ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА - 2018, Брой 2

ТРЕВА ЗА МОРСКИТЕ ЗАЙЦИТЕ

 

В памет на Венци Боранов

 

 

Действащи лица:

 

 

ТОЙ​​ –​​ ПРОФЕСОРА

ТЯ​​ –​​ НЕГОВА​​ СПЪТНИЦА

 

 

Той – в единия край на сцената. Тя – в другия. Той бели морков, от време на време отхапва от него. Тя го гледа с досада, накрая не издържа.

 

ТЯ: Оставете моркова, професоре! Трябва ми за супата.

 

ТОЙ: Твоята супа?

 

ТЯ: Да, моята супа!

 

ТОЙ: (в настроение) Скъпа, та ти толкова отдавна не си готвила... супа. А когато го правеше,​​ поднасяше все месни блюда. Тогава​​ бях млад и исках да ям, ям, ям... Да ям като вол. (Ама моля ви се, защо като вол, толкова мудно и тромаво нещо...) Да ям като кръвожадно животно, което има нужда от сили. От велики телесни и умствени сили, ненагледна моя!

 

ТЯ: От сили ли, професоре? О, как не се сетих! Вашите прословути сили!

 

ТОЙ:​​ Да, моите важни държавни сили.

 

ТЯ: Ето на, забравих аз, старицата, за великите сили на републиката. Какво говоря, прости ми,​​ Господи, на Народната република. Та вие​​ ù​​ служихте цял живот. Служихте​​ ù​​ вярно и превярно. Нали така, професоре!

 

ТОЙ: Разбира се, разбира се... Служих​​ ù​​ и не се срамувам от службата си. Бях на разположение, бях в услуга. Наричай го както щеш. Но имах нужда от свръхсили. Имах нужда от семейство! От дом. А ги пожертвах!​​ 

 

ТЯ: Пожертвахте ги? Какъв лицемер, какво звероукротително лицемерие!

 

ТОЙ: Пожертвах всичко в името на науката! И останах сам...

 

ТЯ: О, я стига. Много бързо стигнахме до страницата със сълзите и овайкането.

 

ТОЙ: Ти си ужасна. Безчувствена. А аз имах нужда от предана жена до себе си. Защо не от съпруга...

 

ТЯ: Ама,​​ разбира се, тогава господин професорът имаше нужда от жена. Как му викахте на това в казармата – на една ръка разстояние! Забележете, милостиви, не точно от съпруга, а от жена!... (на себе си) Ти винаги имаше нужда от жени, безсрамнико. От разгонени, преливащи от хормони и болно въображение жени. От мно-о-о-го жени. Високи, ниски, слаби, дебели, млади, възстарички. Стига да не ти отказват, да изпълняват всичките ти прищевки. В името на науката, защото ти, заетият, притесненият, трябваше да се освободиш от излишните сокове на пращящото си тяло. Да​​ свържеш клемите и да разредиш​​ напрежението в акумулатора! В името на хладния и безпощаден ум! На голямата мисия! Значи и хубостниците, с които си услужваше, и те бяха част от твоето велико държавно дело!

 

ТОЙ: Защо винаги опорочаваш. Всичко, до което се докоснеш, умира или погрознява. А някога имах такива планове за теб...

 

ТЯ: Планове ли, професоре? Планове, казвате...

 

ТОЙ: Да, велики планове. Но всичко... всичко пропадна!

 

ТЯ: Уморена съм. До смърт съм уморена... Уморих се да бъда ваша секретарка, икономка, наложница и бог знае​​ още какво. Дори ако бях ваша съпруга, дори да ме ласкаеха: о, ето я професоршата, трябва да поканим и професоршата, така каза професоршата – пак щях да съм уморена до смърт... Винаги съм била всичко! Всичко и нищо! А нищото уморява, уморява до припадък. Уморява повече от всичкото, професоре...

 ​​ ​​ ​​​​ Чакайте, чакайте! Спомняте ли си кога точно забравихте името ми. То изчезна преди още да се е появило, преди да е проговорило за самата мен. Приятелите и колегите ви въобще не го научиха...

 ​​ ​​ ​​​​ Аз... (по-тихо, на себе си) Аз също го забравих. Вече нямам име, професоре. Отдавна, отдавна нямам име... Даже си мисля, че никога не съм имала. Просто не са ме кръщавали. Аз съм​​ доброто домашно чудовище, към което се обръщат безименно:​​ “Сложи вода за кафе!”, “Виж какво, утре ще пътувам в провинцията, ще участвам в разширен състав на една катедра, затова погрижи се там да имам достатъчно чисти чорапи!”,​​ “Не си мисли за глупости, ами погледни какво е останало в хладилника, защото и науката се нуждае от сносна вечеря. Ако си го опразнила – тичай в магазина, парите са в чекмеджето на масата”.​​ Ето така се разговаря в дома на безразличната, на едноличната свобода... А доброто домашно чудовище може да изтърпи всичко. Може да му се крещи, ако супата не е достатъчно гореща, да се отправят заплахи, ако ризата не е идеално​​ изгладена. Без басти и ръбове! Само една-единствена бастичка или едно-единствено ръбче да има, край на научното здраве!... Не, не, не се опитвайте да ми противоречите! Отдавна зная, че съм най-досадното и най-излишното бреме, приседнало до камината.

 

ТОЙ: Но,​​ скъпа, ние нямаме камина... Живяхме достатъчно дълго в най-обикновена социалистическа панелка, за да имаме камина...

 

ТЯ: Все едно дали имаме,​​ или нямаме! А можехме да имаме! И камина, и голямо жилище, и поне две вили – планинска и крайбрежна. Ако не беше Вашето надменно държание. Вашата грандомания. Но как, моля ви се, ние не сме като другите. Ние стоим над бита!... Признайте, че манията да бъдете различен​​ ви​​ струва прекалено скъпо. А амбицията да се стъписват другите? Да се чувстват неудобно, да се срамуват от собствената си миризма... Тя колко​​ ви струва, професоре?

 

ТОЙ: Това вече е нелепо... Нелепо е, Господ ми е свидетел!

 

ТЯ: Не, не и не! Само Него не! В устата ви името му звучи богохулно.

 

ТОЙ: Богохулно?

 

ТЯ: Вие никога не сте били на​​ „ти“​​ с този човек.

 

ТОЙ: Богочовек, скъпа, богочовек. Личи си кой е на​​ „ти“​​ с религията.

 

ТЯ: На първо място човек, защото е роден от жена...

 

ТОЙ: Жена-мена, ама го е заченал Светият​​ дух. Важен тук е зачинателят, а не някаква си утроба...

 

ТЯ:​​ „Утроба“?...​​ „Някаква си?”... Вас да не ви е люпил инкубатор!

 

ТОЙ: Сега ти богохулстваш! Знаеш колко обичах мама и колко мразя да ми се напомня, че нея вече...​​ вече...

 

ТЯ: А, да! Мама! Простете дързостта. Как можах да забравя! Нашата мама. Нали така я наричахте? Така я наричахме, защото​​ вие желаехте тя да бъде и моя майка. Нашата забележителна майка. Жената, до която се допитвахте всеки път, преди да си свалите гащите!

 

ТОЙ: Мама толкова много те уважаваше!...

 

ТЯ: Тя? Мене? Боже опази! Майка ви не можеше да ме понася. Уважаваше единствено себе си. Дори вас, професора, презираше, защото не станахте професионален музикант. Пианист, който да свири по всички континенти, за да събира и носи на маман афиши​​ от Лондон, Ню Йорк, Милано. А тя да се хвали с тях пред приятелките си​​ по бридж. О, представете си само, седят проклетите мумии около масата за бридж​​ и умират от завист. А през това време... През това време нашата мама прибира най-тлъстата ръка. Как беше: всичко на масата! А вие – скучен инженер. Като десетки, като хиляди други...

 

ТОЙ: Мама ценеше това, което правя.

 

ТЯ: Ценеше, как не!... Като леща по Великден!

 

ТОЙ: Какво, какво? Какво се опитваш да кажеш?

 

ТЯ: Казвам, че вие бяхте четвъртинката на нейното пълно одобрение, което, доколкото знам, не е получавал никой... Дори Тя трябваше да се задоволи с малко над петдесет процента... А като се знае, че в очите на​​ “нашата”​​ мама аз бях най-обикновена, нищо​​ незначеща​​ нула, не е трудно да пресметнете любовта​​ ù​​ към заобикалящото я човечество...

