Белият япанджак

[В: Павлов, Павел.  Белият япанджак. – В: Павлов, Павел. Шепа мигове. Том III. –  С: Библиоскоп, 2013. – с.407-454  ISBN 978-954-8586-18-4]

 

Васил Левски

18 юли 1837 – 8 февруари 1873 (на 35 години) 180 години от рождението, 144 години от смъртта

 Портрет от Иван Кирков, 1973

 

  - Господин Пъшков, вие сте били един от най-приближените хора на Левски.  Били сте член на Централния революционен комитет, т.е. член на Временното правителство. Били сте най-често в контакт с Левски като сте провеждали неговата революционна тактика. Кажете ни, моля, вашите лични впечатления за характера и личността на този велик българин, който за нас, младите, е станал символ на саможертва, воля и безстрашие.

   С тези думи се обърнал дядо ми Иван Войников, народен учител от село Угърчин, към Димитър Пъшков (1840-1926), единственият от членовете на Централния революционен комитет, доживял до дълбоки старини.

  В кафенето настъпила тишина. Погледите на всички били вперени във внушителната фигура на дядо Пъшков. Той се позакашлял, погладил с треперещи ръце дългата си бяла брада, сбръчкал чело, като да се силел да си припомни нещо, навел бавно глава към земята и след това се възправил.

  - Господа, всички сте чели за Левски. Вярвам, че всеки от вас е прехвърлил по няколко пъти всичко онова, което са писали за него разни писачи. Чел съм и съм препрочитал всичко и аз. Но едно ще ви кажа: всичко, писано за Левски, ми се струва доста бледо, доста книжно и далеч от това да може да даде истинска жива представа за ума, волята и характера на този велик българин, с когото имах честта да работя рамо до рамо за нашето народно дело.

  Апостола беше нещо необикновено, нещо силно, свръхчовешко, нещо такова, за което не намирам думи. Левски беше рядко съчетание на ум, воля и енергия и над всичко имаше велико човешко сърце, което спечелваше всичко и всички.  Притежаваше най-голямата човешка сила – словото – и знаеше де и кога да си служи с него. Никога не съм слушал по-прост, по-сладкодумен и по-убедителен оратор от него. Пак повтарям, че не намирам думи, с които да изкажа това, което Левски беше за мен. В сърцето и в душата си аз пазя един много по-съвършен образ на Апостола на свободата от това, което ни дават неговите биографи.

  Последните думи Пъшков произнесъл малко натъртено и с повишен тон. В кафенете се възцарила гробна тишина, като че по даден знак се почитала паметта на великия Апостол на свободата.

Портретът, по който турската полиция е търсила Левски

 

      - Господин Пъшков – подел пак дядо ми – благодарим ви много за скъпите думи, които ни казахте. Ще ни извините, но ние,  младите, сме любопитни и искаме да знаем нещо повече. Разкажете ни нещо от вашите лични спомени за Левски, някои по-интересен случай, нещо неописано досега.

Дядо ми  Иван Войников

Ляво: като гимназист в Образцов чифлик на Мидхат паша

Дясно: като млад учител по времето, когато е записвал спомените на Марийка Сиркова  – Цвяткова

 

  Маститият беловлас старец се позасмял, поклонил одобрително глава и наченал:

  - Наистина имате право. Дълг се пада на нас, старите, да ви кажем онова, което знаем и не бива да отнесем в гроба … Това, което ще ви разкажа се случи към началото на месец  декември 1870 година. Точната дата не мога да си спомня. Знам, че беше около свети Никола, една или две седмици преди този празник. По това време бях даскал в Ловеч и член на Комитета. Един ден преди обяд получих съобщение от доверен комитетски човек, че Левски е в Ловеч и вечерта комитетските хора ще имаме заседание. Следобяд имах занятие с децата. По едно време чувам, че се чука на вратата на стаята. Излизам и що да видя? Срещу мен стои Левски, весел и засмян, облачен в хубави граждански дрехи и с вратовръзка.

  Изненадан от необаждането му и неуместното идване, аз се смутих, та не му подадох ръка да се здрависаме. Той се спусна към мен, стисна ми здраво ръката и каза:

  - Какво се чудиш, Димитре? Ще кажеш „луд човек“, а? Не бой се. Исках да си поговорим нещо двамата насаме. Хайде, пусни децата и да се разходим към Дръстене.

  - Добре, казах аз – чакай да разпусна децата.

  Не помня дали бях в началото или в края на часа. Разпуснах децата и тръгнахме с Левски към Дръстене. Вървим и си говорим. Току-що бяхме подминали горнокрайската черква, ето че насреща ни се зададе Али чауш. Като го видях, изтръпнах. Всичките коси на главата ми щръкнаха. Краката ми почнаха да се олюляват, а езикът ми се навлече в гърлото. Левски схвана моята уплаха и с един твърд и спокоен глас каза:

  - Не бой се, Димитре, върви спокойно и мълчи.

  Вървя аз, ала краката ми треперят, устата ми засъхва, а Али чауш приближава. Като дойдохме на няколко крачки от него, извадих кърпата си и започнах да кихам престорено, та да скрия смущението си, като в това време направих учтив поклон на чауша. Левски също стори любезен селям и го подминахме. Господ ни спаси, си помислих аз за момент. Но не бяхме изминали още двайсет –трийсет крачки от срещата и дочух гласа на Али чауш:

  - Пъшков ефенди, мога ли да знам кой е вашият приятел?

  Ушите ми писнаха. Главата ми се замая и се чудех какъв отговор да му дам. В този момент Левски се обърна към Али чауш и със спокоен и вежлив глас каза:

  - За мене ли става дума, чауш ефенди? Аз съм от Свищов, търговец съм на риба. Дойдох из Ловеч да пообиколя мющериите си – зер Никулден иде, трябва да понаправя малко алъш-вериш. А пък с Пъшков сме приятели от едно време.

  Казах ли, не казал ли нещо – не помня. След това Али чауш направи един много учтив поклон и рече:

  - Афедерсънсъз, но исках да знам кои сте.

