Отсам и отвъд

 ​​ ​​ ​​​​ „Отсам и отвъд“ ли? Твърде странно заглавие за четивото пред очите ти, любезний читателю. Това са премеждията и вълненията на един пилигрим, пребродил не едно гробище, за да отдаде почит на много светли личности, които са го изградили като такъв, какъвто той се представя на тези страници.

 ​​ ​​ ​​​​ „Отсам“ е човешкият живот в земната юдол¹. „Отвъд“ – империята на смъртта и безсмъртието. А гробищата – синурът на „вчера“ и „днес“. Над гробищните порти би трябвало да се постави предупредителен знак:

  Спри! Друго царство се оттука почва

  и таз пътека ​​ тъмна води там –

  ръката видиш де посочва?

  Ти остани, в което е отсам! …

 ​​ ​​ ​​​​ Това са стихове на Мара Белчева.

 ​​ ​​ ​​​​ Нещо подобно съгледах преди да се спусна в парижките катакомби: „Спри! Тук е империята на смъртта.“ Но аз не спрях. Прекрачих „отвъд“ и дъхът ми спря от страхопочит, каквато всеки изпитва пред лицето на смъртта. Грамади от пожълтели кости и озъбени черепи са струпани на безкрайни полици, подобно попируси в изоставена библиотека. Сравнението самò се натрапи на перото ми. Та нали всеки един от тези шест милиона скелети някога е бил „облечен“ в плът. А страстите са изписали шест милиона жития човешки. Но днес пороците и добротелите на нявгашните хора са онемели, смъртта е заличила междата добро – зло. Можеш ли да различиш бедния от богатия? В смъртта всички са равни. Каквито са се родили под отколешното слънце. Макар от люлката до носùло, златото да ги е разделяло на двата бряга на житейската река.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Веднаж се изтървах пред Ванга, че паметникът от черен мрамор над гроба на майка ми се е килнал на една страна и трябва да потърся каменоделец да го изправи и поднови.

 ​​ ​​ ​​​​ – Няма да пипаш паметнико! – повели пророчицата. – Що

ке връщаш душата в гроба? Подир четирийсетия ден тя не е там при костите.

 ​​ ​​ ​​​​ – Че какво става с душата?

 ​​ ​​ ​​​​ – Отлита, Гълъбо.

 ​​ ​​ ​​​​ Така ме наричаше Незрящата окάта. А тя беше като открехната врата между нас „отсам“ и мъртвите „отвъд“.

 ​​ ​​ ​​​​ Когато я попипах за времето. Има ли то брегове? Или някакъв край? – тя отвърна:

 ​​ ​​​​ – Безкрайно и безбрежно е – унесе се Назрящата, очните ù глобове се разшириха, като да се взираше в дълбините на времето. – То и само едно време нема. Има „голямо време“, време и времена.

​​ „Какво ли означават тези нейни думи?!“ – питах се аз.

 ​​ ​​ ​​​​ – Кога умира тялото гние. Душата не умира. Говорите за

прераждане. Какво е това аз не знам. Знам, че нема мъртви, живи и неродени. Сите сме едно като завихрено хоро завъртени. Пожалил ви Бог да спомняте отколешното, да надзъртата в бъдното, като мен мъченицата. Инак щяхте да полудеете.

 ​​ ​​ ​​​​ Някои са я питали дали е виждала смъртта и как изглежда.

 ​​ ​​ ​​​​ – Убав, красив. – отвърнала. – Целият в злато – као генерал.

 ​​ ​​ ​​​​ Но изглежда смъртта е многолика, защото друг път я описвала като жена с дълги разпуснати коси, които прошумоляват като вятър в листвака.

 ​​ ​​ ​​​​ А сега с един овчарски прескок назад във времето, аз като неуморим пилигрим ще пришпоря задъханите си спомени, за да разкажа за своето поклонничество. Посещавайки сетните жилища на толкова светли личности, аз дирех техните души, за да сведа чело на признателност.

 ​​ ​​ ​​​​ Преди да премина синура – отсам, си припомних няколко строфи на Шекспир:

 ​​ ​​​​    Спечелената през живота слава

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​    в надгробните ни плочи ще живее,

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​   за да смегчава грозотата на смъртта …

 ​​ ​​ ​​​​ Нека послужат като мото на тези разчорлени възпоменания. И дано попътният вятър ги посрещне и запълни празнините от прескоците на задъханите ми спомени, завързани с множество възли. Защото възел възела държи. А развързването им оставям на времето – за мене то е непосилно бреме.

 ​​ ​​ ​​​​ И така напред? …

 ​​ ​​​​ Негово Величество Гогол

 ​​ ​​​​ На попрището жизнено отвъд средата, се озовах пред портите на Новодевическото гробище. Мой водач беше „другата ми сестра“ ​​ Галина Н. Тя е моето „алтер его“ и един от най-добрите хора, които срещнах в житейския си път. Без нея дълго щях да се лутам из града на мъртвите в дирене гроба на Гогол.

 ​​ ​​ ​​​​ Знаете ли, че ако разтълкувате инициатилите от собственото и бащиното име на писателя по нашенски, ще се получи Негово Величество? Този некоронован крал на словото, заслужава към него да се обръщат така много повече отколкото към всички короновани особи.