 

ТОЙ: Нямам думи! Просто нямам думи... Двайсет и пет процентов учен, двайсет и пет процентов мъж, двайсет и пет процентов пианист, но двайсет и пет процентов син... Не, това наистина е прекалено...

 

ТЯ: Е​​ да, де! Нали и аз това казвам. Бая множко си е, като се знае колко​​ страстно умееше да обича майка ви.

 

ТОЙ: Мама винаги е била мила и одухотворена жена. Това, че не можеше да го показва...

 

ТЯ: Показваше го, скъпи​​ професоре, и още как го показваше. Но на мъжете с дебели портфейли и пилешки ум...

 

ТОЙ: Каквото и да говориш, не можеш да ме засегнеш. Но знай, че презрението ти, а то не познава граници, е твоето най-голямо наказание. Как можеш да бъдеш толкова жестока и несправедлива, след като мама вече...

 

ТЯ: Прощавайте, за мъртвите или добро или...

 

ТОЙ: Стига! Не искам да произнасяш тази грозна дума... Мама е тук (сочи гърдите си), винаги е била тук и никой не може да ми я отнеме.

 

Отива към пианото в единия край на сцената, сяда и свири. Лека, успокояваща музика, която постепенно се усилва и зазвучава дисхармонично.

​​ 

ТЯ: Добре, добре, не се вълнувайте! И моята майка беше там, докато един ден не реши, че с баща ми се оправяме по-добре сами, следователно нищо не я спира да си купи еднопосочен билет за екскурзия. И добре направи, хитрушата. Само дето не разбрах как е успяла да се добере до билета... Тогава в тази нещастна държава за кило портокали се чакаше по няколко часа на опашка и портокалите никога на стигаха за последните... А тя –​​ билет до Майорка.

 

ТОЙ: Ето, виждаш ли?... Имала си трудно детство. Липсвало ти е майчинството, майчината ласка... Искам да разбера тази твоя страна, мила.

 

ТЯ: Чушки!

 

ТОЙ: Какво искаш да кажеш?

 

ТЯ: Казах чушки! Нищо не ми е липсвало. С баща ми си живеехме чудесно. Абсолютна свобода и демокрация. При това по време на най-върлия тоталитаризъм... Пир по време на чума.​​ 

 

ТОЙ: Кому е нужна такава свобода?... И защо? Та ти си нямала майка!

 

ТЯ: За всичко, професоре, за всичко е нужна! Като се почне от безпризорното ходене на кино и се мине през късните, недотам детски предавания и филми по телевизията, за да се стигне до​​ момчетата, които безпрепятствено можеха да ми идват​​ на гости, когато сметнех за добре. Стига да ги поканех!

 

ТОЙ: Но как така? Баща ти да не ти е бил сводник?

 

ТЯ: Не опорочавайте либерализма, професоре. Всичко си оставаше в рамките на приличното. Просто бях лишена от досадното мърморене и дежурните назидателства, с които трябваше да се съобразява всяко средностатистическо дете... Докато станах на 18. След това дори татко престана да​​ се вълнува дали се спазва графикът​​ за безконфликтното ползване на терена...

 

ТОЙ: Отвратително!

 

ТЯ: И защо, моля​​ ви се? Защото не ми се налагаше да го правя в кола? По горички и по полянки? Или на други необичайни места, които повечето майки се опитват да забравят, понеже​​ им се налага да се червят, докато четат конско на разгонените​​ си​​ гимназистки?... Защото не съм искала ключ от приятелки? Не, не беше необходимо. Разполагах със собствена стая и с баща, който ми спести уроците по лицемерие! И слава богу! След пуническите войни с мама парясническата свобода му падна от небето като шестица от тотото. Но най-вече съм му благодарна, че не доведе някоя фльорца да ми се прави на майка...

 

ТОЙ: Не, аз наистина не желая да слушам. Винаги съм мислил за теб като за скромно, патриархално момиче от провинцията...

 

ТЯ:​​ Вярно? Трябваше просто​​ да попитате...​​ Поне веднъж да полюбопитствахте каква съм била като малка. Но не, вие имахте пред себе си примера на мамичка... И своя собствен! Възможно ли е да има нещо по-важно от тези два примера, взети заедно?... Не? Разбира се, че е невъзможно!

 

ТОЙ: (тихо) Но... Но аз те обичах.

 

Напрегнато мълчание. Тя се щура, опитва се вземе нещо в ръце, готова е да разкъса някого.

 

ТЯ: Не го казвайте! Забранявам ви да говорите така!

 

ТОЙ: Ето на, казах го. И съм готов да го повторя!

 

ТЯ: (запушвайки уши) Нищо, абсолютно нищо не чувам! Не​​ ви слушам, разбирате ли!

 

ТОЙ: Как не! С твоите уши!...​​ О, какви уши!

 

ТЯ: (изведнъж притеснено, несъзнателно опипва ушите си) Сега пък ушите ми. Някога толкова ги харесвахте. Дори веднъж без малко да ми предложите заради тях... А после... После в някакъв изблик, вече не се сещам кога и на какво, почти ми отхапахте парченце от едното ухо... Не помня кое, но аз не ви се разсърдих... (Тя,​​ излизайки от​​ това чувство) Е, няма защо да се заблуждаваме. Не сте били​​ вие, а пословичният ви глад...

 

ТОЙ: (нещо се променило, разстоянието нежно се е скъсило) Но аз ти предложих. Предложих ти от цялата си душа. И никога не съм отричал, че имаш съвършено оформена ушна мида. Крехка. Еластична.​​ Бледо​​ розова... Да, както и да го погледнеш, първо бях съблазнен от ушите ти. От два най-обикновени хрущяла, благодарение на които честотата на въздушните трептения достига до мозъка под формата на информация. За да могат хората да си говорят. И да се разбират... Знаеш ли, веднъж дори си представих церемонията:​​ “Вие, две малки, прасковено розови​​ ушички, вземате ли за законен съпруг тук стоящият професор?”. А ушичките казват:​​ “Да, вземам​​ го, щом толкова много ни обичат ръцете му!”... Помниш ли как ги държах, докато те целувах?

 

ТЯ: (след като е възвърнала дистанцията, хладно) Разбира се, че помня. Още първия път, когато ви правих свирка (ах, простете, фелацио) в кабинета,​​ вие пазехте равновесие, стискайки ушите ми. Именно, фелацио, както академично благоволихте да се изразите. А аз – глупавата, влюбената, наивната, сълзливата​​ второкурсничка – бях на седмото небе от щастие. Почувствах се удостоена с честа да коленича пред Негово Величество Гащуранко фон Професорен. Да се докосна до най-сакралното от всички сакрални места на преподавателското тяло!

 

ТОЙ: Не, ти наистина си отвратителна. Божичко, ако знаех, ако можех да предположа в какво ще​​ се​​ превърнеш. Какъв глупак! Въобразявах си, че като си хубава...

 

ТЯ: Аз?​​ Хубава? Не ме разсмивайте, моля ви. Хубавата беше Тя. Аз бях удобната, необходимата. Която не можеше и не знаеше как да отказва. Вие отдавна бяхте написали рецептата за съвършеното семейство. Свободен мъж и всеотдайна, самопожертвователна слугиня, която, между другото, между две пранета и едно гладене на професорски гащи и ризи, раздава и медали за самочувствие. Не, Тя не се виждаше в тази роля... И избяга на майната си...

​​ 

ТОЙ: Не помня, не помня... Никога не съм се изразявал така.

 

ТЯ: Нямаше нужда да го казвате. Цялото ви същество излъчваше съвършен егоизъм. Като онзи, за който обикновено се говори в книгите...

 

ТОЙ: Но, скъпа моя, аз никога не съм бягал от отговорност. Все работех ли, работех, печелех, опитвах се​​ да се грижа за теб, за мама, за всички. Бях добър син, добър мъж и приятел... Дори онзи странен тип баща ми можеше да разчита на​​ редовните ми​​ вноски в тъжния си дом...

 

ТЯ: Дом за безнадеждни пияници и неудачници... Прости ми, боже, русизма! В тази държава този език вече не е на мода...

 

ТОЙ: Все едно, не съм спастрил нищо за себе си. А можех да се погрижа...

