ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА - 2021, Брой 1

Розата на ветровете

 

 

[продължение от брой 6, 2020]

 

публикувано – 10 май

 

 ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​​​ М  ​​​​ И  ​​​​ Л ​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Ако Мила умееше да помни дати, несъмнено щеше да отбележи в календара си деня, когато за пръв път се остави на вятъра и той я отнесе, леко и внимателно, сред някаква спирала – през окото между рая и ада, както се бе изразил поетът Маноло Сантяго. Но Мила не помнеше дати, времето не я интересуваше – то беше допълнителна верига, измислена от лудото човешко племе за да се самоизмъчва. Важното е – Мила летеше или се въртеше като падащ липов цвят, понесена от вятъра, и това беше прекрасно. Музика звънеше наоколо... не, тя беше вътре в самата Мила – радостна и тържествена, както при завръщане след дълго странстване. Фунията или спиралата изглеждаше изградена от леки бели камъни и се извиваше напред, примамвайки Мила със замреженото око в дъното си. Тя усети онази страшничка празнота в гърдите, дете на неизвестността от приключението; някакси знаеше, че веднага може да го прекъсне и да се озове пак на стария покрив; но продължи покорна и доволна в пелените на вятъра – напред, нагоре, надолу, посоката нямаше значение, а само летенето към онова непознато място или нещо, което бе повикало Мила или бе позволило да го посети. Пеперуда, изпълзяла от пашкула и полетяла за пръв път – и тя се казваше Мила.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Окото в дъното на фунията приближи, Мила и вятърът прелетяха през зеницата му и насреща блесна зелена трева, хоризонтът се разшири отвъд безкрая и отгоре заискри небе; докато Мила се озърташе удивена, вятърът внимателно я отпусна и ​​ тя седна в меката, топла трева. Музиката вътре в нея се лееше в странни хармонии и внушаваше усещане за вечност. Светът наоколо приличаше на ренесансова пасторална картина, но с особено наситени акрилни цветове; в ясното копринено небе нямаше слънце, но светлината бликаше отвсякъде. Липсват козички, хрумна й; но изведнъж встрани съзря поток, ограден от ниски храсталаци, а четири бели кози тършуваха из листата им със замислени лица. Мила се наведе, откъсна една овчарска торбичка, помириса я, смачка няколко мънички листенца. Пръстите й позеленяха, цветето си беше истинско и въобще всичко тук си беше реално и при това някак познато. Била ли съм тук, запита се Мила и разумът веднага отвърна “никога”; но същността й извън разума долавяше присъствия не само познати, но и близки. Мила се връщаше някъде и трябваше да разбере къде.

 ​​ ​​ ​​​​ Вятърът неусетно се бе отвял, но без съмнение би дошъл, щом Мила се отпусне и го призове.

 ​​ ​​ ​​​​ Тя пристъпи нерешително по меката поляна. Озърна се и полека тръгна към поточето с козите. Ей сега ще хукнат, помисли тя и си представи как белите животни грациозно прескачат на отвъдната страна; но козите невъзмутимо дъвчеха резедавите листенца и дори не поглеждаха към Мила. Тя докосна хълбока на най-близката коза, кожата само потръпна, животното се извърна, погледна Мила с умните си очи и продължи. Жената не представляваше опасност за него; и изобщо съществуваха ли опасности в този спокоен свят?

 ​​ ​​​​ Сигурно съм в обиталището на дявола, помисли Мила. Или в някаква магия, което е същото. Но какво пък, хубаво е. Не съм толкова важна нито за дявола, нито за Бог. Едва ли ще вземе да ме прелъстява рогатият, пък Господ да ме спасява; една прашинка съм аз. Искат да ми покажат нещо – добре, ще го видя.

 ​​ ​​ ​​​​ И Мила тръгна покрай ручея, любувайки се на живота в него – рибки, удвоени от сенките си върху дъното, мързелуваха на припек; жабчета ритаха с току-що порасналите си крачета, водомерки чертаеха линии и окръжности върху ленивата вода, водни кончета жужаха и разнасяха отблясъци от дъга. В този свят май никой никого не изяжда, помисли Мила и се засмя на глупостта си – няма такива светове. Дори в растителния свят битката е на живот и смърт. Отгоре се люшкат и прегръщат цветове, един от друг по-красиви; а долу коренищата им са сплетени в жестока схватка. Каквото при хората, такова и при цветята. Дори при цветята лицемерието е повече заради красотата, прикриваща жестокостта.

 ​​ ​​ ​​​​ Несъмнено и тук е така; но нищо, прекрасно е.

 ​​ ​​ ​​​​ Ручеят я отведе към малка рядка горичка от пинии или някакви подобни дървета с рехави и лъскави шишарки; и в края на горичката Мила видя хората. Можеше да се закълне – преди минутка ги нямаше; но тук всичко бе различно, може би и времето е различно, и разстоянията; или пък не тези хора, а нея, Мила, я е нямало?

 ​​ ​​ ​​​​ Повечето бяха мъже, облечени или наметнати с тънки материи, подобни на воали – така рисуват светците и ангелите. Твърде различни на вид, както в един цирк има всякакви артисти – тънки акробати и вдигачи на тежести, хитри фокусници и пъргави танцьори, джуджета, клоуни, горди лъвоукротители, кривокраки ездачи и хлапета, катерещи се по хобота на слона. Същото разнообразие оцветяваше и този сбор от мъже (Мила не видя жени), и нещо общо ги свързваше, но тя не долови какво. Някои бяха налягали по тревата и дремеха, други се разхождаха самотни, трети си говореха по двойки, но нищо не се чуваше, само жужене на пчели и моторчетата на водните кончета, лудуващи без посока и цел. Мила пристъпи плахо кам най-близкия – симпатичен младеж с дълга черна коса и матово лице, обрамчено с пухкав мъх; той вдигна очи, кимна за поздрав и пак потъна в размислите или дрямката си. Искам да го докосна, каза си Мила и се усмихна. Младежът я погледна весело и каза с плътен, хубав глас:

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Все същата си, Оретия.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Мила се уплаши и бързо се отдръпна, скри се зад едно дърво, засрамена и озадачена. Оретия ли? Това пък какво е? Кой беше този? И всъщност коя съм аз?... Повечето мъже гледаха към нея, вкопчена в ствола на пинията. Тя не почувства неприязън в погледите им, по-скоро лека насмешка. Бавно надви смущението си и продължи покрай поточето. По дяволите, вдъхна си кураж: как ме нарече това момче?

 ​​ ​​ ​​​​ - Оретия – каза мъжът, изтегнал доста космата снага покрай брега; единият му крак шаваше палци във водата. – Оретия. Много бързо забравяш.

 ​​ ​​ ​​​​ Оретия ли? Какво е това? Какво значи? – помисли Мила.

 ​​ ​​ ​​​​ - Ако не се лъжа – отговори мъжът – буквално значи Тази, която гневно се втурва към планината. Доста странно име. Пък и не ти подхожда.

 ​​ ​​ ​​​​ Той се усмихна любезно.

 ​​ ​​ ​​​​ - Забравям ли? – изуми се Мила. – Но аз никога...

 ​​ ​​ ​​​​ - Нищо срамно няма в забравянето. Блажени са умеещите да забравят. Иначе бремето е непосилно.Забравата – каква наслада и успокоение носи!

 ​​ ​​ ​​​​ Зад Мила мина бавно и замислено както всичко тук, друг мъж – слаб, със строги черти; бръснатото му лице стоеше като прилепнала маска. Той се заслуша в разговора на двамата и спря.

 ​​ ​​ ​​​​ - Пак ли упражняваш сладкодумието си, Евър? – попита новодошлият.Другият плясна с ходило по водата и се  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ разкиска:

 ​​ ​​ ​​​​ - Та тя ми е роднина, драги ​​ Долихен! Роднина! Не кръвна, но все пак. Нямам ли право да се шегувам с роднините си? А ти, азиатецо, си извън семейството. Така че, ако обичаш, остави ни да обсъждаме нашите си семейни работи.

 ​​ ​​ ​​​​ - Може би – отвърна мъжът, назован Долихен – ще запееш друга песен когато се върне Борей.

 ​​ ​​ ​​​​ - Борей ли? Че той се е затворил в тракийските пещери и е омекнал като развалена риба; ще ме плашиш с Борей ли? - ​​ Евър се разсмя и запляска с крака по водата като немирно дете. Борей ли? – сепна се Мила.- Борей?... Името казваше нещо, но какво?

 ​​ ​​ ​​​​ - Ето виж – Евър посочи Мила – дори Оретия го е забравила. Изпята песен ​​ е твоят Борей, драги Долихен. Някога бяхме приятели, но той излезе слаб и глупав като всички тракийци. От тях става най-много някой овчар или певец. Да съчиняват химни за силните и могъщите – само за туй ги бива тракийците!

 ​​ ​​ ​​​​ Евър стана, прегърна през рамо Долихен и двамата се отдалечиха, забравили напълно слисаната Мила.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Долихен? Евър? – помисли Мила чак когато мъжете изезнаха зад пиниите. Тези имена й бяха непознати; но Борей? По някакъв начин я свързваха с него; но как?...Тя седна в тревата уморена и замаяна. Трябваше да събере мислите си, макар че в този свят нейните мисли сякаш не вършеха работа. Бяха тромави, тежки, пухтяха като стари локомотиви от точка А към точка Б, а тези точки май съществуваха само в представите на машиниста. Всички точки тук бяха една цялост и нямаше никаква нужда да се пътува; но машинистът не знаеше това и караше горката стотоннамашина да пълзи по въображаемите баири към несъществуващата цел.

 ​​ ​​ ​​​​ Нали това правят хоратапрез целия си живот?

 ​​ ​​ ​​​​ Борей. Кой беше този Борей?

 ​​ ​​ ​​​​ Мила затвори очи и зачака тромавия локомотив да отпътува към липсващата точка Б; и полека, като далечни птици, закръжиха образите, изплуваха чувствата; светът полека пое Мила, прие я, разтвори я в себе си; тя стана част от сферата на Цялото, където няма време и пространство, смърт и сътворение, защото всичко е сътворено веднъж завинаги и само тия слепи и глухи твари, хората, виждат само на педя около себе си и се чувстват самотни, временни и крайни.

 ​​ ​​ ​​​​ Беше прекрасно усещане да си част от нещо толкова велико, от самото величие, и Мила се изкуши да се отдаде на това ново и несравнимо удоволствие; но знаеше, че вече всякога ще може да се потопи в него. А любопитството, нова и приятна движеща сила, шушукаше: Борей!; и Мила просто повтори мислено: “Борей”.

 ​​ ​​ ​​​​ И се озова сред белокаменен град, плискан от ослепително сини вълни; Атина, любимата родна Атина. ​​ 

 

 

 ​​ ​​ ​​​​ ...Оретия бързаше да срещне изгрева и да потопи коси в стихналото море; и там, окъпана в ​​ прибоя, да чака приятелките си. Не познаваше по-чиста радост от срещата със слънцето всяка сутрин. Още по тъмно си представяше как Хелиос впряга четирите крилати огнедишащи коне в тъмната Етиопия, възсяда златната колесница и поема към небето, за да даде топлина и живот на земята. Оретия примираше от вълнение когато лъчите на Хелиос пробиваха като житни кълнове обвивката на мрака, огненият венец изплуваше от морето бавно и величествено и стъпваше в небесния безкрай, заслепявайки мъждукащите съзвездия; и земята отдъхваше, поела и този ден поредната глътка живот. Всекидневната смърта на тъмнината и възлиянието на Хелиосовата светлина привличаха Оретия още от дете; и сега, шестнайсетгодишна вече, се чувстваше като планински поток, неудържимо устремен към реката, с която ще се слее в едно. Баща й Ерехтей доскоро гледаше с насмешка на това влечение; но когато Борей, свирепият тракийски бог, поиска Оретия за жена, Ерехтей забрани на дъщеря си да слиза сама до морето. Ерехтей воюваше с тракийците и не би дал Оретия на тракиец, пък бил той и бог; и тъй като познаваше упорството и проклетия нрав на Борей, нареди на Оретия да се движи само из двореца, и то придружена от Епиона и Пира, двете й по-възрастни приятелки.

 ​​ ​​​​ Цар, покровителстван от самата богиня Атина, Ерехтей смяташе да омъжи Оретия в полза на царството си; в никой случай не предвиждаше зет като този студен, мразен от всички крилат и опашат тракийски злосторник. И дори когато Борей смирено призна любовта си към Оретия, царят го напъди като някакъв просяк – за радост на дъщеря си, която за нищо не би заменила светозарната Атина със студените планини на киконите – Бореевото царство. След като построи Ерехтейона, храма в чест на богинята, Ерехтей ​​ си осигури ​​ нейната подкрепа; все пак помнеше злобния поглед на обидения Борей и скритата закана в него, затова нареди на един роб да наблюдава Оретия. И сега робът я следеше, скрит зад една колона, как посреща златокъдрия Хелиос, примряла от неразбираема моминска слабост.

 ​​ ​​​​ Ето че мракът се разпръсна, светът разтърка очи и се събуди, с кикотене дотичаха и закъснелите Пира и Епиона и натопиха, за удоволствие на роба, белите си нозе в морето. Три момичета, три бели пеперуди пърхащи в бялата пяна, облени от първите слънчеви лъчи – нима в света има гледка по-сладостна, достойна само за очите на боговете?

 ​​ ​​​​ После девойките седнаха, подвили мокрите си прасци и със смях взеха да вчесват косите си. От околните хълмове зазвъняха хлопките на първите стада, забързали да пасат преди жегата. Денят започваше.

 ​​ ​​​​ И внезапно от небето изви леден вятър, замете вихрушка от прах и пясък, заслепи роба и той се просна по очи. Сивочерен облак, дошъл от нищото, падна върху града, забули слънцето с димящ мрак, изсипа студен дъжд и сняг; въздухът забуча и крилата на Борей обвиха ужасената Оретия. Другарките й лежаха в несвят, не чуха писъците , докато Борей я отнасяше в ледената си прегръдка; бурята заглушаваше всичко, стъписаният и обезумял град изживяваше края на земята, битката на боговете, в която злото побеждава. Сграбчил примрялата Оретия, Борей прелетя Родопа и стигна своите владения – студените снежни пещери на Хем, откъдето се спускаше върху човеците щом се разлюти или просто когато скучае.

 ​​ ​​​​ Напразни останаха молбите на Ерехтей, не помогнаха и жертвите, принесени на Атина – никой бог не искаше свада със свирепия и своенравен тракиец, при това заради някакво смъртно момиче. Та то, баща му, целият град трябва да са горди, че се сродяват с бог, пък бил той и Борей. Но Оретия не знаеше нито за пазарлъците на баща си, нито за безсърдечието на покровителката Атина. Затворена в студения мрачен палат на Борей, тя оплакваше съдбата си. Щом затвореше очи, изплуваше бялата, топла родна страна; в ушите й плискаше морето, звънеше смехът на Епиона и Пира, гъделичкаха я горещите погледи на момчетата с маслинени влажни очи и мъхнати устни; и тя стискаше клепачи да не вижда грубия Борей – а той на всичко отгоре се държеше като влюбен хлапак. Дните на Оретия минаваха в плач и спомени; нощите бяха обсебени от ласките на Борей, така внезапно станал неин господар, съпруг и съдба. Безсилна да се противи на страстта му, Оретия постепенно се предаде и започна да я приема с покорство; а покорството й наливаше масло в любовния плам на северния бог; и скоро той стана роб, а Оретия – негова господарка.

 ​​ ​​​​ Тогава тя разбра, че се е покорила на съдбата си и дори е доволна. А когато роди двама сина-близнаци и ги нарече Зет и Калаис, Оретия научи какво всъщност е щастие. Страховитият Борей бе станал нежен и верен съпруг, децата й, малките Бореади, растяха свободни сред необятното бащино царство и орисниците им предричаха подвизи и слава; а самата Оретия бе господарката на тези мъже. Сега оценяваше своя късмет – в Атина би била послушна и безгласна жена на някой първенец, който би предпочитал невръстни момчета вместо Оретия; тук, в северните владения нейната дума бе заповед, а възхищението на Борей към нея нарастваше с годините. Кражбата на девойката Оретия бе оправдана от щастието на жената Оретия, и ако нечие безразсъдство някога е бивало богато възнаградено, то беше любовната лудост на Борей, северния бог. Дори желанието да види пак бистрото море и слънчевия бряг бе стихнало; стигаше й обещанието на Борей да не стоварва силата и гнева си върху родния й град. Бе намразила боговете-покровители, които не чуха молбите й; отхвърли ги и сега се молеше на ​​ местния гръмовержец, тракиеца Збелсурд; той приемаше молбите, отзоваваше се и бдеше над Калаис и Зет, както и над малката белолика Хиона, сестра им, определена да властва след време над снежните бури в непристъпните планини, зад които се простираха топлите земи на хиперборейците – страната на вечното щастие.

 ​​ ​​​​ Но Оретия вече знаеше – вечно щастие няма. В живота то е наравно с мъката, да са в равновесие везните на съдбата. Затова пиеше своето щастие на малки глътки и с тях преглъщаше и горчилката, определена от орисниците, без да я усеща. Борей бе страшен и немилостив, но повечето богове бяха такива; не за радост съществуват боговете, а за справедливост.Чудовище за мнозина, Борей падаше в нозете й като преяло коте и молеше за милувка; какво повече можеше да желае една жена?

 

 ​​ ​​​​ ...Мила почувства, че е излязла от този сън – или видение, или каквото беше – но изчака да отшуми, да избледнее докрай, и тогава отвори очи. Бе насред зелената поляна до ручея, където допреди малко /или някога, или никога?/ Евър пляскаше с голите си ходила, разговаряйки с Долихен; двама полуголи мъже, които се държаха с нея като стари познати. Мила отиде до ручея, наплиска лице; хладната вода я освежи. Остава сега да изскочи някоя нимфа, помисли развеселена Мила; отвори очи и изпищя. Насреща й, потопило дългите си синкави коси във водата, се усмихваше момиче, голо и красиво. Уплашена, Мила пак закри очи; тази пък коя беше?... И чу отговора: аз съм Лириопа, викни ме пак ако имаш нужда, Оретия!... Когато Мила погледна, нимфата бе изчезнала, само водомерките рисуваха графиките си върху ленивата вода. Щом помисля нещо, веднага някой ми чува мислите. Трябва да внимавам, каза си Мила; и без това несъмнено полудявам. Ако си представя този Борей, сигурно ще довтаса. О! Но аз правя точно това!

 ​​ ​​​​ Но Борей не се появи и Мила седна успокоена край водата. Тук се чувстваше добре, очевидно нравите в този свят бяха спокойни, липсваше гъмжилото от нервни, амбициозни, глупави, безскрупулни хора, неосъзнаващи ужасното си нещастие, впрегнати в ненужна битка всеки срещу всеки; срам за Създателя, радост за Сатаната. На двайсетина крачки Долихен и Евър очевидно се забавляваха с някакви техни остроумия. Мила искаше да ги разпита за тази Оретия, с която я бъркаха, но мъжете не я поглеждаха и тя се отказа . Насладата от спокойствието я превзе напълно; тя се отпусна на тревата, предаде се както само уморените и доволни жени могат да го правят. Как беше? Не мисли, остави му се. Умел съблазнител е вятърът... И Мила веднага почувства меката ласка на вятъра, събуден от мислите й; той я обгърна, издигна я внимателно и полетяха...бог знае накъде, сигурно пак през онази фуния, но Мила не гледаше, представяше си Оретия понесена от гръмогласния Борей към студените върхове на Хем – към щастието й. През окото между рая и ада; остави му се, момиче, не загръщай палтото си... И вятърът леко я сложи в продънения ракитов стол, погали тънкото тяло с хладни меки пръсти и се стопи като въздишка на заспало дете.  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 

 ​​ ​​​​ Б  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ А  ​​​​ Ц  ​​​​ А

 

 ​​ ​​​​ Съвършени елипси – вътре яркожълто, обрамчено с наситено оранжево; в средата черна точка. Ако това отговаря на представата ви за красиво око, значи гларусът Гого има омайно красиви очи. Той долетя още първия път, когато влязох в морето с лодката; повъртя се нерешително над мене, цвъкна една шепа бяла материя и после внимателно кацна на носа. Подхвърлих му парче хляб, той го погълна мълниеносно, изграчи и аз приех това за любезна благодарност. Кръстих го Гого. Беше птица в разцвета на великолепието си – чист, беличък като сватбен чаршаф, върху бялото искреше жълтата гама на клюна и трипръстата ципа на краката, а черната опашка с бели капчици придаваше по-официален вид на лекомислената му окраска.

 ​​ ​​​​ Харесах Гого и той изглежда също ме одобри. Досега бях разделял птиците на две категории – готвени и птици-символи. Поезията гъмжи от втория вид, хиляди стихотворения за птици-символи са изписани, за да може поетът да си поръча порция печена птица. Гого не влизаше в тези категории и това го правеше значим. Самият аз не харесвам литературата, в която животните се нагърбват с човешка роля, затова няма да изследвам душевния мир на гларуса Гого и да натрапвам аналогии и изводи. Важното е, че имаше същество, доволно от компанията ми. За един самотник това е много важно; но дали тогава той е истински самотник?

 ​​ ​​​​ Чел съм как самотнитемореплаватели – тези луди гении на човечеството, вкопчено в своята колективна зависимост – са обиквали всяка живинка в морето около себе си. Хвърчаща риба, мъждукащ планктон, дървояд в дъската – те изведнъж придобиват огромно значение. Е, аз не бях такъв самотник, край мен кипеше живот – и слава Богу; но понякога сред човешкото множество ме грабва, всмуква и поглъща космическата самота.

 ​​ ​​​​ Стори ми се, че в такива моменти отнякъде ме е наблюдавало неподвижното жълто око на Гого.

 ​​ ​​​​ Случвало се е да изневерявам, а иконата от стената ме гледа с отвращение. Не вярвам да е била съвестта ми – в такива моменти тя е доста толерантна; истината е, че светците не одобряваха постъпката ми. Обяснявах им – докато на практика продължавах порочното си занимание – че те са старомодни и днес понятията за морал са други – поне в любовната област. Сигурно съм бил убедителен, защото на другия ден ме гледаха пак с предишните добродушни очи, сякаш нищо не е станало. Което си е самата истина. Същинската изневяра не е физическото търкане; мисля, че не е и главозамайващата любов. Истински грешник съм се чувствал само с няколко жени, които дори не докоснах. Беше онази духовна близост, или сходство, или различие, което значи допълване – когато двамата се оказвате в обща, неочаквана зона и там даже един делничен разговор придобива друг, вълнуващ смисъл, носи удовлетворение и наслада. Който е изживявал този трепет, ще го разбере; на другите само го пожелавам. Интересно е как съпругите интуитивно усещат тези контакти, алармата им веднага писва и без съмнение биха предпочели да те заварят гушнат с някоя малоумна красавица, отколкото вглъбен в разговор с толкова редките духовно близки създания.

 ​​ ​​​​ В това отношение незабравим урок ми даде друг мой събеседник от ония нощи, когато безсилна омраза стяга гърлото и даже не можеш да заплачеш. ​​ Казва се Мирон и идва само в тежки моменти, за да ме върне тактично и духовито към задълженията ми в това тяло и на тази земя.

 ​​ ​​​​ - Един мой познат – разказа Мирон – а може и аз самият да съм бил, няма да уточнявам – изживя нещо твърде интересно във връзка с тъй наречената изневяра. Това поначало е глупав термин с осъдителен нюанс – нещо като предателство и убийство. Само че ​​ всички подобни понятия имат и една тайна вратичка, и зад нея се крие оправданието. Предателят на едни се оказва борец за идеята на други. Убийството може да е справедлив акт, възмездие, самоотбрана и какво ли още не. А за изневярата не е оставена вратичка. Ти си гаден изневерител и толкова. Нито си убил, нито си изложил отечеството на опасност, ама на – върху теб се изсипват всички долни обиди и квалификации. Тази дума изневяра без съмнение са я измислили грозните съпруги. Тъй или иначе този мой познат, който и да е, обичаше да изневерява. Не, не съм точен – той обичаше жените и пренебрегваше статута си на женен мъж. Допустимо ли е цял живот човек да страда заради малодушието да обещае вечна вярност пред някакво длъжностно лице в кметството? Може би трябва брачните отношения да бъдат скрепявани не с жестоки обещания, а да има смекчаващи клаузи. Например: ще ти бъда верен двайсет дни в месеца. Или всеки петък, или първите две години; но безумното “докато смъртта ни раздели” прави смъртта един желан изход.

 ​​ ​​​​ Не можех да не се съглася с Мирон.

 ​​ ​​​​ - Жена му – продължи той – беше едно средно същество, нито лошо, нито добро, ни грозно, ни хубаво; сивичко създание. Също така не беше и глупачка – което можеше да има и добри страни; но не беше дотам умна, че да оцени другите качества на моя познат, а те не бяха малко. Да беше го оставила – нека се налудува, да се нашета, да послугува на чуждите булки, пък като се върне помъдрял и разкаян, цял живот ще прислужва на нея. Но колко са жените, способни да разсъждават така? Само един факт, приятелю: във всички езици на света думата “мъдрец” има само мъжки род.

 ​​ ​​​​ Така нещата вървели от кавга на кавга и колкото жената вгорчавала живота на моя приятел, толкова той си го услаждал с нови завоевания – омагьосан кръг или спирала. И така една вечер жена му го хванала натясно в кухнята и произнесла приблизително следната реч:

 ​​ ​​​​ “Ти, който съсипа живота ми с твоите миризливи фусти (тя била подушила слабия парфюм на заместничката си) какво си мислиш, че ще ти се размине ли? Моля се на Господа дано лепнеш най-гадната болест, носът ти да окапе, по улиците да те сочат с пръст дано! Тия разгонени мръсници отде ги намираш? Подушваш ли ги като кучетата? Цял живот задниците им да миришеш, дано се наситиш, помияр такъв!”

 ​​ ​​​​ И други неща казала, изревала и изплакала, докато изпаднала в повторения и се тръшнала на кревата, а нашият приятел останал в кухнята на миндерчето да пресмята колко ли ще трае сръднята този път.

 ​​ ​​​​ На сутринта, колкото и да бил недоспал, го събудила някаква странна и силна миризма. Нещо смесено: пот, стар канал, гниеща плът – го обвивало като задушлив газ. Скочил, отворил прозореца, вдъхнал утринния въздух, изкашлял поетите миризми – но вонята която понякога прекарвал хубави следобеди, и получил покана, макар езикът му да бил доста надебелял. Въоръжил се с две бутилки вино и отишъл, като сам се убеждавал, че тази миризма не е негова и всъщност се търпи.

 ​​ ​​​​ Дамата отворила вратата, дяволито го поканила и той се шмугнал покрай нея. Но – о, ужас! Изведнъж страшна смрад го ударила през носа и синусите, чак в мозъка – все едно дишал амоняк. Била различна от досегашната, много по-силна и гадна; той стиснал гърло и се сврял в банята, но миризмата прониквала и там, и навсякъде из апартамента, защото несъмнено произхождала от дамата и попивала във всички нейни вещи. Домакинята открехнала вратата, попитала дали се чувства добре; но при това вътре блъвнало ново кълбо воня и ударило нещастника право в лицето. Той запушил нос, но миризмата прониквала и през устата, мазна и лепкава, парализирайки дробовете му. Той хукнал навън, препъвал се надолу по стълбите и улицата, сврял се в една градинка и седнал обезумял, докато останала ​​ само неговата собствена смрад – май вече свиквал с нея. Това е лудост, повтарял си: невъзможно е!... Но си било наистина и той напразно опитвал да намери обяснение. Ясно било, че само той усещал собствената си миризма – ако била негова – и миризмата на дамата – ако била нейна. Може би, сетил се, трябва да опитам с някоя друга?... И тъй като минувачите не му миришели, нито съседите, нито никой друг, отишъл при една своя стара любов, позабравена вече, която работела наблизо в един магазин. Влязъл, жената била гърбом и ровела в щанда си. ​​ Доближил, подушил я страхливо – не миришела. Слава Богу, рекъл си – тук поне всичко е наред. Дамата се обърнала, видяла го, захилила се изненадано: Хей, здравей, как се сети за мене, я го виж нашия!... Той също задърдорил нещо глупаво, спомнил си колко хубави нощи били изживели двамата и би било екстра, ако... Жената също си мислила нещо подобно, защото в очите й заиграли онези особени змийчета... и изведнъж миризмата сякаш избухнала, блъснала го със страшна сила; той се сгърбил и хукнал слепешком навън, а облещената и сащисана булка останала вцепенена и чак след минути в главата й пропълзяла тъжната и вярна мисъл, че всички мъже са идиоти, но тя все попадала на най-големите. А в това време нещастният ни познат препускал по тротоарите, стиснал нос, невиждащ и глух, а ужасната смрад ​​ го следвала, настигала и пресрещала, сякаш си играела с него, прониквайки през устата, очите и порите. Така се озовал на речния бряг, там винаги духало и вятърът разнесъл част от вонята – дотолкова, че разсъдъкът му се върнал отчасти и той опитал да направи равносметка.

 ​​ ​​​​ Първо, неговата собствена воня си била постоянна, но ставала особено задушлива когато предприемал някакъв флирт. Второ, дамите, обект на флирта, завонявали щом работата започвала да се оформя. Трето, миризмите ​​ усещал само той, партньорките – не. Близостта с тях отключвала някакъв резервоар ужасни миризми, кой знае как блъвнали от проклетия ад.

 ​​ ​​​​ Проклет – сетил се той – проклятие! Това е истината!...И мигом се спомнил гадните клетви на жена си: “Тия разгонени мръсници! Подушваш ги като куче! Цял живот задниците им да миришеш, дано се наситиш, помияр такъв?”

 ​​ ​​​​ Това било! Клетвата го била стигнала, ужасната клетва на ужасната му жена. Щом неговите желания се осъществявали в повечето случаи, защо да не се сбъдне едно желание на съпругата, пък било и проклятие? Сигурно някой дявол вечно кръжи около женската уста и само чака оттам да изскочи клетвата, за да я материализира; сега сигурно се киска с другите дяволи – невидими, нагли и подли. А какво толкова си направил? Обичал си хорските жени. Ами ​​ ако те бяха доволни и влюбени в мъжете си щяха ли да отидат при друг? А? Нямаше. Защо тогава не накажете глупавите им мъже, вместо невинния заместител? Справедливо ли е това – или такава е вашата дяволска справедливост?

 ​​ ​​​​ Такива въпроси го терзаели; но те били само дим, предназначен да скрие главния въпрос: докога ще продължи това наказание? Защото всеки затвор си има определен срок; дори и при брака е определен – докато смъртта ни раздели. А най-страшна е неизвестността, макар да съдържа в себе си надежда – току виж събудиш се и няма смрад, наоколо ухае на пролет, а подмишниците на дамите излъчват само лек сигнален аромат.

 ​​ ​​​​ - И какво стана? – попитах аз, тъй като Мирон се бе умълчал.

 ​​ ​​​​ - Оставям края отворен – усмихна се той. – За да поразсъждаваш сам. Доразвий си историята както искаш. Най-безсмисленото в една история е завършекът. Той я обезсмисля, а не е, както се смята обикновено, необходим. Когато уловиш убиеца в криминалето, ти си удовлетворен, но магията е изчезнала. Така че довърши си я сам както ти е угодно, в различни варианти ако щеш. Аз само ще ти подскажа, че в един следващ етап моят познат бе прокълнат да харесва единствено жена си – а това му донесе неизмеримо повече неудобства, презрение и редица душевни страдания.

 ​​ ​​​​ После Мирон изчезна според обичая си, внезапно и без сбогуване. Сякаш истински човек е бил на гости, ти си отишъл до кухнята за кафе и когато се връщаш – стаята празна, само сенки от скорошно присъствие витаят.

 ​​ ​​​​ Като миризми например.

 ​​ ​​​​ Вече не помнех как стигнах до темата за изневярата, илюстрирана от Мирон, но неговото посещение ​​ още веднъж ме бе разтушило. Интересно какво ли би се случило на неговия приятел, ако един ден се влюби наистина. Щом за епидермални връзки невидимите съдии бяха наложили такова сурово наказание, какво ли ще отсъдят за истинска изневяра? Или напротив – за нея ​​ е предвидено смекчаване на присъдата поради невменяемост? Защото любовта не ни е подвластна, нейните вируси събарят изневиделица, подло и няма хапчета против тях; можем ли, прочее, да съдим болния, че се е разболял? Да, сигурно са предвидени меки присъди за болните от любов; обаче повечето граждани само имитират заболяване и тайнствените импулси ги насочват право към кревата, симулантите проклети. Някои пък наистина се самозаблуждават – но и това не е искрено. В най-почтения случай може да говорим за вид любопитство как ще се развият нещата; но това вече е игра, достъпна само за най-артистичните натури.

 ​​ ​​​​ Добре беше илюстрирал тази идея Виторио ди Виченца, наричан още Карбонаро заради опушения си мавърски тен – още преди сто и десет години.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 Неказаното – то е важното.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Как всичко омърсяват думите!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Съществено е невидяното,

 Замазаното под картината.

 Как исках да усетя скритото

 Зад чувството Любов.

 ​​​​ Това прозрение или стремеж към прозрение трудно може да се оневинява. То е съзнателен акт на висше любопитство, рационално и лишено от лудост. Невменяемостта липсва, а с нея и надеждата за оправдание; ако не сме приели априори всички поети за невменяеми. Както впрочем ги приема голяма част от разумното човечество и слава Богу, че не са организирали референдум по този въпрос. Аз приемам – когато това обяснява нещата, но не винаги – че любовта е изострена, болезнена форма на играта между половете, дадена им за размножение и забавление; едва ли ще измисля нещо ново по най-дискутираната тема в световната история. Нека дон Виторио си блъска главата какво е същественото и главното, замаскирано с чувството Любов. Аз бих се побъркал ако почна да търся скритото зад думите, образите и чувствата. Нямам тази сила; и дали това търсене няма да обезсмисли реалността; и без това подозирам, че същинският свят е някъде наоколо, пълноценен и съвършен, но завесата на видимото и осезаемото го скрива от нас. Сигурно сте прав, дон Виторио; но след като не ни е достъпен и позволен този свят, трябва ли вечно да го търсим и да страдаме поради недостижимостта му?

 ​​ ​​​​ Самият аз съм се питал в мигове на саморазнищване дали някога съм бил наистина влюбен. Множеството случаи на любовна имитация и игра ги отделях настрана, макар и с топло чувство. Не включвах и няколкото значими случаи на самозалъгване – те носеха привкус на разочарование. Но любов? Онази, особената, извисяващата, космическата? Дали бях дебелокож, лишен от нужните рецептори и сигналите й ме подминаваха? Или бях изживявал много пъти въпросната любов, но все съм си мечтал за нещо още по-особено, а него го има само в розовите книжлета? Зад чувството? Там, където търси дон Виторио?

 ​​ ​​​​ А може би грешката ни е, че търсим ​​ непременно жената или мъжа, за да определим чувството си? И не може ли то да съществува самичко, чисто и свободно като светлина в пространството на душите, част от всеобщата Божия любов?

 ​​ ​​​​ Мисля, че веднъж ​​ докоснах, бегло и нескопосно, такава любов. Бях около трийсетгодишен, юношеските пламъци бяха изтлели, но все още любовната ми жарава можеше да опече овен. Бях в планината, където записвах песни и мъдрости на местните жители, а когато нямаше нищо за записване, съчинявах ги сам и ги пращах във фолклорния институт. След векове изследвачите има да се чудят на задълбоченото мислене и звучене на родопските овчари и козари и ще ги обявят за особен ендемичен вид мъдреци. Както и да е; скучаех с всички сили, моята несъвместимост с планините ме подтискаше, затова се грабнах един ден и извървях двайсет километра до най-близкото езеро, една прекрасна локва, наречена Снежник. Душата ми жадуваше да се потопи във водно пространство. Пристигнах капнал, с изранени крака, изпълнен със съмнение в ползата от експедицията; но след половин час плуване и наоколо оставала. Огледал се, проверил дори в панталона си, обиколил стълбището и килера и излязъл навън. Хората си вървели както обикновено, трамваите били пълни и никой не дишал като него със страшна погнуса. Тогава полека-лека разбрал, че смрадта си е лично негова и освен това само той си я подушва. Доближил двама старци, четящи вестник на пейката, навел се, уж изпуснал нещо, и ги помирисал. Нищо. Те също не подушили неговата смрад. Единствен той си я усещал; минало му през ум, че имало такава особена болест, но каква точно била? Дори кучетата ​​ минавали край него с безразличие, макар да усещат миризмите хиляда пъти по-силно. Това не можело да бъде; той влязъл да изпие една бира, за да му се избистри мисълта, но нищо не му се изяснило. След втората бира вонята понамаляла или той вече свиквал с нея; решил да изчака докато решението дойде самичко. Купил си някакъв евтин одеколон, напръскал се обилно и преминал на коняк, докато му станало все едно.

 ​​ ​​​​ Прибрал се вкъщи с намерението да помирише жена си, както и тя – него; да ù признае странната си болест; но съпругата била отишла при майка си както всеки път, когато щяла да страда около две седмици.

 ​​ ​​ ​​​​ Нищо не оставало на нашия познат, освен да използва самотата си откъм хубавата ù страна. Позвънил на една любвеобилна дама, с излежаване във водата светът доби прекрасни очертания, цветове, смисъл – и всичко дойде на мястото си.

 ​​ ​​​​ Несъмнено моята еволюция е прескочила сухоземните етапи.

 ​​ ​​​​ После слънцето се търкулна зад диплите на планината, стана хладно. Хапнах набързо, увих се в спалния чувал и отворих бутилката водка. Лежах, отпивах благодатната напитка, докато дневната светлина потъна в езерото. Постепенно се унасях, отделях се от тялото и пространството ме поемаше, напоено с някаква особена тъга. Сякаш нещо скъпо, изгубено, прежалено и забравено се връщаше от небитието и болката от загубата се смесваше с радостта от завръщането. Не носех такова чувство в себе си, то не бе предизвикано от нищо; просто съществуваше тук, край вълшебното езеро Снежник и аз го бях приел с освежените си сетива. Тъжно ми беше поради моята нищожност, абсолютно излишен в този съвършен, хармоничен свят, като мравка в Божията пазва, попаднала случайно, неспособна да излезе и причиняваща само раздразнение. Всяко друго същество бе част от хармонията, звук от симфонията; но не човека, не и аз. Излишен и космически самотен, забравен на чужда планета. Съществувах, но битието ме отхвърляше равнодушно; а може и да не ме забелязваше. Това бе по-вероятно; свойствено е на човека да страда, задето са го отхвърлили – а всъщност дори не подозират съществуването му. Тази тъга ме удави, гърлото ми се сви, разтърсиха ме тръпки, очите ми се замъглиха. Не беше мъка заради отхвърленото тяло – а за непотърсената душа. Мъка – и страх. Така сигурно се чувства изгубеното дете; то още не мисли чрез тялото си, то е чиста душа, захвърлена от Бога сред човешката пустош.

 ​​ ​​​​ Пропадах вече в безнадеждната самота, когато полъхна топла, мека, гальовна вълна и обви съществото ми. Падането спря, вълната ме пое, наоколо просветля, сякаш слънце съживи мъртвото пространство. Ужасът се сгърчи, стопи, изчезна; мека и светла радост нахлу в този внезапен утринен свят, състоящ се само от багри и топлина. Нямаше форми и очертания, не ги и търсех; бях в извора на светлината и част от нея; бях обекта и причината за радостта; бях безтегловен, разпръснат във всичко, състоях се от всичко; бях безкрайно значим, бях вечен.

 ​​ ​​​​ Бях Любов.

 ​​ ​​​​ Бях всичко: вселена, живот, Бог. Светлина, музика, същност. Изпълвах пространството и то се бе вместило в мен. Нямах име и форма – бях Любов. Разкъсвах се от болезнено щастие и плачех; някъде сред щастието пламтеше и страх да не би всичко да е сън. Не беше; но не беше и реалност. Дадено ми беше – за пръв и последен път – да доближа смисъла на Битието, забравен от човеците в чудовищната им самоизмама, че са физически, материални и тленни. Затова, може би, толкова дълбоко ни разтърсва Божията любов в редките случаи когато разкъсва бронята ни; и тогава разбираме какво сме загубили. Късно, уви.

 ​​ ​​​​ Така отмина цялата нощ. Осъмнах край магичното езеро Снежник, посрещнах зората, върнах се пак в неудобното си вдървено тяло и заспах, надявайки се да върна разсеялото се вълшебство. Не успях; но и никога не забравих великото чувство да си Любов. Може би затова впоследствие гледах скептично на всички телесни прояви, наричани най-безкритично с тази дума. И затова разбирах какво е търсел дон Виторио – онзи безкраен божествен извор, скрит зад думата и чувството Любов. Защото Карбонаро несъмнено също е бил там (ако това е място); изживял го е, сънувал – и знае. И търси, вика, желае го пак – защото ненаситни са поетите за щастие – но човешката любов е само тясна ключалка, през която късметлиите могат понякога да надникнат в океана на истинската, божествена Любов и само толкова.

 

 

 ​​ ​​​​ Отърсих спомените; бях в морето, лодката спеше в пълното безветрие, слънцето лениво пълзеше към зенита. Наплисках лице и хванах греблата. Гого стърчеше на носа като безмълвна статуя и окото му мързеливо следеше движенията ми. А може би и мислите? Знаеш ли ги птиците – току виж се оказали много по-чувствителни от нас.

 ​​ ​​​​ Изплезих се на жълто-оранжево-черното око, то безстрастно регистрира подигравката. Сигурно Гого бе усетил как ме разтърси този спомен и ми съчувстваше. Кой друг би разбрал? Най-добре е да изливаш душата си пред животни, птици или риби. А още по-сигурно – пред неодушевени предмети.

     

 ​​ ​​​​ Б  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ Е  ​​​​ Т  ​​​​ И

 

 ​​ ​​​​ Според невежите лодката се състои от кил, обшивка, мачта и още две-три общопознати части. Те се срещат в литературата и са достатъчни да изразят понятието лодка. На поетите пък им стига едно опънато платно на хоризонта, \а белетристите използват я хвърляне на котва, за да не бездейства екипажът им, я дочути сварнения като стара кошница, за да охарактеризират клетата лодка. А та самата се състои от десетки части и повечето имат странни и звучни имена: гюверта, акрап, кюпещи, къч, фарсове, баби, скармузи...какво още? Всеки път, когато прочета думата лодка си представям цял куп подобни думи; подредени вече в нужния ред, те образуват, като парчета пъзел, понятието лодка.

 ​​ ​​​​ Така докато калафатех безкрайните цепнатини между дъските / на лодкарски – армузи/, не можех да ​​ се отърся от думите. През нощта будувах над две стихотворения на Франсуа Дюверние, родом от Марсилия, убит в Алжир, ако това не е било блъф пред кредиторите; тъй или иначе умрял е по някакъв начин, иначе сега щеше данавършва тържествено сто и петнайсет години. Преди това обаче е оставил трийсетина стихотворения, малко разностилни поради пълното му нехайство към тях. Но разностилието в еднаантология е съвсем естествено; дори се притеснявах, че моята намеса при подбора и превода доста ще уеднакви тъй различните творби.  ​​​​ Несъмнено Дюверние е бил от модела на моите любими автори – дето драскат между другото и се заричат след четирсетия си рожден ден да се захванат сериозно с писане – когато страстите поутихнат и черният дроб откаже да приема повече градуси. Само че рядко достигат тази почетна възраст; и ако ме питате, тя не им трябва.

 ​​ ​​​​ Неспокойните души ровят, още от деца, подобно граф Монте Кристо, дупката, за да избягат по-бързо от затвора на тялото.

 ​​ ​​​​ Любопитно ми беше едно стихотворение на младия Франсуа, твърде непривично за момче като него. Писал го е доста преди Христовата възраст, пенливвата кръв е замътвала философските размишления; но тук видях – не зряла мъдрост, тя е смърт за поезията – а едно прозрение, мост между възрастите. Ако изобщо приемаме линейната представа за време и възраст.

   

​​ Старецът спи. На пръсти минават околните –

​​ Дъщери, синовете и внуците, даже съседите. 