  - Нищо, нищо – отвърна Левски.

  - Вечерта имахме комитско заседание – завършил разказа си Пъшков и тихо въздъхнал. На лицето му се четяло чувство на тъга и задоволство. И добавил:

  - Ето такъв човек беше Левски …

 

  Когато съм се явил на този свят, прабаба ми рекла:

  - Да знаете, че в това дете се е вселила душата на поп Михаил.    

 Този поп, сиреч моят прадядо, се бил поминал тъкмо половин век преди моето раждане. Бил човек чутен и умен, повече земен, отколкото отвъден, не радеел толкоз на своето, колкото за народното.

  Затова, когато се изнизали земните му дни, признателните угърчинци го погребали с почести в черковния двор и върху надгробния му камък издълбали: „В памят на блаженнопочившия  отец священника Михаил, поминал ся в 1884 лето, март 5“.

  Фамилията на поп Михаил – Войников – идва от Малка Желязна. Селото било войнишко или войнуганско, жителите му отглеждали коне и соколи за султанската войска, давало дервенджии за старопланинските проходи. Затова селяните се сдобили с берат. В Малка Желязна турчин не замръквал, камо ли да пренощува; кадъна не можела да ражда, нито поганец да бъде заровен в селското гробище. Тези султански привилегии правели от Малка Желязна „свободно българско село“, някакъв остров сред морето от помохамеданчените околни села.

  Родоначалникът на Войниковия род – дядо Кольо Михов – в защита на семейната си чест убил един замръкнал турски беглекчия, за което бил хвърлен във видинския зандан. Излежал присъдата си и се завърнал, ала омразата на турци и потурнаци го принудила да напусне Малка Желязна и се поселил в Угърчин. Продал къща, воденица и пасбища, подбрал конската си хергеля и кемерите с жълтици и започнал нов живот. В едно четвероевангелие се мъдри следната приписка: „Да се знае, кога дойде поп Михаил в Утърчин , беше лето Господне 1852“. Този поп Михаил бил запопеният син на дядо Кольо Михов, който вече се именувал Михаил Войниковски.

  Балканджийската кръв вода не става. В просторния зимник на новата къща дядо Кольо сбирал комшийските момчурляци да правят тайно барут и фишеци, а за награда ги учил да „стрелят на нишан“. А барута и фишеците, увити в къдèли, откарвал, придружен от своите ратаи в Ново село, където се готвело въстание.

  Турците го взели на мушка и дядо Кольо трябвало наново да се изсели, тоя път в Алтън Ловеч. Ала поп Михаил, моят прадядо, чиято душа се била вселила при раждането ми в мен, останал в Угърчин. Към новата къща пристроил хан. Под него имало скривалище, което извеждало в дол с храсталаци.

 

  Подир това родово отклонение разказът се връща по стъпките на Апостола на свободата. В същото родово четвероевангелие четем следната приписка: „Да се знае кога се запопи даскал Петко поп Георгиев. Беше лето 1854“. Поп Михаил обикнал новозапапопения поп, защото се бил изучил в Ловеч при Петко Рачов Славейков и оттам се познавал с Левски.

  „ Като се засени, през един празничен ден – Петковден, дойдоха в селото ни на коне двама калугери, които ни съобщиха, че идват от Троянския манастир и събират дарове и милостиня: брашно, боб, пари. Настанихме ги в къщата на поп Михаил Войников в Бамбовската махала, недалеч от нашата къща на същата улица.“

  Ханът на моя прапрадядо бил току срещу старата черква „Света Петка“ на селския мегдан, вкопана в земята под дебела черница, на която било окачено дървено клепало.

  „Седнали сме аз и поп Михаил – продължава спомените си поп Петко – с калугерите на интимен разговор и ето, че единият от тях ни откри доверително, че е дошъл да основе таен революционен комитет в селото ни. Бе Левски! Той предложи да се свикат вечерта някои по-видни хора от селото в някоя по-затулена къща на доверен селянин. Избрахме къщата под склона на Бели камък на черковния настоятел Пеньо Патарински. Вечерта предпазливо, един по един, преминахме по пешия дървен мост над реката, извихме покрай потърнения плет и се събрахме неколцина човека в сламената къщурка. Едва блещукаше вощеница. Левски се запозна с ръкуване с всичките и направо ни каза за какво са дошли – да основат таен революционен комитет. Най-първом аз, поп Михаил, Пеньо и други горнокрайненци със задоволство одобрихме предложението му, но долнокрайненските  кръчмари и търговци се противопоставиха, като казаха:

  - Сакън, не бива сега! Нека да помислим. Недейте да правите такъв комитет, че като се научат турците от близката махала при Каленик и от по-близките турски чифлици, ще ни изколят като пилци.

  И те станаха и се заотидоха, без да се основе Комитет. Левски ни обеща, че ще дойде повторно в селото да основе комитет, но с други, по-смели селяни, без такива като „тези страхливи кръчмари.”

  По всяка вероятност това се случва, когато отново отношенията между Апостола и Димитър Общи вече са обтегнати. Може би вторият калугер е Марин Поплуканов, който в ония дни неизменно съпровожда Левски в обиколките му из ловешкия край.

 

  На сутринта, когато забило клепалото на черквичката, от вратника на поп Михаил излезли двамата калугери (продължаваме да четем в спомените на поп Петко), влезли в ниската черква, вкопана с три-четири стъпала и покрита със сини плочи. Почнала литургията, където Левски пял великолепно, а събраните богомолци слушали в захлас.

  Гласовитият апостол така омаял присъстващите, че дори долнокрайските чорбаджии развързали затегнатите си кесии. Върволица се извила пред Попмихаилевия хан, а калугерите събрали даровете в шарени чували.

  Не щеш ли, довтасал нечакано беят.

  - Ош гелдим, папаз ефенди! – поздравил той. – Да не получиш дамла, като ти кажа за какво съм дошъл.

  - Като се е докарало дотам, ще кажеш, беим – запазил самообрадание  прапрадядо ми.