 

ТЯ: Не, не можехте да се погрижите. Друг трябваше да се погрижи. Дори за това. За да не​​ Ви ограбят, да не пръснете и последните си​​ пари за глупости,​​ или за да задоволявате нечии прищевки. Например – Нейните. Ако преди това не я е изпреварила великата Мама. Защото Нейно величество бе писала учебника по успешно скубане на мъже... Включително и на глупави синове...

 

ТОЙ: О, колко жалко, колко недостойно...

 

ТЯ: Разбира се, до последния си дъх раздаваше правосъдие, а пребледнялото​​ ù​​ отроче я гледаше като преписвал ученик...

 

ТОЙ: Мама беше благородна и болна, много болна жена!

 

ТЯ: Болна? И от какво, моля ви се, боледуваше мама? От любов към парите? Болните люде, мили ми професоре, не си разхождат меките части по всички континенти и материци, а сърбат чайчета и плетат на една кука... Дори на пет куки, макар че имат само две ръце! А тази​​ и на петела гащи не можеше да оплете. Веднъж се опита и щеше да си извади очите... Вашата майка, господин професоре, бе почетен пасажер на всички туроператорски фирми!

 

ТОЙ: Ти завиждаш, мила, завиждаш... При това без причина. Никога не съм ти отказвал нищо. Що се отнася до мама, тя така лекуваше депресията си. Беше непоносимо да я гледа човек как се самоубива, затворена между стените на тази дребна държава... Пък и знаеш колко я тормозеха съседите.

 

ТЯ: Богородице! Този мъж е или пълен глупак, или най-циничното копеленце, което се е раждало някога... Съседите не можеха да я понасят, защото​​ се държеше едновременно като тийнейджър и като свадлив бабишлък. Защото надуваше посред нощ уредбата, която вие лично​​ ù​​ подарихте, а вдигаше скандали, ако нечия разгонена котка мяукаше под балкона​​ ù... Единствената жена, която можеше да изтърпи, беше Тя – жената-чудо. Вашата обща несбъдната мечта...​​ ​​ 

 

ТОЙ: Не зная. Ето, аз наистина не зная за какво говориш. И дори не искам да зная. Сваляме ръкавиците и прегръщаме масата. Мир, мир и само мир в този дом... Готова ли е супичката, мила?...

 

ТЯ: Ето, каза го!

 

ТОЙ: Какво съм казал? Ах, да, нарекох те​​ “мила”. Но аз не го крия, наричам те така дори когато се караме. Защото те...​​ 

 

ТЯ: Не, не, не, не! Казахте друго. И как иначе! Та то живее в подсъзнанието ви, пропило се е във​​ вас, говори вместо вас!..

 

ТОЙ: И кое е​​ “то”?

 

ТЯ: Името​​ ù!

 

ТОЙ: Името?

 

ТЯ: Да, нейното име! Пълното​​ ù, цялото​​ ù​​ претенциозно снобарско име в​​ “свещената”​​ му троичност - Маря Ивановна Рейс. МИР! Ето​​ ​​ това казахте... Обратното на​​ война. На онова, което водим с вас повече от трийсет години...​​ 

 

ТОЙ: Не, ти наистина си луда... Откъде накъде, господи...

 

ТЯ: Рекох ви да не закачате човека!...

 

ТОЙ: Да, бе! Откога и Онзи отгоре е табу в тази къща!..

 

​​ ТЯ: За​​ вас е табу. Забранено изображение, непозволена мисъл!... Както Нейното име беше табу в този дом. И в дома на вашата – ах, простете – на нашата майка. За Нея никога не се говореше на масата. Избягвахме дори абревиатурата, понеже Тя беше свещената крава, на която​​ можеш само да се покланяш и​​ съзерцаваш, за да не​​ я оскверниш с дума или помисъл. Камо ли да я докосваш и доиш...

 

ТОЙ: Това пък защо? Как така ще я доиш?

 

ТЯ: Ето така! В буквалния смисъл на думата. Като я стиснеш за циците например. Или като я забремениш. За да откърми няколко​​ деца.. Две... Дори само едно... (тихо и през сълзи) Поне това тя можеше, а аз – не! Как искахме това дете... Добре, добре – как​​ исках дете. Толкова много, че понякога ме боляха гърдите... Помните ли, професоре? Помните ли как веднъж от гърдите ми потече мляко и вие полудяхте от радост? А после... После бебето във​​ Вас пое всичко в свои ръце! То бе мигът, в който спечелих трошица от живота​​ ви за себе си. Вече имах парченце собственост. Нещо свое, което нямаше​​ да​​ деля с маман и с Нея... Не зная какво се случи. Но дори сексът се промени. Стана някак..., някак фройдистки! Започнахте да ревнувате гърдите ми. Помня, че ако някой ги загледаше, начаса устройвахте скандал. А после, после... през нощта се опитвахте да ме изсмучете през тях... Като огромен паяк, който се е вкопчил с пипалата си във всичките ми органи​​ и бавно ме поглъща. А аз... Аз просто исках дете.​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Вместо него започнах да отглеждам​​ вас. Да​​ ви обличам, да​​ ви угаждам. Дори да​​ ви меря температурата. А като поотраснахте, ви помагах да си пишете домашните... Будех се нощем, когато ви боляха зъби и молехте за ампула с аналгин. Правех ви чайчета и компреси, ако настинехте по време на поредното си задгранично пътуване... Или в нечие чуждо легло, един господ знае кое... Не, на Нея наистина нищо не​​ ù​​ струваше да роди това дете и да ни го даде. Може би не съвсем, само докато порасне и реши да се възползва от парите и огромното​​ ù​​ жилище във Виена... Да бъдем​​ ​​ справедливи! – от парите и връзките на достопочтения г-н Рейс.​​ ​​ Какво съчетание, а, професоре – бедна руска аристократка, потомка на белогвардейски бежанци в България, и богат, сух като бастун австриец със собствена ложа във виенската​​ Щатсопера... Представяте ли си по-успешна комбинация за образуване на абсолютното, на образцовото лицемерно семейство. Не? И аз не мога... Естествено, това трябваше да се очаква. Та тя беше най-добрата ученичка на майка​​ ви. Особено що се отнася до часовете по изгоден брак... А аз.. Аз просто исках да имам дете, за да го обичам. Да го отгледам с домашно приготвени супички и кашички. После, още преди да е навършило четири, щеше да срича думички, а на пет вече щяхме да посещаваме природонаучния музей, аквариума, да се разхождаме по дългите алеи на любимата​​ ви морската градина и да гледаме морето... И да си разказваме за морските зайци. Точно тогава, преди да тръгне на училище и да​​ изучи досадните правила и науки, нашето дете щеше да заобича морските зайци. Точно тогава и нито миг по-късно, иначе никога нямаше​​ да​​ повярва. Защото ние щяхме да му открием тази наша тайна, нали, професоре? Единствената НАША тайна...

 

ТОЙ: Мила, ти знаеше, че е невъзможно. Та ние и така сме щастливи. Толкова щастливи! Ето на, говорим си разни неща... След малко аз ще отида и ще полея тревата в саксията. Щастливата сочна трева в щастливия дом на най-щастливите зайци. Нима ни е нужно повече?...

 

ТЯ: (като на сън) Тревата, която бавно расте. Любовта, която​​ бързо умира. Ако въобще са се​​ раждали трева и любов в този дом на въздишките. И защото всичко около нас се съпротивлява...

 

ТОЙ: Не разбирам... Кой се съпротивлява? Ето, аз не се съпротивлявам. Аз съм сговорчив човек. Виждаш ли, с всичко съм съгласен. Няма нищо по-важно от това,​​ да сме съгласни един с друг! За да зацари най-сетне в този дом​​ м...​​ Е, добре, щях да го кажа, но не нарочно. И все пак е непоносимо. Второ табу за един ден... Така не може да се живее.

 

ТЯ: Виждате ли, и​​ вие се съпротивлявате. Всичко, всичко е против нас. За да не бъдем заедно... Спомням си например​​ как майка ви отказваше да ми върне онази филцова шапка, която​​ ù​​ отстъпих за круиза през Атлантика.

 

ТОЙ: Но това е специална трева, мила... От специално място. Още никой не е дръзвал да я отглежда в домашни условия!... И какво общо има тук някаква си шапка. Дори не си спомням да сме имали шапка.