​​ Почитат мъдреца, приближил се тъй много до Бога,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ че отдавна го смятат за Божи избраник.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Крадешком го поглеждат, завиждат за светлите мисли,

​​ за небесните сфери, където духът му блуждае –

​​ търси ключ за великите тайни.

​​ То личи по лицето му – изплувало сякаш под бръчките,

 ​​​​ младо, отвъдно и радостно.

 ​​​​ Старецът спи. И сънува жена –

 ​​​​ Като хубаво вино във хубава чаша.

 

 ​​ ​​​​ Не ме изоставяше, пустият старец. Чукам си аз по лодката, тропам, а той дреме зад гърба ми, спокоен и достолепен, а под отънелите клепачи играе образът на една жена – невидяна, недокосната, пропусната. Оная, с която животът така и не ни срещна, въпреки обещанията си.

 ​​ ​​​​ Наближи обед, бризът се усили, доби настойчивост и равномерен глас. Започваше да духа Бонети, югозападният вятър. Без да е силен, той постоянства по два-три дни и накрая морето уморено се предава, водата се отдръпва от брега и оголва скалите, оставя плитчини и озъбени камъни по пътя на лодките. Бонети е убеден, че с постоянство всичко се постига и вероятно е прав; но такъв подход никога не ми е бил по сърце. Нищо артистично няма в постоянството; какво като постигнеш целта си чрез настойчива досада? Тези равномерни ветрове изнервят, изсмукват силите бавно и спокойно, някак естествено. Но безсмислено е да се мусиш на Бонети; щом е духнал, значи така е трябвало. Вятър – това му е работата; а Бонети има и едно качество, което особено ценя – духа откъм Атина и ако се вслушаш и вгледаш, може да доловиш гласове и образи от древната Елада.

 ​​ ​​​​ Обичта ми към Елада ме гложди откакто се помня; когато за пръв път, още дете, отворих Одисеята, веднага попаднах в свят познат и обичан. Не зная как и откъде, не ми е дадено такова прозрение, но ​​ в древността винаги съм се чувствал като в родно село. Безкрайните странствания на Одисей ставаха в познати места, островите по пътя му, морската шир, опасностите, бурите, боговете, чудовищата, чудесата – всичко бе действителност и аз съществувах съвсем реално в нея още от първото надзъртане в книгата. Дори илюстрациите ме връщаха към познати хора и събития; някои намирах достоверни, други ме дразнеха – художникът не предаваше точно сцената, която аз отнякъде познавах. А обичаят да следваш пътя си, а зад гърба си да оставяш влюбени ридаещи жени, нимфи и богини намирах за очарователно и единствено нормално мъжко поведение; впрочем така и не успях да го приложа в личния си живот.

 ​​ ​​​​ И ето – вятърът духаше откъм Елада, аз седях със стареца от стихотворението на Франсуа Дюверние, родом от Марсилия, и между нас витаеше образът на жена – като хубаво вино във хубава чаша. Така неусетно се оказахме там – в белия каменен полис, където даже сенките светлееха, топли и лъжовни; в света, където мъдростта и красноречието бяха висши добродетели, а мъжете не губеха достойнството си даже когато се биеха с тояги за любовта на млади момчета.

 ​​ ​​​​ Елада, моята Елада...

 ​​ ​​​​ ...Слънцето бе разтопило стените на Коринт и те се стичаха, ослепителни, по хълма. Но тук, в гимназиона бе прохладно, петопръстите листа на смокините леко се полюшваха и вееха живителна благодат. Диоген се излежаваше върху плаща си под едно дърво и примижваше срещу небето; спомних си как великият Александър дошъл веднъж при него и почтително го запитал: Кажи, Диогене, какво искаш да направя за тебе?... А парцаливият мъдрец го изгледал и казал: Махни се, оттам, засенчваш слънцето ми!... Един мъдрец би трябвало да е стар или поне да изглежда такъв. Диоген беше много стар и изглеждаше точно такъв. Очите му, избледнели и воднисти, излъчваха особена мъка, наред с обикновената старческа тъга. Затова ли живеем на този свят, Господи – за да напълним един чифт очи с болка и сетне да си отидем?

 ​​ ​​​​ - Здравей, Диогене – поздравих го почтително. Той помръдна глава, видя ме, но никакъв интерес не ​​ промени лицето му. Не ме чу, помислих и отворих уста да поздравя отново; но той кимна, помълча още малко и попита уморено:

 ​​ ​​​​ - Защо ми идваш с този похотлив старец в сърцето?

 ​​ ​​​​ - Как разбра? – изненадах се; всичко това беше някак нереално.Диоген не обърна внимание; беше вгледан вътре в мене.

 ​​ ​​​​ - Твоят старец се мисли за умен – продължи той. – То е, защото другите са решили така. Мисленето на хората е като заразна болест, прилепчиво е. Един ​​ каже нещо глупаво, друг повтори и след малко цялата тълпа грачи същото. А старецът ти е сбъркал своя живот. Твърде рано е повярвал, че е умен. Излъжеш ли се веднъж, всичко тръгва накриво.Платон казваше много умни неща, докато повярва, че има отговор за всичко. Тогава загуби идеите си, изпадна в многословие, а то е другото име на празнословието. Думите са като тор – ако са колкото трябва, идеите се чувстват добре в тях; изсипеш ли повече, умъртвяваш ги. Платон уж умен – а това не го разбра.

 ​​ ​​​​ Той се ръзмърда, нагласи се по-удобно върху парцала и ме изгледа в очите:

 ​​ ​​​​ - Щом е повярвал дори за миг, че е умен, значи твоят старец е суетен. Значи от него не става философ. Може да води спорове, да дава мнения и съвети; може и паметник да му дигнат – но все едно, не е философ. Защото първата стъпка към истинското познание е да изстържеш суетата от себе си.

 ​​ ​​​​ -Ти успя ли? – вметнах аз; учудих се на ехидността в гласа си.

 ​​ ​​​​ - Не, разбира се. Щом говоря сега с тебе, значи имам някаква потребност . Ти нищо не можеш да ми дадеш, значи самият аз се нуждая от този разговор. А каква ще е нуждата, освен да чеша суетата си като крастав лишей? Но аз поне разбирам това и не се залъгвам.

 ​​ ​​​​ - Който разбира слабостите си, значи все пак е умен; суетата е слабост; значи да осъзнаваш суетата си е признак на ум. Но нали е казано, че да разбереш, значи да простиш; следователно умният човек е склонен да оправдава собствената си суета.

 ​​ ​​​​ - Ехей! – възкликна Диоген. – Сякаш слушам сократиците преди петдесет години. Ти щеше да си почитан в бърборещата им компания; там само виното ме спасяваше от мозъчен удар. Уж умни мъже, а вечно искат да са прави. Нима човек може да знае всичко, пък и трябва ли? Аз си зная, че съм глупав; хубавото е, че има мнозина по-глупави от мене. И аз мога с десет изречения да изкарам бялото черно, от костенурката да направя бегач – но какво ще промени това? Нещата пак ще си останат както боговете са ги сътворили и никакво значение няма как някой глупец си кълчи езика пред други надути глупци.

 ​​ ​​​​ Диоген се протегна, прозя се; слънцето напичаше и рехавата сянка на смокинята не успяваше да отблъсне топлината. Отворих уста да кажа нещо, но той ме изпревари – лениво, като в просъница:

 ​​ ​​​​ - Боговете... Светът, тяхното създание, е безкрайнатъга, а самите те не познават тъгата. Те само се гневят. Лъжливи са страстите им, детински са. Детето не знае какво е тъга, тя се трупа с годините; утайка е тя в костите на смъртните. В нея кипват като вино чувствата и познанията, а щом се натрупа достатъчно, започва да трови душата. А заболее ли душата, тялото загнива. Така е отредено да тече и свършва човешкият живот. Никой от нас не е безсмъртен, защото никой не се е опазил от тъгата.

 ​​ ​​​​ - Говорехме за онзи старец... – обадих се.

 ​​ ​​​​ - А аз за какво говоря? – сопна се Диоген – нали за това? Старецът е лице на тъгата. Той е натрупал толкова, че сам се е стопил. Станал е самият той тъга и я излъчва както ледът излъчва студ. Както детето може да се усмихва на всичко, тъй старецът във веселието намира зрънце тъга и го изсмуква. Той вече не може без нея, тя го храни и тя го изяжда.

 ​​ ​​​​ - Ти каза, че бил похотлив...

 ​​ ​​​​ - Всички старци са похотливи. Аз не съм ли? Старческата похот доставя на клетниците необходимата им тъга. Храната и отровата им. Ние сме като пияници, отказали вече яденето и само виното ги храни. Знаеш ли ти, момче, как боли, как хапе сърцето една преминаваща хубава жена? Всички глупости и грехове на младини се изкупват с тази болка; всъщност тогава старецът разбира, че отдавна е мъртъв.

 ​​ ​​​​ Прекъснаха ни няколко хлапета, парцаливи и мръсни; промъкнаха се зад гърба на Диоген и залаяха, разкикотиха се: Куче, куче! – викаха и лаеха, такъв прякор бяха лепнали на философа. Той се усмихна тъжно, изчака хлапетата да отпрашат и каза:

 ​​ ​​​​ - Само един от хиляда такива малки глупаци ще стане достоен мъж. Човек. Те носят присъдата си. Съжалявам ги. Преди им отговарях, млад бях и неразумен. Куче – така ме наричаха и бащите им. Всички до един са тълпа от безименни слепци.

 ​​ ​​​​ Омайният вятър отново полъхна в смокините и за миг отвя горещия въздух над гимназиона. Брадясал и уморен, Диоген сякаш се скриваше, потъваше зад очите си, после изплуваше, виждаше ме и преценяваше какво заслужавам да ми каже.

 ​​ ​​​​ - Влюбените намират удоволствие в нещастието си – изрече тихо той. – В това е тяхната глупост. А похотливите старци като твоя просто трябва да бъдат хвърляни на псетата. Никой не иска мъдростта им – която обикновено е проста житейска предпазливост. Хората търпят неудобствата, които старецът създава, а на всичко отгоре трябва да го почитат и хвалят, защото той изисква вечно преклонение. Старецът е напаст, освен ако не се обрече на самота; но колко от нас имат този кураж?

 ​​ ​​​​ - Изпълнен си със странна омраза, учителю – осмелих се да възразя.

 ​​ ​​​​ - Точно така – зарадва се Диоген – особена омраза. Трябва и да се мрази. Ако не мразиш злото, как ще го побеждаваш? Хиляди проявления има злото, затова омразата трябва винаги да е ​​ в теб, наточена. Оръжие ​​ е тя; важното е да не сбъркаш срещу кого да я употребиш.

 ​​ ​​​​ - Но какво лошо има в навика на старците да търсят наслада в спомените? Какво друго им остава?

 ​​ ​​​​ - Нищо – призна Диоген. – Но в другото грешиш. Не спомените обичат те, и не наслада търсят. Вече ти казах – търсят тъга и я намират не толкова в самите спомени, а в процеса на спомнянето. Той им носи желаната мъка, а те я отглеждат, умножават я и пръскат семената й наоколо. Дори Платон би казал, че не самата тъга, а идеята за тъга опиянява старците – и този път бих се съгласил с него.

 ​​ ​​​​ - Но човек има право на щастие докато е жив...

 ​​ ​​​​ - Що за дивотии! – скара ми се той. – Човекът е пратен на тази глупава земя да изпълнява задължения, както войникът във войската – и единственото му право е да изпълнява тези задължения! Човекът е роб, но само умните хора го разбират и се примиряват с това. Тогава може да се смяташ за свободен – в рамките на робството. Такива са някои философи. Навремето пророчицата в Делфи ми предсказа, че щял съм да променя обществените обичаи - и това се мъча да правя цял живот. Кога с мъдрост, но нея малцина разбират; друг път с остроумие, злъч, притча – това е по-разбираем език. Естествено нищо не постигнах; но сигурно и това е било писано.

 ​​ ​​​​ Той погледна към небето и замътените старчески очи потънаха в него.

 ​​ ​​​​ - Бог знае – прошепна. – Бог знае, а ние гадаем.

 ​​ ​​​​ - Бог? – попитах. – Ти каза Бог, а не боговете? Нима той е един?

 ​​ ​​​​ Диоген се огледа; сами бяхме.

 ​​ ​​​​ - Един ли? Тази дума не побира Бог. Лицата му са хиляди. Тълпата богове са само едно негово лице. Множеството е само една частица от цялото.

 ​​ ​​​​ Той се върна на земята, огледа ме е реши, че няма смисъл да се задълбочава; не бях достоен събеседник за него, но той не смяташе за такъв дори Платон.

 ​​ ​​​​ - Твоят старец е трябвало да постъпи като мене. Седя и чакам Бог да ме прибере. Или боговете, както искаш. Ако ще си прави още оглушки, сам ще отида при него и ще му се представя. А може би той това чака? Да провери мъжеството ми – ще мога ли да спра дъха си, докато сърцето ми се пръсне?

 ​​ ​​​​ Беззъбата старческа уста се сгърчи в усмивка:

 ​​ ​​​​ - Ще мога, разбира се. Нямам търпение да се върна там, отвъд. У дома. А вие тук внимавайте – не искам в питоса на Диоген да се настани някой въшлив негодник.

 ​​ ​​​​ Той замълча; слънцето избледня, линиите се размиха, цветовете изчезнаха, картината се стопи; Елада се върна в миналото. Или аз се върнах в сегашното? Все тъй седях до лодката с килната сламена шапка, омазан с боя, и около мене витаеше стихотворението на Франсуа Дюверние от Марсилия. И духаше вълшебният югозападен Бонети, точно откъм Атина.

 

 

 ​​ ​​​​ М  ​​​​ И  ​​​​ Л  ​​​​ А

 

 ​​ ​​​​ Представлението – доста мудно и безцветно – най-сетне привършваше. Хепиендът на “Боряна” витаеше в салона, за облекчение на всички. Мила изчакваше търпеливо последната си реплика – тя играеше младата снаха, твърде второстепенна роля; едно мълчаливо момиче, което след минута щеше да каже: “Ах, Борянке” и да си излезе до следващото представление.

 ​​ ​​ ​​​​ Другите на сцената деляха някакви пари, изчистваха стари вражди, подготвяха сватбата на главната героиня, обречена от автора да прекара остатъка си живот в това ужасно семейство. Пада ù се, помисли Мила; но нейният ред дойде, тя прегърна Боряна и трябваше да произнесе – според режисьора весело-закачливо “Ах, Борянке!” и двете да си излязат щастливи.

 ​​ ​​​​ “Ах, Борянке!” – каза ​​ Мила и улови примадоната за меките длани; и чу гласа си да продължава:

 ​​ ​​​​ Къде е Бог?

 ​​ ​​​​ А Смисълът?

 ​​ ​​​​ А Пътят?

 ​​ ​​​​ Отивай, бягай.

 ​​ ​​​​ Последвай Розата на ветровете.

 ​​ ​​​​ Усети как примадоната я грабва под мишница и с принуден смях я отвежда от сцената. Не бе сигурна дали е изрекла тези странни думи; може само да са бръмчали в главата й. Никога не бе ги чувала, тя имаше отлична памет и би се сетила; но казани или не, тези думи съществуваха в Мила ​​ и сега най-важното  ​​ ​​ ​​ ​​​​ беше откъде са дошли, а не дали ги е произнесла.Мила чу аплодисментите, поклони се заедно с останалите пред учтивите зрители; не, колегите не се държаха особено с нея, всъщност изобщо не ​​ я гледаха, значи нищо излишно не бе казала, тия стихове си бяха нейна фантазия и крайно време е да отиде на психиатър и набързо да го направи прочут.

 ​​ ​​​​ Шантавата Мила.

 ​​ ​​​​ Но пък иначе, успокои се тя, нали щях да приличам на всички останали?...Потръпна от тази мисъл и забърза: чук, чук, чук по тротоара, сред влажния мрак, просмукан с миризмите, шумовете и суетата на това лъжливо, нереално съществуване. Покривът я чакаше.

 ​​ ​​​​ А как хубава щеше да стане пиесата, ако Мила наистина произнесе тези думи, ако Боряна им повярва и избере свободата, неизвестността, чудото на пътешествието и зад нея, под нея останат всички тези дребни човечета с измислените си страсти и ​​ фалшивите конфликти, вкопчени в земята като мравки; и тогава всичкото двучасово дърдорене и саморазголването ще са оправдани; защото кому е нужно приказване с езика на мравките и разголване на души, отдавна изпепелени? Ще лети Боряна, един нов, очарован ангел, оставил се като пухче на ветровете, доверил се на добротата им; те знаеха къде да я отведат.

 ​​ ​​​​ Трябва да питам, отбеляза Мила, каква е тази Роза на ветровете.

 ​​ ​​​​ Или първо да си спомни откъде знае този стих?

 ​​ ​​​​ Така или иначе, трябваше да седне в ракитовия стол, да се отпусне, да пийне малко вино, да си постави въпросите и да чака отнякъде да изплуват отговорите. Или, както често се случваше, въпросите изчезваха, стопяваха се, значи бяха дребни и несъществени, и забравата беше най-хубавото им решение. Каква полза да търсиш отговори на незначителни въпроси? Може би разумът, а може и друга сила претегляше, отговаряше или захвърляше проблемите вместо Мила; това беше ​​ удобно и внасяше в съществуването неподозирано приятно спокойствие. По подобен начин се разчистваха и ненужните спомени; почти всички спомени. Мила не разбираше хората, живеещи сред спомени; дори да са сладки или поучителни, те носят в най-добрия случай само някакъв опит. Но какъв опит е нужен на човек, оставил се на течението; инстинктът да диша му е достатъчен.

 ​​ ​​​​ Може би затова Мила почти нямаше спомени за мъже. Бе преценила – полагат й се непредставителни семейни мъже, страхливо търсещи непретенциозна връзка с безопасна жена, на която да се оплакват от грозноватите си съпруги. Хубавка актриса, макар и третостепенна, беше Еверест в любовната им кариера. Тези неколцина страхливци имаха предназначението да посочат на Мила какво я очаква занапред в попрището на връзките; тя дори не помнеше лицата им. Харесаха й няколкото случайни нощи с приятели; що се отнася до така наречената любов, Мила я познаваше от сцената и книгите. Там любовта се раждаше, живееше, страдаше, тържествуваше, властваше, съзиждаше и рушеше, облагородяваше и принизяваше, обогатяваше и разоряваше, убиваше и възкресяваше; тя беше едно чудо, бременно с хиляди чудеса, и Мила го разбираше отлично в цялото му многообразие и дълбочина. Хиляди героини ​​ изживяваха чудото в изкуството. Стотици жени около Мила го изживяваха в реалността.

 ​​ ​​​​ Но не и Мила. Ако искаше любов, можеше да се въплъти и да я изиграе, и го направи два-три пъти. Но това беше просто пиеска и тя го знаеше. Онова усещане, описано от толкова автори , бе пощадило Мила – и тя бе благодарна. Достатъчно бе шантава и без да е влюбена; и най-влюбените й приятелки никога не достигнаха степента на нейната делнична вродена откаченост.

 ​​ ​​​​ И ето сега – замалко да провали ролята си и да вмъкне тези стихове. Или ги бе казала, без никой да я чуе? Ако я извика шефът и я обвини, че е играла друга роля с друг текст, тя ще повярва. Никой няма да се учуди. Тя просто е Шантавата Мила, дето прекроява класическите пиеси в движение, без даже да мисли. Детето Мила, диктаторът на застаряващата Мила; на онази, дето скоро ще заприлича на баба си, майка си и всички останали грозни старици от рода.

 ​​ ​​​​ Мила, която никога няма да срещне мъж, подобен на нея. Луд, готов да я грабне, отвлече, покори и опитоми, защото такива мъже има само в легендите и филмите; нито в автобуса ще го срещнеш, нито сред публиката, дошла да забрави за два часа жалкото си битие. В реалния свят тези мъже не виреят. Достатъчно ти е да си мечтаеш там, на покрива, как го срещаш; не, как ТОЙ те среща и в него се пробужда спящият безумец, авантюристът, романтичният негодник; или просто оня, дето сърцето му изведнъж е спряло ​​ от любов.

 ​​ ​​​​ Толкова е лесно – сядаш, отпускаш се, затваряш очи, скриваш се от околния свят в хладен, мъглив пашкул. Повикваш думите на непознатия Маноло Сантяго, изричаш ги, вслушваш се – и чакаш. Не загръщай палтото си, щом те близне вятърът. Остави му се, не мисли. Приеми меките му ласки и той ще те отнесе. Там, през окото между световете. При онзи, който го е пратил за тебе; вятърът ще те заведе. Какво от това, че ще е насън? Само най-лошата част от живота ни не е сън. А може би и тя е сън. Тя е кошмарът.

 ​​ ​​​​ Този път веднага усети прегръдката на вятъра. Той я взе, завъртя олекналото тяло, понесе го и за миг се вмъкнаха във фунията. Все едно съм яхнала вятъра, помисли Мила; външният свят бе изчезнал и забравен, личността й бе заличена; нещо в нея се съпротивляваше и питаше: коя съм? Къде съм? – но гласът му се изгуби, всичко се избистряше като след пробуждане; и когато вятърът покорно я остави на дъхавата тревица до потока, Мила вдигна глава към ясното безслънчево небе и вече знаеше – това е част от нейният истински свят, позабравените неща ще изплуват и животът ще се подреди като мозайка с неизменните си координати минало-сегашно-бъдеще; и тя пак ще си бъде пърхащото момиче, откраднатата невеста, щастливата майка Оретия.

 ​​ ​​​​ Ако в нея бе останала частица от Мила, тя бе скрита някъде в килерите на душата, където никой не наднича.

 ​​ ​​​​ ...Първата мисъл на Оретия беше: Борей! И после: Децата!... Но сякаш друг човек мислеше, а тя само присъстваше, чуваше мислите му, изживяваше донякъде чувствата му; така богинята Атина обича да замъглява сетивата и разума и да скрива от хората собствената им същност. Но защо Атина ще се занимава с нея? Оретия отдавна бе престанала да се моли на своенравната богиня. Както и на всички останали.

 ​​ ​​​​ Но сега, самичка в този смътно познат свят, тя бе несигурна и може би изплашена – готова да се моли.

 ​​ ​​​​ - Здравей, Оретия – каза някой зад гърба й. Тя подскочи, мъжът се засмя и тя го позна. Беше слабият азиатец, Долихен. Гласът му излъчваше строга доброта и Оретия се успокои; но думи ли чуваше всъщност?

 ​​ ​​​​ - Здравей – отвърна. Чу гласа си, но дали бе произнесла думата?

 ​​ ​​​​ - Сигурно търсиш Борей – подсети я Долихен с тънка усмивка. – Щастливец е той, че го търсиш след толкова време.

 ​​ ​​​​ Време? – помисли Оретия – какво време? Откога са тия спомени?... Но чувстваше, че всичко е било отдавна и замъглено от забрава.

 ​​ ​​​​ - Да, искам да го видя – отвърна тя и добави наум: и децата.

 ​​ ​​​​ - Разбира се, и децата – съгласи се неопределено Долихен, чул мисълта й.

 ​​ ​​​​ - Виж, не помня всичко – започна Оретия. – Дори имената на децата. Може да съм сънувала или просто полудяла. Не знам. Помня само Борей. Името Борей.

 ​​ ​​​​ - А децата? – усмихна се Долихен. – Ще ти ги изброя.Зет и Калаис, близнаците. После Хиона, след нея Клеопатра. Спомни ли си?

 ​​ ​​​​ - О, да – излъга Оретия и се поправи – Мъча се да си спомня. Зет, Калаис... Какво стана с тях?

 ​​ ​​​​ - С близнаците? Аргонавтите? Би трябвало да се сетиш, Оретия. Те прославиха баща си и съвсем заслужено. Рядко други герои са печелили такава слава, макар боговете да ги гледаха с лошо око. Знаеш, Борей не е много-много за обичане и това се предаде на момчетата по наследство.

 ​​ ​​​​ - А момичетата? Хиона?

 ​​ ​​​​ - Хиона избра пътя на баща си; обитава ледените полета и командва снежните бури. Забавлява се като наказва. Красива и жестока – това е Хиона. А Клеопатра? Нейната съдба прилича на твоята – да ражда царе ​​ и герои. С други думи – мъже достойни за страдание.

 ​​ ​​​​ Оретия седна на тревата, Долихен прилекна до нея.

 ​​ ​​​​ - Сънувах го – каза тя. – Но не било сън. Какво тогава е било?

 ​​ ​​​​ - Остави въпросите – посъветва я Долихен. – Каква полза да си блъскаш главата заради отговор, който или е ненужен, или ще те нарани? Хората си задават въпроси, защото са слепи и глухи като новородени мишлета. Боговете не питат, защото знаят. А ти си съпруга на бог, Оретия, и майка на полубогове; не би трябвало да питаш нищо. Сама помисли – смъртните, допуснати тук, са благословени, боговете ги приемат за равни. Тук е твоето място, Оретия, и твоето щастие.

 ​​ ​​​​ - А кое е това място? – боязливо попита Оретия. Долихен се замисли.

 ​​ ​​​​ - Да кажем, че тук си почиват ветровете. Оттук тръгват, тук се връщат. Нещо като Олимп.

 ​​ ​​​​ - Но и ти ли...- недоизказа се Оретия. Долихен видимо се засегна, но преглътна и отговори учтиво:

 ​​ ​​​​ - Баал, Ахурамазда, Оромазд и още много са моите имена през вековете. Но простено ти е ​​ да не помниш, Оретия; паметта на смъртните заспива тук, а божественото ти око още не е разбудено. Не зная защо си ​​ повикана при нас, но радвам се да говоря с теб. Тук е приятно, но доста скучно. Едни и същи характери от сътворението на света досега несъмнено си омръзват.

 ​​ ​​ ​​​​ - Искам да си спомня всичко – заяви Оретия. – Трябва да знам.

 ​​ ​​ ​​​​ - Мъдростта рядко избира за свое обиталище красивите женски глави – въздъхна Долихен. – Щом ти се търси – твоя воля. Търсенето ще ти отнеме сили и спокойствие, а резултатът ще ти донесе горчилка. Но жените са такива, дори и богините. Особено богините.

 ​​ ​​ ​​​​ Долихен се разсмя на шегата си, кимна и се отдалечи. Погледът на Оретия го проследи, докато Долихен се разтопи в светлината между дърветата. Мястото бе същото, непроменено от залез или изгрев; нямаше хоризонт, нежна пелена сливаше земята и небето; от нея изплуваха и изчезваха малцината обитатели. Богове? Ветрове? ​​ Тук почиват ветровете, каза Долихен. Борей беше вятър-бог, нейният непознат съпруг. Тук е твоето място, Оретия.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Изведнъж си спомни – но сън или истина беше? Тръпнеше в прегръдките на едър, могъщ мъж, сами сред студената самота на планината, и тя се беше сгушила щастлива – ах, как се помни щастието! – и го питаше: какъв бог си ти? Виждам само мъж от плът и кръв, от много плът!... А мъжът се смееше през русолявата си брада, галеше я и отговаряше: Нали трябва ти, смъртната, да ме видиш някакси? Вятър; как иначе ще видиш вятъра? Очите на смъртните виждат само тленното, затова се принизяваме до вас, когато пожелаем да ни видите... – И когато искате да ни любите?...- О, да, най-вече тогава, освен ако не ни скимне да се правим на лебеди като татко Зевс; и това доказва, че любовта изпива ума и на боговете...

 ​​ ​​ ​​​​ Така обичаше да говори ​​ Борей, нейният мъж-вятър-бог, нейният любим похитител и господар. После изведнъж изчезваше за дълго време, Оретия чакаше и плачеше; ненавиждаше очакването. Сетне Борей се връщаше, тя заравяше глава в косматите му гърди, скубеше го и проклинаше: Мразя те, тракиецо!, а той, непознаващ думата време не разбираше какво значи и очакване. Усмихваше се и потъваше в меките обятия на своята Оретия, след като бе причинил на земния свят неизчислими, но необходими беди.

 ​​ ​​ ​​​​ Тези и много други сладостни спомени се втурнаха и заиграха около Оретия; все още смътни като стари сънища – но може би такива трябва са са спомените, когато забравата замъгли маловажното и неприятното в тях и останат само сладостта, добротата и любовта, пренесени през времето.

 ​​ ​​ ​​​​ Трябва да го намеря, реши Оретия; щом ветровете се връщат тук, и Борей ще се върне. Все някога.

 ​​ ​​ ​​​​ Тя чу гласове, огледа се; под ​​ дърветата рай потока група мъже говореха и Оретия отиде при тях. Бе добила кураж – те я познаваха, тя бе жената на Борей и мястото й бе тук. Мъжете я поздравиха, бяха седем или осем души, обзети от приятна леност и Оретия приседна под пинията и заслуша разговора, като тайно се надяваше да чуе нещо за Борей. Или за себе си. Забеляза Евър; той й намигна закачливо, докато казваше:

 ​​ ​​ ​​​​ - Ти, драги ми братко Нот, си добър по природа и много се гордееш с това.Особено след като Орфей съчини химн в твоя чест. Славен си, обичан от хора, животни и растения. А на нас оставяш да наказваме и да бъдем мразени, да съсипваме и убиваме, сякаш ни е много приятно.

 ​​ ​​ ​​​​ - А не ви ли е приятно? – разсмя се Нот. – Вашата слабост е да показвате силата си. Освен това светът на хората е низш свят и ние трябва да го усмиряваме постоянно, иначе глупостта човешка ще задуши като плевел всичко богоподобно у хората. Е, вие наказвате, но аз съм причина наказанието да е действено. Защо ли? Аз давам на хората надежда и вяра, а вие ги съсипвате. Каква полза от загубата, ако са нямали какво да загубят? Нали затова дори на боговете е дадена любовта – да страдаме, когато ни нараняват онези, които обичаме. ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ - Това е софистика, Нот – намеси се един сух, мургав мъж с арабски черти. – Аз съм направил пустиня от бивши райски градини и въпреки това хората там не са поумнели и на косъм. Приспособяват се като змиите и скорпионите, но не поумняват. Нищо не може да ги промени, ако питаш мене. Хиляди човешки поколения минаха, и най-последните са досущ като първите. Лудостта е вътре в тях, а от нея произтичат и останалите им недостатъци. Хора; всяка камила е сто пъти по-мъдра от всички техни мъдреци. ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ - Съгласен съм с Мавро – каза Евър – стига да се отнася за мъжка камила. Нали знаете, че думата мъдрец няма женски род? Мъжете се разсмяха, Мавро чак се задави; смехът му беше като суха кашлица. Поусмихна се и Оретия. Един от мъжете я доближи и се представи:  ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ - Аз съм Шот-Нам, пустинника. Ти си жената на Борей, нали?

 ​​ ​​ ​​​​ Оретия кимна.

 ​​ ​​ ​​​​ - Понякога се разминаваме с него, сборичкваме се даже – продължи Шот-Нам. Беше азиатец с весели очи и Оретия го хареса. - Силен е Борей, много е силен, също и проклет, ама такава му е орисията.

- Искам да го видя – каза тя. Азиатецът поклати глава.

- Не зависи от теб. Борей рядко идва да почива. И второ – само

ако иска ще ти се покаже.

- Къде да го търся? – упорито продължи Оретия.

- ​​ Къде...По земята, по небето... Вятър е, къща няма.

- Има! Бях там, живяхме там!

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Сънища – усмихна се Шот-Нам. - Видения на смъртни.

Създаваме ги, за да общувате с нас. Иначе за какво му е на вятъра

легло и покрив? Само когато... – Азиатецът се запъна. – Когато искаме...

 ​​ ​​ ​​​​ - Да покорим някоя жена? – помогна му Оретия.

 ​​ ​​ ​​​​ - Ами да – усмихна се Шот-Нам. – Всъщност само тогава.

Жените искат това. Ама си заслужава, нали?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Оретия кимна замислено; спомни си ласките на Борей.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Заслужава си.

 ​​ ​​ ​​​​ - Затова ли го търсиш? – захили се Шот-Нам.

 ​​ ​​ ​​​​ - Може би. Не зная. Много неща не помня.

 ​​ ​​ ​​​​ - Сигурно. Може да са минали хиляди години по вашето време.

Естествено е да забравиш.

 ​​ ​​ ​​​​ - А той би ли ме забравил?

 ​​ ​​ ​​​​ - Не. Ние не забравяме; ние нямаме време. Вечност и миг е

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ едно. Но можем друго – да те заличим от мислите си, когато поискаме.

 ​​ ​​​​ - Не вярвам – възрази Оретия. – Борей не ме изтри от мислите

си, напротив – молеше за мене като просяк за кора хляб.

 ​​ ​​​​ - Любов – въздъхна азиатецът – лудост. От мравката до бога

всички са ù подвластни. Добре, че както пламва, тъй гасне, като клечица в буря.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Шот-Нам се заслуша в разговора на другите мъже и направи

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ знак на Оретия да замълчи. Говореше Долихен:

 ​​ ​​ ​​​​ - Не е въпросът да накажеш едно село, например, задето окрали стадата на съседите си. Цялото да го сринеш, пак няма да си вземат поука. Въпросът е да научат, че кражбата се наказва, че никое зло не остава без последствие. Чрез вода, град, суша, пожар, болести – все някак се наказва. ​​ Да знаят, че щом вдигне някой ръка да стори зло, боговете вече са приготвили наказанието му. Защото само страхът може да възпре човека от пътя на злото; всякакви възпитания и убеждения са безсилни. Нима образовани и възпитани управници не колят хиляди човеци, за да завземат земята им? ​​ Злото е като опиум – създава у злодея вярата, че е богоравен. Вие знаете най-добре, че под всяка пустиня или ледена планина лежи трупът на някоя охолна империя, унищожена от нас; но променила ли е човеците тази страшна съдба?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Шот-Нам одобрително закима.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Какво тогава да направим? – измърмори арабинът, наречен

Мавро. – Да ги затрием и толкова?

Напомням ти, Мавро, че изчезнат ли хората, то и ние ставаме

ненужни – обади се Нот. – Пък аз все още искам да съм полезен някому.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Или да има кого да плашиш – озъби се Мавро. Другите се

разсмяха.

- Вечният разговор – пошушна Шот-Нам в ухото на Оретия. –

Омръзнал ми е.

- Да ги питам ли за Борей?

Азиатецът я отведе встрани.

- Няма смисъл. Повечето са елини и не обичат тракиеца; никой

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ не знае кога ще се разфучи от нищо. Другоземците пък, като мене, са достатъчно патили, за да се бъркат в чужди работи. Уж сме братя, но всеки е с различен нрав. Да не повярваш, че баща ни е един и същ.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Как му е името? – полюбопитства Оретия. Шот-Нам се усмихна:

Как е името на Бога-Отец? Никой не знае и никому не е дадено да знае. Но ти защо си блъскаш хубавата главица с такива въпрос 

- Искам Борей – вироглаво заяви Оретия.

- Дете, дете – въздъхна Шот-Нам. – Къде да го търсиш, това не

знам. Мога да кажа КАК да го търсиш. Но трудно е, много трудно, защото трябва да загърбиш човешкото си мислене. Не с разума и волята трябва да търсиш, не и със сърцето. Една нишка трябва да следваш, една паяжина, ако успееш да я съзреш. Правиш една крачка – и чакаш пак. Не търсиш личност, образ; търсиш бог и само чрез божия знак ​​ ще намериш пътя. Душата ти може да е стъпила на пътя, но тялото й тежи, прегъва я, тя се влачи и не усеща поличбата; видимото я заслепява както свещта – пеперуда. Тръгни по пътя, изгубен от пеперудата и може би ще стигнеш някъде. А дали Борей ще е там – едва ли. Но там ще е съдбата ти – и може би затова пътуването си заслужава. Трудно е, почти невъзможно; затова човеците отдавна сте се отказали и забравили да търсите.

 ​​ ​​ ​​​​ - По пътя, изгубен от пеперудата – повтори Оретия. – Не си

много ясен.

 ​​ ​​ ​​​​ - Яснотата – това е светлината, която заслепява – отвърна Шот-

Нам. – Но казах вече много. Мъж съм, жената събужда лекомислието ми; но стига толкова.

 ​​ ​​ ​​​​ - Жена съм – усмихна се Оретия – и добронамереният мъж

събужда моето уважение. Благодаря ти.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Бе почувствала, че трябва да тръгва. Пое обратно край потока,

отдалечи се, седна и повика вятъра. Затвори очи, остави му се, отпусната и спокойна, както ездач чака своя любим кон. Умел съблазнител е вятърът...ето, дойде, взе я, понесе я и тя успя да грабне само една мисъл и да я пренесе със себе си: По пътя, изгубен от пеперудата. Пътя, който тя би избрала, ако не бе заслепена.

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ ...Отпусната в ракитовия стол, Мила шепнеше нещо; а може би

само го мислеше? Тя се вслуша в мислите си и откри, че се моли. Никога не се бе молила – нищо не й трябваше, за да занимава Господа със себе си. А ето, сега повтаряше, а пред затворените й очи Божията майка я слушаше спокойно и внимателно. Беше Мария възрастната, отгледала и загубила сина си и все пак отзивчива към дребните грижи на нищожните хора, лутащи се из света слепи, глухи и неразбиращи.

 ​​ ​​ ​​​​ Мила Богородице, майчице – молеше се Мила – прости ми, че те тревожа без да имам нужда, аз съм галено дете на съдбата, за какво да ти се моля? Но чувствам – става нещо важно, трябва да избера, да променя нещо в живота си, а не ​​ зная какво е то. Не ми е лош животът и не зная промяната добро ли ще донесе, или неприятности; тези неща са тъй преплетени! Ти сама знаеш – синът ти донесе светлина и надежда на света, но на тебе причини безбройни мъки, нали? Щом не успя да избегнеш тази страшна участ, защо слаба жена като мене изобщо се опитва да промени глупавото си съществуване? А може би точно това е ключовата дума? Не лош живот, не беден и изпълнен със страдания, а просто глупав? И аз, Мила, искам да го променя, да избягам от него, а сигурно милиарди жени мечтаят да са на мое място?

 ​​ ​​ ​​​​ Ето затова не смея да те викам с молитвите си, Богородичке мила; но човек понякога трябва да поговори с някого и да му олекне, пък дори и от такива дреболии. Ако ми пратиш някоя болест, за да ми напомниш какви страдания има на този свят, ще си взема поука. Само трябваше да споделя, че искам да направя нещо важно, а не знам какво. Сигурно съм глезена госпожичка, Богородичке; ако ме накажеш, ще разбера.

 ​​ ​​ ​​​​ Едва ли ще направя нещо важно с живота си, но ако ми сочиш верните стъпки, може и нещичко да променя.

 ​​ ​​ ​​​​ За това те моля, майко Марио, и прости ми, че ти досаждам с жалките си прищевки. Извини ме и ако прецениш, помогни ми. Амин.

 ​​ ​​ ​​​​ Мила изчака да стихне вълнението от молитвата; непознато и разтърсващо, това чувство бе твърде подобно на щастие. Може би то беше отговор от Светата майка, но Мила още нямаше сетива да го разгадае. Може да беше указание, сочещо някоя незабелязана пътечка в лабиринта на живота и Мила трябваше да я съзре; или бе просто награда от общуването с Девата. Мила не знаеше; но се остави на вълнението докрай и тогава отвори очи. Светът наоколо изглеждаше същият и той винаги си е такъв, независимо в какъв се е декор е облякъл; но Мила вече не беше същата. Или поне бе решила да не бъде.

 ​​ ​​ ​​​​ Човешкият живот е едно постоянно отлагане на избора; е, нейният вече няма да бъде такъв. Трябваше да се вслушва, да се озърта, да търси знаците – и да ги следва. Сигурно бе чула от някого, или го бе чела, или бе реплика от пиеса; но някой бе казал: Намери пътя, изгубен от пеперудата, и тръгни по него.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Нова вълна радост я обзе, стисна гърлото й; Мила се разплака, дълго хлипа, докато облекчението я изпълни докрай. Тя прегърна детето Мила и заспа.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ След десетина дни театралният сезон свърши; Мила едва изчака тържественото закриване и за пръв път успя да оцени двумесечната си свобода. Изпи бутилка вино, преспа с един случаен журналист и така отпразнува последния ден на стария си живот.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Шантавата Мила.  ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Б  ​​​​ О  ​​​​ Ц  ​​​​ М  ​​​​ А  ​​​​ Н  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Измежду десетките влюбчиви поети, избрани ​​ за ​​ средиземноморската ми антология, най-лесно възпламеним в ​​ любовта май е бил Джордже Николич с псевдоним, или по-скоро прякор Боцмана.

 ​​ ​​ ​​​​ Сърбин, роден в Далмация, Николич е бил обикновен, тих и скромен учител по химия. Това му е осигурявало препитание – голямо предимство е било да си даскал по предмет, неразбираем не само за учениците, но и за родителите им. В градчето на Николич никой нямал амбиции да става химик, но всички искали да завършат училище, след което да се включат в семейната търговия, основен поминък на крайморските жители. Така че единственият химик се радвал на уважение и страхопочитание; а поетичните му прояви се приемали добре от хората, израсли слред песни, музика и серенади.

 ​​ ​​ ​​​​ Боцман го кръстили по време на следването му във Виена – съгласно убеждението на сухоземните жители, че родените край море непременно имат морски професии. Изглежда Николич е приел с удоволствие този прякор (ако дори не го е измислил), защото е подписвал с него доста от публикуваните си творби. 

 ​​ ​​​​ Това е скучната официална страна от съществуването на Джордже Николич. Зад прозата на химическите формули и мирното всекидневие обаче бушували тайфуни от страсти – сънувани, мечтани, измислени, уловени от пространството – и запечатани в стотина стихотворения. Освен това Боцмана отпечатил и една тънка книжка с есета на немски, в които се прокрадвала идеята, че поезията е мъртва, както са мъртви и способностите на съвременните хора да ​​ я чуват и разбират.

 ​​ ​​ ​​​​ Но най-важното: във втория си, поетичния живот, спокойният учител по химия се превръща в неистов любовник, мъжествен змей, похищаващ всичко женско, погъделичкало страстта му. Критиците от онова време го наричат ту майстор на поетичната любовна игра, ту епигон на ​​ Омар Хаям; а един даже го определя като слон сред колекция от стъклени сърца. Тъй или иначе Боцмана е бил ​​ коментирана фигура в литературните среди – за което спокойното му туристическо градче хабер си нямало. Животът на химика минал безметежно и мирно; докато поетът се пържел в страсти, породени от фантазията му – и затова неугаснали в прозаичната житейска тиня. Подобна двойственост понякога е полезна за твореца, тя е щит срещу рутината на обществото, готово да погълне и смели в сивия си стомах всяка различност. Студената и строга химия спасила скрития зад скуката й рушител на житейските канони.

 

 ​​ ​​ ​​​​ Дълго умувах кои стихотворения на Боцмана да избера за ​​ антологията; изкушавах се да преведа по-фриволните, неприлични ​​ дори – за пипер в манджата. Все пак прецених, че не те са лицето на автора си – по-скоро показваха какъв самият той би искал да бъде. Затова избрах две от умерените, които не бяха писани върху потния хълбок на подлудялата – от майсторските ласки на автора – муза.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ето едното.   

  Тъй както избуява дивото –

   потъпквано, изтръгвано и мразено

   и задушава ценните цветя –

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ така внезапната любов надви –

   ​​ греховен бурен –

   ​​ и подивя сърцето ми.

   ​​ Изхвръкна птичето,

   ​​ поискало на воля да умре.