 ​​ ​​ ​​​​ Само четиридесет и три години поживял в земната юдол този гений, но и те са му били достатъчни, за да се превърне накрая в персонаж от собственото си творчество. През несретния си живот той преминал като странник, но и подир смъртта си не намерил покой и странстванията продължили. Отначало го погребали в гробището на Свято-Данииловския манастир. Толкова хора се стекли да го изпратят, че някои помислили, че погребват генерал. Но седемдесет и девет години по-късно безбожниците-болшевики го ексхумирали, за да го препогребат – кой знае защо? – в гробището на Новодевическия манастир. Когато вдигнали капака на ковчега, видели, че скелетът бил обърнат ничком по очи, капакът на ковчега изподран отвътре, а ноктите – необичайно дълги. Съдебните експертизи отричали слуховете, че писателят бил погребан жив. Но апокрифната мълва била плъпнала и нямала спиране. Странното обаче било, че черепът го нямало. Изглежда, че е имало и по-ранна ексхумация, при която някакъв фанатичен поклонник на театъра го задигнал за своята колекция от реликви! Странно хоби! … Зловеща налудност! Всъщност, според хлевоустата мълва Гогол бил склонен да изпада в летаргия ? Това заболяване се нарича тафофобия, тоест – панически ужас да не бъдеш погребан жив. Затова настоявал ковчегът му да има вентилационна тръба и отвор за въже, свързано с камбанка на повърхността, така че ако се пробуди от „вечния“ си сън, да я удари. Никой обаче не дочул камбанен звън от отвъдното. Тези зловещи чудатости били потвърдени само от спомена, че постоянно приживе повтарял. „Не ме погребвайте жив в гроба!“ Дали пък чудатото творчество на Гогол не предизвиква подобни зловещи небивалици? Та днес, когато малодарни абсурдисти, прикриващи се под авангардистки напъни, самозабравили се до безпаметство, езикът ме сърби да ги улича. Господа, изглежда не знаете кой е бащата на абсурда, кой го е внедрил в литературата още в началото на ХIХ век. Или пък не сте чели негови творби? Ами вземете, че прочетете „съвършено невероятното събитие“ „Женитба“! Неговия немислим „Портрет“! Или странстващия из Петербург „Нос“?

 ​​ ​​ ​​​​ По повод на прословутата повест „Нос“ тук му е мястото да отбележа, че Гогол никак не е харесвал своя собствен нос. На всички портрети – а те не са малко – той е избирал такова място при позирането, че по възможност да се избегне изобразяването на неговата дължина, която била повод за шеги сред приятелите. Дали пък и повестта със сранното име не е написана като отмъщение към природата, надарила го с нос за посмешище, според него.

 ​​ ​​ ​​​​ Птичи хор огласяше гробовната тишина. Извръщах се да диря „певците“ сред клонаците. И се питах дали оплакват погребаните тук безнадеждия? Или възпяват нетленото останало подир кончината на толкова много гении?

 ​​ ​​ ​​​​ Изведнъж от лилавия сумрак пред нас се възправи надгробието на Гогол. Запалената вощеница освети името в камъка и годините на раждането и смъртта, заключили земното пребиваване на гения – само четиридесет и три.

 ​​ ​​ ​​​​ Вечерникът олюляваше огненото езиче. Кой знае защо си наумих, че ако го угаси, ще е знак, че Гогол не одобрява постановките ми на неговата „Женитба“. Пламъчето трепна, издължи се и замря изведнаж. „Това е знак на одобрение!“ – заключих наум. Без да се самозалъгвам – заслужил съм го, щом имах небивалото щастие на три пъти да се докосвам до негови творби. ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ „Носът“ уреди първата ни среща. Той отдавна се мъдреше в папката, приютила моите литературно-екранни мераци ². По жанр и по стил това беше нещо съвършено ново за мен. Бях избродирал сценария като на гергеф, но поради неопитност допуснах грешката да разположа тази небивала история в условен декор, докато абсурдът изисква потвърждението на напълно реална среда. Припомням си предписанието на автора: „Най-странно, най-необяснимо от всичко е – как могат авторите да вземат такива сюжети! Признавам, че това е съвсем неразбираемо … И все пак, като поразмислиш, във всичко това наистина има нещичко. Кой каквото ще да казва, но такива произшествия се случват по света – рядко, но се случват.“

 ​​ ​​ ​​​​ Можете ли да си представите един статски съветник да се събуди без … нос! … Изчезналият Нос започва самостоятелен живот и то с по-висок чин от бившия си притежател. Но докато Носът броди из Петербург и преди да се наскита и завърне на законното си място, нека вдигнем завесата за едно друго съвършено невероятно събитие – „Женитба“³.

 ​​ ​​ ​​​​ Заклинанието над пламъчето на вощеницата не ме измами. Сигурно Гогол е одобрил моята „хрумка“ да използвам сценката от незавършената му комедия „Владимир“ 3-та степен“⁴ – „Лакейска“ като своеобразен пролог към спектакъла. Сетне разпределението на сценичното пространство на три сектора. В оркестрината⁵, видни до пояс – сякаш затънали в тресавище, шетаха слугите. Основната сценична площадка предоставих на търговското съсловие. А стълби, отвеждащи към по-горен етаж – на дворянството. Също като разслойката в руското общество от онова време. Тия три сектора се обединяваха от неспирното сноване – съща совалка – на сватовницата. Но изневиделица появилят се световник-самозванец, постепенно изземва сводническите ù функции, което довежда до пълен хаос. На финала ужасеният главен герой избягва през … прозореца. Ето ви прочутият смях през сълзи. Така го определил самият Гогол. След като изгорил втория том на „Мъртви души“, той се разплакал и слугата го чул да казва: „Ще продължа да се смея през сълзи.“

 ​​ ​​ ​​​​ Своето решение на сцената на чаепитието⁶, бих пък го нарекъл „смях чрез паузи“. Представете си хеперболизирана кръгла маса и около нея насядали кандидат-женихите да пият чай от огромни чаши – всъщност саксии, на които запушихме дупките на дъната. На отсрещната страна застарялата мома, леля ù, търговката и сватовницата, посръбват звучно чая си от подложките на саксиите, вместо чинийки. Дума не се проронва. От огромен самовар – колкото стенна печка – се вдига пара. Шиптенето се смесва с темата на чая от балета „Лешникотрошачката“ на Чайковски. В проточилата се няма сцена, под прикритието на чаепитие, върви напрегнато разузнаване. Женихите - дворяни, с предвзета изисканост се силят да привлекат вниманието на застарялата девица. В демонтративното посръбване на отстрещната страна се издава търговското самодоволство от богатата зестра. Гастролната сценична пауза е запълнена от дебнещи погледи, изтървани междуметия и преднамерени въздишки, които изпълняват функцията на премълчани реплики … Ах, само как реагираха зрителите на тази сцена. Неспирни овации и ръкопляскания по средата на действието – като в опера след любима ария.