 

ТЯ: Имахме? Аз имах шапка. С ей толкова широка периферия. Седях си под нея удобно подобно... печурка. И никой не можеше да ме достигне... Вие се опитахте, но аз не​​ ви позволих... Тогава вашата майка отказа да ми я върне!​​ 

 

ТОЙ: Какво значение има досадната шапка. Нали в края на краищата си я получи, след като мама...

 

ТЯ: Да. Получих я. Когато вече не я исках. Повече не ми беше нужна и престанах да я нося. Затова​​ не я помните...

 

ТОЙ: Опитвам се, мила, опитвам се... Толкова много ненужни неща се опитвам да забравя.

 

ТЯ: Аз също. Например днес забравих името си. Забравих коя съм и дали ме е имало.

 

ТОЙ: А аз... мама. Сякаш беше толкова отдавна... Започвам да забравям лицето​​ ù, чертите, дори гласа.

 

ТЯ: Така ли?

 

ТОЙ: Да. И много се страхувам. Страхувам се да не би един ден да я забравя съвсем. Да реша, че въобще не се е раждала. Тогава? Тогава ще трябва да се съглася, че самият аз не съществувам.

 

ТЯ: Ами ако е така? Ако въобще ни няма? Ако обитаваме въображението на някой​​ бог, който от време на време се смилява над нас и ни оставя да се залъгваме, че сме живи...

 

ТОЙ: Не, не... Много по-вероятно е да сме като морските зайци. Далечни и непознати светове разказват за нас, а никога​​ не са ни виждали.

 

ТЯ: Предпочитам да сме като тревата, която расте нощем по високите пасища.​​ 

 

ТОЙ: По най-високите, по шестнайсететажните панелни пасища, от които се вижда морето.

 

ТЯ: И морските зайци, които очакват своята трева...

 

ТОЙ: И тревата, която очаква морето да й даде най-острите си зъби, преди да я пожънат косите на слънцето...

 

ТЯ: Растенията са щастливи, защото не помнят нищо. Не знаят, че един ден ще умрат, но първо ще забравят онези, които са ги обичали. И са им се възхищавали. Дори не са чували имената си. Не​​ са​​ се питали защо живеят. Просто е трябвало да ги има.

 

ТОЙ: Но ние знаем. Заем, че с тях се е зародил животът... Как мислиш, има ли нещо, за което да не сме им задължени? Отглеждаме ги в полето, в разсадници, оранжерии, саксии, дори украсяваме с тях коктейлните си маси... И какво очакват в замяна? Нищо! В повечето случаи абсолютно нищо. Освен малко вода. Няколко капки, няколко лъжички, няколко чашки чешмяна или дъждовна вода... Колко лесно наистина.

 

ТЯ: Да ги нахраним, професоре, преди да ни е омръзнало...

 

Втора картина:

 

Той, надвесен, опитва с лъжица врящата супа.

 

ТЯ: Не сърбайте! Толкова е... рустикално!

 

ТОЙ: Супата е гореща.

 

ТЯ: И въпреки това не бива да се сърба.

 

ТОЙ: Сърбам, следователно съществувам!

 

ТЯ: Разрешава​​ ви се единствено да опитвате с върха на лъжичката... За сол.

 

ТОЙ:​​ “Солта вреди на вашето здраве!”​​ Но това варивце без друго е безсолно. Направо казано – безвкусно...

 

ТЯ: Не съм ви молила да го ядете. Това, уважаеми, е моята супа!

 

ТОЙ: Твоята?

 

ТЯ: Да, моята. Приготвя се рядко, както благоволихте да отбележите, за това пък е запазена марка. Специалитетът на готвачката...

 

ТОЙ: Май някой очаква кулинарни похвали... И забравя, че не бива да се говори с пълна (бързо натиква коричка хляб в устата си) уста. Но ти нарочно ме провокираш...

 

ТЯ: О, много бързо стигнахме до момента​​ с глупостите. Напоследък се вдетинявате, професоре...

 

ТОЙ: И защо не, защо не?...

 

ТЯ: Не ви отива! Мразя мъжки лиготии.

 

ТОЙ: Дори на големите мъжкари понякога им​​ се​​ иска да бъдат деца.

 

ТЯ: Само че това е подло! Да се правиш на дете и да караш другите да те отглеждат...

 

ТОЙ: Въпрос на избор, госпожо!

 

ТЯ: На избор ли!? Не помня някога да сте избирали. Каквото и да е. Мен – също.

 

ТОЙ: (той, малко кокетно, приближава я) Срамуваш се, че ме избра? Че ме хареса и реши да останеш с мен? Понякога си толкова... горда. Мъничко слабост не вреди. Дори действа възбуждащо и... обезоръжаващо.​​ 

 

ТЯ: Обезоръжаваща е единствено глупостта. Сега нямам право дори да се разсърдя на себе си...

 

ТОЙ: Ти беше самотна, аз също... Бяхме млади, нуждаехме се един от друг. Просто го погледни от добрата му страна.

 

ТЯ: Разбира се, че се​​ “нуждаехме”... Вие работехте по няколко проекта, а аз трябваше да замина за провинцията. За някой от безбройните ни социалистически заводи, вторачени в преизпълнението на плана и социалистическото съревнование. (Господи, понякога ми се струва, че са ги строяли само за да преизпълняват тъпите си планове...) Защото без жилище и жителство можех да кандидатствам единствено за мис женско и професионално нищо!

 

ТОЙ: Сега пък долавям някакво кокетство... Та ти никога не си се подценявала, мила. Беше млада, красива, на всичко отгоре ужасно талантлива. Казвал ли съм ти, че мъжете в катедрата до един ми завиждаха. Дори професорите!

 

ТЯ: Казвали сте ми. Но винаги изпускахте думата​​ “благородно”. Както и сега...

 

ТОЙ: Какво ти благородство! Завистта никога не е благородна. Откъдето и да я погледнеш, все си е завист.

 

ТЯ: Но и вие завиждахте, нали!

 

ТОЙ: Аз? Че за какво? И най-вече на кого?

 

ТЯ: Просто така, за нещо.

 

ТОЙ: Просто така не се завижда, госпожо.

 

ТЯ: Признайте, признайте... Как беше –​​ “мъничко слабост не вреди, дори действа възбуждащо и обезоръжаващо”.

 

ТОЙ: Е, може би съвсем мъничко. На онзи тиквеник от Мюнхен, задето ни прецака и лапна цялата поръчка.

 

ТЯ: А вие какво очаквахте. Да ви поиска банкова сметка? Не можехте да патентовате изобретението си, не можехте и да го изтъргувате... Представете си заглавията: социалистически учен​​ продава изобретението си на Запад!...​​ Хер Майер наистина получи подарък. При това скъп.

 

ТОЙ: Подарък ли? Подлецът просто ми открадна идеята. Най-обикновен пладнешки плагиат!

 

ТЯ: Само че плагиат с титла и връзки в Даймлер. Без него шансовете Ви се сгромолясваха няколко етажа под нулата...

 

ТОЙ: Подлец. Подлец и половина! Абе, тоя сигурно има роднини в България.​​ 

 

ТЯ: Но защо, професоре! Човекът се възползва от обстоятелствата. Убедена съм, че са го потупали по рамото за такова тлъсто парче от баницата на противника!

 

ТОЙ: И все пак си беше кражба! Можех да го докажа.

 

ТЯ: Чушки!

 

ТОЙ: Стига с тези глупости!...​​ Между другото, сложи ли в супата от това продълговато нещо, с което напоследък злоупотребява езикът ти? Май не долових вкуса на такава благинка...

 

ТЯ: Слагам толкова, колкото можем да си позволим.

 

ТОЙ: Разбира се, след като бяхме ограбени и унижени, сега ще си броим зеленчука в чорбата!

 

ТЯ: Хайде, хайде, ние също крадяхме. Не двамата с​​ Вас, родната социалистическа наука си покрадваше тихомълком при всеки удобен случай. Родната социалистическа наука, на която дълго и вярно служехте. Крадеше милата, та пушек се вдигаше.

 

ТОЙ: За пушека си права. Мислехме, че колкото повече пушат комините, толкова повече работа се върши. Ето на това му се вика всичката пара в свирката.