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Помъчих се да преброя – два ли, три пъти ли – в живота си бях изживял нещо подобно. Грижливо пазените цветя в обичаната градина (ценните, както ги нарича Боцмана) изведнъж губят своята ценност; всъщност те изчезват. Нищо вече няма значение, освен сладкия, бодлив и властен бурен на греха, който те обвива, омайва – този забранен наркотик; и с дива радост осъзнаваш колко прекрасен е грехът и нищо вече няма значение, освен него. Грехът е освобождението ти; чрез смъртта на всичко останало той те освобождава от товара му. И птичето изхвръква ​​ с внезапните си криле – нагоре, на воля, към гибелта си.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Несравнимо, велико, пагубно чувство – и тъй рядко ни се дава да го изживеем! А после – когато птичето умре и се върнем, паднем пак в хубавата си градинка с подредените чувства – предпочитаме да го забравим, услужливо да го заличим от спомените си като нещо опасно и срамно. Знам, правил съм го; даде ли Бог, пак ще го правя, защото и то е от Бога. Може би Той ни подсказва понякога, че освен разума и постоянната, всекидневна любов с техния светъл покой има и друг път към Него – прорязва небето като мълния, отвежда те при трона Му и там те изпепелява.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ В любовта, както и в религията и всички науки, стигаш някакъв предел, зад който уж няма нищо, уж всичко е научено, казано, изживяно и осмислено; а усещаш, че зад границата е същественото и главното – и не ти е дадено да го зърнеш дори. Какво е онова, скритото, което е призовало птичето на Боцмана и то е литнало слепешком, с подивяло сърце, готово ​​ с радост да се пръсне?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Боцмана е разбирал колко тъжно е да знаеш, че някъде – или съвсем наблизо – съществува висшата и скритата любов – отвъд границата, определена за човеците. И как глупаво сме кръстили любов необходимостта от сливане на същества от противоположните полове, заложена в материята им.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Може би онази, великата любов зад предела трябва да наречем с друго име; но как да назовеш невидяното, непознатото и неизживяното; на всичко отгоре повечето хора не знаят, че то съществува, а на останалите им е все едно. Я да оставим нещата така; обещавам обаче когато мисля за нея да я наричам Онази Любов.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А в делничното общуване ще ползваме познатата делнична  ​​ ​​ ​​​​ епидермална любов и всичко ще е просто и разбираемо.  ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Изкушавам се да припомня един пример, за да принизя нещата до прекрасната им обикновеност, при която и да сбъркаш, нищо сериозно няма да се случи. Един понеделник преди години бях страшно ожаднял; което си е естествено за понеделник. Бях на работа, гърчех се от скука и жажда – и тъкмо когато реших да отскоча до кръчмата отсреща, влезе една колежка. Повъртя се из стаята, каза няколко баналности и после, сякаш престрашила се, предложи:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ “Искаш ли да отскочим за едно бързо?”

 ​​ ​​​​    ​​ ​​​​ Рипнах. Точно това ми трябваше; и след ​​ едното бързо да си поръчам и едно много бавно.

 ​​ ​​ ​​​​ “Ти си ангел небесен” – отвърнах и хукнахме. Зад ъгъла тя ме побутна; с едно око гледах към кръчмата, с другото – нея.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ “Насам” – посочи тя към една пресечка и преди да възразя ме напъха в един вход. Качихме се на третия или четвъртия етаж, влязохме в някакъв апартамент без табелка; беше прохладно, сигурно имаше изстудени напитки и определено бе по-уютно от миризливата квартална кръчма.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ “Супер си!” – похвалих я. Тя се усмихна загадъчно: “Още нищо не си видял”.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Така си беше; напитките си отлежаваха все още в хладилника. Колежката ми посочи дивана, седнах, тя изчезна зад вратата и ми се счу звън на лед в чаши.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ След минута-две тя се появи. Наистина носеше две високи чаши с тракащ лед, но освен това не носеше нищичко, ако не броим кръстчето на шията. Гледката беше добра, отлична; но въпреки изненадата погледът ми галеше повече чашите. Разбрах какво е имала предвид колежката с израза “да отскочим за едно бързо”; но късно беше да възразявам, а и не исках. Включих се с необходимата активност в упражнението, но през цялото времетраене гледах чашите с топящия се лед и златистата напитка; също като мече, пълзящо по опънат тел, за да му дадат, когато свърши, любимото бонбонче.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ето защо споменах, че при делничните неща каквото и объркване да се получи, все ще има някакъв полезен резултат. Що се отнася до терминологията, за тази делнична любов са измислени десетки имена и всяко едно е вярно и точно по свой начин. Дядо ми например го наричаше “поприлягане” и често заплашваше баба: “Ти да мълчиш, да не отида на поприлягане при фелшерката!”...”Ще поприлегнеш, скълцваше го баба, ама с туй ще си останеш. Изтрябвал и на фершелката варен праз”.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ С това любовната тема се изчерпваше.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Така стоят нещата в делничната си обикновеност; без тях не може; но Онази Любов отвъд предела, ще живее непрекъснато в мене чрез своята недостижимост. На мене ми е нужна – тя, неподозираната от множеството. Винаги ще искам да надзърна там, през оградата; птичето все ще блъска главица в клетката; макар да знам, че не ми е дадено да узная.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А дори и да узная – какво? Човекът е живо доказателство, че не винаги познанието води до мъдрост.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Понякога си мисля, че точно думите са този предел; зад тях е недостижимото. Езикът е бил даден на човека не за общуване, а да скрие недостъпното и непозволеното. Скрито, затрупано под пирамидите от думи, шестото чувство е загинало. Така сме се озовали затворени в делничното, овързани с веригите на стотици езици, заглушаващи тихия зов на вселената. Нещо подобно е докоснал Боцмана в едно свое писмо /недовършено и неизпратено, намерено сред черновите му/.Учителят по химия е далеч по-метафизичен, преди векове щеше да е алхимик, заклинател, шаман. В рационалния си век той обаче е тъпчел главите на бедните дечица с нелепи формули и реакции, които никога няма да им потрябват. Сигурно го е правил със себеотвращение, оправдавайки се с нуждата от хляб. Съчувствам и разбирам мотивите му. Вярно е, че преял човек не става за поет; но еднакво вярно е, че когато стомахът ти вие от глад и обида, хич не ти е до изящна словесност.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но стана дума за неизпратеното писмо на Николич от Виена, 1956 година.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Cara signora,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ В бележката си, публикувана в списание “Аrs poetica” ​​ Вие негодувате срещу своеволието ми да посветя на Вас стихотворение без да съм поискал съгласието Ви.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Признавам – формално Вие имате право. Не ми мина през ум да поискам разрешение, за което смирено моля за прошка. Воден бях от присъщата вяра на всички поети, че на тях са позволени неща, забранени на другите. И сигурно са прави – мъглив е Парнас, не се вижда какво става долу, и поетите не слизат при избраниците си, а ги въздигат при себе си. Така и аз Ви повиках при мене, cara signora, в моя мъничък поетичен свят, без да съзнавам какви неудобства може да причини там долу моята постъпка.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Няма да скрия обаче удивлението си от гневния тон на Вашата бележка. Каквито и неприятни ефекти да има моето посвещение върху репутацията Ви, можехте да бъдете по-снизходителна към мене поради чистотата на мотивите ми. Нека Ви напомня стихотворението, за да се убедите колко деликатни са изразените в него чувства; може би едно тълкуване ще помогне за това.

 

  На контеса Дж.С.

 

  Тъй омърсени са и захабени думите.

  Мъртви са повечето. Други пипнешком

  като слепци издирват своя смисъл.

  Използвани, оплюти и захвърлени

  от подлеци, лъжци и лицемери –

  как с тези думи мога да докосна

   душата ти, момиче мое?

   Тихо,

     тихо...

   ​​ Чуй тишината.

 ​​ ​​​​    ​​ ​​​​ Права сте, наистина, че обществото лесно ще разбере коя е контеса Дж.С. – Вие сте достатъчно известна, макар и толкова млада. Красотата Ви съвсем естествено доставя онази известност, за която мечтаят милиони момичета по света. И след като признавам посвещението си за своеволие и грешка, то моля Ви да признаете от своя страна, че в текста няма нищо позорящо и обидно. Няма да говоря за своите чувства, а само за почтеността им – тя е перлата, която украсява и дава още блясък и на най-светлата любов. Тъкмо почтеността и чистотата на моята любов са изразени в това стихотворение; колкото и несръчно да е то, все пак говори за толкова неопетнени чувства, че дори и съкровените думи могат да ги омърсят.

 ​​ ​​​​    ​​​​ Нима не заслужавам поне малко снизхождение заради това, cara signora?

 ​​ ​​​​    ​​​​ Иска ми се да вярвам в някакво влияние, упражнено върху Вас от съпруга Ви; съвсем възможно е дори бележката Ви да е писана с негово участие – а защо не и под диктовката му? Иначе трудно бих допуснал от Вас да е излязло обвинението, че сигурно съм писал посвещението си в пияно състояние. Знаете, че рядко пия; един от тези редки моменти е сега, когато пиша това писмо, изпълнен с огорчение. Уверявам Ви, че виното не убива болката ми, но поне малко се надявам да я облекчи. Древните са казали, че в него е истината; дано я открия и тя да изчисти от Вашия образ облачето, довеяно от горчивия хлад на Вашата бележка.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ О, думите! Толкова ги мразя, cara signora – тия безсилни, фалшиви думи, които изкривяват всичко! Затова толкова малко съм Ви говорил - за цялото ни познанство дали ще съм произнесъл толкова думи, колкото съдържа това писмо? Мълчанието беше нашата атмосфера – вдишвахме го и така живеехме. Поне аз. Но не вярвам, че съм се лъгал - Вие също се чувствахте добре вън от шумотевицата на думите. Завиждам на поетите, за които думите са удобен инструмент; на мене винаги са ми бил ​​ неудобни, тромави и непохватни. Помните ли как ни обвиваше мълчанието, скривайки нашия грях?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Това вино опива също като вълшебното ни мълчание, госпожо.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Пишете – пак с езика на непохватните думи – че съм се одързостил да използвам в стихотворението си обръщение, предизвикващо превратна представа за отношенията ни. Не зная коя би била правилната, вярната представа; и преди всичко кои бяхме ние? Аз, невзрачният химик, и Вие, красивата аристократка? Или аз, известният поет и Вие, чуждата невярна съпруга? И още десетки комбинации мога да изброя; всяка ще съдържа само част от истината – а всяка непълна истина е и непълна лъжа. Какво излиза – не знаем дори кои сме; как тогава ще определим тъй деликатно нещо като отношенията ни?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Момиче мое – тези думи съм използвал и те са Ви разгневили. Кажете – с какво да ги заменя? Ето, сега Ви пиша в учтива форма, но нима това ще промени нещо? Това са само думи – а зад тях лежи море от нежност, която никога няма да забравя. Мога да изтрия от спомените лицето Ви, тялото Ви, цялата Ваша личност – но няма да забравя нежността, която изпитвах към Вас. Ето, този е смисълът на обръщението ми. Не толкова самата Вие присъствате в него, а моите собствени чувства. Не забравяйте, госпожо, че влюбените винаги са егоисти, а влюбените поети – десеторно повече.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Чудесно вино, cara mia. Сигурно такова е пил старият женкар Гьоте, когато е писал любовните си излияния.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй че се изяснихме – нищо лошо няма в моето посвещение. Какво щяло да каже обществото ли? Ами да бяхте помислили тогава, през миналия юли, когато половин Европа ни гледаше прегърнати из плажовете на Адриатика – луди, красиви, вечни. Или когато ревахте като дете в La Spezia, когато се качвахте на парахода – не видяхте ли как се кикотят дамите около Вас? Значи от Ваша страна са позволени всякакви прояви на привързаност, а от моя не се приема една нищожна волност, едно посвещение?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Изобщо защо ли ми трябваше да Ви обезсмъртявам с вниманието си? Очевидно не сте го заслужавали. А неумението да бъдете благодарна ще подмина със снизходителност. Все пак джентълмен съм, макар да не съм контеса. Впрочем аз съм анархист и всякакви там титли са прах в краката ми.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Мисля, че се изяснихме – бележката ви е просто тъпа и обръща вниманието на читателите към личността ви, която иначе не биха и забелязали.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Прекрасно вино – такова е пил Омир, докато е описвал битката при Троя.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Всичко хубаво, Силвия Джанини или Джанина Силвани, каквото беше там. Заповядай пак другото лято. Винаги съм на твое разположение, поне докато си красива.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Хайде, че станах приказлив като Толстой. Той горкият след като сложи точка, изписва по инерция още сто листа.

      

     Твой Джордже (Боцмана)”

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ето такава личност е бил поетът Джордже Николич, далматинецът-химик. Писмото му бе известно на изследователите; може би ако бе споменал марката на чудесното вино, съпътстващо писането, името на Боцмана щеше да украсява етикетите на въпросната изба. Тъй е в живота – мислим се за едно, а понякога ставаме известни от съвсем друго. Търкането на личността в бульона на обществото изкарва на показ най-неподозирани нейни части. 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Когато чета поезия виждам образите в цветове. Различните чувства се оцветяват различно – съвсем условно, разбира се. Така, казват, се оцветявала човешката аура. Някои чувства са в наситени, плътни краски, други в пастелна гама; едни по-светли, други в мрачната част на спектъра. Любовта на Николич се изразява в полутонове, цветови и музикални. Тя е далече от категоричността; всичко категорично е рожба на сетивата, значи – делнично. Любовта му е в отвъдното, зад предела на думите; затова е отдалечена, неразбираема, безплътна като далечна галактика, едва съзирана в нощното небе. Тя ми напомни една моя някогашна любов (едва помня лицето й, значи нещата са били над нивото на сетивата). По нейно време някъде извън нас течаха часове, дати, години; ставаха войни и революции, умираха хора и се раждаха други; ние бяхме другаде. Къде? Не помня. Отвъд предела. Там, откъдето не остават спомени. После – кой знае след колко време? – полека се озовахме на земята и се разделихме – всеки по своята орбита.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А нищо чудно да е било само в една нощ.

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Л  ​​​​ О  ​​​​ Д  ​​​​ О  ​​​​ С

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Връщах се в ужасно настроение от селото, въпреки слънчевия ден и кристалното море долу, в ниското покрай пътя. Бях отишъл рано сутринта на пазар и ​​ изпитвах дори някаква женска възбуда от пазаруването; всъщност май се боях да не забравя какво да купя, както всеки път. Изненадан бях от множеството, струпано в селския център; беше унило и сиво, без глъчка, и отдалече реших, че изпращат мъртвец.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Не бях далече от истината. Сутринта намерили отровено едно хлапе, шестнайсетгодишно – скарало се с гаджето си или нещо подобно; нагълтало един плик отрова за плъхове и се скрило чак зад селото в салкъмовата горичка. Рано-рано минал козарят, чул стонове, открил го и веднага откарали момчето в болницата. Сега селото чакаше какво ще стане, гадаеше и коментираше – жените покрусени, мъжете навъсени и ядосани – нима има беда на света да не е произлязла заради жена? Ама и то – да му се чудиш на глупостта! Заради една шепа вълна да се трови! Дано оживее, завалията, ще му дойде акъла; ама имало глава да пати!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Такава беше, общо взето, усреднената реакция на населението. Не можех да се освободя от тягостното настроение; отдавна, след една-две нещастни любови, бях си формулирал проклятието върху човешкия род: да се превърне простият размножителен акт в ​​ удоволствие и съдба. Оттам вече произтичат чудовищни последици в личен, обществен, ​​ семеен и исторически план. Всъщност човешкото съществуване е изгубило първоначалния си смисъл и го е заменило с безкрайна гонитба на това удоволствие. Гарнирано, за заблуда, с нещо като любов.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А тя е съвсем друго вещество.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Така нереално изглеждаше всичко това – носиш частица от нещастието на непознати хора, вървиш по билото върху фантастичния фон на искрящото море, дори само заради морето би трябвало да си щастлив – а може и да си – ако това, което си в момента, си ти. А може би всичко е само една видима частица от живота ти, откъслечна проекция, отражение, мираж, Фата моргана или просто сън – а зад това върви, тече, съществува истинският ти живот, съвсем различен от видимия – но ти си неспособен дори да го почувстваш като сянка.

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Прибрах се и захванах работа; някой ме беше лъгал, че трудът пропъждал тягостните мисли. Моят труд не успя – поне физическият. Затова си налях вино, взех папката със средиземноморската антология и я зачетох като непредубеден – така си мислех – читател. Страшно обичам да търся автора зад текста му – не рационално, а просто чакам, викам образа му, който несъмнено живее някъде сред думите. ​​ Веднъж успявам, друг път не; а често се ​​ явяват различни лица и това може би показва различните страни на една и съща личност. А може и да са плод на моята шизофрения. Бог знае; ние гадаем. Нищо чудно тези образи – повикани, сънувани или плод на лудост – да са от онзи, същинския живот, но ние вече нямаме сетива да го усетим. Както сме загубили сетивата си за всеобщия език на съществата в природата.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Кой знае дали ​​ е било поради проклятие или съзнателен човешки избор някога, преди Вавилон.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Горкото хлапе, нагълтало мишеморката, едва ли е разсъждавало върху живота си. Вероятно го е оприличавало на съществуване редом с някое трътлесто девойче, определено от инстинктите му за добра бъдеща майка. Но ето, капнала е сълзата любов като бензин в тлеещата химия на размножението – и изведнъж цялата обикновена случка е лумнала като невиждано, фантастично и най-главно събитие, без което съществуването е немислимо.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Всъщност от любов ли е посегнало момчето на живота си, или от омраза? Твърде тънка, невидима е преградата между тях; често преливат, сливат се, пак се разграничават – знаем ли кое от двете диктува постъпките ни? Нека тя да страда, да се чувства виновна за мене – това е мотив, не по-слаб от любовната раздяла. Жертвата става обвинител, издава присъда и я изпълнява. Омраза ли е мотивът, или любов? Да се обърнеш и да накажеш любимото същество – защо?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Бог знае; ние гадаем. Но може би първопричината е там, далеч ​​ зад вековете, когато човек е допуснал – или избрал – или наказан – да се превърне размножителният му процес в удоволствие, в лична ценност. От което ​​ веднага е последвало лъжовното чувство за притежание на друго човешко същество.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А в останалия жив свят всичко си върви естествено, както е дадено от Бога. Ако чувството любов отличава човека от останалите същества, това може да е и наказание. Но нима, Господи, има по-сладко наказание от любовта?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Особено, протяжно скърцане ме върна пак в добрия стар свят: колибата, морето, изкорубената лодка. Оставих настрана поетите, заслушах се. Кавакът скърцаше, беше духнал вятър; звукът беше по-различен ​​ и напомняше кучешко скимтене. Станах, огледах се. Морето от преди малко /час? два? дни?/ бе потънало под сива назъбена пелена. Вятърът бе уж слаб, но водата и дървото го бяха усетили и бяха се подчинили. Беше Лодос – топлият, поривист, пакостлив южен вятър с крив, упорит и непостоянен нрав. Духаше когато му скимне, не се поддаваше на прогнози; всъщност бе един негодник, скандалджия, невъзможен за укротяване. Трябва просто да изчакаш два-три дни; ще изтрезнее, ще се помръщи още малко и тихомълком ще си подвие опашката нанякъде – до следващия скандал.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Какво да го правиш – Лодос. И кавакът го приемаше по различен начин, скърцането му беше пискливо и някак уплашено. Талазите в морето се застигаха, неравни и объркани; прибоят се запени, чайките се изпокриха из камънаците. Тук, на този бряг всички са предпазливи с вироглавия Лодос.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Усещах, че Лодос ще ми прати някой образ – тъй както поетът чувства как думите витаят неуловени наоколо и трябва да отвориш душата си като капан, да ги хванеш и подредиш в някакъв ред, възможно най-близък до истинския, сътворен някъде отвъд. Всеки вятър ми носеше образи, и благодарях на забравения Димитрис Дзефос, който ми бе заръчал: Последвай Розата на ветровете!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Последвах я – в посока на Лодос.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ ...Майсторът почиваше, опрял глава в шепи, с лакти върху масата. Пред него белееше чаша мастика, до нея нарязана диня сбираше вече малки мушици, позлатени от обедното слънце. Така беше свикнал, половин век вече – на обед само мастика и диня, да не го домързи от пълния стомах; сетне едно каймаклия кафе – и пак на работа.Лодките строеше под един дълъг ​​ сайвант; там се сушеше материала, там беше и стаичката му с печка за зимата; сега, през лятото спеше вън на миндер, трите котки се сгушваха в него и отнемаха болките и умората, натрупани през деня и годините.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Чираците и калфата почиваха отделно – от доста време майсторът предпочиташе да остава сам и момчетата нямаха нищо против. Старият беше мълчалив, затворен, груб понякога, сякаш някой току-що го бе обидил; но работеше наред с младите, плащаше всяка събота надниците и имаше какво да научат от него, та след години да отворят собствена работилница. Тъй че доволни бяха, но и внимаваха, с едно око към масата – да не поиска нещо майсторът с едно поклащане на пръста, а те да не го видят.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но барба Борис не поглеждаше извън шепите си. Трети ден духаше Лодос, беше се уморил да слуша поривите му и блъскането на прибоя. Цял живот ветровете му бяха безразлични – ще подуха, пък ще миряса; а ето, вече се дразнеше и се молеше да духне Порязът, северният, да се умири светът и да работи в тишина.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Три каика едновременно бе захванал да прави под сайванта. Единият вече се калафатеше, другия го обшиваха и стегите стърчаха от корема му като харпуни в гърба на кит; третият бе още на ребра и в сянката белееше като оглозган скелет. Сега се правеха каици и малки лодки; отмина времето на гемиите и таките, както бе минало времето на истинското рибарство, както бе минал животът, барба Борис, без да усетиш как се е изсулил.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А и той, Борис - нали довчера бе същият чирак като тия хлапета, дето се кискат тихо оттатък? Като погледнеш сутрин в огледалото кого виждаш – стареца ли? Нали онова кьосаво хлапе виждаш, дето баща му го доведе да учи занаят? Три години баща му плаща, две години след това за храна чиракува, и чак след това получи първите грошове, хукна към кръчмата, но не посмя да влезе при мъжете, а си купи локум и халва и ги изяде в гората до морето – разплакан, без да знае от какво.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А може и да знаеше. Защото не обичаше този занаят, баща му го избра без да го попита дори – кое дете на дванайсет години разбира какъв занаят да избере? Ако питаш детето, ще иска направо капитанин да стане, богат търговец или генерал, че и султан, защо не? А майстор гемиджия – кой ще избере цял живот сред трески и талаш хляб да вади? Но тъй бе избрал баща му и тъй стана; и ето, четирсет години е майстор, добра пара събра, барба; и най-важното – нямаш тайни в занаята, каквото и да поръчат ще го направиш, и то добре – а това дава спокойствие и увереност, без които животът е несигурен и горчив.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй казваха навремето мъдрите хора и сигурно бяха прави. Борис изучи занаята, но не успя да го обикне; точно тъй се и ожени за момиче, което го остави равнодушен цял живот, макар и хубавица. По-късно, когато се питаше защо животът му върви от добре по-добре, а не му носи радост, Борис стигаше все до един отговор.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тайната.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тя може да отрови всеки живот. Особено тайна като неговата.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А името на тайната му бе Кириак войвода.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Борис помнеше – след толкова години! – кога за пръв път чу за Кириак и видя фотографията му. На гости бяха у братовчеди и възрастните разглеждаха със страхопочитание една фотография и шушнеха нещо. Борис се промъкна зад гърба на баща си и зърна страховит мъж в юнашка униформа, с пушка в едната ръка, гола сабя в другата, целият окичен с ками, пищови и патрондаши; мустаците войнолюбиво засукани, а погледът спираше дъха. Борис, уплашен и вцепенен, се вкопчи в ръкава на баща си, а един от братовчедите, зачервен от виното, се захили и извика:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ “Тоз! Виждаш ли го, Борисчо? Кириак войвода се казва! Запомни ли? Той ще освободи България!”

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Баща му скочи, хвана Борис за ухото и го замъкна при децата в другата стая. Но образът на войводата вече се бе запечатил с най-дребната подробност и никога не се изличи. Той, Кириак, и такива като него войводи; а не тия покорни мъже с фесове, дето и на малките турчета път правят и чак след бакър вино стават храбреци. А баща му пък даже и вино не пие; най-голямото му геройство бе как утрепал с кривак едно диво прасе, заклещено в камънаците. Такива ли ще освободят България?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Кириак войвода – ех, ако той му беше баща...

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Така Кириак влезе в живота на момчето и го превзе. Вярно, доста се говореше за него, и Борис всичко попиваше; но това не му стигаше и все разпитваше за нови и нови геройства; когато нямаше такива, услужливото му въображение ги създаваше, сглобяваше части от стари случки, измисляше нови, разказваше ги навсякъде като току-що научена тайна; и за негова радост често ги чуваше след време от чужди уста, вече обиколили брега и планината и станали истина. Баща му се въсеше на увлечението Борисово, но толкова му беше гневът – човек умерен във всичко, той нямаше достатъчно омраза в себе си нито за българи, нито за турци. Радваше се, че Борис полека усвоява занаята и майсторът му е доволен; друго не му трябваше. Наясно бе, че детето има нужда от герой, това е до време и ще мине щом загледа първата мома; а дотогава нека боготвори Кириак или когото ще. С тази, неговата кръв, няма опасност да хване сабята и гората, пък какво му плещи устата, то е без значение.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Борис не смееше да се опълчи срещу баща си – не от страх или уважение, ами чувстваше – рано е. Година-две да минат, пък тогава – в ​​ Балкана, при Кириак, да му стане дружина. Нещо повече – негов син ще стане!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но тия мисли не излизаха през устата му – усетил бе колко са уязвими мечтите. Трупаше опит в занаята и сила в жилите; и ако обичаше нещо извън Кириак войвода, то бяха приказките на стария майстор вечер след работа, докато си киснеше подутите крака в хвощова отвара и отпиваше анасонлийката. Лодката е живо нещо, казваше той – като нас, като рибите и дърветата. Живее! Ние й даваме живот, а Господ й дава душа и тъй живее. Душата на лодката се казва гуми, гърците й викат цуми и се крие на кълбо в петата на мачтата. Някой път като притъмнее преди дъжд и светкавици, душата й се вижда как мъждука, свита там на кълбо; ама не всеки може да я види. Ако ти се покаже гуми, значи доволна е от лодката и ти благодари. Тогава дълго ще живее тази лодка; лодки на сто години съм виждал здрави, сякаш сега направени! Защо? Защото душата им ги крепи!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Веднъж Борис подслуша, без да ще, пазарлъка на  майстора си с един чорбаджия. Види се, не му се захващаше с такава гемия, зимата беше близко; защо не идеш, чорбаджи, при Теодор от Василико; голяма тайфа има, бързо ще я направи, и хубаво работи той?... А човекът помълча, пък каза:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ “Аз, майсторе, знам как работи Теодор, пък и други съм гледал. Но при тебе идвам, защото не само с ръце и майсторлък ще ми направиш гемията, но и със сърце. Една гемия без любов правена – морето не я иска. Разбираш ли ме?”

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Борис помнеше как един път майсторът взе теслата от ръцете му, повъртя я в длани, после леко задялка дъбовия кил, сякаш го галеше. Виждаш ли, каза му: когато удряш дървото просто така, едно става. Пък удариш ли с любов – съвсем друго; дървото самичко започва да ти помага. Една треска да е – и тя се вижда с какво сърце е одялана.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Десетки години минаха, на много тънкости изучи Борис своите чираци, но никога не им каза тия неща – за душата на лодката, за любовта и безразличието, нито за сърцето на майстора. Дали сам не им вярваше, или срам го беше – но не им каза.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй летеше чиракуването, Борис растеше, а с него и обичта му към невидения Кириак войвода. Геройствата му, предавани от уста на уста, достигаха Борисовата душа озарени в златен ореол. Той знаеше всичко за Кириак – беше от едно планинско село на пет-шест часа път, още от малък се биел с турчетата, сетне с възрастните, докато грабнал пушката и хванал гората – свободен вече, а не роб.Засади, капани, предателства – всичко опитали турците, но не успели да го уловят, толкова години вече. Говорело се, че край жена му и двата сина вечно имало заптиета – ако рече да се върне някоя нощ. И други работи се приказвали – че роднините му се отрекли от него както Петър три пъти се отрече от Христа, и ако уловели Кириак, половината награда на тях се полагала. Но толкоз глупав ли е войводата, сам да се пъхне в капана?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Когато Борис напълни шестнайсет години, майсторът сам му обръсна лекия пух от лицето, пъхна няколко монети в шепата му и каза: Доволен съм. Виждам, не ти ​​ е легнал на сърцето нашият занаят, но ти се удава. Дано пък ти домилее; знае ли човек?.... Борис се зарадва, пийна доста вино, докато му пламна главата – нали вече беше мъж, занаят имаше и всичко би било чудесно, ако в жилите му вреше и кипеше кръвта на Кириак войвода, а не на мекушавия Борисов баща, годен само да клати феса и на кокошките дори.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Срам, а не баща. И още по-срамно беше, че всички твърдяха колко много Борис приличал на него. Той, дето искаше да прилича единствено на бащината противоположност – Кириак войвода; а Кириаковите родни синове се отричаха от прочутия си баща и готови бяха да го продадат на турците. Тъй ли е устроен светът, Господи, че никому не се пада онова, желаното и мечтаното? Той, Борис, може да не обича баща си, но го слуша и му се подчинява, макар вече да е мъж; а тези, Кириаковите – нима това бяха синове? Борис би бил ​​ достоен Кириаков син и никога не би се отрекъл; нещо повече, отдавна би отишъл в бащината си тайфа. Ала не е случил войводата на синове – точно както Борис не случи на баща.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Чудно му беше обаче – защо Кириак не е наказал още двамата отцеругатели и предатели? Защото никак не беше милостив Кириак, жесток и справедлив беше; несъмнено отдавна би затрил тия двамата, ако не бяха негова кръв.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Бащина ръка; как да се вдигне? Дори ако наказанието е съвсем заслужено – нали баща е? Всички бащи са слаби към децата си; дори турчета с чалми да беше родил Кириак, пак щяха да са му мили. Не, не може той да тури ред, да поправи неправдата; друг трябва. Като божия ръка на възмездието.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ И кой друг? Освен него – Борис?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Друг спомен го връхлетя – отдавна не беше идвал, но не беше забравен. Години бяха минали, Борис бе вече търсен майстор, известен; България се бе освободила, но турци още държаха гемиджийството, сновяха до Босфора и обратно и всички бяха доволни от търговията. Гемии се строяха навсякъде, работата вървеше, петнайсет-шестнайсет момчета ​​ въртяха теслите за Борис. Тогава дойде един турчин да поръча една така за дървени въглища; спазариха се и седнаха да полеят пазарлъка. Двамата направиха главите и заговориха за стария майстор на Борис. Преди години ​​ бе правил лодки на турчина и той не можеше да се нахвали; докато Борис кипна и го хвана за шията: “Ти бе, ага, друг майстор не знаеш ли? Ами върви на гробищата при стареца – там му поръчай!”

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Разтърваха ги, сдобриха се, допиха ракията; но на сутринта когато си тръгваше, турчинът каза: “Майстор си ти, барба, голям майстор. Понякога издънката става по-добро дърво от майка си. Майсторлъкът ти голям; но червив си. Отвътре ти ядат червеите и ще те изядат. Ама не е от тебе тази болест, от Аллах е. Някои плодове си ​​ идват на света червиви и толкоз. Не са виновни те, че бързо окапват. Ти още имаш сили, ще ми направиш гемията; но знам ​​ ли докъде ти е стигнал червеят?”

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Не позна турчинът – трийсет и пет години оттогава, сигурно отдавна е при своя Аллах, а Борис е жив и цяла флота лодки е построил. А това за гнилото сигурно е вярно. Преди го усещаше, сега не; може да е минало, а може да е свикнал и да не го забелязва. Толкова време мина, толкова... Цял живот.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ И гнилото - все вътре в него ли е било оттогава?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Откакто реши да отмъсти на Кириаковите синове и на невярната му жена. Реши – и изведнъж почувства облекчение, а наред с него нещо горчиво се настани в сърцето му. Остана си там, като да бе глътнал парче мръсен лед и то отказваше да се разтопи. Но толкова силна бе възбудата от решението, че Борис не обърна внимание на тази чужда студенина; пък и малък беше, ненаучен да търси причините за постъпките. Младостта не гледа навътре, назад и нагоре, конче с капаци е тя – напред и напред. През всички ями, долища и баири, които инак лесно може да обиколи.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Не се съмняваше – Кириак би одобрил решението му. Сам той бе наказал неколцина предатели – е, сега Борис ще го направи вместо него. Борис – единственият достоен да се нарича Кириаков син.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дълго обмисля, обстойно и подробно; нямаше да бъде нито лесно, ни безопасно, и никакво подозрение не трябваше да предизвика у никого – особено към Кириак. Сякаш архангел Гавраил е слязъл от небето, сразил е недостойните и тихо се е възнесъл, докато черните души пищят в бездната към ада. Студенината в гърдите охлаждаше чувствата, разумът чертаеше плана; докато всичко се подреди в главата му до нищожните подробности – сякаш вече го бе извършил.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Нататък всичко се разви както го бе обмислял стотици пъти. Изчака пълнолуние и ясна вечер, за да стигне лесно и бързо до селото на Кириак. Братята бяха с овце на кошарата в планината, там гледаха трийсетина глави – овчи поминък, срам за баща им. Четири часа бърз ход беше дотам; Борис стигна за три. Не усети нито умора, нито болки в разранените си крака; само тържество и гордост го изпълваха, и малко страх – да не би нещо непредвидено да провали плана. Кучетата го притесняваха – беше взел месо да ги прилъже, но разчиташе главно на тоягата и ножа. Братята сигурно бяха въоръжени, затова трябваше да чака, докато станат на разсъмване и излязат навън. Отначало мислеше да ги изненада в леглата, но после се отказа; пушките сигурно бяха до главите им, а вратата несъмнено се залостваше. Отвън братята бяха уязвими; с повече късмет щяха да му кацнат току пред пищова, докато още си търкат гурелите.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй и стана. Кучетата бяха вътре в кошарата да дебнат вълците; а истинският вълк, архангела Гавраил, братята видяха на три метра от себе си; изникнал от сумрака, насочил два револвера в гърдите им, и те блъвнаха огън едновременно, сякаш змейовете на архангела изригнаха жупел и смърт. Момчетата се свлякоха и умряха веднага, преди още псетата да се разлаят; бяха малко по-големи от Борис, значи годни да понесат наказанието; недостойни за Кириак, те бяха петна върху образа му и Борис го почисти.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ После се прибра – не помнеше как. Делото бе свършено и нищо вече нямаше значение. Някой ден – така бе решил – ще намери Кириак и ще му признае: аз бях, войводо, аз очистих името ти, честта ти, може би и живота ти спасих. Аз, Борис, твой син и почитател. И Кириак щеше да го прегърне, развълнуван по мъжки и да каже на тайфата си: Ето, братя ​​ -това е Борис, от днес вече достоен мой син!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Така и не се разбра кой уби Кириаковите деца. Турци ако бяха, щяха да се похвалят; никой не вярваше пък българин да е; сигурно цигани са влезли да крадат, убили са ги и щом са разбрали чии момчета са, плюли на петите си. Майка им полудя и това беше наказанието ù; нямаше защо да се намесва Борис.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ ...Чираците се спогледаха – много се заседя старецът на масата, да не е умрял?... Сбутаха най-малкия и той крадешком доближи майстора – сграбчил лице в шепи, сляп и неподвижен. Лактите му затискаха стар, жълт и оръфан вестник – него ли е чел барбата или си е застлал масата? Една голяма фотография, старовремска, в черна рамка – нея е гледал. Напет харамия, с пушка и сабя, навирил мустаци – друго от лицето му не личеше. “УМРЯ КИРИАК ВОЙВОДА” – това пишеше с големи букви; друго чирачето не разчете. Убеди се, че майсторът диша и на пръсти се върна. Спи, изхили се то – чак хърка!... А Борис не спеше; старчески унес бе това, нито дрямка, нито будуване. Пак беше извадил вестника да моли прошка от Кириак; там пишеше как войводата, железен мъж уж, се споминал от мъка след смъртта на синовете си. Толкова години вече барбата молеше прошка, ала сам не знаеше – случило ли се бе всичко, или лош сън го бе обсебил и поемаше чужда вина? Истина ли бе, или лудост някаква, дето стои мирна, дреме скрита зад душата му и се пробужда за да го измъчва и наказва за грехове, забравени вече?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ И не винаги, само понякога.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Когато духа Лодос.

 

 

 ​​ ​​ ​​​​ М  ​​​​ И  ​​​​ Л  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Мила отчаяно се мъчеше да си спомни съня. Беше много важно, трябваше; но ужасната дрънканица на града през прозореца, задушливото слънце, напрежението на човешката гмеж пречеха и я дърпаха в посока на досадния живот, от който тя непременно трябваше да избяга. И този сън бе предназначен да й помогне, а Мила го изпускаше.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тя сграбчи последната му нишка – едно погалване; то още

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ хладнееше приятно върху бузата й. Побягна назад и успя; изведнъж се върна в съня и той протече пак същия, дори още по-ясен и затова още по-странен – напълно подходящ за Мила. Луд човек, и сънищата му луди, а може би затова е ​​ луда, защото вярва, че сънищата ще й сочат пътя, дето доникъде не я е довел досега.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Озова се в някаква светла падина, подобна на вулкански кратер, отдавна изстинал и побелял от наслоена пара; въпреки това бе ветровито, но сякаш само Мила усещаше движението на въздуха; нито тревите, нито листата на редките храсталаци помръдваха.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Някой се покашли зад гърба й; беше едър, направо дебел старец

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ с хитри усмихнати очи и къдрава бяла брада.

 ​​ ​​​​ - Какво правите тук? – запита стреснатата Мила; не обичаше да изникват така зад гърба й. Старецът се захили:

 ​​ ​​​​ - Къде? Че аз живея тук, момиченце. Повиках те да ти помогна. Малко са хората, търсещи ветровете, трябва да им помагаме. Но кой да го прави? Тия, дето палуват тук – той посочи празното пространство наоколо; дори да имаше някой, Мила нищо не видя – тия тук са вятърничави. – Старецът се разсмя на шегата си и продължи:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Тръгни след първия вятър. Докъдето можеш. След това улови следващия. И така – докъдето трябва. Или доникъде. Въпрос на късмет.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Всъщност аз не зная какво търся – призна Мила.

 ​​ ​​​​ - Това е без значение. Но ще ти подшушна – сигурно търсиш някой друг ездач на ветрове. Толкова малко останаха вярващите в нас, съвсем малко. Човечеството оглупя, обезумя, момиченце. Никога не вярвай на човечеството. Чуй вятъра в ушите си и тръгни с него – толкова е просто и хубаво. Но лудото човечество не иска да живее просто и хубаво. Казва ти го Еол, дето от началото на времето командва ветровете. А знаеш ли – ухили се той – че и те са доста глупави? Вземи северния например – духа като луд, а щом премине от другата страна на земята, през ​​ полюса – става ​​ южен, без да подозира нищо. Нещата никога не съответстват на имената и на собствените си представи; но кой се замисля над това?

 ​​ ​​ ​​​​ Еол я погали по бузата, въздъхна – и просто изчезна. Мила отвори очи, върна се в стаята си; отворената пътна чанта зееше празна.

 ​​ ​​ ​​​​ Още замаяна от съня, тя започна да я пълни, но едва покри дъното. Човек трудно се подготвя за неизвестното; може да ти трябва кожено палто, а може и гола да се търкаляш под слънцето. Затова най-добре не гадай какво ще ти потрябва, щом не знаеш къде ​​ отиваш и защо.

 ​​ ​​ ​​​​ И наистина – когато пристигна на автогарата, духаше вятър от север на юг, както бе дал примера си Еол. Ако духа тъй до полюса, веднага от северен се превръща в южен, но и това е само условно, нали и полюсите, и посоките са измислени от човека уж за негово удобство.

 ​​ ​​ ​​​​ А птиците не знаят ни север, ни юг; те просто следват Пътя.

 ​​ ​​ ​​​​ В южния сектор бръмчеше автобус за границата, готов да тръгва. Мила помоли да изчакат, купи си билет до края, скочи в хладната утроба и автобусът пое с тихо мъркане към неизвестността. Примряла, със свито сърце и обзета от неочаквана радост, от чувството на освобождение, Мила жадно загълта летящия насреща пейзаж – друг живот, друг свят, съществувал току до нея и несъмнено неподозиращ, че някъде си живее някаква си Мила.

 ​​ ​​​​ Такъв ли бил вкусът на приключението?

 ​​ ​​​​ Усети вълна от сила и непознато удоволствие; неочаквана увереност издуха съмненията и колебанията; каквото и да се случи, нали всичко е всъщност игра? Животът е игра, светът е сцена, казваше Уил Шекспир, а той ги разбира тия работи.

 ​​ ​​​​ Някога, преди да има желание и сила за приключения, преди откриването на нейното покривно обиталище, оная старата Мила вършеше наум куп дивотии и хем им се радваше, хем се срамуваше задето всичко се разиграва само във въображението й. А ето, сега всичко започна наистина и дори да свърши скучно и глупаво на крайната автобусна спирка, Мила вече ще познава сладката тръпка на авантюрата, прелестна поради цялата й безсмисленост.

 ​​ ​​​​ Нали шантавите неща са част от твоя чар, Мила?

 ​​ ​​​​ Ездачи на ветрове – ​​ така ли го каза онзи старец Еол?

 ​​ ​​​​ Лудостта си е прелестно нещо, доволно си рече Мила. Щом трябва да яздим ветрове – чудесно! На конете!

 ​​ ​​​​ И тя загледа пухкавите облачета, представи си как се носи върху тях, прескача от едно на друго, лети във всякакви посоки, ​​ а в ушите ​​ й танцуват ветрове, всеки с различен глас, в един общ ​​ небесен оркестър и тя, Мила, се рее като чайка по тази божествена музика без начало и без край, без публика – в света, населен от висши сили и неомърсен от човешки помисли.

 ​​ ​​​​ Наистина вълшебно нещо е лудостта, щом може да ти предложи всичко това.

 ​​ ​​​​ Затвори очи, не мисли.

 ​​ ​​​​ Остави му се.

 ​​ ​​​​ Умел съблазнител е вятърът...

 ​​ ​​​​ Ако съм съблазнена, каза си Мила, направили са ме щастлива.

 ​​ ​​​​ Това чувство ù бе познато отнякъде; гордостта на дръзките и грешните бе срещала в различни пиеси, но Мила си спомни една роля, останала някак неразбрана и неприета от публиката. Тя беше някак встрани от действието, немотивирана, и сигурно затова я дадоха на Мила. Героинята, леконравна бивша поетеса, се появяваше тук-там в действието и рецитираше нещо я свое, я присвоено от класиката. Предназначението ù беше да илюстрира един от възможните лоши пътища, който примамваше съсипаната от нещастна любов героиня. И сега Мила си спомни колко е близко до тази застаряваща жена, погубила таланта си сред кипежа на лекомисления си живот.

 

 Докрай последвах всички изкушения.

 Море от сладост тялото изпи.  

​​  Вулкан от ласки. Все тела

 горещи като мене.

 Умората остана, нищо друго.

 Но толкова е сладка, пълноценна.

 Очаквам ада, раят е далече

 и е затворен за щастливи грешници.

 Дали пък нямам място отредено

 във кръчмата на падналите ангели?

 Ето – по стълбата се качва някой

 а тя не скърца.

 ​​ ​​ ​​​​ И както този някой, безименен и безтелесен, се бе изкачил безшумно по стълбата, тъй друг някой прошепна в ухото на Мила:

 ​​ ​​ ​​​​ - Здравей! Не ме ли позна?

 ​​ ​​​​ Мила едва не изпищя от уплаха. Обърна се; наведен към лицето й, насреща се усмихваше любезно един кинорежисьор, за когото бе чувала, че работи в чужбина от доста години.

 ​​ ​​ ​​​​ - О, здравей – съвзе се тя, дошла пак в реалността на автобуса. Режисьорът седна на празното място до нея и заговори като на стар приятел; всъщност мъжът беше възпитан и симпатичен, укори се Мила; пропъди раздразнението и се включи в разговора като аристократка, приучена да понася досадата на светския живот. Макар да й се щеше като една Мадам Сан Жен да изрита условностите и любезността и да остане сама.

 ​​ ​​ ​​​​ - Отдавна искам – приказваше режисьорът – да се видя с теб, да ти предложа тази роля, ще ти легне като по калъп, става дума за опърничава интелектуалка, тук има и драма, и хумор, богата роля, с много нюанси, не се съмнявам в тебе, наесен почвам снимките, финансирането е осигурено... – Той продължи, но звукът от гласа му се изгуби, в ушите на Мила гръмна веселата, широка увертюра на “Крадливата сврака” – пам-пам-парарам, и така нататък, музика за освобождение от дребните неприятности, да видиш колко е пъстър и усмихнат животът и че много,много неща просто нямат никакво значение, само духваш: пам-парам-папам! – и те се стопяват, слънчо изгрява и птиците радостно закрещяват, оживили нищото на небето.