  - Идваха да се оплакват правоверни, че твоят син Пело ги бил с една чомага.

  - Ах, беим, ах, беим – завайкал се поп Михаил. – Ще ме умори това магаре! Турчетата е бил, защото белким и те не са стояли мирно. Но мен питаш ли, като ме бие ката ден.

  - Вай, вай, вай – съжалил го беят, пил едно кафе и го изпроводили.

  Как ли е удържал усмивката си Дякона! Дядо ми Иван Войников обичаше да разказва и преразказва за тоя паметен Петковден от лето Господне 1872-о и всеки път по различен начин, но винаги с неизменен край:

  - Дякона е нощувал в дома на моя дядо поп Михаил Войников.

  Синовете си попът бунтар отгледал с идеалите на Апостола на свободата. А когато Левски бил обесен, прабаба ми попадия турила портрета му зад иконата на Богородица в пезула и палила кандилото за душата на ОНЯ, който извървял докрай своята българска Голгота.

  Разроила се челядта на поп Михаил. Изпоженили се синовете му – Никола и Пело. И двамата взели чутни снахи. Особено богата била жената на моя прадядо Никола – Въла Диковска, която донесла голяма зестра. Ала двамата Войниковци не се делили, а живели в родова задруга. На особена почит били народните певци и свирци. Лете сред бухлатите чемшири в градината нареждали пъстроткани възглавници, натрошавали в дървени копани печени агнета, насядвали и слушали народни песни от съмнало до мръкнало. Само във Войниковия род са били записани и съхранени за поколенията повече от сто и петдесет народни песни. Зиме пък, като полагали трапезата, насядвали връз застлания с шарени черги одър край изтляващите в огнището букаци. Само във Войниковия род са били записани и съхранени за поколенията повече от сто и петдесет народни песни.

  Ала най-голямото копнение на рода било да изучат децата си. Момчетата изпроводили  в Петербург, кое в Женева или Хайделберг, а момичетата в американския колеж в Ловеч. Прабаба ми Въла продавала горите от своята зестра и пращала парите на децата да се учат в чужбина. Не правила разлика между своите синове и племенниците си. Когато селяните я задявали:

   - Не ти ли бе жал, чорбаджийке, като продаде горуните? – така викали на дъбовите гори, прабаба ми отсичала:

  - Мен ми горуни не трябват, а чутно изучени ора!

  Тя ще да е побрала народната мъдрост, щом и до днес потомците си служат с нейните поговорки:

  Морен кон не си купувай.

  Хвали ли те твоят душманин – на погрешен път си.

  Умно куче в мъгла не лае.

  Искала ли да рече на някого, че е глупав, казвала „зелено откъснато“ или „отвеяна плява“.

  Изучила цялата челяд баба Въла, изпродала имотите, само за дядо ми не доимало средства да го проводят в чужбина. Изпратили го в Образцов чифлик на Митхад паша в Русчук.  Прилежен бил дядо в усвояването на агрономическите знания, ала оттогава се пристрастил към проучване на близкото възрожденско минало. Идолите му били Левски и Ботев, но тъй като гробовете им останали незнайни, той често отивал в гробището при сетното убежище на Ангел Кънчев или се навъртал около къщата на баба Тонка Обретенова. Кръвта вода не става.

  Подир това роднинско отстъпление, читателят навярно вече се пита защо авторът е озаглавил тези редове „Белият япанджак“. Всичко ще си дойде навреме за търпеливия, който съумее да изчака до края. Засега само ще обадя, че с този бял япанджак  Дякона е бил заловен в Къкринското ханче в оная нощ на фатално стекли се обстоятелства и той ще го съпровожда до самото бесило.

  

  Много години по-късно съдбата среща дядо ми Иван Войников с най-доверената укривателка и сподвижничка на Апостола Марийка Сиркова – Цвяткова, родена 1837 или 1939 г. И починала през 1911 г. Подир смъртта и на втория си съпруг през 1904 г. баба Марийка се преселва в Угърчин при своята единствена дъщеря и живее там шест години.

  Сприятелява се с младия даскал Иван Войников, а той записва спомените ù за ония бурни времена:

  Мъжът ми Николчо Сирков умря през 1873 г. Аз се ожених за Николча Цвятков – Бакърджията, наш комшия и приятел на мъжа ми. Живяхме в къщата на Николчо Сирков. През 1895 г. тя беше съборена заради разширение на улицата. Купихме си с Николчо Цвятков къща на същата улица до горнокрайската черква. От брака ни с Бакърджията се роди дъщеря  Боцка. Вторият ми мъж Николчо Цвятков умря през 1904 г. Погребахме го в двора на горнокрайската черква и по моя молба и настояване в същия гроб, в който погребахме първия ми мъж – Николчо Сирков. От това съм много доволна. Те бяха верни другари в живота и останаха верни и на Левски докрай.

   Съпрузите на Марийка Сиркова – Цвяткова

 

  Сприятелила се баба Марийка с прабаба ми Въла и често гостувала в дома на Войникови.

  Големият интерес, който дядо ми проявявал към делото и личността на Апостола, го карал да разпитва баба Марийка по много интересуващи го въпроси и особено такива, по които имало противоречиви мнения и спорове.

 

  Домът на Николча Сирков бе избран за тайно скривалище на Левски по препоръка на Христо Иванов – син на дядо Иван Крачула, наш комшия.  Левски се е познавал с девера ми Гечо Сирков от втората Белградска легия. Също и с Христо Цонев – Латинеца, братовчед на Христо Иванов – Книговезеца и наш комшия. Нямахме деца и това бе едно голямо удобство.

  Николчо Сирков имаше две къщи – едната на самата улица, в която бяха кръчмата и работилницата, а другата – в двора, където беше скривалището на Левски.  

  То бе направено по същия начин като това в къщата на Величка Хашнова и на Гечо Хашната до маслака на черквата „Света Богородица“. На тавана имаше две шини, които като се махнат, се излиза на тавана и оттам по стълба се покачва на полянката под скалите на крепостта Хисаря и избягва, незабелязан от никого. В скривалището на Апостола на свободата не позволяваше да идва никой. Знаеха го само Лукановци и Величкини.

