ОСОБЕН ПОГЛЕД - 2016, Брой 2

Необесеният обесник – Франсоа Вийон

 

1431 година е оставила две незаличими дири във френската история. На кладата била изгорена една светица – Жана д`Арк, а в сянката на бесилката се родил един грешник – Франсоа Вийон.

Всичко, което се знае за личността и живота на поета, се черпи от два източника – неговите творби  и съдебните документи. Те – като пунктир – отбелязват епизодите от оглозганата му биография. А те не само могат да разкрият, но и да прикрият образа на Вийон.

Правосъдието е пристрастно. То се интересува от човека само доколкото той е влязъл в конфликт със закона. Макар заповедите за арести, протоколите от разпитите и съдебните присъди ясно да говорят за престъпленията, извършени от него. А по тях е трудно да бъде възкресен  творческият образ на поета.

Тогава би трябвало да прибегнем за помощ към поезията, ако я приемем като лирическа изповед, изпълнена с откровения и признания. Признанията, обаче, са от такова естество, че тъкмо в качеството си на биографичен документ, стиховете му трябва да предизвикат особена предпазливост. Защото поетическите метаморфози твърде малко съответстват на житейските събития.

И ако съдебните документи рисуват протоколния образ на крадеца и скитника, чийто вътрешен живот и човешки качества остават напълно неясни за нас, то в поетическите си откровения  творецът не е чужд на това преднамерено да създаде един ироничен образ на самия себе си и вместо да покаже лицето си, поставя маска пред него.

Тъкмо това съчетание на пародиране или по-точно, на самопарадиране,  с неподправения, истински, но някак потаен образ на Вийон е най-важната особеност на неговата поезия. За да  проникнем в този поетичен лабиринт трябва да се заловим за нишка, по която да се придвижваме.  Дали това ще бъдат привидностите? Или същностите? Къде завършва телесното и где начева духовното? А това вече излиза от пределите на чисто поетическото и навлиза в пределите на философското.

1.

Вийон  се е родил в Париж през 1431 г.

Истинското му име е Франсоа от Монкорбие.

Осемгодишен той изгубва баща си и бива осиновен от каноника Гийом Вийон – настоятел на църквата „Свети Бенедикт”.

През 1443 г. постъпва във факултета по изкуствата – нещо като подготвителен курс към Сорбоната.

А през 1452 година получава степен лиценциат и магистър на изкуствата. Това осигурявало на нейния притежател твърде скромно обществено положение. За да направи истинска кариера, средновековният студент трябвало да продължи образованието си в юридическия факултет и да стане доктор по канонично право. Но едва ли подобна перспектива е привличала Вийон. Извън всяко съмнение е, че в студентските си години поетът не е бил смирен, усърдстващ  прилежно над  дебелите книги. Лудата му глава го е тласкала неспирно към запои, скандали и побоища, постоянно участие в сблъсъците между студентите и властта, която се е опитвала да ограничи свободите и правата на Парижкия университет.

Най-прочутият епизод от тази „война”, продължил от 1451 до 1954 година, е битката за един пограничен стълб от римско време и вграден в основите на един дом. Тази каменна грамада била кръстена от студентите „Пръднята на дявола”. На два пъти „пръднята” била похищавана от тях и отнасяна в Латинския квартал. Знаменателно е, че ръководството на Сорбоната решително заставало на страната на своите възпитаници. Вийон дори бил описал тази история във весел бурлескен „Роман за пръднята на дявола”, но така и не достигнал до нас.

Навярно тъкмо през този период младият Франсоа е завързал приятелство със студенти, свърнали по кривия път към парижките таверни и вертепи. Нищо конкретно, впрочем, не се знае за младостта на поета, доколкото поведението му е оставало безупречно от гледна точка на правосъдието. До оня фатален ден – 6 юни 1455 година. С нож в ръка върху него се нахвърлил един абат, някой си Филип Сермуаз – отбранявайки се от когото, Вийон смъртно наранил.  Вероятно поводът да е била някоя жена. Може само да се предполага, че не е бил предизвикан от поета, който в края на краищата се оказал убиец, против собствената си воля.