 ​​ ​​ ​​​​ Преди да е догоряла вощеницата на Гоголевия гроб, аз се надявам да сколасам да разкажа и за третата си „среща“ с него. Това се случи при „Разотиване от театъра след представяне на новата комедия⁷“. Този шедьовър на краля на комедията заема особено място в неговото творчество. Белински нарича творбата „Журнална статия в поетико-драматична форма.“ Не бях се захващал дотогава с подобен текст – критично есе в диалог. Но когато имаш за съмишленици даровити актьори, краят се увенчава с успех. А обикновено тромавата критика откликна възторжено начаса.

 ​​ ​​ ​​​​ Вощеницата догоря.

 ​​ ​​ ​​​​ От паметта ми изплува споменът за посещението на гробището при Свято-Даниловия манастир. Както обикновено търсех сетните убежища на незабравими творци. Бях подминал нечий гроб и нещо ме накара да се извърна и да го приближа. В него се упокояваше гениалният художник Перов⁸. Сведох се да му запаля свещица. Силно впечатление ми направи навремето случка от неговия живот. В ранна утрин на вратата на ателието му се похлопало. На прага стояла плаха старица с мъничък вързоп. Подала му няколко завързани в него яйца и през сълзи казала, че синът ù, когото Перов овековечил в прочутата си „Тройка“, бил умрял. След като го заровили в черната, тя продала оскъдната си покъщнина и дошла да откупи платното, за да има винаги със себе си непрежалимия покойник. Безкрайно

затрогнат, Перов въздъхнал горко и казал, че картината вече не му принадлежи, но обещал още на другия ден да я заведе в Третяковската галерия.

 ​​ ​​ ​​​​ Заглавието, с което творбата е известна, подвежда зрителя, защото не е изобразена тройка със запенени коне, а три чирачета-деца, запрегнати да влачат по стръмното до изнемога шейна с тежки бъчви.

Василий Перов, „Тройка. Ученици-чираци возят вода“, Държавна Третяковска галерия, Москва

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Когато аз видях картината, тръпки ме побиха. Струваше ми се, че долавям как през полуотворените им устница с учестеното им дихание излизат техните невинни душици. А разплаканата майчица се проснала на колене, сълзи обливали ​​ бледите ù ланити и тя дълго не откъсвала взор от своето момче. Накрая се привдигнала и се поклонила доземи на вълшебните четки на живописеца. Тогава си обясних какво още ме бе накарало да се върна на подминатия гроб. Сред моливните рисунки на художника има една, озаглавена „Погребението на Гогол от героите на неговите произведения“. Дълго се взирах, пресегнах се за лупа и се силех да открия сред изобразените опечалената майчица.

 ​​ ​​ ​​​​ Едва се отърсих от въодушевяващото си посещение във вечното жилище на Негово Величество. Обожавам всичко написано от неговата десница и бих могъл цял живот да си препрочитам едно-друо. По страниците има тъга, мъка и скръб, но има и много светлина, радост и празничност. И ти се струва, че е пребродил руската необятност с тройка.

 ​​ ​​ ​​​​ „Ех, тройка! Птица-тройка, кой ли те е измислил? Зер само в пламенен народ можеш да се родиш ти, ​​ в оная земя, която не обича да се шегува – гладка-равна, ширнала се на половин свят. И върви та брой верстите, докато ти се замрежат очита… Не така ли, Русийо, летиш като пламенна бързокрила тройка? .. И носи се тя, вдъхновена от Бога! … Русийо, накъде летиш?“

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Автобиографично отстъпление

 ​​ ​​ ​​​​ Навярно още дълго бих стоял надвесен над последното жилище на Негово Величество, ако Галина Н. не ме беше леко побутнала за лакътя.

 ​​ ​​ ​​​​ – А там – сочеше шепнешком – се упокоява Антон Павлович.

​​ – Чехов?

 ​​ ​​ ​​​​ Приближихме. Запалената вощеница извади от лилавия сумрак надписа Антон Павлович Чехов. Не бях имал щастието да се докосна на сцената до негова творба. Макар да бях изчел почти всичко написано от ръката му. Имах лелеян проект, останал неосъществен. Но нали и несбъднатото е част от биографията на твореца. В главата ми спектакълът вече беше поставен на сцената – съвсем ясно си го представях. Имах вече опита с постановката на разказите за новоизлюпените аристократки на Ги дьо Мопасан в „Леглото“ – другият ми любим разказвач на невероятни истории. Комичните разкази на Чехов трябваше да се преливат един в друг като премятането на зърна в броеница. А „зърната“ бяха: ​​ „Суматоха“, „Беззащитно същество“, „Роман с контрабас“, „Конска фамилия“ и „Драма“. Сравнението с броеницата не изчерпва докрай „зърната“ на неосъществения спектакъл. Може би по-точно би било оприличаването с миниатюрни бижута. Но мамеше и другият Чехов – загадъчно-носталгичниният, пронизан от някаква светла тъга, неназоваема с думи. Голям мерак ми беше да поставя „Домът с мансардата“. И това не се случи, но и днес, когато ме налегне самотата, ми иде за утеха да се провикна като Чехов: „Къде си, малка мискюс?“

 ​​ ​​ ​​​​ Нощта вече спускаше покров над Новодевическото гробище. В

лилавия зрач припламваха забучените вощеници. Вечерникът угаси една от тях и се наведох да я припаля наново. Когато пламъчето се издължи, разчетох името на покойницата – Варвара Осиповна Масалитинова. В съзнанието ми възкръсна образът на бабата от филма на Максим Горки „Детство“. Даровитата актриса сякаш беше събрала в едно лице всички руски бабушки … Вероятно не току-тъй угасналата в нозете ми свещ ме спря пред гроба на родната сестра на Николай Осипович Масалитинов, чието име отключва, макар и залутан в дебрите на паметта ми, много свиден спомен от младостта.

