Владислав Шмид отблизо
Животът и творчеството на Владислав Шмидт са неразривно свързани със сложната социалнополитическа ситуация след Втората световна война, когато Европа е разделена на два паралелни свята. В условията на реално прекъснати комуникативни връзки и на изолация от културните европейски центрове, в България се ражда един неповторим дизайнерски талант.
Днес обединена Европа се стреми към единна система от ценности, които се развиват на основата на едно модерно и демократично общество, глобализират се не само стилът на живот, но и културните взаимоотношения. Но в периода на Студената война е било изключително трудно да бъдеш различен. От друга страна, именно противоречивостта на самата епоха поражда формирането на нов тип модерно мислене.
Името на Владислав Шмидт е знаково в българската мода, но не само като име на талантлив дизайнер.
Той е известен на широката публика и като костюмограф, и като сценограф в българското кино и театър. Нещо повече – киното и театърът ще инспирират творческите му виждания по силно експресивен начин, напомнящ случващото се в Западна Европа през втората половина на ХХ век, когато, по думита на Дениз Тейлър, „бракът между сценичните изкуства, киното, телевизията, медиите, видеоизкуството и модата е неизбежен”. Или ако се възползвам от обобщаващата метафора на Кристиян Диор: „Всяка модна къща е театър“ .
Тук ще се опитам да пресъздам образа на Владислав Шмидт такъв, какъвто съм го запомнила в непосредствения ни колегиален досег: носеше дълъг цветен шал и една огромна, кожена чанта, която с идването си хвърляше на масата. Пушеше непрекъснато, цигара след цигара, може би по две кутии на ден. Почитател беше на червеното вино в комбинация със сирене, но не отказваше и коняк. Колегите симпатизираха на Шмидт, защото той умееше да разговаря непринудено с всички, беше винаги ларж, истински „аристократ на духа” – не се поддаваше на дребнави спорове и повърхностни оценки. Имаше блестящо чувство за хумор, с което провокираше и пикантните женски разговори. Притежаваше невероятна енергия и огромен творчески потенциал. Бликащият отвътре естетизъм беше негова „втора природа”. Твореше спонтанно, идеите буквално го преследваха – в планове, проекти, творчески изяви, но никога не беше доволен от постигнатото. Беше различен – още външният му вид подсказваше ярката индивидуалност на родения артист.
Фамилията Шмидт е с австро-унгарски произход. Семейството на родителите му е чиновническо. Роден е в Русе на 26 юни 1940 година. Преместват се в София, когато Владислав е на седем години. Но той е от онези деца „без възраст”, които всъщност се правят на деца, за да успокояват тревогите на възрастните. Малкият Шмидт никога не е самотен, защото непрекъснато рисува своите фантазии за бъдещите си модели и персонажи. Осиновен е от заможни, бездетни роднини, съсобственици на прочутата сладкарска верига „Гараж-сладкарници“. От там, може би, е наследил и влечението си към кулинарното изкуство. Шмидт завършва гимназия и кандидатства в Художествената академия. За съжаление не е приет веднага и му се налага да работи една година. Но не се отказва от мечтата си да стане художник, готви се упорито и успява. Влиза в Академията в специалност текстил при проф. Марин Върбанов, завършил в Китай. Годините на следването му го сближават творчески най-вече с неговия професор. Връзката му с Върбанов в по-късен период се подържа и от съпругата му Сун, с която Шмидт е колега в Центъра за нови стоки и мода (ЦНСМ). В Академията среща и любовта на живота си – очарователната Елена Демякова, която следва сценография. Владо е покорил сърцето ù с вродената си галантност, добро възпитание и с изискания си външен вид. Елена си спомня с тъга за отминалата младост: „Бяхме в час по италиански език, преподавателката ни беше елегантна дама, от старата генерация. В един момент вратата се отвори и една червена роза прелетя направо към мен – след нея в рамката се появи Владо…”.