Едва ли са го преследвали угризения на съвестта още повече, както става ясно, от съдебните документи, самият Сермуаз преди смъртта си му е простил. Предизвиканият убиец, обаче, благоразумно подал молба за помилване и предпочел за някое време да изчезне от Париж.

Помилването дошло с новата 1456 година, когато Вийон се завърнал в столицата. Но тутакси извършил ново – вече предумишлено престъпление. В навечерието на Коледа заедно с трима съучастници ограбили Наварския колеж, като похитили 500 златни екю. Макар в този грабеж Вийон да е играл второстепенна роля – той стоял на стража, докато останалите действали – на другата година то било разкрито и поетът предпочел да не изчаква разследването, а да се намери, този път задълго, извън Париж. Предвидливо си изградил алиби, представяйки за причина на бягството си някаква несподелена любов.

Вийон не е бил някакъв родèн крадец. Участието му в грабежа е по-скоро желание да си набави средства за купуване на веселие в таверните и любов във вертепите.

1457 – 1460 са скиталчески години за Вийон. Трудно е днес да възкресим  дирите му – с какво се е прехранвал, с кого се е срещал и кой го е покровителствал. И което е най-важното – кой го е преследвал. Вероятно се е приобщил към бандитската шайка на „кокийярите”. Сигурно е, че от онова време са останали написаните балади на жаргон, където се изобразява „сватбата” на крадеца и убиеца с неговата „годеница” – бесилката.

Но със сигурност знаем, че известно време е намерил  прислон при двора на Орлеанския херцог Шарл, където е написал знаменитата си балада за поетическото състезание.

Защо и как е напуснал замъка в Блоа и как се е озовал през май 1461 година в тъмницата на градчето Мьон-сюр-Лоар, намиращ се под юрисдикцията на Орлеанския  епископ Тибо д`Осиньон? От тъмницата го избавило преминаването на крал Луи ХІ през Мьон, подир възшествието му на френския престол, който помилвал осъдените.  

Едва помилван, Вийон побързал да се намери в околностите на Париж, където известно време трябвало да се укрива, тъй като делото за грабежа в Наварския колеж съвсем не било потулено.

Изглежда Вийон не е устоял задълго на съблазните на столицата, защото през зимата на 1462 година  той вече е в парижкия затвор Шатле по обвинение в кражба. От тъмницата излязъл през ноември, след като поел задължението да изплати своя дял от похитеното  в Наварския колеж.

Ала само подир месец станал съучастник в уличен побой, в който бил тежко ранен папския нотариус. И отново се озовал  в затвора Шатле. Лошата слава вече се венчала завинаги с неговото име и изиграла своята пагубна роля. Подложен бил на мъчения и осъден на смърт чрез обесване. Подал молба за помилване до краля. Изнурен от очакването на смъртта, поетът написал знаменитата си „Балада на обесените”.

Но чудото все пак станало. Парламентът заменил бесилката с изгнание от Париж и неговите околности. Подир три дни, той напуснал столицата. Оттук насетне прашните пътища замитат стъпките му. И Вийон е жив умрял.

 

2.

Ако изложеното дотук можем да назовем „телесно” житие на Вийон, то знаменитата балада „Спор между душата и тялото” разкрива борбата между духовното и плътското начало у него. Сама по себе си баладата представлява миниатюрна драма в стихове. Сами ще се убедим в това, ако поставим на мястото на тиретата имената на двете действащи лица:

Тялото.  Кого дочувам?

Душата. Мен

Тялото.  Ала кажи ми  коя си?

Душата. Твоята душа. В печал
ме хвърля мъката ти нетърпима,
     за твоята самотност ми е жал.

Тялото.  Защо?

Душата.  Нима до днес не си разбрал,

   че тъй животът ти се пропилява?

Тялото.  Досаждаш ми, макар и да си права.

Душата.  Мисли за разкаяние и срам!

Тялото.  След време може би ще го направя.

Душата.  Ще млъкна.

Тялото.  Аз пък ще се справя сам.

Душата.  Какъв стремеж у тебе има?

                   Ти тридесет години си живял …

Тялото.   Така е то – след есен иде зима.