 ​​ ​​ ​​​​ Кандидатствах режисура и театрознание в Театралното училище, което ние, младоците, величаехме като „академия“⁹. Успешно бях преминал изпитанията и в двете комисии, когато професор Боян Дановски настойчиво ме посъветва да се явя и пред комисията по актьорско майсторство. За да разсее подозрението ми, че съм стъпил може би върху „чурук дъска“, той се позова единствено на моята младост и какъв авторитет би могъл да внушава един 22 годишен младок като режисьор или театровед … Не бях съгласен, но се заинатих поне да слисам комисията по актьорско майсторство. Отърчах вкъщи, събух панталона от абитуриентския си костюм и навлякох къси панталонки. Като застанах пред комисията, слисаният ù председател Николай Масалитинов възкликна - нямам ли „длинные штаны?“ Съвсем сериозно заявих, че имам хубави, като за артист, крака. Когато смехът утихна, милият старец ме помоли да изпълня баснята си. Беше „Кукувица и петел“ от Крилов. И тъй като ме глождеше мисълта да им покажа, колко съм начетен, макар и младок, запитах „на български или на руски?“. Професор Мирски, комуто предстоеше да вземе тази година клас, ме провокира с въпроса: ами ако съм бил избрал басня от Лафонтен и нея ли бих изпълнил и на двата езика. Не останах длъжен и заявих, че знам „Гарван и лисица“ двуезично. Иронията му се превърна в симпатия и струва ми се, че тъкмо в този миг съдбата реши той да бъде мой учител. Поведението ми видимо забавляваше комисията, оживлението беше неописуемо. А аз останах с убеждението, че ги слисах не толкоз с моите езици, колкото с еленовите си нозе и тъкмо те ме накараха да възкликна „дойдох, видях, победих“.

 ​​ ​​ ​​​​ Но това се оказа „пирова победа“. Още на другия ден подир обявяването на резултатите от приемните изпити, бях повикан в Ректората. Професор Любомир Тенев седеше зад ректорското си бюро някак загадъчно свъсен. Той ме попари с новината, че макар и да съм приет и в трите отдела, няма да бъда записан, защото противозаконно съм кандидатствал в три специалности, когато по правилник е трябвало само в две. Готов бях да се разплача. Заоправдавах се, че вината не е моя, че съм бил прехвърлян като „горещ картоф“ от комисия на комисия и за финал извадих несъкрушимия аргумент, че съм бил приет и в трите отдела, и то все на вторите места, сиреч на първите, защото те бяха завардени за „рабфаковци“.

 ​​ ​​ ​​​​ В очита на ректора заиграха лукави пламъчета. Заяви, че всички са го разбрали, защото в списъка на дъската за обявления моето име било подчетнано с червен химикал. Идеше ми подът да се продъни и ме погълне бездна. „Какъв срам!“ – си помислих, че всички пък ще си рекат, че страдам от непомерно тщеславие.

 ​​ ​​ ​​​​ Моята приятелка от детинство Донна Танева ме „утеши“ с това, че

баща ù го е сторил – да се знаело какви хора се раждали в нашата махала. Милият човечец! Как да му се сърдиш като беше заклет експерт-счетоводител?

​​ Връщаме се отново в ректорския кабинет. На професор Тенев

изглежда му дожаля, сниши глас и прошепна, че може да затвори очи пред неумолимия закон, ако се запиша в класа по театрознание, в който той ще води занятията по рецензия. Тутакси отказах и настоях да ме запишат поне в класа по актьорско майсторство. Неумолимият вид на ректора се замени от насмешлив. Финалът на този „пазарлък“ настъпи, когато той отсече, че би нарушил закона само ако ме запише в класа на професор Мирски по режисура, обучението при когото включвало и пълния курс по актьорско майсторство. Биваше ли повече да се назлъндисвам? Тогава - но колко трябва да съм му благодарен днес, загдето направи правилния избор, вместо моята опърничавост. Какъв актьор щеше да излезе от мен в един клас, в който щяха да учат такива бъдещи артисти като Николай Бинев и Константин Коцев?

 ​​ ​​ ​​​​ Над моето автобиографчно отстъпление заваля сняг. Отнейде се донесе боботене на раздрънкан автобус, примесено с църковно песнопение. При множеството ми пътувания до великата Рус, спомените ми са се объркали като заплетено кълбо, в което против забравата съм завързал възли като старците – нали само възел възела държи? Оставям на времето да ги развързва, за мене то е непосилно бреме. Затова в разказа има много прескоци из годишните времена.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ И така продължавам пътуването с раздрънкания автобус, който се носи към имението на граф Тостой в Ясна поляна. Дано само не се разпадне нейде насред пътя или затъне в някоя пряспа. За да не се залута в снежната виелица, хорът на бабичките – от някаква московска църква, подзема „Во царствии Твойом“. ​​ Едва ли ще дръзнат това ангелско песнопение да изпълнят на безкръстния гроб на гения, отлъчен от Православието като еретик. А какво търся аз сред тях ли? Изпълнявам един завет на любимия ми дядо, народният даскал, чиято въжделена мечта през целия живот си остана да посети Ясна поляна и да се раздума с Лев Николаевич. На тези, които го разубеждаваха с довода ,че не знае руски, той отвръщаше, че полиглотизмът на графа включва и българския език.

 ​​ ​​ ​​​​ Жалко, че смъртта на двамината е попречила за такава паметна

среща!

 ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​ ​​​​ Автобусът спира внезапно, олюлявайки се като пиян. Авария ли? Не, слава Богу! Спрял е в Тула да опитаме прословутите тукашни пряники¹⁰. И отново се понасяме, носени от виелицата. Като заклинание против беда хорът на църковните бабички се сили да надвие нейния вой. Но тя вие ли вие като ранен звяр, ту проплаква като уплашено дете, досущ като в стихотворението на Пушкин „Бесове“. И върви че разбери вещица ли омъжват, или погребват таласъм. А снегът отвън се сипе като разчепкани на дарак дрипели. Студено е. Потропвам с премръзналите си нозе, подухвам на вкоченените си длани, сякаш се боя преживяването ми да не ​​ замръзне, преди да се е е превърнало в свиден спомен.