Владислав Шмидт е силен студент. Отдава му се перспективата и като най-способен в курса помага на колегите си в чертежите. Надарен е и с творчески усет, затова охотно помага и при решаването на трудни естетически проблеми. Владислав е любознателен – живописта и историята на изкуството са другата му страст. С Елена не пропускат изложби, филми, постановки, концерти… Елена си спомня за едно екстремно преживяване от онези години: „С Владо и един друг колега искахме на всяка цена да гледаме „Сладък живот“ на Фелини. Филмът се прожектираше в Операта. Билети нямаше. Ние като студенти се промъкнахме тайничко през служебния вход на Операта. Една служителка ни забеляза, но не обърнахме внимание. Не помня точно как се озовахме зад екрана на сцената. Щяхме да гледаме актьорите в страхотен ракурс, но това нямаше значение за нас, по-важното беше да видим филма. За голямо наше нещастие на сцената се появиха милиционери, които ни арестуваха. Качиха ни в една камионетка и цяла вечер ни разкарваха като арестанти. Накрая ни пуснаха… Бяхме едни хлапета, жадни за култура… И като си помисля сега от дистанцията на времето, по-скоро е трябвало да бъдем поощрени, отколкото наказани …”.
След завършването на Академията Шмидт работи една година в предприятието за вълнен текстил „Начо Иванов“. В средата на 60-те години постъпва в ЦНСМ, като дизайнер. ЦНСМ по онова време е Център с изградена мащабна структура от модни къщи и предприятия. Модната къща е школа за израстването на всеки дизайнер като творец. Лидия Ковачка и Шмидт се обединяват в самостоятелно дизайнерско бюро. И до днес Лидия е запазила незаличими спомени от съвместната им работа: „Шмидт беше повече индивидуалист, обичаше да създава неща, които са различни. Притежаваше необвързан свободен дух, беше харизматичен… Последната му колекция, над която работеше, беше с национални мотиви. С лекота правеше интерпретация на националната орнаментика в модното облекло. Почина през една мартенска нощ, работейки над нея. После я довършихме и представихме в хотел Шератън. Тя беше невероятна…” .
В ЦНСМ Владислав се занимава не само с проектирането на облекла, но и с аранжирането на витрини, режисирането и подготовката на ревюта. Следват години, изпълнени с неистов ентусиазъм, но и с наложени принципи на поведение в творчески аспект. Всъщност, като линия в цялостното културно пространство вече е сглобен концептуален модел с претенции за универсалност, ориентиран към разпространение и следователно достатъчно дефиниран, за да се възприеме и репродуцира стремежът към „вечната нетленност на класиката”. Безспорно тази тенденция е широко отразена и в приложното изкуство и дизайна. Социалистическата мода възражда естетически форми, свързани със зле копираната класическа линия в облеклото за сметка на авангардната мода и като вùдим израз лимитира културното разграничаване от либералното западно общество. Елегантността се е преобразила в постулатите на Изтока за равенство. В тези години платната на Пит Мондриан са възпроизведени върху моделите в колекцията на Ив Сен Лоран. Анди Уорхол ще заговори за „обърканите шейсетте години”: контракултура, субкултура, суперзвезди, наркотици, светлини, дискотеки. Невидимата елегантност е изместена от светлината на фотографските светкавици. Уорхол фиксира обикновения живот върху платната си, като използва снимки от пресата. Моделиерът е обявен за звезда. Модата се превръща постепенно в медия на Запад. А в социалистическа България изгря звездата на един млад творец, разкрепостен в творчеството си от догми и критерии, наложени чрез политически доктрини. От този момент Шмидт ще доказва, че модата не е само въпрос на техника, а че следва течението и пулса на времето, на урбанизацията и е креативен акт. Той създава за десените си композиции, почерпени от националните мотиви. Много силно е повлиян и от картините на Густав Климт и разработва колекция в този дух. Шмидт е ненадминат в извеждането на линията, която художникът преследва чрез силует, обем, форма, колорит, мотиви, структура на плетивата и платовете. През 1970 той пътува до Париж, изпратен е от ЦНСМ, за да се запознае с изложението „Прет а порте“. Скоро посещава и Италия. Тези творчески командировки оказват изключително влияние върху творчеството на дизайнера. В средата на 70-те години на миналият век по покана на ръководството на Центъра у нас пристига и италианският дизайнер Роко Бароко. Шмидт се запознава и с Вячеслав Зайцев – има възможността да посети ателието му в Москва, което оприличава с