Душата.  Очаквах да те видя помъдрял,

    а в безразсъдства си затънал цял.

Тялото.   Немирникът немирен си остава.

Душата. Учи!

Тялото.  Това не ме задоволява.

   Изучих всичко – нищо пак не знам.

                   Оспорвам оня крал голям –

    властта на звездния покров е здрава.

Душата.  Ще млъкна.

Тялото.  Аз пък ще се справя сам.

Душата.  В живота ли си влюбен?

Тялото.  До забрава.

Душата. И все пак …

Тялото.  Е?!

Душата. Покай се!

Тялото.  Късно стана.

Душата. Избягвай тази паплач празноглава!

   Отдай се на наука – тя е храм …

Тялото.  Нима ?!

Душата. Човек от нея помъдрява …

Тялото.   Друг път.

Душата.  Не бива да се закъснява!

                  Ще млъкна.

Тялото.   Аз пък ще се справя.

Баладата вероятно е написана през 1461 година в Мьонския затвор и завършва с акростих, увенчал името на поета. Това е равносметка за изминатото греховно житие на Вийон. В балата не спорят низките плътски инстинкти на тялото с душевните пориви на разума, а по-скоро самият Франсоа, какъвто е бил в действителност с представата за това какъв трябва да бъде човекът Вийон според общоприетия морал. Ще рече, спорят привидностите и същностите  човешки. И пред нас се възправя противоречивият образ на поета-грешник, убиецът с нежна душа, грабителят и развратникът, който обожава старицата-майка, безпътният обесник, погубил своя живот, но разказал за него с потресаваща искреност в стихове. Така устойчивата  легенда е заплатила лихвите за отминалите години. И от това образът на поета не помръква, а се възправя още по-истински пред нас.

Края на средните векове, когато твори Вийон, днешната история определя като „високо средновековие”. Творчеството му е сложно преплетено със своето време и същевременно се изгражда  в рязка полемика с него. За разлика от съвременната лирика, средновековната не е била средство за себеизказ на личността, а поезия на устойчиво повтарящи се теми, сюжети, форми и формули. Над нея е властвал КАНОНЪТ. Ограниченият  репертоар от сюжети е преминавал от творба в творба, от поет към поет, от поколение на поколение. Това е нещо като „затворена система от взаимоотразяващи се огледала, в която всеки автор вижда действителността с очите на друг автор, а в крайна сметка през погледа на канона”.

Възможно ли е тогава поезията да е автобиографична?

Времето, в което живее Вийон, е след Стогодишната война, големите чумни епидемии и бедняшките въстания. Всички били обзети от неутолима жажда за съществувание, лакомия за живот. А поетът не е бил само зрител, но и участник във всичко, накъдето го е тласкал този жизнен нагон. Догмите на църквата, от друга страна, се мъчели да турят юзди на човешките страсти, призовавайки страха от ада, ужаса от изтезанията в отвъдния живот. И  докато ТЯЛОТО искало да опознае всички земни съблазни, натрапливата съвест трябвало да опази безсмъртната ДУША за небесните блаженства. Необесеният обесник, блудният син на своя ХV век – човекът, който еднакво ловко си служи с камата и с перото, продължава да ни вълнува и днес, защото челото му е белязано с печата на гения. Падналият ангел е с огнено въображение, което държи будни страховете и съмненията в съзнанието му, с които средновековната църква плаши поданиците на ония столетия.

И ако Църквата внушава, че подир смъртта има само рай и ад, то Вийон я оспорва – има само смърт – еднаква за всички.

Монархът, важната особа

и оня, който е роден

в дворец – отиват всички в гроба

и всеки бива  заменен.

Та аз ли – прост бедняк от Рен –

не ще умра? Ала желая

да поживея някой ден

преди да е настанал края.

И ако това вътрешно противоречие между телесното и духовното бележи греховното житие на поета, то е предмет и на цялата му поезия, чийто венец без съмнение е баладата за „Спора между душата и тялото”. И в по-дългите от години изнурителни нощи Вийон прави своята равносметка.

Да бях прилежен ученик,

невърнал в кривата пътека,

днес нямаше да съм длъжник,

бих имал дом с постеля мека.