 

ТЯ: Всичкото яйце в супата... (чупи едно яйце в супата и го разбърква)

 

ТОЙ: Всичката Мара втасала...​​ 

 

ТЯ: Всичката сол в манджата... (посолява)

 

Неочаквано се е промъкнала веселост... Двамата като че ли са забравили за разговора и обикалят около масата, държейки се за ръце,​​ и припяват последните реплики за яйцето в супата, солта в манджата и други подобни игрушки. Спират се твърде близо един до друг, лице в лице, очакваме дори да се целунат. После внезапно се разделят, доскорошният разговор и доскорошната интонация влетяват пак. Все едно нищо не е било... Накрая той присяда на стола и въздъхва съкрушен:

 

ТОЙ: И все пак бях ограбен. Като си помисля как щяхме да си живуркаме...

 

ТЯ: Щяхме... Ако бяхме емигрирали. Признайте, че хер Майер пръв заговори​​ за това. Само че вие...

 

ТОЙ: Какво аз? Все аз!

 

ТЯ: Как какво! Изплашихте се и се направихте на глух.

 

ТОЙ: Господи, няма ли да се смилиш над мен и да усмириш най-сетне тази жена!

 

ТЯ: Казах ви да не закачате човека! Табу, разбирате ли?

 

ТОЙ: Е, добре, изплаших се. Откъде да зная кому се кланя проклетият​​ германец. Можеше да е двоен агент... А ако се беше опитал да ме вербува? Защото имаше две системи, госпожо, две! И те воюваха помежду си! Ние се оказахме в двора на едната. Никой не ни е питал къде искаме да бъдем. Като родителите, които не можем да избираме. Един ден прозрях, че ако заобичам двора, в който са ми отредили да живея, ако подредя свое кътче с​​ обикновени радости и удобства, животът ми няма да е чак толкова непоносим! Трябваха ми работата, семейството – подобно на хората от другата страна... Тогава? Тогава не е нужно да страдаш за онова, което нямаш или ти забраняват да имаш. Достатъчно е да се наслаждаваш на позволеното и извоюваното от теб!

 

ТЯ: Браво, професоре! Брависимо! (ръкопляска) Каква ведра философия! Вие наистина ме вдъхновявате. Хайде по този случай да обелите още един морков. Този път за салатата.​​ 

 

ТОЙ: Край на морковите! Край на зайчето меню и на зайчите сърца в свадливата ти държава! Само да пожелая, и ще обявя гладна стачка.

 

ТЯ: Мигар? А прословутият​​ ви апетит? А инстинктът​​ ви да поглъщате всяка вкусна хапка, която се изпречи на пътя​​ ви?​​ 

 

ТОЙ: Надценявате ме, скъпа, надценявате ме.

 

ТЯ: И още как! Сигурно си въобразявате, че през моите очила изглеждате гарантирано розов и съвършен. Но – край! Оправяйте се сам.​​ 

 

ТОЙ: Ето, пак!

 

ТЯ: Точно така! Няма да се примиря със сметката. Онази, голямата, след безкрайната вечеря на нашата заедност. Искам вие да платите​​ по-голямата половина от нищото на нашия живот, докато си дояждате десерта. А не аз. Разбирате ли?

 

ТОЙ: (Речитативно, припряно.) Разбирам, разбирам, разбирам... Всичко разбирам. В края на краищата нещата опират все до плащането на сметката.

 

ТЯ: Налага се!​​ 

 

ТОЙ: А защо си мисля, че честта винаги е била моя... Или греша?​​ 

 

ТЯ: Не​​ грешите. Парите си бяха ваши.​​ 

 

ТОЙ: Но търпението – твое.

 

ТЯ: Точно така. Виждате ли как започвате да разбирате.

 

ТОЙ: Как? Нима вече не съм виновен за всичко? За мамичка, за достопочтената госпожа Рейс, за неудачника си баща, който през по-голямата половина от живота си изобщо не ме разпознаваше... Само че, мила, пропускаш един много важен факт. Незначителен и много важен. Съдбовно важен! Впрочем​​ не си ли се питала защо винаги бях толкова виновен? Самотно виновен?

 

ТЯ: Но какво искате от мен, професоре? Не разбирам накъде биете.

 

ТОЙ: Разбираш, мила, разбираш. И още как! (повишава глас) Самотно виновен означава да не делиш нищо с никого! Да няма с кого да поделиш дори неодобрението към самия себе си. С досадните му причини и следствия. Аз нямаше с кого да го направя! А трябваше. Например – с теб!

 

ТЯ: Сега ме плашите!

 

ТОЙ: Най-сетне! Хвала тебе Г.... (прави знак, все едно че си заключва устата) Най-сетне и ти да се почувстваш заплашена. Не, не... поне малко виновна. Защото беше патентовала ролята на добрата, на грижовната – хайде да не го увъртаме​​ –​​ на съвършената половинка. А аз? Някой попита ли ме дали съм съгласен? Дали не очаквам, поне мъничко, понякога, да бъдеш като другите жени. Да кажем​​ –​​ прилично ревнива. И все пак ревнива! Или да ми се караш, когато си зарязвам чорапите насред стаята! Да ме оставиш веднъж в годината без изпрана и изгладена риза. За да почувствам, че те има!

 

ТЯ: Но аз...

 

ТОЙ: Да, ти! Ти правеше всичко, за да разбера, че съм нищо без теб. Точно така мила, не аз, ти ме открадна за себе си. Завърза ме като магаре за ясла. Само че ясла, препълнена със сочна и хрупкава трева. И не престана да ме тъпчеш, да ме тъпчеш, докато оборът не се превърна в​​ крепост. Розова, самодоволна крепост, в която не ти остава нищо друго, освен да преяждаш и да чукаш... Именно, именно, да чукаш! (Забранявам да си запушваш ушите!) И когато най-сетне ме отвърза, беше сигурна, че никога няма да избягам.

 

ТЯ: Иска ви се да е така. Ако имахте поне малко достойнство, щяхте да признаете, че се страхувате. От свободата да избягате. И от тази да избирате. Въобще от всичко, което ще​​ Ви промени. Какво да се прави, животът с мамичка...​​ 

 

ТОЙ: Дрън-дрън-дрън! Непрекъснато ти се привиждат жени, които ме манипулират. Единствена ти ме обгрижваше просто така... нали?

 

ТЯ: Но...

 

ТОЙ: Не ме прекъсвай, този път ще говоря аз! За да разкажа за лъжливото кръвожадно животно в кожата на магаре. Обикновено дърто магаре, на което не се отказва нищо. Особено у дома. Най-много в леглото. Между чаршафите със сини детелинки... Помниш, мила, тези умопомрачаващи чаршафи? Разбира се, кой би дръзнал да ги забрави!... Домъкна ги отнякъде веднага щом заживяхме заедно. Свети От..(че), каква безвкусица! Но аз бях доволен. Предоволен! Можех да паса на воля между сините детелинки и да дразня перверзното въображение на онези пръчове от катедрата.​​ 

 

ТЯ: Сега аз​​ ви забранявам... Забранявам ви да говорите така!

 

ТОЙ: (самодоволно) Хайде де! Обичам да ми завиждат.​​ 

 

ТЯ: Вие сте непоносим.

 

ТОЙ: Поносимо е само безличието, мила.

 

ТЯ: Намеквате ли нещо, професоре?

 

ТОЙ: Опазил ме Б... Просто се любувам на абсолютното си незабележимо щастие.

 

ТЯ: Признавам, че съм от хората, които имат таланта да остават незабележими. И както благоволихте да отбележите – необходими. Това също е качество.

 

ТОЙ: И то какво, и то какво! Едно от неизброимите ти качества. Защо не най-важното. Кой знае...

 

ТЯ: Аз.

 

ТОЙ: Какво ти?

 

ТЯ: Аз зная. Освен това зная какво ми е струвало.

 

ТОЙ: Ето на, вече е време за сметката!

 

ТЯ: (тихо, занесено, тъжно) Сметката е платена, господин професоре. При това много отдавна...

 

ТОЙ: И как, моля ти се? Без да си вадя портфейла? Рано или късно щях да разбера...

 

ТЯ: Но не разбрахте. Това бе целта.​​ 

 

ТОЙ: И?​​ 

 

ТЯ: Нищо. Не разбрахте и останахте верен на себе си.

 

ТОЙ: Ако намекваш за хер Майер и предложението му, няма какво да добавя. Не понасям думата​​ “невъзвращенец”. Какво остава да​​ ù​​ поверя живота си.​​ “Невъзвращенец”​​ – как звучи само, а? Като диагноза! Не –​​ направо присъда.