 ​​ ​​ ​​​​ ... - Ще проведем кастинг ​​ колкото за пред хората, но ти си избрана, гарантирам ти, добър шанс е за тебе, и за филма, двама души поотделно те харесаха, да не говорим за мене... – Думите прехвърчаха и глъхнеха, крадливата сврака отлиташе и затихваше, докато се стопи зад минаващите зелени хълмове, а Мила развеселена се питаше: как може да ти е съвсем безразлично това предложение? Всяка актриса би скачала до тавана, а ти дори не си поласкана; засрами се, Мило!

 ​​ ​​ ​​​​ - Да, ще си помисля – предпазливо рече тя, а режисьорът запалено продължи да строи планове за бъдещето й. И друга мисъл я прониза изведнъж: А случайно ли е това?

 ​​ ​​ ​​​​ Наистина – каква е вероятността да се озове по прищявка на някакъв вятър, в автобуса със случаен режисьор вътре, а той случайно да си е харесал Мила за някакъв филм, и изобщо тук мирише на гнило и на сяра от километри. Трябва ли да приема? – запита се много пъти тя и вече знаеше: не трябва. И когато си отговори, дойде следващият въпрос: тогава какво да правя? Какво?

 ​​ ​​ ​​​​ И си спомни ​​ думите на стареца Еол: яхни следващия вятър.

 ​​ ​​ ​​​​ Така щеше да е най-добре; но дали пътуването й не трябва просто да свърши тук? Дали всичко през последните дни не е било подготовка за срещата с този режисьор – срещата на живота й, денят Хикс, който се случва само веднъж и променя всичко? Дали в момента Мила не стиска в шепи златната птичка, дали щастието не е увенчало най-сетне объркания неин живот? Защото всичко адски много, дяволски много прилича на невероятен късмет; сграбчи го, Мило, ​​ прикоткай го, опитоми го и той ще остане докрай при тебе, предан и послушен. Потисни своята опърничавост, смачкай неверието; сияйната топка, играеща около тебе е късметът; ако пък не ти хареса, винаги можеш да го захвърлиш и забравиш – поне тези неща ги умееш.

 ​​ ​​ ​​​​ По дяволите, укори се тя; за твоя мозък ли е, Мило, да се мъчиш с такива въпроси?

 ​​ ​​ ​​​​ И все пак – трябва да реши. Без да прави някакви трагедии от това. Няма толкова важни неща в живота, за които да съжаляваш. Стига ти безкрайното учудване, че си живо същество, пъплещо по земята, и дори участваш в някакъв общ процес на живеене с милиарди други създания като тебе; и никой не ти обяснява защо. Ами след като никой не знае и не му пука за най-важното, какво значение имат разни дреболии, неизчислими в своята нищожност – като това дали Мила ще се снима в някакъв ненужен филм?

 ​​ ​​ ​​​​ Нека просто играем, като мушици в слънчев лъч; и нека ветровете ни носят накъдето искат. И без това не можем да се възпротивим; защо тогава да не участваме в играта им?

 ​​ ​​ ​​​​ ... - Не са кой знае колко пари – продължаваше режисьорът някъде до нея; кой знае колко приказки бе наговорил, без Мила да ги чуе – но година - две ще изкараш без притеснения. Впрочем колко вземаш сега в театъра, чисто, без удръжките?...

 ​​ ​​ ​​​​ Изведнъж пред очите й изплава пустинен, каменист бряг; изгряващото слънце го галеше с хладни още милувки, птиците мързеливо се рееха над кроткото море, и никакъв шум, никакво присъствие не смущаваше божествения покой. Мила бе оставила някъде тялото си и бавно летеше над зеленикавите озъбени камъни, под които проблясваха рибки. Навярно това беше раят или късче от него; онова място, недостъпно за щастливи грешници; а може и да беше само парче морски ​​ бряг – това никой не знае, защото нещата никога не са себе си, а само онова, което искаме да бъдат. Тук не можеше да има страсти, мъка, смърт –тези понятия са от други светове. Тук царуваше усещането за вечност, и всички нищожни изживявания на временните твари оставаха отвъд, в безумния мравуняк. Мила вдъхваше покоя на вечността; останала само душа, тя се сля с безвремието, стана част от щастието и може би – частица от Бога. Само една мисъл улови, преди разумът й да се стопи, за да отстъпи на покоя: щастието се крие точно в непостижимото – ако мечтаното и сънуваното не са също реалност.

 ​​ ​​ ​​​​ Сетне мислите се размиха, груба материя са те. Мила се зарея над каменистия бряг, освободен от времето, съществуващ в първичния покой преди Бог тъй лекомислено да създаде човека и с това – храна за падналите ангели. Самата тя вълшебна, обитаваше този вълшебен свят, самотна, но без да чувства липсата на хора – не бяха нужни, и нямаше ги. Несъмнено идеалният свят е там, където липсват ненужните неща.

 ​​ ​​ ​​​​ И ето – в една гънка на света, сред струпаните камъни на брега, Мила видя лодка. Нещо неестествено няма в лодка на брега; но тя бе единственият предмет, свързан с човешко присъствие. После видя мъжа – седеше близо до лодката в сянката на скалите и четеше. Човек ли беше или скитаща душа като Мила? Тя не го повика, той не се обърна; вглъбен в четенето или просто дремеше, мъжът не почувства присъствието й. Притеснена да не го обезпокои, Мила се обърна, зарея се в слънчевия покой и мъжът изчезна от съзнанието й. Остана само един въпрос: защо трябваше да го види? – но Мила вече разбираше: има въпроси, които само трябва да помниш, докато отговорите ти се явят самички. Това са важните въпроси; а на останалите няма смисъл да се отговаря.

 ​​ ​​ ​​​​ Къде е Смисълът?

 ​​ ​​ ​​​​ А Пътят?

 ​​ ​​ ​​​​ Отивай, бягай.

 ​​ ​​ ​​​​ Последвай Розата на ветровете. 

 

 ​​ ​​ ​​​​ Автобусът намали скоростта на един стръмен завой и бавно премина покрай момиченце в пъстра рокля, откъснало маргаритка; то размаха цветето, усмихна се и Мила го позна; болка я прониза, сякаш майка зърва загубеното си дете; а това бе самата тя, детето Мила, загубена и забравена, сякаш не е била никога. Пък тя, детето, си е жива и здрава, бере си цветя и сигурно си пее нещичко, и с умерено любопитство следи пътя на възрастната Мила.

 ​​ ​​ ​​​​ - До февруари ще сме свършили, за да успеем за пролетните фестивали – бърбореше режисьорът. – Ако искаш, дотогава ще си се върнала в театъра, ако не – продължаваме напред...

 ​​ ​​ ​​​​ “О, Боже – помисли Мила – няма ли наблизо някой град?”

 ​​ ​​ ​​​​ И в този миг се показаха, изплували от зелените калпаци на дърветата, червените керемиди на първите къщи; автобусът изрева с клаксона по любопитните крайпътни псета и тържествено спря насред олющената автогара, състояща се от навес, каса и лавка, обсадена от окаяните местни пияници.

 ​​ ​​ ​​​​ - Е, аз съм дотук – каза Мила и грабна чантата си. Ей, изненада се режисьорът – ама нали?... Да, да, успокои го Мила – ще си помисля, скоро ще ти се обадя. Благодаря, чао, всичко хубаво... Последните думи ги каза от стъпалото; скочи, вратата хлопна, автобусът бързо потегли, сякаш обиден, че трябва да спира в това отчаяно градче. Мила потъна във внезапната благодатна тишина, изчака разумът й да се върне и попита касиерката, плетяща на две куки някаква грозна плетка кога е следващият автобус. Жената кисело посочи написаното на ръка разписание, залепено под оплютото стъкло. И докато Мила разучаваше графика, довтаса един раздрънкан автобус за Пловдив. Мила си взе билет, скочи в прашната машина и с облекчение затвори очи. Когато се съвзе, погледна в коя посока размахват клони крайпътните тополи. Вятърът духаше напред, надпреварваше се с автобуса. Доволна, Мила се взря в пътя – нали можеше зад някой завой пак да се яви детето Мила и да я окуражи, мъдро и ласкаво.

 

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Б  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ А  ​​​​ Ц  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Крит си има Казандзакис – и това е достатъчно основание за съществуването на острова. Аександрия е дала на Гърция и света Кавафис. А Пепино Балфур се е писал малтиец и цял живот е тръбил, че произхожда от първите рицари, завладели Малта; всъщност е родом от едно забутано селце между Италия и Франция и вероятно детството му е минало сред упоителния мирис на крави и кози. Но нека простим суетата на поета – ръстът му я надвишава достатъчно. Пък и животът му минава почти изцяло в Малта – а казват, че всеки би я пожелал за отечество.

 ​​ ​​ ​​​​ Докато ровех из писменото наследство на Пепино, попаднах на твърде любопитните дневници на жена му, публикувани като приложение към една монография – всъщност единствената по-обемиста – посветена на творчеството му. ​​ Между двете световни войни Пепино Балфур е доста продуктивен, и не само в поезията. Създава четири деца, за които жена му пише, че ги обграждал с пламенна обич и изобщо семейството било за Пепино най-висшата ценност и той треперел над нея. Това твърдение ми се стори най-малкото пресилено и едностранчиво – все пак говорим за известен поет, а не за някой хлебар или обущар; затова се задълбах в книжнината за Пепино и ​​ открих прелюбопитни несъответствия.

 ​​ ​​ ​​​​ Знаеше се, че жена му, мадам Балфур, е водела таен дневник – такава е била модата сред женурята от онова време, когато и средно бедните семейства са имали по някоя негърка да гледа децата. Виждам ги като възкръснали, пред очите ми са на женските журове, матинета и соарета, вса още издокарани тук-там с дантелки, напудрени и парфюмирани, да обменят клюки с финес като в Молиерова пиеса; после всяка отразява наученото в тайния си дневник, писан само за да бъде открит някой ден уж случайно. В нашия случай целта на мадам Балфур е била да издигне пиедестал на своя съпруг, окичен с ангелски крила, и тя да е до него като Хера, на която всъщност Зевс дължи своето величие. Не е била лесна задачата на госпожата, но тя се е справила достойно – ако нямаш други, достоверни сведения за поета Балфур /1893-1939/ ще отнесеш образа на един кротък къщовник, който сяда преди изгрев да пише, след кратка обедна почивка се отдава на обществена работа, а вечер си играе с децата и учи с тях уроците. За нощните занимания свенливата лъжла не пише нищо, но четворката дечурлига дава известна представа.

 ​​ ​​ ​​​​ Според мене ако самият Пепино бе докопал дневника, такъв скандал би вдигнал, че да се чуе чак до Гибралтар.

 ​​ ​​ ​​​​ Пък кой знае – може и сам да е помагал и редактирал тайното творение. Безкрайно разнообразни са странностите на поетите; може би някой ден ще се захвана да ги издирвам и публикувам. Би излязла колекция, способна да отврати от изящното слово и най-захласнатия почитател.

 ​​ ​​​​ Но важното е написаното – всичко друго е суета. А в случая с тайния дневник на госпожата – и написаното е суета. И то каква!

 ​​ ​​​​ Ето както е засвидетелствала мадам по повод националния празник през 1932 г.

 ​​ ​​​​ “Днес вестникът публикува на първа страница с големи букви поемата на Пепино “Моя обична страна”, посветена на годишнината. От сутринта не спират обажданията и похвалите. Пепино ги приема с обичайната си скромност, но виждам как гордост прелива в душата му поради всеобщото възхищение. А как го гледат жените по улицата! Боже, как се страхувам да не го загубя!”

 ​​ ​​ ​​​​ И прочие, и прочие. А ето какво открих в документацията на поета – чернова на същото стихотворение, с много поправки и драсканици; заглавие изобщо нямаше. На гърба на листа Пепино беше написал с разкривения си почерк, който показваше, че вероятно е писал в леглото:

 ​​ ​​ ​​​​ “Утре – нац. Празник. Стихотворение за І страница – 800 лири. Проклети заеми!... Трябва да се крия, ще ме скъсат от подигравки.

 ​​ ​​ ​​​​ Sic! Да проверя по какъв повод беше тоя празник.

 ​​ ​​ ​​​​ Дали не мога да ги изръся с хиляда лири?”

 ​​ ​​ ​​​​ Подобни фундаментални различия прозираха на всяка крачка и лесно се установяваха – Пепино имаше навик да си записва каквото му хрумне, вероятно паметта му е била слаба, а разсеяността – внушителна. Обаче стихотворенията, които харесвах, обикновено бяха писани на един дъх, без подготовка, извън обстоятелствата – сякаш внезапно продиктувани. За разлика от бодряшките празнични бръщолевения, те бяха миньорни, мрачни, несъответни на слънчевата малтийска атмосфера. В тях беше истинският Пепино Балфур. Всичко друго бяха мацаници покрай образа му, без никакво значение.

 ​​ ​​ ​​​​ Ето какво избрах:

 Ний ли сме сенките,

 изгубени във мъглата? 

 В обратния свят –

 където Господ лъже,  

 дяволът кръсти се,

 майките мразят децата си

 и ръмжи в гърбовете ни,

 сиво и тъжно,

 Кучето на Съдбата.

 

 ​​ ​​ ​​​​ Може би точно несъответствието между слънчевия образ на острова и тъжната лирика на Пепино е повлияла зле на известността му. Нищо не са помогнали и фалшивите спомени на мадам; той си е останал странник, неподходящ за времето и мястото си. Скоро след смъртта си Пепино е бил забравен, войните и революциите наложили нови теми, гръмки ​​ и повърхностни; помели света между видимото и отвъдното, обитаван от поета. Такива творци остават извън христоматиите, обичани и ценени като редки антики само от познавачи – и това май е най-точният белег за значимостта им. Защото всъщност те изграждат пирамидата на поезията, а гръмогласните нагаждачи пъплят по нея със знамена и фанфари, аплодирани от неграмотното множество.

 ​​ ​​ ​​​​ Но тъжни работи са това; да ги оставим.

 ​​ ​​ ​​​​ На друго място, като приписка в полето на текста си, Пепино бе надраскал:

 ​​ ​​ ​​​​ “Жени! Защо бе, Господи, им даде уста?”

 ​​ ​​​​ Този вопъл не ще да е бил без сериозна причина; и каква друга, освен собствената жена? В дневника й неизвестното събитие, предизвикало страданието на поета, едва ли е отразено. Слънчевият образ на добряка-домошар там е изчистен и излъскан, без петънца и бръчици. Но само поетът си е знаел какво му е. И какво чудно има, че така болезнено усеща ръмженето на сивото, тъжно Куче на Съдбата?

 ​​ ​​ ​​​​ Един от моите събеседници (които ще ми осигурят място в лудницата) на име Валди, обича – може би мазохистично – темата за непостижимостта между реалния свят и поетичния. Той използва математиката, за да докаже съществуването на обратен, огледален свят с противоположен знак; твърде логична теза, научна дори; значи редом с мене съществува и обратно Аз, мой негатив, чието битие зависи от моето и обратно; двете Аз се неутрализират взаимно, общо ​​ са равни на нула. Когато възразих, че по този начин се отрича развитието на човеците, Валди се ухили: 

 ​​ ​​ ​​​​ - Че кой ти говори за развитие? Ако изобщо приемем движението на човечеството, то е в затворен кръг; или по-точно в сфера.

 ​​ ​​ ​​​​ - Разбирам.

 ​​ ​​ ​​​​ - Нищо не разбираш. Самата идея, че човек може да разбере нещо, е безумна. Когато Айнщайн надникна през една мъничка дупчица към законите на Битието, хората трябваше да осъзнаят нищожеството си; затова и му бе позволено, на нищо неподозиращия евреин. Вместо това човеците взеха да се хвалят колко са гениални. Искаш ли едно сравнение? Когато пълзящата мравчица сглоби самолет и литне в небесата, тогава човекът ще проумее част от Божествената направа. Засега само единици избрани мравчици забелязват, че във въздуха хвърчат разни насекоми.

 ​​ ​​ ​​​​ - Много обезсърчително.

 ​​ ​​ ​​​​ - Защо? – възрази Валди. – Че за какъв дявол ви е висшето съзнание – дори ако допуснем, че ви допуснат до него? Толкова ли е неуютно да бъдеш обикновен, добър, щастлив човек?

 ​​ ​​​​ - Става дума за поетите. Аз мога да бъда мравчица. Те не могат.

 ​​ ​​​​ - Да си изградят тогава свой въображаем свят и да си живеят в него. Но значи ли това, че този техен свят ще бъде по-съвършен? По-удобен и разумен? По-щастлив? Не; той ще бъде оформен според представите на самия поет – следователно хаос, неприемлив за останалите. Светът е местожителство, нищо повече. Само Христос успя да съгради дом за всички души – този велик поет! – и едва ли вие, стихоплетите, ще измислите нещо по-добро.

 ​​ ​​ ​​​​ Уморен от усилието да ми обяснява, Валди си тръгна, мърморейки:

 ​​ ​​​​ - Поети! Всички да ги затварят в лудница още след първото стихотворение! До живот!

 ​​ ​​​​ Смигна ми и ​​ изчезна.

 

 ​​ ​​ ​​​​ Веднъж споменах за моите срещи (най-вероятно въображаеми) с Валди и другите ми нощни събеседници, пред един приятел, учен психолог и богослов. Той ме разпита твърде подробно, дори тактично успя да разбере колко пия преди да ги повикам; накрая предположи:

 ​​ ​​ ​​​​ “Освен мисъл-форми, твои рожби, възможно е да те посещават енергийни вампири. Чувстваш ли се отпаднал след такива разговори?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Ни най-малко. Напротив – облекчен съм, дори обогатен. Те знаят страшно много”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Все пак внимавай. Нищо добро не идва от подобни контакти.”

 ​​ ​​ ​​​​ “Но нали тези същества са въображаеми?” – учудих се.

 ​​ ​​ ​​​​ “Кой знае? И какво значи въображаеми? Може би ние с теб сме също толкова въображаеми в техните очи”.

 ​​ ​​ ​​​​ Туй то. Ако бях се съгласил, че пият енергията ми, всичко щеше да е обяснимо. Сигурно щеше да измисли някакво средство да ги прогоня. И силата ми съхранена, и душата ми в безопасност. А това за енергийните вампири – ужасно грубо определение – ми е отлично познато. И то на съвсем реално, физическо ниво.

 ​​ ​​ ​​​​ Такъв беше баща ми. Такива хора не са някакви злодеи, скитащи нощем с наточени зъби. ​​ Познавам и други хора, в чието присъствие внезапно омеквах, а силите ми изтичаха някъде в пространството. Изглежда съм удобен обект, лесна плячка; такива хора постоянно ме търсеха и обикаляха без никаква съществена причина. Някои дори ме обичаха. Самите те не го съзнаваха; добронамереността им бе очевидна, изсмукването на силите ми несъмнено им доставяше радост, която те сигурно обясняваха със симпатията си към мене, докато аз, изнемощял и изнервен, не можех да разбера с какво тяхното присъствие ме разрушаваше. Баща ми беше точно такъв; напълно несъзнателно той изпиваше силата ми – а забелязах, и на други податливи хора – изпълваше се с веселие и бодрост, оставяше ме замаян и омаломощен, да си меря кръвното и да гълтам хапове. Постепенно се научих да пазя безопасно разстояние, да ограничавам контактите и темите, може би и да мобилизирам някакви защитни сили. Или, както ме убеждаваше моят богослов – да викам на помощ ангела си хранител.

 ​​ ​​ ​​​​ Но не винаги успявах. Не зная дали баща ми усещаше моето отдръпване и как си го обясняваше; всъщност го обичах и се срамувах от поведението си – но нямах избор. С остаряването си той ставаше все по-ненаситен.За броени минути ме изсмукваше като едноседмичен грип. Може би той оправдаваше държането ми с вечната омраза между поколенията; всъщност бе железен материалист и ​​ обяснение като енергийно вампирство просто не би докоснало съзнанието му.

 ​​ ​​ ​​​​ А може би точно отхвърлянето на Божията подкрепа той компенсираше с изсмуканата чужда сила?

 ​​ ​​ ​​​​ Бог знае; ние гадаем.

 ​​ ​​ ​​​​ Имаше и една жена.

 ​​ ​​ ​​​​ Признах вече – пък и защо да лъжа? – жената за мене винаги е била деветдесет процента тяло – по възможност хубаво; а от другите десет може и да се лиша. Тази жена обаче имаше и тях. Всичката взискателност на младостта ми беше задоволена, и допълнителна гордост изпитвах когато я водех в умни компании и тя с лекота ги смайваше. Дори вродената ми страхова невроза от женитба като че лягаше смирена като опитомена лъвица в коленете ù. Не знаех какво намери тя в мене, а суетата ми забраняваше да ровя за обяснение. Накратко – бях щастлив. Естествено, тогава не го разбирах.

 ​​ ​​​​ Докато започнах да губя сили. Млад и мощен организъм, какъвто бях, свикнал на великански натоварвания, трудно можеше да се стъписа пред някакво неразположение. Но накрая стана и това. Наред с безсилието, обзет бях и от постоянна нервност, която се умножаваше поради пълната липса на причини. Ходих и на лекар; препоръча ми да си почивам и да намаля алкохола; същото можеше да ми предпише и кварталният боклуджия. Баба ми ме захранваше с мляко и мед и кълнеше проклетия секс – отде го измислиха, съсипа децата ни, ний едно време...

 ​​ ​​​​ Така до Коледа; приятелката ми замина при родителите си, като заръча една седмица да лежа и да събирам сили, щото после... Това и мечтаех да направя; опънах се сред книгите в леглото, решен да не свалям пижамата. Но на другата сутрин се събудих пращящ от сили, светът светеше и гърмеше, тялото ми вреше от старата енергия. Грабнах телефона и зазвънях на приятели, включих се във всички срещи, тържества и запои, посрещнахме и новата година; дочаках приятелката си в отлично състояние, сякаш бяха сипали ново, мощно гориво в ръждясалия мотор.

 ​​ ​​​​ Тя се зарадва на оздравяването ми, отпразнувахме го – и на другия ден бях пак отпуснат, безсилен, изсмукан. Но не беше от любовна преумора; друго беше и тогава за пръв път го почувствах. Достатъчно беше момичето да отвори очи, да се поразсъни и да си изсърба кафето – и силите ми започваха да изтичат. Излезеше ли навън – положението се подобряваше. Ако аз скитах без нея насам-натам, след час-два се възстановявах; щом се върнех, отпадах на минутата. Същевременно не преставах да я обичам отчаяно; но болката и горчилката нарастваха; плюс някакъв особен страх. Момичето нямаше никаква вина и внимавах да не я нараня; но не можех да отърся набъбващото усещане, че съм нейна храна. Правих много опити – и всички го доказваха. Общуването с нея беше пагубно; а всъщност изглеждаше тъй хармонично и обвито в любов като торта в глазура.

 ​​ ​​ ​​​​ Постъпих изключително просташки – но трябваше да се освободя, като поема вината. Раздухах едно дребно търкане, направих се на обиден – тъй артистично, ча временно сам повярвах в правотата си – и напуснах квартирата си. След три дни тя се беше изнесла, аз вече бях зареден с енергия и така се разделихме, без тя да научи причината. Пък и едва ли би повярвала; може би щях да я засегна още по-дълбоко.

 ​​ ​​ ​​​​ Често пъти причините да измъчваме близките си са твърде различни от видимите. Както и вредите, които ни нанасят любими хора нерядко са неосъзнати и неразбираеми за тях.

 ​​ ​​ ​​​​ Но да се върнем към дневниците на мадам Балфур и на бележките, оставени от Пепино тук-там, доказващи неговата разсеяност ​​ и склонността му да забравя неща, говорени преди минута. На цяла страница госпожата описва как е страдал Пепино от загубата на колегата си М. – известен малтийски интелектуалец, което според мене не значи нищичко. Може би – човек с някакъв интелект – но аз познавам и кучета с такъв. Както и да е – четем как поетът Балфур, въпреки някои неразбирателства приживе, обичал и уважавал М.; при това последният бил писал някаква злостна критика срещу него. Доста усилия е вложила старателната хронистка да ни убеди колко високо над дребнавите житейски дрязги е бил пиедесталът на мъжа й. И почти успява. Поне пред онези, непрочелите една кратка бележка на Пепино върху парче бакалска хартия:

 ​​ ​​​​ “Вторник, 10 ч. Опелото на М. Avec grand plaisir!”

 ​​ ​​ ​​​​ Може би всички подобни опити да се позлати образа на твореца във физическия свят са глупави по своя замисъл. Първо защото творчеството му не е от този свят – а нищо чудно и да не е предназначено за него. И второ – защото по такъв начин творецът, когото искаш да възвеличиш, се принизява до масите. Паметниците не са друго, освен сваляне на свещения дух до сетивата на мравките, защото се изработват от тях и с техни средства. И колкото по-ниско в калта е овалян духът, толкова повече се харесва паметника.

 ​​ ​​ ​​​​ На такава ни е човешката мравешка направа. 

 ​​ ​​ ​​​​ Антологията ми напредваше. Подбирах не само стихотворения по свой вкус, но и автори, които ми бяха симпатични като личности. Винаги е стряскаща разликата между образа, наложен от поета чрез стиховете, и физическото му битие и тяло. Учудващо много поети бяха съчинили две, пет или десет хубави стихотворения; някои от тях също включих. Нима трябва да си издал томове, за да заслужиш уважение? Някой път ангелът те изоставя рано, остава рутината да те убива бавно и мъчително; не е ли най-добре да спреш, щом вече не долавяш тихите думи от небето?

 ​​ ​​ ​​​​ Едва ли госпожа Балфур е получила желания ефект от своя дневник; вероятно единствен аз съм го чел през последните трийсет години. Но една нощ, докато ровех из техните истории и четях стиховете на Пепино, уморен и задрямал, ми се яви – в кой от световете? – една отчаяна жена. Тя тичаше, плачеше, викаше и търсеше мъжа си; а той беше там, но жената нямаше очи ​​ да го види и сетива – да го почувства. И така се разминаваха, осъдени на вечната раздяла; а всъщност бяха един до друг. И тогава се сетих за едно късо стихотворение на Пепино Балфур; ​​ изрових го и веднага го включих в антологията.

 ​​ ​​​​ Сега си мисля – дали самият той не ми го посочи?

   

 Тичаш, тичаш, вдовичке моя.

 Тичаш – не ме настигаш.

  А аз съм шипката, одраскала бузата ти.

  Аз съм камъка, който те спъна със устни.

  Аз съм капката,

  близнала пазвата ти.

  Спри,

  Не ме търси, вдовичке моя.

  Надзърни в себе си.  

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Г  ​​​​ Р  ​​​​ Е ​​ О

 

 ​​ ​​​​ През нощта задуха Грео.

 ​​ ​​​​ Грео, или Грего, е североизточен вятър, твърде силен, носи дъжд и студ; по нашия бряг обаче го харесват – ако задържи два-три дни, докарва риба. Той вдига тежки, дълбоки вълни, изсмуква ги от утробата на морето и ги обръща горе, на повърхността. Цялата морска мощ се пробужда и започва да ръмжи; особено когато Грео я разбуни нощем. Това става през всички сезони, но късната есен е стихията на Грео. Може би точно тогава е писано едно стихотворение на Дзефос – любимия стар Дзефос; но може поводът да е бил съвсем различен, например мрачен понеделнишки махмурлук, съчетан с безпаричие. Опитът ме е научил колко непредвидими са мотивите за ​​ едно стихотворение.

 ​​ ​​​​ Впрочем, ето го.

 Задуха вятърът.След него – зима.

 Без цветове. Погълна ги оловото.

 От дъното изплува празнотата.

 И само чайките кълват в прибоя

 сълзите на рибарските вдовици.

 

 ​​ ​​​​ Това е част от цикъл на Дзефос, нещо като “Четирите сезона” на Вивалди; обаче и останалите части от цикъла са в същата мрачна тоналност. Човек трудно може да избяга от природата си, поетите пък – никак; тъй че у Дзефос дори светлият лазур често е повод за душевни страдания. Очите на поета виждат отвъд декора – и това е едно от нещастията на клетите страдалци, на които всички някакси завиждат. Както децата завиждат на инвалида, че се вози в такава хубава количка по цял ден.

 ​​ ​​ ​​​​ На отсрещния бряг на морето не се плашат от Грео, за крайбрежните им води той е безопасен. Всичко зависи от гледната точка. Обективност, независеща от нас.

 ​​ ​​ ​​​​ А може би ние сами си избираме гледната точка? Доброволно и несъзнателно, следващи предначертанията на съдбата си?

 ​​ ​​​​ Бог знае; ние гадаем. Ще разберем всичко когато свърши земният ни сън.

 ​​ ​​​​ Толкова нереално е битието нощем, когато духа Грео. Искаш да изплуваш, но той те грабва, поглъща, смила в утробата си, хвърля те ​​ във въртопа от спомени, които даже не са твои, и те изплюва в непознато, неочаквано място, в нечий свят; ставаш свидетел и участник в чужд живот, без да знаеш дали ще излезеш някога от него. Но участваш – извън своята воля, потресен от своята нищожност и безсилие. И когато накрая Грео те освободи, бързаш да покриеш всичко изсънувано със забравата; наложително е да се очистиш от излишното и от подозрението, че си просто луд.

 

 ​​ ​​​​ ...Манастирът потъваше бавно в земята; всяка година тя смилаше по няколко пръста от стените му и поп Живко бе сметнал: след деветдесет години отгоре ще останат само разкривените турски керемиди и големият кумин на магерницата. Земята се хранеше с камъните на старите зидове; както рано или късно изяжда всичко върху себе си. Най-страшният хищник е еземята; а човекът, глупак с глупак, я нарича кърмилница. Храни го тя, вярно е; но както човекът храни прасето, за да го изкорми когато му дойде редът.

 ​​ ​​ ​​​​ Такива невесели мисли навестяваха поп Живко край потъналите до кръста манастирски стени; весели мисли той нямаше. Откъде да се вземат те в главата на самотен старец, забравен в горската пустош, откъдето едва ли и Бог чуваше молитвите му? Отникъде; пък не му и трябваха. Нищо не му трябваше. Така бе свикнал и чак сега наученото даваше плод; защото каквото и да му потрябва, нямаше отде да се намери.

 ​​ ​​ ​​​​ В залеза на живота поп Живко имаше само един потъващ манастир. Развалината все още бе отбелязвана на картите и отвреме-навреме идваше по някой заблуден турист; в началото поп Живко им се радваше, после му станаха безразлични, а сега го дразнеха – какво дирят тук с глупавото си любопитство? От друг свят бяха те; този свят не му трябваше, а те го влачеха, пропит в тях като миризма на мърша и тя оставаше задълго след като колите им отпрашат надолу, към суетата.

 ​​ ​​ ​​​​ И ето, още един автомобил се тътреше насам; поп Живко първо усети раздразнение и чак след това видя колата да пъпли из камънаците, разделящи гората на две като корито на пресъхнала река. Още една-две дъждовни години и този път ще стане съвсеим непроходим; да видя тогава как ще се мъкнете дотук.

 ​​ ​​ ​​​​ Знаеше – няма къде да се дене, който идва, при него е. Пътят свършваше в манастирския двор, портата отдавна бе рухнала, а от нявгашната ограда нямаше и следа - ​​ земята изгълта първо нея. Разрухата бе започнала отвън, както старостта разкапва първо кожата на човешкото тяло; сега от манастира бе останало само примряло, едва пулсиращо сърце, готово всеки миг да се отпусне в желания покой. Но това ще стане след като издъхне Живко; и сигурно месеци ще минат, докато някой открие останките му – ако случайно плъховете и чакалите оставят нещо.

 ​​ ​​​​ Той въздъхна и закуцука да посрещне неканените и нежелани гости. Колата бе по-бърза и го пресрещна в средата на двора; лъскава кола, Живко не различаваше цветове и само предположи, че е червена. Молеше се да не е пълна с хора или, недай Боже, хлапета; но беше сам човек. Старец като него. Едва се измъкна от вратата, взе отвътре бастун, закрепи се и чак тогава извърна глава и се вгледа в поп Живко.

 ​​ ​​​​ Попът също се взря. Зле виждаше, а и слънцето прижуряше в очите му; но нещо в тази фигура...Някой нов началник от града? Турист не беше, то се вижда; какъв е? Изкривен старец – какво дири тук с тази кола, сам при това?

 ​​ ​​​​ Да не би... О, Боже! Нима е той?

 ​​ ​​​​ Поп Живко доближи госта; онзи го зяпаше втренчено и шаваше устни без звук. Подозрението се превърна в увереност; зад сбръчканото лице на госта бавно изплуваше образа на един младеж отпреди половин век. Едно забравено момче, останало в миналото и затрупано от планина ненужни спомени. Антон.

 ​​ ​​​​ Антон, гостът, разбра – познаха го. Усмихна се с друга, чужда усмивка и протегна ръка. Поп Живко я сграбчи – суха, безсилна ръка – и прегърна това разкривено тяло, приютило момчето Антон.

 ​​ ​​​​ “Помниш ли?” – прошепна Живко в ухото му. – “Помниш ли?”

 ​​ ​​​​ “Всичко помня” – изхлипа Антон.

 ​​ ​​​​ Така прегърнати, подкрепяйки се един друг, двамата седнаха в изгнилата беседка до нявгашната магерница. Антон се отпусна, уморен от пътя, а попът се засуети да търси ракийка и чаши сред хаоса на кухнята.

 ​​ ​​​​ Виж ти – Антон. И помни, също помни. Виж го ти – да дойде чак дотук, да ме намери.... Пустият му старец! Едва ходи и той – ама дошъл! Дано не види някоя змия в калдъръма, да се уплаши.

 ​​ ​​​​ Поп Живко ​​ откри шишето и закуцука навън, прижумял от светлината. Наля, двамата се чукнаха с треперещи ръце и мълчаливо отпиха, повлечени от мислите си. Не усетиха дори киселия вкус на домашната джанковица, устата им отдавна бяха безчувствени. Какво влизаше през тях вече нямаше значение – както и ​​ останалите неща от света. Антон разглеждаше разпадащия се манастир; значи тук намери убежище и покой нашият Живко? Нали искаше да подобри света като усъвършенства човеците – а какво стана? Кого вкара в правия път – сигурно никого; пък и кой път е прав? Сигурно там му беше грешката от самото начало – че разделяше нещата на правилни и неправилни. Дали вече е разбрал, че това са голи надписи, зависещи само от гледната точка? Но Живко си беше такъв от дете – глупав идеалист; и ако в идеализма има все пак нещо симпатично, глупостта се състоеше в амбицията да осъществиш на практика идеала си.

 ​​ ​​​​ Е, нали видя, попе, докъде я докара.

 ​​ ​​​​ Антон се усмихна на спомена. Преди половин век бяха водили този разговор – последния. И ето, сега бе дошъл моментът на равносметката. Идеалистът Живко, прегърнал вярата, че ще поправи хората от амвона, и земният, практичен Антон, когото привличаха не само парите, но и вълнуващата игра на тяхното печелене.

 ​​ ​​​​ Двамата братя Живко и Антон, разделени и обидени един на друг цели петдесет години.

 ​​ ​​​​ Бяха се скарали когато Живко съобщи, че се посвещава на служението Богу; но различията им бяха по-стари, младостта им ги изостряше и всеки гледаше брат си с нарастващо раздразнение. Скандалът избухна с подигравките на Антон, пламна като бърз пожар и изпепели и малкото им останала братска любов. След като се разделиха, и двамата се почувстваха облекчени, освободени. За дълго, много дълго. Половин век.

 ​​ ​​​​ Живко доля ракия, чукнаха се пак и отпиха мълчаливо. Опита да си спомни кога за последно бе чувал нещо за брат си- преди десет ли, петнайсет ли години? Още не беше дошъл в манастира, служеше в едни помашки села, където не обичаха много християните и се страхуваха с някаква първична боязън от свещеника, представител на отвъдните сили. Тогава бе чул, че брат му имал някакви фабрики ли, магазини ли; значи постигнал бе нещо, неговата вяра се бе оказала по-плодоносна. Защото бе разбрал вече – никому не успя да промени съдбата, дори утехата му бе като стар клисав хляб и трудно се преглъщаше. Хората не вярваха, не искаха да вярват и нищо не ги променяше. Страх от смъртта и безсилие пред живота – тези чувства ги сковаваха и парализираните им мозъци действаха колкото да ги ориентират в скотското ежедневие. Дано поне Антон да е успял – бе помислил тогава; може би той беше прав когато се скарахме.

 ​​ ​​​​ След година-две се пенсионира, успя да убеди владиката и му дадоха да стопанисва запустелия манастир. Известно време се бори с разрухата, после вдигна ръце – безсилен беше. Животът на сградата бе изтекъл, с монасите и служенията си бе отишла и вярата; сякаш тя бе държала постройката и сега всичко се разпадаше. Отначало Живко се страхуваше да не се срути покривът отгоре му някоя нощ; после страхът изчезна, смени го едно особено любопитство; сетне отмря и то. Нима има значение какво ще стане?

 ​​ ​​​​ После дойдоха змиите. Една пролет допълзяха отнякъде, превзеха оголените камъни на зидовете, размножиха се и, оплетени в отвратителни кълба зацаруваха сред руините за радост на скалните орли. За броени дни змиите станаха господари на манастира и поп Живко се предаде, както се бе примирил и с разрухата. Някъде горе имаше Бог, той гледа, знае всичко и змиите са пратени поради някаква причина; нима можем да прозрем Божиите причини? Скоро свикна с тях, прескачаше ги, пъдеше ги с тояжката, гълчеше ги; те пък не му обръщаха внимание и примирието им премина в съжителство. Някои змии бяха отровни, други не, и това също беше без значение. Не сред змиите са лошотията и нещастията човешки; сред хората са те и людете си ги причиняват; а с гадините все някак ще се разбереш.

 ​​ ​​​​ Нали същите тези хора бе тръгнал да променяш, дядо попе, към по-добро?  ​​ ​​ ​​​​  

 ​​ ​​​​ Антон поглеждаше крадешком брат си; очите му все още виждаха добре, ясно различаваше дълбоките бръчки по лицето и умората, напластена в тях; рядката бяла брадица бе най-представителната му украса; окърпеното расо и гумените цървули подсказваха не толкова немотия, колкото безразличие. Но беше чист – и Антон си припомни как всяка вечер, дори и в мразовете, брат му ходеше на реката да се мие и търка с пясък, докато кожата му пламне, а Антон го подиграваше, както и при всеки друг удобен повод.

 ​​ ​​​​ Лош бях, тъжно помисли Антон – глупав бях. Колко приятели пропъди тази моя уста!

 ​​ ​​​​ Да, лошо се бяха разделили с Живко. Още щом спомена, че иска да става свещеник, Антон го съсипа от подигравки. Служението Богу бе неразбираемо за виталния, земен Антон; то бе обида за здравото и силно тяло, за младостта, сладките грехове, амбициите. Антон дори не знаеше, че брат му вярва в някакъв Бог; сам той вярваше в реалните сили, движещи света – предприемчивите мъже, машините и парите. Всичко останало бе сиромашкото битие на слабите, безхарактерните и глупавите – и брат му доброволно се присъединяваше към тях. Намерението на Живко бе обида за Антон.

 ​​ ​​​​ Една змия пропълзя покрай крака му, пулсиращ от подагричната криза; Антон не я забеляза. Така бе свикнал с болката в краката, че му бе безразлично какво става около тях. И навсякъде.

 ​​ ​​​​ Какъв ли е бил животът му като свещеник? Очевидно не е напреднал в йерархията; а може би е дошъл тук, в пущинака, да търси святост като старите светии? И това оставаше – да го обявят за някой мъченик. Кой знае откъде сега се подхилва Съдбата и се чуди каква дяволия да ни извърти. Един поп – какъв живот може да е живял? Литургии, проповеди, погребения – това е. Дали се е женил? Хубаво момче беше, сигурно го е грабнала някоя мома навремето. Кой знае какво са си мислили – да изживеят старините си заедно, сред деца и внуци – пък ето, виж. Ще си умре тук самичък и няма кой да го ​​ погребе.

 ​​ ​​​​ Ами ти бе, каза си – ти какво направи? Работи като прокълнат, Сизиф някакъв; натрупа някой грош, осигури и себе си, и децата си, и три съпруги даже – и какво? За това ли беше всичко? За да изядеш един вагон храна повече от другите, да си спечелиш тази ужасна подагра, да те намразят толкова хора – за това ли беше? Толкова незначителен ли беше смисълът да живея вече седемдесет години? Или съм сбъркал някъде, не е бил този правилният път? Може би брат ми е постъпил по-добре и животът му е бил по-ценен от моя? Но други гласове чува човек на младини - силни, властни, кресливи гласове; кой да долови шепотът, дето ти подсказва вярната посока?

 ​​ ​​​​ Друга змия пропълзя през обувката му; Антон я видя, подритна, кракът му се сгърчи от болка. Влечугото се шмугна под една плоча на калдъръма, подаде глава и втренчи безстрастните си очи в двамата братя. Живко наля мълчаливо ракия, чукнаха се.

 ​​ ​​​​ Треперят му ръцете. Целият трепери – помисли Антон. – Не е добре дядо поп. Зима идва; как ще я изкара?Пък и защо ли да я изкарва? Трябва ли му? Не с време трябва да измерваме живота си занапред, а с болки и страдания. Не ти остават, примерно, десет години живот, а трийсет кризи, две операции на простатата, ослепяване, смърт на близки хора – това е животът. Трябва ли ти такъв оттук нататък?

 ​​ ​​​​ Поп Живко сякаш чуваше мислите на брат си; кучетата в ставите ръмжаха и ръфаха изгнилия кокал. Изпратени от дявола сте, каза им той, проклети псета, да изръфате докрай тялото и чак тогава да освободите душата. Но щом тъй става, значи така трябва; а да молиш пощада е все едно да си пъхаш носа в Божиите дела. Само надеждата ни е дадена за утеха, като свещица е тя в тъмна нощ; но аз моята я изгорих вече. Твърде рано я запалих и цял живот я носих да ми свети – не остана. Един артрит и една самота – това остана. Ето Антон, и той куца; значи както и да живее човек, все стига до болките и бастунчето. Нима ще излезе вярно, че и дявол,и Господ едно и също вършат?

 ​​ ​​​​ Поп Живко въздъхна, опита да улови погледа на брат си; но Антон бе примижал, потънал вътре в себе си. Сякаш вчера се разделихме, помисли попът; буйни хлапета, горди и глупави. Какво ли му е минало през главата? Жена, деца – има ли, няма ли? Уж на тия години трябваше да се радваме на внуци и правнуци – пък ето, внуците ги има, а радостта? Къде е тази проклета радост? В света я нямаше; при Бога само утеха намерих, вместо нея. Значи измислица е тя и нищо друго. А може би радост и щастие значи само липса на болка?

 ​​ ​​​​ Всичко беше вчера. Излюпи се мушицата, поигра на слънце, размножи се и ето – паднала е по гръб и едва помръдва. Това е всичко. И въобще няма време. Измислица е то – като радостта. Като човека. Приумица някаква, Божия или Сатанаилова – никой не знае.

 ​​ ​​​​ А колко вярвах, че съм постигнал нещо! Че служението ми не е жертва, а благословление; че съм избран, а не отлъчен. Как вярвах – и още вярвам – че когато кръщавам, отварям на децата вратите към рая; но можех ли да им кажа колко болезнен е този път? Как да обявиш на пътника за рая, че ще трябва да прекоси и изживее стотици адове? Че ще отглежда в душата си чудовища, които ще я разкъсват цял живот, наяве и насън, докато я смачкат или я превърнат в храм на Злото? Как да кажеш на невинното дете, че животът му е наказание и изпитание, битка със звяра в себе си, а бъдещето е пълен склад с мъки, който трябва да опразниш докрай? И че цял живот ще се укоряваш, че не си избрал вярната посока, без да съзнаваш: всички посоки са сбъркани, защото и пътища няма, светът е вътре в тебе с чудовищата си. Къде да ходиш, какво да търсиш? Ти си създаден за да избиваш зверовете в себе си и по този начин да намаляваш вселенското Зло; но как да кажеш това на прекрасното дете в купела, ококорено срещу брадатия, рошав и черен поп с мократа китка и студения кръст?