Но колко му е на човека,

не взел се овреме в ръце?!

Сега е късно, тъй че нека

ридае моето сърце.

Но в тази равносметка отсъства хленч. Дори да би могъл да върне  времето назад, неукротимата му жизненост едва ли би преживяла живота по различен начин. Такава е била орисията му.

Но същата неукротима жизненост привнася оня привкус на лека ирония, когато говори за

твърде сериозни неща.

Закърмен съм със неохота,

наследник съм на нищетата –

баща ми не видя в живота

и опакото на парàта;

на дядо ми Орос съдбата

преследва ни като прокоба.

Ще ни извади Бог душата,

додето ни натика в гроба.

Излиза, че накъдето и да се върти колелото на съдбата, човекът е обречен  на грехове. И е светец само оня, който не греши. Но за оня, който има сили да стигне до покаяние, греховете престават да бъдат грехове, щом са породени от бедността и глада. Как да се живее тогава? И променя ли нещо смъртта?

Днешните хора лесно могат да намерят отговора, стига да се спуснат в катакакомбите на Париж. Тук грамади от пожълтели кости напомнят забравени книги в изоставена библиотека. Сравнението само се натрапва на перото.  Та нали всеки един от тези шест милиона скелета някога е бил облечен в плът. А страстите човешки са изписали  шест милиона жития. Но сега пороците и добродетелите са онемели в озъбените черепи. Смъртта е изличила междата на добро и зло и как да различиш бедняка от богаташа. В смъртта всички са равни, каквито са се родили, макар от люлка до носило съдбата да ги е разхвърляла по двата бряга на живота.

Потръпвам от гробовен хлад, макар да бях предупреден на увенчания вход от надпис: „Спри! Тук е империята на смъртта!”

Но неумолимата душа не спира да сипе упреци връз тялото на грешника, за да го изведе на пътя  на разкаянието. Тогава? Как да бъде разрешен спорът на душата с тялото? Възможно ли е да се откажеш от земните радости, за да познаеш небесните? Кой се е върнал от оня свят, за да разкаже за рая и ада? Нали тъкмо тази борба у човека ражда онези гениални творби, които оставят диря подир него, дори когато отдавна той е изгнил и костите му са се превърнали на пепел. Така песъчинката, причинявайки болка на мидата се превръща в бисер.

 

            3.

Един такъв бисер в поетичната броеница на Вийон е „Баладата за състезанието в Блоа”.

Капризната съдба довела скитническите стъпки на поета към замъка на Шарл д`Орлеан в Блоа. „Изнурен от дългогодишния плен у англичаните, подир битката при Азенкур, херцогът наближавал своето петдесетилетие. Самоизмамен, че може да играе някаква роля на политическата арена, той проумял, че е настанало време да се възползва от прекрасните дни в милата компания на младата си, но вече изкушена в кокетството съпруга Мари дьо Клев. Херцогинята обичала разкоша, скъпоценностите и украсените с миниатюри книги. Херцогът предпочитал шаха,  да беседва с литератори, да ходи на лов и се наслаждава на музика. И жената и мъжът пишели стихове”.

Дворът на Шарл д`Орлеан трябва да е бил твърде гостоприемен, след като вратите му са се разтваряли не само за придворните поети, но и пред поетите-скитници. Замъкът на херцога, чийто пъп била „Залата на мислите”, би могъл да се оприличи на златна клетка за пойните птички на Франция. Всеки от тогавашните поети се стремял да попадне в нея. И Вийон трябва да е изранил нозете си, докато се добере до замъка, кацнал на висок, скалист бряг. И кой знае на какво са се нагледали очите му, докато е преброждал пътищата?

„Тогава родината на Вийон представлявала  ужасно зрелище. Горели градове. Коне тъпчели нивите. Имало много предателства,  много подвизи, много трупове, много победи, но нямало хляб. С ужасите на войната се съюзили неплодородните години, рядко суровите зими и най-сетне чумата. Разбойнически шайки кръстосвали страната. Вълчи глутници нападали селата. По кръстопътищата стърчали бесилки и се олюлявали обесени”.

