ПОЕЗИЯ - 2017, Брой 6

Стихове

ЛЕБЕД

Не си го помислях, но стигнах  ръба.

Въздъхнах и се надвесих.

И грам поезия не ще понеса –

стига мигли и стига завеси.

 

Защо да се бъхтя в детелини и кал?

Изписах се до зеници.

Насред планината зърнах корал

и го удавих в съня си.

 

Невидимо гасна - без устни за стих,

без пръсти, с които да мисля.

Каквото рисувах, го вледених,

за да не свети с мъниста.

 

Очите са болни от светлина

и няма как нощ да им купя.

Реката, която беше жена,

с рими на други се къпе.

 

Нима поумнях, за да видя сломен,

че лебедът се е преселил в облак,

който прилича на мен,

но не прилича на себе си.

 

Накрая - песен, солена на вкус.

Като нота и оправдание -

затова, че си тръгвам,

без да знам наизуст

цветното свое мълчание.

ВИСОКО

Лежим високо, лежим съвсем –

обезлюдени и преизпълнени.

Еделвайс трябва да продадем

и да си купим от птица кълнове.

 

Да ги посеем върху скали.

Скалните птици цъфтят понякога.

От тебе бяло ще завали,

от мен ще капне жажда за мляко.

 

Мълчим дълбоко, мълчим почти,

по-водоравни от водорасли.

Еделвайс трябва да премълчи

колко е светло, като угасне.

 

Като угасне, и става ден...

На планината денят е объл.

И се завива с такъв сатен,

под който всичко е бледо голо.

 

На планината трябва дете –

розово въгленче с искрящи мисли.

Господи, дай ни едно сърне и сняг,

от който да се разлисти.

 

ОЛОВНИЯТ ВОЙНИК И ШИВАЧКАТА

Оловото - най-тъжният метал,

бе моя плът, родина и играчка.

Аз нямах нищо... Но си бях избрал

вълшебната надежда за шивачка.

 

Играхме си на Господ... Ала тя не                      

издържа на голи обещания.

И ме облече с риза от мъгла

и с мляко от снежинки ме нахрани.

 

Вместо конец тя вдяваше змия

и ме пришиваше в прахта на пътя.

А беше тънка, хрупкава жена –

сърна и котка, светеща от мъка.

 

Бе силна и за мен разполови

сърцето си. И после ме изтласка

подобно кръв, която ще горчи

върху изгубена в устата ласка.

 

Сега се чувствам като игленик,

като перце и като пепелянка.

Душата на оловния войник

е оцеляла след пожара сянка.

 

Ако ме жалиш, с цветен оксижен

ми помогни да стана молекула.

С просветващите точици от мен

уший си рокля и красиво було

СЕЗОНИ

В полето се зараждаше равнец.

Неравенството беше в цветовете.

Единствен и замаян скакалец

се криеше зад дрехата на цвете.

 

Единството на шарени бои

разделяше тревата от небето.

Равнецът в бяло се успокои,

защото златно беше му сърцето.

 

Подскочи заек, после полетя,

страхуваше се сив да не остане.

Високо горе чакаше го тя -

рисувана и къпана поляна.

 

И аз си мислех - трябва ми равнец

и скакалец, и заек, за да мога

да си повярвам, че не съм слепец

за цветните значения на Бога.

 

Тогава лумна някаква шега.

Природата се смееше със мене.

На шапката ми разцъфтя дъга,

на устните ми кацна нетърпение.

 

И аз извиках, без да знам какво...

На лятото извиках - да ме чака.

И се превърнах в есенно дърво,

което пя и после се разплака.

 

 

ДАЛЕЧЕ

Вече двайсет години живея пиян

между сенки със замаяна милост.

Трезвостта е отдавна изпит океан,

който аз преминавам с камили.

 

Имах кръв, по-изящна от сърцето на нар,

имах име от милвани букви.

До везните на рими бях такъв аптекар,

че размесвах отрова с изкуство.

И лекувах пчелите, разболени от мед.

На монасите давах килии.

И осъмвах, затворен в прозрачен куплет,

между унес и дъх на стихии.

 

Не говорех, а дишах, както диша дете

до гърдите, осеяни с мляко.

Бях лозичката крехка, която расте

и която листото си чака.

 

Но светът не е чаша. И не е питие.

И пълзя като охлюв нагоре.

До устата ми свети едно колие

и със сребърен глас ми говори.

 

Този говор аз трябва да запомня добре...

 За да може в онемялата вечер

тишината да трепне и така да умре,

че гласът и да тръгне далече.

 

САМОЧУВСТВИЕ

Където мен ме няма, боже бял,

ще разцъфтят и мишки, и хлебарки.

Най-финият нюанс - надебелял,

ще губи свойта тайнственост и яркост.

 

Където мен ме няма –

жабуняк ще е воал за всяко огледало.

И нотите с подут от мъка крак

ще куцат към пресипнало начало.

 

Където мен ме няма, има прах

и Космосът е силно алергичен.

Дори принцесата върху зърно от грах

на невъзможния си сън се врича.

 

Където мен ме няма... Боже рус,

не вярвам някой да се разтревожи,

че този стих с неописуем вкус

пълзи в калта и сменя девет кожи.

 

Не си мислете, че съм полудял –

аз просто съм погълнал всички чаши.

И като гледам Господ побелял,

от черните му панделки се плаша.

 

СНЕЖЕН ЧОВЕК

Преди да завали снегът, обикновено

баба взема конец и ума ми зашива.

Няма нужда да мисля, щом снежинката медна

е от пуканка по-въртелива.

 

За да имам герданче, баба взема игла

и полека, със меко старание,

сбира десет снежинки и двайсет крила.

От вратлето ми капе сияние.

После баба ми казва, че снегът е дете –

мое братче и мое сестриче.

Побелях да ги чакам, но вярвам,

че те и сред лятото пак ме обичат.

Колко много сезони, а снегът е един -

необятен, кристален и плавен.

Аз се стапям, но зная - на снежинка съм син

и от снежни неща съм направен.

 

За наследство не мисля... Нямам този късмет

като пряспата, дето ухае.

Затова вместо с думи, с парченце от лед

се рисувам от начало до края.

 

 

•••

Източник:  

 

Алманах за литература, наука и изкуство „Света Гора“, брой 9 („И“) Велико Търново. 2008

© Национално общество за литература и изкуство „Формула 6“, Велико Търново

ISSN 1311-0209

 

С благодарност към неговия главен редактор  - писателя проф. дфн Сава Василев

270 общо 1 за днес