 ​​ ​​​​ Ако можех да започна отначало...откак се разделихме с Антон – може би ще тръгна по друг път; но всичко би било същото. Щях да куцукам някъде сред човеците, както тук сред змиите и пак щяха да мъкна оръфаната си душа към чистилището. Резултатът щеше да е непроменен; и сигурно е записан в Божиите тефтери още преди да се заселя на тази тъжна земя.

 ​​ ​​​​ Антон разлепи очи; брат му насреща също дремеше. Сигурно е страшно да си сам; но поне спокоен живот е изкарало отчето. Ако те влече спокойствието, няма по-добра професия. Аз на четирсет години два инфаркта имах от притеснения; а всички ми завиждаха, че съм преуспял. В какво преуспял? Че съм надхитрил сума ти свестни хора и съм им бръкнал в супата? Защото това е преуспяването – да налапаш по-голямо парче. И нищо друго! Ама кога разбра колко е безсмислено? Сега, изправен пред гроба. Поне в бога да вярвах; ама не ми ​​ дойде отникъде тази пуста вяра. Има хора, определени за едно, други за друго; аз затуй толкоз се подигравах на Живко за попството му. Поп трябва да се става на стари години; сега и аз съм готов, ама няма закога. Ето Живко – спокоен е, освободен; щастлив старец е той. Завиждам му; ама такава била съдбата му, късметлия. Да бихме се сменили – сега ще си дам имотите за този срутен манастир, дето и на картите го няма. Сигурно някоя оръфана селянка е радвала брат ми повече, отколкото моите всичките хубавици с лъжливите очички – тези лешоядки! Цял живот им шетах, а чак сега разбирам колко съм ги мразил!

 ​​ ​​​​ Хубаво ли беше? Не зная. Сладко, лепкаво. Празно. Да, това е думата – празно. Всъщност цял живот едно съм искал – да ми завиждат.

 ​​ ​​​​ Струваше ли си за това да се живее?

 ​​ ​​​​ Брат му изхърка, беше задрямал, едно змийче лижеше калния му гумен цървул. Антон се надигна, сподави болката, изправи се. Мръкваше, трябваше да тръгне докато пътя се вижда. Побутна масата, Живко не се събуди. Антон бръкна в джоба си за визитка, но се отказа. Кимна за сбогом на заспалия си брат и внимателно закуцука към колата. Пусна я по инерция надолу – тихо, тихо; все едно не е идвал.

 

 ​​ ​​​​ ...Опомних се – Грео скърцаше в клоните на кавака, надуваше стъклото и то също скърцаше, и цялата колиба поскърцваше, заинатена срещу поривите на вятъра. Действие и противодействие – на това се дължи равновесието в природата.

 ​​ ​​​​ Само човек никога не е в равновесие. Поне докато е жив.

 

 ​​​​ 

 

 ​​ ​​ ​​​​ М  ​​​​ И  ​​​​ Л  ​​​​ А

 

 ​​ ​​​​ Детето Мила лежи по очи в леглото си и вика мечтата. Мечтата е капризна, не винаги идва, само когато Мила се помоли много настойчиво и искрено; а когато не дойде, Мила само си я представя, но то не е същото, все едно ти разказват нещо, но ти не си го видял и изживял. ​​ А мечтата на Мила е да се качи на облаче и вятърът да ги отнесе в страната, където всички са големи и никой не чака дълги години да порасне. Когато мечтата ​​ дойде, всичко е прекрасно – Мила се хвърля върху пухкавото облаче, мигом духва топъл, гальовен ветрец и облачето полека полита, слънцето се смее, Мила също, птиците я поздравяват с криле и крещят “Здрр-р-равей”, и това продължава много време, докато вятърът утихне, облачето се снишава, сяда на тревата, Мила излиза и се оглежда – наоколо само големи хора, тя също е голяма и силна, сякаш по пътя набързо е пораснала; и тръгва след останалите, включени в неспирното движение, наречено работа; равна на всички, горда и доволна, захвърлила като вехта дрешка детето Мила.

 ​​ ​​​​ Така свършва обикновено мечтата и набързо си отива,а Мила лежи, стиска очи и не иска да стане, защото пак ще е мъничка, слаба и зависима, докато това проклето време не се изтърколи. Но ето, този път мечтата не бърза да изчезне, порасналата Мила продължава живота си сред възрастните, учудена и възхитена, макар да забелязва, че другите възрастни не се радват особено на живота си – може би са свикнали и не го ценят, като омръзнала играчка? Какво ви е бе, хора – иска да попита, да викне Мила, но изведнъж някаква болка срязва гърдите й, сърцето вътре натежава и нахлуват непознати и ужасни чувства – страх, мъка, самота, безпомощност, омраза. Какво става с мене, какво? Нима това било да си възрастен? Затова ли другите ходят тъжни и угрижени?Ако това е цената да си голям, то защо трябва да я плащаме?... Мила се оглежда за облачето си, но то отдавна е отлетяло с топлия вятър. Върни се, моли тя; плаче, пъди ужасните чувства от себе си, за да остане само молитвата: върни се, ела, вземи ме обратно; сбърках, поисках нещо глупаво и сега съжалявам; прости ми, ела!... И облачето изведнъж долита, обгръща Мила с пухените си ръце, тя се отпуска и отново е малка-мъничка, безгрижна и щастлива, и си има облаче и гальовен вятър, те знаят къде да ​​ я отнесат и няма да излъжат.

 ​​ ​​​​ ...О, усмихна се Мила и размаха пръст към детето: пак ли ти?... Отдавна детето ​​ не беше идвало с тази своя глупава мечта; но понякога изглежда самата Мила я викаше несъзнателно – да се докосне до оня чист, пухен свят, от който сме дошли и – кой знае – може да се върнем някога там. Световете – те си съществуват,един до друг или един в друг, а ние кръжим сред тях като мушици-еднодневки и отлагаме всичко важно за утре.

 ​​ ​​​​ А може би единствено важното е да изберем своя свят и да си спечелим пропуск за него? ...Тази мисъл й хареса; нали самата Мила сега прави точно това – яхнала вятъра, търси вратичка към своя свят; с други думи, не знае какво точно търси, нито къде да го търси и дали изобщо й трябва – а ето, търси го, и това е прелестно. И в този свят или място, или отрязък време, може би съществува онзи тайнствен някой – определеният за нея.

 ​​ ​​​​ Как ли би изглеждал мъжът, орисан за Мила? В театъра представата за положителен герой бе твърде лакирана и съобразена с вкуса на публиката – красив, честен, умен, с горещ поглед на идеалист – скука, общо взето. Мила никак не бе убедена дали подобна положителна личност ще й подхожда. В живота добрите хора бяха по-семпли, но и по-привлекателни – а за Мила добър бе всеки, който не би я наранил. Момичетата си правят такива списъци с качества – момчето трябва да бъде такова и такова, общо взето принц от приказка, но и малко хулиган; а посли животът си прави майтап с всяка поотделно, избожда им очите, издухва им ума – и те се влюбват в първия срещнат боклук и дори наричат сполетялото ги бедствие – щастие.

 ​​ ​​​​ Ама то иначе как би продължил човешкият род?

 ​​ ​​​​ Мила се ​​ усмихна, отвори очи. Вятърът бе начертал пътя, автобусът се плъзгаше по него и Мила просто се подчиняваше. Никаква отговорност не носиш, Мило, а освен това си шантава; прекрасна е свободата да си луд. Решаваш изведнъж да откажеш роля, пари и признание, грабваш си торбичката и хукваш все едно накъде – и това те прави щастлива. Нима на нормален човек е достъпно това щастие?

 ​​ ​​​​ Имаше изкушение, и ти го победи, Мило. То беше неестествено; беше изпит. Ако не вярваш, опитай да провериш някакси. Лесно се разбира дали някой си играе с тебе; просто се включи в играта и внимавай да не те надхитри.

 ​​ ​​​​ А пък ако няма противник – все едно; поиграла си самичка, позабавлявала си се; животът е сцена, нали?

 ​​ ​​​​ Видя крайпътната табела ​​ ПЛОВДИВ, и веднага изскочи името “Любо” – и Мила разбра какво трябва да направи.

 ​​ ​​​​ Да слезе в Пловдив и да намери Любо.

 ​​ ​​​​ Любо, Любо, голлямото момче на Мила. Големият приятел на Мила. Първата любов на Мила, и май последната засега. Забравеният, разлюбеният, недостойният – но не и намразен Любо.Той ли не беше пригоден за мразене, или Мила не умееше да мрази?

 ​​ ​​​​ А трябваше да го мрази – нали той се опита да убие детето Мила?

 ​​ ​​​​ Тя се отпусна, предаде се на спомена. Нито хубав, нито лош – просто спомен. Минало забравено, затворено в албума. Каквото е трябвало, станало е. Нито изпита болката от отплувалото щастие, нито болката от раздялата... пак болка; защо все болка носят тия спомени? Май все повече заприличваш на стара мома, Мило. Да търсиш болката заради скритото в нея утешение.

 ​​ ​​​​ И изведнъж мъката стисна гърлото й; Мила изхлипа, скри лице в дланите си и цялата се разтърси.Гърч от плач – безпричинен, неочакван и глупав; но мъката, тлеела досега в душата, бе ​​ кипнала и избликна неудържима. Всичко имаше в тази мъка – целият живот на Мила; и нищо нямаше, може би защото животът й е бил пуст. Сълзите и хлиповете изхвърляха мъката навън, сякаш й беше прилошало и повръщаше в този случаен автобус сред непознати и леко погнусени хора; но нищо не можеше да направи, а не беше и нужно. Мъката трябваше да се очисти, да се изхвърли обратно в световното море от мъка – приносът на Мила, ще се отбележи в делото й пред Страшния съд. Неизплаканите страдания остават в нас, трупат се, ферментират, дават кисел дъх, съсухрят кожата и в очите се утаяват мътни жълти кристалчета злоба; но някой ден, някой хубав ден избликват, тялото ги изхвърля, душата олеква, болестта минава и отново си годен ​​ за живот, за път и нови страдания.

 ​​ ​​​​ След всеки плач човек вече не е предишният.

 ​​ ​​​​ Мило, Мило, кой плаче – ти или детето? Или друга някоя от вас, хукнала след зова на лудостта си?

 ​​ ​​​​ Автобусът навлезе в града, тържествено спря на лъскавата автогара. Мила влезе в тоалетната и дълго ми замътените си очи; гримира се, остана доволна – и се обади на Любо.

 ​​ ​​​​ ...Банално и глупаво – това беше с Любо. Както между всички момичета и момчета, търсещи отчаяно първото си влюбване. Само дето Мила вече беше на двайсет, а Любо към трийсетте; но Мила бе позакъсняла с чувствата, а Любо не бе допуснал дотогава, че те съществуват, освен като аромат към физиологичната игра. Двамата се привлякоха изведнъж и неудържимо, с невиждащи очи, захвърлили разума както дрехите си в първата нощ. Една година, една безумна и страшна година; и чак в края ù Мила се запита и си отговори: това не е любов и никога няма да бъде. Благовидна опаковка за секса; и понеже не ù пукаше за благите нрави, а физически Любо не бе кой знае какво, Мила си събра дрешките и си отиде, Любо не я потърси и всичко се разви чудесно.

 ​​ ​​​​ Все пак – весела година, щурава. Любо беше бонвиван, фиркач, следваше уж нещо без да ходи на изпити, и половината вицове и лафове из градските кръчми бяха негови рожби. Крилатите му изрази летяха от маса на маса и Любо истински сияеше, когато ги чуе от някой непознат. Мила опита да си припомни с усмивка някой от тях. Аз съм поел над тебе сексуален патронаж, обичаше да й казва Любо и тази фраза се въведе на въоръжение сред бохемата. Едни предпочитат здравословно хранене – заявяваше Любо – а аз практикувам здравословното пиене!... И така нататък. Любо беше звезда, кумир, водач на безхаберните безделници, идеолог на епикурейството сред безсребрениците, а изобретателността да намира балами, плащащи сметката на цялата компания, беше изумителна.

 ​​ ​​​​ Мила усети, че се усмихва; Любо дори не можеше да ù бъде приятел, тя се бе освободила от него и това беше чудесно.

 ​​ ​​​​ Банално и глупаво – но не и неприятно.

 ​​ ​​​​ Мечтата на Любо – поне както я обявяваше – беше да стане подводен оператор. Не си мръдваше и пръста да я постигне, кой го знае дали можеше и да плува; но мечтата придаваше известна тежест на образа му; а изграждането на собствения образ бе май единственото сериозно занимание на Любо. Всъщност имаше поне двама Любовци –единият реален, а другият, измисленият, витаеше около него като призрак и непрекъснато се мъчеше да измести оригинала. Ако имаше трети, той бе отразен в очите на Мила. Детето Мила, което наивно отключи душата си за демоните на лъжливата любов.

 ​​ ​​​​ Любо си заслужава пиеската, каза си тя докато го чакаше пред фонтана в градската градина. Заслужава си лъжата, дори отмъщение, макар че нищо лошо не ми е направил. Той сам не вършеше нищо лошо, но лошото някак кръжеше около него и беше тъй изкусително, маскирано като невинна, симпатична слабост. А всъщност...

 ​​ ​​​​ Той изскочи внезапно, заел образа на елегантния мъж насреща. Изряден костюм, загар, фина брадичка, прошарена коса – нима това беше оня Любо? Мила спря изумена – някой беше подменил добрия, весел пияница с нещо като заместник-министър, и все пак – Любо си беше. Той се усмихна широко, и усмивката му бе друга, сериозна. Прегърна я, целуна я, сърдечно и все пак някак ​​ официално. Ухаеше на одеколон, вместо на цигари без филтър и мастика, и ​​ излъчваше спокойствие и увереност на мъж, когото никаква сметка в кръчмата няма да уплаши.

 ​​ ​​ ​​​​ - Променил си се.

 ​​ ​​ ​​​​ - Ти пък си същата – похвали я той и лъжата погали ухото й. - Да седнем някъде?... Отведе я в близкото кафене, взе ù някаква напитка, той си поръча бира и Мила си спомни как някога Любо командваше келнерите и ги забавляваше с обяснението си: Ние тук сме като цветенца, трябва да се поливаме редовно и обилно.

 ​​ ​​ ​​​​ - Преди не пиеше бира – каза тя. ​​   

 ​​ ​​ ​​​​ - Само сутрин. От шест до осем. - Разсмяха се, неловкостта полека се топеше; и изведнъж Мила разбра с безпогрешната женска интуиция, че Любо я желае както никога преди. Искам те, искам те – това шепнеше зад думите, а те съобщаваха как Любо завършил зъботехника, спечелил е конкурс за доцент и наесен започва да преподава, бил е женен кратко време, доволен е от живота, макар и малко да му е скучно, изобщо банална история.

 ​​ ​​ ​​​​ - Нали искаше да ставаш подводен оператор – попита Мила.

 ​​ ​​ ​​​​ - Изненадан съм, че помниш. Аз отдавна съм забравил. Има ли изобщо някой да е постигнал мечтите си? - Това се отнасяше и до нея и Мила се изчерви. – А ти как я караш?

 ​​ ​​ ​​​​ - Гоня вятъра – усмихна се тя. Дали Любо би я разбрал, ако му обясни, че прави точно и буквално това? – Отпуска съм, реших да се помотая насам-натам. Радвам се за тебе – успял си, променил си се...

 ​​ ​​ ​​​​ Радваше ли се наистина? Допреди два часа изобщо не помнеше Любо – а ето сега, седят двамата, и тя трябва да провери дали някой се опитва да насочва съдбата й, или просто шантавата Мила е преминала към логичното си полудяване. Мъжът срещу нея – дали беше Любо? – говореше нещо с уверената убедителност на мъжкар-победител; но този мъжкар прегъваше колене пред нея, и той никак не можеше да бъде Любо – нито новият, нито някогашният, нито някакъв Любов мутант.

 ​​ ​​ ​​​​ - Обичам те – каза някой чрез устата на Любо. – През всичките тези години...

 ​​ ​​ ​​​​ Права съм, Господи, вярно е! Някой ни изкушава, примамва ни като деца в храсталаците, подхвърля ни мъниста и отваря вратички, за да ни обърка и подлъже, и това е цял живот, на всяка крачка, винаги и всякога, дори нощем в сънищата; затова ли са толкова объркани човеците, Господи?... Едно стихотворение, което бе обичала и после забравила, изскочи, и тя разбра – помнела го е досега за този момент; то е чакало и ето, явява се точно когато трябва:

   

 Мечтаех да съм пухче от топола

 отвеяно към Тебе, Господи.

 Какво се случи после с мене?

 Кой път избрах,

 къде погрешно стъпих

 и ето ме –

 сред хиляди нещастници, 

 слепци, глупци – и аз се състезавам

 за пищните, богатите и съвършените

 врати на ада.       

 ​​ ​​ ​​​​ ... - Не събирах кураж ​​ да ти се обадя. Тъй глупаво се разделихме, разбира се, аз бях глупакът, и жестоко бях наказан... – Мъжът насреща каканижеше думите, диктувани от някого, решил да ги изговори бързо и убедително, докато зашеметената Мила е безпомощна. Тя допи напитката си, насреща една муха се давеше в рядката пяна на Любовата бира. Отдавна не ти е било толкова хубаво, Мило. Мъжът замлъкна; може би очакваше отговор. Или тих плач, или погалване по ръката, а може би прегръдка, целувка? Мила се усмихна, после се изплези – първо на Любо, после на скритите зад него същества; стана, махна за сбогом и затропа с токчетата по плочника към автогарата. Любо нямаше да скочи и да я спре. Нито старият, нито новият, нито третият, моделиран и пратен да ​​ я отклони от пътя.

 ​​ ​​ ​​​​ Измина стотина метра, обърна се; Любо го нямаше, масата бе празна. Било ли е всъщност или ти си го измисли, Мило?...

 ​​ ​​ ​​​​ Помириса дланите си – одеколонът на мъжа бе още там.Но ти, Мило, можеш да си измислиш и миризма, нали затова си луда. Въпросът е друг – че няма значение колко от изживяното е било реалност и колко – измислица. Важното е какво остана в тебе, Мило.

 ​​ ​​ ​​​​ А остана чувството за свобода. И пътят – който трябва да посочат ветровете.

 

 Б  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ А  ​​​​ Ц  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Струва ми се, че много неща постигнах в живота си – поне такива неща, за които съм мечтал като малък. Е,наистина, славата ми е доста по-нищожна, а безпаричието е над нормалното, но в общи линии мечтаното преди години вече е реалност. Това доказва преди всичко скромността и инфантилността на мечтите ми; що се отнася до бедността, отдавна съм разбрал, че тя е цената на свободата.

 ​​ ​​ ​​​​ Но ето една от постигнатите мечти – да се плъзгам по вълните срещу изгряващото слънце, бризът да ме гали приятелски, а наоколо да играят делфини. И така – лодката ми бръмчеше на изток, брегът остана в мъглицата и се стопи, слънчевото кълбо изплува разтопено от морето в облак от жълта пара. А край лодката лъската гърбовете на двайсетина делфина – малки, средни и големи афали, ​​ цяла фамилия. Противно на делфините от анимацията главите им почти не се показват; първо изплува шията – ако приемем, че имат шия; гърбът блясва за секунда, овалната му перка изписва плавна дъга, извива се надолу и изчезва, за да се появи ​​ изневиделица някъде напред. Опашката едва докосва повърхността, всичко става съвършено безшумно и това прави картината още по-нереална. И така гърбовете играят край лодката, а ти внезапно усещаш колко си чужд в този свят – морето; един неканен пришълец, надникнал тайно където не му е мястото.

 ​​ ​​ ​​​​ Сума ти книги бях изчел за делфините. Всички обясняваха, защитаваха, изследваха и прогнозираха; но никъде не срещнах срама, който човекът трябва да изпитва пред това същество, може би по-съвършено от него. Особено обичаме да чоплим мозъците на горките животни – какво търсим там? Може би тайната, че човекът е най-безнравственият хищник, населявал планетата? Други пък, за да гъделичкат глупашката човешка суета, искат да се сприятеляват с делфина, сякаш той има нужда от човешко присъствие. При това колкото и да хвали ума на делфина, човекът непрекъснато подчертава превъзходството си – в което никак не съм убеден. Древните, предците ни са знаели повече от нас; може би дори и истината. Понякога са смятали делфините за хора-риби, но по-често делфинът е бил обожествяван и нерядко го изобразявали с тризъбец или котва като Посейдон. Според критяните делфинът превежда душите на мъртвите в отвъдното – спасител на новоосвободените души. Чудно ли е, че по-късно става символ на Христовата вяра?

 ​​ ​​ ​​​​ И докато си разсъждавах така, стана следващото чудо – няколко делфина доближиха лодката, закръжиха, направиха едно лудо делфиново хоро; после заиграха, отъркваха гърбове в кила; забавляваха се, радваха се и несъмнено казваха нещо – но отдавна сме забравили езика, закърнели са сетивата; скрили сме се в черупките и нито чуваме, нито разбираме универсалния говор на съществата в природата.  

 ​​ ​​ ​​​​ Така си играх с делфините докато им омръзнах и изведнъж хукнаха, отпрашиха на юг, а аз забързах към брега, за да открия стихотворение за делфини; без него антологията ми щеше да е непълна.

 ​​ ​​ ​​​​ Прерових доста книги – за кой ли път вече; но това никога не ме дразни. Има компютри и разни машинарии, дето сигурно могат да открият всяка думичка сред хиляди томове; но аз предпочитам своя ​​ подбор. Нека по-напредничавите от мене бъркат чрез машини в сърцето на поезията; аз не мога.

 ​​ ​​ ​​​​ Така след два-три часа ровене с изненада открих – делфинът не е чест гост в поетиката на Средиземноморието. Може би това показва повишения интерес към дълбаенето в човешката душа през последния век; или поетите са решили, че делфинът е износен като символ през вековете; или пък рационалността на днешното време е изпратила тия символи в историята. Кой знае; но в цялата си книжнина намерих само едно стихотворение с делфин, което да включа в антологията.

 ​​ ​​ ​​​​ Беше от французин; признавам, бих предпочел друга нация, макар съвсем естествено е Франция да бъде по-широко представена в една средиземноморска антология. Друго има – срамно е, но си признавам. Винаги ме е дразнело прекаленото самочувствие на френските поети. Не че нямат основание, напротив; но често пъти самочувствието им преминава границата и се превръща във фукня – и цялата поетична въздушна кула се срива, за да оголи ​​ една поза, недотам величествена. Тогава им изневерява чувството за хумор и лъсват твърде хлапашки комплекси, опорочаващи галантността, изяществото и нежността, без които поезията е просто морфология и синтаксис.

 ​​ ​​ ​​​​ Симон Жилбер, както се казва този поет (вероятно е псевдоним, но не открих по-точни сведения) е писал между двата века – 19 и 20-ти, при това твърде рядко. Доста късно, на трийсет години, станал моряк; може би такава е била модата, подобно на Джоузеф Конрад. По някакви вродени причини Жилбер не заприличал на авторите-мъжкари, с каквито гъмжала литературата от онова време. Сигурно му е било неприсъщо грубото им перчене и просташката принизеност на текста, оправдавани с някакъв пролетарски реализъм. Литература – плод на физическото, скъсала с божествената същност на човека, тя била чужда на финия Жилбер и докато колегите му опитвали да докажат колко силен е човекът и как понася несгодите, създадени впрочем от самия него, Жилбер е пиел сила от величието на Божия промисъл там, на линията между океан и небе; станал сам част от стихиите, и през ум не му минавало да ги покорява и да се прави богоравен чрез опълчването на Бога.

 

 Така –

 във предвечерното море да вляза.

 В платното вятърът покорно да се сгуши

 и лодката безшумно да загърби

 брега и хората, натрупаната мъка,

 безсилието ​​ - брат на добротата –

 обидите, лъжите и заблудите.  

 И да се питам : защо тъй дълго чаках?

 Ще падне слънцето към дълбините

 и в полумрака, яхнала делфин,

 ще отпътува, радостна, душата ми.

 

 ​​ ​​ ​​​​ Дали Симон Жилбер не е носил в кръвта си видения от древния Крит, където делфинът-психопомп е отнасял душите – къде? В подводния свят на мъртвите или към небето, започващо от линията на хоризонта? Не знам; но вселената на Жилбер е включвала три свята. Първият – сушата, земния ад с безкрайното трупане на болки; вторият е морето с лодката и вятърът, сгушен в платното; и накрая светът на освободените , там, отвъд видимото, където делфинът отнася успокоената душа.

 ​​ ​​ ​​​​ Малко ли е това щастие, подарено на поетите – да живеят в толкова светове?

 ​​ ​​ ​​​​ Винаги ми е било приятно да превеждам от френски – чувствам как освобождавам поета от оковите на задължителното ударение и стихът му въздъхва облекчено, отхвърлил робството на франкофонията. Доволен от съпреживяването със Симон Жилбер, от пътуването през вселената му, заключена в десетина стиха, се отпуснах и се оставих на въображението – или каквато е там движещата ми сила – да ме носи накъдето си иска, като отскубнато перце – безполезно вече, но свободно. Отскубнала се от тялото, душата полетя.

 ​​ ​​ ​​​​ Да се оставя на въображението, да се измъкна от примката на телесния калъп за мене е лесна и прекрасна игра; но дълги години нямах и представа, че е възможно, а и не бих повярвал, че е необходимо. Бях млад, роб на плътта и само тялото можеше да ми достави нужните наслади – чрез жени, храна, вино. Възприемах душата като някаква невидима наличност; тя не пречеше и това бе най-доброто й качество. Бях като всички на моята възраст – ако това е оправдание. Докато се случиха няколко истории от онези, дето променят пътя ни; все още не бях ослепял и оглушал напълно – вслушах се, вгледах се и те открехнаха вратите към истинския свят, отвъд видимостта.

 ​​ ​​ ​​​​ А началото беше съвсем делнично, гадно, животинско. Вестниците шумяха около една жена, заклала мъжа си и сетне го заляла ​​ с витриол. Уж от любов. Жената не беше примитивна и необразована; инженер беше, при това хубавичка, както пишеха с противна наслада вестниците, ровещи в мършата. Каква ще е била тази любов можем само да гадаем. Зная колко тънка люспа дели любовта от омразата; самият ​​ аз съм намразвал хора, до вчера обичани. Но не ми е идвало наум да ги коля и обезобразявам с витриол. Неразбираем е този чудовищен срив – как от висините на най-великото чувство ще паднеш до звяра; и как ще имаш безочието да оправдаваш падението си с любов. Психолози и други учени глави намират обяснения, колкото да си скубят брадите по конгресите; но всичко това ми звучи неубедително.Както никоя книга не ми обясни причините за падението на ангелите – освен ако сам Бог не е пожелал да създаде свой антипод.

 ​​ ​​ ​​​​ Хубавата инженерка бе използвала витриол – средство познато ми от романите, главно френски; там героите обичаха да плискат витриол в лицата на други персонажи. Не бях любопитствал досега какво е това вещество, затова отворих речника и узнах – било бояджийска сярна киселина. Това обяснение ме задоволи, никак не съм претенциозен към химията и ако зависеше от мене химичните елементи още щяха да мухлясват неоткрити; но друго грабна погледа ми. Тази дума имаше и друго значение. Ето какво пишеше в речника:

 ​​ ​​ ​​​​ V.I.T.R.I.O.L. Това са инициалите на прочута сред алхимиците формула, която събира в себе си цялото им учение: VISITA INTERIOREM TERRAE RECTIFICANDO INVENIES OPERAE LAPIDEM. Според превода на Жан Сервие: Слез в недрата на земята, дестилирайки ти ще откриеш камъка на творението.

 ​​ ​​ ​​​​ Тези инициали образуват инициатична дума, изразяваща закона за процеса на преобразуване, отнасящ се до завръщането на човека към най-вътрешната точка на личността; което е равносилно на: Слез възможно най-дълбоко в себе си и намери неделимото ядро, върху което ще построиш друга личност, нов човек.

 ​​ ​​ ​​​​ Кърт Сълиман предлага малко по-различен текст и превод: VISITA INTERIORA TERRAE RECTIFICANDO INVENIES OCCULTUM LAPIDEM – Изследвай вътрешността на земята. Пречиствайки, ти ще откриеш скрития камък.

 ​​ ​​ ​​​​ Това е синтезираният израз на алхимичните действия от различни точки на преображението, било на равнището на метала, било на равнището на човешкото същество. В последния случай символът естествено се задълбочава: става дума човек сам да възстанови себе си, започвайки от различните равнища на безсъзнателното, незнанието и предразсъдъците, през човешкото съзнание, благодарение на което човек може да открие иманентното и преобразяващо битие на Бог в себе си”.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ето как една гадна вестникарска история ме насочи направо към формулата. А тя ме приканваше – макар да не бях длъжен да я прилагам – да надзърна в себе си и ​​ да потърся своя двойник – душата си, лицето на живеещия в мене Бог. Както са правели алхимиците и милиони мъдри люде; всъщност не е ли това най-важното ни дело на земята? Дали целият този околен свят не е лъжливият декор, където се лутаме, подлъгани да търсим измислени ценности – само и само да не се вгледаме в себе си, търсейки частица, сянка, шепот – от своя Бог?

 ​​ ​​ ​​​​ Тогава почувствах двете си съставни части - тяло и душа; че Аз съм проява на душата, а тялото ми е обиталище , квартира; то имаше своите нужди, свой живот и аз му го осигурявах; беше своенравно, глуповато, егоистично като разглезено хлапе; можех да му угаждам, да му прощавам, лишавам, наказвам – каквото реша. Бях негов господар; то ми носеше само някои удобства и удоволствия, които се оказваха винаги скъпоплатени. Въпреки всичко го обичах и често се подвеждах по неговите лудории; но вече внимавах – следвайки тялото си, да не стъпча душата.

 ​​ ​​ ​​​​ Ако това беше раздвоение на личността, значи оттогава съм луд.

 

 ​​ ​​ ​​​​ ... И вече не бях на моя бряг. Друг бряг беше – с надвесени зеленикави скали върху тънка ивица едър пясък; прибоят също бе различен, както при дълбока вода, осеян с въртопи, громолещ като в гърло на пещера. Слънце не се виждаше, но светлината бе изобилна, светът бе по-наситен с цветове, въздухът – като че по-гъст и се стремеше подобно вода да ме изтласка нагоре. Тогава видях жена, свита между камъните; прибоят пръскаше босите й крака, светлата рокля бе мокра и тялото й се очертаваше през полепналия плат. Не разбрах дали беше хубава – странно, но това не ме интересуваше. Самият аз не бях сигурен имам ли тяло, но и това беше без значение. Нищо нямаше значение, освен може би жената; а тя се изправи, повика ме и аз покорно приближих. Изведнъж заглъхнаха всички шумове и в пронизителната тишина чух мислите си. Знаех,че това не се случва – но то беше.

 ​​ ​​​​ Ти си лъжа, казах; ти си игра на мисълта. Тя се усмихна, а аз продължих: Ти не си истинска, не си... Повтарях го, затварях очи и пак поглеждах дали не е изчезнала, а тя ​​ се усмихваше, все тъй реална. И разбрах – не мога да се противя на привличането, а и не искам; и заговорих:

 ​​ ​​​​ Коя си?

 ​​ ​​​​ Ние сме едно, но живеем разделени.

 ​​ ​​​​ Къде си?

 ​​ ​​ ​​​​ Навсякъде.

 ​​ ​​ ​​​​ Ще се срещнем ли пак?

 ​​ ​​ ​​​​ Ще те чакам.

 ​​ ​​ ​​​​ Как да те намеря?

 ​​ ​​ ​​​​ Ще разбереш, когато ​​ дойде времето.   

 ​​ ​​ ​​​​ И тя започна да се топи като ледена статуя, потъна в пясъка, вълната я погълна; малкият свят наоколо потъмня, багрите помътняха, гласът на прибоя изплува от дълбините.

 ​​ ​​ ​​​​ Но коя беше тази жена, с която бяхме едно цяло? Същество от отвъдното ли, с което съм имал някаква близост? Или с което ми е отредено да бъда някога? Или бе някое от съществата, които ме спохождаха, мои приятели, въображаеми наистина, но съвсем истински, с физиономии, свое мислене, характер дори? А може би тя беше сборен образ, наслагван от стотиците образи в четената и обичана поезия; една проекция от измисления поетичен свят, където всеки ден отивах да търся покой и радост?

 ​​ ​​ ​​​​ Стори ми се, че всички жени в живота ми са били заместители на тази – невидяната, която нося в себе си от отвъдното и несъзнателно търся тук, в този свят.

 ​​ ​​ ​​​​ А може би това бе душата ми? Която ми бе подсказано да търся с магическата формула V.I.T.R.I.O.L.? И тя подсказваше, улесняваше ме, отегчена от моето бездействие; може би когато я открия, тя ще се освободи? Сигурно чака, огорчена и омерзена от връзката с този свят, и когато я намеря, пречиствайки се, тя ще отплува, щастлива, към своите селения?

 ​​ ​​ ​​​​ И в такъв случай – не е ли била тази крайната цел на алхимиците? Да достигнеш, пречиствайки се, своята ​​ душа; да я преоткриеш, да се слеете – и да отпътувате върху своя делфин?

 ​​ ​​ ​​​​ Поне аз смятам така. И това е смисълът, забулен с прозрачния символ за превръщането на простите вещества в злато.

 ​​ ​​ ​​​​ Как ли са се смели старите мъдреци над човешката алчност и глупост, над жаждата да превърнеш един метал в друг, по-лъскав. Когато всичко е било тъй просто и достъпно – да слезеш дълбоко в себе си, да се пречистиш – и тогава делфинът ще доплува, пляскайки дружелюбно и нетърпеливо с опашка.

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ С  ​​​​ И  ​​​​ Р  ​​​​ О  ​​​​ К  ​​​​ О

 

 ​​ ​​ ​​​​ Съвсем естествено е в село като Света Марина животът да тече на забавен кадър. А когато си и извън селото, между водата и скалите, той просто спира. Ден и нощ се сменят, но това няма връзка с времето. Сезоните си отиват, други идват – но времето е едно и също. Ветровете се редуват по някаква своя логика между две безветрия – а време няма. То или е отвяно нанякъде, или никога не е съществувало тук. Една измислена категория, необходима на човека да си обяснява зящо остарява и умира. На хората винаги са им нужни обяснения, достъпни за ограничените им умове. Което е твърде нахално от страна на тия създания без никакво значение.

 ​​ ​​ ​​​​ Момчето – онова, влюбеното, дето нагълта отрова за плъхове – се бе хвърлило от третия етаж на болницата и състоянието му бе отчайващо. Този път селяните се бяха стреснали повече, макар пак да не намираха обяснение – пак обяснения! – но знаеха: на третия път стомната ще се счупи. Самоубийство заради жена – предмет, който се търкаля гол ей там, на плажа, и е съвсем леснодостъпен – това просто не си струваше. Такава мания да се трепеш – ами трябва да си откачен, казваха те и клатеха замислено глави. Припомняха си как най-прочутият женкар в селото навремето също тръгнал да се беси заради едно комшийско дете, но баща му го усетил, теглил му един каиш, хванал го за шията и го замъкнал в града при циганките край автогарата. След седмица отишъл да си прибере детето и с гордост го открил качен на масата в кръчмата, играе кючек с разсъблечените госпожици по долни гащи, поляти с вино. Оттогава хлапето влязло в правия път и поело с такъв мерак по него, че май повече прозорци бил преминал, отколкото врати.

 ​​ ​​​​ Тъй си приказваха из селото и подхвърляха пред мен, пришълеца, че онова, дето е позволено на техен човек, чуждият не бива и да го помисля. Но на мене не ми беше до очуканите селски булки. Имах си своя. Вярно, въображаема; но само в слепите човешки очи въображаемото не е истинско. Виждах я пред себе си; чувах я, тя бе проникнала в мене и можеше да си тръгне само по свое желание. Или по каприз на онзи, който ми я изпрати. Нито можех да я изпъдя, нито исках. Тя ми харесваше, желаех я и бързах да я видя пак. Да си луд има неудобства, но и предимствата са невероятни. Например това, че едно същество – или дух, или каквото е там – може да ти се яви в най-различни образи.

 ​​ ​​ ​​​​ И аз я виках; и знаех – тя ще дойде. Вече бяхме свързани. Или винаги сме били. Преди този живот, преди Сътворението, преди Хаоса. Защото сме извън времето – аз и тя, в най-различни образи и проявления; форми не ни бяха нужни, те са свързани с времето и сетивното; ние бяхме над формите. Бяхме мисли, идеи; и само понякога, по своя приумица се гмурвахме в ​​ грубия свят на времето и материята. Там се изгубвахме, добили непознати форми и лица; капчици в океана от хора, с които нямахме нищо общо; и се викахме, търсехме, докато формата ни се изчерпи , телата грохнат и отново се върнем, облекчени, в света си. Понякога се познавахме и бяхме щастливи; но по-често я виждах или усещах в някоя форма и тогава тя, подчинена на играта изчезваше, оставяйки само бездушно, непознато лице. Често, излъган, продължавах своята игра, търсех я в минаващи тела, виках я, очаквах я, дразнех я. Тя никога не се помами и телата оставаха чужди, а аз се залъгвах, че съм си отмъстил. Тази игра се водеше в света на телата и не разбирах нейните правила; аз, превит от тежестта на плътта не само забравях за играта, но и преставах да вярвам в нея – докато жената ми се появеше в някаква друга форма и ме грабваше да продължим.

 ​​ ​​ ​​​​ Така бе дошла и сега – внезапно връхлетяла, обърнала душата ми, и бързо изчезна. Стопена във въздуха, потънала в пясъка. Преминала оттатък след като е казала нещо; но не бях го разбрал.

 ​​ ​​ ​​​​ Чайките грачеха весело, виеха се високо, рееха с удоволствие в прегръдките на топлия, влажен и солен въздух. Морето бързо се набразди с дълги, пенливи бели вълни, каквито рисуват слабите маринисти. Беше духнал Сироко, гальовният югоизточен вятър; нравът му е ​​ на опитен и поуморен любовник; не силата и перченето, а спокойната увереност печелят в любовта и той го знае. Чувал съм, че в пустините той правел сума бели; но тук, на брега той издухва рибата от вътрешността както доброто куче завръща овцете и ги подкарва към стопанина. Добър вятър е, но вятър все пак; ако му докривее, може да реве и блъска като пиян съпруг. Нещо италианско има в характера на този Сироко.

 ​​ ​​ ​​​​ Разсеях се, оставих го да разнесе мислите ми; и забравих онова нещастно селско хлапе, търсещо упорито смъртта; и дори собствената ми самота, за която мнозина най-искрено ми завиждат.

 ​​ ​​ ​​​​ Но такъв е човек и завистта му е вродена. Колкото и да си над нещата, завистта пък е над тебе. Един приятел имам, прекрасен художвник, признат и купуван, за разлика от мнозинството си колеги; и той, каченият на Парнас, си призна веднъж съвсем откровено как зверски завижда на музикантите и особено на певците за тяхната дарба. Но твоята дарба, запалих се аз – твоята е не по-малка, даже е по-голяма, та ти си страхотен художник!... А той отвърна: Моето си е мое – аз завиждам на тяхното!

 ​​ ​​​​ Такива сме си; изглежда ​​ затова нямам много приятели. Твърде висока летва съм сложил ​​ пред човека. Разбира се, аз самият никога не бих я прескочил, но това не ме притеснява. Аз винаги мога да обоснова и оправдая собственото си несъвършенство, но чуждото ще ми избоде очите. Да не говорим пък за моята лудост. Оставяш се на капризите й, Сироко те подхваща – и те отнася в световете, където не съществуват норми и следователно няма и лудост.

 ​​ ​​ ​​​​ ... Лудост.

 ​​ ​​​​ Лудост ли беше моето – или подигравка на дявола, загнезден дълбоко в душите ни, скрит и недъстъпен за Бога?

 ​​ ​​​​ Целият ми живот мина в този манастир. Пеленаче още, оставили са ме храненик тук;ето ме сега, четирсетгодишен старец, а почти не съм излизал вън от манастирските владения, ако не броим едното ходене до светата Атонска обител преди години. Но защо му е на човек да преброжда земи и да среща други нещастни човеци, наместо да живее върху отреденото му късче, да копае отредената му нива и да проправя в себе си пътека – дано достигне Божията светлина.

 ​​ ​​ ​​​​ Манастирът ни е изкопан в гръдта на мека бяла скала, върху темето й вият гнезда и кръжат орли. Нозете на скалата потъват в зелена борова гора, завладяла всичко наоколо. Отгоре гората се стеле като безкраен зелен губер, увил голите камъни; но отдолу е рядка и почти слънчева, макар боровете да не търпят нищо под себе си; така че ​​ през гората манастирът е леснодостъпен. В ивицата между гората и скалната стена растат храсталаци, коприва и всякакви треви; там пасат козите от близкото село, а също и манастирското стадо; там е мястото за среща с живите хора Погледнат оттам, манастирът е красив, неповторим, измислен; дупки в белия камък, различни по големина и форма, обковани с потъмняло дъбово дърво; тесни проходи ги свързват и само едно въже дели минаващия от бездната. Църковната зала – най-голямата пещера – грее с вечно горящите свещи и озарените ликове на светците са тъй-близко до Бога, че сияят от велика радост. Тънки стълби като паяжини висят между проходите, а въжената стълба е едничката възможност ​​ за калугерите да стъпят върху прескръбната земя на човеците.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но долу слизат само посочените да обработват каменистите манастирски градини и да пасат козите, тия подобия на Сатаната – винаги съм ги подозирал в сговор с дявола, от когото произлизат и по чиято воля са пратени да ни наблюдават. Тази земя не съществуваше за мене; живеех в земите на Иисуса – в Йерусалим, Витлеем, Назарет, Витания; къпех се в реката Йордан и лових риба в Генисаретското езеро с учениците му – и нямах нужда от никаква друга земя. После, когато тръгнахме за Атон, видях и човешката земя; видях и величествените светогорски манастири; окъпаха се очите ми в безкрая на морето, заслепиха ме златните куполи и кръстове; завидях на пищните одежди на владиците, макар да знаех, че блясъкът им само уподобява всепроникващата божествена светлина; много неща видях. Изглежда поразен съм бил и затова когато се върнах, моят игумен ме извика, сложи безплътната си ръка върху главата ми и рече: Забрави, сине, какво видя. Не е от Бога то, каквото и да мислят светогорските старци. В Божия свят няма място за дяволския дар, златото. Всички тези богати храмове не са средище за Бога; лъскавите икони не са вместилище на светците. С искрена молитва ще стигнеш до тях, а не чрез позлатата по образите им. Дай това злато на бедните да се нахранят – и ти си докоснал вече Бога. Разбра ли ме?

 ​​ ​​ ​​​​ Разбрал го бях – и бързо забравих видяното. Което бе влязло в мене през очите – то нямаше вече никакво значение. Дяволско дело са сетивата човешки, предназначени да ни разсеят и полека да загубим тъничката нишка, която ни свързва с небето. Разсея се Атон, ​​ изчезна; не ми е трябвал. Остана ми само восъчният образ на моя старец, и думите, прошепнати крадешком в килията му: Не питай за ада. Той е там, долу, и те мами да слезеш, та да те погълне. И всяка такава адова победа е плесница по Божия лик.

 ​​ ​​ ​​​​ Така живях; не зная близо ли бях до Бога, но от хората и техния ад бях далече. Чувствах – в моята дупка бях опазен. ​​ Пещерата ми имаше магьосна сила, сякаш влизах в крепост и някой залостваше дебелите дъбови порти зад мене, под носа на връхлитащия враг, и поразяващите му стрели се чупеха в непробиваемите стени. Една дупка имах на свода, отдето влитаха и ​​ излитаха прилепи – и оттам виждах нощем Божието око.

 ​​ ​​ ​​​​ Ако ни е позволено щастие на нас, хилядогрешните – сигурно съм бил щастлив.