  В нашата къща е идвал и оставал за дълго време само Дидьо Пеев от Голям извор, който беше избран за куриер на комитета. Той имаше прилика с Левски, който ползваше неговото тескере. Дидьо Пеев придружаваше Левски и Ангел Кънчев при обиколките им из Тракия, Тетевенско и Врачанско. Когато Левски отсъстваше, Дидьо оставаше сам, носеше хляб на фурната и минаваше като работник в дюкяна на Николча. Той беше кротък и добър човек.

  Когато заминаха за събранието в Букурещ, от Ловеч тръгнаха за Оряхово  Николчо (Сирков), Левски и Дидьо Пеев с три коня. Левски е пътувал с тескерето на Дидьо Пеев. Конете се товареха и със стока за дюкяна на Николча, който беше в Лом и където седеше деверът ми Гечо. След  два месеца Николчо и Дидьо заминаха с три коня да посрещнат Левски в Оряхово.

  Там Левски е имал един турчин каикчия – доверен човек, който го е прекарвал често през Дунава. Когато Левски пристигнал в Оряхово, донесъл много книжа печатни и три пушки.

 

  Дали баба Марийка не е знаела или е забравила, но тези три пушки не са били пренесени лично от Левски, а от баба Тонка и Наталия, съпругата на Любен Каравелов, с каик през Дунава от Гюргево в Русе, а после били препратени на Левски от Никола Обретенов с каруца през Търново. Не можем да виним за това баба Марийка, защото човешката памет има предел. Но да продължим с нейния разказ:

 

  От Оряхово тръгват тримата и отиват в село Владиня на чифлика, закупен от Атанас Цочев Хитров и Цвятко хаджи Павлов. Този чифлик бе комитетски. Там оставяха конете, с които си служеха, също и коня на Левски, когато той не пътуваше с него. Трите пушки скрихме в сеното на локумата.

  Когато стана убийството на чирака на Денчо Халча, Величка ми каза, че ще има претърсване. Дойдоха на третия ден. Николчо (Сирков) и Левски бяха заминали към Извор. Бях сама. Обърнаха всичко наопаки. Не намериха нищо. Влязоха в локумата, където бяха пушките, затрупани със сено. Като вървяха по сеното, видях, че се лъсна кондакът на едната от тях. Изтръпнах, но те нищо не забелязаха. Оттогава Левски не е идвал вкъщи.

  Дойде Дякона за последен път чак на Бъдни вечер сам. Идеше от Троян. През деня си бяхме клали шопар.  Беше дошъл от Къкрина Христо Цонев – Латинеца да помага на Николча. Имаше и други помагачи. Аз помагах при уреждане на прасето и шетах за Бъдни вечер. Помагачите ядоха и си отидоха. Христо и Николчо (Сирков) – само двамата влязоха в кръчмата, а аз продължих да шетам. Беше тъмно. По едно време в пруста влезе Николчо и ми каза:  

  - Марийке, стягай се, че тази вечер ще имаме скъп гостенин.

  Почудих се кой може да бъде. Видях седнали в стаята на Левски Христо Цонев и един „турчин“. Този човек беше Левски. Разказа ми случката. Николчо и Христо, след като изпратили помагачите, влезли в кръчмата и си огреяли ракия. По едно време на вратата почукал някой. Биле само двамата. Казали му:

  - Влез!

  Показал се турчин, наметнат с бял япанджак и държал в едната си ръка пушка ловджийска, а в другата – синджир и един палаш:

  Казал им, че е ловец, цял ден ходил на лов, но привършил тютюна и моли Николчо да му даде един пакет тютюн. Николчо го поканил да седне и му предложил чаша греяна  ракия. Той отказал. Николчо му предложил да му направи кафе да го почерпи за празника. И тръгнал да тури кафето да го свари. Тогава турчинът ударил дюймето на вратата, махнал качулката на япанджака и когато им заговорил на български, разбрали, че е Левски.

  Разцелували се, заключили дюкяна и влезли във вътрешната къща, а Николчо решил да се пошегува с мене и ме вика да видя гост турчин на връх Бъдни вечер. Преоблечен като турчин ловец, с палаш, вързан на синджир, и с пушка в ръка, Апостола пътувал през целия ден от Колибето до Ловеч далеч от шосето. И вечерта влиза в нашата кръчма.

  Казаха ми, че Левски ще пренощува у дома, да отида и да се приготвя за вечеря. Христо също ще вечеря с нас. И тъй, на Бъдни вечер срещу Коледа,  Левски за последен път вечеря в нашата къща. Сложихме синията и на нея всички постни гозби, Левски прочете молитва, прекадихме софрата и вечеряхме. Николчо и Христо пиха по малко вино, а Левски се задоволи с хубавия ошаф, който бях сварила – сушени круши, зарзали и череши.  Левски много обичаше плодовете, а зимно време – ошафа, който варяхме много често.

  На Бъдни вечер синията не се раздига. Левски ми каза да отида у Марийка Латинката, която живее наблизо до нас, и да ù  кажа, че Христо ще се забави, а тя да си вечеря, тъй като Христо си има важна работа с Николча. Казаха ми да ù обясня, че по тази причина той няма да се върне и на нощната черква срещу Рождество Христово ще идем само двете с нея, тъй като Николчо няма да иде. За госта да не се споменава нищо. Да бъде готова и удари ли първата камбана, аз ще ида да я взема и ще идем двете. Отидох и ù казах.

  Върнах се и започвах да си шетам из вкъщи, а те тримата влязоха в скривалището на Левски-    

  Когато удари първата камбана, дойдоха Левски и Николчо и Левски ми каза:

  - Като минавате край Величкини, отбий се у тях и насаме ù кажи, че съм пристигнал и съм наредил по тебе да ми изпрати писмата, които са били подхвърлени в нейния двор. Да ги свие в една кърпа, а ти ще ги сложиш в пазва и ще ги донесеш. Извикай я настрана, кажи ù това и ù съобщи утре да си бъде в къщи през целия ден, тъй като ще отида у тях. Кажи ù също да бъде у тях и поп Лукан, с когото искам непременно да разговарям.