И тъкмо във време, когато човешкият живот не чинел пукната пара, скитникът се озовал в поетичния оазис, където предстояло прочутото състезание на Блоа. Гостите на Шарл д`Орлеан вписвали в златната му книга стиховете си по зададена тема. „Лирическото съперничество не се съизмервало на някакви конкурсни начала, но чудакът-херцог бил осенен от идеята да устрои зрелищно състезание-турнир на таланти-поети и музиканти пред естествения декор на прочутите му фонтани. Така се съизмервало едно и също чувство, изразено по различен начин. Този път темата била ЖАЖДАТА ПРЕД ИЗВОРА.

Самият домакин бил опитал перото си на тази тема:

Над извора от жажда се измъчвам

и зъзна от любовната си треска –

минавам за слепец, а служа за посох …

А как  ли е изглеждала срещата между скитника и херцога в навечерието на поетичния турнир? Шарл д`Орлеан навярно е потръпвал от нетърпение, предвкусвайки раждането на новите балади в „Залата  на мислите”. За всичко това днес можем само да гадаем. Едва ли Вийон го е измъчвала неутолима жажда пред фонтаните, след като бездънните изби на херцога  били само с отбрани вина. Но победата в състезанието му предвещавала топла и сита зима, докато копнежа по пролетта го накара да излети от позлатената клетка и поеме по пътищата, гдето броди самият живот.

Какво всъщност означава жажда над извор? Не са ли това изкушенията на душата, които предлага животът на тялото.  И в привеждането над извора не се ли разминават човешките същности и привидности?

Нека сравним творбата на Вийон с  тези на останалите участници в поетичния турнир. Целта на състезанието в Блоа било словесното майсторство, а не изкуството да мислиш различно от останалите. Затова въвлечените в тази самодостатъчна игра придворни поети завършват с някой и друг самоцелен стих.

Един от участниците ни доверява:

От жажда пак умирам пред фонтана,

задоволен, преситен от желания …

Друг не изглежда по-добър от предишния:

Пред извора от жажда изнемогвам,

че преситен аз отново ожаднявам …

Но трети е съвсем посредствен:

Не ожаднявам пред пресъхналия извор,

преял от толкова познания…

Мнозина поети са съчинявали сложни стихоплетения  върху зададената тема. Какво ли е мислил Шарл д`Орлеан за тези малодарници? Но без друго е прозрял зад условностите, наложени от правилата на играта необикновената глъбина на поета-скитник, спречкал се със своята съдба.

Още с първите строфи бие на очи разликата между гения и малодарието.

До ручея пенлив от страшна жажда гина;

горещ съм като жар, а зъби тракам аз;

във родния си край съм като във чужбина;

до огъня седя, но целият съм мраз;

от червея по-гол, съм като принц в атлаз…

             Не е ли това тържество на осъзнатия  дух над тленното тяло?

Незнайното духът ми не подмина,

неясното за мен, по-ясно е за вас;
това, което знам ме мъчи без причина
с науката дружа, но не е моя страст,

печеля лесно тук, а губя всеки час …

Кое е незнайното и неясното, което духът не е подминал? Какво е онова, което знае и го мъчи без причина? Може би това са отговорите на въпросите, които душата е поставила на тялото. Защото телесните завоевания, както лесно се печелят, тъй всекичасно се губят. А душата е безсмъртна и ще надживее тялото, което неумолимата смърт дебне нейде из брода на времето.

И казвам „лека нощ“ на идещия ден;

полегна ли на гръб, съм в бездна потопен,

Макар и да съм прав, кой като мен е клет?
Наследник ли съм с друг, че тъй съм озлобен –

от всички съм желан, но никъде приет …

Ето в този последен стих „от всички съм желан, но никъде приет“ в знаменитата балада е заключено всичко. И вътрешното противоречие у поета, оня спор на душата и тялото, съпътстващ целия му земен път и външното противостоене с останалия сват – на гения надрасъл посредствеността, която го населява. Дори да сковем рамка около образа на твореца, неговият гений ще я разчупи. Защото геният има  карàт за благородство и само аристократизмът на духа може да извиси личността над обреченото, тленно тяло.

 

4.