пещерата на Аладин, поради впечатляващите аксесоари към колекциите на прочутия руски дизайнер. Стилът на Зайцев импонира на Шмидт, тъй като и за него допълненията към облеклото, сценичните костюми и шоуто са от решаващо значение за успеха на всяка нова колекция. По това време ЦНСМ разполага с различни ателиета: кожарско, шапкарско, ювелирно, обущарско. Изискванията на Шмидт по отношение на формата и мотивите в композицията на бижутата и другите аксесоари са изцяло съобразени с дрехата. Той рисува ескизи с екстравагантни форми на шапки, колани и бижута. Пресата го определя, като „подчертано авангарден”. В тези години Центърът сключва договор с водещата френска дизайнерска фирма „Фред Карлен”. Тя издава професионална, насочваща информационна литература. Информацията с модните тенденции за текстила и трикотажа пристигат година и половина по-рано в България и се разпространяват по предприятията. Тази връзка изиграва съществена роля върху развитието на Шмидт, защото именно той прокарва новите тенденции и съвременните критерии в модния дизайн. В годините на желязната завеса, източноевропейските дизайнери бавно се образоват, всичките им познания идват по-скоро по случайни пътища и от попаднали им списания, реално не се познават тенденциите в Западна Европа. Не се проектират автентични модели, а копия, и именно тук Шмидт по категоричен начин демонстрира своята творческа индивидуалност. Следват поредица от изложения в страните от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), в които Владислав печели награда след награда, неговият талант все повече се утвърждава. Семейният живот на Елена и Владо е функция от професионалното им израстване. Елена търси реализация в киното. Двамата работят заедно, обсъждат всяка задача съвместно и така до последния му дъх. На бял свят се е появил и трети член в семейството – синът им Емил, който по-късно ще продължи по пътя на родителите си. Ангажиментите все повече се увеличават и често се налага Шмидт да замества или помага на съпругата си в киното.
Първият му филм е истински триумф – „Козият рог“ на незабравимия Методи Андонов. Владислав Шмидт работи и с режисьора Киран Коларов в кинотворбата „Служебно положение ординарец“ (1978). С Коларов се сработват и създават проекти за филма „Червеният трамвай“, който за жалост не се екранизира. През 1980 година отново е костюмограф във филм на Коларов „Въздушният човек“.
В театъра Шмидт работи по покана на проф. Елена Баева в постановката ”Сладката птица на любовта” от Тенеси Уйлямс, с класа на проф. Надежда Сейкова в НАТФИЗ, както и в постановки на доц. Чавдар Кръстев за Драматичния театър в Кюстендил. Многобройни са и телевизионните му изяви на сценограф и костюмограф за различни предавания, за Телевизионния театър, за концерти на живо и пр. Шмидт се грижи и за сценичните костюми на звездите.
В личен план Владислав е почитател на италианската естрада, но не само заради музиката не пропуска телевизионните излъчвания на „Сан Ремо”. Той се интересува от оформлението на сцената, от костюмите, от визията, от поведението на изпълнителите. С Елена следят фестивала и заради служебните си ангажименти към „Златният Орфей”.
Ритуализирането на дрехата, макар и не толкова нова тенденция специално в модата, е важен момент в динамиката на културите и приспособяването им една към друга. Ритуализирането разкрива конкретен механизъм с присъщите му особености в духовността и битността на индивида. Шмидт е разбрал много добре двойната си страст към театъра и модата, защото показва моделите на манекените по начина, по който режисьорът ръководи артиста. В театъра не бива да се действа като моделиер. Съществената разлика между костюма в театъра и модела в модата идва от материята. Във висшата мода презират онези, които се отнасят към плата непочтително, рисуват го, подлепват го и пр., за да получат нужния ефект. В театъра – обратно, се присмиват на шивашкото майсторство. Но Шмидт си остава подвластен на магическата кутия, наречена театър. Театърът го насърчава да създава онова, което винаги е търсил: освобождаването на тялото от костюма, зареждането му с чиста фантазия, която не пречи на движението. В ЦНСМ, както и в театъра, външно всичко се върши по правила. Манекените в Центъра са най-изящните момичета на България. Но Шмидт режисира представянето на колекциите с тях именно като артист. Красотата е тази, която го вдъхновява, красотата не само на облеклата, но и на самите модели. Владислав има своите фаворитки: Мария Бешлиева, Мария