МИСЛИТЕЛИТЕ - 2016, Брой 5

Павел Вежинов – забележителният властелин на мисълта и словото

33 години без Павел Вежинов. Подбраните мисли от произведенията и интервюта, дадени от Павел Вежинов са само покана да ги отворим отново.


Нилс Бор твърди, че животът не може да бъде обяснен с нито един от известните ни закони на физиката и химията, освен с определението на Аристотел, че живата материя се различава от неживата по способността си да усеща, развита у човека до степен да преживява. В преживяванията е и смисълът на човешкото съществуване.

… човешката душа не остарява от годините. Тя остарява от лошите помисли, от несбъднатите желания, от неосъществените мечти, от неизживяните  радости, от несподелените скърби, от чувствата, които напразно сме похабили, от дружбите, с които сме се разминали. Но изглежда, че най-много старее от съзнанието, че си пилееш напразно времето, че не осъществяваш себе си.

Смятам забавлението не само неотменно право, но и неотменно задължение, ако човек иска да запази свежа душевност, интерес към живота, вътрешна младост, жизнеспособност. Скучният и еднообразен живот е смърт за емоционалния и духовен мир на писателя. Човек трябва да гледа на забавленията така сериозно, както на работата, да умее да ги подбира и да не злоупотребява с тях. Това е капитал, който наистина трябва да се харчи много разумно.

Млад си, докато още можеш да обичаш и работиш.

Най-важното за писателя е да съхрани своята душевна младост, свежестта на своя емоционален мир, своя интерес към живота. В това отношение имам многобройни и интересни наблюдения, главно от живота на моите по-възрастни колеги … Дора Габе, която има много по-свеж емоционален мир от много съвременни млади момичета, направо мъртвородени по отношение на чувствата си. (тогава, в 1974 г., Дора Габе е на 88 г.)

Тя е момиче със сърце, такива изобщо престанаха да се раждат!

… със сигурност мога да кажа едно: жената е много по-естествено творение на природата. Тя е много по-приспособена към изискванията на живота. Да създаваш човешки живот и да го защитаваш е нещо несравнимо по-велико, отколкото да го превръщаш в парчета обгорено месо.

Дори адът е по-добър от пустотата и нищото и болката е за предпочитане пред вледеняващата безчувственост.

Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама.

Хората не могат да живеят сами, това е всичко! Те се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта.

Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.

Достойнството. Някога тая дума е обяснявала всичко... Но сега става все по-евтина и по-евтина. Мнозина я смятат за наивност, за незряло мислене, за робуване на химери. А всъщност това е, може би, костната система на човешката нравственост.

Едва ли може да наречем личност, човек, лишен от човешко достойнство. Борбата за развитие на личността и за запазване на човешкото достойнство е най-трудната и драматична борба в името на моралното съществуване на всеки човешки индивид.

Разумът все пак намира някакъв начин да се бори със злото. Но  чувствата не могат – те просто умират…

Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение… И все пак трябва да се живее…

Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота.

Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…

В качеството си на морални категории надеждата и отчаянието нямат алтернативи. Съществува или надеждата, или разпадане на личността и гибел на обществото.

В основата на отчаянието е преди всичко страхът. Когато страхът замъгли нашето съзнание той е способен да доведе човека до крайна степен на отчаяние и даже до самоубийство. Ако искаме да намерим пресечната точка между надеждата и отчаянието, трябва да апелираме към такива понятия като, например, способността да се радваш на самия факт, че съществуваш.

Единственото спасение срещу неумолимостта на съдбата е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.

Интелигентността е по-скоро отражение на целия духовен свят на човека, на неговото въображение и най-вече на интуицията му и неговите творчески способности.

Самосъзнанието е способността на човека да оценява смисъла и целта на своите действия.

Чувството не е само непосредствена биохимична реакция. То включва оценка за контактите с външния свят, понятията добро и зло, полезно и вредно. То е и памет и се основава на разума и логиката.  

Всичко, което свързва човека с миналото, по нищо не се отличава от връзката му с бъдещето. Тези две връзки са еднакво здрави и най-важното – еднакво реални. Само слепците вярват, че днешният ден е истинският.

На този свят няма нищо по-измамно от спокойствието. И най-дълбокото и пълно спокойствие много често е заредено с истински бури.

… според мен най-сериозната опасност за бъдещето на човечеството е опустошаването на човешката душевност…

Днешната техническа цивилизация е на път да погребе човешката душевност. Единственото, което ни спасява все пак, е останалата дълбоко вродена у нас склонност към изкуството…


Няма нищо по-трудно от това да поставяш прегради на пътя на посредствеността. Нея, както и вирусите, не могат да я задържат никакви филтри, никакви имунизационни системи.

Видиш ли хитър човек, бягай от него - никаква работа няма да ти свърши.

Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.