 ​​ ​​ ​​​​ Чел бях в житията на светците –любимото мое четиво – какви изкушения ни праща нечестивият и с каква жар и богопреданост достойните мъже са ги отблъсвали. Но едно е да четеш, а друго е когато дойде твоят ред сам да се възправиш срещу дяволското изкуство. Лесно бях презрял богатствата, лесно се бях отрекъл от света с неговите съблазни и суета; потиснал бях и мъжа в себе си и вярвах – никога няма да ме споходи лбопитството към жена. Видял бях до какво води то, още като млад послушник, и този безмълвен урок изтри жената от мислите ми както никоя проповед не би го сторила.

 ​​ ​​​​ Ето как стана. Представил се бе един от нашите монаси, възрастен мъж, почти безмълвен / само веднъж го бях чул да мърмори: “Луди сме, луди сме всички тука. Само се молим на Господ, и той луд като нас”... Но дали бе наистина, или само ми се бе счуло?/. Игуменът ме прати – не е било случайно, а заради урока, без съмнение – да помогна, да умия стареца, да го подредя за последния му път преди бдението, заедно с друг един монах, който страдаше от задух и все се сърдеше Богу когато пак прибере някой брат преди него самия. Приготвихме котел вода и чисти дрехи, разсъблякохме бедния старец на светлика от вощениците в килията му – и отскочих ужасен. Там, където трябваше да бъде мъжкото му нещо личаха само следи от заздравяла рана. Възрастният брат също гледаше осакатените старчески слабини, после заби поглед в мене и каза:

 ​​ ​​ ​​​​ “Той сам си направи това. Едва го спасихме, щеше да умре. Погледнал бил жена и тя събудила плътското му желание. Но питам се – дали желанието е умряло заедно с парчето месо?”

 ​​ ​​ ​​​​ И пошушна поверително, сякаш да не чуе мъртвецът:

 ​​ ​​ ​​​​ “Не е в това парче дяволът; другаде е. В сърцето или в ума, там някъде се крие и се гаври, мръсникът, с нас”

 ​​ ​​ ​​​​ “Ще рече, отче – успях да изрека аз – напразна е била болката му?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Бог знае – отвърна той. – Но оттогава клетникът не беше на себе си. Сигурно и той това се е питал; а дали Бог му е отговорил, си е тяхна тайна. Но все си мисля, че такива мъки не са угодни Богу; не стрелата убива, а ръката, която я насочва. Или тази ръка трябва да отсечеш, или в такава броня да се оковеш, дето всякакви стрели ще отскачат от нея.”

 ​​ ​​ ​​​​ Послушах го и започнах да кова бронята си – пласт по пласт,  удебелявах я, закалявах я, ден подир ден, докато след много години реших, че съм неуязвим.

 ​​ ​​ ​​​​ Господи, колко жалък е човекът, повярвал в собствените си заблуди; восък в ръцете на злото! А трябваше веднага да се усетя, толкова прозрачни бяха козните на дявола; онези езически сатири, сатанинските изчадия подскачаха, радваха се, плезеха езици, играеха безумните си танци и очите им пръскаха лукавство и подигравка, убедени в победата на тъмните сили. Изкушението пък бе взело образа на жена, ала не някоя разголена хубавица, не и стара вещица – обикновена жена беше и нищо повече, сякаш антихристът казваше: ей тъй мога да те прелъстя, с каквото си искам, виж колко евтино мога да те купя!...

 ​​ ​​ ​​​​ Най-обикновена козарка, селянка на средна възраст; извеждаше всеки ден двайсетината си кози из ридовете край манастира; понякога вечер ратаят ни излизаше с ведрото и тя му доеше мляко, двамата си приказваха нещо и страшно ми се искаше да бъда аз този глупав ратай. Търсех изход и спокойствие в молитвите, гонех плътския зов, проклинах слабостта си – но Господ само се усмихваше, мълчеше и гледаше благо, докато разбрах: няма у мене плътско влечение! Не беше това, а друга някаква сила ме мъчеше и мачкаше, неподвластна на плътта. Месеци минаха, докато укротявах тялото си – а не то е търсело жената; друго е било изкушението. И бях безсилен – защото много молитви знаех, които прогонваха бесовете от тялото, и нямаше нужда да режа мъжкото си нещо като онзи нещастен брат – аз бях укротил и победил плътта. Но друго беше безсилието ми – никой не беше ме учил на молитва срещу любов.

 ​​ ​​ ​​​​ Тъй познах мъката, истинската мъка дето къса, хапе, мачка душата без да й дава капчица надежда; защото всичко телесно има край, болките също; а душевната мъка я носим и в отвъдното; затова и да умъртвиш тялото си, не намираш избавление.

 ​​ ​​ ​​​​ Братята разбираха, че нещо лошо става в мене; но никой в този манастир не ровеше ​​ раните на другите – от страдалци се създават манастирите и много болка се събира в тях. Можеш ли да я победиш, а и трябва ли? Мисля, че никой не разбра причината за мъката ми; но може и всички да са я отгатнали. Гола дъска е човекът и всичко написано ​​ веднага може да се прочете, стига да имаш очи. Оставиха ме в килията да се моля, да се боря с болестта си; но нали сам Христос ни учеше, че най-всепобеждаващата сила е любовта и никой не може да я сломи, щом е превзела веднъж душата ти?

 ​​ ​​ ​​​​ А нищо не каза за тази, уж различната любов, дето човеците определят като греховна.

 ​​ ​​ ​​​​ Много време мина тъй – в терзания и болка; жената-изкусителка все така си пасеше козите – сигурно ги бе пасла години наред пред очите ми, преди дяволът да засее отровното семе в сърцето. Тялото не я желаеше, мъртво бе то за плътски наслади; но душата бе готова да отлети щом чуех – или ако не чуех – музиката на козите звънчета. Никога не чух гласа на жената, нито видях лицето й отблизо; сигурно имаше име, но за това не се и питах. Нима имат значение имената на хората и предметите? Едно чувство има значение във всемира – любовта; а точно тя ми беше забранена.

 ​​ ​​ ​​​​ Сигурно има в душата човешка една отворена дупка, зейнал кладенец, определен за любовта, и все някога идва ред да го запълниш, колкото и да се противиш. Дошло бе и моето време, намерило ме бе чак в пещерите при орлите, където уж бях скрит и в безопасност; и първият образ, пратен ми от дявола, запълни кладенеца. Сега можех да пия горчивата му вода,  можех и да се удавя; едно само не можех – да избягам от него. Тогава разбрах и друго – когато си наказан с любов, няма отърване, освен да я изпиеш докрай. Да оставиш душата да се насити на греха и сетне да търси утеха в разкаянието.

 ​​ ​​ ​​​​ Дали онзи старец, който сам се бе лишил най-жестоко от мъжественост, се бе наситил на греха – или го бе предотвратил? Простил ли му беше Бог, или се бе присмял на глупавото му усърдие да бъде чист като самия Него? Не знаех – но нито неговия пример бих последвал, нито бих погазил обета си да служа само Нему; и даже подозирах, че нечестивият бе преоблякъл обикновеното ми човешко щение в белите одежди на пречиста духовна любов, за да ме вкара в капана си. Как да откъсна, Господи, душата си от ноктите на плътта?...Тъй се измъчвах дълги месеци, без да намеря отговор в светите книги, нито в молитвите си. Докато дойде Еньовден.

 ​​ ​​ ​​​​ Около Еньовден, много почитан празник в нашата обител, излизахме да берем билки; сушехме ги, провесени в чували и с тях лекувахме сетне цяла година окаяните си тела. Тогава намерих – или някой ми посочи в храсталаците - ​​ една рядка трева, която заобикаляхме като отровна гъба. Бясната трева й викаха, животните също не я докосваха. Можело да умреш от нея, но обикновено се полудявало – губиш разсъдък, в друг свят отива душата ти, и никой не може да я върне пак тук, в ужким живото тяло.

 ​​ ​​ ​​​​ Но какво по-добро би могло да ми се случи? Не влизаш в смъртен грях, умъртвявайки тялото, дадено ти от Бога; само късаш въжетата, освобождаваш душата, а осиротялата плът остава да доживее тук отредените й дни. Лудите са по-близо до Създателя и нямат дългове пред Него – каква по-висша благодат бих си пожелал?... Подскачах от радост в каменната си дупка, както никога не бях правил: намерих изхода, открих го; благодаря ти, Господи, че ми посочи пътя!

 ​​ ​​​​ Набрах достатъчно от благодатната трева, изсуших я, докато започна да се троши и да пръска особената си миризма. Сетне издебнах да остана сам в магерницата, сварих едно бакърче отвара, докато остана ​​ жълтосива каша, гъста като петмез.

 ​​ ​​ ​​​​ И ето ​​ ме сега – топя дървената лъжица, искам прошка от Господ, ръката ми трепери. Не усещам вкуса на кашата, може да е приятна, защото бързо свършва. Учуден гледам празното бакърче – направих го! Измивам съдината, да не се досети никой какво е станало; не бих искал да осъждат постъпката ми. Между мене и Бог е това, не е за хорските усти. Ако оживея, ще решат – Господ му прибра разума, и ще се грижат за тялото ми. Ако не...

 ​​ ​​ ​​​​ Замаян, налучквам прохода към килията си. Свещта догаря; лягам на одъра, тя примигва и угасва. Не ми трябва светлина. Само покой.

 ​​ ​​ ​​​​ И уж е нощ – а ​​ отвън, откъм гората, чувам вълшебния глас на медните кози звънчета.

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ М  ​​​​ И  ​​​​ Л  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ И ето – Мария, Пресветата Дева, излезе от иконата и пристъпи към Мила. Цялата сияеше, както само щастливите жени се озаряват от ​​ вътрешно сияние; ако тя, Божията майка, не бе  ​​​​ истински щастлива, то коя?

 ​​ ​​ ​​​​ Чула ми е молитвата, помисли Мила; и ето, дойде.

 ​​ ​​ ​​​​ Мария се усмихна широко.

 ​​ ​​ ​​​​ “Чувам всички молитви. Твоята ми хареса. Нямаш представа колко жени се молят за глупости. Някои просто ме мислят за козметичка.”

 ​​ ​​ ​​​​ “Знам, че ми помагаш. Дори когато не се моля.”

 ​​ ​​ ​​​​ “Да – съгласи се Мария. – Но когато те насочват нанякъде, ти не винаги го желаеш. Деца сте; и понякога много проклети. Дърпате се от ръката, която ви пази от пропастта”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Такава съм – призна Мила. – Инат човек. Шантава”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Глупавичката ми – погали я Мария и лицето на Мила сякаш се стопи, сля се с тялото на Богородица. – Ти ги чуваш, следваш ги и те те обичат. Палави са, щурави хлапаци, но следвай ги. Те са те избрали”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Ветровете? – сети се Мила. – За тях ли говориш? Смяташ, че не греша, като им се оставям? Отпускам се понякога, заспивам, те ме люшкат насам-натам. После не помня съня си, но усещам – научила съм нещо важно. И тръгвам да търся – не знам какво или кого. Казвам си: яхни първия вятър, все някъде ще те отнесе. Безсмислена работа, безотговорна даже. Ако бях рибар, лодката ми щеше да плава само по ветровете, накъдето я отнесат.”

 ​​ ​​ ​​​​ “И в това има смисъл – възрази Мария. – Също и закони. Няма значение дали ги знаеш. Нима знае птицата по кои закони лети?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Някой ме изпитва, изкушава ме. Върви с мене, лепнал се е, досадникът. Трябва да се отърва; а може би точно от него бягам?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Винаги е бил с тебе. Но ти чак сега си го усетила. Огромното мнозинство хора никога не го усещат. Радвай се, че си успяла. Щом знаеш, че изкусителят е винаги наоколо, можеш да се предпазваш”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Това ли е дяволът?”

 ​​ ​​ ​​​​ “О – усмихна се Мария – чак пък дяволът. Целта на дявола е друга, той иска да низвергне Бога; а за малката Мила има малки изкусители, доста глупави и еднообразни впрочем. На всеки е определен противник, който може да бъде победен – иначе безсмислена би била битката. Нужно е само да пожелаеш и да направиш малко усилие. Но хората и това не правят; може би твърде тежки се оказаха тези тела за тях”.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Изведнъж Мила усети страшната тежест на тялото си.

 ​​ ​​​​ “Така е – призна тя. – Тежи, проклетото”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Защото не си стъпила на Пътя. Успееш ли – тежестта изчезва, остава само радост и лекота. Но хората все мъкнат, страдат и пъшкат. Пътят е до тях, а те катерят околните чукари, без даже да знаят къде искат да отидат”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Слепци сме – потвърди Мила. – Но не ни е лесно, уверявам те.”

 ​​ ​​ ​​​​ “О, напротив, съвсем лесно е. Десетки знаци сочат Пътя. Само пожелай да ги видиш”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Пътя, изгубен от пеперудата?”

 ​​ ​​ ​​​​ Този път Мария се разсмя гласно:

 ​​ ​​​​ “Кой ти го каза? Е, може и тъй да се обясни. Някой поет, сигурно. Но е вярно; много вярно, впрочем.”

 ​​ ​​ ​​​​ И тя се обърна, влезе в иконата, седна и прегърна младенеца – същата, със светлосинята надиплена наметка; майка и приятелка, с която да споделиш и най-дълбоките си тайни.

 ​​ ​​ ​​​​ Не си отивай, помисли Мила – не ме ​​ оставяй! Толкова сама съм!... Но Светата Дева бе потънала в съзерцание на детето си, осияно от Божията светлина и Мила почувства неудобство, задето я отвлича от Исус. Тя първо е майка и после всичко друго, каза си Мила и се натъжи. Много пъти се бе питала защо досега не срещна мъж, от когото би искала деца – и все без отговор. Може би това е белега на истинското влюбване – в тебе изведнъж да се събуди майката и чак след нея – жената. Може би; но колко ли жени наистина изживяват това?

 ​​ ​​ ​​​​ Майчинството, донесло толкова страдания на Богородица, я бе направило не само светица; бе я направило щастлива жена.

 ​​ ​​ ​​​​ И изведнъж Исус се измъкна от майчината прегръдка, излезе от иконата, като едновременно се преобразяваше в красив млад мъж с искрящи въгленови очи; изправи се пред вцепенената Мила, усмихна се и рече:

 ​​ ​​ ​​​​ “Добре дошла при мен”.

 ​​ ​​ ​​​​ И Мила, омагьосана от гласа му, само кимна покорно и го последва.

 ​​ ​​ ​​​​ Неусетно зад ​​ тях се наредиха и други няколко мъже; Христовите ученици, позна ги тя. Вървяха почти безмълвно, учудени и уплашени от постъпката си – да захвърлят досегашния живот и да тръгнат, замаяни и ослепени, след този непознат младеж, който тъй самонадеяно се нарече Месия.

 ​​ ​​ ​​​​ Учениците не поглеждаха Мила, сякаш я нямаше; а дали изобщо я виждаха? Тя набра кураж и тръгна пред тях, редом с Исус. Изведнъж се бе почувствала важна и значима, както никога преди. Само Исус и Мила знаеха, че той отива да умре и тази смърт да стресне оскотялото човечество и да му освети Пътя. Мила се обърна, разгледа през рамо другите ученици; те й се сториха доста обикновени и дори прости мъже; омагьосани от Учителя, те го следваха както деца биха тръгнали след вълшебник вдън горите. Деца с бради бяха те, и Исус им говореше като на невръстни – с езика на притчите и чудесата.

 ​​ ​​ ​​​​ “Учителю – осмели се Мила – как тръгнаха след тебе тия мъже? 

 ​​ ​​ ​​​​ Исус се усмихна тъжно.

 ​​ ​​ ​​​​ “Търсят невероятното. Чудото ги омайва. Невъзможното става истина пред очите им и те участват в чудото. Какво по-велико може да се случи в живота им? Едно чудо да е, пак би им стигало; а те видяха десетки. От хиляди години не са ставали подобни неща, а те сега свидетелстват и биха умрели – и ще умрат – но ще разказват за тях, и разказите им ще са истина.”

 ​​ ​​ ​​​​ “А ти – нали самият ти ще умреш за тази истина?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Така ще бъде – горчиво отвърна Исус. – Но рано е още”.

 ​​ ​​ ​​​​ Той помълча, сетне се обърна към Мила и каза, като приятел, решил да сподели тайната си:

 ​​ ​​ ​​​​ “Ще умра, но още не съм готов. Има нещо в замисъла на Отца ми, което все не мога да разбера. Десетки хора изцерих , премахнах страданията им, върнах здравето и силата на телата им.Дори от гроба извадих мъртъвци, и всичко това с една цел – да съживя и излекувам душите им. Но защо, защо Отец ми тъй е създал хората, че главното за тях да са телата им? Нито един от тях – хроми, недъгави, слепи, прокажени – нито един не поиска да излекувам душата му. Никой не може да премахне всички телесни страдания – а и не бива; но защо не разберат, че не телата, а душите им са болни и прокажени? Защо изобщо не чувстват душата в себе си, и Бог в нея?”

 ​​ ​​​​ Той погали Мила и завърши:

 ​​ ​​​​ “Животът е сън. Рано ми е още да се будя. Но вече губя търпение”.

 ​​ ​​ ​​​​ И продължиха. Обикаляха тъжната земя по прашните пътища към Йерусалим. Мълвата ​​ изпреварваше стъпките им, славата разчистваше пътя и навсякъде ги посрещаха с доброжелателство и надежда; и десетки болни чакаха лечителя, чудодееца, чиито дарби надскачаха всичко чуто от Авраамовото време насам. Учениците, горди от уважението, се изпълниха със самочувствие и дори си говореха, че наистина Исус трябва да е чаканият юдейски цар; а той се натъжаваше все повече и само Мила виждаше това; и само тя знаеше причината.

 ​​ ​​ ​​​​ Когато наближиха портите на Йерусалим, спряха при един слепец, полегнал в крайпътния прахоляк. Исус го поздрави, слепецът ги благослови, а ученикът Юда пусна една монета в шепите му и прошепна:

 ​​ ​​ ​​​​ “Това е Исус, чудодеецът. Той може да те изцери, но разкажи му за себе си”.

 ​​ ​​ ​​​​ Слепецът се засмя. Исус спря и рече:

 ​​ ​​ ​​​​ “Наистина, добри човече, кажи какво да сторя за тебе; дано мога”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Вече ми дадохте пари, за да продължа с няколко дни живота си. Как мислиш, рави, ти си ​​ умен човек: добро ли ми сторихте, или зло?”

 ​​ ​​ ​​​​ Учуден, Исус приседна до него ​​ и каза:

 ​​ ​​ ​​​​ “Продължавай”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Чувал съм за тебе, казаха ми. Бог бил те пратил да минеш по моя път, да ме излекуваш. А аз им отговорих: добре, ще прогледна. Но нали след това ще умра от глад? Нищо не мога да върша, освен да чакам подаяния. А кой ще даде милостиня на здрав човек?”

 ​​ ​​ ​​​​ Слепецът се разхили с беззъбата си уста. 

 ​​ ​​ ​​​​ “Но това е за другите, рави; за глупавите е такъв отговор. А на тебе ще дам друг, и той е истината. Кажи ми, като ходиш и обикаляш този свят – какво има за гледане и виждане? Какво заслужава да се види ​​ от света? Лицата на злодеите ли? Очите на нещастниците? Телата на умиращите? Гърбиците на робите или коремите на господарите? Сълзи и тегла – това ли да гледам, рави?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Продължавай” – рече Исус.

 ​​ ​​ ​​​​ “Кажи, рави, с ръка на сърцето ​​ - малко ли зрящи слепци има ​​ по света? Защо му е още един? Какво ще спечели светът от мене, и каква полза ще имам аз от него?”

 ​​ ​​ ​​​​ Исус въздъхна, лицето му грейна:

 ​​ ​​ ​​​​ “Какво да направя за тебе, човече? Мога ли?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Не зная дали можеш; но опитай се. Ходатайствай пред Бога да ме призове по-бързо. Искам да разбера защо ми определи тази съдба. Любопитен съм, рави. За това съм любопитен, а не как изглежда този тъжен свят. Слепците трябва да сме доволни, задето не го виждаме – и сигурно точно тъй ще отговори Бог на моето любопитство”.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Исус се наведе, целуна мръсната ръка на слепеца и каза:

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ “Благодаря ти. Твоят сън свършва, скоро ще се събудиш и ще си го забравил. Досега бе живял за да кажеш тези думи, слепецо. Бъди благословен”.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ После се изправи, погледна Йерусалимските стени, позлатени от залеза, и прошепна:

 ​​ ​​ ​​​​ “Идвам”.

 ​​ ​​ ​​​​ Само Мила го чу.

 ​​ ​​ ​​​​ И пак тръгнаха; учениците, полегнали за почивка, неохотно ги последваха. Пред стените се сбираше тълпа, помамена от славата на изцелителя. Пъстрият шум на множеството сякаш дразнеше Исус; изтърканите му сандали тънеха в горещия прахоляк, смрадта от мършата, изхвърлена зад градските стени и облаците мухи – сякаш всичко бе пратено да спре Учителя; но той нито го виждаше, нито чувстваше. Вървеше; и само двамата с Мила знаеха къде и защо отива.

 ​​ ​​ ​​​​ После Исус се обърна и каза, без да спира:

 ​​ ​​ ​​​​ “Върви си. Ти беше дотук”.

 ​​ ​​ ​​​​ Спря с ръка думите на Мила, тя успя само да проплаче:

 ​​ ​​ ​​​​ “Искам да съм с тебе. И с тях” – тя посочи учениците. Исус се усмихна:

 ​​ ​​ ​​​​ “Те не те виждат и чуват. От друг свят си ти; върви си. Всеки живее в своята нива – там се ражда, оре, сее, жъне и умира. Иди в своята; тя те чака”.

 ​​ ​​ ​​​​ “Животът е сън, нали?” – прошепна Мила.

 ​​ ​​ ​​​​ “Имаш още да сънуваш. Върви”.

 ​​ ​​ ​​​​ И Исус протегна ръка, погали я – и всичко изчезна, потъна някъде; мрак и тишина ​​ паднаха, обвиха света, и Мила усети отново тялото си и обичайната му страшна тежест. Дълго разтърква очи; после полека се върна в света си. Седеше на кръстопът от второстепенни пътища върху омачканата си пътна чанта, и в хладните си шепи стискаше мъничката посребрена икона, с която винаги пътуваше. Имам още да сънувам, каза Мила и прибра Мадоната с младенеца в джоба си. По навик, отскорошен и затова приятен, потърси вятъра. Беше слаб, едва доловим, но Мила се премести от другата страна на кръстопътя, по посоката на приятния полъх. Някой щеше да дойде, без съмнение, и да я отведе. Тя се остави на прекрасната падаща вечер да я обгърне – нито мисъл, нито звук, нито движение – само чисто очакване.

 ​​ ​​​​ Вече беше мръкнало, когато ръмжащ камион с големи блеснали фарове спря и отвори гостоприемно вратата си. Мила се качи, камионът попита:

 ​​ ​​​​ “Към морето ли?”

 ​​ ​​​​ “Сигурно” – отвърна несигурно Мила.

 ​​ ​​​​ “Че къде другаде?” – рече мъдро камионът. – Сега всички са за морето”.

 ​​ ​​​​ И изръмжа, сякаш се заканваше на това непознато море, дето мами лекомислените дами с лъжовния си чар.

 

 

 ​​​​ ​​ Б  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ А ​​ Ц  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Когато слизаш от хълма към пъпа на село Света Марина, пътят се разделя на две. Лявата половина, женската, кривва към магазина и сенчестата градинка пред него, където можеш да си побъбриш преди и след пазаруване. Дясната пък, мъжката пътека, води право в кръчмата. Тя е по-стръмна, но без заобикалки, прекарана от бързащи, целенасочени хора и леко ухае на урина. През зимата вероятно снегът отстрани е избродиран с жълтеникави дантели.

 ​​ ​​ ​​​​ Изкачих мъжката пътека и тръгнах по брега към моята колиба. Целият ден ми беше крив, чак следобеда дойдох в кръчмата, пих нещо с някакви хора и се прибирах вече по мръкнало, заменил едната тъга с друга. Вероятно виновна беше луната. Идваше първата нощ на пълнолунието и тъмният свят се изпълваше с тъмен живот. Портата на небето или вратата на ада се отваряше широко, оттам струеше нощна сила и заливаше света с упойващата си магия; сънят ставаше истина, сянката добиваше хладна плът, лъжовните чувства удавяха разума. В такава нощ въображението пламва с нездрав, синкав пламък и в миризливия дим играят дяволчета; мрачната страна на човешката душа лъсва гола и безсрамна, захилена предизвикателно към сипаничавия лунен диск. Пълнолунието плаши повечето живи същества, макар да ги облъхва с още живот; но той им се струва неестествен. Надарените виждат гъмжило от феи, които не знаят добро ли вършат или зло – неразбираеми са им нашите измислени понятия. Кралица Маб, фея или вещица, властва над този нощен свят; но същинският му господар е луната. През три от четирите си фази тя е жива и мракът с безбройните си създания й се подчинява. През четвъртата, невидимата фаза тя – може би – взема друг образ; както феята Мелузина, превръщаща се в змия, за да поддържа в различна форма своя вечен живот. Новолунието – зоната на смъртта – приспива и феите. ​​ В смъртта – неговата същност – тайно покълва зародишът на живота. Така животът се ражда ​​ в смъртта, както първият слънчев лъч се ражда в мрака. Спомних си – нещо подобно бе прозрял Салвадор Фуего – и после го бе записал на хартия, за да има над какво да си блъскат главите правнуците му в училище:

 

  

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Обичам зимата –

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ сезонът на надеждата

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ че идва пролет.

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Другите сезони

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ са самоцелни,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ кръгли и завършени.

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Надеждата,

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ покълнала от нищото

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ е всъщност оправдание за зимата.

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй както бъдещото майчинство изкупва

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ греха на грозните и глупави момичета.

 ​​ ​​ ​​​​ Както мнозина испански интелигенти, живели в първата половина на 20-ти век, Салвадор Фуего ​​ грабнал пушката, за да даде своя интелигентен принос в кланицата на гражданската войно. Отначало бил за републиканците, после за франкистите или обратно, след това обърнал наопаки схващанията си, доказвайки моята отдавнашна теза, че поетът не бива да чете вестници и да ходи по-далече от кръчмата. После ​​ и едните, и другите го поопердашили, дон Салвадор се скрил в околностите на Барселона докато утихнат страстите, а сетне ​​ останал в самата Барселона до края си, макар да бил родом от Севера и не станал любимец на местните жители, особено подозрителни към многознайковците. И тъкмо когато се вписал криво-ляво в барселонския пейзаж бил намушкан на един рибарски кей от някакъв полуидиот-просяк. Полицията го намерила да плаче и иска прошка от убития; вероятно бил установил, че е заклал свой събрат-безсребреник. Тикнали убиеца в лудница, а славата на мъртвия Фуего лумнала като отдавна тлеещ пожар, и това още веднъж показало, че ако поетът иска бързо признание и известност най-добре е да си спазари убиец.

 ​​ ​​ ​​​​ Веднъж един от моите тайни събеседници, за които избягвам да говоря пред здравомислещи хора, ми обясни теорията си за кръга от условности и всякакви спънки, ограждащи човека приживе в тесен пръстен; оттам можеш да виждаш само небето и пръстта долу, но не и вселената около себе си.И понеже човек не иска да признае своята ограниченост, непрекъснато блъска глава в невидимия пръстен, за голямо забавление на освободилите се от него. Голям майтап е, каза той. Хич не си мисли, че свободните души преливат от състрадание към глупаците в кафеза. И няма защо – нали все някога и те ще отлетят и ще застанат сред публиката дасе забавляват?

 ​​ ​​ ​​​​ Така непознатият просяк, намушкал Салвадор Фуего, го освободил и същевременно събудил нездравия интерес на публиката към творчеството му; две неща, за които е заслужил благодарност наместо присъда. Поетът излетял от затвора си, каквото написал, написал; а останалите вътре взели да умуват какъв талант са загубили. Макар че докато бил сред тях го подминавали като скъсан шушон. Не става дума, че широките испански маси, грабнали книжките на сеньор Фуего и в унес ги зачели, не; но поне влязъл в литературната история, а два града – родния и лобния – кръстили по една крива уличка в покрайнините на негово име.

 ​​ ​​ ​​​​ Какво друго може да мечтае един поет?

 ​​ ​​ ​​​​ Интересен ми беше този Салвадор; изобщо обичам испанската литература – дори само заради Сервантес тази любов е оправдана. На Фуего му липсваше показният испански драматизъм; въпреки огненото си име той бе сдържан и дълбок, малко нетипичен ибериец. По-близък беше до северните раси, това дори личеше в странното му отношение към зимата – в една земя, препечена от слънцето, сладка и уханна като топъл хляб. Стихотворенията ​​ му съдържаха нещо скрито, недоизказано, и то беше всъщност важното. Те сякаш подсказваха: посочих ти тайната, дадох ти ключа; ако искаш, намери ключалката и надникни вътре; и ако имаш нужните сетива, може би ще узнаеш.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Седнах на един крайпътен камък; бледата кръгла луна висеше над морето. Бях замаян и уморен; отвърнах очи от разголеното светило и опитах да заема мястото на сеньор Салвадор Фуего в Испания, много-много години назад.

 ​​ ​​ ​​​​ ...Салвадор беше изтощен; би предпочел да е мъртъв. Тази убийствена умора никога нямаше да отпусне мускулите, да опразни гърдите, да освободи сърцето. Толкова лесно беше да загине, да изгори в проклетия огън на тази глупава война; а ето, той остана, макар да не му се живееше, а стотици други умряха, обичайки живота и чак в последната си секунда се попитаха: Всъщност защо убивах и защо умирам?

 ​​ ​​ ​​​​ Отговор няма; все едно да питаш това безумно човечество защо изобщо са му войните, и да чакаш смислено обяснение. Какво умно е сторило човечеството, откак Бог го напъди от Едем?

 ​​ ​​​​ Докато кладите на войната догаряха, Салвадор успя да изгори в тях стотина стихотворения и една поема, в които бе вложил, макар и минимален, социален заряд. Дълбоко осъждаше глупостта си, едничкото утешение беше крехката му още възраст. На двайсет и седем години, повтаряше си Салвадор, е задължително да започнеш нов живот. Дори временно се отказа от псевдонима Фуего, но още при първата сериозна публикация ръката му сама го написа. Убеждението, че верните му читатели напразно разлистват списанията и търсят любимото име Фуего, надделя. Салвадор остави обществото самичко да се оправя и навлезе в новия си период, обозначен от самия него като проникване в себе си.

 ​​ ​​ ​​​​ Но когато си на двайсет и седем колкото и дълбоко да проникваш в същността си все стигаш до онази гореща бездна, предназначена да бъде запълнена с жени. Все едно какви, стига да са хубави; все едно колко, стига да са много. Само след година Салвадор изпитваше страхотен срам заради политизираното си минало. Новият му период го бе обсебил; той проникваше усърдно в себе си както гмуркачът потъва към морското дъно, и вместо да открие прекрасна древна амфора, гмуркачът Салвадор улавяше поредната русалка, нереида, нимфа; а тя пък подбуждаше дремещата муза и поетът издаде цели три стихосбирки, от които ставаше ясно колко облагодетелствани са красавиците в Испания щом разполагат със сеньор Фуего.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Поетичната слава винаги създава на автора образ твърде идеализиран – така че можем да си представим каква скандална личност е бил Салвадор, любителят и любимецът на хубавите жени. Несъмнено сума барселонски девойки биха се лишили от наложената им непорочност срещу едно кратко докосване до света на поета; така че новият живот ​​ омая Салвадор с неочакваната си щедрост. Като целунат от Фортуна тореадор той предизвикваше и поваляше противника, чиито крака бяха омекнали преди още да види червената кърпа; ​​ единствените битки, достойни за поета се водят не в калните окопи, а сред топлите уханни чаршафи.

 ​​ ​​ ​​​​ Как се учуди обаче галеникът на хубавиците, когато разбра, че не само в леглото, но и в сърцето му се е промъкнала дама, която дори след цял мех вино няма да ти се стори хубавица.

 ​​ ​​ ​​​​ А това стана тихо и незабележимо, все едно някоя пролука в ​​ душата ти ръждясва и без да усетиш през гнилата дупчица прониква всичко онова, срещу което уж си я бронирал.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Глория беше секретарка на един издател, изпитващ необяснима слабост към Салвадор; и негова племенница, което обясняваше назначението й. Беше млада, съвсем младичка – и това изчерпваше качествата й. Може би издателят смяташе, че Глория ще пропъжда нахалните автори, но се лъжеше – тя беше дотам невзрачна, че никой не й обръщаше повече внимание отколкото на една саксия. Поетите, обитаващи – поне във въображението си - ​​ хареми с огнени хубавици, просто я прескачаха, нахълтваха право при издателя и последният, изненадан от неохраняемите си порти, лично ги пропъждаше обратно, в деликатния свят на поетическото.

 ​​ ​​ ​​​​ Ако издателят не беше благосклонен към Салвадор, едва ли поетът щеше да бъде доброжелателен към секретарката му; обаче атмосферата на симпатия обгърна и момичето. Неусетно у Салвадор се всели убеждението, че секретарката му носи късмет. И наистина, две стихосбирки, издадени набързо и добре рекламирани, направиха поета роб на издателството; и главен надзирател на роба се оказа Глория.

 ​​ ​​ ​​​​ Отук до леглото оставаше само крачка и след едно поетично запиване Салвадор Фуего се събуди, прегърнал секретарката, чието щастие върху заспалото лице правеше поносими чертите й. Въпреки това поетът изпадна в шок и дори се закле никога ​​ да не близне вино, особено този коварен херес, използван открай време от вещици и сукуби.

 ​​ ​​​​ Стореното – сторено. След тягостните мигове на измъкването, когато падението беше зад гърба му, Салвадор се ободри и дори си каза, че всеки е длъжен да върши понякога добри дела; а какво да даде бедният поет на нуждаещите се? И все пак внимавай, сгълча се той – ами ако са те видели клюкарите?...После отиде да изплакне уста с една бира и се успокои, че може да не ходи в издателството поне половин година – тогава по негови сметки щеше да е готов следващият ръкопис; а за шест месеца момата сигурно ще е забравила преживяното, колкото и огнена да е била нощта.

 ​​ ​​ ​​​​ Друго се оказа; когато Салвадор се осмели да ​​ похлопа отново на издателските порти, посрещна го някаква усмихната дебеланка; но поетът си бе извадил поука и дори не попита за името й. Глория се бе стопила някъде в мъглата от лоши спомени, в задния двор на паметта - при нещата, дето не са за пред хора. Салвадор нито я видя, нито чу за нея – и бе благодарен на съдбата. От Глория бе останал само лек срам; но нали всеки велик завоевател , колкото и бляскави столици да е завоювал, е покорявал същевременно и дрипави, неугледни села?

 ​​ ​​​​ После неусетно възходът на Салвадор Фуего забоксува; късметът, съдбата или Божият пръст се отдръпнаха от него. Светът отново пламна във войни, поетите се оказаха излишни, никой не се интересуваше от Фуего, момичетата започнаха да виждат в него един чичко, а зрелите дами – един голтак. Тези промени съсипваха Салвадор и само една причина го задържаше на този свят: беше започнал да пише по-хубаво. Стотиците досегашни стихотворения му се струваха вятърничави и хлапашки, зрелостта го бе споходила неочаквано. Досега съм писал с оная си работа, направи горчивата си равносметка Салвадор; за съжаление не можеше да изгори всичко, както бе сторил с политическите си стихове – но си даде дума никога вече да не напише думата любов, която беше римувал стотици пъти досега.

 ​​ ​​​​ Той удържа на думата си; нещо повече, почти престана да пише. Правеше го съвсем рядко, когато стиховете внезапно избликваха, готови, съчинени – и му оставаше просто да ги запише. Постепенно затъваше в забрава, но тя не го измъчваше. Чувстваше само лека тъга когато тълпите млади следвоенни поети го подминаваха из кръчмите и улиците, без да го познаят; те бяха от друг свят и Салвадор не би искал да живее в него. Славата, донесла му толкова радост на младини, сега изглеждаше като разплута, издухана панаирджийска блондинка с празни очи. Той я бе спечелил, използвал и разлюбил – и сърцето му биеше спокойно. Мирът, скрит в забравата, му носеше много повече – нещо като щастие, може би; или поне чувство за равновесие.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Навлязъл в периода, когато годините забързват и се изнизват неусетно, Салвадор усещаше болката от безсмислието на живота все по-силно и тягостно. Нищо не можеше да промени, разбира се – може би някои се залъгват, че животът им има смисъл и са по някакъв свой начин щастливи – но ​​ Салвадор бе прозрял отвъд самозалъгването. Там ​​ нямаше нищо.Човешките души бяха оковани в тела и захвърлени на тази безразлична планета без цел и смисъл като непотребни вещи. Може би наистина бяха отпадъци от някаква съвършена вселена? На всичко отгоре те си придаваха глупава значимост в собствените си очи, съвсем трагикомична; нищожни червеи, гърчещи се важно, ослепели от глупост под човката на врабеца.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Салвадор все повече се криеше от хората; излизаше само преди изгрев и късно вечер, най-често по рибарските кейове. Хапваше набързо, пийваше каничка вино и бързаше да се прибере. С времето страхът да не го заговори някой ставаше все по-голям; но желаещи за общуване нямаше. Затова се учуди, когато от полумрака на кея изникна тъничка фигура, доближи и неуверено, заеквайки, попита:

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - С-с-сеньор Ф-фуего?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Да, отвърна Салвадор. Беше момче на шестнайсет-седемнайсет години, пъпчиво и грозно. Салвадор бръкна в джоба си за дребни монети – хлапето несъмнено бе бездомник. ​​ Взря се в дребните монети под ​​ бледата светлина – и почти не усети ножа, който се плъзна по ребрата и се впи точно в сърцето; и му се стори, че то въздъхна облекчено, когато спря.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ После се развикаха хора, затрополи полиция и намери  ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ мъртвеца свит на кълбо. Хлапето подсмърчаше и плачеше, но

не проговори нищо. Полицаите разкриха, че е умствено изостанало, избягало е от католическия приют преди месец; сираче е и някога в приюта го е дала майка му, на име Глория. Това ù бе достатъчно на полицията; а за близките на Салвадор бяха прибрани в картонена кутия вещите му – почти празно портмоне, часовник, писалка “Монблан” и омачкано листче със стихотворение, вероятно недовършено и окапано с вино:

  

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тук се пресичат думите и формите

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ събират се звукът и светлината

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ от Бога сътвореното –

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ и Божията дреха.

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тук – от кея на избраните -

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ започва пътешествието.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Желаещи да тръгнат, да напуснат?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Най-много се страхуваме от нищото.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Затуй трошим огледалата

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ и мразим близките си.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Лодкарю, вдигай котвата.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Лодкар ли си?

   Лицето ти е в сянка.

   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ А ако си палачът –

   вдигай брадвата.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ И лек да ни е пътят.

 

 ​​​​  ​​​​ Отворих очи – кръглата луна висеше над главата ми, морето тихо си плискаше, светът си почиваше. Умората ми – умората ​​ на Салвадор Фуего – се бе изпарила, тялото бе олекнало и в клетките му бълбукаше оптимизъм. Историята, която бях съчинил – или преживял – или сънувал – ми харесваше, макар и твърде мелодраматична и позната; но както винаги съм смятал, добре е когато животът на поетите е мелодрама, защото иначе би бил трагедия.

 ​​ ​​​​ Дали бях разкрил тайната на Салвадор Фуего? Краят на поета не е ли изкупление за греха му – точно както майчинството изкупва греховете на грозните и глупави Глории? И в смъртта на Салвадор дали няма радост и успокоение, че сметката е платена и вече си начисто? Очакването на развръзка не е ли кълн надежда, поникнал в зимните студове на живота? Вярата, че лодкарят със засенченото лице все пак ще дойде, ще те отведе – и пътят оттатък ще ти е лек?

 ​​ ​​​​ ​​ Хрумна ми, че ​​ за да бъде всичко завършено, би трябвало Салвадор да е убит през зимата – сезонът на надеждата. Проверих в енциклопедията – не, датата на смъртта му бе седемнайсети юни. Краят на самоцелната и кръгла пролет? Малко преди Еньовден, денят на феите, когато поетите са особено близо до небето. Когато лудите тръгват да изпълняват покорно заръките, нашепвани от отвъдното. Не можех да проверя, но съм сигурен – било е пълнолуние.

​​  ​​ ​​​​ Защото така и убиецът ще бъде оправдан.

 

 

 

 ​​ ​​ ​​​​ Т  ​​​​ Р ​​ А  ​​​​ М  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ Т  ​​​​ А  ​​​​ Н  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Интересът към морските ветрове ме бе обзел неусетно; Розата на Дзефос имаше магьосна сила. Без да усещам се вслушвах във всяко споменаване на вятър и наново се връщах към случките, виденията или сънищата, извиквани на живот от ветровете. Така ухото ми бе доловило една песен с доста непретенциозна народна мелодия; не бях я чувал от дете. Песента за студеносърдечната мома Севдалина, толкова студена, че северният леден вятър изглеждал като априлски южняк, духнал да разтопи айсберга в гърдите ù.

  

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дойде, духна Драмадана, Севдалино моме

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Скърши птиците в небето, Севдалино моме.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Морето замръзна, моме, Черното замръзна.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ах, твоето сърце, моме,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дано да се стопли.

 ​​ ​​ ​​​​ Доста проклета мома трябва да е била тази Севдалина и неизвестният певец би трябвало да избяга някъде на топло и безопасно място; но нали сме наясно какви поражения нанася любовта върху крехката психика на артиста. Не знам дали вятърът или друго природно явление е помогнало, но друго съм сигурен – всяко укротяване на опърничави и вразумяване на проклетии е краткотрайно и несериозно. С други думи, не се надявай ​​ – когато леденият вятър започне да топи ледовете, тогава разните Свдалини ще станат годни за употреба.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ А Драмадана е наистина леден зимен вятър, глух и безжалостен. Средиземноморското му име е Трамонтана, или още по-силно – Трамонтаната, с ударение на предпоследното “а”; никого не е стоплил той и брой нямат жертвите му. Кръвожаден вятър; често сърчицата на зимните птици не издържат и те падат, вече замръзнали, а Драмадана жадно поглъща замаяните им души.

 ​​ ​​ ​​​​ В лятната си разновидност северният вятър е поносим, но все пак носи плашещото напомняне за зима. Смъртта в някаква невидима форма съществува в Драмадана и хладният му летен порив сякаш идва откъм гробищата. Както в детето живее бъдещият мъж, тъй и в летния северен ветрец стиска зъби и чака реда си мразовитият зимен Драмадан. Така го усещах и сега – уж спокоен и безобиден, но със стаен студ и едва доловимо ръмжене той се спускаше от северните склонове към морето и сякаш се колебаеше дали да стовари скритата си мощ или да я разнесе навътре в морето, далеч от пъплещите безпомощни ​​ и безполезни хора.

 ​​ ​​ ​​​​ Най-познатата история за Драмадана е как си се отървал или скрил от него; най-героичната е как си му устоял; зависи от склонността на разказвача към преувеличения. Аз си представих (изживях? сънувах? изфантазирах?) трета. Без героизъм и титанична борба. Нищо не дискредитира така митологията както фалшивата героика. История, възможна и достъпна за всеки. И може би случваща се с всеки под различна форма. Видях я пред очите си като на филм, където всичко се случваше с мене. Нека психиатрите си обясняват това; аз прекрасно съзнавам колко съм си луд.

 ​​ ​​​​ ...Когато жена му издъхна, Михаил тъкмо си спомняше как я бе откраднал преди трийсет и две години. Когато живееш високо в планината, в зоната на вечната самота, отрано се замисляш кого да вземеш за другар, дотолкова побъркан, че да сподели живота ти. Всъщност главното събитие в планинския живот беше женитбата и всички гледаха да се оженят възможно по-рано. Старите да се отърват от децата, за да гледат своите родители; децата пък бързаха да се вкопчат един в друг и да делят самотата си, особено болезнена сред родители и дядовци. На шестнайсет години повечето момичета бяха вече майки, а гордите татковци целуваха бебетата през едва наболите си мустачки. Това беше радостта ​​ им; другото бяха кози, овце и всякаква друга домашна твар, и в постоянната битка за живот хората влачеха със себе си животните и в тази симбиоза не всякога човекът беше най-важният.