  Като удари втората камбана, запалих фенера, минах край Марийкини, взех я и двете минахме през старото хоро. Отбих се у Величкини в къщата ù до маслака над черквата. Това е къщата на Гечо Хашната. Величка беше вкъщи, влязох само да ù кажа, каквото ми е наредено. С Марийка  отидохме в черквата. Величка дойде след нас.

  В черквата служеха поп Лукан и поп Кръстю. Като наближи да привършва службата, Величка излезе преди нас. На връщане тя ме чакаше зад портата и ми даде писмата. Латинката не разбра нищо.

  Върнах се вкъщи. Чакаха ме с нетърпение. Още щом подадох кърпичката на Левски, той веднага я разгърна пред мене. Разгледа набързо писмата, обърна се към Николча и Христа и сърдито рече:

   - Казах ли ви, че тези писма са лъжовни и не са писани от поп Кръстя?

   Писмата, които бяха подхвърлени в двора на Величка и всички мислеха, че ги е писал поп Кръстю, Величка не ги даде, когато Николчо занесе нейното писмо до Левски и му го предаде в Тракия. Искаха да ги даде само на Левски. Николчо и Христо също подозираха, че може попът да е писал тези писма – уж че са от Левски, за да ги измами и Величка да отнесе книжата на лозето.

  След това тримата се отделиха. След доста време захванаха да лаят кучетата от махалата. Коледарите бяха тръгнали да коледуват. Христо си отиде, а Никойлчо си дойде, за да не дойдат коледари, които идваха всякога. Изморен от пътя, Левски си легна.

  Заранта се поуспа. Като станахме, отговяхме, Николчо Сирков беше уговорил дядо Иван да даде коня си и Николчо Цвятков да замине за Търново, където бе Христо Иванов – брат му – уж че ще закупува бакър. Николчо Цвятков беше бакърджия.

  Левски и Николчо  Сирков зашиха всички книжа, които Левски бе събрал, и тези, които бяха донесени от Величка, в самаря на коня. Николчо Цветков не знаел, че книжата са зашити в самаря.

 Обядвахме. Левски си полегна и поспа около два сахата. Когато хорото се сбра на Дръстенското хорище, Левски стана, облече се като циганин, задяна един наръч ластарки, които мъжът ми бе приготви. Задяна ги и тръгна по пътя към старото хоро. Така без да подозира никой, той отиде у Величкини, където остана и преспа през нощта у тях.

 

  И така, Левски осъмнал на Коледа в дома на Величка Хашнова.

 

  Там се бе срещнал с поп Лукан и го разпитвал за откарването му в София и за срещата с Димитър Общи – продължава в спомените си баба Марийка. На другия ден Николчо Цвятков си изважда тескере за Търново. Изважда едно и за Левски на името на Малък Добри [Добри Койнов от кв.Дръстене в Ловеч], който бе също бакърджия и по всичко приличаше на Дякона. Като удари камбаната за вечерня, Николчо Цвятков оседла коня, мина по пътеката, отбива се в кръчмата при Добри механджията, която е в Дръстене, пие едно вино за пътница и тръгва по пътеката под Пчелинската стена.

  В същото време Левски, облечен като турчин, излиза от Величкини и тръгва по пътеката под Стратеш. Братът на Величка, Христо [Луканов], излиза с двама другари с шейни. Той придумва другарите да отидат да се пързалят, а Христо оглежда да няма скрити хора из трънаците. Левски върви на стотина разкрача зад тях.

  Като стигат чуклинката, Николчо се показал с коня откъм пътеката и  излязъл на шосето, а Левски след него. Христо и другарите му се върнали и се спуснали с шейните.

  Същия ден Христо Цонев – Латинеца още преди обяд заминал за Къкрина, където било уговорено, че ще преспят и ще заминат за Търново рано на другия ден. Николчо Цвятков не знаел, че ще преспят в Къкрина. Затова Левски му казал по пътя, като наближили ханчето и след като срещнали двете заптиета при Пазимост. Нито на първия ден, преди да пристигне, нито в деня, в който са заминали за Къкрина, поп Кръстю не е идвал у Николча Сирков и не е питал има ли някой да заминава за Търново. Поп Кръстю не е разговарял, нито се е срещал през тези два дена нито с Николчо Сирков, нито с Христо – Цонев Латинеца. Левски не е писал никакво писмо на поп Кръстя да се срещат в Къкрина, нито пък Николчо Цвяткол е разкривал пред мен или пред Николчо Сирков, че са си определили среща в Къкрина. Разпитвали са ме и Стоян Заимов, и доктор Стоянов вярно ли е, че попът е идвал. Това не е вярно и пред никого не съм казвала това – нито аз, нито Николчо Сирков.

  Аз съм стара жена, вярвам, че има Господ и не мога да си крива душата. Поп Кръстю не е знаел, че Левски е в Ловеч. Не съм чула нито една дума от устата на Левски нито по-рано, нито като беше у нас по Коледа да каже нещо за попа. Това от никого не съм чула, освен от Величка и от Лукановци.  И те го разказваха, след като умряха Николчо Сирков, поп Кръстю и Христо Цонев – Латинеца.

 

  Какво и колко е знаела баба Марийка е въпрос, който бъдните тълкуватели ще обсъдят. Моята задача е по-скромна – да представя онова, което е било записано от един извор. Извори много и всеки черпи от тях според  жаждата. Важното е изворната вода да утоли общонационалната жажда. Моето мнение в случая е без значение. Но да се върнем към спомените на баба Марийка.

 

  За залавянето на Левски и че са докарани в конака, Николчо научи от поп  Цока на третия ден на Коледа. Това ни падна като гръм. Три дена вкъщи синия не бе слагана. Николчо ходеше като замаян. Само пушеше, пиеше мастика и чакаше да го повикат в конака.