Така нареченото потребителско общество фактически е мъртво, тъй като не оправда своето съществуване и с това се обрича на гибел. Отделни цивилизации и класови общества са се разпадали и загивали поради отсъствие на жизнени идеали.

…западната телевизия е средство за кретенизиране на хората.

Не може да бъде дълбоко и силно това, което без срам се показва.

…така наречената сексуална революция се превръща в истинска сексуална гробница, в пълна нравствена деградация.  

… раболепието и завистта. Това са два порока, които най-силно загрозяват човешката душевност. За нещастие те са доста разпространени, но все пак засягат повече личността, отколкото обществото. Както суетността, която по-често е безобидна, а глупостта дори забавна, освен ако я оставиш да ръководи умни хора. Най-трудно за обществото е да се бори с клеветата. Най-опасно - с подлостта. Но според мен има два порока, които трябва да се преследват с нажежено желязо… - користолюбието и алчността.

Без философи и поети светът е пустиня.

…знаем, че няма нищо по-хубаво за човешката душевност от голямото и силно вълнение, предизвикано от изкуството.

В словесното изкуство няма нищо окончателно и установено.

Радостта от това да възприемаш и развиваш мисълта е най-прекрасният дар за човека.

… беше ми трудно да чета книги без красота, любов и подвиг.

Трябваше да минат десетилетия, за да открия в техния истински вид такива колоси на литературата като Достоевски и Толстой, в буквалния смисъл на думата истинските учители на цялата съвременна световна литература.

Като е взел книгата в ръце, читателят все едно, че е дошъл на гости.

Неореализмът съвсем не е измислен от италианците (както впрочем и някои други „западни“ влияния). Така, или приблизително така, пишеха по онова време и моите връстници  Челкаш, Иван Мартинов, Михаил Брезов, Спас Йончев и много други.  

Само младите и жизнени нации имат интерес към книгата, старите и похабените нации ги купуват на метър, за декорация. Нашият читател е просветен читател и понякога се ориентира по-вярно в някои литературни факти, отколкото литературната критика.

•••

● Заглавието е оценка за Павел Вежинов на проф. Николай Федоренко (1912 - 2000), изтъкнат изтоковед с над 30 монографии и над 300 други публикации, литературен критик, преводач от китайски и японски, дипломат, в това число – посланик в Япония, постоянен представител на бившия СССР в ООН и Съвета по безопастност на ООН (1963 - 1968), дългогодишен  главен редактор (1970 - 1988) на водещото руско списание за преводна чуждестранна литература „Иностранная литература“ (създадено през 1891 г.), секретар на Съюза на писателите на СССР (подписал с група писатели протестното писмо в защита на Солженицин и Сахаров на 31 август1973 г.).


● Освен творбите му, превърнали се в класика приживе, Павел Вежинов има принос за развитието на съвременната българска литература и като сътрудник през 30-те години на ХХ век на левите литературни издания „Жупел“, „РЛФ“, „Щит“, „Изкуство и критика“, (за които многократно е арестуван през 1944 г., изключен от елитната Първа мъжка гимназия в София - по това време база на проф. Петър Нойков от Софийския университет, основателят на българската педагогика). Но най-вече чрез работата си като редактор и главен редактор на сп.“Фронтовак“- вестникът на Първа българска армия (1944 -1945), като един от основателите, редактор и главен редактор на вестник „Стършел“(1954), редактор и зам.главен редактор на литературното списание „Септември“ а също и като член на Бюрото и Управителния съвет на Съюза на българските писатели (от 1972), основател и първи Главен редактор на институцията в литературата за българска и преводна художествена и нехудожествена литература - сп.“Съвременник“ (от 1972 г. до смъртта си през 1983), отличаващо се и с богатството на публикуваните текстове - нехудожествена литература.  Значителен е приносът му и за развитие на българското филмово изкуство където, в качеството си на заместник генерален директор на „Българска кинематография“ (1954 – 1974), привлича за сценаристи редица български писатели. Павел Вежинов е сценарист на  25 от първите игрални български филми.

•••

Източници: Павел Вежинов -  „Синия камък“, „Звездите над нас“, „Нощем с белите коне“, „Самопризнание“, „Едно съвсем тъничко книжле“,  (в Литературни новини, № 18, 10 октомври 1962) и интервютата с Павел Вежинов на Атанас Свиленов (Съвременник, 1974, №3),  Маня Лазарова (Народна младеж, 10 ноември 1974), Георги Чаталбашев (Отечествен фронт, ХХХ, № 9311, 1974)  

Забележка: Вижте още сборното интервю от интервюта, дадени от Павел Вежинов на Александър Карапанчев – сборно интервю, събрано от интервюта с Павел Вежинов на -   http://fs.choveshkata.net/index.php/%D0%91%D0%B5%D0%B7_%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8_%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%B8_%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82_%D0%B5_%D0%BF%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F



 

1536 общо 1 за днес