Раздялата на тялото с душата е най-драматична в оная неведома граница, в кояо животът се разминава със смъртта. И повече от всичко е плашела бедния Вийон. Не толкова самата смърт, колкото посмъртното възмездие.

… обречена е всяка плът.

Човек се гърчи в пот студена

от страх, че ще му спре дъхът.

Приключил с жизнения път,

той си отива от земята –

безпомощни са да го спрат …

   Темата за смъртта е една от нишките в кобната сплитка на поета. Тя достига своя апогей в знаменитата „Баладична епитафия за обесените“. В нея той дори не се опитва да изобрази мъките на своите грешници в адските пламъци на преизподнята. Потресът му е породен от чудовищното превръщане на живата плът в бездушна мърша. Едва ли някой е увековечил по-гениално зловещите бесилки при Монфокон. Потресен и изплашен от полюшващите се на вятъра обесени тела, самият Вийон, изнурен в очакване на собственото си обесване, е отпуснал юздите на неистовото си въображение.

Пороят ни изми. Изпепели

ни зноят. Вече всеки е безок,

че ни изкълваха гарваните зли,

додето стана тъмно като в рог.

Поетът се вълнува не толкова от посмъртната съдба на човешката душа, колкото от зрелището на наказаното тяло – не приобщаването към безсмъртието, а раздялата с живота. Но за да проумее човек ужаса на поетичната балада, би трябвало да си представи картината на онова далечно време.

На север от Париж се извисявали шестнадесет стълба, свързани помежду си с два реда греди, по които висели клуповете на множество бесилк. На тях не само бесели, но овесвали и умъртвените на колелото на мъчения и попарените в кипящата смола. Дори разчекнатите от четири коня събирали къс по къс в чували и окачвали на ръждясалите куки. Зловещият крясък на гарваните и разлагащата се човешка мърша трябвало да всяват страх у гладните, за да опазят натрапения от ситите ред. Единственото равенство пред смъртта е било реванша на бедняците. Вийон се опитва да се утешава с това, че не само той ще умре, но и богаташите.

Само пред смъртта  всички отново стават равни, каквито някога са се родили. И той призовава смъртта, предизвиквайки я, за да я заклейми.

Но колкото  и да е голям  страхът от смъртта, по-силно е чувството за хумор на Вийон, иронията, пародията, сатирата.  Потвърждение на това е неговата автоепитафия, в която намира сили да се гаври с тленното си тяло.

За вас съм Франсоа и груб е

към мен Париж, а роден кюп е –

ще види моя врат, щом с клуп е,

че аз съм имал яко дупе.

Но ако смъртта е пресечната точка, в която тялото и душата се разделят завинаги, то любовта е пределът, в който те се срещат, за да се слеят понякога. Или душата да отнема духовната наслада от възхитата пред любимата, а тялото да похищава плътските удоволствия. Това в крайна сметка е съжителството на духовното с телесното.

Когато прищевките на тялото вземат връх над душата, образът на любовта се деформира. И притаяваме дъх, сякаш сме отпушили бутилка, из която е излетял духът на страстта.

Ако съдим по творбите на поета, той е бил „сух като четка за огнище, черен като дуда и хилав като химера”. Подобна външност едва ли е давала повод за добро самочуствие. Смел, дори дързък на думи, той навярно е бил стеснителен пред жените, след като мнозинството от тях са го правели толкова нещастен, че да снизходи до похотта на дебеланата Марго. Но без съмнение той отрано и отблизо е опознал момичетата, чиято „любов” е бърза и лесна и тежи едничко на кесията. Но с опразването на кесията е побягвала и „любовта”. А тялото му е жадувало да познае тържеството  на плътта.

Но вместо това – от уличката  с мръсни канавки по-лесно е било да хлътне в таверната на дебелата Марго и се задоволи с некоронованата „кралица на кръстеното вино”. Едва ли душата на Вийон е била доволна от това, което тялото е получавало от ненаситната дебелана.  Но е трябвало да й се отдава, за да засити глада си.  Пълният стомах нехаел за ропота на душата от подобно насилие. А освен това дебелата Марго устройвала постоянни скандали поради незадоволената си страст. Но кавгите се изнизвали като „пръдня из гащи”.