  Бяхме тръпни и седяхме като над вода. Хеле никой не потърси Николча. Мислеше да бяга, но къде? Хашнов и Луканов бяха ергени и не избягаха. Оставиха се да ги вържат. Иван Драсов избяга още след Богородица, защото беше богат и Ари чауш и Стамбоолу му дадоха тескере. А на Иванча Колев дадоха и тескере, и пари, ама и двамата бяха ергени.

  Хванаха го Лукана, задържаха го само една нощ в новия конак и го пратиха с Марина и Димитра в София. Объркали го с поп Кръстя. Общи като го видял, казал.

  - Не е този поп. Другият е млад, нисък, дебел и с черна брада.

  Едни казаха, че го объркале, други, като Христо Иванов – Големия – че турците знаяли, че поп Кръстю е комитетският поп, но нарочно пратиле поп Лукана, за да укрият поп Кръстя. Сетне го хванали и му рекли:

  - Папаз, или ще помагаш да хванем Левски, или знаеш какво те чака.

  Попът обещал да помага и го пуснаха на другия ден привечер. Като си отишъл в къщи, Величка била затворена у поп Кръстя като поп довереник и той я пуснал първата вечер да види болната си сестра. Каймаканинът наредил да я пуснат. Тогава всички се усъмниха, че козината на попа не е чиста. Николчо и Христо се усъмниха и Николчо занесе писмото на Величко, в което му пишеше, че попът е подхвърлил подправени писма, за да я измами да изнесе архива.

  След това се получи писмо от Левски, че ще дойде, но никой да не знае за това. Като дойде Левски знаехме само аз и Николчо Цвятков, Христо Цонев, Величка и Гечо, поп Лукан и син му Христо.

  Казват някои, че поп Кръстю научил от Николчо Сирков и Христо Латинеца, че Левски ще бъде в Къкрина. Защото те не вярваха, че отчето може да предаде Дякона. Такива глупости, докато беше жив Николчо, никой не е чувал да се разказват. Чак като умря и Христо Цонев Латинеца и дойде Захарий Стоянов и ни измами да му дадем архива срещу разписки и опис и да ги върне, след като напише книгата, тогава се чуха тези неща и се писаха. Тогава Захарий Стоянов написа казано-неказано, че попът е предател. Доде в къщата ни да ме кандърдисва да дам книжата – тези, които десет години нито ги потърсиха, нито път се интересуваха за мене.

  За тези работи повече да не приказваме!

 

  Едва ли тази жена би възкликнала така, ако нямаше предчувствието, че седемдесет години подир смъртта си ще бъде обвинена в лъжа. Има адвокати на статуквото (така наричам  онези, които не искат и не допускат да бъде преосмислено съществуващото или съществувалото в опреден момент положение). Уж без да искат, те създават  у читающите впечатление на предубедение към новопубликувани спомени и на всяка цена ги уличават в мистификаторство. И то, забележете с какви аргументи! „Този „разказ“ в някои свои подробности така поразително съвпада с известните документи за Апостола (някои открити едва през 1952 г. – цели 41 години подир смъртта на „разказвачката“), че неговата нагласа съобразно документалните им източници е очебийна. Никога един спомен не може толкова поразително да съвпада с документалистиката“.

 

  Такова странно признание на този адвокат на статуквото от обвинение се превръща в потвърждение. Ако си направи труда да се поразрови в старите архиви, ще се увери, че записаните от Иван Войников „Спомени на Марийка Свиркова“ са заведени още през 1936 г- в ОДА, Ловеч, инв. № 825, опис 1, а.с.10.

 

  Не вярвам истината да е мързелива, колкото и да затлачват нейното русло.

  Марийка Сиркова-Цвяткова живяла в Угърчин шест години. Била на особено почит и уважение. Много се сближила с моята прабаба Въла Диковска-Войникова. Дядо ми е разправял с почуда, че две тъй различни по характер жени могли тъй силно да се привличат. Баба Марийка била сдържана, понякога непроницаема. На това я научил яташкия живот  и надхитрянията с поганците. Ала доверяла ли се някому, ставала много разговорлива и невероятно сладкодумна. И прабаба ми била като баба Марийка неука, но се държала като сбъдница – така наричат в оня край всеки, чиято воля не се прекършва. Истинска чорбаджийка не само по имот и богатство, но и по ум и мъдрост. Били почти връстници. Видели ли се двете, не можели да се наприказват. Раздумвали се пред филджаните с кафе – лете под  лозницата на двора, зиме в приземната готварница. Там, в пезула над огнището при иконата на Богородица стояла излинявалата и окадена литография на Дякона, пред която неизменно палели кандилото от деня на неговото обесване.

  Баба Марийка харесвала песните на прабаба. Баба Въла знаела над стотина и по-късно, когато напълно ослепяла, професор Васил Стоин записал повечето от тях за сборника си „От Тимок до Вита“. Раздумвали се двете жени със спомени от поганските времена. Прабаба вече недовиждала и все разправяла историята, когато поганците я заловили на нейната воденица и я горили с борини и ръкали с ножове, за да обади  къде е скрила кемерите с жълтиците.  Не продумала думица. Подир Освобождението ги изровили от една пещера. Овардила златото и изучила децата си, ала постепенно загубила зрението си.

  Прабаба споделила със своята приятелка огорчението си от Димитър Пъшков, който на всеослушание казал пред насъбралите се в тяхното кафене, че първородният ù син бил изгонен от военното училище, понеже се бил пропил и тръгнал с леки жени. Продала тя последното си парче земя за 100 жълтици и проводила девера си в Петербург да провери как стои работата.

  Препратили го в Твер. На девер си била заръчала, ако твърденията на Пъшков излязат верни, да не го търси. Застанал пратеникът пред генерала и му изложил мъката на прабаба. Генералът се възмутил от неправдата и заявил, че първородният ù син е първенец в училището и е възхитителен млад човек. Наредил на своя адютант да извади препис от грамотите и наградите на Михаил Войников, а сам написал  бляскава атестация и разписал билета му за градска отпуска. Успокоена от добрата новина, баба Въла търпеливо изчакала Димитър Пъшков отново да се появи в тяхното кафене. Щом пуснали децата от училище и даскалите се събрали кафе, влязла и се възправила срещу Пъшков.