 ​​ ​​​​ Михаил бе седемгодишен, когато дядо му го заведе в едно село на ден и половина път; водеха три магарета, натоварени с кожи за търговците. Това бе първото далечно пътуване на Михаил и той жадно попиваше непознатите очертания на чуждата планина, учуден от нейната различност – очите му бяха вече научени да забелязват различията в привидната еднаквост на планините. И там, това село видя Елена – русоляво и луничаво хлапе с ококорени кафяви очета, гушнало кукла от смърчова кора, украсена с шарени парцалки и коси от козя вълна. Тогава Михаил разбра коя ще бъде жена му, щом порасне; и десет години живя с тази сигурност. Когато научи, че са спазарили Елена за момче от нейното село, яхна магарето и просто я открадна, както хайдуците крадат овца. Заведе я в една далечна колиба, криха се там докато падна снегът и се прибраха щом врявата утихна; едно ново планинско семейство както много други.

 ​​ ​​ ​​​​ Сега, през пелената на годините Михаил ясно виждаше, че времето на укротяване и опознаване в онази кошара е било най-хубавото в живота му. Отишли там като жертва и крадец, двамата се бяха върнали обречени един другиму и доволни от обречеността си. Ако нещо бе свършил през живота си, това беше да пречупи откраднатото момиче и да посее в сърцето й любов. Със смъртта на Елена животът на Михаил също свършваше. Оставаше му да направи само още нещо важно – да изпълни последната воля на жената, и той щеше да го стори.

 ​​ ​​ ​​​​ Скоро след като се разболя и взе да кашля кръв, Елена го помоли:

 ​​ ​​ ​​​​ “Обещай, че ще ме погребеш долу, в долината. Искам да лежа на топло. Цял живот мръзнах в тази планина. Нека в смъртта да ми е топличко. Под някоя череша или вишна, обещаваш ли?”

 ​​ ​​ ​​​​ Той кимна. И двамата знаеха какво значи ​​ да кашляш кървава каша. Мнозина в планината умираха така и бяха наясно: ако дочакаш пролетта, ще преживееш лятото; чак първите студове ще те отнесат набързо. Елена успя да се улови за пролетта, прекара лятото и есента увита в дебели козяци край огъня, и при първия Драмадан, довял сняг и леден мраз, издъхна, докато Михаил топлеше стопените й пръсти и разплакан си спомняше как я бе откраднал преди трийсет и две години. 

 ​​ ​​ ​​​​ Сега трябваше да изпълни обещанието си.

 ​​ ​​ ​​​​ Несръчно, целият треперещ, уми мъртвата и я преоблече с дрехите, приготвени в едно вързопче. Той също бе приготвил нещата си за пътуването; прибави в раницата останалата в колибата храна и бутилка ракия, ​​ напълни патрондаша. Пусна овцете и козите при сеното и мамулите, развърза кучетата и се помоли Богу да не усетят вълците, че къщата е без стопанин. После коленичи в снега и се помоли за Елена. Надяваше се молитвата ​​ да съпроводи душата й в началото на небесния път, когато още е объркана и натежала от земните мъки; пък и ангелите можеше изобщо да не я видят в тази пустош.

 ​​ ​​ ​​​​ Изнесе тялото, положи го на шейната и внимателно го върза. Взе раницата и пушката, заключи вратата; бе готов.

 ​​ ​​ ​​​​ Хайде, Елено, каза – да вървим. Ботушите му заскърцаха в снега. До мръкване оставаха почти четири часа, трябваше да стигнат до старата лятна кошара и да нощуват. После – все надолу, от заслон на заслон – до реката. При добро време може да стигне за три дни. Оттам – все по течението на юг. Към топлото. Извън шапката на снега. Докато стигнат.

 ​​ ​​ ​​​​ Драмадана го тласкаше надолу и Михаил с мъка удържаше шейната. Тук-там имаше вече навети преспи. Твърде рано бе започнала тази зима, горските зверчета бяха усетили и се изпокриха навреме, та ​​ сега вълците щяха да гладуват и пакостят; цели сражения водеше Михаил срещу глутниците, но те все успяваха да удавят някое животно и той намираше в гората само кървав сняг и нищо друго. Вълкът си е вълк, каза си той, долна гадина. Понамести пушката и се ослуша да чуе сред свистенето на вятъра вълчи вой.

 ​​ ​​ ​​​​ Сълзите бързо замръзваха по лицето му и го дразнеха. Не бе плакал отдавна, откак загубиха детето и сетне, като се разбра, че друго няма да имат. Но тогава криеше плача си от Елена, а сега и да го вижда, нищо; тя ще разбере.

 ​​ ​​ ​​​​ Привечер стигна кошарата, вкара шейната вътре, затули счупеното стъкло с парцаливи чували и черги; сетне запали огън и се наплака на воля, като хвърли вината върху пушека. Пийна си ракийка, хапна нещо и задряма, седнал до огнището да се суши. Колибата нямаше да се стопли и Елена щеше да си лежи замръзнала в шейната, макар и дебело облечена.

 ​​ ​​ ​​​​ Първата ни нощ е това, Елено – ти като мъртва, а аз жив.

 ​​ ​​ ​​​​ Дано поне на тебе ти е хубаво, където си. Ако Господ беше милостив, би наредил да умираме заедно; но сигурно не се е сетил. Безсмъртен нали е, не знае какво ни причинява понякога.

 ​​ ​​ ​​​​ Умората го събори и той се унесе и спа около два часа; после седя неподвижен, празен, несъществуващ – докато развидели. Пое надолу по замръзналия хрускав сняг. Драмадана бе утихнал, но Михаил знаеше нрава му – щом се покаже слънцето и ще задуха, сякаш топлината и живота на хората бяха най-лютите му врагове. В смълчаната гора се чуваше само пукането на замръзналите дървета и хрипавото дишане на Михаил.

 ​​ ​​ ​​​​ Преходът до следващото убежище беше най-дълъг и тежък; трябваше да се пести сила и Михаил дори не мислеше; да стигне преди мръкване, ​​ нищо друго нямаше значение.Ако нощта го завари насред гората, бездруго ще умре и няма да изпълни молбата на Елена. Знаеше колко лека и сладка е смъртта в снега, но нямаше право да изостави жена си. Вървя повече от десет часа без да седне, но успя да изпревари мрака; точно преди нощта да се стовари върху света, Михаил вкара шейната в кошарата, почти невидима под натрупалите преспи.

 ​​ ​​ ​​​​ Тук беше по-топло и уютно, огнището теглеше и огънят заигра бързо и весело, сламата изригваше безброй пращящи звездички и Михаил се натъжи при спомена как Елена обичаше да гледа с часове играта на живите пламъци. Дано ти е топло там, пожела й той. Дали и при тебе има лято и зима, и други сезони? Сигурно; иначе скучно ще е само едно и също. Господ обича разнообразието. Я колко хиляди животни и птици е сътворил, и все различни, че и хората – бели, черни, всякакви. Един с един няма еднакъв; иначе голяма скука ще падне.

 ​​ ​​ ​​​​ Похапна, пийна ракийка и полегна пред огъня с гръб; искаше да гледа Елена. Сега вече можеше да мисли за нея, силата му бе стигнала за днешния преход и сега можеше да позволи на ​​ мъката да го изсмуква. И Михаил я пусна в душата си да вилнее на воля; стискаше зъби и гледаше Елена, докато сънят го захлупи и отнесе в блажения свят, където няма нищо.

 ​​ ​​ ​​​​ Преди разсъмване се събуди от усещане за опасност. Вслуша се, но равното бучене на Драмадана поглъщаше всички други звуци и ги отнасяше надолу, към равнината. Хвърли още клони в жаравата и пламъчетата заиграха из колибата. Елена лежеше спокойно, увита в шейната до вратата, недостъпна за слабичката топлина. Няколкото градуса, спасяващи живия, не можеха да навредят на мъртвата. Утре вечер, Елено, обеща й Михаил, ще стигнем реката. Оттук вече е лесно, по-равно е и гората е рядка; бързо ще слезем. Ако успеем да преминем реката, помисли той и побърза да прогони тревожната мисъл, да не безпокои Елена. Все някак ще прескочим отвъд; отсега ли да умуваме?

 ​​ ​​​​ Щом развидели и Михаил излезе навън, успя да различи десетина следи от вълчи лапи, незасипани още. Животните бяха наблизо, но нямаха куража – или още не бяха обезумели от глад – да се покажат на светло. Свикнал от дете с вълчата напаст, Михаил не се тревожеше. Кучешка направа е вълкът и страхът му е в кръвта. Не е мечка – тя убива не от глад, от ярост убива и това я прави опасна. Вълкът търси опора в глутница – значи е слаб и боязлив. А не е ли така и с хората, безсилни да се справят самички със света и затова се организират във всякакви общества? Който има кураж да се възправи сам и да каже на вселената: ето ме, аз съм, и ще си вървя по пътя, а ти недей ми пречи! – за какво са му на него хиляди други човеци, безсилни да го сторят?

 ​​ ​​​​ Така постъпих аз, Елено, и ти също. И ето – ти извървя пътя си, към края съм и аз, и трябва да сме горди, че издържахме.

 ​​ ​​​​ Михаил зареди пушката, глътна една уста ракия и потегли шейната надолу, подтикван на тласъци от Драмадана. Беше поизмръзнал вече, с отслабена чувствителност, което може би го спасяваше от същинско замръзване и пестеше силите му. Сега трябваше да стигне реката. Там вече нямаше подслон, трябваше да струпа колибка; чак двайсетина километра по-долу започваха овчарските къшли. Но преди това трябваше да мине на отсрещния бряг.

 ​​ ​​ ​​​​ Вълчият вой бе отнесен от вятъра, но след минута-две доби сила и пробиваше поривите; един вълк виеше, друг поемаше след него, а глутницата пригласяше. Не последваха Михаил; те просто бяха в гората, а той я пресичаше. Чуждият беше той, непознатият човек, и зверовете предупреждаваха. Този свят не беше за хората. Нарушители на реда, те можеха да бъдат наказани и Михаил знаеше: само от решението на глутницата зависеше дали ще успее да мине. Беше сам, макар и с пушка; и животните усещаха превъзходството си. Страхът ги възспираше, но ако човекът не изчезнеше час по-скоро, раздразнението и гладът щяха да надвият страха.

 ​​ ​​​​ Той забърза, без да тича; всеки опит за бягство би окуражил глутницата, невидима още, но присъстваща наоколо, сякаш зад всяко дърво святкаха две студени жълти очи. След половин час воят затихна и се изгуби; Михаил продължи да тегли шейната без да се озърта и да губи време, докато силите му секнаха отведнъж и той се струполи в пряспата, легнал до Елена, плувнал в пот и невиждащ нищо от умора.

 ​​ ​​​​ Сега вълците можеха да дойдат и да тържествуват; но ги нямаше и на Михаил му се привидя как Елена ги възспира някъде от нищото и ги завръща обратно като послушно стадо овце.

 ​​ ​​​​ Не разбра колко е лежал в снега, но когато се съвзе потта му беше замръзнала. Стана замаян, огледа се, намери пътя в снежната пустош. И тръгна.

 ​​ ​​​​ Все неприятности, Елено, все премеждия. Цял живот, та досега.

 ​​ ​​​​ Късно следобед стигна реката. Тук тя още бе тясна и слаба, но след два-три часа път няколко потока й вливаха сила, тя набъбваше, хукваше бързо надолу и се изсулваше от отеснялото корито, разливаше се и спокойно поемаше към зелената равнина с топлите поляни и плодни градини. Мястото, раят, за който Елена бе мечтала през всичките години в суровата планина.

 ​​ ​​ ​​​​ Но дотам имаше много път; тук реката бе ивица пяна, блъскаща яростно скалите.

 ​​ ​​ ​​​​ Михаил остави Елена в пряспата мужду два надвесени камъка и се зае да устрои леговище за двамата. Беше го правил много пъти, по различни начини – според условията. Избра един ъгъл в склона, където се бе образувала вдлъбнатина, изровена под корените на паднал смърч. Насече клони, натрупа ги, отдели сухи вейки за огъня; скоро колибата беше готова. Той вкара шейната с Елена, запали огън пред входната дупка и приклекна до спасителния пламък само минути преди слънцето да изчезне и студът да нахлуе в света с убийствения си дъх.

 ​​ ​​​​ Пак успяхме, Елено.

 ​​ ​​​​ Прииска му се да отвие жената и да целуне леденото й лице; изведнъж изпита страшен срам заради глупавото си желание. Рядко я беше целувал приживе, пък и тогава някак се беше срамувал. Какво ​​ остава пък сега?... Той обърна гръб на шейната и задряма; трябваха му още много сили и само крехкият сън можеше да ги изсмуче от дълбините на тялото – трупани и пазени толкова време за такива случаи. Планинските хора знаят как да спестят запаси от сила и да ги отключват само когато трябва да оцелееш, за да постигнеш целта си. Не биваше да се прахосва енергия за нищо – нито за болки, нито за скръб, нито за мислене дори, за да не изсмучеш набързо скритите зрънца сила заради някакви си чувства.

 ​​ ​​ ​​​​ Преоблече се в сухи дрехи и подремна; в съня си обмисляше как да премине реката. Беше го правил много пъти, но все без Елена; е, сега двамата щяха да се справят по-лесно.

 ​​ ​​ ​​​​ Събуди се, изчака да омекне хапещия студ при разсъмване и потегли с шейната покрай разпенената вода. Километър по-надолу брегът се извисяваше в стръмна скала; дотук беше пътят му от тази страна. Избра място достатъчно широко, за да не го грабне течението и тогава - край; после развърза Елена, нарами я като отсечен дънер и нагази в реката. Раницата, пушката и жената бяха товара му. Не усети студа, водата стигна до пояс, но дъното беше твърдо и Михаил се придвижваше стъпка по стъпка, запънал крака между камъните; щом вие, камъни, устоявате на течението, нима човек като мене няма да го надвие? Ще минем, Елено, оттатък е широко и равно, а надолу е ​​ слънчево и топло. Ще намерим една вишна за тебе – може ли в слънчева долина да няма вишни?

 ​​ ​​ ​​​​ И така стъпи, без да пита след колко време, на отсрещния бряг.

 ​​ ​​ ​​​​ Там нямаше скали за укритие от вятъра, не можеше и да запали огън. Свали мокрите дрехи, навлече вчерашните, постоплени в раницата; изпи останалата ракия, нарами Елена и тръгна.

 ​​ ​​ ​​​​ Усети замайването – първия сигнал, че силите пресъхват. Помоли се, повика ги, колкото бяха останали – и забърза, превит под товара си надолу. Драмадана удряше в раницата, Елена също пазеше гърба му; ще издържа, каза си Михаил; до първата колиба ще издържа, Елено. Много не сме говорили с тебе, но никога не съм те излъгал. Обещая ли нещо, правя го; наумя ли нещо, смятай го свършено, пък ако ще ​​ най-голямата глупост да е.

 ​​ ​​ ​​​​ Така вървя, докато Драмадана довя гъста снежна вихрушка, изсипа я върху света и когато Михаил видя покрива на схлупената лятна овчарска колиба, новият сняг бе натрупал до колене. Михаил влезе, положи Елена върху сламеника, свали замръзналата раница и погледна през прозорчето. Зад снежната виелица лежеше равнината, и тя напролет пак ще е бяла, само че от разцъфнали дървета – дето Елена ги бе сънувала толкова години.

 ​​ ​​ ​​​​ В първите топли дни на февруари ​​ го намериха. Десетина километра на юг, близо до първото село. Снегът го бе запазил от зверовете и мъжете разпознаха тялото – Михаил, горе от планината. По-късно, когато снегът изтече напълно, видяха наблизо струпан и гроб – купчина камъни под една дива череша.  ​​​​ 

 ​​ ​​​​ Ръждясалата пушка на Михаил бе захвърлена до могилката. Любопитни, хората от равнината чоплиха цяла пролет тази история и всеки имаше собствена идея какво се е ​​ случило. Това е хубавото на подобни случки – разпалват въображението и понякога раждат всякакви легенди. А историята на Михаил и Елена потвърди само един закон, доказан от много подобни трагедии – когато духне Драмадана, стой си вкъщи на топло и се моли да мине по-бързо.

 ​​ ​​​​ Ама хората са такива – най-обичат да пренебрегват правилата, написани с кръвта на клетниците преди тях.

 

 

 ​​ ​​​​ М  ​​​​ И ​​ Л  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Глупавото в живота на Мила бе, че постигна ​​ мечтите на детето Мила. Значи дребни, жалки мечти са били, момичешки – шепа бонбонки в станиолче. Постигна ги, изсмука бонбоните – а сега вече е късно да мечтае за друго. Мечтаенето в средната възраст е опасно занимание ​​ и най-често води до отчаяние. Отпусни се, Мило, отдай се на ветровете, върши си щуротиите – само не мечтай. Както децата не бива да си играят с огън, тъй и големите трябва да се държат далеч-далеч от мечтите; защото възрастните са по-уязвими от децата.

 ​​ ​​ ​​​​ Бе стигнала морето. Дърветата сочеха с ръце север – пътя на вятъра. Камионът бе изпухтял: жалко, ти си страхотен слушател, чао и успех; изръмжа и отпраши, Мила клекна на кръстопътя, вятърът все щеше да довее някой автобус или нещо друго и всичко ще е наред.

 ​​ ​​ ​​​​ Само без мечти, Мило.

 ​​ ​​ ​​​​ Затвори очи, остави лицето си в шепите на южния ​​ вятър, който щеше да я отведе на север; и си спомни едно старо стихотворение. Бе го обичала като ученичка, после многото текстове, планините от реплики го бяха затрупали, а то сега ​​ проблясна ​​ цяло-целеничко в паметта ù, чакало години своя ред.

 

​​ На север

​​ жените са млечни, 

​​ боговете – жестоки и рунтави.

​​ Бледи блещукат звездите,

​​ болно е слънцето. 

​​ Там се сбират душите на глупави воини,

​​ предпочели кръвта

​​ пред нектара на устните.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ На север отивам –

​​ да търся замръзнали думи.

​​ Ще ги стопля с дъха си те ще политнат 

​​ Като ято от жерави – към безумния юг.  

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дано някой прокълнат повдигне очи и ги чуе.   ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ 

 

 ​​ ​​ ​​​​ Прокълнати – прошепна Мила – ние сме прокълнати. Ние, дето търсим замаяни разни хвърчащи думи, образи и чувства.

 ​​ ​​ ​​​​ Повдигна очи – нямаше жерави, само прашни врабци прехвърчаха из буренясалото стърнище край пътя. 

 ​​ ​​ ​​​​ Ние ли? – помисли тя – Май казах ние? Нима има друг освен тебе, Мило? Само авторът на стихотворението – но той отдавна е мъртъв. Или има друг някъде, може би на север?При рунтавите сурови богове? Сред бледите жени с прозрачносини очи, прилични на русалки? Сред покоя на замръзналите думи? Където няма нужда от смисъл, значение и същност? 

 ​​ ​​​​ Нещо зрееше в нея; може би бе важно и съществено, а може да беше само желанието да има в живота си нещо важно и съществено; или я дразнеше някаква песъчинка, която душата й обвиваше, подобно мида, с бисерно покритие, за да я задуши – а от това песъчинката само нарастваше. Докато се превърне в камъчето, дето обръща колата.

 ​​ ​​ ​​​​ Нещо я чакаше, мамеше я, молеше да го размрази с дъха си. Не беше някое ново изкушение – Мила вече предугаждаше изкушенията; щом знае за тях, човек лесно ще ги избягва. Друго беше. Но все пак тя реши да опази разума си бистър, кой знае ​​ каква лъжовна дреха може да облече изкушението. Просто го избягвай, Мило, не се полъгвай да се надхитряш с него; сигурно целта муе да те подмами точно в тази игра.

 ​​ ​​ ​​​​ Няма покой за тебе, Мило. Сигурно щастието е да си изживееш спокойно живота; но хора като тебе се раждат с безпокойство в сърцето и никакви хапчета не го упояват. Вие вероятно сте дарени с възможността да вкусите някакво друго, по-истинско щастие, а безпокойството ви държи вечно нащрек – да не го пропуснете. Но има ли изобщо такова алтернативно щастие, Мило?

 ​​ ​​ ​​​​ В два свята живееш ти, два живота влачиш. А може и повече да са. Театърът, приятели, роднини, домакинство – това не е истинският ти живот. Лъжа е това открай докрай. Може да има друг, същински и важен живот, а може и да няма – но този, лъжливия трябва да го победиш. Или да избягаш. Изобщо – да се освободиш. Веднъж отървеш ли се, ти пак ще го живееш – но гледайки се отстрани като зрител, като в спектакъл, където между другото участваш.

 ​​ ​​​​ И това ако не е раздвоение на личността, Мило – то какво е?

 ​​ ​​​​ В този, домакинския живот на Мила се беше наместил – боже, преди шест, не – осем май – години, как само минават, проклетите! – един илюстратор-естет. Всъщност Мила не харесваше толкова него, колкото простора в слънчевото му ателие. Естетът имаше една любима тема – ролята на Красотата ​​ в спасяването на света, и неизменно я развиваше след третата ракия. В това време Мила домакинстваше на вечните компании, горда от ерудицията и сладкодумието на приятеля си. Шантавата, глупавата Мила.

 ​​ ​​​​ Така една вечер ерудитът пак захвана да обяснява, че светът има само един шанс – да издигне Красотата за знаме и идеал, и така може би ще бъде спасен; и говореше с убедеността на пророк и месия, която успяваше да внуши и на пийналите слушатели.

 ​​ ​​ ​​​​ Изведнъж Мила – или някой чрез Мила – каза:

 ​​ ​​ ​​​​ “Не е вярно. Не светът трябва да бъде спасяван. Какво е светът – едно обиталище. Нищо повече. Човека спасете – а не пещерата, където се е затворил!”

 ​​ ​​ ​​​​ Учудените очи на компанията и снизходителните усмивки посочиха на Мила мястото ù в кухнята; тя влезе послушна там, порева си, после се измъкна тихо и си отиде, и повече не се обади на естета-илюстратор. Той също не я потърси – нищо не разделя хората колкото ​​ идейните различия.

 ​​ ​​ ​​​​ Мила се усмихна. Седи си край прашния път, чака нещо да я отведе на север – стига вятърът да не обърне посоката; хубаво й е. На пръсти се броят такива дни в живота, Мило, трябва да го запомниш, само дето и представа ​​ нямаш от датата. Както повечето човешки изобретения, датите също не те интересуват. Точно както при обикновените, нормалните луди.

 ​​ ​​ ​​​​ Една кола приближи, огледа Мила; тя не помръдна. Комуто е писано да ме откара на север, ще спре сам, реши тя; а тези сигурно ме мислят за магистрална циганка. Мила се разкикоти, стана, поклони се на врабците в стърнището и издекламира монолога на Първата баба от Аристофановите “Жени в народното събрание”:

   

 ​​ ​​ ​​​​ Защо мъже не идват? Крайно време е!

 ​​ ​​ ​​​​ И ето аз – намазана, набелена,

 ​​ ​​ ​​​​ облечена във дрехата шафранена   

 ​​ ​​ ​​​​ напразно чакам, тананикам песничка

 ​​ ​​ ​​​​ и се задявам, за да хвана някого

 ​​ ​​ ​​​​ по пътя.

 ​​ ​​ ​​​​ Музи, слезте на устата ми,

 ​​ ​​ ​​​​ вдъхнете ми йонийска сладка песничка!   

 ​​ ​​ ​​​​ Мила подскачаше и играеше дъртешкото хоро на Първата баба; чак врабците се разхвърчаха. После чу зад себе си спирачки, ръмжене на автобус; беше отворил гостоприемно първата врата и отвътре се хилеше младо шофьорче.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ - Досега никой не ме е спирал така – призна шофьорчето.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ - И няма да те спре – увери го Мила и хвърли чантата на седалката. - Само аз го правя. И знаеш ли защо?

 ​​ ​​ ​​​​ Тя се наведе към ухото му и сподели тайната:

 ​​ ​​ ​​​​ - Защото съм луда.

 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Б  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ А  ​​​​ Ц  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Откакто се помня, мама ходеше да бере ​​ билки в нощта преди рождението на свети Йоан Кръстителя. В последните й години силите й не стигаха и все ме викаше да я придружа до любимата й поляна извън града, където в полумрака някак различаваше полезните билки; в тях вярваше както в Бога и никога не се довери на медицината в бели престилки. Така я заведох и последния път; скоро след това си отиде; оставих я да рови из тревите, сред ​​ рояци светулки, и само чувах как тихо си мърмори някакви молитви, или просто разговаряше със същества, невидими за мене. Отпуснах се във влажната прегръдка на земята и почти веднага видях... Видях ли? Сънувах ли? Не зная. Достатъчно луд съм вече, за да търся достоверност във възприятията си. Имам ги – и това ми стига.

 ​​ ​​ ​​​​ Видях текст, изписан върху груба жълтеникава хартия с перо и мастило, подобно на библейски ръкопис. Беше преразказан, а не в номерирани стихове; така се разпространяваха апокрифните ръкописи. Нямаше начало и край – просто откъс, отделна притча, предназначена за разказване както приказките вечер край огъня.

 ​​ ​​ ​​​​ Ето го.

 

 

 ​​ ​​ ​​​​ ...Книжниците мразеха Исуса, който още като невръстно дете ги бе наддумал и засрамил.И макар да го бяха изучили и да бе станал един от тях, те всякога се чувстваха принизени от неговата мъдрост и уязвени от добротата му. Затуй щом се заговори сред народа, че Исус бил Месията, книжниците мигом го предадоха на Пилата Понтий, лъжейки, че Исус подтиквал народа към бунт.

 ​​ ​​ ​​​​ Тогава Исус се възправи пред книжниците и рече, а думите му кънтяха от гнева Божий:

 ​​ ​​ ​​​​ “Вие, дето сте избрани да сеете Божиите истини сред човеците, а без срам мърсите света с лъжи и измами, да знаете – от днес, та до свършека на света само лъжи и измами ще говорите и пишете, и никой няма да ви вярва, и човеците ще ви презрат като най-долни и безполезни твари. Не Божието слово, а дяволското съскане ще излиза от устата ви, и всички ще странят от вас като от змии. А вие ще вярвате, че многото думи ще скрият лъжите ви, и потоп от безплодни слова ще леете, но напразно ще бъде всичко. Планини от лъжи ще натрупате, а през тях като невидима мравчица ще пробие истинното слово Божие и ще достигне когото трябва. Така вие ще се обърнете в слуги на дявола, и прошка няма да има за вас, защото покаянието ви е чуждо. На човек се прощава когато сгреши с някой член от тялото си; когато сглупи и недомисли; когато се разгневи и стори лошо някому. Но прошка няма за умния, който знае що върши и върши зло в пълно съзнание.

 ​​ ​​ ​​​​ Така ще си проправя път сред грамадите лъжи капката истинско Слово, и още по-ценно ще е то, защото е като пшенично зърно мъничко, но има сила да обърне света. Малцина от човешкото племе ще могат да го различат, но те ще станат водачи на людете към светлината Божия”.

 ​​ ​​ ​​​​ Тъй рече Исус на книжниците, а сетне стражите го отведоха да изпита мъките Голготски.

 

 ​​ ​​​​ Този спомен нахлу в мене докато размишлявах защо стиховете в средиземноморската ми антология си приличаха по нещо неуловимо. Представих си как те като мънички капки роса кривуличат между мъртвите грамади от думи, за да напоят зрънцата истина, заложени в душата, и те да покълнат, и така да се спасява и пренася Словото през вековете. Може би затова си приличаха тези стихове на поети от различни страни и времена; но можеше и други причини да има. Възможно бе самият аз да ги подбирам по някакви свои неосъзнати показатели, които ги уеднаквяват; можеше и самото Средиземноморие да носи общи флуиди и те да се пресъздават по сходен начин. А нищо чудно просто поетите да черпят идеи и образи от едно и също място в невидимия свят, достъпно само за тях.

 ​​ ​​ ​​​​ Така или иначе, това придаваше хармония на ​​ антологията и бях доволен. Дори оспорваните стихове на обявения за крадец Джамал бен Мансур, алжирец, познат под френското име Жан Мансур стояха хармонично и равностойно сред маститите имена, въпреки съмнителната слава на автора си.

 ​​ ​​ ​​​​ Историята на Жан Мансур сама по себе си е любопитна, цял роман за пътя на неграмотното алжирче до заможен търговец и корабособственик; но според мен тя стои встрани от нашата тема. Защото Жан Мансур вече е осъществявал половината трафик между Алжир и Франция, колонията и метрополията и е бил достатъчно известен на двата бряга на Средиземноморието, за да търси лавров венец и дрънкането на лирата наместо песента на златото. Вярвам му, че всичко е станало изведнъж, внезапно и непоправимо – един ден търговецът Мансур грабнал молива и написал първите изненадващи редове, които ръката му сякаш сама знаела. Смаян и объркан, Мансур късал хартията, но скоро пак хващал молива, подчинен на няма и невидима команда. Понякога написаното повтаряло накъсаното и Мансур разбирал, че насреща си има воля, нетърпяща възражение. Така постепенно съпротивата му се сломила, той решил, че славата и наличното му уважение в обществото ще засенчат срама от стиховете и решил да ги покаже на свой приятел, ценител на изящното слово. Приятелят му харесал написаното, похвалил го и въпреки клетвата да мълчи до гроб, набързо разгласил тайните занимания на Мансур. Вече уличен, Мансур постъпил умно – признал си на всеослушание, обезоръжил подигравчиите и набързо публикувал в луксозно томче трийсетина стихотворения, илюстрирани от модни и скъпи художници. Това раздразнило критиката, но все пак тя се отнесла благосклонно към търговеца-поет, той пък приел умерените хвалби насериозно и набързо отпечатал още две сбирки, все тъй лъскави и натруфени. Нищо не замайва и упойва както артистичната славица, колкото и незначителна да е всъщност. Похвалата, изречена лицемерно от отявлен негодник може да го направи пръв приятел на поета; както и пренебрежението на любим човек към нашите опуси го превръща безусловно в личен враг. И не само в суетата е въпросът; защо иначе Цезарят, господарят на света, ще копнее и скимти за хвалба на поетичната му дарбица? Явно изкуството настройва душите ​​ ни за нещо важно и съществено, жизнено необходимо някога, а сега затрупано от човешката глупост, предразсъдъци и комплекси; и душата се втурва да го търси, захвърлила всичко ненужно от себе си.

 ​​ ​​ ​​​​ Ето едно стихотворение на Мансур от първата стихосбирка, което си харесах за антологията.

 

 Направих къщичка за птици

 за да прогоня самотата сред гъмжилото.

 На сухата върба я окачих,

 трохи насипах и зрънца.  

 След туй зачаках.

 Сезони – пролети и есени.

 Не дойде никой. Скрити в шумата

 на другите дървета, птички пееха,

 долитаха, отлитаха с децата си.

 След много празни зими

 свалих лъжливата къщурка, хвърлих я

 и от изгнилите парчета изпълзя

 сънливата змия, заселена –

 или измислена, или забравена –

 от мене.

 

 ​​ ​​ ​​​​ Стихотворението бе твърде глупашки илюстрирано с люспест змей, който съска срещу ужасените птичета.

 ​​ ​​ ​​​​ Само една година продължил поетичният възход на Жан Мансур. Скоро след излизането на третата книжка тайнствената сила го изоставила тъй внезапно, както го била обладала преди. ​​ Опитвал се да пише, но нищичко не се получавало. Казвал си, че е временна криза, но тя продължила достатъчно и Мансур разбрал – птичето на дарбата било отлетяло. Почувствал голямо облекчение, захванал си пак търговията и скрил шарените книжки от очите си. И всичко би приключило тихо и кротко, ако критиците не намерили нещо нередно във внезапния му ​​ отказ от поезия точно когато всички признали, че понякога музите могат да обитават и богаташки дом. Ако някой бедняк престане да пише, никой няма да му пука защо е спрял. Интересът към Мансур обаче растял. ​​ Жълтите вестници първи пуснали слуха, че стиховете му били крадени; сериозните издания правели анализи и доказвали, че някои образи и думи били неприсъщи за Мансур. Най-доброжелателните допускали, че е зарязал писането, разочарован от мирската суета; но търговската му дейност ги опровергавала.

 ​​ ​​ ​​​​ А самият Жан Мансур несръчно се оправдавал наляво ​​ и надясно, и това задълбочавало подозренията на обществото. Аз не съм поет, тръбял той, и никога не съм бил. Но не съм и крадец. Никога не съм чел стихове. Питайте когото щете. Никакви книги не съм чел, най-малко пък стихотворения. Откъде се взеха, по дяволите?

 ​​ ​​ ​​​​ Скандалът се разгорял, после утихнал и се забравил. Мансур изкупил тайно всички останали книжки и вероятно ги унищожил. Прехвърлил дейността си в Алжир, далеч от френската суета и доживял дните си охолно и спокойно, без разни главоболни книги около себе си. Злата прокоба на стихотворството се смилила и никога повече не се появила; и може би за останалата част от живота му би подхождало това стихотворение – като оставам със съмнение дали изобщо е разбирал какво е написала ръката му.

 

 Преяло тялото –

 душата ненахранена.

 И падаш, падаш...

 А сенките край тебе

 крещят и грачат, че летиш със тях.

 И става ти приятно от летенето

 и че си част от веселото ято –

 червенооко,

 с мънички рогца.  

 

 ​​ ​​ ​​​​ А може би, казах си, историята на Жан Мансур ​​ да потвърждава словата Исусови от моя апокриф – как капчици от думи проникват през мъртвите грамади, намират начин да изпълнят предназначението си и изчезват, за да се появят други и другаде.

 

 

 

 ​​ ​​​​ Г  ​​​​ А  ​​​​ Р  ​​​​ Б  ​​​​ И

 

 ​​ ​​​​ Оставил се бях да ме води като компас Розата на Дзефос; и тя

бе ме отвела напълно извън житейското всекидневие. Неусетно

бях започнал да виждам символи във всеки предмет, и знак във всяко събитие; това несъмнено е пътека към лудостта, но е твърде приятно изживяване, за да се лиша от него заради фалшиво благоразумие. Всъщност благоразумието винаги ме е дразнело; вярно, не затварям очи за да пресека на червено, но в останалото животът ми все е текъл малко встрани от правилата. Ако някога стана благородник и се наложи да си поръчам фамилен герб, то на него ще пише с главни букви (сигурно на латински, за да подчертая древния си произход):

 ​​ ​​ ​​​​ “ЗАВИСИШ ЛИ ДОРИ ОТ ЕДИН ЧОВЕК, ТИ ВЕЧЕ СИ РОБ”.

 ​​ ​​ ​​​​ Прекрасен девиз, макар да е тъжен – но кое не е тъжно в света на прекрасното?

 ​​ ​​ ​​​​ Все си спомням колко тъжно ми стана веднъж, когато видях изхвърлена цигулка. Бях на сватба в някакво планинско село и когато врявата стана непоносима, се измъкнах и тръгнах покрай реката зад последните къщи. Хладно, тихо, отрезвяващо; меки селски звуци, ​​ бълбукане на вода, слънцето топли, без да досажда. И тогава видях цигулката; плаваше сред боклуците в подмола на моста, между гуми, шишета, парцали и гнили коренища. Лъскава, червена, предизвикателна – и все пак мъртва както всичкия боклук около нея. Ако бях видял удавник, би ми се сторило по-естествено. Това късче музика сред селските отпадъци остана – вече дълги години – пред очите ми и доста често натрапчиво ми говори нещо, подсказва, насочва мисълта ми – но още не съм разгадал намеренията му. Само ме обзема тъга – безпричинна, необяснима, отвъдна.

 ​​ ​​ ​​​​ И ето – тя пак дойде. Неусетно бе духнал Гарби – тъй и не научих откъде идва името му. Гарби духа рядко в нашите ширини, затова пък прави поразии, които дълго се помнят. На старите компаси посоката му се отбелазва като SSW, юг-югозапад, лесно е да го сбъркаш със съседните му Лодос и Бонети, докато пакостникът се е изнизал тихомълком. Такъв е Гарби – свършва белята, изчезва и оставя тъжното усещане, че си излъган и ограбен. Както се чувствах всеки път, когато ми се явяваше удавената цигулка.

 ​​ ​​ ​​​​ А може би тя не искаше да ми внуши нещо конкретно, да ме насочи в някой страничен път, а напротив – да ме върне назад, да ми сподели своята история? Човек е свикнал да гледа знаците по пътя като шофьор, пътуващ напред; но за знака не съществуват посока и време, те са човешки измислици. Точно това твърди в едно свое стихотворение Джанкарло Поци, автор на прочутата за времето си книга “Тропика на Луцифер”:

 Вървим – напред или нагоре.

 Така си казваме.

 За свое оправдание

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ измислихме посоките.

 Изхвърляме по пътя някой близък

 и продължаваме.

 Защото бързаме.

 За свое оправдание

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ измислихме и времето.

 Единствени пророците съзнават

 че всъщност сме

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ залепнали за дъното.

  Затуй ако ги чуят –

  ги убиват.

  Такава е съдбата на призваните.

  ​​ И по-добре –

  ​​ най-после оглушават

  ​​ за писъците на душите ни. 

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Така се оставих на Гарби, извън посокитеи времето; повиках мъртвата цигулка – тя също ме викаше, този път да ми разкаже, или да ме остави да измисля, нейната история. И да се питам без отговор – дали е наистина цигулка, или представата за изкуство, достъпен символ, както котвата за мореплаването.

 ​​ ​​ ​​​​ Но такива са символите – мълчат; а може би се чудят отде ни е дошло на ум да ги товарим с толкова чужди и нелогични значения.

 ​​ ​​ ​​​​ И изведнъж се понесох от моста, надвесен над речния вир – нагоре по течението; и историята оживя.

 ​​ ​​ ​​​​ ...Павел разбра какво е щастие чак когато успя да си купи тази цигулка. Музикант от двайсет години, той дори не бе мечтал за подобен инструмент. На такива цигулки свиреха богоизбраните, и то само късметлиите, харесани от някой богат благодетел. А ето – съвсем случайно Павел наследи един имот, продаде го, направи десетина добри концерта в Европа и изведнъж успя да купи този сравнително евтин, но прекрасен Гуарнери; и тогава усети истинското, високото щастие, за което не бе подозирал преди.

 ​​ ​​ ​​​​ На този инструмент щеше да свири собствените си композиции. Досега бе премълчавал за тях, но старият Гуарнери щеше да разкрие прелестта им и да отвори вратите към световната слава; ​​ тя уж беше съвсем близко, но все се изплъзваше като муха, уловена в шепа и намерила пролука през пръстите.Този път Павел нямаше да я изпусне. Мухата на славата бръмчеше в цигулката и щеше да остане там – вярна спътница до върха на кариерата му.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Цигулката се оказа по-съвършена и от най-дръзките мечти на Павел. Той без колебание я кръсти ​​ Миранда. Звученето й бе горещо, испанско и страстно; плътта на дървото бе твърда, топла и уханна – Миранда. Щом придоби име, цигулката стана част от самия Павел – любима повече от жена и скъпа повече от дете. Животът му се разцепи на две половини – сегащният, истинският, и годините преди него, изминати в мечтания за Миранда.

 ​​ ​​ ​​​​ Новите концерти с Миранда бяха блестящи. Класиците звучаха другояче – съвременно, свежо и дръзко, и заслугата бе изцяло на цигулката. Не инструментът бе част от музиканта, а обратното – Павел бе продължение на изящната цигулка и само насочваше прекрасните нейни звуци към душата на публиката.

 ​​ ​​ ​​​​ Беше чудесно време – Миранда и Павел, Павел и Миранда.

 ​​ ​​ ​​​​ После се появи онова, другото желание – да свири своята собствена музика. Бе овладял напълно Миранда и тя трябваше да му служи послушно и охотно. Паганини го е можел. Десетки други цигулари са можели. Значи и Павел ще успее да свири с в о я т а музика, и Миранда ще му помага. Изведнъж досегашното битие се оказа скучно и посредствено. Да свириш, макар и отлично, чужди композиции бе занятие прилично и доходно, но призванието на Павел, сподавяно досега, бе да омае и очарова публиката със своите мелодии. Те вече кръжаха в главата му, и дори засега да бяха обикновени и някак познати, зад тях несъмнено зрееше и чакаше онази, истинската музика, дето впоследствие щяха да наричат примерно Първата соната на Павел.

 ​​ ​​ ​​​​ Така мечтаеше той, а Миранда ласкаво проблясваше върху масата.

 ​​ ​​ ​​​​ Павел се зае да търси мелодията, музикалния мотив, онази нова, нечута, съвършена музика, призвана да го възкачи при великите творци; в оня надоблачен Пантеон, където винаги има място за още един богоравен. Миранда се стараеше да му помага, извайваше брилянтни звуци, но те все не се подреждаха в мечтаната хармония. Съвсем близо съм, чувстваше Павел и сърцето му понякога спираше; но миг след това мелодията потъваше в пясъците, хармонията се разсипваше, магията изчезваше миг преди да се осъществи. Тази близост окуражаваше Павел; но след време раздразнението го обземаше и пропъждаше тръпката на откриването и очакването. Той знаеше точно каква трябва да бъде н е г о в а т а ​​ музика – да обърне мигом човека към престола на Бога, да разкъса гърдите му и оттам да излети нагоре, волна и щастлива, закопнялата душа. Но музиката му убягваше, криеше се, не му се доверяваше – нему, който бе разгадал ​​ и въплътил творенията ​​ на десетки композитори, и сигурно ги свиреше по-добре,отколкото бяха звучали в главите им, докато трескаво са записвали нотните кривулици в тетрадките. А ето – неговата собствена музика се спотайваше и сигурно чакаше Павел да заспи и тогава да се появи като сова в мрака и самотата. Често пъти я сънуваше; скачаше, грабваше Миранда и се мъчеше да въплъти съня си в живи звукове; но все излизаше нещо бледо, тривиално или познато, далеч от Откритието и Величието. Превъзходното изпълнение на посредствени творби, което Павел владееше и се гордееше с него, не помогна; собствените му творения не притежаваха онази тайнствена привлекателност, белязала дори несполуките на гениите.

 ​​ ​​ ​​​​ Гениите... Неусетно Павел прие мисълта, че ги мрази заради лекотата да творят, граничеща с безочие. Насмукал ​​ се младият Амадеус, легнал и Бог му поднесъл на тепсия цяла соната в замаяната глава; и сетне векове наред хиляди музиканти ще се надсвирват с нея, а снобеещата публика ще ръкопляска, коленичила пред пияния гений.

 ​​ ​​ ​​​​ Ако съществуваше грам справедливост във вселената, всички тия гении нямаше да се раждат.

 ​​ ​​​​ А имаше и друго. Миранда. Послушна и пъргава когато свиреше чужда музика, тя се дърпаше, съпротивляваше и всякак саботираше творбите на Павел. Отначало той едва забелязваше ината на цигулката; но когато тази мисъл докосна съзнанието му, мигом бе приета. Цигулката не обичаше музиката му, не я харесваше и не искаше да я свири. Ако бе просто нежелание, Павел щеше да се наложи; но Миранда направо отказваше. Обиден и сломен, Павел я умоляваше, заплашваше, насилваше, но цигулката произвеждаше механично звуците, без да им дава най-важното – душата си. Сякаш машина разчиташе нотите – и толкова. Миранда не бе Гуарнери, а рожба на неук дърводелец, харесващ само звука на триона, когато Павел свиреше своите неща.

 ​​ ​​ ​​​​ Така ли беше или само ​​ му се струваше? Бог знае, или дяволът; но дори когато успяваше да надвие и да изсвири докрай нещо свое, Павел запазваше подозрението си към Миранда. А желанието му да композира вместо да гасне от несполуката, избуяваше и прославеният изпълнител Павел се превръщаше в неспособен композитор с всички произтичащи човешки и творчески болки.