 ​​ ​​ ​​​​ Още с пристигането ни в Ясна поляна моят приятел Анатолий С., който ми е подарил това пътуване, предлага да обърнем по чашка коняк, за да се сгреем. Речено-сторено! … И ние се отлъчаваме от стадото на църковни бабички и досадната им пътеводителка, която разправя неща, които ние знаем къде по-добре от нея - Толстой бил преписвал романа си „Война и мир“ осем пъти, а отделни епизоди двайсет и пет пъти. При това пишел еднакво добре и с лявата, както и с дясната си ръка. Върви, че отличи коя страница с коя ръка е писана.

 ​​ ​​ ​​​​ И ето ни пред безкръстния гроб на гения в самия край на гората. Там, където в детството, заедно с брат си дирили зелената пръчица, която пазела тайната на щастието. Снегът е засипал повехнали венци, положени въпреки израчната забрана на великия покойник. Само няколко зелени вейки се кокорят под разсъблечените дъбове.

 ​​ ​​ ​​​​ Заветът на дядо ми Иван Войников е изпълнен.

 ​​ ​​ ​​​​ Сега към Санкт Петербург! Ех, де да можеше вместо с влак, да полетя с тройка! …

 ​​ ​​ ​​​​ Императорският град на Невà

 ​​ ​​ ​​​​ Скоростният влак лети като стрела към Санкт Петербург. Галина Н. ме предупреждава, че ще спре само на станция Балагое. Тази невзрачна гаричка е на средата на пътя и се е прочула с това, че на нейния перон, по време на краткия престой, се е случила фаталната среща на Анна Каренина с граф Вронски.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Зад вагонния прозорец пейзажите се сменят като в калейдоскоп.  ​​ ​​ ​​​​ 

​​ Господи, каква необятност се е ширнала! То страна ли е, то чудо ли

е. Прав е Тютчев – не може да се измери с всеобщ аршин.

 ​​ ​​ ​​​​ – Отдавна ли не сте били в Петербург? – заговаря ни млад и симпатичен бизнесмен.

 ​​ ​​ ​​​​ – Повече от година. – отвръща му Галина Н. – А моят приятел отива за първи път.

 ​​ ​​ ​​​​ – Още със слизането очаквайте голяма изненада. – наставя бизнесменът и оправя безупречния и без това възел на своята вратовръзка.

 ​​ ​​ ​​​​ – Само с Божията помощ да пристигнем живи и здрави! – прекръства се Галина Н.

 ​​ ​​ ​​​​ Малко по-късно щях да узная, че чугунената статуя на Ленин, узурпирала постамента на Петър l в голямото фоайе на гарата, в една чудесна нощ е била свалена и отнесена за скраб. Болшевишка безочливост е да крадеш чужди пиедестали и да прекръщаваш на своите безродници и безбожници улици и площади. А мястото на комунистическите идоли е на бунището на Историята. И сега усмихнатото изваяние на исполина Петър Първи Велики посреща гостите в своята „Северна Венеция“.

 ​​ ​​ ​​​​ Предстои ми среща с императорския град, въздигнат над пресушените блата, и стува ми се, че отдавна го познавам от литературата. И без пътеводна карта, дори със завързани очи, бих могъл да се озова на Фонтанка или да поскитам по Мойка. Така беше и при първата ми среща с Париж. Вълнението ми нараства, колкото повече приближаваме Санкт Петербург.

 ​​ ​​ ​​​​ Отгатнал нетърпението ми, експресът загърбва Балагое. Още с потеглянето му, в нашето купе нахълтва проводникът на вагона и запитва дали някой от нас говори френски, защото не можел да обясни на някакъв французин в съседното купе, че е забранено да се сервира алкохол. Предложих услугите си. Проводникът на вакона заобяснява, че ще загуби работата си, ако го хванат, че е нарушил заповедта, аз запревеждах и накрая се завърши с обещание, че ще се измисли „нещичко“. Нещичкото след малко се оказа бутилка с отлежал арменски коняк, която проводникът старателно криеше под мишницата си. Поблагодари ми като на сънародник-полиглот. Така моята „езикова услуга“ се овенча с добра почерпка. А когато разбраха, че без да съм руснак така говоря и руски, реакцията на компанията беше между възхита и подозрение. Дали не им се привидя шпионин някакъв? Така или иначе, конякът развърза езиците на всички ни и някак неусетно пристигнахме в Санкт Петербург.

 ​​ ​​ ​​​​ Още със слизането от влака ни посрещна исполинското изваяние на Петър Велики във фоайето. Над малките императорски мустачки – едничкото малко нещо у това голямо човечище – във взора му играеха сякаш лукави пламъчета. Навярно предчувстваше почудата, която щеше да ни съпровожда в неговия прекрасен град. Или, че отново е стъпил върху законния си постамент, а узупаторът се е озовал на бунището на историята за скраб.

 ​​ ​​ ​​​​ Дългата есенна нощ бе скъсена от безсъницата. Ококорих се още в мътни зори. Откъде да започна странствието си из императорския град. Предложих на Галина Н. да вземем корабчето по Нева до островите. Най-добре човек се запознава с някой град от голямата му река. Така беше с Париж. Така ще бъде, ако някой ден се добера до Лондон. Омаян от красотите, които се представят пред слисания ми взор, не усещам нито режещия вятър, нито влагата. Над всичко светлее адмиралтейската „игла“, както я е оприличил Пушкин. Корабчето се провира под вдигнатите мостове, за да излезе в морето. Щом го прекосява пред погледа ни се изнизват Аптекарския и Василиевския остров. И аз вече не съм на корабчето тук и сега, а съм се отнесъл в повестта на Гогол „Портрет“. Там нейде е Петнайсетата линия на Василиевския остров – обиталището на художника Чартков и живелището на лихваря, изобразен на портрета. Завоят открива отново силуета на Петербург в далечината.

