ОСОБЕН ПОГЛЕД - 2016, Брой 5

СОФИЯ от 50-те години

    Най-силните ми спомени за София са през зимата: от късната есен до ранната пролет, сигурно, защото тогава през лятото София опустяваше и почти всички се разбягвахме при провинциалните си роднини. А и към морето, където 15, 20 дни, че и цял месец – дали с родители, дали с ученически лагери, тогава това беше още, може да се каже, задължително.

    В онези години имаше много сняг. Той падаше рано, топеше се, цапаше се, замърсяваше се, но почти цяла зима бяхме със снежна покривка. В гората на Семинарията хвърчаха шейни и даже се караха ски. „Слънчевият път” на Витоша към Бялата вода също бе пълен с пързалящи се деца. На Бялата вода още имаше скромна постройка, в която винаги можеше да изпиеш чаша топъл чай,  над която уютно се виеше дим… Дим се виеше и навсякъде в София – повечето сгради се отопляваха с въглища и дърва. Подготовката за зимата започваше още през лятото, когато се поръчваха дървата (на кубик) и „чукуровските” въглища (на тон). Те се стоварваха пред съответната къща и веднага се появяваше някой циганин (така наричахме тогава ромите) или дървар, готов да нареже, нацепи и пренесе дървата – или въглищата до съответното мазе. Помня един такъв дървар – дребен и на вид недъгав, и като че ли полуумен човечец, когото виждах до студентските си години все още да сече дърва ту тук, ту там. Повечето стари софийски кооперации са опасани по цокъла с прозорчетата на мазетата, които се използваха  и за да се внесе скъпоценното гориво. Сгурията от изгорелите въглища пък беше незаменимо средство  за борба със зимната  (п)лъзгавица. Насипвана по пътеки и тротоари, тази сгурия оставаше чак до пролетта. Но София беше и много по-мъглива, понякога с дни градът потъваше в синкавия, влажен смог, трамваите цъкаха отчаяно и преминаваха на фарове. Добре, че колите бяха още малко…

    Въпреки мъглите, тогава София беше по-чист град. Честа гледка бяха уличните миячи, с навити на барабана дълги маркучи, циганките с метла и лопата, обиращи уличните боклуци. Повечето улици в централната градска част бяха с гранитен или сиенитов витошки паваж. Този паваж бе учудващо красиво нареден – едри павета по булевардите, по-мънички и наредени в полукръг павета – в по-малките улици. В моя квартал, „Буката” пък, благоустроен през 40-те години, улиците бяха оформени по немски маниер с бетон, с фуги, залети с „дзифт” (асфалт) през 10-15 м.  Зеленината по улиците, кварталните градинки, Борисовата градина още не боледуваше,  кестените не цъфтяха по два пъти и още не се беше родила срамната „Софиянска” идея тези така характерни за града дървета да бъдат заменени с „американски  дъб. „Патриарха” и  ”Скобелев” още бяха запазили вътрешните си кестенови пешеходни алеи, с които повече имаха европейски вид, отколкото днес. Улиците не бяха задръстени с паркирали коли, нямаше бездомни кучета – улиците на махалата бяха нашият голям двор, където бяхме у дома си…


C:\Windows\TEMP\23.jpg


     В „Буката” бяха запазени още много дву-, триетажни и едноетажни къщи с дворове – с вишни, ябълки, дюли, черници. Имаше и доста предвоенни, предприемачески кооперации – по на

4 етажа, с малки балкончета и гладки улични фасади, разнообразявани само от ”френските” прозорци. Тук-там имаше по-големи, етажни сгради. Запазил се до края на 80-те години на ХХ век, този пейзаж на София сега бързо се променя и добива много по-урбанистичен, по-космополитен и по-динамичен вид. И все пак, поне засега, „Буката” е все още показателна за атмосферата на София от 50-те и началото на 60-те години ― нея строителният валяк, премазал градините на Коньовица, Ючбунар, Банишора, Лозенец, изглежда, ще я пощади…

    Един от любимите ми гимназиални маршрути бе към кино „Петър Берон” и Техникума по керамика и стъкло. Там градът имаше още характер на „курортно предградие” и особено напролет беше истинска градина. По-рядко отивахме през Разсадника (там сега е главният вход на Южния парк) към тухларните, подкопали Лозенецкия баир. Доста по-късно, през 70-те години, в един конкурсен проект за Южния парк, бях предложил тази част от квартала „Иван Вазов” да се запази и да се развие като малък софийски „Гринциг”. Това, разбира се, не стана, а преуплътняването  и там се развихри през последните години. А причината тогава за това предпочитано за разходки направление бяха не качествата на пейзажа, а хубавите гимназистки от моя или от съседни випуски – изпращането до домовете им беше едно малко романтично изживяване.

    Въобще, в много обширни части обликът на София не се различаваше особено от уютните провинциални градове. Бояна, Княжево, Горубляне, Горна баня пък бяха същински села. Край нас, там, където сега са пилоните на НДК, между сградите на Казармите и запазените още къщи имаше пазар, т.нар. пазар „Баба Неделя”. Сега той изчезна, а като че ли изчезна и името на „Баба Неделя”. Мисля, че това е един доста характерен пример за нашия снобизъм (сега името на този площад е „България” – не разбирам с какво то е по-добро; старото име отзвучава само в тукашната сладкарница „Неделя”, първата от веригата с това име.) Та на този площад идваха селяните с конски каруци, понякога се подреждаха по десетина! Това ми доставяше чудесна възможност да рисувам от натура любимите ми коне, както и техните собственици, отсядащи в близките кръчми „Волга” и „Балатон”. (Не само тези, но и много други стари кръчми съдържаха  водата в имената си – може би като асоциация с водни простори и свобода, където любимата високоградусова течност, също частично „обогатена” с вода, ще те отнесе…)

    Но, освен тази уютна провинциалност, София имаше по-ясно изразени ориентири  в по-разнообразните и като образ, и като живот, и като характер квартали. Още не се бяха пръкнали комплексите, още не беше разрушен от сегашното предприемачество традиционният градски пейзаж, а и автомобилът не бе превзел до такава степен града. Когато бяхме по-малки, отиването в друг квартал беше като да отидеш в друг град и даже криеше известни рискове. Уличните схватки все още не бяха чак такова изключение! И въпреки тази провинциалност  и, ако щете, патриархалност, когато виждам сега десет-дванадесет годишни момчета да потъват в интернет клубовете, да обсъждат мобилните си телефони, удобно седнали в метрото,  без да забелязват стоящите до тях замислени и угрижени пенсионери – не са ли за съжаление.

   Градът беше сбор от, макар и избрани, но разпилени, приютили ги кътчета. Дворът, кварталът, махалата, кварталният мач, кръчмата и бакалницата на ъгъла, вечерната игра на „жмичка”, на „стражари и апаши” са безкрайно, безкрайно далече. Тези днешни момичета и момчета сега отрано усвояват правилата на оцеляване в големия град; той вече не е онзи уютен голям дом, какъвто съм го чувствал аз, а, мисля си – и моите връстници. А как да му върнем тези качества,  да го направим поне малко по-хуманен, с по-човешко излъчване – това, мисля си, е нещо което заслужава да ни занимава и като граждани и като специалисти.

    Моят син, който ми подсказа да напиша тези редове, имаше щастието да израсне като дете в последните години на тази квартална атмосфера, която описвам. Това го беляза с неизтребим „махленски” патриотизъм и с критерии за градската атмосфера, които запази до края на дните си.   

     

620 общо 1 за днес