                                 … И по гръб

от смях примира, рита тя с крака

и иска още образа ми скъп …

Заспиваме пияни – дъб до дъб,

но съмне ли се – със горещ тумбак

ме яхва тя – и пак, и пак, и пак …

Под нея проснат съм като килим –

от зор душата ми излиза чак …

Но ако това е насилие над тялото, то какво да кажем за насилието над душата. И

телесно и душевно Вийон е бил постоянно насилван.  И ако дебеланата Марго се разплащала някак за своите удоволствия, то надменната Катрин дьо Восел е искала ласките й да бъдат заплащани. Тя била достатъчно ловка да  го омотае в блудните си мрежи, без да отказва, но и без да обещава. И поетът трябвало да се задоволява с обещаното от очите или да вярва на измамната уста.

Любовните коварства са отмъстени понякога чрез акростихове в баладите. Оскърбената душа мъсти за измаменото тяло. Но буквалната привидност прикрива съкровената същност на поета. Всъщност Вийон само позира в одеждите на средновековен лирик, разигравайки обичайни ситуации, без да вярва в нито една от тях. Истинският Вийон и „образът” на Франсоа силно се различават един от друг. Истинският е като кукловод, разиграващ  множество марионетки под името Вийон. Придава си вид, че ги обича, а всъщност се надсмива над тях. Преживяванията му не се отличават с особена дълбочина, нито с неповторимост, още по-малко с искреност, защото това са преживявания на марионетки. По отношение на Франсоа той не преминава границите на интимността, като добър адвокат към своя клиент. Този деликатен баланс се опитват да установят противоборстващите  душа и тяло, същност и привидност, пристъпвайки по острието на бръснача – междата на духовното и телесното.

Но греховете на тялото обогатяват с разум душата, колкото и горчив да е подобен път на познанието, колкото и жестоки да са клопките, поставени пред човека.

„Баладата за смисъла на нещата” е като огледало, поставено от душата пред тялото. Или обратното. Защото в нея те взаимно се оглеждат, за да осмислят изминатия път. Вийон винаги говори от себе си и за самия себе си. И се е самопознавал  твърде добре,  макар да повтаря „всичко знам, но не и аз какво съм”. Това игра на думи ли е? Ни най-малко! Просто будното съзнание на душата никога не е намирало оправдания за безразсъдствата на тялото. Затова и автопортретът му е толкова противоречив.

Тялото му накрая почти се е простило с живота, ако не го е крепяла с тънката нишка безсмъртната душа. Но с всеки изминат ден то се обезсилвало, загубвало по нещичко от своята сила, както влакната от дрехата му са оставали из крайпътните тръни. Затова пък душата е стигала до разкаяние.

5.

За разлика от вечно младата душа, тялото е подвластно на старостта. Но тъкмо тайнството на смъртта броди по пътищата на жизнелюбието, преди своя завършек с тление. Но никога Вийон не го напуска иронията, присъща на гениите, когато говори за най-сериозните, дори съдбовни неща и когато мисли за наказанията на ада.

И така тялото се ражда, за да познае седемте смъртни гряха, които ще изцедят и сетните му сили, преди да го натикат в  гроба, ще му извадят душата чрез униженията на старостта. А защо и душата трябва да изтърпи адските наказания, когато греховете са извършени от тялото? Защото няма човек, роден без душа или тяло. Те са единното цяло на противоречивия дух, които съставят винаги неповторимата човешка личност.

Франсоа Вийон не е бил светец, а грешник. Но греховете му отдавна са загубили своята давност. И днес никой не знае къде го е застигнала безмилостната коса на смъртта, къде е гробът му. А кой знае дали не е възкръсвал в следващите векове – като Марлоу в Англия . Или Караваджо в Италия. Кой знае?!

Онова, което е знайно е, че вечно жадният и търсещ човешки дух, пишейки греховното си житие, неизменно се стреми към познанието и мъдростта – плодовете, в които узрява душата. И в името на тази въжделена цел фаустовците винаги ще продават душите си на изкусителни Мефистофели. А привидностите ще се разминават със своите същности, докато съществува човешкия род.

481 общо 1 за днес