Цанкова, Гинчето, Карина, Дима, Линда и пр. По идея на Шмидт през 80-те години в Пловдив се провежда „Фестивал на модата“. Колекцията, която Шмидт създава за 25-годишнината на ЦНСМ му донася небивал успех. Тя привлича интереса на модните почитатели с изключителните си десени, харизматично решени в бяло ламе и стоманен металик. С колекцията си Шмидт сякаш иска да накара хората да мислят. Той упорито следва своята линия. Не се отказва от категоричната стилистика на стила Ампир. Но в тази колекция, като че ли за първи път рисува с толкова яростна искреност моделите си. По този начин Владислав протестира срещу добрия тон, пуританството и цензурата на своята епоха. Той не реставрира миналото, а го стилизира. Шмидт рециклира наблюденията си, взети от живота и от улицата. Той притежава ярък, открояващ се почерк, различен от този на колегите си. Интересна негова идея е шал с мотиви по картина на Цанко Лавренов. Проектът е прекрасен, но невероятно труден за изпълнение. Реализацията му остава като уникален предмет на изкуството. По-късно Шмид създава втори шал с личния си автограф в европейски стил. Този път техническите проблеми са превъзмогнати. Владислав разработва собствени десени за мострената тъкачница „Албена”, използва ги за финалния модел в колекциите си. Талантът на Шмидт е толкова спонтанен, че когато влиза в магазина на ЦНСМ, светкавично преаранжира витрините с елементи от новата колекция. Хрумванията му са невероятни, омагьосващи. Добрите му познанства с културните центрове в София му помагат да осигури подходящ реквизит при аранжирането на витрините на ЦНСМ. Като естет, Шмидт обича красивите предмети, без да отдава значение на автентичността им. Домът му е странна смесица от естетика, бутафория и арт атмосферата на ателието. Изкуството на Шмидт получава стойностни импулси от творчеството на Ив Сен Лоран, Диор, Армани, Исей Миаке. Страстен почитател е на Нерон, Генко Генков, Свилен Блажев, Светлин Русев, Дечко Узунов, с които лично се познава. Музиката на Бетовен, Моцарт, Доницети, Верди, Гершуин вълнуват художника и го стимулира в творчеството му.
В първите месеци на демокрацията Владислав заминава да работи в САЩ, в града на ангелите – Лос Анджелис. Ескизите му са посрещнати много добре и той сключва договор за реализация на собствена колекция. Америка е един нов свят с много предизвикателства и възможности за твореца. Шмидт винаги е бил твърде съвременен, самоцелните експерименти са му чужди. Но въпреки обещаващите перспективи, обзема го носталгия и той се връща в родината. В „Лукановата зима” пристига с огромен куфар, пълен с хранителни продукти за близките си. Следват ангажименти за бутик „Папийон“ и модни фотосесии за календари. Владислав работи с фотографа Явор Попов, за когото модната снимка е творчески резултат от обединените усилия на дизайнера и на човека зад фотообектива. Най-силният му период в модната фотография е белязан с изключително ползотворното му сътрудничество с Владислав Шмидт. Липсата на самоцелни ефекти и майсторството при пресъздаването на тънкия флирт между жената и шапката, жената и дрехата, жената и украшението подсилват стойността на модните снимки на Явор Попов и дизайна на Владислав Шмидт. Днес фотографът си спомня за изумителния професионализъм на Владислав Шмидт: „Винаги се сещам за оня момент, в който аз съм още на дежурно осветление и той ми казва: „Ето, така го искам!“. Случвало се е да работим и на свещи и той отново реагираше така. Тъкмо това за мен е интересното в нашата работа“.
Успехът на Владислав Шмидт идва и от факта, че той се връща към собствената си национална традиция и култура, и това му помага да сътвори уникални и неповторими неща. С него модата разказва за очаквания в света на необикновеното, потопено в красота. Наблюдавайки своето време, без да си позволи да го изживее физически, той избягва еклектизма, като откроява съвършените пропорции във фигурите на манекените си и линиите на платовете си. Шмидт никога не е налагал стилистични диктати.
Днес добре облечената жена е тази, която умее да установи съответствие между дрехите и личността си. Начинът на живот, „лайф стайл“, е немислим без хармоничната връзка между облеклото и аксесоарите от една страна и сценичното представяне, от друга. Владислав Шмидт, който през целия си творчески път черпи вдъхновение от киното и от театъра, от различни исторически епохи и съвремието, по-добре от всеки друг владееше тайните на голямото дизайнерско изкуство.
Демякова, Елена, Личен архив
Ковачка, Лидия, Личен архив