 ​​ ​​ ​​​​ Със слизането от корабчето имам повод да се чудя откъде извират всичките тези икони, кръстове и църковна утвар, изложени по витрините на антикварните дюкянчета. Като някакъв благослов Галя Н. ми купува един стар напрестолен кръст, който е приковал погледа ми. Дано бъдат благословени преброените ми дни тук. И аз си пожелавам да започна откриването на петербургските потайности с две святи места – манастирът на Йоан Кронщадски и храмът на Ксения Блаженная в Смоленското гробище. Изумява ме строгостта на монасите и монахините, за да не кажа тяхната грубост. Но го притаих в себе си. Нали дори Христос е бил подвластен на гнева, когато е разгонвал търговците от храма.

 ​​ ​​ ​​​​ А утре метрото ще ме отнесе на Тихвинското гробище.

 ​​ ​​ ​​​​ Галина Н. има безупречно-изискан вкус. Домовете, които тя построи, а те не бяха един и два – са обзаведени на ръба на стилното и удобното, при това без всякаква еклектика. Тя беше решила да попълни обзавеждането на московския си салон с някой и друг мебел от карелска бреза. И тъй като познаваше почти всички антиквари в Москва, имаше препоръката им към един от петербургската гилдия. Той се оказа прелестен млад човек с невероятни познания за стиловете. На всичкото отгоре баба му завеждаше едно от депата с неизложените платна на Кандински и Малевич и успяхме да разгледаме от неизложените в залата картини. Тук е мястото да си призная, че нямам сетива за майсторите на четката подир Амадео Модилиани. Дали вкусът ми е старомоден или прекалено класически, не зная. Това което зная е, че ако една картина грабне взора ми, а нямам пари да я закупя, би ми се искало да мога да я открадна.

 ​​ ​​ ​​​​ Истински празник за очите ми беше залата с творби на Павел Федотов. От разглеждането им в албуми си ги представях големи платна. Те се оказаха малки жанрови картини. Задавах си въпроса дали приживе са се срещали и познавали с Негово Величество Гогол. Дотолкова се оказаха в духовно родство. В руската художествена вселена Гогол и Федотов представляват изумителна паралелна сходност. Общото настроение на техните творби, характерът на таланта им, общите симпатии и антипатии, подборът на сюжетите и всичко у двамата е сходно до краен предел. Надвих желанието си да докосна някое от платната, не дръзнах да протегна пакостлива ръка. Така дълго не можех да откъсна взор от сборния портрет на Рус от началото на ХlХ век.

 ​​ ​​ ​​​​ Същия ден ми предстоеше още едно незабравимо преживяване, за което бих могъл сам на себе си да завиждам. Чаепитие в дома на Пушкин на Мойка.

 ​​ ​​ ​​​​ Музеят беше затворен поради ремонт. Благодарение на Антон, младият антиквар, който познаваше реставравраторите, този „Сезам“ се отвори пред нас. Вълнението ме разтрепери като трескав. Аз попаднах в светая светих на един от най-любимите ми поети. Бях се докосвал до негови творби – „Каменният гост“ – едничкият влюбен Дон Жуан. И на два пъти до любимата ми повест „Дама пика“. Пристъпвах като насън. Вдигнаха пред мен червените шнурове, отделящи зрителите от експонатите. Позволиха ми да седна пред писалището на Александър Сергеевич. Поставих треперещи ръце върху неговия ръкопис и ми се стори, че топлина протече в мен. Извърнах взор към огромната библиотека, погледът ми се спря на кушетката, по която имаше изсъхнали петна от кръвта на поета подир дуела на Чьорная речка.

 ​​ ​​ ​​​​ Аз ще имам повод да се върна на това преживяване, когато се изправя пред надгробието на Чайковски в Тихвинското гробище. Но засега ще откажа да посетя двореца на князете Юсупови на отсрещния бряг. Подир светлото чувство от досега ми с великия поет нямам желание да ме споходи призрака на убития там Григорий Разпутин. Може би при някое следващо посещение на императорския град.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ През утрешния ден метрото ще ме отнесе пред портите на Александро-Невската Лавра. Този неделен ден е отреден за посещение на Тихвинското гробище.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ В самото начало на алеята един безног инвалид от войната, върху олющен от пътешествия куфар, е постлал зелено сукно. Върху него са поставени множество малки железни иконки. Питам за цената на цялата колекция, колкото да се уверя имам ли толкова пари. И купувам всичките. Едноногият е неописуемо благодарен, защото му давам много повече, отколкото ми е поискал. Завързва за четирите краища зеленото сукно и аз продължавам с вързопа.

 ​​ ​​ ​​​​ Току пред Божия храм, в остъклена будка, восъчно бледа старица продава вощеници. Обръщам се към нея със „сударыня“ и я помолвам да ми укаже как да стигна до гроба на Достоевски. Тя ми подава сноп свещи и обещава сама да ме отведе, след като се черкувам. Докато крачим към сетното жилище на Фьодор Михайлович, старицата отбелязва, че веднага е разбрала, че не съм от Москва. На въпросителния ми поглед „по какво“, тя заявява, че моят руски издава дворянщина. Слисана остава, когато разбира, че съм от далечна България.

 ​​ ​​ ​​​​ И ето ме пред гроба на руския гений. Преди да ме остави, свещопродавачката ми предлага да продължа направо по алеята, където ме чакали още много чудесии.

 ​​ ​​ ​​​​ Както винаги аз се „разприказвах“ с великия писател. Споделих огорчението си, че досега с негови творби е останал само копнеж. Споделих идеята си да поставя спектакъл от неговата епистоларна повест „Бедни хора“. И без колебание заявих, че любимият сред неговите романи ми е „Идиот“. Колко ли пъти още щях да го чета и препрочитам. Постоях, докато вощеницата догоря, и продължих по алеята.

 ​​ ​​ ​​​​ Приближих до три почти еднакви гроба и се убедих, че те все пак се различават един от друг. Отиваше им на тримата от „Могучая кучка“¹¹ да се упокояват редом – бяха гробовете на Бородин, Римски-Корсиков и Мусоргски… Причу ми се църковно песнопение и то ми припомни посещението в Загорск. Когато се озовах в храма на Сергиев посад, имах чувството, че участвам в операта „Борис Годунов“. Църквата беше осветена само от трепкащите светлинки на вощениците. А юродивите пред църквата бяха повече от онези, които разполагат на авансцената в операта. Запалих и за тримата по една свещ и продължих напред.