 

ТЯ: Но ние без друго​​ бяхме невъзвращенци. В собствената си държава.​​ 

 

ТОЙ: Аз не се чувствах така, за тебе не знам.

 

ТЯ: Бяхме! Бяхме заключени и сами. Толкова сами... Колкото​​ може да бъде човек сред милиони​​ със същата съдба. Или и вие вярвате в мита за балканската Швейцария. Която обаче ни забраняваха да напуснем. И в която сега никой не желае да се завърне...

 

ТОЙ: ...Избрах да присъствам на​​ погребенията на родителите си!​​ Вместо да страдам от разстояние.

 

ТЯ: Но аз не ви съдя, професоре.​​ 

 

ТОЙ: Защо, и за това ли е късно?

 

ТЯ: Да, късно е. (малко занесено) Закъсняхме да бъдем щастливи. Преди това – да бъдем свободни!​​ Безбожно​​ дълго​​ закъсняхме. Май се разминахме с голямото щастие, а? Взели го мътните! И какво,​​ ако днес можем да говорим,​​ каквото​​ си искаме,​​ и да живеем,​​ където си искаме... (отрезвено) Всъщност – можем ли?...

 

ТОЙ: Не съм съгласен... Срещнахме се точно когато трябваше, бяхме, защото трябваше да бъдем. И, знаеш ли, за разлика от теб не се чувствам закъснял! За нищо!

 

ТЯ: Понякога сте малко романтик...

 

ТОЙ: Може и да съм.

 

ТЯ: Вероятно за това ви обичам...

 

ТОЙ: Не​​ зная, не зная. Все същият​​ страх, все същата трева...

 

ТЯ: Ха, вие за онази ли?​​ 

 

ТОЙ: За същата. С която обрастваха ушите ни. Нали си спомняш, тогава всичко имаше уши. Дори стените... Беше опасно да се мисли, камо ли да се говори. Навсякъде – конспирации!

 

ТЯ:​​ От къде-накъде​​ конспирации, професоре! Бяхме само тримата. В най-обикновен шумен ресторант край Цюрих. След онази конференция, за която толкова трудно се вредихме да заминем. Какви ти уши... Ах, чакайте, чакайте! Да не би да... Господи! Мамичко, моя, емигрантска! Значи сте се страхували от мен! (ехидно) Имали сте едно наум! Не, това е невероятно. Ха-ха-ха! Гледали сте недоверчиво любимите си​​ прасковено розови​​ ушички, които толкова много обичате! (имитира го)​​ “Вие, две малки,​​ прасковено розови​​ ушички, вземате ли за законен съпруг тук стоящия професор?”. А ушичките казват:​​ “Да, вземаме​​ го, щом толкова много ни обичат ръцете му!”.​​ Подлец!

 

ТОЙ: Как не! Ти непрекъснато преиначаваш! И преиграваш. Да, да, преиграваш, при това безобразно. Даваш ли си сметка, че това е най-ужасното от всички ужасни неща, които някога си ми казвала. Сигурно защото освен нещастен трябва да се чувствам и виновен!​​ Вината изглежда някак ми отива. Не зная защо, но по​​ света има такива хора – удобни като ръкавица, която приляга​​ идеално​​ на ръката. Същински​​ гръмоотводи,​​ привличащи​​ чуждото недоволство.​​ Самото им съществуване​​ е вече​​ лекарство, с което останалите лекуват несполуките си. И знаеш ли, скъпа, кое най-тъжното. Че тези​​ хора,​​ хората като мен, свикват с тази си роля. Привикват да бъдат виновни.​​ Това чувство​​ се превръща в неразделна част от собствената им природа.​​ Без него изглеждат някак незавършени, подозрителни към самите себе си. А​​ когато то​​ случайно ги напусне,​​ за съвсем кратко, започват да се оглеждат гузно. Нима са ги забравили? Нима никой не ги забелязва? По-добре виновен по условие, отколкото несъществуващ!... Аз научих урока си отдавна, още когато бях​​ дете.​​ Само че синовната вина е различна, дори​​ свещена. Според мен е​​ вид​​ благодарност​​ за това, че ти е даден живот. За това, че никога не можеш да се издължиш за най-скъпото, което си получил. Но тази вина може да нараства. Подобно на онези досадни лихви​​ с натрупване. За да стане​​ основа за всевъзможни​​ други вини, които се стоварват отвсякъде и никой​​ не те е пита искаш ли и въобще можеш ли да ги носниш​​ на плещите си... Но​​ най-разнищваща от всички вини е​​ нашата,​​ мъжката вина​​ пред жените.​​ Оказваме се виновни заради някоя досадна черта в характера​​ си. Заради дразнещото несъвършенство, което​​ мъкнем​​ от мига на своето рождение. Деликатната женска природа никога не би ни простила каквато и да било небрежност,​​ проява на​​ страх, да не говорим за​​ малодушие или​​ капитулантство,​​ за​​ липса​​ на достатъчно​​ амбиция,​​ пари,​​ желание​​ да изглеждаме умни, ако е възможно дори симпатични. И тъкмо там е ключът!​​ Ако не се научиш да бъдеш виновен без вина, си обречен. Обратното би означавало да живееш в непрекъснат​​ стрес. Да взривиш едновременно​​ сърцето​​ и ума си. А научиш ли се​​ да го правиш,​​ със сигурност​​ си оцелял.​​ Недотам доволен, още по-малко щастлив, но​​ жив!​​ Само че на каква цена!​​ И ето ти нещо наистина изумително: любовта също може да бъде виновна. Да чувстваш​​ вина за това, че обичаш някого прекалено много, а не защото се улавяш, че не го обичаш достатъчно, е уникално чувство. Говоря​​ за тази виновна любов, а не за другата, гузната, с която се опитваме да утешим съвестта си след поредната​​ изневяра. За мъжете като мен тя е​​ едновременно дар и проклятие. Не, моля те, не ми отговаряй. Не искам да чуя нито един от твоите аргументи. Остави ме​​ поне веднъж да бъда​​ прав за нещо толкова​​ трудно за обясняване. Имам нужда да си повярвам!​​ Да се​​ почувствам сигурен и прав за толкова важно нещо​​ в този живот!

​​ 

Хуква към пианото и започва нервно да свири... Между тоновете се чува гласът му:​​ “Не те слушам! Не чувам! Не искам да те слушам!”.​​ После пак така внезапно спира да свири,​​ изправя се и се обръща, гледайки втренчено към жената.

 

ТЯ: Не, не​​ ви искам виновен. Макар че когато се запознахме, вече бяхте придобили този навик... (по-тихо и малко отнесено) Не ми трябвахте нито невинен, нито виновен. Трябвахте ми мъничко силен и мъничко мой. Само мой. Толкова много ли поисках, Господи?...

 

ТОЙ: Като те слуша човек...

 

ТЯ: ...ще разбере каква глупачка съм била.

 

ТОЙ: Е точно за това сега няма да споря. Но ако искаш да знаеш, и аз мога да се сетя за нещо по-така...

 

ТЯ:​​ По-така?

 

ТОЙ: Именно, по-така. За нещо, от което да се срамуваш. Тогава – край с историята за мушморока-инженер. За маминото синче, което се старае да угоди на всички! Дори сега, след толкова години...

 

ТЯ: Наистина, след толкова години... Знаеш ли, мили, от всичко изгубено, пропуснато, задигнато най-трудно се примирих с откраднатото​​ ​​ помежду ни. Питам се кой отмъкна повече –​​ “нашата”​​ мама, международният (простете – международната) МИР или милиционерската ни държава.

 

ТОЙ: Не зная. Както винаги, ти прекаляваш. И да ти кажа ли? Тогава всички за всичко виняха международното положение. Така беше най-безопасно. Каквото и да става – все международното положение виновно. А аз само исках да бъда верен. На всички ви. Или поне се стараех да бъда такъв...

 

ТЯ: А не е трябвало!

 

ТОЙ: Как не е трябвало?

 

ТЯ: Не си е струвало! Човек има право на избор, нали? Аз избрах надеждата един ден ще бъда част от​​ вас... Част от дома, от книгите, от леглото​​ ви. Бях масата, на която се хранехте. Чашата, от която пиехте. А​​ вие?.. Не бих искала да бъда на​​ ваше място! Всяка вечер сте си лягали до ухо, вместо до човек. Правили сте секс с ухо вместо с вагина... Стараели сте се да изпускате по-малко газове, за да не​​ донеса, че замърсявате скъпоценния ни социалистическия въздух...