 ​​ ​​ ​​​​ Почувствал, че има нужда от промяна и почивка, той реши да се скрие за две-три седмици в планината. Тайно се надяваше новата обстановка внезапно да промени нещата и творчеството да потръгне, а упорството на Миранда да се стопи там, извън човешката суета, на една ръка от небесата и Бога. Отиде в една далечна хижа, единствен самотен посетител в неуютния сезон на късната есен. Хижарят, жена му и сополивото им внуче бързо разбраха, че няма за какво да си говорят с Павел и го оставиха на мира; достатъчно им бе да слушат как скрибуца на проклетата цигулка. Ако Павел бе желал самота, получи я в излишък. Може би и Миранда, лишена от възхищението и овациите на публиката, щеше да се обърне към творчеството на господаря си? Павел вече се надяваше само на чудо. Суеверен като повечето артисти, той очакваше невидимите сили, които винаги са го подкрепяли, да вразумят своенравната Миранда. Знаеше – тя може да вдъхне живот на музиката му и да я разнесе из световните концертни зали.  ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Само че – ако поиска. Всяка сутрин Павел я прегръщаше и излизаше в гората, където никой нямаше да ги слуша; въпреки влажния вздух, убийствен за инструмента, Павел свиреше, опитвайки ту с молба, ту напук да убеди, да подлъже Миранда; но цигулката отхвърляше музиката му все по-категорично. Щом Павел засвиреше някой класик, Миранда мигом се включваше и изпълнението ​​ се получаваше превъзходно; но това само дразнеше Павел. Гордостта му на отличен изпълнител бе изживяна и вече ненужна. Друго му трябваше – но проклетата цигулка го отказваше. Виртуозът можеше да отведе публиката си до Бога, но никога нямаше да седне на масата му редом с гениите. Огорчен и излъган, Павел установи колко е тъжно да постигнеш с много труд една мечта, а пред друга, постижима уж без усилие, някой да ти захлопне вратата.

 ​​ ​​ ​​​​ И за всичко бе виновна тази Миранда.

 ​​ ​​ ​​​​ Причинила най-тъжното разочарование в живота на Павел, тя трябваше да бъде наказана.

 ​​ ​​ ​​​​ Има десетки начини да убиеш цигулка и Павел прехвърли през ума си доста от тях. Миранда можеше да бъде счупена, стъпкана, изгорена, нарязана, прегазена, заровена и какво ли още не. Павел избра удавянето. Щеше да бъде бавна и трудна смърт, особено за дърво; проникването на ледената вода в нежните пори, пропити с музика; омекването на лепилото, излющването на лака – това са бавни процеси и ще измъчват тялото на цигулката дълго след като се е превърнала от елитен инструмент в ​​ предмет без значение. И накрая – разложението на тялото в странни, подпухнали парчета, в които не е останал ​​ никакъв звук – дори и последен плач.

 ​​ ​​ ​​​​ Може да е жестоко, Миранда – но е заслужено. Колко пъти се молих, помниш ли? Броила ли си ги? Нима заслужавах присмех? Толкова много ли исках? А ти ми хлопна вратите – след като почти стигнах рая. Обичах те, Миранда, ти ми беше най-близкото същество; вярно било, че от голяма любов се ражда и двойна омраза. Проклет инструмент! Знаеш ли колко много съм те искал?

 ​​ ​​ ​​​​ Умъртвяването на Миранда беше тържество – поне така го чувстваше Павел. Нямаше никого, нищо – декорът на планината, мъртвата тишина, продънила небето; някъде отгоре или наоколо – Бог – но той не се обади. Павел извади цигулката от калъфа, не я погледна дори; примижа и я хвърли в потока. Водата грабна Миранда, завъртя я палаво, завихри весели дантели около умиращата ​​ и я понесе надолу. Лека, все още празна, Миранда ​​ се блъскаше в камъните, но вече безмълвна; после се скри, грабната от въртопа – но Павел не гледаше след нея.

 ​​ ​​​​ Така, отнесена като цигулката от потока, историята отшумя. Гарби си духаше, разказал вече каквото бе наумил, в очите ми още се въртеше онази червеникава удавница в мътния подмол на селската река. Но тогава се сетих друго.

 ​​ ​​ ​​​​ Че всъщност не си спомням в реалния живот да съм ходил на сватба в някакво планинско село. Нещо повече – със сигурност не съм. Не обичам селата и пътуванията, а сватбите определено мразя.

 ​​ ​​ ​​​​ Пък и дори да отида някога – едва ли ще зарежа масата за да скитам наоколо и да зяпам боклуците в селската бара. Но така или иначе историята на Павел съществуваше и ме натъжи. Самият аз съм далече както от амбициите, тъй и от съвършенството и нямам право дори да надничам в живота на твореца; но той сам ме намери, Гарби го довя и замина; с мене става така. От никого не чакам изповед, а наоколо гъмжи от образи, потропващи от ​​ нетърпение да си споделят тъжната житейска проза. Вероятно в техните очи съм добър слушател и зрител; иначе за какъв дявол ще кръжат наоколо като мушици-винарки край устата на заспал пияница?

 ​​ ​​ ​​​​ В скоби ще кажа обаче: всички лични човешки нещастия могат да се редуцират до една първопричина – че някой е поискал да бъде онова, което не му е писано да бъде. Също като всички автомобилни произшествия имат една-единствена причина – скоростта. Все пак – горкият Павел. Историята му не може да е свършила дотук; на мене бе показана само част от нея. Продължението? Всичко може да се е случило. Например: Павел всяка нощ да чува прекрасни изпълнения на собствената си музика, изсвирени от мъртватацигулка. Докато накрая полудява, качва се на ​​ планината ​​ и се хвърля в реката, зада сподели съдбата на Миранда. Или: лишен от инструмента, той се освобождава от проклятието му и става прочут композитор. Или: застрахователите го съдят за измама с милионната застраховка на Миранда, а музикалният свят му обръща гръб, смятайки го за мошеник и Павел умира като чалгаджия в кръчма. Варианти можем да съчиняваме до зори; но какво всъщност е станало с Павел не знаем и не ние писано да научим, защото него може изобщо да го няма – и това е най-верояатно.Просто образ, довеян отнякъде поради хрумването на палавника Гарби – от миналото, от бъдещето, от съседене свят или от джендемите, където зимуват ветровете.

 ​​ ​​ ​​​​ Както казах, историята на Павел все пак ме натъжи; ами ако сслучайно и аз страдах ​​ от някакви амбиции, спокойно можех да се озова в неговото положение. Но, слава Богу, нямам такива. Както учудено ме гълчеше учителката ми по химия малко преди матурата: ти нямаш ли грам амбиция да го вземеш този изпит?... Как да й обясня, че нямам? Просто исках той да мине, някой милостив човек да ми пише тройка, готов съм да подпиша клетвена декларация, че никожга няма да осъществявам химически реакции. Изглежда Господ долови безмълвната ми молба и устрои малък фарс с щастлив край – при това щастлив за всички, както се случва само в средновековните комедии. Седях си на една пейка в градинката зад училището и търкалях в прахтаедна грамадна жълта гъсеница с изумрудени очи, оваляна сякаш в златни люспици. Тя се боеше от мене \но чите й се блещеха любопитно и аз й казах: Страшно си хубава!... Тя не ме разбра, обърнах я по корем и повторих по-високо: Много си красива!

 ​​ ​​ ​​​​ След секунда почувствах нечия ъка на рамото си; и познатият глаос на младата химичка произнесе закачливо: “Ах ти, дръзко момче!”

 ​​ ​​ ​​​​ Така Господ сбра няколко обстоятелдства: моето присъствие, гъсеницата, моята реплика и учителката, която я чу и разтълкува в своя полза – а още повече в моя.

 ​​ ​​ ​​​​ Така не след дълго си взех изпита. Десетина години по-късно случайно срещнах химичката, от дума на дума прекарахме един горещ следобед и аз опитах да й разкажаистината, но тя даже на се разсмя. Прие го за несполучлива шега – и правилно. Най-болезнено е да откъснат от тебе някои самозаблуди.

 ​​ ​​ ​​​​ Така съм стоял часове наред, носен от приспивните видения на Гарби. Когато се върнах при тялото си, чух глухо кънтене и удари на дърво сред свиренето на вятъра. Хукнах към брега; между камъните се мяташе горката ми лодка, блъскаше се и стенеше, проклинайке нескопосния си ​​ стопанин. Изттеглих я, доколкото можах, вързах я; беше пробита поне на две-три места. Е, здраве да е, рекох; ще те поправя де, веднъж вече те извадих от боклука. Имам нужда от някакъв страничен труд. Безделието, колкото и на пръв поглед да ми е основно занятие, ме дразни. Колкото и безсмислен да е трудът според здравомислещите, има все пак своето значение. Ако не за друго, поне като приложение ​​ на Божието проклятие. Нещо подобно намеква и Джанкарло Поци в “Тропика на Луцифер”:

 

 Усилията ни попиват в пясъка.

 Потта и мъката, съпътстващата болка

 и кръговратът тъжен на телата

безплодни са и безполезни.

 Не вярва Бог, че съществуваме.

Заченати, а после изоставени.

Недей пълзя към светлината – сигурно

 тя блика от утробата на ада.

 

 

 ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ М  ​​​​ И  ​​​​ Л  ​​​​ А

 

 ​​ ​​ ​​​​ Не загръщай палтото си – шепнеше Мила – щом те близне езикът на вятъра. Не мисли, остави му се, ти си неговата избраница.Той ще те отведе където трябва и при когото е определено; щастлива си ти, Мило, галеница на ветровете – има кой да те води през лабиринта на този объркан живот.

 ​​ ​​ ​​​​ В отговор въздухът около нея се люшна, сякаш различни ветрове се срещнаха, омотаха се на кълбо, грабнаха Мила и я повлякоха във всички посоки; дърпаха я, всеки към себе си, тя се смееше, уплашена и смаяна: Боже, Господи, какво става тук, по дяволите?

 ​​ ​​ ​​​​ И докато си повтаряше като припев тази глупава фраза, светът наоколо се изпълни със звуци – далечна музика, говор, смях; около Мила едно невидимо множество бе оживяло – или Мила бе допусната в него. Духове, помисли тя – призраци. Какво друго да е?... Но не се страхуваше. Невидимите сили полека и внимателно я освободиха и се стопиха сред глъчката. Мила се напрегна и различи гласове. Ветровете сигурно си играят с тебе, Мило. Дали цялото това пътуване не е било за да те доведат тук и да се подиграят с глупостта ти?

 ​​ ​​ ​​​​ Тази мисъл й се стори логична; но дочу вежлив, дълбок глас до себе си и топъл, влажен въздух я обгърна:

 ​​ ​​ ​​​​ - Едва ли. Тук няма нищо особено. Пък и ти бездруго ще познаеш, когато стигнеш.

 ​​ ​​ ​​​​ - Кой си ти? – прошепна Мила.

 ​​ ​​ ​​​​ - Извинявай – каза гласът – забравих, че си сляпа. Казвам се Мистрал. Говорят, че съм невъзпитан, но уверявам те, по-скоро съм свенлив.

 ​​ ​​ ​​​​ - Защо да си невъзпитан?

 ​​ ​​ ​​​​ Гласът се разсмя и отвърна:

 ​​ ​​ ​​​​ - Ами обичам да правя ей-това. – И Мила усети как топлият полъх прониква в нея, прималява ù от сладостно, греховно желание, роклята ù се развява високо като съдрано знаме, и това никак не я смущава. Тя изписка – същинско момиченце; разпери ръце, завъртя се, вдишвайки внезапен аромат на пролетни цветя.

 ​​ ​​ ​​​​ - Разбра ли сега? – попита в ухото й Мистрал.

 ​​ ​​ ​​​​ - Чудесно е. Какво като е невъзпитано?

 ​​ ​​ ​​​​ - И аз това казвам – зарадва се Мистрал. – Може покрай мене хората да вършат глупости, но нали им е приятно? Никой досега не се е оплакал от моите лудорийки; ако ме питаш, някои колеги просто завиждат. Сухари!

 ​​ ​​ ​​​​ - Така си е – съгласи се Мила, докато оправяше дрехите и косите си, разрошени от Мистрал.

 ​​ ​​ ​​​​ - Цялата работа е – прошушна невидимият Мистрал в ухото ù – че аз събуждам дремещата жена, която ​​ обитава телата ви. Семенцето оживява, зародишът набъбва и хоп – жената е събудена. Досега е сънувала, че я съблазняват и сънят и станал почти истина – жените тъй обичат да се залъгват!

 ​​ ​​​​ - Точно така – зарадва се Мила – това е смисълът на жената. – Тя кимна и усети как Мистрал я обгръща, завърта, нахлува музика или избухва в самата нея; дива, стенеща цигулка в провлачен ​​ ритъм на бавно танго отключва избледнели спомени, останали без участници, време и място; събитието отдавна е превряло и ферментирало в сладка болка, изтръгваща душата през вцепененото гърло; спри! – или не, продължавай докрай, от такава болка не е страшно да умреш – просто ù се оставяш, тя те поглъща, ставаш част от нея и пиеш сладостта ù – безкрайно медено пиянство; и нищо вече не съществува, само този безкраен миг.

 ​​ ​​ ​​​​ После музиката утихна, Мистрал почтително отпусна прегръдките си, Мила прошепна или помисли “Благодаря”, но отговор нямаше. Вятърът се бе отвял, сигурно мотае някъде полите на ощастливените момичета; е, нека, нали и ти, Мило, беше сред тях, какво повече искаш?... тя се разсмя, щастлива; и изведнъж музиката гръмна, тържествена и все пак игрива, като на ранния Бетховен, преди да се нагърби с цялата тежест на битието. С музиката я наобиколиха ветровете; докосваха я, галеха, шепнеха нещо помежду си; топлина и хлад приятно милваха кожата й, а музиката падаше отвсякъде, превземаше я, величествена и все пак интимна. Прекрасно е, повтаряше си Мила, а може и да викаше; и един басов глас наоколо потвърди: прекрасно, наистина!, а край него други се съгласиха: о, да, да, чудесно!... Мила се въртеше, безплътна, носена в шепите на ветровете, люшкана във всички посоки, покорна и щастлива, отдадена на палавата си съдба. Кой си ти, попита Мила басовия глас, който припяваше нещо около нея. Ти ме познаваш, каза гласът: аз съм Мизен, син на Еол, тези тук са другите Астрейски братя. А Мила отвърна през смях: може и да те познавам, но аз съм сляпа за вас, забрави ли?... О, извини ме, съгласи се Мизен, син на Еол, а Мила се разхили: как би ли се казвал у нас, в онзи свят? Господин Мизен Еолов, нали?... Тя се кикотеше, а Мизен, който я носеше като в люлка, прошепна: ти се щастлива, и аз съм щастлив поради това. Щастлива съм, потвърди Мила. Полагаше ми се все пак малко щастие – и ето, то дойде.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Мизен ухаеше на диви теменужки и Мила разбра, че си е тръгнал когато ароматът се разсея. Друг някой бе я поел и понесъл сред вихъра на музиката – по-хладен и мъжествен, с дъх на есенни листа и влажен огън. Нещо топло и познато трепна в Мила, пробуди се някаква стара болка; и чу гласа:

 ​​ ​​ ​​​​ - Не ме ли помниш?

 ​​ ​​​​ Фина, прозрачна музика  ​​​​ изпълни пространството и довя думите на онова старо стихотворение: На север жените са млечни...Мисля, че те помня. Някоя част от мене те помни – прошепна тя.

 ​​ ​​ ​​​​ - Благодаря ти – прошумя вятърът. – Искам да бъдеш все така щастлива. Ти можеш. Всяко животинче и насекомо може. Само боговете не могат. А хората им завиждат заради най-голямото им проклятие.

 ​​ ​​ ​​​​ - Безсмъртието ли?

 ​​ ​​ ​​​​ - Не. Силата. Страшно е да си могъщ. Но хората никога не биха го проумели. Защото мислят с мозъка си – най-уязвимата и страхлива част от съществото.

 ​​ ​​ ​​​​ - Аз не съм като тях – засмя се Мила. – Аз съм луда.

 ​​ ​​ ​​​​ - Знам – погали я вятърът. – Нали затова съм тук.

 ​​ ​​ ​​​​ И бавно затанцува с Мила; дълго-дълго, а музиката ту утихваше в млечната далечина, ту избликваше с нова сила, сякаш носена от незрими морски вълни напред-назад, от вчера в утре, от никога към вечността.

 ​​ ​​ ​​​​ - Ти ще си отидеш – помисли Мила. – Като другите.

 ​​ ​​ ​​​​ -Уви – потвърди вятърът. – Такава е съдбата ми.

 ​​ ​​ ​​​​ - Ще ти кажа нещо. Едно стихотворение. Искаш ли?

 ​​ ​​ ​​​​ Вятърът я обви цялата и тя прошепна във внезапната тишина:

  

 Повиках ги – и залудяха ветровете

 върху пепелта на страстите.

 Издухаха боклуците, изметоха

 и отфучаха с рошавите пегаси.

 Ето – ​​ кръчмата ​​ на душата е чиста и празна.

 На вратата табела “Затворено”.

 Дано е скътал дяволът въгленче паднало

и отново да лумне огънят.

 

 ​​ ​​ ​​​​ - Хубаво е – въздъхна вятърът. – И от мене да знаеш: винаги има по някоя забравена искрица. И винаги има вятър, готов да я раздуха. Само трябва да го повикаш.

 ​​ ​​ ​​​​ Той я завъртя лудешки, Мила се разпищя, очарована като дете. А вятърът шумеше в ушите й: Махни табелата “Затворено”! Кръчмата трябва да работи денонощно, без почивен ден – цял живот! Не бой се, ще издържиш. Колко трае един човешки живот? Чаша вино на екс – толкова!

 ​​ ​​ ​​​​ Подхвърли я високо-високо, тя бавно падаше като листо, докато разбра, че си е отишъл; но другите Астрейски братя наново я грабнаха – и залудяха, сякаш се надпреварваха кой да раздуха въгленчето, забравено от дявола в гънките на душата. Безплътна, изчистена и щастлива, Мила разбра – върнало се е детето Мила, оживяло е, старата обвивка е захвърлена сред боклуците долу, и ветровете си ​​ играят с детето, радват му се, танцуват и се кикотят вдетинени. Музиката все така утихваше и се усилваше, носена от ветровете, смесена с техните гласове – шепот, свирене, тихо шушукане, далечен грохот; но хармонията помежду им бе изумителна, съвършена, нечовешка, и детето Мила се разтваряше в звуците; станало част от музиката и ветровете, детето се отдаваше на чудото и се молеше то ​​ да няма край. Докато, изтощено от внезапното щастие, се отпусна като в люлка – пеленаче, пуснато в кошница да плава из небесната река. И нямаше никакво значение дали всичко се бе случило; сбъднатото е като печената риба – готово, приятно и достъпно; но то е мъртво, липсва му свободата, неизвестността; всяко сбъдване е малка смърт и по-добре е да гониш сянката на мечтите, отколкото да дочакаш сбъдването им. Остави мечтата да отлети, така ще е жива – какво право имаш да я убиваш?

 ​​ ​​ ​​​​ После Мила се озова в стария, твърд и неудобен свят. Пътят се раздвояваше – наляво в долчинката някакво село, надясно пътека през каменистия бряг. Насреща, увито в лека мъгла, дремеше морето. Сега накъде, помисли Мила и усети как вятърът я побутва в гърба – надолу по пътеката. Мила разбра, нарами чантата си и тръгна. Вятърът раздипли роклята й, разроши косата за довиждане и се отвя да издухва мъгливата пелена над водата.

 ​​ ​​ ​​​​ Ако науча – помисли Мила – кой командва и управлява ветровете, ще знам всичко необходимо за този свят.

 

 

 

 ​​ ​​ ​​​​ Б  ​​​​ О  ​​​​ Н  ​​​​ А  ​​​​ Ц  ​​​​ А 

 

 ​​ ​​ ​​​​ Нужни ми бяха поне още двама души за да изтеглим пробитата лодка далече от прибоя. Едва ли щеше да дойде някой – днес селото оплакваше нещастното момче-самоубиец, намерило най-сетне смъртта си след толкова ненужни страдания. Помъчих се да не мисля за това; никой не е открил причините за любовната лудост, най-малко пък мъртвите поети от моето обкръжение. Жертви са и те, а не лекари; а на всичко отгоре непрекъснато чоплят любовните рани, за да би случайно да зарастнат. Както казваше един от тях – младежите трябва да бъдат убивани още първия път, когато занижат стихчета, за да се опази обществото от тази проказа.

 ​​ ​​ ​​​​ Плиснах чаша бира върху нажежените си нерви и се захванах за работа. Краят на средиземноморския ми сборник се виждаше и нетърпението ме изнервяше. Първоначалният ми замисъл – да бъде свежа, безгрижна и слънчева поезия, подходяща за средиземноморския пейзаж – се бе провалил. Нищо ведро не грееше от досегашните страници. Дори цитатите от Сафо потъмняваха сред общата мрачна тоналност, и това само доказваше отново старата ми теория за движението на човечеството от слънчевата младост към одъртяването, оглупяването и черногледството. Безсмислената битка с пороците, измислени от самото човечество, води единствено към преждевременно стареене. Друг е въпросът, че в очите на хората сенилната деменция се нарича помъдряване, а старческата раздразнителност – отстояване на принципи.

 ​​ ​​ ​​​​ Но да оставим човечеството да се бъхти, а ние да се върнем при поетите; те винаги са били извън него. ​​ Теодор Милев е българин от Солун, роден през 1880 година. Учил гимназия в София, после морско машинно училище в Хамбург и от 1902 година работи по средиземноморската линия с кораба “Варна”. Издал е стихосбирката “Миражи”, от която няма запазени екземпляри. Всъщност единственото, останало от творчеството му, са две стихотворения, цитирани в пространна статия на левия критик В.Г.Кралев, разгромяващ скромната сбирка на неизвестния моряк; при това със страст, възможна само в трескавите мозъчета на догматиците под знамето на пролетариата. Още едно стихотворение открих ​​ като изрезка от някакъв вестник; това е.

 ​​ ​​ ​​​​ Оттам нататък следите на Теодор Милев изчезват. И ако трябва да благодарим някому за опазване на името му, той е злостния критик В. Г. Кралев, благоволил да включи статията в избраните си съчинения, състоящи се главно от оплювки на всички извън пролетарската платформа на гръмовержеца.

 ​​ ​​ ​​​​ Приблизително като в старата протча за гладния и замръзнал врабец, върху когото волът стоварил ​​ топлия си хранителен екскремент. Всъщност ние често дължим на враговете си повече, отколкото допускаме; може би точно шамарите на ​​ съдбата ни отварят очите, примижали от леност и безразличие.

 ​​ ​​ ​​​​ Статията на В. Г. Кралев е твърде дълга и скучна от днешно гледище; но ще изложа части от нея, свързани със стихотворенията. Общото впечатление от цялото съчинение на В.Г.Кралев е: В света господства пролетарската литература и само последни буржоазни отрепки като този Теодор Милев спъват нейния победен марш към сърцата на трудовите маси.

 ​​ ​​ ​​​​ “Сега светът кипи в последен сблъсък. Кой кого? Днес ни е нужна боева литература, мобилизираща, която да вдигне на крак мало и голямо срещу загниващия строй. Кому трябват бръщолевиците на тогова Милева? Ето що пише този заклет индивидуалист, оградил се от бунтующето се общество с най-високи зидове:

   

 ​​ ​​​​ Сам.

 ​​ ​​​​ Сред хилядите съзерцатели

 ​​ ​​​​ и оплаквачи на телата си.

 ​​ ​​​​ Сред милиони тъжни колбасари,

 ​​ ​​​​ тъпчещи черва.

 ​​ ​​​​ Сред върволица глухи, слепи, неми

 ​​ ​​​​ за същността, в която плават.

 ​​ ​​​​ Сам.

 ​​ ​​​​ Последвал рибите, защото те са знак.

 ​​ ​​​​ След ​​ ятото отлитащо пролял сълзите си

 ​​ ​​​​ на приковано сухоземно.

 ​​ ​​​​ И дъх изгубил от цигулката

 ​​ ​​ ​​​​ зад нечия ограда.

 ​​ ​​ ​​​​ Сам.

 ​​ ​​ ​​​​ Дано намеря куче побесняло.

 ​​ ​​ ​​​​ Аз да го галя,

 ​​ ​​ ​​​​ то да ме убива.

 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ами ще намериш бе, Милев, как няма да намериш! Все тъй да пишеш, и кучето самичко ще те намери!”

 ​​ ​​ ​​​​ Това накратко е разборът на В. Г. Кралев за горното стихотворение. Но ако оставим настрана критическите оплювки, какъв образ ще видим зад думите? Тих, кротък страдалец, скитник и единак сред множеството. Нетърсещ общуване; чуждо тяло, грозно пате; особено противни са му точно такива типове като В.Г.Кралев ​​ с техните кресливи закани, че като разбъркат обществените пластове човечеството ще се промени мигом към по-добро. Поет, прозрял космическата самота на личността сред обществото. Човек различен и осъзнаващ различността си; самоотлъчил се, за да не бъде отлъчен. Душа, безсилна да понесе тялото със себе си, неуспяла да се примири докрай със съдбата си.

 ​​ ​​ ​​​​ Какво може да се е случило с такъв човек? След “Миражи” не издава нищо, изчезва, стопява се. Може би е потърсил края си в последвалите войни, както мнозина други поети? Или тихо е угаснал, презрян от общество, семейство, приятели? Или е захвърлил завинаги пеерото, огорчен от незаслужените обиди и е подгонил щастието отвъд стената между поетите и обществото?

 ​​ ​​ ​​​​ Кой знае. Хиляди посоки ​​ има нещастният човек, безброй лица има мъката – избор богат. Това не са пролетарските другари с ясно очертаните пътища към колективното щастие, по които бодро марширува безлика маса нещастници.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Но да се върнем към филипиките на В. Г. Кралев, за да потърсим още някоя чертица от изличения образ на Теодор Милев.

 ​​ ​​ ​​​​ “Това дребнобуржоазно бягство от действителността е твърде присъщо и на други величающи се за поети, ала при Милев е особено явно. Омръзнал му светът, и той хленчи като двойкаджия първолак. И къде да потърси убежище от социалните проблеми (от които се страхува!)? Как къде – ами в женската фуста, естествено. Тя е като икона за ревльовците в литературата – идват да се нареват, олекне им, пък наново захванат да страдат. Ами да се нагърби, да оре и сади цял ден, да го схване гърбинята, че тогаз да види що е болка и страдание! Ха! Вертер нашенский! Не, Милевци не щат и помисли за такъв полезен обрат на живота си. Те ще хленчат и ронят сълзи докато на народа му дойде до гуша и ги измете на бунището, а още по-добре – на нивата!”

 ​​ ​​ ​​​​ Милият В. Г. Кралев, сякаш виждам как облекчено изтрива високия си пролетарски лоб, удовлетворен от раздаденото правосъдие. А ето и стихотворението, предизвикало червения гняв на критика:

 

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Къде да избягаме?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Къде да спасим любовта си?

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй светла – че дразни очите на хората.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй тиха – гърми във ушите им.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Тъй мъничка - само за двама ни.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Вземи я, сгуши я.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Ще идем все някъде.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Небето гъмжи от галактики.

 

 ​​ ​​ ​​​​ Затворих очи и си представих Теодор и момичето – казваше се Вера. Две врабчета, треперещи под стрехата от дебнещата ги котка; любовта е единственото им съкровище, тя ги храни, топли, пази, без нея няма да оцелеят и минута; и само един въпрос трябва да решат: къде да се скрием? Къде?

 ​​ ​​ ​​​​ Наистина, къде е могъл да се скрие човек през неспокойната 1912 година – където не го познават, не се интересуват от него? Където не мразят безпричинно и никой не пречи на другия? Една различна галактика, където има много място и техните две звездички ще са невидими и неуязвими прашинки?

 ​​ ​​ ​​​​ Помислих “Америка” – и филмът се завъртя.

 

 ​​ ​​ ​​​​ ...Решението да емигрират дойде съвсем естествено и спонтанно. Теодор бе обиколил европейските градове, а и доста пристанища по южното Средиземноморие. Цяла Европа бе напрегната, нервна, неприятна; светът се готвеше за поредната кланица, омразите вряха и кипяха – народ срещу други народи, раси срещу останалите, бедните точеха ножове, политиците стягаха армиите, капиталите трескаво се изнасяха, златото скочи до небето, къщите и земята станаха ненадеждна собственост, тревогата се превръщаше в параноя. Този свят нямаше нужда от поети, дори и от велики – какво оставаше за Теодор Милев. Никой не беше забелязал книжката му, и това беше добре – докато, кой знае защо, си бе навлякъл гнева на В. Г. Кралев, и пролетарският критик бе сдъвкал, смачкал и изплюл с погнуса скромната книжка. Може би заглавието “Миражи” бе подразнило реалиста – макар че миражът си е чисто физическо явление? Както и да е; доскоро светът приемаше ​​ само Теодор-корабния механик, и не му пукаше за Теодор-поета; а ето сега, чрез своето озъбено куче В.Г.Кралев светът го бе подгонил извън своите дувари. Теодор бе непригоден, недостоен и нежелан в този полудял свят.

 ​​ ​​ ​​​​ И той реши – Америка.

 ​​ ​​ ​​​​ Вера само кимна и се сгуши в него.

 ​​ ​​ ​​​​ Старият свят, неудобен и враждебен вече, потъваше. Подобно плъхове хиляди емигранти висяха на безкрайни опашки пред параходните компании. Отчаяние и надежда се бяха объркали в обща болка; тя беше лицето на света. След годините по кораби Теодор бе опознал погледите на бягащите към неизвестното, към възможно по-малкото зло; ето, дошъл бе ред и той да се нареди сред тях. Променило се бе и лицето на Вера и това го плашеше; но решението бе взето.Можеха да отпътуват от Шербур с “Олимпик” – прекрасен 45 000 тонен параход, който предлагаше лукс на поносими цени; но Теодор и Вера избраха друга възможност. Макар и по-скъпо, един нов кораб ​​ примамваше Теодор, тъй както прекрасният жребец привлича ездача. Моряк като Теодор трябваше да се качи на борда му; а и не само любопитството го мъчеше. Бе решил да се сближи с екипажа и да предложи услугите си на компанията “Уайт Стар” за презатлантическата линия – вече като американец.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ В. Г. Кралев, Балканите, крамолите, обидите, Европа – всичко сякаш потъна в мъгла. Насреща беше Америка; и когато Ориент-експресът се отлепи сред пушек и глъч от гарата, Теодор и Вера дори не погледнаха през прозореца. Гледаха един другиму в очите, и там грееше радост – и надежда. След няколко дни щяха да са на палубата и зад тях нямаше да има минало – само бъдеще.

 ​​ ​​ ​​​​ Предпочетеният от Теодор параход бе съвършено ново, тривитлово чудо на човешкия гений, и във второкласния му луксозен търбух имаше запазена каюта за г-н и г-жа Милеви.

 ​​ ​​ ​​​​ Изпратен от небивало и възхитено множество, огромният параход отлепи от кея на Саутхямптън в сряда, 10 април 1912 година, наду сирената и величествено отплава на запад.

 ​​ ​​​​ Казваше се “Титаник”.

 

 ​​ ​​​​ Оплюването на клетия моряк-поет е било сред последните земни геройства на В. Г. Кралев. Както пише в кратката биографична справка, той внезапно умира през същата 1912 година. Не вярвам Теодор Милев да е страдал от тази смърт – ако въобще е знаел за нея. Около нас гъмжи от хора, чиято кончина ни най-мъничко няма да ни натъжи. Тъй че възможно е Теодор да е повярвал в справедливостта, една невидима Немезида, посякла пролетарския критик преди да е съсипал още някого. Изведнъж си припомних третото стихотворение, останало на жълтеникаво фотокопие, и разбрах какво е станало, или би могло да стане – а това според някои философи е едно и също нещо.

 

 ​​ ​​ ​​​​ ...Теодор Милев ​​ проклинаше злощастния миг, когато реши да издаде малката си стихосбирка, писана в самотната моряшка каюта на парахода “Варна”. Между две вахти, между две пристанища, думите идваха при него, кръжаха като пеперуди, събираха се, разделяха се, групираха се – докато очертаят неочакван образ или чувство и полека кристализират.Той се бе приучил да ги записва, когато успее, и наместо веднага да ги хвърли в морето, ги бе сбирал тайно и свенливо, докато накрая се реши да ги отпечата. Книжката излезе, нищо не се случи, светът си остана същия, времето не се раздели на “преди” и “след”; приятелите му стеснително отбягваха тази тема и всичко бе поносимо. Докато изведнъж се появи тази ужасна статия и преобърна целия му живот. Разкъсван между морето и сушата, Теодор понесе със себе си една нова болка, непозната и по-противна от всички досега.

 ​​ ​​ ​​​​ Няколко седмици минаха, но болката не стихваше. Той предпазливо се завъртя из литературните кафенета и веднъж случайно срещна В.Г.Кралев. Критикът не го позна, разбира се; никога не беше виждал Теодор и дори не се отмести, за да се разминат; тъй сигурен бе в своята значимост на белия свят. Теодор отстъпи, вцепенен от омраза; безсилен да преглътне чувствата, влезе в кафенето и бързо, мълчаливо и целенасочено се напи. Врагът му вече имаше лице, омразата бе персонифицирана. Насреща му бе не някакво ​​ име, институция, всезнаещ непоклатим съдник; имаше само пухкав мъж с рехава брадица и поизносено палто, пропито с кръчмарски дим; и тънки очи, зяпащи безразлично през телено пенсне пишещата сган. Това е просто враг, достъпен и уязвим, чието оръжие бе само острият език и който се криеше зад стена от редактори, печатари и издатели, подло и страхливо.

 ​​ ​​​​ Дали от виното или от прозрението, че маститият гръмовержец е най-обикновена пишурка с даскалски вид – но за пръв път след отпечатването на книжката си Теодор бе истински щастлив – без това да намали омразата му. Сега вече можеше да помисли за отмъщение. И така през следващите дни той висеше в същото кафене и разиграваше сцената на разправата.

 ​​ ​​ ​​​​ “Извинете – щеше да каже Теодор – не сте ли вие В. Г. Кралев?”

 ​​ ​​ ​​​​ Критикът щеше да го изгледа изненадан и отегчен през пенснето:

 ​​ ​​ ​​​​ “Аз съм. Имаме ли честта да се познаваме?”

 ​​ ​​ ​​​​ “Казвам се Теодор Милев, господине, и имам удоволствието да ви кажа в лицето, че сте долен подлец, лъжец и страхливец!”.

 ​​ ​​ ​​​​ След това Теодор величествено щеше да се обърне и да остави слисания критик да бледнее сред подигравателните хихикания на кафенето.

 ​​ ​​ ​​​​ Така трябваше да стане, и сърцето на моряка се свиваше от нетърпение по-бързо да се срещнат и да отмъсти за обидата. Но съдбата не всякога следва нашите сценарии; дори никога. В. Г. Кралев наистина влезе – след четиридневно чакане – в кафенето, но само се озърна, търсейки някого, и пак излезе в мразовитата нощ. Теодор тъкмо бе поръчал третото шише вино и реши да не изпуска случая. Грабна пълната бутилка, за да си я допие после, в чест на победата и удовлетворението; пъхна я в джоба на балтона си и последва черната сянка на критика по заледения крайбрежен тротоар.

 ​​ ​​ ​​​​ Беше сивкава зимна нощ, реката влачеше ледени буци и далечните лампи блестяха в сивкав ореол от скреж. Теодор забърза и застигна критика; в край на краищата, реши той, сцената може да се изиграе без публика, между двама благородници, макар че какъв благородник е този мръсен плужек? Критикът почукваше плочките с бастунчето си с жест, присвоен от кабаретните артисти; а може просто да се боеше от подхлъзване. Теодор го потупа с отвращение по рамото и В.Г.Кралев спря, уплашен и учуден:

 ​​ ​​ ​​​​ - Да, господине?

 ​​ ​​ ​​​​ - Вие сте В. Г. Кралев, нали? – едва продума, целият разтреперан, Теодор. Тук критикът трябваше да произнесе: “Аз съм. Имаме ли честта да се познаваме?”; вместо това обаче той размаха бастуна и заврещя с всичка сила – а гласът му бе тънък и слаб, неподходящ за гръмовитото перо:

 ​​ ​​ ​​​​ - Помощ! Помощ! Полицай!

 ​​ ​​ ​​​​ - Аз съм – започна объркан Теодор, но изведнъж критикът го заудря с бастуна, без да спира крясъците си.

 ​​ ​​ ​​​​ ... - Теодор Милев – успя да каже Теодор; но критикът продължи да удря ​​ и врещеше, сякаш глутница кучета ръфаха прасците му. Дали е чул и проумял кой стои пред него, няма да се разбере; последната картина в живота му е била: непознат младеж, който го е преследвал, вади от джоба си някакво шише, издига го бавно нагоре, бастунът напразно удря нападателя в гърдите; шишето пада към главата му, смачква бомбето, черепът изхрущява, избухва кълбо светлина – и оглушителна тишина всмуква света и го отнася.

 ​​ ​​ ​​​​ Объркан и уплашен, Теодор се увери – критикът вече не съществуваше. Каквото написал, написал, каквото наторил в пролетарската нива – дотук. Прехвърли тялото през парапета на реката и тя охотно го пое. В. Г.Кралев изчезна между ледените буци, след него и бутилката с вино. След няколко дни щяха да открият трупа километър по-надолу и да решат, че сам се е подхлъзнал, или пък някой го е бутнал, все едно, нищо не може да се разбере. Дори и полицията не държи особено на литературните критици, призоваващи пролетариите да я изколят и да заемат тържествуващо нейното място.

 ​​ ​​ ​​​​ А Теодор се качи два дни след това на поредния си средиземноморски рейс, и вероятно там, някъде сред смълчаните нощни води, е написал онова, третото стихотворение, запазено на изрезка от неизвестен вестник:

 Врагът издъхна.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Убитото тяло

 вкаменява чертите си.

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Някъде горе

 учудена стене душата му.

 Отмъстен си.

 Но не екват фанфарите.

 Радостта излетя след

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ последния вопъл.

 Къде се спотайвате вие,

 наслада и гордост?

 Победителят чака

 благосклонния поглед на цезаря.

 Но са празни трибуните.

 Справедливост, нали тебе търсех

 и грижливо отглеждах омразата?

 Потъмнява трупът,

 и светът потъмнява.

 И прокрадват се стъпки.

 Някой,

 който ме мрази.

 

 

    

 ​​ ​​ ​​​​ •••

 ​​ ​​ ​​​​ Предчувствието ме събуди. Пълнолунието бе преминало, трябваше да съм се наспал – но не бях. Нещо идваше, бързаше да се случи. Предчувствията отдавна бяха част от живота ми, както и сънищата; понякога лъжеха, понякога носеха някаква истина, но най-често ги забравях набързо. Те тежаха от тревога и неяснота, искаха внимание и тълкуване – как да не ги захвърлиш, все едно не са били. Цял живот лъжем себе си, а после се чудим защо нищо свястно не се получава от този живот. 

 ​​ ​​ ​​​​ Но това предчувстиве ме накара да включа още едно, последното стихотворение в средиземноморската антология. Писал го е Исаак Рабинович, един от първите заселници на Израел.За съжаление превръщането на пустинята в цветуща държава било непосилно ​​ изпитание за крехкия поет, флейтист и художник – многолик талант, съвсем неподходящ да строи кибуци с автомат на гърба. От Исаак останала една книжка, издадена на руски от одеската еврейска общност, след което бил забравен в прахоляка на библиотеките, където е естественото място на изкуството, непредназначено за широките народни маси.

Ти ще дойдеш –

но още не зная какво си.

Може би си жена,

или стих, или сянка на вятър

или песен, или грохот на корабна котва

или топла сълза от ​​ окото на Юда.

Знам ли?

Но ще дойдеш.

Ти си рожба на моето чакане.

Ръце съм протегнал – знака за равенство.

Аз и ти.

Две прашинки от нищото.

Но светът е създаден за нас – да се срещнем.

Две линии успоредни

във безкрайността.  

 

 ​​ ​​ ​​​​ Тук намерих познатата тревога на предчувствието.Мога да я сравня само с усещането, когато вятърът внезапно обръща посоката си и ме отнася в съвсем неочаквани...какво? Места? Светове? Сънища? Мечти?... Кой знае; Исаак е поет, може да е разбрал повече. Но очакването на нещо, което не знаем как и в какъв образ ще ни се появи, ми е отлично познато. Както, вероятно, и на повечето луди.

 ​​ ​​​​ Исаак е белязал няколко възможни образи и проявления: стих, сянка, жена, вятър, котва, грохот, песен, сълза, прашинка – след кой да тръгнеш? В стихотворение от пет реда той те разхвърля на десет места да търсиш неизвестното. А пък ако заменим съществителните със символите, скрити зад тях, какво ще се получи? Божественото слово, скрито зад стиха; отвъдния свят – зад сянката; грехът – зад жената; невидимите сили зад вятъра; надеждата – котва, разкаяние – сълза, материалната ни същност на прашинки, божествената хармония на песента... Всъщност – и видимия свят, и реалната отвъдност, и човека, разкъсан между тях.

 ​​ ​​ ​​​​ Ех, Исаак, ех, Рабинович! Наистина ли е било важно за теб да участваш в безумните човешки дела, след като целият си бил устремен отвъд? Много често в земния живот нещата се разрешават от самосебе си – или поне без нашето лично участие и дори ​​ въпреки него. Ще дам само един пример, който накратко изглежда така. Един познат, нека го обозначим с А, искаше жизненоважна услуга от фактора В, а той все му отказваше, без да се аргументира. Когато А отново дойде да се моли, В беше бесен, току-що разбрал, че жена му слага рога с лицето С. В изрита просителя А и хукна да издирва прелюбодееца С, който ​​ обаче предвидливо се бе скрил при приятеля си D. Последният предложи гостоприемството си, докато страстите поутихнат и В свикне с рогата си както ​​ нормалните граждани. Двамата приятели седнаха да се черпят и С разказа каква гад е факторът В, когото познавал от разказите на жена му. Например, напоследък идвал един просител на име А, а пък В редовно му отказвал само за да го тормози. Прелъстителят С казал и каква е исканата услуга, а D се разсмял: това ли било? Че аз ​​ за пет секунди ще го оправя, само да врътна едно телефонче; симпатичен ми стана този А! Двамата си сипали още по едно и се заели да открият непознатия им А, обзети от порив на филантропия и желание да натрият носа на рогоносеца; а в това време самият А се двоумял дали направо да скочи от балкона, или преди това да си купи джобно ножче и да намушка гадината В. Може едното да е сторил, може и другото; може и да са го открили навреме, да са решили проблема му и рогоносецът още да живурка опозорен из родината; възможности колкото щеш. Та ето как често непредвидими сили решават съдбите ни, а нашето участие е само в съществуването, в битието ни на безгласни фигурки; накратко – в ненужното ни присъствие на този свят. ​​        

 ​​ ​​ ​​​​ Преписах стихотворението, затворих антологията – беше готова. Излязох, седнах на пясъка до злощастната ми лодка, потопих очи в тихата хладина на морето. И се оставих на предчувствието.

 

 ​​ ​​​​ •••

      

 ​​ ​​ ​​​​ Мила вървеше по пътеката край брега, без да усеща стъпките си. Вятърът се люшкаше зад гърба й, нежен и ненатрапчив; тя – или детето Мила, кой знае? – се носеше по него и нещо трябваше да се случи. Може би се раждаше мечта, още неясна и неоформена, и скоро щеше да добие плът и образ, а можеше и да остане скрита в Мила като смътен копнеж, и това щеше да е по-хубаво, защото мечтите все някога остаряват и умират, и човешката младост всъщност свършва с първата погребана мечта. 

 ​​ ​​ ​​​​ Ветрове зашушнаха наоколо, тя позна Шот-Нам, Долихен и Нот; бъбреха си нещо, заглъхваха и пак идваха да погалят своята приятелка. Прекрасно е да си луда, възхити се Мила, и те потвърдиха: о, да, прекрасно е!... Сетне се отвяха да се боричкат над равното море, а Мила видя сред скалите обърната лодка и мъж, облегнал гръб на нея, почиващ и замислен.

 ​​ ​​ ​​​​ А до него, оседлани и нетърпеливи, Евър и Мистрал риеха пясъка с копита, готови мигом да понесат своите ездачи напред и нагоре – по пътя, изгубен от пеперудата.

 

 

3. І. 2007 г.

     

3511 общо 1 за днес