​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Смъртта и бесмъртието

 ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ В далнината съгледах ангелски криле. Отблизо вече, под огромен кръст, обкръжен от два херувима, разпознах благородната физиономия на Чайковски.

 ​​ ​​ ​​​​ Добре, че под мене се оказа пейка, върху която се стоварих. Сълзи бликнаха и се стичаха по моите ланити. Любимият ми Пьотр Илич отдавна бе до дясното коляно на Бога и неземната му музика изпълняват сега в небесата хорове от серафими и херувими. Аз набучих колкото свещи бяха останали в … и всички ги запалих. Пламъчетата се силеха да надвият мрачевината на този есенен ден.

 ​​ ​​ ​​​​ Чайковски е предал душата си на Бога през ноември 1893 година, според официалната версия от холера, след като изпил чаша непреварена вода по време на епидемия. ​​ Подобен безразсъден акт остава необясним, след като е загубил обожаваната си майка също по време на холерна пандемия. Но наскоро подир кончината му плъзнали слухове, че всъщност се е самоубил. Семейството му ги опровергавало. Но един от биографите му, окачествява историята с непреварената вода като съчинена. Той твърди, че Чайковски се е самоубил, защото един руски княз написал писмо през 1983 година, в което обвинява композитора, че е въвлякъл неговия племенник в хомосексуална връзка. Писмото било връчено на главния прокурор, за да бъде предадено на императора. По една случайност този главен прокурор се оказва съученик на Чайковски от юридическото училище и той отказал да хвърли петно върху тяхната „алма матер“. И вместо да предаде писмото на императора, той организара „съд на честта“, в която участват бивши съученици на композитора. Подир дълги и горчиви дебати, съдът произнесъл присъдата: съученикът им сам да сложи край на живота си. И Чайковски се отровил. А за да прикрият самоубийството, близките са потвърдили и разпространили версията с отровата. Остава обаче висящ въпросът откъде и как е намерил бавно действаща отрова.

 ​​ ​​ ​​​​ Според друг биограф на гения, той наистина е починал от холера, но сам се е заразил. Изпиването на непреварената вода не е било случайно, а нещо като хазартно залагане на руска рулетка, при което Чайковски е загубил.

 ​​ ​​ ​​​​ Версията за самоубийство не е съвсем безпочвена. Той и друг път е правил опит за самоубийство и преди 1893 година. И през целия си живот е изпадал в тежки депресии.

 ​​ ​​ ​​​​ „Аз просто съм болен от отчаяние – признава той – страх и дяволска меланхолия“. Неговата хомосексуалност му е коствала през целия живот тежки страдания.

 ​​ ​​ ​​​​ А каква е връзката между сексуалните му наклонности и „Лебедово езеро? “ Това е опит на композитора да се влюби в жена, макар и нереална. Балетът е вид „терапия“, която би му помогнала да приеме скритите си пориви. Любовните увлечения и съпровождащите ги угризения за своята греховност, са го подтикнали към женитба, за да затвори устата на хлевоустата мълва. Но сватбата донесла само нещастия и на двамата. Така, преди да започне брачният им живот, той бил разтрогнат. А съпругата завършва в лудница. Всъщност единствената жена, която ще остане свързана с паметта на Чайковсски ще си остане баронеса фон Мек. Но дружбата на гения с неговата меценатка е преминала без срещи, дори без случайни виждания. Особено място в живота на Пьотр Илич, в неговия интимен свят, е заемал един селски момък, който му прислужвал и само веднаж през живота се бил разделял с него, когато Алексей Софронов, Льоша, бил призован за военна служба.

 ​​ ​​ ​​​​ Житейските мъки често довеждали Чайковски до границата на обезумяването, захвърляла го е от една крайност – огънят и творчеството, в друга – тресавището на депресията. За колко смърти на други велики хора сме сигурни в причините? Нека спрем да ровим в гроба му и оставим костите му да почивавт в мир. Той няма нужда от закъснялото ни оправдание. Гениите, като победителите, не ги съдят!

 ​​ ​​ ​​​​ Тайната на трите карти ​​ 

 ​​ ​​ ​​​​ Тайната пожелала родината на „Дама Пика“ да бъде Флоренция. Герман е заченат там. Но макар и телом в Италия, духом Чайковски е бил в Русия, та с един огромен „овчарски скок“ ще се озовем в Лятната градина в Санк Петербург. При това ще се върнем цял век назад от развиващото се у Пушкин действие. Той и самият Герман не е оня същият от повестта на поета. Този млад офицер е рожба на Чайковски. Той не е от немско потекло, а си е чистокръвен руснак. Герман е собственото му име, а не фамилията. Но иначе съдбата му почти съвпада с Пушкиновия герой.

 ​​ ​​ ​​​​ Герман е самолюбив и самотен. На всичко отгоре е влюбен в знатна девица, която дори не познава. Недоволен и навъсен, той е обзет от мрачни мисли и предчувствия. Когато взорът му съглежда неговата избраница да подпира прегърбена старица, той разбира, че това е прочутата графиня, известна с прякора „Московската Венера“, назована преди години в Париж така поради необикновената си красота. Сега тя наближава своето столетие и времето е заличило нявгашните ù прелести, превърнало я е в карикатура на самата себе си. Повече ù подхожда прозвището Дама пика, както е известна сред суеверните картоиграчи. Мълвата свързва графинята с някаква забулена тайна. Навремето в Париж някой си граф Сен-Жермен ù открил тайната на трите карти, които поставени редом винаги печелят. Но тайната незадълго останала тайна. Още двама души я узнали. И веднаж в полунощ, пред графинята се възпрваил призрак, който ù предсказал как ще умре. Убиецът щял да се окаже третият, изкопчил от нея тайната на трите карти. Легеда?

 ​​ ​​ ​​​​ Белински определя повестта като гениален анекдот.