 

ТОЙ: Но,​​ скъпа...

 

ТЯ: Спасявах​​ ви толкова пъти! Този път отказвам да ви спасявам!

 

ТОЙ: А аз отказвам да бъда спасен!... Но ще си доям допълнителното от супата.

 

ТЯ: Допълнително няма, професоре! И няма да има. Край с допълнителното! Ето на, тенджерата е празна. Дъното е обрано. Животът ми е изтрит.

 

ТОЙ: Но защо?

 

ТЯ: Не зная... А може би отказвам да разбера? Аз също се страхувам. Повече от другите, повече от​​ вас. Все едно дали ми вярвате. Отначало мислех, че е достатъчно да бъда близо до​​ вас, за да бъда щастлива. Вярвах в простичките неща. Например, че светът започва и свършва с един мъж и една жена. Така е направен. И нищо друго не си заслужава цената. Аз бях в този свят, професоре! А вие?

 

ТОЙ: Хайде, хайде! Знаеш какви бяха времената. Несигурност, врагът дебне отвсякъде. Признавам, направиха ни прекалено подозрителни. Станахме жертви на собствената си мнителност.

 

ТЯ: Не всички, не всички!...

 

ТОЙ: Да... чувствах се особено. Чувствах се... въвлечен, изобщо някак несигурен... Несигурен по принцип.

 

ТЯ: Това не ви оправдава. Ако само за миг сте допуснали, че нарочно Ви шпионирам. Че съм била доброволен доносник! Юда с мензис!

 

ТОЙ: Казах само, че се чувствах въвлечен... При това в нещо много опасно.​​ 

 

ТЯ: Наистина беше опасно. Стана опасно. В мига, в който подписах декларация да​​ ви следя и да доноснича за всичко​​ нездраво, което може да​​ ви изкуши. Или, не дай Боже, да ви постави в услуга на чужди интереси.

 

ТОЙ: Ти си луда!

 

ТЯ: И онзи от службите ми казаха същото. При това още първия път.

 

ТОЙ: И колко пъти така?

 

ТЯ: Много. Докато ги убедя, че съм досадна и безобидна глупачка, която хленчи за брак и се страхува, че може да бъде изоставена.

 

ТОЙ: И това трябва да ме радва?

 

ТЯ: И още как! Можеше да бъде някой друг. Пардон – някоя друга. Впрочем не сте ли се питали как нашата обща приятелка, нейно МИР-но сиятелство си уреди задграничен паспорт? А след това и задграничен живот?

 

ТОЙ: Не съм. И не искам да зная! Омръзна ми от конспирации. Навсякъде, във всичко само ченгета, разработки, доносници, агенти. Все някой някого пасе и праща на майната си...

 

ТЯ: ... а аз разказвах ли,​​ разказвах. За нашата мамичка, за разхвърляните​​ ви чорапи и изневери, за онази ужасна шапка... Каквото ми дойде наум.

 

ТОЙ: И нито дума за господин Майер?

 

ТЯ: Нито една.

 

ТОЙ: Тогава защо?...

 

ТЯ: За да не съжалявам. След Цюрих намразих всеки миг от нашето завръщане. Това можеше да приключи – веднъж и завинаги! Безпаричието, пропагандата, страховете ни, моята вина... Трябваше само да изпуснем Часа! Да се разминем с​​ Обратния полет... На другия ден ме накараха да пиша. Да пиша и да разказвам, да разказвам и да пиша, докато изгубя нишката на идиотските си брътвежи... Но аз не я изгубих! За по-убедително ви изкарах... какъв ли не. Всичко друго, не и герой, който се опитва да надхитри системата и да забогатее.

 

ТОЙ: Излиза, че трябва да ти благодаря за... образа.

 

ТЯ: Може и така да се каже. Но целта бе постигната. И което е по-важно, самият вие нищо не заподозряхте.

 

ТОЙ: Но защо?

 

ТЯ: Защото не бях сигурна какво ще наговорите, ако ви притиснат. Тогава всичко, изречено от мен, отиваше по дяволите. Самата аз отивах по дяволите.​​ 

 

ТОЙ: И поради това станах безобиден кариерист, страхливец и похожденец.

 

ТЯ: Нещо такова.

 

ТОЙ: Нещо? Такова?

 

ТЯ: Просто заложих на истината. И спечелих!

 

ТОЙ: Нечувано! Невероятно! Та ти, ти... Ти си истинско​​ чудовище!

 

ТЯ: Само че доброто домашно чудовище, на което може да се крещи, когато супата не е достатъчно гореща,​​ или ризата не е перфектно изгладена. Без басти и ръбове.

 

ТОЙ: Да, без басти и ръбове. Излиза, че​​ си изглаждала всичко, дори опасните неща...

 

ТЯ: Някой трябваше да го прави. За да оцелеем. И двамата!

 

ТОЙ: И оцеляхме ли?

 

ТЯ: Така изглежда. То е като... супата. Кипва се умерено количество търпение, добавя си щипка хитрост, но от всичко най-ценна е дозата мълчание. Иначе мяташ​​ да се вари,​​ каквото имаш под ръка. Или каквото можеш да си позволиш...

 

ТОЙ: Приличаме на нашите зайци. Никой не подозира, че съществуват. А нещата имат смисъл само ако някой знае за тях.​​ 

 

ТЯ: Без друго нямаше да ни повярват. Лично на мен ми е все едно...

 

ТОЙ: Спомням си всеки миг от онова пропадане на Високото пасище. Цепнатината в ръждавеещата трева, невероятната пещера, случайния скок във времето. Сякаш се спуснахме с асансьор хиляди години назад под златното плато на мъртвите. Странни погребения на хора,​​ наследили други, още по-странни –​​ от крайбрежните пещери...​​ 

 

ТОЙ: Те също са били сами. Имали свой живот, свои тайни. Тогава открихме онази рисунка върху скалите.

 

ТЯ: Открихме най-странния биологичен вид и не споделихме с никого. Дали не ощетихме науката?

 

ТОЙ: Не, нали преди малко каза, че никой нямаше да ни повярва.​​ 

 

ТЯ: И все пак двамата единодушно решихме, че е морски заек, нали?

 

ТОЙ: Май за пръв път бяхме на едно мнение... Всяко животно от сушата има свой солен или сладководен събрат – водно конче, морска лястовица, риба-папагал, морска котка, тигрова акула, морски лъв, морски таралеж, морски вълк... А виж, за морски заек май никой Отгоре (сочи с пръст) не се е сетил...

 

ТЯ: Как никой? Щом го е нарисувал, значи някой се е сетил. Човекът е притурил от себе си, за да поправи пропуснатото...​​ 

 

ТОЙ: ...Тогава видяхме тревата. Тя растеше току под муцунката му. А той​​ ​​ току-що излязъл от морето на паша, нехаещ за целия свят.

 

ТЯ: Съвсем синя трева за червените зайци. Дори боята по стените изглеждаше свежа, сякаш сега​​ положена върху скалите... Тогава​​ вие,​​ професоре, взехте туфичка​​ от Високото плато на мъртвите. И ми я подадохте вместо цвете.

 

ТОЙ: Това беше нашата трева, от нашето място. Обещахме си да я отгледаме, докато добие истинския си цвят и стане синя като очите ти.

 

Внезапно Тя става​​ от стола и ляга по корем, опирайки​​ ухо върху пода.

 

ТЯ: Тихо! Усетихте ли нещо.

 

ТОЙ: (шепне като нея) Не.

 

ТЯ: Аз усещам. Със стомаха – не, с диафрагмата усещам как се катерят нагоре. Стъпало след стъпало. Лапичка подир лапичка... Етаж след етаж...

 

ТОЙ: И миналия път беше така. Нищо не чувам.

 

ТЯ:​​ Размина се... (изправя се) Май е време да тръгвам...

 

ТОЙ: Не, сега е най-опасно.

 

ТЯ: Все едно, трябва да прескоча до магазина...

 

ТОЙ: Магазинът може да почака. И така сме си добре.

 

ТЯ: Ако не се налагаше, въобще нямаше да излизам. Вече има храна по домовете, а не можем да си поръчаме.

