат от най-дълбокото подземие върховния пленник.

Но не желаеше да го види. Изпълваше го нещо повече от неприязън – някаква дълбока погнуса. Това е само сън, каза си той. Сън е, аз съм заспал и не желая повече да сънувам.

Видението изчезна. Налегна го истинска, дълбока дрямка и в просъница му се стори, че пак чува далечни гласове да го викат:

– Галдо-о-о! Галдо-о-о!