 ​​ ​​ ​​​​ На два пъти се опитах да разкажа този „анекдот“ на малкия екран. Старата графиня оставаше неизменно голямата Леда Тасева, докато антуражът се сменяше. Тя на два пъти „умираше“ в дълбокото волтеровско кресло като Московската Венера. Когато прочете сценария, тя посочи с изящната си ръка един пасаж в повестта, в който се разказваше за опелото на графинята в Н.-ския манастир:

 ​​ ​​ ​​​​ „Герман приближи катафалката, сведе се към земята – зачете Леда – и няколко минути остана проснат на студения под. Когато се привдигна, бе по-бледен от самата покойница. Изкачи стъпалата към ковчега и се поклони. Този миг му се стори, че мъртвата насмешливо го гледа, присвивайки едното си око. Герман бързо отстъпи и се просна възнак.“

 ​​ ​​ ​​​​ – Това е ключът към тази невероятна история – заключи с неповторимия си глас Леда. – Смъртта е по-страшна за живите.

 ​​ ​​ ​​​​ Аз не подчертавах раздвояванията между литературата и музиката, а се опитвах да ги примиря. Не беше трудно, защото действието беше отместено назад във времето – през ХVlll век.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Този вече станал и мой Герман бе израсъл като сирак. Не е обичал никого, посближил се само с един офицер от своя полк - лекомисленият граф Томски – правнук на Московската Венера. Дохдът от хусарската му заплата не е позволявал да живее нашироко. На всичко отгоре се влюбил в богата наследница на старата графиня. Как да забогатее? Мисълта за престъпление, дори за убийство, често го спохождала – да премахне, например, някоя стара лихварка. Но Герман не е убиец, нито престъпник. Той е само грешник. Тогава трябва нещо свърхестествено, независещо от него обстоятелство, което да му помогне. Така трескавото му въображение лесно се поддава на легендата за „трите печеливши карти“. И ето ти завръзката. От срещата в Лятната градина той разбира, че девицата, в която е влюбен, (Лиза) всъщност е внучка на зловещата старица. Така всичко вече се фокусира връху тайната на трите карти. Мрачното отчаяние бива разсеяно от полушеговитият разказ на граф Томски за легендата с трите поредни карти. Ето Герман ще стане неволният убиец на графинята. А призракът ù, който ще му разкрие заветната тайна, всъщност ще го измами. И той ще изгуби всичко, без да спечели нищичко.

 ​​ ​​ ​​​​ Кулминацията на творбата е в нощта подир бала в спалнята на старата графиня. Тази спалня е всъщност гробница. Тук са заровени само спомените от миналото. На стража виси портретът на младата Московска Венера. Но Герман не се бои от призраци, той е бунтар. Дори не си спомня за Лиза. И той не я е разлюбил, а само временно я е забравил, обзет от другата страст. А тя е като неукротим, буен поток, как да го спреш?! Как да избягаш! Портретът на Московската Венера не ще го пусне. Пронизващият ù поглед го дебне, където и да застане. Страховит взор му е придал художникът на времето.

 ​​ ​​ ​​​​ Ами ако всъщност няма никаква тайна – като мълния проблясква в ума на Герман. Странното шествие на рояк древни старици – храненички на старата графиня, прогонва скептичната мисъл. Суеверната им господарка отказва да легне в своето ложе под балдахина, той ù напомня катафалка. Тя предпочита дълбокото волтеровско кресло. Досадена, прогонва храненичките. И настава заветният миг. Не може да не съществува тайната за трите поредни печеливши карти. Легендата не може да е само анекдот, разказван от суеверни картоиграчи.

 ​​ ​​ ​​​​ Старинната ария от „Ричард Лъвското сърце“ ни връща в младостта на Московската Венера. Фаталният сблъсък между неволния убиец и обречената му жертва е само отложен, за да нарастне повече напрежението. И това отлагане на развръзката възбужда до краен предел трескавата мисъл на Герман. Коя е всъщност тази Дама Пика? Сгърчена, пъплеща вещица с тресяща се глава? Или съвсем обикновена жена? Срещала ли е настина този Сен-Жермен? Действително ли е узнала от него тайната на трите печеливши карти? Няма как да се усъмниш във всичко това, което самата тя признава, че вижда отминалото като сега. И Герман е като обсебен от ​​ виденията ù. Едничката трептяща свещ на нощната масичка озарява восъчното лице на старицата. Герман е не по-малко бледен от приближаването на съдбовният миг. Мярката на старата графиня за нещата от живота е самата маркиза Помпадур, затова днешните хубавици ù се струват жалки подобия на някогашните величествени дами. В живота им нявга е текла жарка кръв. Редом със жаждата им за живот е стояло презрението към смъртта.

 ​​ ​​ ​​​​ Така бедната стара графиня, боейки се да не умре под балдахина- катафалка, ще намери смъртта си в креслото, насред недопятата ария, животът ù ще пресъхне като ручей, просмукан в пясък.

 ​​ ​​ ​​​​ Оттук насетне съдбата на героите се раздвоява. У Пушкин - Лиза ще се омъжи за благороден млад човек, а Герман ще полудее и ще завърши в Обуховската лудница. У Чайковски - Лиза ще се удави в Нева, а Герман ще се застреля в игралния дом. Този ден с два залеза не променя съществено смисъла на творбата.

 ​​ ​​ ​​​​ Изведнаж усетих, че разговарям на глас с гроба. Озърнах се – алеите бяха пусти в неделния ден. Боях се, че ако някой ме дочуе ще повика санитари да ме откарат в Обуховската лудница. И се извърнах. Ахнах от почуда - току зад гърба ми беше гробът на Глинка.

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Така завърши броденето на един пилигрим из руските гробища.  ​​ ​​​​ 

 ​​ ​​ ​​ ​​​​ Дали в този живот ще мога да се поклоня на толкова велики творци? Не поставям точка на моя пътепис. А не намирам по-хубаво финално многоточие от стиховете на Тютчев:

  Умом России не понять.

  Аршином общим не измерить:

  У ней особенная стать –

  В Росии можно только верить.