  - Прочетете какво пише в тия книги, господине, на високо, на глас, та да чуят всички, санким вие на висок глас сте казали, че синът ми станал чапкънин и го биле изхвърлили от военното училище.

  Смутен, дядо Пъшков прочел атестацията и ръцете му потрепервали. Тогава прабаба гневно грабнала грамотите и наградите из ръцете му и рекла.

  - Ако да не бяхте старец и другар на Васил Левски, то щях такъв шамар да ви зашлевя, че да ви направя петно на пода! Когато една майка защитава честта на кадърното си дете, тя става страшна като тигрица. А вие отсега да не сте посмели да влезете в кафенето ми не само, а и в селото, че дяволите ще ви вземат.

  Оттогава, колчем идвал на чифлика си, дядо Пъшков си пиел кафето в горнокрайското кафене. Дядо тайно от майка си се навъртал там, та да се вижда с достолепния старец, от когото записал случката в навечерието на Никулден, когато Апостола се представил за търговец на риба.

 

 Баба Марийка я жалела, че недовижда, но и повтаряла, че е по-оката от зрящите. И сама приготвяла кафето с охота.

  - Ще ти сваря такова кафе, каквото съм поднасяла винаги на Левски. Слагам кафето, заливам го със студената вода, слагам малко шекер – обичаше го по-горчиво – и да заври. А кипне ли, отмествам го да кипне още веднаж. Обичаше да го пие горещо. Вляза ли да му го поднеса, а той се навел и пише. Не ме забелязва. Аз се спра и чакам дано вдигне глава и ме види. А той, увлечен в работата си, продължава да пише. За да не изтине кафето аз се поокашлям. Той вдигне глава и каже: „Ах, како Марийке, защо не се обаждаш?“ – „Страхувам се да не те объркам“ – му казвам и му поднасям кафето.

  Дякона пишеше до късно, а понякога осъмваше. Аз му кажа: „Ех, Василе, защо не сме грамотни с дядо ти Николча, да ти помогнем в писането, та да не се трепеш толкова много!“ А той ме погледне, поусмихне се, па ми отвърне: „Ех, како Марийке, ако всички хора ми помагаха толкова, колкото вие с бай Николчо, отдавна да сме освободиле България.“ Едничкото нещо, което обичаше и го пиеше с наслада, беше кафето.

  Баба Марийка въздъхвала и наливала филджаните. Поднасяла ги и наставяла:

  - Друго питие не слагаше в уста, нито пък пушеше. Обичаше да пие зелева чорба и ошаф от сушен емиш. В яденето си беше умерен. Никога не преяждаше.

 По щастливо стечение на обстоятелствата по-голямата част от учителите в селото били дъщери и синове на поборници: Димитър Маринов-Панталонджията, Христо Цонев-Латинеца, Иванчо Колев. Всички живеели задружно и често се събирали на раздумка у Войникови.

  - Левски много обичаше плодовете – разклащала гъстилката на дъното на филджана, сякаш изписаните браздулици ù навявали отколешен спомен. – Беше през последното лято, след като се върнаха с Марин от Букурещ. Левски имаше много работа и пишеше и нощно време. Присадите бяха узрели, а имахме много сладки присади. Рекох си: ще ида на лозето да събера. Поканих и една млада булка от махалата да ми дойде за другарка. Лозето ни е на Саръ кая. Събрахме нападалите узрели присади, набрахме и от ръка по-узрели и напълнихме торбите. Не щеш ли, из храсталака  до лозето

се показа един млад турчин, доде при нас и рече: „Кой ви позволи да събирате на хората плодовете?“ Попитах го какъв е и кой му е дал правото да се грижи за чуждите плодове. Каза, че бил пъдар и пази лозята. Обясних му, че лозето е наше и аз съм жена на еди-кого си. Каза, че го познава, но той е възрастен човек и не може да има такава млада и хубава булка. Разбрах, че е чапкънин, и му рекох: „Обирай си крушите!“ Той се развика и за да ме сплаши, бръкна в пояса си, извади един алтъпатлак и го насочи към мене. Аз не мръднах от мястото си. Сигурна бях, че няма да стреля. Видях, че в барабана няма патрони. И както държеше револвера и ме гледаше, аз се засмях и рекох: „Стреляй де!“ Той гледаше опулен и се засмя. Без да очаква, аз се спуснах, ударих го силно по ръката и револверът падна на земята. Спуснах се, с двете ръце го ударих в гърдите и го буторясах настрани. Грабнах револвера от земята, отдръпнах се назад и го насочих в него. Той побягна. Гръмнах един път нависоко. Той се скри из шубрака и не посмя да се върне. Чакахме доста, но той не дойде при нас. Задянахме торбите, аз държах револвера под престилката си с дясната ръка, излязохме на севлиевското шосе и оттам по пътеката под Стратеш си дойдохме. Изпразних револвера, сложих го в торбата с присадите и като отидох вкъщи, постлах едно месалче и повиках Николча и Левски да видят какви хубави присади съм събрала. Изтърсих торбата. Като се лъсна револверът, Левски и Николчо останаха учудени. Разказах им случката с пъдаря. А той не бил никакъв пъдар, ами чапкънин. Така се сдобихме с алтъпатлак.

  - Свекър ми не може да забрави как по Петковден Дякона пял в нашата черквица – рекла веднаж прабаба ми. – Като херувим!