 

ТОЙ: Не можем... Кой е луд да се катери 16 етажа и да слиза още толкова. Откакто спряха асансьора, сме като заточени на пустинен остров.

 

ТЯ: Толкова пустинен, че те е страх да не настъпиш някого, когато се опиташ да го напуснеш.

 

ТОЙ: Вчера настъпих една фльорца на опашката за автобусни карти. Така се разписка...

 

ТЯ: Казах​​ ви да не излизате, професоре. Аз съм свикнала с опашките. Толкова години се редя вместо вас... Спомняте ли си​​ мензата?

 

ТОЙ: О, ти там беше ненадмината.

 

ТЯ: Как иначе! Разни асистенчета, студентчета... Хайде де! Някой се опитва да пререди хабилитираното тяло, а аз – хряс! – с токчето право върху пръстите.

 

ТОЙ: Ти... ти си моят ангел хранител. И въобще, харесва ми да живея така...

 

ТЯ: Защото не​​ Ви се налага да слизате два пъти на ден, за да пазарувате и да изхвърляте боклука.

 

ТОЙ: Какво от това!​​ Огледай се наоколо, най-сетне сме сами. Съвсем сами. Съседите не ни забелязват. Всъщност ние нямаме съседи. След последното земетресение евакуираха целия блок. Нас в бързината забравиха.

 

ТЯ: Не съм сигурна, че въобще ни запомниха.

 

ТОЙ: И за какво ти е проклетото слизане?​​ Знаеш ли, аз и​​ тогава, когато работеше асансьорът, се страхувах. Страхувах се да не пропаднем в бездънната шахта и да останем в нея завинаги. А животът над нас да плува като малко и непостижимо светло петно...

 

ТЯ: Но се случи точно това, признайте си!

 

ТОЙ: Може би. Само че се случваше​​ дълго, съвсем по човешки. Трябва​​ да проумееш, че имахме достатъчно време.

 

ТЯ: Дори предостатъчно. Но за какво?!

 

ТОЙ: Как за какво! За да остареем. За да намерим Смисъла.

 

ТЯ: Толкова дълго... Аз го намерих в мига, в който ви видях и докоснах.

 

ТОЙ: А аз, когато разбрах, че една от трите най-важни жени в живота ми ще остане с мен до края...​​ 

 

ТЯ: (разчувствано, но и колебливо, малко заядливо) Убеден ли сте?

 

ТОЙ: Напълно.

 

ТЯ: А аз не.

 

ТОЙ: Правиш го, за да ме дразниш. Късно е да променяме каквото и да било. И ти го каза...

 

ТЯ: Казах друго. Все едно...​​ 

 

ТОЙ: Не може ли просто да живеем!​​ 

 

ТЯ: Слава Богу, правим го отдавна. И какво от това?

 

ТОЙ: Важното е да не се предаваме.

 

ТЯ: В това ли е Смисълът?

 

ТОЙ: Кой знае. Сигурно ще ни се разкрие накрая, преди да се възземем върху крилете на душите си.

 

ТЯ: А ако и след това​​ не разберем?

 

ТОЙ: Ще отидем по-нагоре, още по-високо... Ще докоснем небето!

 

ТЯ: Защо ни е да го знаем тогава? Защо ни е да откриваме смисъла на живота след самия живот?

 

ТОЙ: За да сме сигурни, че нещо продължава. Че не свършва с нас – завинаги и тук, на земята.

 

ТЯ: (ослушвайки се) Ето пак.

 

ТОЙ: (малко насмешливо) Стига, мила! Имаш преголямо въображение или боледуваш от най-странната болест на света. Трябва да ти сложат диагноза​​ “сеизмичен гъдел”.

 

ТЯ: Но аз ги чувам, професоре. Елате, ето така, легнете по гръб до мен и се отпуснете върху нашето пасище. (Двамата лягат по гръб, хващат​​ ръцете си и гледат нагоре). Чувате ли трополенето на меките лапички по стъпалата? Ето, туп-туп, туп-туп. Стъпало след стъпало. Идват отдалече, отвъд дъното на морето. Хиляди, стотици хиляди огненочервени животинчета препускат нагоре към нашата​​ синя трева...

 

ТОЙ: Предпочитам побелелите зайчи гърбове на вълните. Обичам да ги гледам оттук и да мисля за... мама.

 

ТЯ: А за мен?

 

ТОЙ: Разбира се, и за теб.

 

ТЯ: Добре, много добре... (Внимателно се изправя.) Стойте така и не мърдайте. Мислете за мен, за мамичка, за всички любими жени, само не мърдайте.

 

ТОЙ: Не мърдам. А ти не се бави. Искам да си наблизо. Винаги. Иначе ще умра.

 

ТЯ: Няма да умрете. Никой от нас няма да умре. Все още сте онова силно и​​ кръвожадно животно. Скътала съм ви​​ малко пари за сочна мръвка...

 

ТОЙ: Страх ме е. Сякаш виждам през покрива с обратната страна на бинокъл последния етаж на небето. Толкова е далеч. Значи дълго, много дълго ще пропадаме...

 

Тя внимателно открехва​​ стария гардероб и измъква голям олющен​​ куфар. Помъква го колебливо към вратата​​ на стаята, като от време на време спира и се чуди дали да го върне на местото му.

 

ТЯ: Добре, аз тръгвам...

 

ТОЙ: Нали ти казах, не бива. Сега е най-опасно.

 

ТЯ: (на себе си) Опасно е, но поне един от двама ни може да се спаси. (После по-високо, към него) Като се върна, ще отидем заедно до терасата да полеем тревата. Май вече е синя, точно толкова, колкото трябва. Ако и днес оцелеем, ще имаме всичкото време на света!

 

Отваря​​ врата и подпира с нея куфара. Сега е на прага. Чува се тътен, после все по-силно бучене, всичко в стаята звъни и се тресе. Професорът е опрял длани о пода и трепери подобно на космонавт в ракетна кабина преди излитане. Сякаш е забравил за жената. Не я вижда, не знае дали все още е в стаята. А тя се държи за отворената врата и гледа отчаяно куфара.

 

ТОЙ: Смили се над нас, Боже! Нахрани ни с най-сочната трева и ни дай най-тихите води. Вече зная, че си направил света заради един мъж и заради една жена, но си забравил да убиеш змията. Съчетай ме с Жената и ще стигна до просветлението на тези, които обичат и са обичани.

 

Следват страшен гръм и пълна тъмнина. Двамата изчезват. Когато отново се​​ появяват, тя е сложила длан върху главата на коленичилия в нозете й мъж. Професорът е вдигнал към нея едната си ръка и​​ ù​​ подава стръкче трева. После се изправя и застава смирен пред нея. Виждаме двамата да протягат ръце към лицата си и да хващат ушите на другия. После ги чуваме да изричат:

 

ДВАМАТА: Вие, две прасковено розови​​ ушички, вземате ли тук присъстващия мъж (жена) за свой верен спътник и приятел во веки веков, през всичките ви отредени светове и животи?

 

ГЛАС ОТГОРЕ: Бъдете благословени!

 

ГЛАС ОТДОЛУ: Бъдете​​ проклети!

 

В този момент прожекторите осветяват две фигури, досега останали в сянка. Това са манекени с широкополи шапки – единият тъмен, другият светъл. Върху врата на първия е преметната аксесоарна змия от пера, а върху другия се спуска огърлица с едри камъни. Следени от окото на прожекторите, те се разотиват в двата края на сцената и изчезват. Звучи мотив от музиката, която е свирил професорът преди това на пианото. От тавана се спуска, подобно портрет или икона, голямо платно, покрито със сини детелини. Сред тях, един срещу​​ друг, почти изгубени сред цветните петна, са застанали на задните си крака два червени заека. От позата не става ясно дали са се спречкали,​​ или се гледат влюбено...

 

•••

Бележка: въпреки официалната “вие” форма на обръщение от страна на жената към професора, графичното​​ ù​​ означаване е нарочно пренебрегнато. Официално, официално, ама​​ чак толкова...

 

Източник:​​ Василев, Сава,​​ Непокорният​​ Лука : Разкази и пиеси. – В. Търново : Слово, 2011. – 192 с.

 

С благодарност към автора​​ – проф. дфн Сава Василев.​​ 

 

1485 общо 1 за днес