  - Левски имаше чуден глас – отвърнала баба Марийка Сиркова-Цвяткова. – Обичаше да пее не само бунтовни и юнашки песни, но и любовни. Често пъти събранията на комитета са ставали на къра, близо до някоя чешма, като пиклендолската,  Димчовия кладенец или червишката чешма. Ставаха и по лозята, на колибите на Лукановци, на нашата. И винаги, когато се привършваше работата, започва веселието. Понякога имаше и гайдар, а често пъти Николчо Цвятков, който свиреше на саз и обичаше да пее, е бил на гуляите и е свирил и пял. Но никога не е присъствал на събранията, нито е знаел, че се провеждат комитетски заседания. Идвал е само като добър комшия, веселяк и певец. А и Николча, макар и много по-млад, мъжът ми го обичаше като брат и се разбираха като връстници. Левски не пиеше и не пушеше. И когато сме биле на гуляй, никога не се наливаше, нито са се пели пиянски песни.

  Веднаж една от гостенките на прабаба попитала:

  - Како Марийке, тука сме се сбрали на кафе все жени, момичета няма, ама ще си туриш ръката на сърцето и ще ни кажеш правичката: като си оставала цяла нощ с Левски и като си го съжалявала, че не спи по цяла нощ, не ти ли е минавало през ума не друго нящо, ами ей тъй, само с ръка да го погалиш по косата?

  - Не само ръката на сърцето си ще сложа, ами и пред иконата на Света Богородица ще се прекръстя и във вярата си ще се закълна, че такава мисъл не е минавала не само през моята, но и през неговата глава. Три години той е бил в нашата къща и нито в думите му, нито в погледа му аз не съм доловила такава мисъл. Знаете ли какво беше той за нас – жените и мъжете, що сме работили с него: той беше нещо повече от брат, от баща, той беше истински светец. Втори път да не си помисляла таквоз нящо и да не съм чула такваз дума от тебе, че езикът ще ти се навлече в гърлото и Господ ще те накаже. Като го доведе най-напред Николчо вкъщи ми каза: „Марийке, този човек ще остане да живее у нас. Ще отвори шекерджийница.“ А като  разбрах какъв е неговият занаят, рекох на Николча: „Николчо, всичко разбирам, ама този човек остава в къщата ни, оставяш ме сама с него. Няма те с дни. С теб под едно венчило клетва сме дале, ама нали знаеш какви са хората, какви са хорските езици? Да не станем за смях и подигравка пред близки и роднини?“ А той се засмя и рече: „Бъди рахат, Марийке, не се плаши от това. В нашата къща е влязъл не човек, не дякон, а истински светец. И ние с теб ще работим за святото му дело. Това, дето се страхуваш, хич да не ти минала през ума. То никога няма да стане. Внимавай само за едно и от него се пази – да не разберат хората, че такъв човек е в нашата къща. И гледай, като мясваш хляб, да не месиш по три самуна, а само по два, както досега, но по-големишки, да не разбере фурнаджията, че освен нас храним и трети човек.“

  За Левски и неговите верни последователки – жените, които работят за делото – са като сестри и майки. И са дали вярна клетва, че докато не се освободи България, няма да се женят. Овдовялата Марийка Сиркова се омъжила за Николчо Цвякков подир смъртта на съпруга си. Но нека се върнем към нейния разказ:

 

  Мъжът ми Николчо Сирков умря през 1873 година. След неговата смърт, останах да живея с една от сестрите му, тъй като нямахме деца, в неговата къща в махала Дръстене в Ловеч. Между зълва ми и мен възникнаха недоразумения, тя излезе от нашата къща. Аз се ожених за Николчо Цвятков-Бакърджията, наш комшия и приятел на мъжа ми. В къщата на Николча Сирков живяхме, докато я гътнаха. Понеже през 1895 г. поради разширение на улицата и двете къщи бяха съборени, купихме си с Николча Цвятков къща на същата улица до горнокрайската черква. От брака ни се роди дъщеря. Когато агентите от общината съобщиха, че шосето ще се разширява и къщата [на Сирков] ще се гъта, Николчо [Цвятков] го нямаше. Беше горски и обикаляше Троянско, Ловчанско и Тетевенско. Беше старши горски стражар. По това време окръжен управител беше Марин Поплуканов. Като си доде Николчо, казах му. Той много се надяваше на него – като знае, че там се е крил Левски, а и шосето може да се разшири, като свалят вадата на Хаджимиховата воденица. Марин не си помръдна пръста. Казал, че не било работа на общината. Николчо си замина, като мислеше, че тази работа ще се отложи и заради името на Левски ще оставят къщата. Като замина, пристигнаха агентите и разпокриха къщата, а след това я гътнаха.

  Можеха да оставят поне вътрешната къща, където беше скривалището на Левски. След Новоселското въстание Христо Иванов-Големия се кри малко време в същото скривалище и в къщата на Гечо Хашната до Иларион-Драсовата къща. Там той живя цяла година и работеше подвързия на книги. Черкезите го откриха през войната. Той избягал, а другаря му хванали и съсекли. Черкезите събориха къщата и скривалището.  Христо се скрил у една комшийка, която го хранила двайсет дена.

 

  Марийка Сиркова-Цвяткова завършила земния си път през 1911 г. Вместо да бъде погребана в двора на черквата, което било нейното съкровено желание, била заровена в гробището в Дръстене. Години Години по-късно костите й били извадени и погребани при тези на двамата й мъже – Николчо Сирков и Николчо Цвятков. И сега тримата от най-верните хора на Апостола спят вечния си сън заедно.

  Навярно разбрахте защо озаглавих спомените на тази голяма българка „Белият япанджак“. Умишлено или не, някой се е старал усърдно да заличи всичко, което би могло да свидетелства за Апостола на свободата. И когато днес се появяват оскъдни свидетелства на добре запаметената истина, се вторачват да открият и най-малкото несъответствие с възприетото от адвокатите на статуквото.

  Ах, ако можеше белият япанджак, съпровождал Левски от коледната нощ в Ловеч до самото бесило, да проговори, какво ли щеше да ни разкаже? Защото този ямурлук е последният очитавял свидетел на сетните му дни. С него е бил наметнат пред бесилото, с него е бил заловен в Къкринското ханче. Къде ли е той сега? И дали отнейде не би казал: „Кога и да е правото ще излезе налице.“